Произходът на думата цар

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

P. S.

Попитах Вики и ето какво ми каза тя:
C and K both represent /k/. However, K is used in only a very small number of native Latin words — kappa (Κκ) in words borrowed from Greek was normally represented as C n classical Latin. Classical Latin is the form of the Latin language used by the ancient Romans in what is usually regarded as "classical" Latin literature. Its use spanned the Golden Age of Latin literature—broadly the 1st century BC and the early 1st century AD—possibly extending to the Silver Age—broadly the 1st and 2nd centuries. \75 BC – 1st c. \

Key features of Vulgar Latin and Romance include:
Palatalization of /k/ before /e/ and /i/, probably first into /kj/, then /tj/, then /tsj/ before finally developing into /ts/ in loanwords into languages like German, /tʃ/ in Florentine, /θ/ or /s/ in Spanish (depending on dialect) and /s/ in French, Portuguese, and Catalan. French had a second palatalisation of /k/ to /ʃ/ (French ch) before Latin /a/[1].
Vulgar Latin (in Latin, sermo vulgaris, "common speech") is a blanket term covering the vernacular dialects and sociolects of the Latin language until those dialects, diverging still further, evolved into the early Romance languages — a distinction usually made around the ninth century. \2nd c. – 8th c. \

От отговора на Вики като че ли не става съвсем ясно. Но мисля си, че е логично тази палатализация да е настъпила преди разпадането на империята, защото присъства във всичките езици?:sm186: Интересно ми е, обаче твоето мнение по въпроса.

Всъщност изговорът на латинското "с" пред предни гласни като "ц" е чисто условен и повечето школи се отказаха от него (нашата обаче все още упорито държи на това, което е меко казано странно) .

Преди да се откажат от това "ц" поради каква причина са го били възприели?:sm186: И може ли категорично да се твърди нещо, което не може да се чуе как звучи в оригинал?:sm186: Всъщност можеш ли накратко да обясниш как се доказва това, или да ми препоръчаш да прочета нещо, че ми стана интересно. Вероятно има някакви средновековни изследвания върху латинския, обясняващи кое как точно звучи, и които аз очевидно не съм чел?:sm186:

[transformator]

"Ц"-то навремето е възприето поради това, че във всички романски езици палатализацията е била налице, следователно тогавашните учени очевидно са изхождали от логиката, че "след като я има сега, няма начин да не я е имало и тогава". Само че това твърдение е невярно.
Можеш да прочетеш някоя историческа фонетика на латинския език, без значение коя. Аз лично преди малко погледнах тази на Кикерс, за да проверя дали има по-точна хронология на процеса на палатализацията. Оказва се, че като цяло хронологията не е съвсем ясна, но този процес не започва преди началото на 5 в. (както предполагах и аз). А сведения за фонетичната стойност на латинското "с" имаме главно:
1. От латинските надписи - често вместо "с" се пише "к";
2. От гръцките надписи - при транслитерацията на латински думи на гръцки се използва винаги "κ" - напр. κήνσωρ за censor;
3. От съчиненията на граматиците - до 4 в. включително за подобна промяна не се споменава.
4. От транслитерацията на латински думи в други езици, напр. готски (lukarn към лат. lucerna).

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

"Ц"-то навремето е възприето поради това, че във всички романски езици палатализацията е била налице, следователно тогавашните учени очевидно са изхождали от логиката, че "след като я има сега, няма начин да не я е имало и тогава". Само че това твърдение е невярно.
Можеш да прочетеш някоя историческа фонетика на латинския език, без значение коя. Аз лично преди малко погледнах тази на Кикерс, за да проверя дали има по-точна хронология на процеса на палатализацията. Оказва се, че като цяло хронологията не е съвсем ясна, но този процес не започва преди началото на 5 в. (както предполагах и аз). А сведения за фонетичната стойност на латинското "с" имаме главно:
1. От латинските надписи - често вместо "с" се пише "к";
2. От гръцките надписи - при транслитерацията на латински думи на гръцки се използва винаги "κ" - напр. κήνσωρ за censor;
3. От съчиненията на граматиците - до 4 в. включително за подобна промяна не се споменава.
4. От транслитерацията на латински думи в други езици, напр. готски (lukarn към лат. lucerna).

Аз точно затова дадох примера с Уошингтън - Вашингтон. Също Уикипедия - Википедия и т. н.
Има ли го в нета този Кикерс? Ако да, дай някакъв линк и довечера ще го прегледам.

[gollum]

Няма хан, има kanasybigi.

Както посочих и при предходното си включване в темата - не страдам от излишък (или дори достатъчно количество) познания по темата, та затова ще си позволя да попитам, надявам се да не е нахално. Откъде се знае за тази титла ("kanasybigi"), това как точно тя се произнася и пише и най-вече - какво означава?
Иначе от прочетеното досега в тази тема у мен се затвърдява впечателнието, че "цар" ще да е дошло от "цезар" по някакъв път и няма никакви същестевни основания думата да се свързва с предполагаемия език на прабългарите. Аз поне не видях такива основания, може и да съм пропуснал нещо, разбира се..

[transformator]

Аз точно затова дадох примера с Уошингтън - Вашингтон. Също Уикипедия - Википедия и т. н.
Има ли го в нета този Кикерс? Ако да, дай някакъв линк и довечера ще го прегледам.

За съжаление не знам дали го има в Интернет. Аз го имам ксерокопиран. Мога да ти дам библиографските данни - Kieckers, E., Historische Lateinische Grammatik, 1.Teil - Lautlehre, Muenchen, 1930. В Народната библиотека може би я има, а в библиотеката на катедра Класическа филология в СУ - със сигурност.

[Гост]

CANASVВHГY – КАНАСЮВИГИ, от бога архонт на земята, гдето се е родил

Както посочих и при предходното си включване в темата - не страдам от излишък (или дори достатъчно количество) познания по темата, та затова ще си позволя да попитам, надявам се да не е нахално. Откъде се знае за тази титла ("kanasybigi"), това как точно тя се произнася и пише и най-вече - какво означава?
Иначе от прочетеното досега в тази тема у мен се затвърдява впечателнието, че "цар" ще да е дошло от "цезар" по някакъв път и няма никакви същестевни основания думата да се свързва с предполагаемия език на прабългарите. Аз поне не видях такива основания, може и да съм пропуснал нещо, разбира се..

Омуртаг (814 – 836 г.) се титулова “CANASVВHГY – КАНАСЮВИГИ, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Титлата CANASVВHГY се среща само три пъти в историческите документи до приемане на християнствотол Какво означава тази титла досега никой не е намерил със сигурност

Тази титла се поставя преди името на владетеля, за разлика от титлата хан например.
Самата титла хан започва да се използува в смисъл на император по времето на Чингиз хан, Преди това тюркските племена са имали други титли за големи владетели напр. хаган.
Може смело да се твърди, че преименуването на титлата канасубиги до хан е произволно.

За титлата цар

С наличните доказателства наистина е по-вероятно да е дошло от цезар, но това не означава, че самите българи са нямали подобна дума в употреба.

[gollum]

Благодаря за информацията около "kanasybigi". По същестов явно нищо не е ясно за нея.

но това не означава, че самите българи са нямали подобна дума в употреба.

Разбира се, отрицателни доказателства се привеждат най-трудно и по същество не могат да се намерят, особено когато става въпрос за история. Но няма никакви основания да се твърди и обратното, доколкото разбирам. Хубаво е обаче, че има някаква приблизителна яснота по повод на думата "цар".

[княз Крылов]

Ей кво интересно нещо намерих за титлата "княз":

По одной из версий, слово "князь" происходит от слова "конь" и первоначально означало человека на коне, обладающего конем, конника, либо подчеркивало символическую связь между конем как жертвенным животным и князем, наделенным, по-видимому, наряду с военно-политической, также религиозно-жреческой функцией (в некоторых славянских языках слово "князь" означает "жрец"); по другой версии, слово "князь" - от слав. кънъ - "основа". Германоязычные лингвисты выдвигают теорию о том, что слово "князь" связано со скандинавским словом "конунг" и восходит к древнегерманскому корню. По другому мнению, это представляется малообоснованым, так как однокоренные слова с этим же значением есть во всех славянских языках, а также в некоторых соседних языках.

Примеры:

Болгарский: княз.
Хорватский: knez.
Чешский: kněz, kněžka (= priest(ess)); kníže, kněžna (=princ(ess))
Венгерский Кынгды~kündü (также kenéz)
Польский: kniaź.
Румынский: cneaz, chinez.
Русский: князь, княгиня, княжна.
Сербский: кнез (knez), кнегиœа (kneginja), кœаз (knjaz), кœегиœа (knjeginja)
Сербо-лужицкие языки: knjez.
Словацкий: kňaz, kňažka (= priest(ess); knieža, kňažná (=princ(ess))
Словенский: knez, kneginja.
Украинский: князь, княгиня.
Черногорский: knjaz, knjaginja.

И нещо за "хан":

Хан (от тюрк. хаган, хакан, каган — властитель, монарх) — тюркский и монгольский титул. Первоначально обозначал вождя племени (например, у кочевников Ирана и Афганистана). При Сельджукидах и Хорезмшахах — княжеский титул, в монгольской империи XIII—XIV веках — правитель улуса. В монгольской империи титул главы государства, начиная с Чингизхана - Великий хан. В государствах, образовавшихся после распада Монгольской империи, хан — титул государя, в Османской империи — титул султана. В Иране при Сефевидах хан — правитель области, а также один из титулов военно-феодальной знати. Титул хана может получить только торе - прямой потомок Чингизхана по мужской линии.

та ако "чингиз" значи велики, то явно канас-ювиги е някаква погърчено-латинизирана (поради несвойственото окончание -с) на измислена титла (вероятно затона и се среща рядко и само в български земи). ювиги, ако е първообраза на думата "велики" съответно не комуникира с тюркското "чингиз" и може би има славянски произход.

това естествено са само разсъждения, и аз като голума не съм голям експерт по българска история.

Друг източник казва:

This paper deals with the notions of divine kingship, formulated in the Bulgar title KANAΣYBIΓI. The author considers that ΣYBIΓI is the second part of the title and that it can be translated as '(ruler) from God', from the Indo-European *su-and baga-, i.e. *su-baga, connected with notions such as 'shining', 'glimmering' etc., which were signs of the supreme celestial god.

The Bulgars used the Byzantine formula 'ho ek Theou archon' as a translation of their original title KANAΣYBIΓI, thus emphasizing the idea of God's approval of the sovereign. This was a typical strategy for the kings in early medieval Europe, both Christians and pagans. Probably the use of KANAΣYBIΓI (AD 822–36) has to be connected with the processes of centralization of power in Bulgaria during the first three decades of the ninth century and with the influence of the two mightiest states of that time in Europe, Byzantium and the Frankish Empire, and most of all with the Bulgar aims to equal and oppose the Rhomaioi (Byzantines) and their political ideology.

Което вероятно е по-обосновано като научна хипотеза. но отново се подчертава че това е титла която е типично българско изобретение - носена е само от Крум, Омуртаг и Маламир.

Няма сведения тази титла да е била ползвана в монголската империя , други тюркски народи и дори Велика България на Кубрат.

[Гост]

Княже, благодаря ти за този източник на английски. Мисля, че е много полезен Според мен тази титла не е погърчена или изкривена, тъй като българите до покръстването проявяват устойчивост на ромейско влияние (гръцкото влияние при тях не е ромейско и досега не е изяснено).

Единственото нехубаво нещо в източника е, че споменават като велики сили само франки и византийци, а всички знаем, че българските дипломати са имали по-висок ранг от франкските или поне така са ги приемали византийците

А що се отнася до сарматския и даже протоиндоевропейски произход на българите - учените, кото подемат тезите за това са руски. В момента се сещам за академиците Лихачов и Державин.

[Хана]

КАНА СУБИГИ е засвидетелствана в няколко надписа, сваързани с Омуртаг, и в един за Маламир. Надписите са на гръцки като само това е на чужд език. Може да е всичко, от титла до малкото име на Омуртаг или някакъв епитет Шегувам се Най-вероятно от контекста е да е титла, но може да е двойна титла от типа на генерал-майор например, може да е титла плюс това, върху което е титла: генерал на армията, може да е нещо от типа крал-слънце Във всеки случай няма 100%-во непротиворечив превод.

[княз Крылов]

Русия е голяма държава и като такава има повече на брой П.Д. от България. Глупостта, фантасмагориите и сензационния подход към история за жалост също не е български патент.

Иначе според текстовете цитирани от мен канасубиги явно си значи баш "Кралят-слънце" ха ха ха

[Гост]

Русия е голяма държава и като такава има повече на брой П.Д. от България. Глупостта, фантасмагориите и сензационния подход към история за жалост също не е български патент.

Иначе според текстовете цитирани от мен канасубиги явно си значи баш "Кралят-слънце" ха ха ха

Не знам, тези двама академици са много уважавани във вашата родина. Лихачов е бил заточван, което говори за него в положителна светлина

ДЕРЖАВИН Николай Севастьянович
(3.12.1877, с. Преслав Бердянского у. Таврической губ.— 26.2.1953, Ленинград), славяновед, обществ. деятель, акад. АН СССР, в ПБ 1924—31, зам. дир. ПБ в 1924—28.

Родился в семье учителя. В 1896 с зол. медалью окончил симферопол. гимназию и поступил в Петерб. ист.-филол. ин-т. Со второго курса перевелся в Нежинский Ист.-филол. ин-т кн. Безбородко, где учился с 1897 по 1900. Учась на 3-м курсе, опубликовал в 1898 свою первую науч. работу "Очерки быта южно-русских болгар". По окончании ин-та преподавал рус. яз. и лит. в батум. гимназии (1900—04). Продолжал заниматься науч. изысканиями, помещая в журн. ст. ист.-лит. и этногр. характера. В 1903 АН командировала Д. в Турцию и Болгарию. Тогда же он был избран чл.-кор. Рус. археол. ин-та в Константинополе. В Болгарии работал в б-ках Софии. С 1904 по 1907 преподавал рус. яз. и лит. в 1-й тифлис. гимназии. В 1905 возглавил О-во нар. ун-тов в Тифлисе, основал 12 школ грамотности для мест. населения.
В 1907 переселился в Петербург. Сдал магистер. экзамены по славяноведению при Петерб. ун-те. В 1909—10 повторно командировался от АН в Болгарию и Бессарабию.
В 1912—17 — приват-доц. Петерб. (Петрогр.) ун-та. В 1916 защитил магистер. дис. "Болгарские колонии в России". Продолжал преподавать в гимназиях (11-й, 6-й и др.) рус. яз. и словесность, был ред. журн. гимназистов 6-й гимназии "Весенние воды". Свой опыт преп., мастера-методиста Д. обобщил в опубл. в 1917 кн. "Основы методики преподавания русского языка и литературы в средней школе". В 1917 избран проф. по каф. славяноведения ун-та.
После Окт. революции Д. активно работал по укреплению сред. и высшей школы. Заведовал одной из труд. школ Петрограда, возглавил ряд отд. и комис. Политпросвета Петрогр. губ., являлся активным пропагандистом новой орфографии. В мае 1922 Наркомпрос назначил Д. первым сов. ректором Петрогр. ун-та, каковым он был до мая 1925. Одновременно возглавлял реорганизов. по его инициативе ИЛЯЗВ. Опубликовал ряд ценных работ по разнообразным вопросам филологии в печат. органе Ин-та "Язык и литература". В эти же годы Д. продолжал работать и по истории рус. лит. Им написано немало ст. об А. С. Пушкине, В. Г. Короленко, Н. В. Гоголе, А. И. Герцене, М. Ю. Лермонтове, М. В. Ломоносове и др. Под его ред. вышли в сер. "Материалы по истории русской науки, литературы и общественности" тр.: "Из переписки деятелей Академии наук" (1925), "Письма русских писателей к А. С. Суворину" (1927). Наряду с науч. и пед. работой Д. занимался и обществ. деятельностью. С 1922 по 1928 был депутатом Ленсовета, пред. КУБУ (1923—25), чл. губ. Правления профсоюза работников просвещения (1924—29), Центр. Совета СНР (1925—31), Ленингр. бюро СНР.
После смерти второго зам. дир. РПБ А. И. Браудо (см. т. 1) по представлению дир. Н. Я. Марра Главнаукой 18 дек. 1924 Д. утвержден вторым зам. дир. В его функции входило руководство адм.-хоз. и фин. деятельностью Б-ки. Ему были поручены и чисто библ. вопросы: участие в комплектовании иностр. периодики, выделение краеведч. фондов, наблюдение за славян. фондами, руководство изд. деятельностью Б-ки, руководство производств. совещ., определение статуса Ин-та книговедения после его присоединения к ПБ и др. По необходимости временно замещал дир. Обосновал необходимость орг-ции Отд-ния "Славика", где предлагал собрать изд. на западнославян. и южнославян. яз., напечат. рус. гражд., кирилловским и лат. шрифтами. Правление Б-ки в сент. 1928 поручило Д. организовать это отд-ние; оно было организовано в нач. 1929 во главе с Д. Ввиду сложности работы по орг-ции и зав. Отд-нием с 1 янв. 1929 он освобожден от обязанностей зам. дир. 13 сент. 1930 на основании постановления Комис. по чистке аппарата ПБ Отд-ние "Славика" было ликвидировано. Д. остался работать консультантом ПБ. 18 июля 1931 ввиду предложения АН СССР организовать Ин-т славяноведения подал заявление об освобождении от обязанностей консультанта, но просил оставить право и впредь свободно пользоваться каталогами и доступом в книгохранилище. Освобожден от работы в ПБ с 16 июля 1931.
В 1948 написал предисл. и выступил ред. изд. Б-ки "Болгарская литература: Библиогр. указ." (А. Д. Умикян, В. Шор).
Одновременно с работой в Б-ке Д. с 1925 по 1928 — декан ЯМФАК при Ленингр. ун-те, с 1925 по 1949 — зав. каф. рус. и славян. яз. В 1929 был делегатом Конгресса славян. филологов в Праге. По представлению Н. Я. Марра был избран в 1931 д. чл. АН СССР.
С 1931 по 1934 возглавлял Ин-т славяноведения АН СССР, написал 4 т. "Истории Болгарии" — с древнейших времен до нач. XIX в.
В дни Великой Отеч. войны написал работы по вопросам этнографии славян, молдаван, румын и албанцев. Владел в совершенстве болг. яз. Читал на фр., нем., польск., чеш. и серб. яз. Выступал с лекциями, докл., ст., брошюрами, посв. борьбе с фашизмом. С 1941 по 1949 читал лекции в Моск. ун-те, являясь проф. и зав. каф. славяноведения на филол. фак. В 1942 избран в чл. Президиума АН СССР и Всеславян. к-та. С 1942—49 — пред. Антифашист. к-та сов. ученых.
В 1944 Софийский ун-т присвоил Д. степень д-ра "honoris causa", в 1946 избран почет. чл. Болг. АН, ряда болг. науч. о-в и ин-тов. Города Свиштов и Пловдив избрали его своим почет. гражданином, одна из улиц болг. столицы названа именем акад. Н. С. Державина.
Д.— авт. более 500 работ по истории, археологии, этнографии, палеографии и языкознанию. Большое место занимают работы о рус. яз.
Награжден орденами Станислава 2-й степени, двумя орденами В. И. Ленина, болгарским орденом св. Александра 2-й степени. В 1948 удостоен Сталинской премии 1-й степени за работы "Происхождение русского народа", "Славяне в древности", "Христо Ботев, поэт-революционер".
Похоронен на Литераторских мостках в Петербурге.
Соч.: Расширение Публичной библиотеки // КГ. 1926. 12 нояб. (вечер. вып.); The State public library in Leningrad // Libr. World. 1928. Vol. 30, ¹ 351; La bibliothèque publique de Leningrad // Papyrus. 1928. ¹ 96; Тр. Второй Всерос. конф. науч. б-к: Стеногр. отчет. Л., 1929; Сборник статей и исследований в области славянской филологии. М.; Л., 1941; Племенные и культурные связи болгарского и русского народов. М.; Л., 1944; Происхождение русского народа (великорусского, украинского, белорусского). М., 1944; Славяне в древности: Культ.-ист. очерк. М., 1945; История Болгарии: В 4 т. М.; Л., 1945—48; Христо Ботев, поэт-революционер, 1847—1876. М.; Л., 1948.
Библиогр.: Марр Н. Я. Записки об ученых трудах действительных членов АН СССР по отделению общественных наук, избранных в 1931—1932 годах. Л., 1932; Список статей и исследований по болгароведению // Современник. 1945. ¹ 10; Николай Севастьянович Державин / Сост. Н. М. Асафова; Вступ. ст. П. Н. Беркова. М.; Л., 1949; Библиография трудов Н. С. Державина // Крат. сообщ. Ин-та славяноведения АН СССР. М., 1953. Вып. 2.
Справ.: БСЭ; Булахов.
Лит.: Торопцев И., Матвеенко В. Н. С. Державин: К 40-летию науч. и пед. деятельности // Ленингр. ун-т. 1939. 8 окт.; Берков П. Н. Акад. Н. С. Державин: К 70-летию со дня рождения и 50-летию науч. деятельности // Вест. Ленингр. ун-та. 1947. ¹ 12; Его же. 70-летие со дня рождения и 50-летие научной деятельности академика Н. С. Державина // Славяне. 1947. ¹ 12; Бернштейн С. Б. Акад. Н. С. Державин: (К 70-летию со дня рождения) // Докл. и сообщ. филол. фак. Моск. ун-та. 1948. Вып. 6; Чествование акад. Н. С. Державина // Вест. АН СССР. 1948. ¹ 4; Разумовская Л. Полвека научной деятельности: Юбилей акад. Н. С. Державина // Ленингр. ун-т. 1948. 14 янв.; Семья замечательных // Б-рь. 1964. ¹ 1; Тищенко М. Н. Ленинградские библиотекари в Институте книговедения (1920—1933 гг.) // Библиотеки Петербурга—Петрограда—Ленинграда. СПб., 1993.
История ПБ; ПБ в печати. 1988, 1996.
Некр.: Ленингр. правда. 1953. 28 февр.
Арх.: ОР РНБ. Ф. 1028 (совм.); ПФА РАН. Ф. 827; Арх. РНБ. Пр. и расп. 1924—31; ЦГАЛИ СПб. Ф. 97, оп. 1, д. 251, 332.
Иконогр.: Николай Севастьянович Державин / Сост. Н. М. Асафова.

[княз Крылов]

Сложеницин също е бил в "ссылка" на портал gulag.ru - но това по никакъв начин не говори добре за него - поне за мен. не всеки десидент е качествен човек, и не всеки качествен човек е десидент. Има хора за които ми е жал че не успяха да ги разстрелят при сталинизма, макар да съм анти-сталинист по убеждения.

та точно Лихачов и Державин не са ми сред любимците, а това че ти се струват уважавани в Русия се дължи на подобно на П.Д.-фенщината. Както казах в Русия като голяма държава същите явления са гиперболизирани до размерите на държавата. Младото поколение (към което и аз спадам в някои параметри) му е скучна историята такава каквато е била и затова си мачтае за летящи ацтекски пирамиди и фараони-марсианци. Популярен все още не значи авторитетен. За да си популярен пред публика трябва да си добър литератор и демагог, учинети обикновенно не са популярни сред широките маси.

На Держави съм чел едва няколко статии за славяните, което ме отказа от по нататъшно задълбочаване в творчеството му - нй-често той просто изказва твърдения и ги нарежда и нарежда докато накрая не му остава време да ги обоснове. Но за сметка на това са приказни и ласкателни за всуки славянин. Арийците на хитлер ряпа да ядът пред великата славянска раса.

Познанството ми с Лихачев в интерес на истина е коствено - чрез цитати на негови хипотези в трудовете на други автори.

да не говорим че при ниското познаване от страна на руснаците на реалната история и култура на България (освен консервите) много е лесно да им се налее в главите каквото си искаш по тази тема.

[Гост]

Делото на акад. Лихачов има за България непреходно историческо и съдбовно значение, заяви Георги Пирински пред участниците в юбилейното честване на 100-годишнината от рождението на великия учен
Санкт Петербург, 28 ноември 2006 г.


Председателят на Народното събрание Георги Пирински участва на 28 ноември 2006 г., в Санкт Петербург в тържественото откриване на юбилейните чествания по повод 100-годишнината от рождението на акад. Дмитрий С. Лихачов.


Честванията бяха открити с тържествено заседание в Бялата зала на Мраморния дворец в присъствието на официални лица и почетни гости.


На форума в Петербург Георги Пирински произнесе слово, посветено на делото на големия учен и на връзката му с България.


“За нас, българите, 100-годишнината на Дмитрий С. Лихачов е вълнуващ повод още веднъж дълбоко да се поклоним на човека и неговото дело, което и за България има непреходно, наистина историческо и съдбовно значение. Защото без преувеличение може да се каже, че именно той е помогнал и на нас наистина да осмислим своята култура и историческа съдба, както и светът да осъзнае онази особена роля, която тя е играла в културното развитие и на руския, и на другите славянски народи”, изтъкна в словото си председателят на българския парламент.


“Като е изучавал всичко българско, Дмитрий Лихачов е станал за нас Учител с главна буква; създадената от него научна школа, в която участват и много българи, се е превърнала в символ на най-високи научни стандарти и неизчерпаеми творчески импулси. Нашата страна му е връчила своите най-високи държавни и академични отличия, предоставила му е всички възможни официални свидетелства на уважение и благодарност”, заяви Георги Пирински.


В словото си пред участниците във форума той подчерта, че благодарение на богатството на своята личност, на умението си да докосне най-съкровените мисли и чувства на хората, Дмитрий Сергеевич е завоювал искрената и дълбока любов на обикновените българи. “В него те са прозряли един нов апостол на вярата в човека, светлия вестител на бъдещия хуманизъм, въплъщение на собствената му мисъл, че “мъдростта – това е ум, създаден от добротата”, изтъкна Георги Пирински.


В заключение председателят на парламента посочи, че отбелязвайки 100-годишнината от рождението на една от най-нестандартните и обятелни личности на нашето време, ние отново осъзнаваме цялото богатство на съзидателната сила на отдавнашните връзки между българския и руския народ. “Както никога досега се убеждаваме, че вселената Дмитрий Лихачов – това е непоколебима духовна крепост, която обединява мислещите хора в нашите страни в порива им към бъдещето”, изтъкна пред участниците в тържественото събрание Георги Пирински.


Председателят на Народното събрание присъства и на откриването на изложбата “Д. С. Лихачов: Диалог с ХХ век” в Държавния исторически музей на Санкт Петербург.


В проявата в Санкт Петербург участва и председателят на парламентарната група за приятелство България – Русия в НС Петър Кънев.




Пълният текст на словото


Слово на Георги Пирински на тържественото честване на 100-годишнината от рождението на акад. Дмитрий С. Лихачов

Санкт Петербург, 28 ноември 2006 г.


За нас, българите, 100-годишнината на Дмитрий С. Лихачов е вълнуващ повод още веднъж дълбоко да се поклоним на човека и неговото дело, което и за България има непреходно наистина историческо и съдбовно значение. Защото без преувеличение може да се каже, че именно той е помогнал и на нас наистина да осмислим своята култура и историческа съдба, както и светът да осъзнае онази особена роля, която тя е играла в културното развитие и на руския, и на другите славянски народи.

Не по-малко съществено е и това, че настоящото тържествено честване е повод не само да си спомним за един изключително рядък човек и неговите исторически изследвания, а преди всичко за тяхното значение като носители на незаменими прозрения за ролята на културата в бъдещето на Русия. В еднаква степен мога да ви уверя, че и за България делото на акад. Лихачов е изключително актуално както за днешния, така и за утрешния ден на нашата страна.


Това е така, защото ние днес все повече се убеждаваме в дълбокия смисъл на централното му прозрение – това, че културата не е нещо второстепенно, а е именно базата, първичната основа на самия живот. Ето защо ние днес тук трябва да се опитаме да вникнем в корените на този негов определящ възглед, да разкрием смисъла на културното наследство като най-голяма движеща сила както за достоен човешки живот, така и за прогреса на обществото и на държавата.


Преди всичко той е подчертавал, че самосъхранието на народа отвън се определя от наличието на здрава държавност, а отвътре – от националното самосъзнание; че когато отслабва вътрешното самосъхранение, особено значение придобива вътрешното, за което може да се говори като за своего рода “Държава на духа”. На първия международен конгрес по българистика той категорично заяви, че България, както и Сърбия и Русия, са били онези три европейски страни, в които литературата е изиграла ролята на предна линия в националното ни самосъзнание, че в тези страни “литературата е станала държава в държавата – Държава на духа”.


По-нататък той е посочвал, че “.... ако българската държава води началото си от хан Аспарух, то българската “Държава на духа” е била основана от братята Константин- Кирил и Методий”, при това доказвайки, че това не са били някакви други, а именно славяни, отдадени на патриотичното дело за разпространение на християнското просвещение не само сред родните им славяни, но и сред другите народи, сред “чужденците”.


Преди 45 години, верен на своята мисия, на това място в тогавашния Ленинград, Дмитрий Сергеевич е публикувал научно-популярното си изследване на културата на руския народ в периода от Х до ХV²² век, в което е показал цялата несъстоятелност на представата за изостаналостта на древноруската култура, като с гордост в самото начало е подчертавал, че “нашите древни градове, нашите музеи и хранилищата на ръкописи са пълни с произведения на едно изумително изкуство; ..... паметници на архитектурата и живописта, бижутерски изделия, ръкописи...” При това е подчертавал, че въвеждането през 10 – 12 век на единна писменост “е било огромен културен преврат, привнесъл изключително дълбоки промени в развитието на културата, позволили да се натрупа културен опит и знания, да се развива художественото слово”.


Като отбелязва, че първоначално през 10-ти век в Русия са се появили от България две азбуки – Глаголицата и Кирилицата, при което втората е надделяла и се е закрепила така, че с някои промени се ползва и до днес, той възкликва: “Просто е учудващо, какво количество разнообразни, понякога много изящни произведения на изкуството са се появили в Русия в края на 10-ти и през 11-ти век”. И е обяснявал, че за това е спомогнало обстоятелството, че древният руски език е бил много близък до старобългарския, на който вече е съществувала богата книжовност – преводи на гръцки и оригинални български съчинения, ето защо след приемането на християнството в Русия веднага се е появила богата литература по най-разнообразни въпроси.


Докосването до старата българска култура е помогнало на Дмитрий Сергеевич да подходи към едно от най-актуалните си прозрения – “прогресивният консерватизъм” според неговите думи, като е имал предвид връщането към първоизточниците на културата като решаващ фактор за предоляването на най-страшните изпитания на историческата съдба. Така той е посочвал, че “... в най-тягостните и кризисни епохи на българската история, българската писменост, и по-специално българската литература, се е връщала към първите си столетия – към Златния Век на българската писменост... Тъмницата, в която са превръщали България ту Византия, ту османските турци, никак не е могла да бъде със здрави стени за духовната култура на българския народ”.


Изводът, който той е направил от тази своя теза, е не по-малко съществен – “именно в този смисъл може да се говори за това, че българската държава на духа през годините на господството в България или на Византия, или на османските турци, е била само пленена, но не и унищожена”. При това за него главната черта на българската духовна култура чак до наши дни е било и си остава уникалното съчетание на грижите за запазване на националното единство и същевременно с този широк негов възглед за нея не само като за една тясно национална, но и като за култура на цялото славянство.


Именно в тази определяща черта той е виждал особеното съвременно значение на българската култура; по неговите думи “... много неща са останали в миналото – Древния Рим, Древна Гърция и Византия, обаче България тук е част от най-старата култура във всички европейски страни. Ето защо, пазете я! За да може българската култура да бъде не само част от миналото, но и първата градивна частица от нейното бъдеще”.


Ето от това разбиране Дмитрий Сергеевич е започнал прякото си общуване с България в продължение на повече от три десетилетия до последните дни на своя живот. По време на посещенията той бе обиколил нашата древна земя, която той възприемше като пропита от европейската култура преди всичко на Гърция, на Елада като компонент на българския дух, общувал е с нейната интелигенция и с младежта, с природата; непрекъснато е търсил корените на духовната близост между нашите народи в Плиска и Преслав, в Царевград Търнов.


По време на това общуване като че ли се е оформило още едно гениално прозрение на този необикновен човек – мисълта за т. нар. симетрия на времето, за съотношението между миналото и бъдещото културно наследство. Не се е уморявал да подчертава, че без да се възпитава в мирогледа, основан на културното наследство, човекът и обществото не е в състояние да премине напред в новата епоха, те не могат да се издигнат на по-високо равнище на истинския прогрес – не само духовния, но и материалния.


В разговорите със своите български приятели той е споделял загрижеността, предизвикан от две тенденции – радикалния нихилизъм към своето и агресивния национализъм по отношение на другите. И именно в тази връзка е подчертавал ролята на интелигенцията като духовно сърце на страната, развитието на патриотичното съзнание – като обединяващо звено с другите народи, а естетическото възпитание на младежта – като път за развитие въз основа на хуманитарните и общочовешките ценности.


Като е изучавал всичко българско, Дмитрий Лихачов е станал за нас Учител с главна буква; създадената от него научна школа, в която участват и много българи, се е превърнала в символ на най-високи научни стандарти и неизчерпаеми творчески импулси. Нашата страна му е връчила своите най-високи държавни и академични отличия, предоставила му е всички възможни официални свидетелства на уважение и благодарност.


Но преди всичко, благодарение на богатството на своята личност, умението си да докосне най-съкровените мисли и чувства на хората, Дмитрий Сергеевич е завоювал искрената и дълбока любов на обикновените българи. В него те са прозряли нов апостол на вярата в човека, светъл вестител на бъдещия хуманизъм, въплъщение на собствената му мисъл, според която “мъдростта – това е ум, създаден от добротата”.


Ето защо днес, отбелязвайки 100-годишнинато от рождението на една от най-нестандартните и обятелни личности на нашето време, ние отново осъзнаваме цялото богатство на съзидателната сила на отдавнашните връзки между българския и руския народ. Както никога досега се убеждаваме, че вселената Дмитрий Лихачов – това е непоколебима духовна крепост, която обединява мислещите хора в нашите страни в порива им към бъдещето.


И действително – какво щастие, какво историческо предимство е, че по нашия път напред имаме такъв незаменим духовен водач като Дмитрий Сергеевич Лихачов.


Вечна му памет и вечна слава на безсмъртното му дело!

[княз Крылов]

Това слово на Г.пирински задължава ли ме към някакво съгласие или несъгласие с трудовоте на Лихачев?

Но да се върнем към темата: Какво именно казват академиците Державин и Лихачев за произхода на титлите "цар" и "кагасубиги" ?

Както казах, не съм запознат с техните изследвания посветени на българската история - може там да са били по-въздържани. надявам се да ни осветлите - защото съм сигурен че на форума има и такива които за пръв път чуват имената им , камо ли да са запознати с хипотезите им.