България при Иван-Александър....
Царската хазна получава значителни приходи от обмитяването на венецианските търговци в големите черноморски пристанища. По онова време „Царство Загора” е един от големите износители на жито и селскостопански продукти за Венеция. Открити са документи, от които е видно, че български стоки са били предлагани от венециански търговци чак на големите тържища във Фландрия. От това какво следва – стопанското положение на Царство България е цветущо, приходите в хазната са постоянни и значителни /за разлика от тези във византийската хазна – византийският император не смее да обмитява венецианските и генуезки търговци, за да не предизвика глад в столицата на империята – по онова време от корабите на двете републики зависи снабдяването с хранителни продукти на Константинопол/; при добро желание, българският владетел е можел да си позволи поддържането на значителен контигент войски. Той това и прави - има пари дори за наемници-чужденци, но май не ги използва особено удачно...
Като размери и военен потенциал България при Иван-Александър далеч не е незначителна сила според балканските стандарти. Българският владетел се ползва с огромен авторитет – титлата му във венецианските документи е равна по ранг с тази на византийския василевс;
Както вече отбелязахме в друга тема, титлите „деспот” и „севастократор” не дават автоматично правото на носителите им да управляват области или да изпълняват държавно-административни функции; това са по-скоро титли за престиж, раздавани на членове на царското семейство.
Какво обаче се случва на фона на всички тези „оптимистични” факти за характера и възможностите на българската държава....
-Българският владетел необяснимо защо се отказва от лъвския пай от приходите в хазната си от черноморските пристанища в Добруджа. Дори не прави опит да вразуми тамошния управител, въпреки че разполага с далеч по-големи военнни сили....
-Няколко неудачни външнополитически решения набързо сриват трупания авторитет и в крайна сметка лишават Търновското царство от важен източник на приходи в навечерието на османското нашествие - загубата на основните черноморски търговски пристанища (недалновидният династичен брак на деветгодишната българска принцеса с византийския престолонаследник, последвалата война с Византия заради отказа да се изпълни зестрата - предаването на черноморските градове южно от Стара планина на Византия, намесата на Амадей Савойски и унгарците, въвличането в конфликта и на наемници-османци); резултатът - рязък спад на приходите в царската хазна от търговията с Венеция и Генуа, от там и ограничаванена военния потенциал при приемника Иван-Шишман; финансови трудности при закупуването на оръжия и при наемането на професионални военни;
-След смъртта на Иван-Александър болярският съвет взема възможно най-абсурдното решение – да обяви за престолонаследник по-малкия син, а по-големия да стане независим управител на бдинска област;
От всички тези откъслечни факти, аз продължавам да правя извода, че елитът ни от края на 13-ти и началото на 14-ти век е бил калпав. Да оставим настрана интерпретациите тип „народност”. Говоря за калпавост на ниво държавност, без значение дали тази държавност се определя като „българска”, „бдинска”, „войсилска” или „добруджанска”...
И би ми било интересно да поразсъждаваме върху причините за това. Защото именно нефилният елит на втората българска държава я превръща в незначително препятствие пред османските нашественици.
PS: Интересен епизод от този времеви отрязък е окупацията на бдинската област от унгарците по внушение на Византия и опита за насилствено покатоличване на българското население там; след затоплянето на отношенията между Византия и България пък василевсът плаща 180 хиляди флоринта на влашкия войвода да отвоюва Бдин и околностите от унгарците и да ги върне на сина на Иван-Александър; въобще - пълна бъркотия
Царската хазна получава значителни приходи от обмитяването на венецианските търговци в големите черноморски пристанища. По онова време „Царство Загора” е един от големите износители на жито и селскостопански продукти за Венеция. Открити са документи, от които е видно, че български стоки са били предлагани от венециански търговци чак на големите тържища във Фландрия. От това какво следва – стопанското положение на Царство България е цветущо, приходите в хазната са постоянни и значителни /за разлика от тези във византийската хазна – византийският император не смее да обмитява венецианските и генуезки търговци, за да не предизвика глад в столицата на империята – по онова време от корабите на двете републики зависи снабдяването с хранителни продукти на Константинопол/; при добро желание, българският владетел е можел да си позволи поддържането на значителен контигент войски. Той това и прави - има пари дори за наемници-чужденци, но май не ги използва особено удачно...
Като размери и военен потенциал България при Иван-Александър далеч не е незначителна сила според балканските стандарти. Българският владетел се ползва с огромен авторитет – титлата му във венецианските документи е равна по ранг с тази на византийския василевс;
Както вече отбелязахме в друга тема, титлите „деспот” и „севастократор” не дават автоматично правото на носителите им да управляват области или да изпълняват държавно-административни функции; това са по-скоро титли за престиж, раздавани на членове на царското семейство.
Какво обаче се случва на фона на всички тези „оптимистични” факти за характера и възможностите на българската държава....
-Българският владетел необяснимо защо се отказва от лъвския пай от приходите в хазната си от черноморските пристанища в Добруджа. Дори не прави опит да вразуми тамошния управител, въпреки че разполага с далеч по-големи военнни сили....
-Няколко неудачни външнополитически решения набързо сриват трупания авторитет и в крайна сметка лишават Търновското царство от важен източник на приходи в навечерието на османското нашествие - загубата на основните черноморски търговски пристанища (недалновидният династичен брак на деветгодишната българска принцеса с византийския престолонаследник, последвалата война с Византия заради отказа да се изпълни зестрата - предаването на черноморските градове южно от Стара планина на Византия, намесата на Амадей Савойски и унгарците, въвличането в конфликта и на наемници-османци); резултатът - рязък спад на приходите в царската хазна от търговията с Венеция и Генуа, от там и ограничаванена военния потенциал при приемника Иван-Шишман; финансови трудности при закупуването на оръжия и при наемането на професионални военни;
-След смъртта на Иван-Александър болярският съвет взема възможно най-абсурдното решение – да обяви за престолонаследник по-малкия син, а по-големия да стане независим управител на бдинска област;
От всички тези откъслечни факти, аз продължавам да правя извода, че елитът ни от края на 13-ти и началото на 14-ти век е бил калпав. Да оставим настрана интерпретациите тип „народност”. Говоря за калпавост на ниво държавност, без значение дали тази държавност се определя като „българска”, „бдинска”, „войсилска” или „добруджанска”...
И би ми било интересно да поразсъждаваме върху причините за това. Защото именно нефилният елит на втората българска държава я превръща в незначително препятствие пред османските нашественици.
PS: Интересен епизод от този времеви отрязък е окупацията на бдинската област от унгарците по внушение на Византия и опита за насилствено покатоличване на българското население там; след затоплянето на отношенията между Византия и България пък василевсът плаща 180 хиляди флоринта на влашкия войвода да отвоюва Бдин и околностите от унгарците и да ги върне на сина на Иван-Александър; въобще - пълна бъркотия
Comment