Фантастика

[messire Woland]

... Апропо, не мислите ли, че идеята в "Матрицата" е директно взаимствана от неговата "Конгрес по футурология"? Само че вместо електронна реалност при Лем е химическа.

Сходни са идеите, но надали е от там. Имаше и други фантасти, от чиито произведения може да е взето. А и имам някакъв смътен спомен, че съм срещал твърдение, че е самата идея за Матрицата е взета от другаде.
А и тази идея съм я срещал и другаде, като например в един разказ, в който хората живееха в рекламна симулация, само дето сега не мога да си спомня името на автора.

Разбира се, самият "Конгрес" е брилянтна книга. Трудно е да определя любима за мен негова книга. А последно си препрочитах "Фиаско".
Навремето, като тийнейджър много голямо впечатление ми бяха направили споменатата от теб "Сенна хрема" и разбира се - "Непобедимият".

[Nick]

По едно съвпадение точно препрочитам неговата "А Perfect Vacuum", която на времето ме беше впечатлила доста. Някои от рецензираните книги (фиктивни, разбира се) са интересни, някои (De Imposibilitate Vitae & De Imposibilitate Prognoscendi) предъвкват стари концепции, като например за случайно-закономерно и приложимостта на теорията на вероятностите (също разглеждано в "Сенна хрема").

Любим фантаст, особено историите за Пиркс и Йон Тихи.

Апропо, не мислите ли, че идеята в "Матрицата" е директно взаимствана от неговата "Конгрес по футурология"? Само че вместо електронна реалност при Лем е химическа.

[gollum]

Мен ако питаш, той троли (да заема този популярен термин). Иначе казано, служи си с хипербола, за да постигне определен ефект. Изглежда подобно нещо му е било в характера.
Същите думи могат да се напишат въобще за литературата, както и за която и да е сфера на културата, в която имаме хора, които живеят от дейността си (т.е. имаме и пазар). Да речем, ако правилно си спомням статията, въпросните думи на Хайнлайн се отнасят до съвет за това как човек да превърне писането в занаят.

[messire Woland]

Днес попаднах на статията на Станислав Лем, заради която той навремето бива отлъчен от SFWA:

"Stanislaw Lem. Looking Down on Science Fiction: A Novelist's Choice for the World's Worst Writing

Editorial Note. Originally published in the Frankfurter Allgemeine Zeitung, this article in the present translation and under the present title (for which Dr Lem is not responsible) was published in the August 1975 issue of, and is copyright 1975 by, Atlas World Press Review (230 Park Avenue, NY 10017); reprinted by permission.

Some 500 authors who share membership in the Science Fiction Writers of America (SFWA) annually publish some 100,000 pages of fantasy in books and magazines. They can count on some 200,000 steady readers, scattered across the globe from New Zealand to Europe and Canada. These sci-fi fans—known as "fandom"—are not only great book buyers; they also publish specialty magazines known as "fanzines" which are published in limited editions of fifty to 500 copies. The pages of these periodicals warrant the attention of sociologists, for they carry a high proportion of letters to the editor which suggest that fandom is largely made up of frustrated individuals estranged from society.

Together with the authors, they constitute a kind of Anti-Establishment challenging the hegemony of "normal" literature, derisively or enviously referred to as the "mainstream." They have, however, taken on some of the trappings of the mainstream literature, including science fiction prizes—the Nebula, awarded by authors, and the Hugo, voted by readers. The books so honored can count on sharply increased sales.

Just as the "normal" literary world has its congresses and PEN Club conferences, sci-fi also has its conventions. Since the prize-winning books are very bad, the conventions are largely devoted to costume dances, parties, and mutual flattery. The whole phenomenon would not be worth further discussion were it not that sci-fi appears to have been elevated to a level of both kitsch and mystification that make it a force to be reckoned with. By kitsch I mean a literary form that claims to be a mythology of technological civilization while in fact it is simply bad writing tacked together with wooden dialogue.

Kitsch is promise without delivery, drivel in the form of an intimate, self-satisfied ego trip. And while kitsch is the artistic ballast of sci-fi, mystification is the stuff of its intellectual pretensions. Science fiction tackles sociological, anthropological, and philosophical problems, insofar as it does not avoid them entirely, on an elementary level, in the form of adventure.
For years I suffered from the optimistic delusion that I had now plowed through enough of the bad books to get at the truly great ones. I wrote "critiques" in the "fanzines," on the naive assumption that I could alert readers to how awful the writing was, how hackneyed were its stereotypes, and how many opportunities are missed by the authors of this art form. As a result, judging by the fans' irate responses in letters columns, I have become something of a pariah.

Actually, my efforts were wasted since the readers are fans of science fiction and not literature; the very things they cherish are the ones most likely to make me ill. My actions were hopeless because the value judgments I was rendering were based on the worth of literary achievement unknown to the fans. Someone who had not read War and Peace might presume that Margaret Mitchell's Gone with the Wind is the definitive work on war and peace. Hence it would be impossible to make clear to him in theoretical terms that this was not the case. Similarly someone who has never loved might assume that the acme of this experience is in genital contact. The analogy is reasonable since most science fiction is to authentic scientific, philosophical, or theological knowledge as pornography is to love.

To me pornography is not evocative of erotic stimulation but of gynecology and anatomy, which I once studied. Similarly science fiction does not convey to me the fate of man trapped in his own devices but rather removes itself from human concerns through deceptive ballyhoo. I have nothing against entertainment, even if it is nonsense. But idiocy that passes itself off as Faustian mythology is a cultural cancer.

A year ago I was voted an honorary membership in SFWA. I accepted the honor because I had not given up on working toward reform from within. Now I wonder why I ever bothered trying. Possibly because to this day the phenomenon of science fiction fascinates me. After all, the Americans are not stupid, nor could the market affect all of them with opportunism. That said, I am amazed at a situation for which no word but "terrible" will do.

Today science fiction is even taught in American universities, virtually without criticism. I can sympathize with irrational yearnings in the lap of an all-too-rational civilization. I can justify the anti-scientific attitude of both the culture and the counter culture that make possible a sort of escapism. I can even see the need for fantasy in a world that has lost much of its faith. But I simply cannot understand why scientific fantasy should be anti-scientific—why it should spawn the most patent foolishness and find the greatest response among those who understand it least.

In search of answers to these questions I read the SFWA bulletins. Poul Anderson, a noted sci-fi author, gives his colleagues some advice in the latest issue: "Think of Heinlein's warning—we are competing for our readers' beer money." He goes on to write that unless we clear away every barrier that would block the reader's understanding and pleasure he'll say "to hell with it" and head for the corner bar. Robert Heinlein, an author of the older generation, is a legendary figure, a classical sci-fi writer who lives on in "fandom" through anecdotes about him and dedications to him of bibliographies and monographs.
We Europeans shouldn't smile too smugly at this. We had better admit that in a sense Heinlein and Anderson are right, especially when we consider that the corner bar now also has a television set that shows, among other things, football games. Which of us literati, Shakespeare included, could hold a candle to a championship game? In this light the question is no longer to choose this book or that, but books vs. bar. And if that is the choice then we are all beaten.

Of course one could justify Anderson's thesis in sociological terms; put simply, sci-fi readers are neither snobs, experts, intellectuals, bookworms, nor sophisticates. They are part of the mass culture market, a portion of which is captured by sci-fi along with beer and championship games. Put this way, one can either accept or reject the thesis. How can space, the silent, endless void that Pascal so feared, survive as a literary theme and prevail victorious in a contest with beer? It can't unless it is painted over and propped up as some sort of ludicrous imitation. Only an artificial cosmos can compete with beer.

If in the past all authors had accepted the suggestions of the two Americans, we would have no literature worth mentioning. We would have none of the literary heritage of which we are so proud if every author worried about publishers, critics, censors, readers, public opinion, sales potential, and the like. My rebuttal to Anderson's thesis, then, is that marketing prospects or official approval or similar concerns have no business intruding in that narrow gap between the author's eyes and the blank piece of paper. That the muse cannot be pursued over a bottle of beer goes without saying. In short, honest literature can never conform to external pressures or exigencies. To do so would be its death.

Finally, the history of literature shows that authors rarely had an easy time of it. There is nothing in the equation of literary worth that permits us to discount an author's creation—so much for trash, so much for lies, so much for nonsense—simply because he has a wife and children. Of course it is embarrassing to learn that publishers still pay 2 cents a word—the same as in 1946—while books have doubled in price during the same period, along with the salaries of editors, printers, and all others on the production end with the exception of the authors. These data I gathered from the SFWA Bulletins. Unfortunately a bad standard of living is no excuse for bad literature."

Статията я оставям тук както си е, резюме към това няма да е правилно да се сложи, защото ще изкриви значението на статията. Не бях попадал досега на нея.
Може много да се спори по нея и въпреки, че аз го разбирам и съм съгласен с него, имам и някои коментари. За мен изглежда, като че ли Лем не оценява, че вижда част от бъдещето - настъпващата информационна революция, която сваля ореола на святост на книгата (който Лем със сигурност вижда даже физически), а вместо това превръща книгата в поредният интелектуален продукт, каквито са всички в информационната ера. Тогава - настъпваща, сега вече - действителност.
Вероятно му е било много омерзително.

[Кухулин]

Аз пък чета в момента Слепоглед на български и за разлика от руското и английското издание доста ми харесва. Няма го този натруфен език, превода е по същество. А съществото е доста добре изпипано

[Guy de Mont Ferrand]

Иска ми се отново да препоръчам тук последните две фантастики (или по-скоро фентъзита), които прочетох: Джонатан Стрейндж и мистър Норел на Сузана Кларк и Американски богове на Нийл Геймън. И двете са носители на множество награди и според мен - напълно заслужено. Особено добра е първата, която е образец на изящна словесност във викториански стил; т.е. нещо, което рядко се среща в наше време, без същевременно да губи свежестта на разказа. Ако "Хари Потър" беше такъв, щях да го прочета и аз, но...alas. Втората пък е нещо напълно нестандартно като идея за сюжет, а стилът на писане е по средата между Стивън Кинг и Майкъл Крайтън . Става си отвсякъде за приятно прекарване на времето. И двете книжки очевидно се базират на множество (исторически) прочетени преди това, макар че "Стрейндж и Норел" определено води...но това, доколкото разбрах, е книгата на живота на авторката, която я е писала ок. 10 години или повече. Спокойно мога да споделя мнението на Нийл Геймън, че в крайна сметка се е получил шедьовър и честта на британската литература е защитена по най-добрия възможен начин - в духа на Луис Карол, Дикенс, Бронте, а защо не и Толкин? Прекрасна приказка за възрастни, а защо не и за по-малки, в която можем да открием онази добродушност и възпитание, присъстващи напр. в "Шумът на върбите". Задължително за "нео-викторианците" (цит. по "Диамантената ера" на Нийл Стивънсън, но тя, както и "Невромантик", може би по-трудно биха се възприели от широката публика. И все пак единственият човек, на който съм давал "Невромантик", й стана абсолютен фен, макар и никога преди да не беше чел нещо подобно и после ме молеше едва ли не на колене за "Нулев брояч", но...не му я дадох, тъй като книжката ми на "Невромантик" ми бе върната в ужасно състояние . Да си я търси по сергиите или в нета )!

[Guy de Mont Ferrand]

Накрая малко попрекалиха с общовселенските залитания, но на много хора това им харесва. На мен ми харесаха повече първите томове, където повече наблягат на неизвестността и приключенската сюжетна линия. Но си заслужават всички.

"Гейтуей" ли? Хах, защо ли съм на същото мнение...

[Angelmr]

Накрая малко попрекалиха с общовселенските залитания, но на много хора това им харесва. На мен ми харесаха повече първите томове, където повече наблягат на неизвестността и приключенската сюжетна линия. Но си заслужават всички.

[pnp5q]

Хм, честно казано, не помня нещо определено, което да спойлна. Останало ми е на ума усещането накрая - леко втрещен, но приятно.

[Guy de Mont Ferrand]

На който му е харесала "Диамантената ера", може да хвърли едно око и на "Безсмъртни в Испания". И тя ме беше впечатлила яко навремето (четох ги горе-долу по едно и също време, заедно с поредицата, която почва с "Невромантик").

Аз я почнах, но нещо не ме грабна и я зарязах в полза на човекоядците на Илса Бик , а сега и на хичитата на Фредерик Пол (ТОВА все пак е класика и си беше задължително да го прочета някой ден - много е добро, уверявам ви, минавайки през първата и препускайки към средата на втората "Гейтуей" - а преди бях чел само "Венериански търговци" - но "само" някакви си 5-6 пъти... ). Много скучновата ми се видя в началото, а откога ми се искаше да се докопам до нея (май още от средата на 90-те!)! Наистина ли си струва (само без спойлери, моля!)?

[pnp5q]

На който му е харесала "Диамантената ера", може да хвърли едно око и на "Безсмъртни в Испания". И тя ме беше впечатлила яко навремето (четох ги горе-долу по едно и също време, заедно с поредицата, която почва с "Невромантик").

[Guy de Mont Ferrand]

ето още един линк за "Диамантената ера" в нета http://www.rulit.me/books/diamantena...187997-32.html
много увлекателно започва

Книжката е просто жестока Въпреки че в последните две седмици изчетох освен споменатите в пост 113 книги още и двата тома на "Под купола" на Стивън Кинг (много добра нова книга в любимия стар стил на Краля) и четирите части на "Пепел" на Илса Бик (много ме изкефи в началото и малко ме разочарова към края), както и множество разкази, "Диамантената ера" все още ми е абсолютен фаворит и тази книга, която ме впечатли най-много. Преди това си препрочетох за пореден път "Небесните господари" (отново кеф!), а преди тях - поредицата, озаглавена "Планетата на приключенията" от Джек Ванс. Препоръчвам горещо последната по следните причини:
(1) Авторът ми е любим заради нестандартните си идеи, стила на писане и невероятното му умение да създава мистерии (срв. също "Господарите на драконите", което и фантастика, и фентъзи да го наречеш, ще е все едно).
(2) Посочената поредица е най-добрият "отговор" ever (на който аз съм попадал) на поредицата за Джон Картър на Бъроуз ("Боговете на Марс"), по която наскоро ваднаха и нелошо филмче. Мога само да съжалявам, че няма такъв по книгите на Ванс, макар че има...френски комикс (също доста добър, но въпреки ника ми, не си падам много по френския).

Сега точно си чета едно разказче на Лъвкрафт и си точа зъбите за нещо отдавна чакано (от мене) - серията за хичите на Фредерик Пол.

[peshev2000]

ето още един линк за "Диамантената ера" в нета http://www.rulit.me/books/diamantena...187997-32.html
много увлекателно започва

[Imperial]

http://www.negrophonic.com/pdfs/ted_chiang_-_story_of_your_life.pdf

Разказът, на който е базиран http://www.imdb.com/title/tt2543164/?ref_=fn_al_tt_1

[Guy de Mont Ferrand]

На мен лично ми се стори твърде проповедническа.

Е, по-mellow е, но според мене е на границата на прекаляването, т.е. добре се е справил.

Между другото това с "гей"-ството го има и в "Камуфлаж" на Джо Холдеман, но отново по нестандартен начин, макар че (нямаше начин!) да не го заподозра и в лек "комерсиален" стремеж... Но не пречи, сериозно, по-скоро е разглеждане на любопитни (може би за всеки човек изобщо) феномени

Бараярската серия ми беше любима преди, но сега някакси не ми се подхваща отново... Обаче последните две, които прочетох: "Под купола" на Стивън Кинг и "Пепел" на Илза Бик ме грабнаха...някакси си падам по катастрофическата фантастика; един от най-любимите ми разкази за всички времена е напр. "Непостоянна луна" на Лари Нивън