Христо Тамарин написа
Виж мнение
Струва ми се, че на български език, но с гръцки букви е започнал да пише най-напред княз Симеон,
а след него и останалите книжовници от Преславската Книжовна Школа,
сред които и Презвитер Григорий, автор и съставител на Симеоновият Сборник,
който го и пренася лично в Киевска Русия.
До това заключение стигам във все още недовършеното ми изследване
за времето, пътищата и покръстителите на русите:
ЛИЧНОСТТА, РОЛЯТА И ПРИНОСЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯГИНИ ЕЛЕНА-ОЛГА И АННА
ЗА ПОЛАГАНЕТО ОСНОВИТЕ, УКРЕПВАНЕТО И УТВЪРЖДАВАНЕТО НА РУСКАТА ДЪРЖАВНОСТ
И ЗА ПОКРЪСТВАНЕТО И ПРЕДАВАНЕТО НА КИЕВСКИТЕ РУСИ
НА БЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА, ПИСМЕНОСТ И ПРАВОСЛАВНА КУЛТУРА
Княгиня Елена пристига в Киев, придружена от своя учител и духовен наставник; съратника на цар Симеон в Преславската Книжовна Школа; вече бившия монах и изпълнител на най-високата църковно-административна длъжност “клирик на всички български църкви”, а след евентуалното си завръщане от Киев и “впоследствие епископ Мизийски (т.е. Български)” (Ас. Чилингиров) презвитер Григорий, първата и основна задача на когото е да извърши венчавката на царската дъщеря по християнския канон, независимо че княз Игор е езичник [вж. и срв. История на България 1981, 322; Чилингиров 2007, 2].
Най-важното и повече от красноречиво свидетелство и доказателство за това, че княгиня Олга наистина е българка и то тъкмо дъщеря на цар Симеон се явяват личността и делата на презвитер Григорий, който още от момента на отпътуването от Велики Преслав нататък и чак до края на живота си се намира неотлъчно и при всякакви обстоятелства край нея, от което безспорно следва да се направи още и изводът, че той освен всичко останало е и много близък приятел на царя, единствено на когото царят пък може да повери съдбата и дори живота на скъпото си чедо, на което най-високо доверие и заръка презвитерът отговаря впоследствие с неотстъпната си подкрепа и най-мъдрите си съвети и напътствия, а може би дори и с най-нежните си грижи.
Със сигурност към 920 г. презвитер Григорий Мних продължава да живее и твори във Велики Преслав, където наред с такива имена като княз Симеон, презвитер Наум, епископ Константин Преславски, презвитер Йоан Екзарх, черноризец Докс, презвитер Йоан, черноризец Тудор Доксов и др., той е един от колосите, както се изразява проф. Ив. Гълъбов, на българо-християнското културно-просветно движение от края на ΙХ и началото на Х в., защото в своя послеслов към старобългарския превод на старозаветното Осмокнижие той пише, че е извършил превода при българския княз Симеон, “сина на Борис”, т.е. тук Борис не е наречен “свети” понеже все още не е канонизиран, и “по повеля на същия книголюбец княз Симеон, по-точно казано христолюбец” или това е времето, когато Симеон все още не се титулува “цар и самодържец на всички българи”, което той започва да прави чак след битката при Ахелой през 917 г., така че превода си той във всички случаи завършва едва през наистина малко длъжкия отрязък от време 918-923 г., когато княз Борис е обявен за светец, но пък и малко преди 922-923 г., когато и Гръцката Църква признава неговата канонизация [вж. и срв. Корисян-Меонлина 2009, 1; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 2; Трендафилов 2009, 2-3].
В историята на българската литература Презвитер Григорий остава като писател новатор, който пръв започва да пише книги със светски характер и тук например е гражданската и църковна история на гърците от Йоан Малала, която той не само превежда, но и допълва с текстове от други летописи, като на много места пояснява гръцките божества със славянски; неговият превод на историята на Александър Велики, когото той нарича син Перунов (Зевсов); преводът му на части от Илиадата и Одисеята, в който той представя Ахил като българин, а българи са и неговите войници мирмидонци и др., като преводите му много скоро минават в другите славянски литератури и от тях главно се ползуват славянските летописи [Москов 2009, 8-9].
Княгинята и нейният наставник най-вероятно тръгват за Киев след 920, но непременно малко преди 927 г., когато е кончината на цар Симеон, като презвитер Григорий взема със себе си необходимата му за в бъдеще религиозна книжнина, а непосредствено преди самото тръгване и изпращане, преценявайки, че там в Киев ще бъде много по-полезен и даже повече от необходим, цар Симеон му връчва и съставения от самия него, презвитера, преди десетина години и подарен и поднесен му лично на него, Симеон, в качеството му и на княз български, но така също и на съратник и даже и най-близък приятел, ръкописен сборник, съдържащ три раздела - исторически, включващ части от Библията, 4 исторически съчинения и български летопис, малка част от който вече в наше време ще стане известна главно под названието Именник на Българските Ханове; нравствено-образователен и практично-поучителен, съдържащ главно съчинения с практични съвети и развлекателни истории от разни области на живота или общо 783 заглавия, цял един “компедиум от средновековната наука” (Ас. Чилингиров) или чисто и просто “Старобългарска Енциклопедия” според акад. Шахматов, и с поставения още тогава дарствен надпис автограф и посвещение:
В чест на великия между князете Симеон! [вж. и срв. Чилингиров 2007, 1-3; ~*~2009а, 2].
Всъщност това в действителност е много добре и все още широко известният в цялата световна славистична наука като Изборник князя Святослава 1073 года, но най-малкото единствено у нас като че ли доста отдавна под името Симеоновият Сборник, а съвсем отскоро и като Цар Симеоновият Съборникъ, старобългарски ръкописен сборник, който презвитер Григорий написва и съставя около 913-914 г. (Ас. Чилингиров), но според други пък - около 915 г. (История на България) и за който на места се изказва още и предположението, че през 969-971 г. е “отнесен от руските войски в Русия” (История на България), но въпреки това ние лично пък, изследвайки и описвайки Златното съкровище от Наги Сент-Миклош, проучихме съвсем детайлно-многостранно и въпросния поход в България на княз Святослав, сина на княгиня Олга, именно поради което сега вече можем и имаме пълното право най-убедено и сигурно-категорически да твърдим, че този сборник в никакъв случай и по никакъв начин не е достигнал до Киевска Русия тъкмо по този път и време, понеже на връщане по Днепър печенегите разгромяват отдавна обезсилената и дори обезкървена войска на Святослав и си правят от главата му чаша за пиене, а до Киев я достигат, я не достигат двадесетина от неговите войници, които надали биха помъкнали със себе си огромния сборник, когато за тях той изобщо не представлява каквато и да е ценност [Добрев 2005, 465-468, вж. и срв. Чилингиров 2007, 1-3; История на България 1981, 321].
Но особено важното и същественото в Симеоновият Сборник с оглед личността и делата на презвитер Григорий е наличието в него на Именника на Българските Ханове, превода на който от прабългарски на славянобългарски език трябва да е направил най-вероятно или самият той, или пък Тудор Доксов, което най-напред и от една страна най-недвусмислено и напълно определено показва и доказва, че самият презвитер е прабългарин по произход, както и самият Симеон, а след това и от друга страна в един по-широк план и поради това, че прабългари по произход са още най-малко черноризец Докс, брат на княз Борис и чичо на Симеон, както и неговият син черноризец Тудор Доксов, то съвсем очевидно-безспорно основата и ядрото на Преславската Книжовна Школа се полага и съставя от книжовни дейци с прабългарски произход, поколението на които все още не е напълно и докрай славянизирано, най-малкото видно от това, че те не само знаят и помнят прабългарските предания и легенди, но и продължават да владеят и използват в една напълно задоволителна степен и самия прабългарски език и то не само устно, но и писмено, тъкмо поради което съумяват и успяват да обогатят гръцката азбука с недостигащите за българския език
прабългарски рунически букви.
и преодоляват този странен парадокс със стандартната хватка,че авторът е написал едно,но е искал да каже друго,тоест авторът не се е изразил правилно и е искал да каже,че Константин философ е създал нови букви,но ги подредил по образец на гръцките. 
Аз съм учил, пък и така си пише - Константин Философ наречен Кириил създава глаголицата.. Кирилицата, наречена в чест на Кириил - създадена от ученика му Климент Охридски...
Comment