Вестернизация, Глобализация vs. Национализ

[Mahadeva]

не знам как се случи така, че първите две понятия носят изключително негативен смисъл. до известна степен вестернизацията си го заслужава - когато говорим за нея в смисъл на проникване и разрушаване на националната идентичност с цел културно и политическо покоряване. до известна степен и глобализацията си го заслужава - ако говорим за нея в смисъл на икономическо проникване. обаче...първо, няма какво да се залъгваме, именно Западът е достигнал най-високо ниво на развитие в политически, икономически и технически аспект (в сравнение с другите естествено, не говоря тук за абсолютни стойности). второ, струва ли си социумът (който и да е той) да се противопоставя на тези тенденции, ако в крайна сметка целта е да се изгради едно мултиетническо, мултинационално единно, глобално общество. не е ли най-добрият вариант да се изгради това общество, като в него се запази доколкото това е възможно и в приемливи граници културната идентичност на определени групи хора? и трето, не ви ли дразни изкуствено помпания национализъм?

[gollum]

Несъмнено много ме дразни (и все повече, при това). Но също толкова недоволствам срещу идеализирания западнизъм.
Проблемът тук е, че процесът на глобализация и вестернизация не може да бъде спрян - той отдавна е преминал тази точка и в общи линии може да се брои като достигнал определена завършеност. Вярно, все още са се запазили определени социотипични особености и схеми на мировъззрение, но доколкото технологията във все по-голяма степен ги определя (и отдавна вече е надрастнала етапа на "средство"), то те все повече ще се уеднаквяват. Т.е., борбата срещу глобализацията е изгубена поначало (пък и безсмислена, доколкото се води като "анти" движение). По-скоро, усилията би трябвало да се насочат към овладяване на технологиите и изкривяването им, така че да могат да пресъздават специфичното съдържание на все още неуеднаквените социуми (и това, предполагам, се прави автоматично на социогенетично ниво).
Главното ми "обективно" възражение срещу глобализацията е, че тя води до създаването на все по-тоталитарно общество (в смисъл на универсализация и оеднаквеност) и доколкото то обхваща всичко, няма да има пространство, в което да се избяга (освен виртуално или интроспективно). И допълнително - технологията не е непременно най-добрата основа за развитие на социума, във всеки случай, досега тя не е успяла да го промени към по-добро.

[rambler]

Ех пък и вие сега, какви крайни оценки. Това си е проста физика - няма как да не бъдем притеглени от центъра, който сега се намира на запад. Така че - сега вестернизация, а догодина / 22 век/ азиатизация!/Да е жив и здрав китайският народ и икономическият му потенциал./ А за глобализацията - напълно съм съгласен с Голъм, няма смисъл да "се борим" срещу нея. най-малкото, защото това е май неосъзната цел към която се стреми човечеството от самото начало - завладяване на цялото пространство, на всички ресурси и уедняквяване на основните норми на поведение.

[gollum]

най-малкото, защото това е май неосъзната цел към която се стреми човечеството от самото начало

Съглъсен съм, но основният проблем е, че всеки отделен социум разбира това "обединение" като "всички да приемат нашата култура и начин на мислене" .

[Mahadeva]

най-малкото, защото това е май неосъзната цел към която се стреми човечеството от самото начало

Съглъсен съм, но основният проблем е, че всеки отделен социум разбира това "обединение" като "всички да приемат нашата култура и начин на мислене" .

сега това, което ще напиша вероятно ще прозвучи като "Краят на историята" на Фукояма (хехе, то е само за исторически форум тази книга :twisted: ). да, съгласен съм, че "всички да приемат нашата култура и начин на мислене" е вярно твърдение, но в конкретния случай ми се струва, че то е по-малкото зло, което всъщност е крачка напред. все пак още не са измислили нещо по-добро от демокрацията, нали така
една умерена форма на унитарност мисля, че би била позитивна. one world, one nation така и планетата ни ще има единно лице и с чиста съвест можем да тръгнем да колонизираме космоса...ех, ех, пак се размечтавам, знам си аз.

[gollum]

Хе, но нали се сещаш, че ще има известен проблем около консенсуса коя да е "едната нация" (не сме живеем в анкх-морпоркски тип демокрация, все пак )

[Heinz W. Guderian]

Снощи брат ми каза: "Е, ако е възможно на всеки континент да има само по-една раса, нация или етнос, то самите членове на тези абстракни организации ще открият механизъм как да се рагулират взаимно. Старите връзки ще се прекъснат и ще се изградят нови (предполагам нещо подобно на ситуацията в арабския свят).
П.С. Идеята не е развита, но все пак е на един ден :lol:

[Гост]

Митът за “добрия” и “лошия” национализъм

Либералната визия за “гражданския” национализъм и “политическата” нация съзнателно изкривява съществуващата реалност




Схващането, че съществуват две форми на национализъм – добрият “граждански” и лошият му “етнически” вариант, напоследък е все по-популярно сред политическите анализатори, както на Запад, така и у нас. Все по-често като положителен пример се дават такива “политически” нации като американската или канадската, чиито членове “свободно са избрали своята национална принадлежност”, докато, в същото време, се осъждат балканските народи, намиращи се в “плен на трайбализма”. Истината обаче е, че самата идея за “политическата” нация и “гражданския” национализъм отразява не толкова реалното състояние на нещата, колкото неистовото желание на западните либерални демокрации да докажат превъзходството си над останалите политически модели.

Сред най-известните съвременни привърженици на схващането за


“Гражданския национализъм”


на Запад са канадецът Майкъл Игнатиеф и големият германски следвоенен изследовател на национализма Ханс Кон, а у нас към него се придържа авторитет като проф.Андрей Пантев например. Според Игнатиеф, “политическата” (или “гражданската”) нация е “общност от равноправни граждани, обединени от патриотичната си привързаност към общи ценности и политически практики”. На свой ред, “гражданският национализъм”, трансформира “националната принадлежност във форма на рационална привързаност”, т.е. в нещо, което е по-скоро въпрос на свободен избор, отколкото наследство от нашите прадеди. В противовес на това “етническият национализъм” се представя като “дълбока привързаност на индивида към, онова, което той унаследява и което не му оставя никаква възможност за избор”, като в този случай “националната общност доминира над индивида, вместо индивидите да дефинират въпросната общност”. Според Ханс Кон пък, “политическите” нации, като френската, американската или канадската, “са насочени към бъдещето”, споделяйки “рационалната и универсална концепция за свободата”, докато “етническите” нации, каквито са немската, японската или българската, са ориентирани преди всичко “към историята, паметниците и гробниците”, споделяйки една или друга разновидност на “племенната солидарност”.

Всъщност и Игнатиеф, и Кон, са представители на цяла (при това достатъчно мощна) вълна от съвременни учени и анализатори, посветили времето и енергията си за развенчаването на “шовинистичните митове, преувеличаващи безмерно добродетелите и древния произход на нациите”. Вероятно мотивите на повечето от тези хора са съвсем добронамерени. В крайна сметка някои от въпросните митове – като например онези за “сръбското мъченичество” или за “древната германска нация” не са само история, а се оказват способни да възпламенят тлеещи страсти, пораждащи на свой ред, кървави етнически конфликти. Вероятно затова споменатите по-горе учени отчаяно се опитват да ни втълпят тезата за нациите като “въображаеми общности”, изкуствено “конструирани” или направо “измислени”, а не като нещо, наследено от нашите прадеди.

Разобличавайки тези “митове”, Игнатиеф, Кон и последователите им допускат обаче грубата грешка да вдъхнат живот у други, които са не по-малко опасни. Става въпрос за либералните митове, преувеличаващи независимостта на индивида от неговото генетично и културно наследство. А сред най-големите измежду тях е онзи за “гражданския национализъм”, на който, за съжаление, са подвластни толкова анализатори и политици напоследък. Според този мит, в западните демокрации, свободно и съзнателно споделените общи принципи са заменили общото културно наследство, като основна


База на политическата солидарност


Тоест, оказва се, че начинът да бъде съхранена свободата и разумното начало в съвременния живот е да бъдат убедени (или принудени) хората да се откажат от “етническия” в полза на “гражданския” национализъм. Следвайки тази логика, достатъчно е да накараме сърбите, косовските и македонски албанци или жителите на френскоезичната канадска провинция Квебек например, да променят досегашното си виждане за етническо или културно единство с възприетата от либералите визия за “гражданската солидарност”, за да престане национализмът в съответните региони да генерира етническо насилие и нетолерантност.

Колкото и привлекателно за изглежда подобно “лекарство” обаче, то е прекалено “добро” за да бъде истинско. Самият факт, че рационалният, съзнателният или просто добрият начин да се вършат нещата автоматично се свързва с либералното гражданско (западно)общество, а емоционалният, унаследен и “очевидно погрешен” възглед за света се приписва единствено на другите, “изостанали” общества (като онези на Балканите например), показва нуждата от критична преоценка на подобни схващания. Целейки да предпази обществото от опасностите на чисто етноцентричната политика, идеята за добрия “граждански” национализъм е също “етноцентрична”, сама по себе си, защото е просто илюзия, комбинираща апотеоза на либералното общество с очевидния стремеж да се представи желаното за действително.

Съществуват


Три основни проблема


свързани с опитите за представяне на либералните демокрации като чисто граждански общества. На първо място сред тях е фалшифицирането на историята. Така наречените “политически” нации, като френската, канадската или американската, действително представляват относително “отворени” общности, предоставящи равни граждански права на всички свои членове, независимо от етническия им произход, раса или религия, но те съвсем не са започнали развитието си като такива. Във всеки отделен случай, формирането на нацията е стартирало около ограничено ядро – конкретна общност, обединявяща французи-католици (Франция), бели заселници-протестанти в Америка (САЩ) или европейски преселници (Канада), като това “ядро” постепенно се е разширявало. Тоест, опитвайки се да наложи на “националистите” от Босна или Косово да следват този модел и формират своите “нации” изключително на базата на “споделените политически принципи”, Западът на практика ги кара да експериментират нещо, което самите западняци никога не са правили.

На второ място (което е и по-важно) идеята за “гражданския национализъм” не отговаря на спецификата на либерално-демократичните общества (такива каквито са днес, а не в “лошите” стари времена). В края на краищата “гражданската” или чисто “политическата” идентичност на на един канадец например, е в същата степен наследена, както и “етническата” идентичност на един френски говорящ жител на канадската провинция Квебек. Защото да се идентифицираш като “канадец” означава, че си възприел културата и манталитета предадени по наследство и свързани с формирането на тази нация – и спомена за връзката с Великобритания и влиянието на британската политическа култура, и историята на сблъсъците и сътрудничеството между англо и френски-говорящите жители на страната, и двойнствените отношения с големия съсед от юг и т.н. Същото се отнася и за Франция, САЩ, или дори Македония. Колкото силно да е влиянието на обединяването около едни или други абстрактни политически принципи на принадлежащите към тези нации, формирането на националната им идентичност реално се извършва, преди всичко, на базата на наследени културни особености и традиции, свързани с тяхната историческа специфика.

Накрая, съществуват много сериозни съмнения относно способността на една “чисто политическа” нация да обезпечи идеалните условия за социално разнообразие и развитие правата на индивида. Всъщност, фактът че само малцина измежду членовете на (западното) общество действително възприемат сериозно идеята за изграждането на модерната нация около някакви споделяни от всички общи принципи, не ни позволява да смятаме, че тази идея действително би могла да послужи като противоотрова на етническата вражда и нетолерантност. Дори и бегъл поглед към историята показва, че тъкмо опитите за налагане на един или друг тип “универсална колективна справедливост” са провокирали по-голяма жестокост и нетолерантност, отколкото и най-свирепият и безумен “етноцентризъм”.

Нека не забряваме, че якобинците във Франция или болшевиките в Русия налагат своите терористични режими в името на чисто “граждански”, а не на “етнически” принципи. Фокусирането на вниманието върху политическите принципи като база за колективната (национална) лоялност, всъщност генерира в по-скоро недоверие между отделните индивиди, отколкото съдейства за тяхното обединение. И това е лесно обяснимо. Защото ако единствената причина да си вярваме един на друг е привързаността ни към определени политически принципи, вероятно ще бъдем ангажирани най-вече с това да следим, доколко съседът ни например е верен на тези “споделени принципи”. Това, между другото, е и една от причините за съпътстващия всяка победила революция ръст на взаимните подозрения и обвиненията към другия в предателство на нейните принципи.


Митът за “гражданския национализъм”


се основава върху преувеличаването на предимствата и универсалността на либералния “мултиетнически” обществен модел. Всъщност, дори такива западни либерални демокрации като Франция, Канада и САЩ все още не са постигнали превръщането на “националната принадлежност във въпрос на свободен и доброволен избор”. Но дори и да го бяха постигнали, това съвсем не би ги превърнало в универсален пример за останалите. Привържениците на този мит често цитират определението на френския историк Ернест Ренан за нацията като “въпрос на всекидневен плебисцит”, което уж доказвало, че съгласието по конкретни “споделени” принципи е достатъчно основание за определяне на националната идентичност. Истината обаче е, че тази фраза е само част от цялостното определение на Ренан за нацията. “Две неща - твърди той – формират нацията. Едното е в миналото, другото в настоящето. Едното е свързано с общото историческо наследство, другото с днешното желание на принадлежащите към нацията да живеят заедно, волята им да бъдат увековечени наследените ценности, в тяхната неделима форма”.

Либералните изследователи са в правото си да ни внушават, че националните общности са “въображаеми” или “искуствено наложени и изградени”. Само че те са “въобразени, наложени и изградени” от хората, отчаяно стремящи се да открият кое действително ги свързва и разделя, не им позволявайки да се превърнат в напълно откъснати един от друг “атомарни” индивиди. А най-здравата измежду обединяващите тези индивиди връзки е тъкмо онази, предаваща се от поколение на поколение и служеща като основание при самоопределянето им за принадлежащи към една или друга нация.

Ето защо ще бъде груба грешка ако, опитвайки се да развенчаем “консервативните митове” за естественото делене на световното население на нации, допуснем съживяването на либералния мит за способността на индивида да променя света, както и колкото си иска, за да удовлетвори максимално собствените си потребности. Ако “консервативният мит” маскира начините, по които ние самите формираме своите общности, то либералният къса връзките позволяващи ни да го правим, което е далеч по-опасно.

На пръв поглед тезата за “гражданския национализъм” ни предлага изкусителна алтернатива на етноцентризма и нетолерантността. Тя е особено привлекателна за гражданите на страни като САЩ например, чието оскъдно историческо наследство и многобройните емигрантски вълни поощряват илюзията, че нацията действително се базира единствено върху съзнателно споделяните принципи. Подобна визия обаче, изкривява политическата реалност в не по-малка степен от най-ужасните митове на “етническия национализъм”, на които уж се противопоставя. В крайна сметка, налагането на поредния политически мит е безкрайно лош и очевидно неефикасен начин да бъде защитена свободата на обществото от изявите на ултранационалистическите политически страсти.

[Imperial]

Когато пускаш статия е прието да цитираш откъде си я копирал.

[Batko Charly]

Много теория има изписана по въпроса и академиците все още се дяфкат за кое всъсъхтност как е, какви промени поражда и пр. Мързи ма да чета кво сте писали досега, но ще дам малко акъл и аз.

Компресията на време и място води до много промени в начина ни на комуникация и начина по които градим идентичността си. Без да задълбавам само искам в много опростена версия да опиша един от основните парадокси свързани с глобализацияя. Той се състои от два едновременни и противоположни процеса: глоаблизация и фрагментация. По отношение на постинга, този принцип се превръща в хомогенизация срещу разнообразие или там какъвто се пада антонима на хомогенизация на български ["homogenisation - diversification"] (ще извинявате, не боравия добре с български на такова ниво, щото всичката термнинология сма я учил в чужбина, но може във форума да се поотракам...
Какво имам предвид? Един от термините изобразяващи един от този аспекти е 'ъглокализация.' Всичко от глобален калибър - стоки, услуги - се прекроиява да удисва на местния пазар, местното мислене и манталитет.
Друг интересен момент е, че колкото повече глобални фирми навлизат навсякаде, толкова повече съпротива те срещат и служат като подстрекател за нова форма на национализъм, тъй като много хора смятат, че такива глобални трендове са в състояние да заличат националната идентичност, съзнание и в крайна сметка заличи идентичноста и съзнанието на всеки индивид. В такъв смисъл, протестите срещу глобализацията от такава гледна точка се явяват нещо като реакцията на екзистенциализма по време на масовите трендове в ранните години на индустриализацията и модернизацията в Европа.

За икономическите проблеми друг път. Друго нещо обаче: глобализацията води до положителни и отрицателни промени във всяко обшество или, както някои хотра смятат води до създаването на едно световно общество, което MacLuhan нарече "глобалното село" още в '60. С други думи, не е само добро или зло. Трудно е да се предвиди обаче какви ще са последиците в далечно бъдеще. те и за тва не спират да пишат големите глави, пак им и плащат...

Един от големите теоритици по този въпрос е социолога Arjun Aappadurai. Има много интересни идеи по въпроса. Единственото, което ме дразни е,че той смята,че тези процеси как ли не се пораждат от самосебе си. Той не приема мисълта,че много от тия движения се контролират, ускоряват и дирижират в дадена посока от дадени влиятелни хора, кръгове и организации.

[Елемаг]

София. Крайно десни патриотични организации организираха тази вечер факелно шествие по улиците на София, предаде Дарик радио. По-късно в центъра на столицата те откриха паметна плоча на ген. Христо Луков, убит през 1943 г. от анархисти.
Преди откриването на плочата организаторите на шествието проведоха вечерна проверка. Шествието започна от Паметника на Васил Левски и продължи по бул. “Дондуков”. По-рано организаторите от Българския патриотичен съюз разпространиха листовки с целите на протеста. Честването съвпада с годишнината от англо-американските бомбардировки над Дрезден преди 60 години, които днес бяха отбелязани от неонацистки формации в цяла Германия.

Днес се срещнах с факелното им шествие на "Дондуков". Бяха повече от 100, вероятно към 130-150 души. Да си призная изпитах смесени чуства едновременно възхищение и тревога. Национализмът е особенно необходим в това трудно за България време . Но за съжаление вместо да следват българските идеи, идеологията им се фашизира. Те засега май са единствените които организирано не искат да се примерят със сегашната продажност и разруха и не са се отчаяли. И с всяка година стават все повече.

[messire Woland]

Въпросът е обаче в каква посока се движат те. Защото едно е да не харесваш нещата в момента, съвсем друго - как виждаш промяната.

[Гост]

Струва ми се, че нещата са много объркани в противопоставянето национализъм-глобализация. Че и "вестернизация" (тая дума защо някак не ми звучи...).
Имам чувството, че противопоставянето на българския (в нашия случай) патриотизъм на западната интеграция е страшна глупост, респективно движенията, наричащи се патриотични, доколокото ги има у нас, в най-добрия смисъл не знаят какво искат, а пък май са и манипулирани от разни, точно нежелаещи да отиваме на запад. (Неслучайно антиголбалното движение в света е ляво до степен на лумпенщина!

1) От гледна точка на българския национален и държавен интерес, в днешния свят що да правим ние, малки и опърпани от социализма? Нищо смислено, освен да ходим на запад; или западната тенденция не вреди на интересите ни, напротив.
2) От гледна точка на културната идентичност - че да не ни е забранил някой от новите ни съюзници да си изследваме и пропагандираме културата, историята и традициите? Да не би някой да отиде в панела на новия Йовков и да му счупи химикалката или даму взе хартията?!
Ние май сами изпадаме в безличие, чалга, свинщини по театрите, тотална денационализация в културно отношение. Държавната ни политика е некъдърна, и образователно, и на по-високо културно ниво и практически я няма.
Бързам да кажа, че това не е само наш, ами паневропейски проблем. Закъса го старата Европа, май поради принципите си на организация на културната си политика. Няма вече нищо смислено европейско, всичко е фалшификат. Защото културата още разчита на държавни пари, а това значи или далавера и пошлост или просто липса.

Какво, в крайна сметка е глобализацията? Ами окрупняване, разширяване на пространството, ПОВЕЧЕ ШАНСОВЕ.
По диагонал на България, на другия край на Европа има една относително аналогична държава на име Ирландия. Тя е пример за:
1) Блестящо развиваща се в страната и разпространяваща се по света НАЦИОНАЛНА култура; (да не давам примери, че са много)
2) Огромна, успешна, тотална интеграция и намиране на мястото си в новия свят. Вярно, че там старта е от друго ниво и за комунизми не е ставало дума, но пък и никога не са паднали до днешната наша степен на "мрънкалност", апатия, лумпенщина и мафиотщина, до която се докарахме ние. На Ирландия да не би някой да й пречи!? Ами на Словения, където също май тече такъв процес?

В историята такова нещо - съчетаване на традиция и нов свят е направила Япония през Мейджи един път и след 45-та втори път. И то блестящо.
По свой начин го прави и Китай - развива се бурно и запазва, по точно събужда след десетилетия червен мрак националната си култура (а тя пък каква е - леле мале!).

На България проблема й е много прост - да се събуди. Тя си има и културата, и самобитността, тях ги знаем. Има и по-големи от нас, но ТАКИВА няма. Има си и гравитационното увлечение на запад, за наше щастие извършващо се въпреки собствената ни глупост.
Остава да намери сили да ги съчетае, вместо да изпада в състоянието на този, дето хем му се иска, хем не му стиска, хем бъдещата му тъща виновна за всичко!

Е, въпросът как ще стане това е друга работа.
То може и никога да не стане, тогава ще си останем една безлична вегетация. Ако стане, ще прескочим в 21 век с вдигната глава.

Тъй че, не бива да е VS., aми ЧРЕЗ. Защото е много тъпо да се изправиш срещу целия свят така баламски.

Има извесрен смисъл в това за "гражданския национализъм". Той обаче не бива да се противоставя и на културния. Я ги САЩ - какви ли не народности, хем обединени, хем всеки може и си развива традициите. В това даже има известен чар, нещо като съюзени народности......
Европа има същите възможности сега, макар и ЕС да е муден. Ортега-и-Гасет ли беше, дето е казал, че Европа не може да не се състои от обединени различия.

[messire Woland]

Тези движения по начало са нещо естествено за ситуацията, в която се намираме ние. Тъй като има "триене" на всички нива, между "старите навици" и "новите реалности", от битовото ниво, та до "висшата" политика е нормално да възникнат разни маргинални движения. Обществото в България е подложено на разностранни деформации, тъй като в социалния голем от преди 1989 г. вече ни кой не вярва, а новия такъв още не се е изградил. Нашата страна, държавата и обществото са пред избор, всъщност, вече май на практика решен за това дали да се движим на Изток или на Запад и съответно хората към кой модел да се нагаждат. Като се има предвид това, може би е съществено да се движим в една посока, а не да продължаваме да се разкъсваме от вътрешни съмнения какво ще ни се случи ако тръгнем по новия път или си останем в старото блато. На мен ми се струва, че оставането в старото блато не ни обещава нищо хубаво, тоест, нещата ще си останат същите - и беззаконието и корупцията, така удобни на сегашната ни политическа класа. Ориентацията към Запад може би ще ни помогне да преодолеем хаоса в който с намираме и ще ни помогне да изградим една по-демократична държава, в която да има ред, уважение към законите и условия за развитие на всеки от нас.
Остава въпроса кой накъде се стреми. Защото струва ми се, това, на което е станал свидетел Елемаг, е демонстрацията на движение за запазване на старото състояние, макар и маскирано с друго име.
Е, времето ще покаже

[Гост]

................... Подобна визия обаче, изкривява политическата реалност в не по-малка степен от най-ужасните митове на “етническия национализъм”, на които уж се противопоставя. В крайна сметка, налагането на поредния политически мит е безкрайно лош и очевидно неефикасен начин да бъде защитена свободата на обществото от изявите на ултранационалистическите политически страсти.

Май в лицето на тези, противопоставящите "етническия" на "политическия" национализъм имаме поредните представители на глухата и скалъпена теория, като на Фукуяма края на историята. Само че, тази е опасна, защото оспорва "“шовинистичните митове, преувеличаващи безмерно добродетелите и древния произход на нациите” (как само е измислено).

Включването на Франция (!) в групата на "новите политически" нации и изобщо това разделяна страда от малък дефект - то признава качеството на "нация" и допуска състоянието "национализъм" за Канада, САЩ и, кой знае защо, Франция, а отричат това качество на останалите. Всъщност, като се разгледат нещата, зад всеки национализъм стои определена национална ценност. При САЩ и с-ие по исторически причини това са политически (свободата), а не етнически (както при старите и обременени с история народи) ценности.
Факт е, че тези политически ценности са задължителни за всеки, който иска да прогресира в съвременния свят, но защо дявол да го вземе те да отричат старите, традиционните, етническите?! Като че ли те не могат да се съчетаят, точно както са се съчетали в САЩ, Япония и някои европейски страни.
Политическите теории понякога с удивитено ялови, да се не начуди човек.

До Воланд:

Страхувам се, че у нас нещата вунаги вървят по най-гупавата плоскост и че националистическата тенденция ще се прояви в грубата и в слуачя поради това безрезултатна тенденция...