Хайдутите

[Stan]

Гълъбари - може, те невлизат в категорията "средностатистически", поне по отношение на птиците. Малко извън темата - аз също съм забелязал, че сред пловдивските цигани има гълъбари (сещам се за поне два случая). Винаги съм се чудил от къде този интерес?
ПП (много извън темата) - градът наистина е пълен с диви животни. Аз преди 10-на години видях на една топола зад ТЕЕ (бившият ТЕТ Ленин) накацали поне едно 30-40 нощни грабливи птици, ама сови ли бяха или нещо друго, идея си нямам.

[mokria]

Прав си ,но в случая става въпрос за гълъбари.Гледам гълъби и покрай тях имам приятели цигани.Атмаджа е ястреб, а шахъна трябва да е сокол ? А и в града е пълно с диви животни ,просто човек трябва да се загледа.

[Stan]

Мисля, че средностатистическият турскоезичен пловдивски циганин прави толкова разлика между сокол и ястреб, колкото и средностатистическият българоезичен пловдивски българин. Просто градски чеда, повече от врабче и гълъб, евентуално врана и синигер, не са видяли. Бидейки един от тях (не турскоезичните пловдивски цигани разбира се) аз също не мога да направя разлика между ястреб и сокол.

[KIZIL DELI]

Те циганите говорят турски колкото и български. Атмаджа е ястреб.

[mokria]

Турско говорящите цигани от Пловдив викат на сокола ,освен шахън и атмаджа.

[Mishok]

Страхил воевода.





Предание за Страхил Войвода

Преданието разказва, че родното място на Страхил войвода е село Овчарци. Тук е протекъл и първият период от хайдушката му дейност. От този период е може би и хайдушкия нож с инициалите СВ, пазен грижливо от учителя Васил Стоев от това село.

С панагюрските овчари, които са пасли стадата си в Рила, в областта на Голямо пазар дере, Страхил войвода заминава за Пазарджишко, където става предводител на многобройна чета.

Откъслечни известия от хрониста Силяхдар споменават за Страхил от село Ветрен Пазарджишко, който “развял байряк” и с 200 души извършвал дръзки нападения (виж История на България, т.4 стр. 237). През 1689 г. в Пазарджишко избухва въстание, а на следващата година и в Кюстендилско. Узнали за готвеното голямо настъпление на турската власт срещу тях, въстаниците се изтеглят заедно със семействата и добитъка си и намират убежище в окупираната от австрийците Нишка крепост.

Сред хайдутските прояви, по време на въстанието, действията на Страхил войвода заемат централно място. Както свидетелства Силяхдар, Страхил войвода действа съвместно с 4 000 немци, маджари и хайдути в нападенията срещу Кюстендил на 20 март 1690 г.

В ”История на България” се казва още, че при подготовката на османската офанзива срещу Ниш, Страхил войвода, който неведнъж бил нанасял щети на мюсюлманското население, затворен в крепостта, се опасявал, че ако турците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да излезе от града и изчезнал. При овладяването на Ниш от мюсюлманите семейството му е заловено и продадено в робство.

Атмаджа дума Страхилу


Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшен войводо,
що тъй си толкоз кахърен?
Дали ти пушка дотегна,
или ти сабя омръзна,
или ти старост потропа,
или ти булче домиля?
Страхил на Атмаджа думаше:
- Нито ми пушка дотегна,
нито ми сабя омръзна,
нито ми старост потропа,
нито ми булче домиля.
Снощи си на връх замръкнах,
на връх на Стара планина,
на хайдушката равнина.
Там ми се дрямка додряма,
па легнах, та си позаспах
на пушка, на тапанджата.
Страшен си съня сънувах -
отдолу иде потеря,
до седемдесет татари,
до седемдесет читаци,
със седем сини байряци.
Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, стара войвода,
и туй ли да те науча?
Съблечи дрехи юнашки,
облечи дрехи просяшки,
па земи блюдо просяшко,
че иди долу на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
на голям камък да седнеш,
там ще потеря да мине.
Всеки ще хвърли по пара,
най-подир върви войвода,
той ще ти хвърли пет пари,
па ще те тихо попита:
- Че видял ли си Страхила,
Страхила, страшен войвода?
Докат си дума издума,
а ти на крака подскочи,
извади сабя френгия,
па се наляво завърти,
дор се надясно обърнеш,
сам ще войвода остане.
Страхил на крака подскочи,
съблече дрехи юнашки,
облече дрехи просяшки,
наложи калпак мечешки,
препаса сабя френгия,
наметна дрехи просешки,
зема си блюдо просешко,
па слезе долу на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
на голям камък поседна,
положи блюдо просешко,
на зелената морава,
под тая бука зелена,
под тая сянка дебела,
при тая вода студена.
Чакал ни малко, ни много,
тъкмо ми три дни, три нощи.
Погледнал Страхил надолу -
то не ми било потеря,
от седемдесет юнаци
със седем сини байряци,
най ми е била потеря
колко на небе звездите,
колко на поле тревите,
колко на гора листето.
Всеки му хвърлил по пара,
най-подир върви войвода -
той му е хвърлил пет пари
и си Страхила попита:
- Видя ли нейде Страхила,
Страхила страшен войвода?
Докат войвода издума,
Страхил на крака подскочи,
извади сабя френгия,
па си наляво завъртя,
сал войводата остана.
Страхил войводу думаше:
- Войводо, робско плашило,
иди да търсиш Страхила,
Страхила страшна войвода.
И му главата посече,
главата барабар с чалмата!

[Mishok]

Дончо Ватах е български хайдутин от първата половина на XIX век.








Фамилията Ватах е типична за Кладница през XVIII-XIX век, така наричали майсторите на мадана - затова се смята от някои, че Дончо е от Кладница. Прозвището ватах в превод от турски е със значение съдебен чиновник, надзирател.

Константин Иречек пише за него в История на българите:
„ Най-бележит юнак измежду всички български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно съратник на гонителя на кърджалиите Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопските височини, ту край устието на Марица, той преследвал еднакво както грабителите турци, така и султановия низам, па и чорбаджии българи. Придобитите пари раздавал на бедни, както християни, тъй и мохамедани : купувал им волове и им изплащал дълговете. Затова той се ползвал с такова уважение сред българското, гръцкото и турското селско население, че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200 низами от Одрин, от които само 60 се върнали живи. Оттогава чиновниците го оставили на мира. За него разказват, че той притежавал свръхестествени — вълшебни — сили, толкоз повече, че често прекарвал край Узункюприйския мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се срещал със самодиви. Турските войници били преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за гръцкия клефт Никоцар на Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим, и дори твърдели, че те виждали как отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните векове, се види от това, че одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и доведения при него Дончо, защото му станало жал да погубва такъв храбър юнак. “
Как става хайдутин

Легенда разказва за това, как Дончо е станал хайдутин. На младини той живял в Кладница, имал многобройно стадо овце и ги изкарвал на паша из Витоша. Там го чакали хайдутите. Той им носел храна, заедно клали тлъсти агнета, заедно отмъщавали на турците, заедно празнели тежките пушки. Заподозрели турците, че Дончо ходи при хайдутите, причакали го веднъж, хванали го и го отвели в манастира над селото. Там от него и от манастирския свещеник поискали пари за откуп. Свещеникът паднал на колене и започнал да се моли. Дончо Ватах останал горд, суров и непреклонен. „Пуснете човека - рекъл - той е беден. Аз имам тежко имане, ала сега е в къщи. Пуснете ме да се покача на високото, па да запея една песен. Аз имам жена къщовница, щом зачуе гласа ми, ще дойде и ще поръчам да донесе имането". „Пей, гяурино!" - извикали турците. Дончо въздъхнал дълбоко и заредил тъжна песен. Изпял я и седнал да чака. Не се минало много време и манастирските порти хлопнали припряно. Турците помислили, че стопанката идва и отворили. Но вътре нахлули страшните хайдути и освободили Дончо.

Дончо Ватах имал сестра - хубавицата Станка. Тя станала годеница на друг известен воевода - Детелин. След едно от посещенията си в Белград Детелин донесъл на Дончо скъп дар - пушка, два пищова, две паласки, силях и една дамаска сабя. Хайдушките дружини бродили из покритата с вековни гори Витоша. Манастирите „Св. Никола" край Кладница и „Св. Йоан Богослов" край Ковачевци (Самоковско) за тях били естествени убежища. Но пловдивски кадия отвлякъл девойката Станка и искал да я вземе в харема си. В опит да я спаси, Детелин и Дончо направили смел, но несполучлив опит да я освободят, нападайки къщата на кадията в Пловдив. На 21 септември 1839 г. Детелин и Станка загиват, а Дончо е арестуван. Макар и осъден на смърт, той успява да избяга и възстановил четата си. Водил повече от десет години хайдушки живот. Оженил се за Пенка от Копривщица, дъщеря на известния поборник Петко Рагин и леля на Тодор Каблешков, деен участник в Априлското въстание. Султанът редовно пращал войска със специалната задача да обезвредят Дончо воевода. Но хайдутите били смели и изобретателни. Веднъж на Дончо воевода се удало да плени пашата сред 600 низами. Воеводата великодушно го освобождава с поръка: да каже на султана, че „царство ще му отнеме, ако не махне тез пусти делибашии". Дончо воевода загива в бой с турците край Копривщица през 1850 г. Погребват го на връх Вълк в Средна гора по хайдушки обичай: без саван и опело.
Семейство

Жени се за Пена Каблешкова. След смъртта на Стойка - съпруга на брат ѝ хаджи Лулчо Дончов Каблешков и майка на Тодор Каблешков, "мама Пена" се грижи за Тодор Каблешков и 5-те му братя и сестри.

[iasen ianakiev]

Вечна им памет на героите.Да живее България.

[pehotinec]

Днес - освен всичко ставащо наблизо и надалеч , преди всичко е Втори Юни - ден на Ботев и на загиналите за Свободата на България!

[Mishok]

Според мене това е някой друг поп Мартин. Вероятно е грешка и така и аз съм сгрешил.

[pehotinec]

Доживях да видя и фотографията на поп Мартин................

[Mishok]

Вълчан войвода


Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла Източна България.

Той е много известна личност в народните предания в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход (Емин ага, който по-късно с помощта на чичовците си достига до поста писар на хазнатаря и подава информация на Вълчан за пътищата на хазните), най-близък съратник му е бил поп Мартин. Като байрактар в първите години от неговото хайдутуване, е бил Кара Кольо, по-късно заместен от Стоян Берберина. Кара Кольо става байрактар на Инджето. През 1811 г. Вълчан се среща с капитан Георги Мамарчев (1786-1846 г.) в Букурещ, вуйчо на Георги Раковски. Раковски в своите мемоари пише за Кара Кольо: „ моят духовний отец Черний Кольо“. Вълчан войвода е подържал тесни връзки с „бащите“ на революцията в България, като съществуват непотвърдени сведения, че той е финансирал техните начинания.

Най-ранните известия го свързват с района на село Тагарево (днеш. Вълчаново) и с. Факия. По бащина линия произлиза от големия род на Бимбеловци от с. Факия. Бимбеловците са наследници на Момчил войвода, загинал през 1345 г. в битка с обединените ромейски и турски войски.

Водил дружина, Вълчан войвода много години и много добрини е сторил; известно е, че е платил на зидари да построят каменен мост на река Резовска. Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар (въпреки, че пратил делегация при него) не се наел да започне война.

Друга черта, която се приписва на Вълчан войвода, е, че той е събирал съкровища не само от турските бейове, но е намирал стари римски и тракийски съкровища.



Карта на заровено имане.




Но всичко било с една цел — да бъде за освобождението на България. Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България.

Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин.



„През 1793 г. Вълчан и брат му Костадин, който е по-възрастен с 40 години, отиват при дядо Делю. Той свързва Вълчан с Христо войвода, прочут по Странджа и Сакар. Вълчан е на 18 години, висок и едър, с черна дълга коса и светли гълъбови очи с мустаци...“. От този текст може лесно да се изчисли годината, в която е роден Вълчан войвода или Вълчан Ангелов Пандурски - роден в 1775 година.

Според семейното родословно дърво на русенската фамилия Хаджииванови, след неспокойните хайдушки години Вълчан войвода се установява на постоянно местожителство в гр. Тулча, Румъния. Тук той създава семейство като се жени за монахинята Епраксина, от която има четири деца - Иван, Васил, Петра и Оксана. Скицата на семейното дърво на Хаджииванови сочи, че след смъртта си Епраксина била погребана в женския манастир Чипика в Тулчанско. Пак в същия документ се твърди, че Вълчан войвода завършва земния си път в Тулча. Синът на Вълчан и Епраксина - Хаджи Иван Вълчанов Иванов става едър търговец. Той има трима сина и две дъщери. Единият от синовете му - Петър се преселва в Русе и се оженва за Тонка Винарова, дъщеря на Никола Станев-Шарапчията

[Mishok]

Дельо войвода.

Дельо хайдутин е роден в Беловидово (днешен Златоград). Действа с чета в Централни Родопи. Най-известен е с дейността си против насилственото ислямизиране на родопските българи. През 1720 година е начело на обединените хайдушки дружини, които нападат село Райково (днешен квартал на Смолян), за да отмъстят за убийството на 200 райковчани, отказали да приемат исляма. Дельо хайдутин е споменат в „Исторически бележник“, документ от XVIII в. със спорна автентичност.

Според преданието, което се носело за него, „Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“, враговете му го прострелват с нарочно излят за целта сребърен куршум.

Подвизите на Дельо са увековечени в много народни песни, предания и легенди. В Златоградския край за него се пее прочутата песен „Излел е Дельо хайдутин“, изпълнена от редица изпълнители като Валя Балканска и Феим Джигов, записана на златен диск и изпратена в космоса.



В мрачната и бурна нощ родилката роди сама. Светкавица блесна и се чу детски писък. "Момче е!" - помисли майката, изнемощяла от загуба на кръв. Уплаши се от бурята. Разтворените прозорци тракаха до пармаците. Сипеха се струи вода.....
- Боже Господи и ти Света Богородице, смилете се над това сираче! Как ли ще го изгледам?А имам братя и сестри и голяма челяд: три дъщери и сега син. Всички сираци.
Промуши под възглавницата на детето бащините му чорапи - да стане бързоходец и да усети достойната стъпка на посечения! За да не убият и нея тя се скри и роди сама. Бе дала знак само на брат си - Кьор Иван: ти пази отвън, и щом чуеш детски писък влез в одаята.
Някой почука.. Влезе Кьор Иван...
- Сестро, момче ли е?
- Момче е бате.
Значи аз съм му вийчо.
Кьор Иван приближи, наведе се над завидкотос ризата детенце, пое го с две ръце и рече:
- ХАйде, вуйчовото, расти и бързай: да станеш певец, да станеш борец. Да пееш и да ни браниш! - прекръсти го и го остави пак на постелята!
- Сестро, можеш ли да станеш, хайде да окъпем детето?!
Той все бебето, майка му го милваше с длани и го къпеше, но когато и вуйчото взе да го плиска - едва не го изпусна.
- Какво стана, бате? Защо пребл;едня?
- Това дете е койруклия (опашато) ! Виж отзад - има си опашчица. На зло ли, на добро ли е това? Огледа го - Я виж и на гъба си има пръстен, а на гърдичките - звезди. Цялото е белязано! Господи, на какво ли е това?
- Сестро никому не казвай, че детето е койруклия! РАзберат ли децта - ще му се смеят, ще го подиграват. Нека расте спокойно и без това е сираче....
- А как ще го наречеш?
- Неделчо, на манастира "Св. Неделя" - там посякоха баща му. Там тайно ще го кръстя!

Вуйчото излезе навън - да варди. Майката, потънала в болки, люшкаше детедо, плачеше и пееше:

Нани ми нани Неделчо
Баща си нямаш да те полюля
завезди дойдоха да те полюлят!
Расти ми сине да ни отбраниш,
ветер га духбне да те люлее
роса га росне да та окъпе.
Да ми пораснеш сине Неделчо
майка да браниш, татко да помниш!

Сълзите и капеха по пода. Отрини се звезда. Отвън Кьор Иван издаде хлип - беше чул всичко!
А майката , като в несвяст, забравила за брат си отвън, с всичките си родилни болки и мъки занарежда, закорди до новорденото като над умряло:
- Видех боя, сине, видех всичко! Лютите ениери, дервиши, ходжи, татари, кърджалие, даалие и делибашиите колеха малките като ярета и ги мятаха в дерето. И старците до тях. И ни затриваха корена.
Спи , сине. Ти още не знаеш какви гарвани са нагарванисали планината: кадии, мютевелии, забити, чауши, суварии, хайти. Сринаха манастира "СВ. Неделя". Едни посякоха, други извериха, трети изгоряха, четвърти избягаха. Там погина и баба Неделя Родопска, която излезе в бой да се бие.
Нашето село, сние, се рука Ели-ас (Старцево) - звездица божия! Най-голямото село тука сме - 800 къщи! Преобърнаха го наопаки и некои побегнаха надолу към Старуево (Златоград) Пръснахме се по баирите и колибите..
Ще ти заколя сине, на връх Св. Илия курбан. Ще запаля свещи връз съсипаните в наше село две черкви "Св. Елена" и "Св. Седмочисленици". Ще пратя хабер на клетия ти баща, че си има син. Неделчо се казва.
А ти сине помни на сън твоя баща, твоя род, майчините песни. Помни нашите ниви и ливади: Попова нива, Радино, Цветково, Хайдутското, Багрилницата, Райково първо, Радичево, Светльово - помни сине....

...........

Тайно кръстиха Неделчо в манастира - на руините. Детето избуя силно и здраво. Ала на какво да го учат? Българско школо няма. Абаджия ли ще стане - гайтани да крои или шивач?
Беше 5-6 годишно, когато една вечер попита:
- Мамо къде е татко?
Майка му и Кьор Иван се спогледаха. Тя понечи да излъже, че е на гурбет, ала Кьор Иван я възпря да не го лъже.
- Малък е , но щом пита - нека му кажем всичко.
Кьор Иван взе на дясното си коляно детето и заразказва:
- Слушай, вуйчовото. Ние сме под турско и нас ни гонят и убиват. ....
Ти си кръстен на манастира "Св. Неделя", този сринат манастир е нашата вяра, до манастира има стари дъбове, щом пораснеш иди до дъбовете и ги попитай, колко мъки сме претеглили ние, колкосълзи и кръв сме проляли...Земята не си даваме, и езика си не даваме, и песнете си не давеме!
Ей долу на един мост ги посичаха в среде съседното село, струпаха клада от дърва, запалиха я и жив и ги хвърляха в огъня, кучетата викаха на смърт, жени пищяха, деца плачеха, посечените още мърдаха...
Бунтувахме се и тези които хванаха ги посичаха, ония дето загинаха в боя станаха орли.. И баща ти лети там горе, на небето.
......

Западна родното им село Ели-ас. Побегнаха към Старуево (Златоград).. Дельовия род бе близък с Домбовци и Караджовци (по късно ги потурчват и двата рода, само дельовия издържа на турската напън) от там се знаеше и с Гюлсуме.....



Отдолу идат двамина,
дваминана са джаляте..
червена корпа носеха,
в корпна глава челеща.
В ная е глава комитска,
Комитска комитаджийска.
В среде Деридере спреха,
главана на кол побиха,
и врют женине сбраха,
главана да си познаят.
Врют женине минаха,
главона си погльоднаха –
никой ми глава непозна!
Ага атиде Сафия,
та си главона познала:
– Ная е глава на Деля,
на Деля баш комитана!

[Mishok]

Георги Илиев Симеонов (Гаджал войвода) роден в гр Котел през 1811 г. и завършва земният си път през 1899 г.,наричан е войникът на века.
Участва в Руско-Турска война 1828-1829г.,през Унгарската революция-1848г.,участва във завладяването на Кавказ и потушаването на въстанието във Варшава.Сръбско-Турска война- 1876г.,Руско-Турската - 1877-1878г.,Кресненско-Разложко въстание-1878-1879 ,Сръбско-Българска - 1885г.
Почти седемдесетгодишен е от първите записали се опълченци още в Плоещ. Оттам тръгва под Самарското знаме, в състава на трета опълченска дружина. Участва във всички решителни боеве – от форсирането на Дунав, освобождаването на Търново, боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново, Садово, Тича.
Поклон пред героизма и жаждата за свобода на този достоен Българин.

[Mishok]

В ”История на България” се казва още, че при подготовката на османската офанзива срещу Ниш, Страхил войвода, който неведнъж бил нанасял щети на мюсюлманското население, затворен в крепостта, се опасявал, че ако турците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да излезе от града и изчезнал. При овладяването на Ниш от мюсюлманите семейството му е заловено и продадено в робство.
СТАРХИЛ ВОЙВОДА

Юнаци се сбират

Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшна войвода,
защо си толкоз почернял,
почернял, още погрознял:
дали ти пушка дотегна,
или ти пътя омръзна,
или ти булче домиля,
или те старост налегна?
Страхил Атмаджи думаше:
- Атмаджа, братко Атмаджа,
снощи на пътя замръкнах,
на пътя на кръстопътя,
навръх на Стара планина,
на хайдушката равнина;
там ми са дрямка додряма,
че са упрях, задрямах,
на пушка на тапанджата.
Страшен съм съня сънувал:
че от долу иде потеря -
до седемдесет татари,
до седемдесет черкези
със седем сини байраци.
Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшна войвода,
и туй ли да та науча?
Съблечи дрехи юнашки,
облечи дрехи просешки,
наложи калпак мечешки,
препаши сабля френгия,
земи си блюдо просешко,
че слезни долу на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
на мермер камък поседни
положи блюдо просешко
на тая зелена морава,
под тая бука зелена,
при тая вода студена.
Страхил Атмаджа послуша.
Чакал е малко, ни много
тъкмо ми триння и три нощи.
Погледал Страхил надолу:
задала се е потеря,
сеймени бюлюкбашии,
черкези още читаци -
със седем сини байраци.
Всички са го изминали,
всеки му хвърлил по пара.
Най-подир върви пашата
той му хвърлил пет пари
и си Страхила попита:
- Не си ли видял Страхила,
Страхила, страшен войвода?
Докат си дума издума
Страхил на крак подскочи,
извади сабля френгия
и са на дясно завъртя,
дур са наляво обърне -
сам си пашата останал.
Страхил на паша думаше:
- Пашо ле, турска баницо,
който си търси Страхила -
Страхил е страшен пред него!
И му главата отряза,
и я на кол набучи -
турците сеир да гледа