Виетнам

[centara]

Може бе! При нас всичко има! И от пиле мляко
Ескадрилите А-4, участвали във Виетнам са:
VA-12 Flying Ubangis
VA-15 Valions
VA-22 Fighting Redcocks
VA-23 Black Knights
VA-34 Blue Blasters
VA-36 Roadrunners
VA-46 Clansmen
VA-55 Warhorses
VA-56 Champions
VA-66 Waldomen
VA-72 Blue Hawks
VA-76 Spirits
VA-86 Sidewinders
VA-93 Blue Blazers
VA-94 Mighty Shrikes
VA-95 Skyknights
VA-106 Gladiators
VA-112 Bombing Broncos
VA-113 Stingers
VA-144 Roadrunners
VA-146 Blue Diamonds
VA-152 Wild Aces
VA-153 Blue Tail Flies
VA-155 Silver Foxes
VA-163 Saints
VA-164 Ghost Riders
VA-172 Blue Bolts
VA-192 Golden Dragons
VA-195 Dambusters
VA-212 Rampant Raiders
VA-216 Black Diamonds
други ескадрили базирани на самолетоносачи:
VMA-223 Bulldogs
VSF-3 Chessmen
H&MS-15
Ако ти трябват подробности за определена ескадрила, кажи и ще изровя нещо от източниците си.

[centara]

Тактика

USAF и USN имат различни философии за воденето на въздушен бой, което от своя страна довежда и до разлики в тактиките и тактическите формации.

US Navy

Основната бойна единица в USN е двойката. Самолетите летят на едно ниво (и в хоризонтална и вертиканлна плоскост) на разстояние радиуса на виража на самолета с който летят. Обикновено това е 1700-3000 m. По този начин ако единия самолет бъде атакуван, другият ще завие и моментално ще се окаже в позиция за атака на нападателя. Затова ормацията е наречена loose deuce. Междините между самолетите са сравнително големи и екипажите имат възможност да оглеждат пространството без да се стараят да пазят междините непрекъснато. Когато атакува двойката се разделя на "атакуващ" самолет и "прикриващ", който стои встрани, готов да се притече на помощ на атакуващия в случай на нужда. Идеята е и двата самолета да действат относително свободно, но без да се губи взаимната поддръжка.

USAF

Формацията, която USAF използват във Виетнам е малко по-различна от тази използвана във ВСВ и Корея и е наречена fluid four. При нея основната действаща част е звеното, която се състои от две двойки. Едната двойка се състои от водача на звеното и неговия воден, а другата от друг водач и неговия воден. Във въздушен бой двете двойки на теория трябва да действат като двата самолета в loose deuce. Единствената разлика е при водените. Те летят на около 900 метра зад и на около 45 градуса встрани от водачите си. Ролята им е да пазят водачите, докато те атакуват. Но се оказва, че тези разстояния са твърде малки и водените са принудени през цялото време да пазят междините, вместо да се оглеждат за вражески самолети. Тези междини са удобни за Корея, където скоростите на самолетите са по-ниски, а въоръжението на изтребителите е изцяло стрелково. Но с появата на УР се открива възможност противникът да бъде обстрелван от значително по-голямо разстояние, а по-високите скорости позволяват много бързо сближаване. Затова по време на войната във Виетнам, тази тактическа формация създава огромни проблеми на екипажите от USAF. Ниската подготовка на водените ограничава и действията на водача, защото в противен случай двойката ще се разкъса.

Освен това в USAF е възприета идеята за един стрелящ самолет, който е водача на звеното. Останалите 3 самолета на практика само го прикриват. Само в случай, че има повече цели ¹3 също се включва в атаката. Когато формация fluid four започне преследване, самолетите често се подреждат един зад друг, което прави последните машини особено уязвими. Статиската показва, че повечето свалени във въздушен бой американски самолети са летяли като ¹3 или ¹4. Фактът, че само водачът на звеното стреля, на практика само по-висшите офицери имат възможност да постигат победи. Те също така знаят, че са прикривани от още 3 самолета и това им вдъхва допълнителна увереност. Затова и формацията fluid four им харесва доста.
Fluid four освен че лишава водените от защита, значително снижава огневата мощ на звеното. На практика, звеното F-4 използва само 25% от потенциалната си огнева мощ. Накратко казано два палубни F-4 имат два пъти по-голяма огнева мощ от 4 Фантома на USAF.
Виетнамците не пропускат а се възползват от слабостите на fluid four и често пъти само с един два самолета успяват да отвлекат настрани целия американски ескорт.
В заключение може да се каже, че неудачната тактика заедно с останалите фактори изброени в предните ми постинги, образуват причината за ниската ефективност на изтребителите на USAF.

[centara]

Радвам се, че темата ви е харесала и това допълнително ме стимулира. Досега описвах причините за неудовлетворителното представяне на изтребителите на USAF и за ниското им съотношение победи загуби. Всичко това обаче касаеше тактикечската авиация, а доколкото разбрах има жив интерес към действията на стратегичската и по-точно на B-52. Затова сега ще започна малко по-отдалеч.

USAAF - Накъде след ВСВ?

През Втората световна война, стратегическите бомбардировки на В-17, В-24 и В-29 се превърщат в основния начин на САЩ за водене на военни действия. Поради огромния си принос за спечелването на войната, американските ВВС са превърнати в отделен род въоръжени сили. В същото време, до появата на балистическите ракети, бомбардировачите остават единственото средство за ядрено сдържане. Друго тяхно предимство, в сравнение с многобройните сухопътни войски са по-ниските разходи за поддържането им в готовност. По тази причина, през 1947 е създадено отделно командване на стратегическата авиация - SAC (Strategic Air Command).

През 1948 г. командир на SAC става ген. Къртис ЛеМей, заслужил пилот на В-17 и В-29. ЛеМей е твърдо убеден, че защитата на САЩ трябва да бъде поверена изцяло на стратегическата авиация и веднага след встъпването си в длъжност започва борба за увеличаването на бюджета на SAC. Тезата му намира доста широка подкрепа, тъй като повечето генерали в USAF са били пилоти на бомбардировачи през войната и те споделят неговите възгледи. В резултат ЛеМей печели политическата битка, за най-голямото парче от баницата, наречена отбранителен бюджет. Но ЛеМей не счита за свои противници само USN и US Army. Той планира и значително съкращаване на средстава, отделяни за тактическата авиация.

Доминирането на SAC при разпределението на бюджета, води до съществени проблеми по време на войната в Корея. Тактическата авиация разполага с малко съвременна техника и е принудена да използва самолети от войната, за поддръжка на наземните части. Но ЛеМей не се впечатлява особено от това. За него конфликта в Корея е малка незначителна война и не желае да рискува ценните си В-29. Въпреки това, накрая той е принуден да предостави В-29 на командващия войските на ООН, ген Дъглас Макартър. ЛеМей прави това с огромно нежелание и му предоставя най-лошите си ескадрили. От този момент нататък SAC става яростен противник на локалните конфликти. Въпреки проблемите открити по време на войната в Корея, събитията отново се развиват в полза на SAC. След края на войната администрацитя на Айзенхауер предприема бюджетни съкращения и тъй като бомбардировачите преставляват сравнително евтин, но много ефективен начин за въздействие, съкращенията почти не засягат стратегическата авиация. Нещо повече от 1952 до 1960 средно 42%!!! от военния бюджет отиват за SAC. ЛеМей дори предлага ново съкращение на средствата за TAC, което на практика би заличило тактическата авиация. Началник щабът на USAF - ген Натаниъл Туининг отказва съкращението и ЛеМей го пита: "Каква е мисията на TAC?". Туиниг, който също е бил пилот на бомбардировач казва: "Не знам, по дяволите! Но едни ВВС трябва да имат изтребители!"

Необходимостта от бързо ответен удар, кара SAC да разработи уникална система за управление, при която маршрутите и целите на бомбардировачите са планирани предварително. Това преварително планиране, налага централизираност на системата и цялата тази дейност е подчинена на щаба на SAC в Омаха, Небраска. Изискването за постоянна бойна готовност, налага висока дисциплина сред екипажите, централизираното планиране не позволява никаква инициатива. Така с течение на времето, лоялността към висшестоящите се превръща в основно качесто за издигане по служебната стълбица. Много офицери от SAC считат подражанието за висша форма на ласкателство и всякакси се опитват да имитират ЛеМей. В резултат, централизацията, сляпото подчинение и убеждението, че локалните конфликти са незначителни стават част от политиката на SAC.
Но в недрата на стратегическата авиация започват да назряват проблеми. Те засягат основно низшия офицерски състав. Липсата на инициатива вече я споменахме. Екипажите нямат никакъв опит в използването на конвенционални боеприпаси. Освен това постоянната бойна готовност, означава че пилотите по цели дни ще скучаят по авиобазите, далеч от семействата си. А авиобазите на SAC са в най-забутаните кътчета на САЩ. По тази причина, летците всячески се мъчат да напуснат стратегическата авиация и SAC бързо се превърща в най-нежеланото назначение за новозавършилите военновъздушната академия курсанти. Всичко това ще доведе до студен душ по време на войната във Виетнам, но затова.... после
Ако това ви е скучно и ви интересува нещо друго, кажете

[Пилот]

Американци та американци... Дай нещо за другарите виетнамци. За бойният им строй някъде четох, че един МиГ-21 лети отпред и един на 2-2,5 км зад водача. Така фантомите, които атакуват първия, влизат директно в мерника на водения. Според мен тази тактика има един проблем-ако бъде атакуван воденият, той "увисва" без някой, лойто да му помогне.
Интересна ми е и Виетнамската ПВО. Американските пилоти разказват, че немският Флак е бил нищо в сравнение с огъня на виетнамските зенитни оръдия.

[centara]

Нямаш проблем . Искаш витнамци имаш ги . Просто бях останал с впечатление, че ви е интересно използването на В-52. За съжаление информацията за ВВС на Северен Виетнам е по-оскъдна. Има само 2-3 книжки на тази тема и те не предлагат някакъв стойностен анализ. Основен източник за тактиката на виетнамците остават американските разузнавателни данни.
ВВС на Северен Виетнам възприемат напълно съветската тактика, при която значението на наземния щурман насочвач е огромно. Виетнамските пилоти разчитат на щурмана насочвач да ги изведе на добра позиция за атака и да ги предупреди в случай че американски самолети се опитат да ги атакуват в гъръб. Предимството на тази тактика е, че позволява на пилоти с малък нальот да извършат резултатна изненадваща атака, но ако се завърже бой, щурманът-насочвач е почти безполезен. По тази причина повечето загуби на виетнамците са в случаи когато са опитвали да завържат продължителен бой.
Тази зависимост от наземните КП води и до разлика в тактическите формации на виетнамците. Докато американските пилоти се подреждат така, че да могат да наблюдават пространството за всяка една машина от формацията (дори при fluid four има тенденция самолетите да летят на едно ниво), осигурявайки баланс между нападателните и отбранителните възможности на формацията, то виетнамците предпочитат да летят на известно разстояние един зад друг. Любопитно е, че често пъти водачът на двойката е във втория самолет, за да може да направлява атаката на първия. Формациите на виетнамците са лесни за поддържане и осигуряват добри възможности за атака, но отбранителния им потенциал е нисък, тъй като предният самолет не може да наблюдава пространството зад задния. Витнамските пилоти, приемат този недостатък, тъй като разчитат щурмана-насочвач да ги предупреди ако някой Фантом им се намести зад опашката. Ако се завърже бой виетнамските пилоти често се разделят и се бият поеденично. При МиГ-17, това не е проблем, поради високата му маневреност и добрия обзор от кабината. Но при МиГ-21ПФ/ПФМ/МФ такъв бой крие сериозна опасност, тъй като обзорът назад е много лош и е доста вероятно пилотът да не забележи вражески самолет атакуващ отзад.
Към края на Rolling Thunder пилотите на МиГ-17 прилагат две основни тактически формации - ешелонирани по височина двойки и звена от три самолета. При двойките едната двойка лети на 1500-2000m, а другата на около 1500m назад на височина 500-1000m. обикновено първата двойка атакува американските самолети, които предприемат рязки маневри и загубват скорост и маневреност. В този момент втората двойка, която най-вероятно е останала незабелязана прави горка и атакува уязвимите американски самолети.


При звеното от три самолета МиГ-17 летят на показаните на схемата височини. Разстоянието между първия и последния самолет е около 3000m. Първо атакува ¹1, а след това ¹3 (както при двойките). ¹2 е командирът, който отдолу контролира атаките и е в готовност да се притече на помощ ако 1 или 3 имат нужда.

МиГ-21 обикновено летят на горе-долу височини, но използват малко по-различни тактически формации. Обикновено действат в състав от два самолета и почти никога повече от 4. Разликата с двойките МиГ-17 е че МиГ-21 действат поединично и независимо един от друг. Разположението на самолетите е такова, че от първия едва да се забелязва втория. В края на войната някои МиГ-21 атакуват с изключени транспондери, без помощ от КП и американците считат, че са пилотирани от най-добрите виетнамски пилоти. За изненадващите ракетни атаки на МиГ-21 мисля, че бях писал по-горе и сега няма да ги разглеждам отново.
Дано схемите ми са достътъчно ясни.

[centara]

Интересна ми е и Виетнамската ПВО. Американските пилоти разказват, че немският Флак е бил нищо в сравнение с огъня на виетнамските зенитни оръдия.

Това го забравих.
Всъщност най-много американски самолети са свалени от виетнамската зенитна артилерия. По-горе бях пуснал един файл със статистика и който се интересува от числа може да се порови там.
И в този случай простото решение се оказва най-ефективно. Зенитните оръдия са лесни за обслужване (често това се прави от жени), а подготовката на мерача не отнема много време. Виетнамците използват дървени модели на самолети, за тренировки на сухо и изготвят прости практически правила за по-ефективна стрелба. В същото време американските стратези подценяват зенитната артилерия. Според тях, за да бъде уцелен самолет, летящ със скорост от порядъка на 900 км/ч, трябва да се въведе толкова голям ъгъл на изпреварване, че прицелната стрелба става невъзможна. Всичко това е вярно, но пропускат едно нещо - никой не е казал, че стрелбата трябва да е прицелна. И ето какво правят виетнамците - прокарват мислена линия от началната точка на захода на американския самолет до неговата цел. С каквато и скорост да се движи американският самолет, все трябва да мине през тази зона. Затова виетнамците просто стрелят със всичко възможно в тази зона и в този случай решаваща е теорията на вероятностите - колкото повече снаряди, толкова по-големи шансове за попадение. Отначало виетнамците не разполагат с много оръдия, но скоро ситуацията се променя драстично. От Китай и СССР започват да пристигат все повече и повече оръдия 37, 57, 85, 100мм. В същото време китайски инструктори с боен опит от Корея обучават северовиетнамците. Резултатите са впечатляващи и американските загуби започват да нарастват главоломно.
Американците отбелязват високата дисциплина на виетнамските разчети. Когато им бъде наредено да стрелят в определена зона, те го правят, дори ако американски самолети атакуват от друга посока (напр. когато атакуват от различни направление) и разчитат на своите другари да ги прикрият. Ако това не стане... нови попълнения на липсват.
В същото време, относително високата ефективност на американските Wild Weasel, пръвръща виетнамската зенитна артилерия в опасност ¹1 за американските самолети - особено радарно насочваните 85 и 100мм, за чиито разчети е без значение дали и ден или нощ и какви са атмосферните условия.
Тези сравнения с немския флак, не знам дали са напълно коректни, защото много малко американски летци от ВСВ са летяли и във Виетнам. Да не говорим, че бомбардироките на Ханой са предимно нощни и няма как да се сравняват обективно с тези на Берлин.

[centara]

Замислих се по въпроса за сравнението между ПВО на Северен Виетнам и тази на Третия Райх. Да вземем две от най-масираните въздушни атаки от тези конфликти - първата американска бомбардировка на Берлин на 6 март 1944 г. и бомбардировката на Ханой на 10 май 1972 г. Според мен най-добрия показател за ефективността на една ПВО е процентът от атакуващите самолети, които биват свалени. Над Берлин, американците губят 9,8% от всички самолети, а на 10 май - малко над 1%. Това съотношение, обаче не трябва да се абсолютизира. Американските формации през 1972 г. включват огромен брой поддръжащи самолети - за РЕБ, Wild Weasel, за неутрализиране на зенитната артилерия. Въпреки това, за американските пилоти да се завърнат невредими след мисия до Ханой си е било истински празник. Косвено свидетелство, за респекта им към виетнамската зенитна артилерия е тази нашивка.

Обикновено такива нашивки символизират борба с много опасен противник. През 1972 г. е направена подобна, само че за ПЗРК Стрела.
Скоро ще има продължение по темата за B-52

[centara]

Операция Arc Light

През 1964 г. отрядите на Виет Конг в Южен Виетнам стават все по-активни и по тази причина командващият Въоръжените Сили на САЩ във Виетнам ген. Уилям Уестърмурелнд решава да проведе площадна бомбардировка по предполагаеми бези на Виет Конг в Южен Виетнам. Около 230 тактически самолета в продължение на 12 часа бомбардират джунглите без почти никакъв ефект и става очевидно, че трябва да се действа с по-голям размах. В-52 е идеалният самолет, но генералите от SAC упорито се опъват да изпратят от ценните си самолети във Витенам. В крайна сметка засиленият натиск на сухопътните комендири дава резултат и през 1964 г. командващият на SAC дава съгласието си В-52 да бъдат използвани над южен Виетнам. Това съгласие е последвано от спешна модернизация, в резултат на която през февруари 1965 г. възможностите на 30 В-52F за носене на конвенционални бомби са увеличени от 10 на 20 тона.
Дългоочакваният ден е 18 юни 1965 г., когато 30 В-52 излитат с фанфари от авиобаза Андерсън, о. Гуам за първата си бойна задача на Виетнам, носеща кодовото име Arc Light One. Самолетите летят в звена от три машини, наричани cells "клетки", като разстоянянието между отделните звена е около 32 km.
За огромно разочарование на американските командващи Arc Light One се оказва огромен провал. Поради силен попътен вятър, първото звено достига орбитата за дозареждане по-рано и решава да направи кръг, докато пристигнат танкерите. Но завивайки те се оказват на насрещни курсове със следващите ги звена В-52 и два самолета се сблъскват, като голяма част от екипажите загиват. Останалите 28 самолета, продължават и пускат бомбите си в района на целта, но не причиняват никакви щети на Виет Конг.
Въпреки това министърът на отбраната Робътр Макнамара издава заповед за преоборудване на още В-52 с бомбодържатели за конвенционални бомби. Резултатите от следващите мисии са значително по-обнадеждаващи. Когато едно звено В-52 се освободи от товара си от 324 227кг бомби, ивица от джунглата с ширина 1 км и дължина 3 към се превръща в лунен пейзаж. Материалният ефект от тези бомбардировки е минимален (някои летци се шегуват, че ще отнемат работата на производителите на клечки за зъби), но псхологическият е огромен. Бомбардировачите летят на големи височини, където са недосегаеми за зенитките и виетнамските партизани разбират, че са атакувани едва когато над главите им започне да вали дъжд от бомби и земята започне да се тресе. Много от тях, като се връщат на север, разказват за ужасните си преживявания и така се ражда легендата за страховитите американски бомбардировачи.

Действията на В-52 допринасят значително за успеха на много американски операции – в Хе Сан, А Шау и др.
Но виетнамците решават да отвърнат на удара и разполагат ЗРК близо до зоните за действие на В-52. Не след дълго американските екипажи отбелязват първите пускове на ракети земя-въздух срещу тях. И понеже В-52 са незаменими за SAC е издадена заповед, щом бъде засечен пуск на ракета бомбардировачите да се връщат моментално. По тази причина до 1972 г. почти няма бойни загуби. Но това прави екипажите на В-52 обект на жестоки подигравки от страна на колегите им от TAC, за които измъкването от ракетите земя въздух са ежедневие. Така например летците на В-52 са наричани BUFF Big Ugly Fat Fuckers. За ниския боен дух допринася и факта, че летците трябва да покриват и ядрени бойни дежурства и често не виждат семействата си по 6 месеца подред. Въпреки това площадните бомбардировки продължават през цялата операция Rolling Thunder.
За действията по време на Linebacker II ще разкажа в последствие.

[Neonix]

... Wild Weasel...

Що е това? Мога да си намеря информацията и да си отговоря на въпроса - и ще го направя - но мисля, че ще е интересно и за другите.

Благодаря!

P.S. Информацията, която излагаш е много интересна - продължавай в същия дух.

[centara]

Изобщо не ми хрумна, че някой не знае какво значи Wild Weasel. Бях изключил, че този форум не е само за авиация Ако има още нещо неясно, не си трайте
Това е кодовото обозначение на американската програма за борба със зенитно-ракетни комплекси (ЗРК). През 1965 г. Северен Виетнам получава от СССР ЗРК С-75, които набързо свалят няколко американски самолета. И за да си спестя малко усилия, пускам част от една моя статия, която има отношение към проблема

За борба със северовиетнамските ЗРК, американците мобилизират целия си интелектуален и промишлен потенциал и в началото на 1965 г. бригаден генерал К. Демпстър започва да набира цивилни и военни инженери, които да създадат система за противодействие. Спешността на проекта се усилва и от факта, че американските пилоти получават разрешение да атакуват вражеските ЗРК, едва когато те станат боеготови.
Екипът подбран от ген. Демпъстър, бързо осъзнава, че ахилесовата пета на северновиетнамската ПВО е зависимостта и от радарите. И ракетите на С-75 и зенитните оръдия се насочват от радари - съответно Fan Song и Fire Can по номенклатурата на NATO.
Първата задача, на инженерите е да създадат ефективна системаq предупреждаваща при облъчване от вражеска РЛС. Оказва се, че две такива системи вече съществуват и дори се използват от самолетите на ЦРУ, по време на секретните им операции. Едната система е разработена от Bendix а другата от Applied Technologies Inc. Именно тя заляга в основата на бъдещите системи за борба с радари. След известни доработки системата получава обозначение Vector IV.
През август 1965 г. стартира програмата Wild Weasel 1 (“Дива Невестулка 1”), която предвижда инсталиранто на Vector IV на двуместни изтребители F-100F. В последствие Wild Weasel ще стане обобщаващо наименование на всички американски антирадарни самолети. Антените на Vector IV са разположени така, че засичат всеки радарен импулс в честотните диапазони S, C и X. Когато влиза в серийно производство Vector IV e обозначена APR-25. Заедно с Vector IV e добавена и системата IR-133, която анализира получените сигнали и чрез три лампи в кабината показва на пилота каква е заплахата - ЗРК, противовъздушна артилерия или обзорен радар. В зависимост от заплахата в шлемофона на пилота се чува различен звуков сигнал. Освен това на приборното табло има и екран, на който се изобразява относителното местоположение на радара спрямо самолета. За предупреждение при пуск на ракета е инсталирана системата WR-300, която засича по-мощните импулси на радара, когато зенитно-ракетния комплекс изстрелва ракета и когато тя е насочвана във въздуха. WR-300 е свързана с червена лампа в кабината на пилота, която светва щом бъде засечен пуск, а в шлема на пилота се чува пронизителен вой, който се помни за цял живот.

Цялата тази апаратура е инсталирана на първия F-100F само за 10 дни, но въпреки това не дава откази и започва оборудване на още три Super Sabre. Машините са обозначени EF-100F (ЕF означава Eelectronic Fighter) и са дислоцирани в авиобаза “Еглин”, където на 4 септември 1965 г. започват изпитанията. Операторите за системата са подбирани основно от екипажите на бомбардировачите B-52 и самолетите за РЕБ EB-66. Те обаче трудно свикват с маневреността на изтребителя, а някои от тях са направо ужасени когато научават, че ще трябва да летят на задната седалка на изтребител търсещ ЗРК.
На този етап създадените системи не притежават характеристики, позволяващи използването им в бой. Операторът вижда само приблизителните координати на радара, а за да бъде унищожен с него трябва да бъде установен визуален контакт. Наистина WR-300 предупреждава при пуск, но ако няколко самолета едновременно са облъчвани от една РЛС, пилотите им не знаят, кой от тях е целта на зенитно-рактния комплекс.
Инженер Боб Климек обаче успява да реши проблема: "Радарът “Фан Сонг” беше от първите радари с електронно сканиране. Руснаците бяха създали SA-2 така, че един радар съпровождаше целта и насочваше ракетата. Радарът сканираше 20 гпадуса по азимут и после спираше, за да приеме отразените от целта сигнали, след това сканираше още 20 градуса и отново се изключваше. Този цикъл се повтаряше много пъти в секунда, но съпровожданият самолет винаги оставаше в средата на сканирания сектор. Така ракетата имаше по-широк диапазон за маневриране и нямаше опасност да се изгуби захвата.
Хрумна ми, че ако можем да определим кога радарът се включва, кога самолетът бива олбъчен и кога радарът се изключва, ще можем да определим и мястото на самолета в сканирания сектор. Знаехме, че един импулс трае 100 милисекунди, значи ако самолетът бъде облъчен 50 милисекунди след началото на излъчването, то той се намира в средата на сканирания сектор. Самолетът не може да се озове там случайно и значи операторът на радара го е захванал. И тъй като SA-2 можеше да обстрелва само по една цел, вече лесно можеше да се определи по кой самолет от формацията е изстреляна ракета." Останалите от екипа одобряват идеята и тя е приложена в системата. Но скоро се оказва, че когато на екрана светят отметките на няколко ЗРК съпровождащи самолета и един от тях изстреля ракета опреаторът не може да определи, кой ЗРК я е изстрелял, тъй като отметките си остават едни и същи. Затова WR-300 е модернизирана и при пуск, на екрана в кабината остава да свети единствено отметката на ЗРК, който е изстрелял ракета. WR-300 обозначена APR-26 и заедно с APR-25 е инсталирана на почти всички американски бойни самолети действащи над Югоизточна Азия. В последвствие се появяват и все по-усъвършенствани системи за РЕБ като: ALQ-71, -72, и -87.
Първите ЕF-100F пристигат в Корат на 21 ноември 1965 г. и започват бойни полети на 1 декември - по-малоко от четири месеца след началото на програмата и 90 дни след преоборудването на първия самолет. При своите първи полети, носещи кодовото наименование Iron Hand (“Желязна Ръка”), "Дивите Невестулки" играят ролята на целеуказатели на формации F-105. На 20 декември един F-100F е свален от виетнамската зенитна артилерия, но останалите екипажи продължават да усъвършенстват уменията си и резултатите не закъсняват. Два дни по-късно един ЕF-100F, ескортиран от пет F-105 унищожава ракетен комплекс С-75 близо до Червената река.
Преоборудваните F-100F доказват ефективността на концепцията Wild Weasel и по това време операторът на радиолектронните системи получава прозвището "Bear" - от backseater. Останалите три самолета са изпратени във Виетнам в края на февруари 1966 г. По време на кратката си бойна кариера на F-100F Wild Weasel се случва едно събитие от съществено значение за бъдещата тактика на “Дивите Невестулки” - приемането на въоръжение през март 1966 г. на антирадарната ракета AGM-45 Shrike, разработена от Texas Instruments. Основното и предимство е, че може да поразява РЛС без пряк визуален контакт. AGM-45 е използвана за първи път на 18 април и скоро въоръжените с нея самолети започват системно да унищожават северновиетнамските радари.
Повече Super Sabre не са преоборудвани, тъй като F-100 има по-ниска скорост от Тhunderchief, и за да не изостава летците на F-105 са принудени да намаляват скоростта. Единственото решение е създаването на Wild Weasel на базата на самолет развиващ скорост два пъти по-голяма от звуковата. Алтернативата е F-4 или F-105. “Фантомът” обаче е изключително сложен самолет и инженерите едва намират място където да монтират необходимите системи. Освен това се оказва, че системата е несъвместима с част от електрониката на F-4. Въпреки това започва дълъг процес на доработка, а през това време инженерите опитват да инсталират същите системи на F-105.
Разработката на антирадарен Thunderchief започва още преди последните F-100F да заминат за Югоизточна Азия. Първият опит за създаване на Wild Weasel на базата на F-105 носи кодовото обозначение Wild Weasel 1A. Изпитанията са проведени през есента на 1965 г. с два едноместни F-105D, на които са поставени системи предупреждаващи при облъчване и прицели AZ/EL. Оборудването не дава откази, но се оказва че натоварването на пилота е прекалено голямо. Антирадарният Thunderchief трябва са бъде създаден на базата на двуместния F-105F. За целта е даден ход на програмата Wild Weasel 2 и един F-105F е оборудван със системи за предупреждаване при облъчване и за локализиране на вражеските радари, разработена от Bendix и прицел AZ/EL. Аналогичната система на EF-100F, обаче се оказва по-ефективна и програмата е прекратена.

F-105F притежава товароподемността и далечината на полет, необходими за поразяване на цели дълбоко във вражеска територия, но вече не се произвежда серийно, а наличните количества са малки. Според Министерството на Отбраната изходът е в създаването на антирадарен вариант на базата на F-4 Phantom II. Така се появяват проектите Wild Weasel 3 и 4. Първият предвижда поставянето на системите използвани на F-100 на серия F-105F, а вторият - същото само че на самолети F-4 Phantom II. Wild Weasel 4, получава приоритет, тъй като ще осигури на USAF самолет, способен да се бори наравно със северновиетнамските МиГове и който може да бъде поръчван в неограничено количество, тъй като се базира на серийно произвеждан изтребител.
Преоборудването на Тъндърчифите протича гладко и отнема около 8 дни на самолет. Докато трае този процес екипажите на F-100F са отзовани от Виетнам и започват да обучават нови летци как да се прикириват в гънките на местността и да поразяват северновиетнамските радари.
На 15 януари 1966 г. прототипът на антирадарният Thunderchief - EF-105F, полита за първи път. Но набързо инсталираните системи започват да дават много откази и конструкторите са принудени да внесат сериозни промени в първите шест EF-105F. До средата на март проблемите са отстранени и пет самолета са изпратени в Югоизточна Азия. Там с F-105 Thunderchief са въоръжени 7 ексадрили - общо 140 самолета, базирани на две летища в Тайланд - Корат и Тахли. Но не само USAF модернизират своята авиация. В началото на 1966 г. Северен Виетнам получава от СССР новите МиГ-21.
EF-105F пристигат в Тайланд на 28 май - три дни преди USAF да проведат една от най-мащабните си операции до този момент. Целта е складовият комплекс Йен Бай и след атаката на американските самолети 118 склада с оръжие и муниции са превърнати в развалини. Първата си бойна задача EF-105F изпълнява на 3 юни, като воден на един F-100F, а три дни по-късно антирадарен Thunderchief със залп от НУРС унищожава северновиетнамски РЛС. Нощните полети започват на 17 юни.
Междувременно на EF-105F е инсталиран нов сензор предупреждаващ при пуск на ракета "земя-въздух" - SEE-SAMS(B). Системата е използвана за първи път в бойна обстановка на 1 юли, а два дни по-късно екипиран със SEE-SAMS(B) EF-105F, поразява вражески радар близо до Ханой. Първоначално северновиетнамските РЛС са унищожавани основно с НУРС или дори с оръдеен огън, но скоро ракетата AGM-45 Shrike се превръща в основното оръжие на EF-105F. Thunderchief бързо измества Super Sabre като антирадарен самолет - на 11 юли "Дивите Невестулки" F-100F изпълняват последния си полет над Виетнам.
От там насетне щафетата е поета от F-105, после от F-4G и накрая от F-16CJ
P.S Хубаво, че ви е интересно, нали това е целта на занятието

[centara]

Операция Linebacker

Безспорно най-известната операция с участието на В-52 е Linebacker II или както я наричат още “11 дневната война” от 18 до 29 декември 1972 г. Но преди да разгледам чисто военния аспект ще се спра на военно-политическата ситуация през 1972 г.
След спечелването на изборите през 1968 г. Ричард Никсън започва т.нар “виетнамизация” на конфликта т.е ограничаване военната помощ на САЩ до оръжия и техника и постепенно изтегляне на американските войски от Южен Виетнам. Тяхното място ще бъде заето от южновиетнамски войски, който ще получават материална поддръжка от САЩ. В началото на 1972 г. голяма част от американските сухопътни войски вече са изтеглени и северновиетнамския генерал Во Нгуен Гиап решава да използва създалата се ситуация и с масирано настъпление да разгроми южновиетнамските войски и да реши конфликта изцяло в полза на Севера. Офанзивата, която започва на 30 април 1972 г. става известна като Пролетната Инвазия. Редовна северноиетнамска армия атакува през Лаос и Камбоджа по три основни направления. Първото направление е в 1ви Военен Окръг към Куанг Три и древната столица Хюе, застрашавайки по този начин американската база в Да Нанг. Второто е в Централните Възвишения и е насочено към Плейку и Контум, а настъплението по третото направление има за цел провинция Бин Лонг и саздаване заплаха за самия Сайгон.

Отначало настъплението на северновиетнамската армия върви бързо, но при Ан Лок са отблъснати от южновиетнамските войски. В отговор на офанзивата Никсън, който не желае да изпраща отново сухопътни войски във Виетнам нарежда в Тайланд да бъдат пребазирани още ескадрили тактическа самолети. На 5 април американската авиация в региона започва операция Freedm Train, която има за цел да прекъсне виетнамските снабдителни линии, южно от 20ти паралел. Операцията скоро се разраства и към средата на април американски самолети редовно бомбардират цели в близост до Ханой и Хайфон, а В-52 за първи път изпълняват бойни задачи на север от демилитаризираната зона между Северен и Южен Виетнам. Freedom Train продължава от 7 май, но само три дни след края и започва много по-интензивна кампания – Linebacker, която продължава до 23 октомври. На 10 май – първия ден на Linebaker се състоят най-ожесточените въздушни сражения за цялата война – USN се сдобиват с първите си асове - л-т Ренди Кънингам и Уили Дрискол от VF-96 Fighting Falcons, голяма част от жизнено важния мост Пол Думе в Ханой е разрушена с лазерни КАБ, F-4D с екипаж майор. Боб Лодж (4 победи) и капт. Роджър Лочър от 555 TFS Triple Nickel е свален от витнамски J-6 (произведен в Китай МиГ-19). Лодж не се катапултира, вероятно защото знае твърде много важна информация и загива. Лочър се катапултира и успява да се укрие в Северен Виетнам в продължение на 22 дни!!! преди да бъде спасен. В спасяването му участват 120 самолета и това е най-мащабната спасителна операция на USAF. (За тази операция може да разкажа по-подробно по нататъка ) Този ден Фантомите на USAF и USN свалят 11 МиГа и губят във въздушен бой 2 F-4.

Също така, по време на Linebacker за първи път е минирано пристанището на Хайфон. Общо взето операцията е успешна и снабдяването на войските на севера е спряно почти напълно. Малко по малко южновиетнамската армия започва да отвоюва загубените територии.
Междувременно Никсън опитва сближаване със СССР и двете страни започват преговори за ограничаване на стратегическите ядрени оръжия. Държавният секретар Хенри Кисинджър пристига на посещение в Москва, където е посрещнат учудващо топло. В последвалите разговори с Брежнев, Кисинджър на няколко пъти подчертава, че Северен Виетнам е просто буре без дъно за ресурсите на СССР. На Брежнев не му трябва много убеждение, защото своенравните виетнамци вече му създават проблеми и в резултат поддръжката на СССР за Северен Виетнам бързо започва да намалява. По тази причина виетнамците не получават ЗРК С-125, въпреки че вече имат обучени разчети.
Северновиетнамците се оказват в деликатна позиция – Пролетната Инвазия не е донесла нищо съществено, а най-важният им съюзник се оттегля и през октомври се съгласяват с мирния план на Кисинджър, който предвижда оставане на войките на Северен Виетнам на териториите които са заели, изтегляне на всички американски войски и предаване на американските военнопленници. Южновиетнамския президент Нгуен Ван Тиу е бесен. Той не вярва, че примирието ще бъде спазено ако американците се изтеглят и не иска да отстъпва територии на севера. С тези аргументи той отказва да подпише договора. Приммирието трябва да влезе в сила на 31 октомври, но Никсън не притиска Тиу да подпише, за да не си развалят отношенията точно преди предстоящата президентска кампания в САЩ. Затова се опитва да поднови преговорите със Севера, за няколко дребни отстъпки и в същото време праща големи доставки оръжие на Южен Виетнам, за да спечели доверието на Тиу. За да засили натиска върху Севера, Никсън нарежда усилване на бомбардировките. Северновиетнамците се чувстват прецакани и то с основание – САЩ не спират бомбардировките, като в същото време пращат помощ на Южен Виетнам. Освен това много северновиетнамски отряди, очаквайки примирието са излязли от скривалищата си, за да заемат териториите в които се намират, но когато минава 31 октомври, южновиетнамците ги избиват. Преговорите се протакат до средата на декември, когато виетнамците заявяват, че отхвърлят мирния план. Те разчитат на факта, че американския Конгрес е открито против продължаване на войната във Виетнам и че той ще озъпти Никсън. Освен това в средата на декември времето е облачно, а единствените американски тактически ударни самолети способни да действат по всяко време на денонощието са А-6 и F-111. Виетнамците обаче пропускат да обърнат внимание на времето в което прекъсват преговорите – в САЩ Конгресът скоро ще излезе в Коледна ваканция и сенаторите ще са провинцията. Освен това те недооценяват решителността на Никсън и не предвиждат В-52 като възможна заплаха за Ханой. А Стратосферната крепост освен че носи много бомби, може да действа при всякакво време...

[Angelmr]

Изобщо не ми хрумна, че някой не знае какво значи Wild Weasel. Бях изключил, че този форум не е само за авиация Ако има още нещо неясно, не си трайте
Това е кодовото обозначение на американската програма за борба със зенитно-ракетни комплекси (ЗРК).

Един въпрос. Дивите невестулки не бяха ли основно F101?

[centara]

Не, във Виетнам летят само разузнавателни RF-101C

[3F122]

понеже напоследък ми попадна литература и темата ме заинтригува си позволявам в първия си пост накратко да напиша нЕкои съображения.

от към дивите невестулки: първия такъв е Ф100 Супер Сейбър, следва Ф105 и след това Фантом. в самия край на войната вече има EF 111 гарван, но не съм сигурен за използването му там. ако е имало е летял от тайланд и то малко. ползват ракети, базирани на корабните Стандарт и Харпун с модернизирана за целта глава за самонаведение (не знам дали така е прието да се пише) или новата (тогава) Шрайк, отделно понякога се носят бомби и/или ракети (при Ф105 и/или допълнителен контейнер за РЕ противодействие). обикновено не действат сами, летят в тройка (една невестулка и два изтребител-бомбардировача с бомби). отбелязвам, чв това не са стандартни машини - невестулките са пълни с пасивни станции минимум: три в предната част, отделно една или две в опашката извън стандартната предупредителна; има и самолети с антени в крилете (под радиопрозрачни обтекатели).

в същото време има отделни самолети за електронно противодействие на флота (RB 66), които нямат функция на ловци, но има и специално преоборудвани А6Е (прародител на Проулъра, известен вам от по-нови войни с допълнителна електроника антени и прочие, но без втората кабина за операторите) които носят ракети. и двата вида летят обикновено прикривайки флотски самолети, докато USAF имат специални мисии само за "убиване" на РЛС.

за ПВО: ракетите навлизат късно. военните съветници от нашия бивш по-голям брат казват, че когато става по-осезаема заплахата за комплексите вече не ги изваждат на специално почистени площадки със станцията и кунга за управление в центъра и по една установка на петте лъча на звездата, а ги държат в джунглата и в момента в който радар захване цел 20 души просто издърпват палмата, която пречи и крие ракетата до сюблимния момент и "летящият телефонен стълб" (ракетата според езика на американските пилоти) отива д си свърши работата (всъщност успява в едва около 2 процента от случаите).

всяка батарея се охранява свирепо - външни хора дори от същата идеология често са застрелвани. много на брой 57мм оръдия от типа, на който ние непоправимо срязахме окачването във военния завод "Ивайло", за да ги направим неизползваеми и непродаваеми освен за скрап (демек С 60) са разположени в удобна близост, така че ако ловецът-убиец или само убиец се доближи на опасна такава да не може да си свърши работата, и/или да си плати за нахалството.

виетнамците от ЗРК разчетите са описвани като хора с ниска техническа култура. повечето от тях никой не ги е завел в училище за това в СССР и наистина не са много способни. затова пък са отдадени на целта си и точно това ги прави опасни.

за зенитчиците може да се твърди, че са най-резултатните. има поне 20 командира с 5 и повече "кил"-а, най-добрият ас е с 8 (признати от американците). за оръдието написах отгоре, едва ли е случайно желанието да бъдат унищожени, не разглобени и консервирани, например (спомнете си случая с авиацията ни след първата световна - тя е унищожена,защото един френски генерал от комисията, която решава съдбата и е ранен прибомбардировка от наши самолети).

за самолетите. атаки виетнамците са извършвали дори върху кораби, макар да не са успяли да потопят плавателен съд. извършват ги с двойка МиГ 17 с 2х250 килограма бомби.

като изребители: обикновено с миг 17 се лети ниско, за да се прикриват в релефната местност (самите американци до 71ва летят ниско). по-късно това става неефективно. в по-раниия етап пък виетнамците се държат високо, защото фантомите имат по-висока скорост и успяват да избягат с все бомбите. превъзходството във височина на миговете се превръща в такова в скорост и НС23 и 37 влизат в действие, в над 100 случая успешно. по-късно, когато се появяват 21 северните пилоти си позволяват всякакви номера, заради достатъчно високата маневреност. не са много успешните пилоти, но има такива, които все още се помнят. един от тях обичал да прави следния номер: докато щурмовата група на противника се приближава на някаква умерена скорост заради бомбите си (а те са прикачали такива и на изтребителите от прикритието - празно да няма) към целат, 21цата е направила обратен завой и се е пристоила като 5ти самолет в пеленга и лети като че ли е интегрална част от строя :-) с ракетите проблем има, не случайно свалените във въздушен бой Б52 са малко (2 доколкото съм чел). а и стратоджетът си е много здрава машина.

не знам колко са загубили виетнамците във въздуха (едва ли са много, все пак 3-4 полка общо са летели през цялото време); на земя са унищожени повече. но другата страна губи общо 3200 летателни апарата (не се включват загубите на южен виетнам, който по това време има третата по големина въздушна армия В СВЕТА след знаете кого и кого) и то официално.

общо взето във въздушната война трудно ще наречете някой победител. виетнамците правят от нищо-нещо (не казвам, че са свалили всичките 3200 апарата във въздушен бой), от друга страна американците реагират с много иновации, които са в употреба и днес (гореописаните невестулки, силовото заглушаване, често и на свои самолети и РЛС, понеже то не подбира), фронтовото управление от въздушен контролер-ретранслатор ( в смисъл летящ в самолет) който има връзка с всички единици наоколо, използването на безпилотни разузнавачи (BQM 34 от различните модификации), аеромобилните части с хеликоптери, щурмовите хеликоптери като такива... по-нагоре видях някой да пише, че не са минирали пристанищата. не е вярно. ако потърсите хубаво ще намерите снимкии с по-различен тип подвесно въоръжение - мини. и флотски и ВВС подразделения са го правили...

айде стига за сега :-)

[centara]

понеже напоследък ми попадна литература и темата ме заинтригува

Ще споделиш ли на какви книги са ти попаднали, че и аз се интересувам.
Относно свалените В-52 по-горе бях писал. Във въздушен бой няма свален В-52.