На свой ред се съгласявам с написаното от Хана, но (за да не си помисли някой, че двамата просто си разменяме комплименти) не напълно.
Съгласен съм:
1.С това, че модерните критерии за държавност се различават от средновековните.
2.С признаците за държавност у Аспаруховите българи, които Хана посочва. Те са почти универсални за Ранното Средновековие при варварските държави. Бих отбелязал само, че географският признак има повече значение примерно при франките, но много по-малко - да речем при аварите. Т.е. той не е сред основните структуроопределящи критерии за държавност през този период, макар да играе все пак роля.
3.Gollum липсва и на мен. Дедуктивната му мисъл е много ценна при подобни обсъждания.
Не съм съгласен:
1.Със съмнението или по-скоро с възможността да се заключи, че империята не е гледала на Мизия като на свое държавно притежание. Разбира се, че е. Военностратегическата доктрина на тази империя е изцяло отбранителна и тя е изградена в много ранен период - още при император Хадриан. Тази доктрина остава непроменена по същество през целия период на самостоятелното съществуване на Източната империя.
Малко по-конкретно казано:
1.1. Вероятно е вярно, че имперската власт над Мизия през VII век е по-скоро номинална, отколкото действителна (в съвременния смисъл). Но ако вземем това за критерий по въпроса, би трябвало да смятаме, че например римската власт над Юдея по времето на Ирод Велики е никаква. А така ли е?
1.2.Ако - както приема М.Войнов - мизийските славяни са федерати на империята, ясно е, че територията се счита за част от тази империя. Но дори и да не са били федерати, какво би накарало империята да "отпише" тия земи, след като дори по времето на Константин V и Василий II виждаме, че не ги е "отписала". Военните кампании на тези двама императори срещу българите от ромейска гледна точка не са завоевателни, а възстановителни.
2.Със схващането за договора от 681г. - че "че подписващите го страни се възприемат като равнопоставени субекти".
2.1.Това е напълно съвременно conditio sine qua non при договореностите. През Средните векове нещата не стоят по този начин, а когато едната договоряща се страна е Източната империя - те категорично стоят иначе. Византия оформя договорите си като дарствени грамоти - "в Христа благочестивият василевс и автократор благоизволява да подари...", "от бога василевсът въздаде..." и т.н. Не би могло да бъде иначе, защото ако беше, това би значело империята да се откаже от убедеността си в своята супремация, а това от онази гледна точка си е същинско сриване на универсума.
Дори в контактите с турците през първата половина на XV в. този тон и форма продължават стриктно да се спазват, а султанът в собствените си писма разточително нарича василевса "свой господар", а себе си негов роб - дори когато в същия момент обсажда Константинопол. Можете да си представите какво е било през VII век.
2.2.В българската историография предпочитаме да подминаваме тази немаловажна подробност и именно това подминаване дава възможност да се твърди, че с договора от 681 империята била признала създаването на българската държава, което е напълно несъстоятелно. Липсата на текст на преамбюл от българо-византийски договор отлично обслужва това съзнателно или несъзнателно разсейване, но някакъв отглас от тази практика (в обратен гард обаче, тьй като българските владетели също си имат самочувствие) може да си види в един от Мадарските надписи.
Съгласен съм:
1.С това, че модерните критерии за държавност се различават от средновековните.
2.С признаците за държавност у Аспаруховите българи, които Хана посочва. Те са почти универсални за Ранното Средновековие при варварските държави. Бих отбелязал само, че географският признак има повече значение примерно при франките, но много по-малко - да речем при аварите. Т.е. той не е сред основните структуроопределящи критерии за държавност през този период, макар да играе все пак роля.
3.Gollum липсва и на мен. Дедуктивната му мисъл е много ценна при подобни обсъждания.
Не съм съгласен:
1.Със съмнението или по-скоро с възможността да се заключи, че империята не е гледала на Мизия като на свое държавно притежание. Разбира се, че е. Военностратегическата доктрина на тази империя е изцяло отбранителна и тя е изградена в много ранен период - още при император Хадриан. Тази доктрина остава непроменена по същество през целия период на самостоятелното съществуване на Източната империя.
Малко по-конкретно казано:
1.1. Вероятно е вярно, че имперската власт над Мизия през VII век е по-скоро номинална, отколкото действителна (в съвременния смисъл). Но ако вземем това за критерий по въпроса, би трябвало да смятаме, че например римската власт над Юдея по времето на Ирод Велики е никаква. А така ли е?
1.2.Ако - както приема М.Войнов - мизийските славяни са федерати на империята, ясно е, че територията се счита за част от тази империя. Но дори и да не са били федерати, какво би накарало империята да "отпише" тия земи, след като дори по времето на Константин V и Василий II виждаме, че не ги е "отписала". Военните кампании на тези двама императори срещу българите от ромейска гледна точка не са завоевателни, а възстановителни.
2.Със схващането за договора от 681г. - че "че подписващите го страни се възприемат като равнопоставени субекти".
2.1.Това е напълно съвременно conditio sine qua non при договореностите. През Средните векове нещата не стоят по този начин, а когато едната договоряща се страна е Източната империя - те категорично стоят иначе. Византия оформя договорите си като дарствени грамоти - "в Христа благочестивият василевс и автократор благоизволява да подари...", "от бога василевсът въздаде..." и т.н. Не би могло да бъде иначе, защото ако беше, това би значело империята да се откаже от убедеността си в своята супремация, а това от онази гледна точка си е същинско сриване на универсума.
Дори в контактите с турците през първата половина на XV в. този тон и форма продължават стриктно да се спазват, а султанът в собствените си писма разточително нарича василевса "свой господар", а себе си негов роб - дори когато в същия момент обсажда Константинопол. Можете да си представите какво е било през VII век.
2.2.В българската историография предпочитаме да подминаваме тази немаловажна подробност и именно това подминаване дава възможност да се твърди, че с договора от 681 империята била признала създаването на българската държава, което е напълно несъстоятелно. Липсата на текст на преамбюл от българо-византийски договор отлично обслужва това съзнателно или несъзнателно разсейване, но някакъв отглас от тази практика (в обратен гард обаче, тьй като българските владетели също си имат самочувствие) може да си види в един от Мадарските надписи.
Comment