Съобщение

Collapse
No announcement yet.

-Тюрко-Алтайската Теория за Прабългарите -Прабългарските Златни Съкровища

Collapse
This topic is closed.
X
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    _magotin_ написа Виж мнение
    В сасанидското изкуство няма такава схема с орел, каквато срещаме на мозайката от двореца на ромейския император, тя си е западен патент. .
    В Сасанидското не, но виж сарматското е друга работа. Там орелът е срещан персонаж.Има го с елени, риби, змии. Всъщност граблива птица. Може и да не орел, а сокол.
    А да се твърди че орел горми змия е западен патент е малко прибързано казано.

    А що се отнася до Рим.Орелът там се появява с реформите на Марий (кр.²² в.пр.Хр.) като символ на елитните легиони. Преди това орлетата са кът. Спорно е дали орелът е заимстван от персите или гърците, където е символ на Зевс. Но както каза Маготин тези неща нямат нищо общо с темата.

    Comment


      _magotin написа
      Орелът в гръко-римската митология е символ на Зевс/Юпитер. И оттам - става символ на римската държава.
      Това е толкова ясно, че въобще мисленето по въпроса е губене на време...
      В официалното сасанидско изкуство орлите са рядкост, на изображенията от НСМ и онази чиния по-вероятно става дума за сокол, не за орел.

      Въпросът за относителната релевантност на художествената стилистика на Съкровището спрямо неговата етническа идентификация и атрибуция вече е достатъчно подробно-многостранно дискутиран, в противовес на която в качеството и с функцията си на доминантно-водещ, пределно ефикасен и ефективен, а следователно и максимално-сигурно диференциращ и идентифициращ Съкровището като цяло се явява лингвистичният критерий.
      Първата и основна констатация от гледна точка на произхода и принадлежността на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” и до която се достига в субективно-процесуалния теоретико-методологически план е по същество и съдържание вулгарно-грубият и недопустим факт, че проблемът за “етническата принадлежност” и за времето и мястото на изработване на Съкровището, по принцип и още от самото начало се поставя и формулира съвсем неправилно и крайно некоректно, защото най-напред и преди всичко не може да се търси едно единствено и общовалидно за всичките 23 съда от един толкова обемист и разнообразен комплекс, всеобщопризнаваемо и утвърдено решение, когато дори и за най-непросветения в тази област е повече от очевидно и ясно, че отделните предмети са изработени от различни “национални школи”, на различно място и през различно време, по силата на което всяка една теза, в това число и вече лансираната от редица досегашни автори като прабългарска, винаги ще си бъде и ще изглежда като повече или по-малко, но във всички случаи недостатъчно обоснована и едностранчива и именно поради това непрекъснато ще е подложена на критика, посредством аргументи, основани на предварително добре известните и идентифицирани като различни или други от съдържащите някакви прабългарски, например, черти или характеристики, златни съдове или предмети.

      Доколкото все пак при някои от предметите конкретно, а от тук и при самото Съкровище като цяло се наблюдават характерни черти и особености, които може и следва да се припишат единствено на прабългарите, то същевременно изцяло неоснователно и доста прибързано е и мнението за някакво “рухване” на “прабългарската теза”, която според нас е единствено обоснованата и доказана досега и засега теза, макар и недостатъчно категорично-определено и убедително, особено в аспекта на доминантния си аргумент – лингвистичния, и въпреки това, тя стои много по-твърдо и здраво на краката си, отколкото, да кажем, хазарската или печенежската, за основанията и аргументите на които вече беше дадена известна представа и в началото на настоящото изложение, или пък аварската, единственият аргумент в полза на която като че ли е малко забавното и нищо неозначаващо голословно твърдение, че през Ранното Средновековие аварите били широко известни като притежатели на съкровища, взети на бойното поле като военновременна плячка, ами то в края на краищата кой ли късноантичен или ранносредновековен народ не е бил известен с това?

      Освен това, тук така и ще си остане напълно немотивирана и не съвсем ясна, доста странната, малко меко казано, претенция тя, “прабългарската теза”, “да бъде защитавана и доказвана по изискванията на модерната археологическа наука”, когато именно поради богатството и уникалността си Съкровището едновременно лежи и се разполага най-малкото в лингвистическата, палеографската, административно-политическата, етнографската, културно-историческата и културологическата плоскости,...

      ...а що се отнася пък до самата българска археология, то тя все още не е направила и онова много малко нещо, което може и трябва да направи, като поне проучи по-основно мястото на намиране на Съкровището например и се опита да открие някакви следи в пръстта или пък да проучи и покаже в какво точно е било заровено Съкровището, колко време е бил под земята сандъкът, в който то се е съхранявало, но какъвто сандък фактически, както твърдят цитираните съвсем в началото унгарски изследователи, не е имало, докато неговото съществуване се приема за напълно реално от Д. Димитров [1948, 343,356], а така също и от С. Байчоров [1989, 94] и някои други проучватели, за да се добие все пак една начално-приблизителна представа за времето и епохата, когато то е заровено, което пък от своя страна ще “подскаже” макар и някои минимално-обективни податки и по такъв начин, ще улесни, облекчи и подкрепи и етнолингвистичната му идентификация и атрибуция на базата и посредством лингвистичния критерий.

      Следващият изключително важен и съществен за случая теоретико-методологичен проблем, който именно тук следва непременно да намери своето експлицитно-последователно поставяне и решение, е въпросът за набора, състава и взаимоотношението на “определящите белези”, достатъчно показателна за ролята и значението на които може да се приеме например следната много вярна и точна според нас мисъл на Д. Димитров [1948], и днес все още продължаваща да е не по-малко валидна от тогава, а именно: “Всички досегашни построения на Фехер и Мавродинов в това отношение почиват на материал, който произхожда от области с разнообразни културни напластявания и по този начин, както етническата принадлежност, така и хронологията на този материал, при липсата на конкретни определящи белези, е все още хипотетична. Не сме сигурни, че ако каната ¹ 7 не беше намерена заедно със все още неразтълкувания надпис на чашата Буила-Бутаул, никой нямаше и за миг да се усъмни в иранския произход на този съд, пък даже и на голяма част от останалия инвентар на Надисенмиклошкото съкровище.” [395].

      Упреците специално към проф. Г. Фехер [1997] като че ли са донякъде неоснователни, защото и според него художествената стилистика е двойствена и затова не е сигурен критерий определител за произхода и принадлежността на Съкровището [105], но така или иначе, тук особено внимание заслужава виждането убеждение, че художествено-стилистическите черти и особености на Съкровището в действителност и повече от очевидно са разнородни и разновремеви, първо и второ, те в никакъв случай не се явяват “конкретни определящи белези”, т.е. в нашата общоконцептуално-терминологична система тези белези не са субстанционално-същностно релевантни и значими, доминантно-водещи, пределно ефикасни и ефективни, следователно и максимално-сигурно диференциращи и идентифициращи Съкровището като цяло, негови страни, черти и особености.

      Допълнително към всичко това непременно трябва да се прибави и пак много вярната и точна мисъл на същия български изследовател, че използуването в случая на известния от изкуствознанието “метод на стиловата анализа” е неправомерно, защото този метод се прилага, само ако има “за основа група паметници, сигурно определени хронологически или етнически, които по такъв начин да образуват опората за по-нататъшното определяне на онези паметници, които не носят белези на определени от исторически, епиграфски или археологически характер”; “стиловата анализа трябва правилно да се прилага, като я основем на научно доказани обективни предпоставки”; “това показва само едно, колко е мъчно да се докаже една теза, в случая прабългарският характер на Надисентмиклошкото съкровище, въз основа на стиловата аналогия” [Димитров 1948, 369,375,380].

      В противовес на всичко това, не само според нас, в качеството на такива “конкретни определящи белези”, т.е. доминантно-водещи, пределно ефикасни и ефективни, следователно максимално-сигурно диференциращи и идентифициращи Съкровището като цяло, се явяват и проявяват част от лингвистичните му черти и особености и то не, да кажем, вече напълно задоволително разчетените, разтълкувани и преведени гръкографични и гръкоезични надписи, а именно и единствено гръкографичният Надпис ¹ 21, за който от всички негови проучватели досега от страната на прабългарската теза, донякъде доста “на доверие” се приема, че той наистина е съставен на прабългарски език, защото това тяхно начално “предубеждение” при никого от тях не намира и не получава задължителното за случая потвърждение в един адекватно-обективен и логично-убедителен превод експликация на съдържанието на този текст, “скрито” в една наистина прабългарска езикова лексико-граматична структура.

      Това “доверие” обаче сериозно е подкопано от една страна от доста странния и неочакван за подобен род надписи, превод, а от друга страна пък и от все още недостатъчно убедително и напълно разгърнатите или изцяло липсващи лингвистични аргументи и доказателства именно и тъкмо за прабългарския вид и характер на текста на Надписа, задължителен компонент или може би аспект на които във формулировката например на акад. Йордан Иванов от 1941 г. е да се потвърди и докаже “по задоволителен начин идентичността на прабългарския език с езика на надписите, които се четат по въпросното съкровище”, липсата на което доказателство кара академика да се “резервира”, независимо че “то вече се смята като българско в последните работи на Хампел, Кондаков, Томсен, Младенов и други” [по Димитров 1948, 387].

      В действителност и на практика именно лингвистичният критерий или различителен определител в качеството и с функцията си на доминантно-водещ, пределно ефикасен и ефективен, а следователно и максимално-сигурно диференциращ и идентифициращ Съкровището като цяло, се очертава и проявява същевременно и като изключително висок критерий, може би трябва да се каже също така и “много строг съдник”, който предявява съответно и пределно високи изисквания и напълно обосновани претенции и към езиковедите, опитващи се да разчетат, разтълкуват и преведат Надписа, но за съжаление, никой от тях досега не е успявал да ги удовлетвори напълно-безапелационно, включително и датският учен проф. В. Томсен, който е първият езиковед, разчел старотюркските Орхоно-Енисейски рунически паметници от първата половина на V²²² в., както и нашият акад. Ст. Младенов, който наистина направи максимално-възможното, което може да направи обаче само един пределно ерудиран, квалифициран и компетентен езиковед индоевропеист и по-конкретно славист, още по-конкретно българист, но не и тюрколог, именно поради което и крайният резултат от неговите усилия, и на нас, пред неговите неимоверни усилия, старания и силна вяра(!!!), ни е много тежко и трудно да го приемем и признаем, но е нулев.

      При това положение и на основата на всичко това неизбежно и по необходимост вече следва да се приеме, че етнолингвистическата идентификация и атрибуция на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” може и трябва да се осъществи и определи най-общо и като цяло единствено и само в рамките и с помощта на доминантно-водещия и максимално-всеобщо ефикасния и ефективен лингвистичен критерий, едва след което да се конкретизират и дообяснят и някои негови по-частни страни, черти и особености или с една дума – детайли, в рамките и с помощта на допълнително-спомагателния, по-малко и по-частно-ограничено ефикасния и ефективен културно-исторически критерий или различителен определител с неговата по-тясна сфера на действие и приложимост и съдържанието с начина на прилагане и използуване на който допълнително-спомагателен критерий се доуточнява и доразкрива на съответното място по-долу.

      Допълнително-спомагателният културно-исторически критерий, без да е толкова важен, значим и ефикасен или с една дума - решаващ, колкото доминантно-водещия лингвистичен критерий, все пак и той е крайно необходим и дори и задължителен; и той си има своето сравнително немаловажно значение и роля за окончателната и неоспорима етнолингвистическа идентификация и атрибуция на Съкровището, защото липсата на конкретна културно-историческа реалия, например отсъствието, да кажем, на грифони в ранносредновековната българска архитектура, скулптура и живопис неизбежно налага извода, че съдовете, по които има такива грифони, най-малкото не са изработени от български златар в българските етнически или държавни граници, което изисква по-нататъшно-допълнително търсене и формулиране на ново обяснение на произхода специално на този съд, и обратното в позитивен план – тяхното наличие автоматически се превръща в съгласуване и потвърждаване на заключенията и констатациите на двата отделни критерия, което пък като цяло, в аспекта на етнолингвистическата идентификация и атрибуция на цялото Съкровище, е още едно, макар и не съществено-решаващо, но все пак важно-допълнително потвърждение и указание за тази принадлежност.

      Ето защо нашето виждане за метода и механизмите на етнолингвистическа идентификация и атрибуция на Съкровището, тъкмо в този си вид и характер очевидно-безспорно се различава съществено-определено от заключенията, констатациите и препоръките, съгласно които Надпис ¹ 21 “не дава абсолютно сигурни данни за произхода на Съкровището, защото възможността да бъде допълнително изрязан не е изключена”, като акад. Ст. Младенов придава на надписите и “особено на Надписа върху тас ¹ 21 изключителна доказна сила, пренебрегвайки необходимостта от съгласуване на епиграфските и палеографските доводи с археологическите и художествено-историческите данни, както това изисква третирането на археологическите паметници от този вид” [Димитров 1948, 359,362].

      Завършваме обсъждането на въпроса за принципите и методите на етнолингвистическа идентификация и атрибуция на Съкровището със забележката, че сред огромния брой негови проучватели никак не са много онези от тях, които смятат за необходимо и се осмеляват да се издигнат и да навлязат в метатеоретично-методологическото му ниво или етаж и като че ли току-що цитираният български изследовател е един от малкото, а може би трябва да кажем дори и единственият, който дръзва на тази силно отговорна и много опасна стъпка, изискваща освен достатъчно пълно-многостранно познаване на фактологията, още и определено висока и добре школувана способност и компетентност за логически коректен, възможно най-абстрактен анализ-синтез.

      Именно поради последното тъкмо на това място не можем да не изразим не само своето възхищение от така разработената и публикувана от него студия, но и своята благодарност и признание за помощта и съдействието чрез редица мисли и идеи в нея, станали начало или основа, дори и като отрицателен пример, за изграждането и изкристализирането и на нашето виждане по въпроса точно в този му вид и форма, а що се отнася до съвпаденията или различията между нас двамата, то те не са толкова трудно уловими и забележими, стига и това да представлява интерес за нашия Читател.

      Comment


        Вижте професоре, пределно ясно е че българи не са правили това съкровище. Както и Маготин много точно каза всички улики водят към Кавказ. Що се отнася до надписите те могат да се преведат единстветно с алано-сарматските руни. С тюркските руни виждате каква боза става. Сам го доказахте. А аланите живеят именно в района на Кавказ нали. Ето ти го и простия отговор защо някои съдове са изработени с такива руни. Дали отделни съдове са били притежание на прабългари или не, не може да се каже, поради простия факт че руните са ползвани както от прабългарите, така и от аланите. Тия неща мисля вече се изясниха в хода на дискусията и не виждам какво не ви е ясно.
        Единствено остана спорен въпросът дали съкровището е било дълто време в аварска среда. Но този въпрос е незначителен, от гледна точка прабългарите.Той е просто за забавление. Анадъмо, както обичаше да казва хан Омуртаг, като поркаше от кана ¹7.

        За съжаление темата е доста чувствителна и шегите , макар че са опит за разведряване на обстановката, изглеждат неуместни. "Виждате каква боза става" е неясен и неубедителн довод. Пробвай да се придържаш към по-академичен стил. Важи за всички.

        Thorn
        Last edited by Thorn; 12-02-2009, 12:36.

        Comment


          Grifona написа Виж мнение
          Вижте професоре, пределно ясно е че българи не са правили това съкровище.
          Що се отнася до надписите те могат да се преведат единстветно с алано-сарматските руни. С тюркските руни виждате каква боза става. Сам го доказахте.
          Тия неща мисля вече се изясниха в хода на дискусията и не виждам какво не ви е ясно.
          Но този въпрос е незначителен, от гледна точка прабългарите.Той е просто за забавление. Анадъмо, както обичаше да казва хан Омуртаг, като поркаше от кана ¹7:
          Освен познаването от ваша страна и на жаргона, оценявам по достойнство и чувството ви за хумор,
          като същевременно най-отговорно декларирам, че в него като цяло няма дори и грам невъзпитание, освен може би не особено уместната ви гавра с турския език и то пред очите на един дългогодишен педагог по турски език като мене.

          Моите наблюдения и знания за руническата писменост въобще и за прабългарската руника
          в частност не ми позволяват да се съглася и да приема вашите твърдения тук, но пък моето възпитание не ми позволява също така и да отправям каквито и да е апели или препоръки към вас в тази насока и още по-малко пък, недай Боже, да ви казвам дали сте прав или не, именно поради което мога единствено и само да ви благодаря за тази направо експресна реплика.
          Благодаря ви наистина.

          Comment


            Курт написа Виж мнение
            Скоба, например проф.Добрев "чете" по-точно е преписал от един пантюркистки сайт надпис от "бюлдото на хан Дингиз" като тюркски, а всъщност това е блюдо изобр. шах Варахран на лов с хоремзийски надпис, но това е друг въпрос.
            И кой друг го е превел този "хорезмийски надпис", покажете му превода да го видим,
            а не да си говорим на вятъра!

            Comment


              случайно прелитащ написа
              Бих добавил едно скромно размишление по повод НСМ съкровище - чий ще го дири там едно прабългарско златно съкровище ... с еквивалент на цялата хазна на някои "държави" от това време?
              За самите съдове и надписите по тях нищо не мога да кажа, сигурно има прабългарски.
              nikita
              Да си измисляме "прабългарска художествена индустрия"
              е смешно и недопустимо в 21 век.
              Grifona написа Виж мнение
              Вижте професоре, пределно ясно е че българи не са правили това съкровище. Както и Маготин много точно каза всички улики водят към Кавказ.
              Що се отнася до надписите те могат да се преведат единстветно с алано-сарматските руни. С тюркските руни виждате каква боза става. Сам го доказахте. А аланите живеят именно в района на Кавказ нали. Ето ти го и простия отговор защо някои съдове са изработени с такива руни.
              Дали отделни съдове са били притежание на прабългари или не, не може да се каже, поради простия факт че руните са ползвани както от прабългарите, така и от аланите.
              Единствено остана спорен въпросът дали съкровището е било дълто време в аварска среда. Но този въпрос е незначителен, от гледна точка прабългарите.
              Едно от свидетелствата и доказателствата за силното развитие и много високото ниво на прабългарското златарско приложно изкуство през Късната Античност и Ранното Средновековие е Каната на хан Омуртаг, изработена в специфично-характерния прабългарски неозверинен стил и то с такова майсторство и вещина, че са предадени, отразени и изразени както даже и специфично-характерните расово-антропологични черти и особености в лицето не само на хан Омуртаг, но и на останалия персонаж по каната, а така също и характерно-специфичните за прабългарите особености в бронята и оръжието му, пък дори и в сбруята и психическото състояние на неговия кон – ИЗВАДКА ¹ 1.

              През Ранното Средновековие художествената традиция в прабългарското златарско приложно изкуство достига направо до перфектно-скрупульозен педантизъм в детайла, какъвто е случаят още и с еднотипно-тъждественото лексико-граматично изразяване и оформяне на Надписа на хан Денгиз от V в. и Надписа на Буила от Х в.

              Каната на хан Омуртаг блести и сияе на самия връх на Световното Златарско Приложно изкуство и не само на нея, но и на Съкровището като цяло изобщо не може да съперничи дори и световно прочутото Скитско Злато на Ермитажа, докато аварската торевтика пред него си е повече от примитивно-груба по сюжети, материал и изработка - ИЗВАДКА ¹ 2.


              ИЗВАДКА ¹ 1:
              След и сред всичко това, особено силно се откроява и именно по тази причина, изключителен интерес представлява Триумфиращият княз - Victorious prince, конникът от кана ¹ 2, в сасанидска в основата си тежка метална ризница и шлем, подобни обаче и на броните на уйгурите от Западен Туркестан, и с определено монголоидни черти на лицето, когото специалистите антрополози определят като тураноид – междинно-смесен антропологичен тип от европеид и монголоид, който възниква на границата на Азия и Европа и е характерен преди всичко за тюрките най-общо, а така също и особено и за българите оногури и волжските българи, както и за унгарците от епохата на тяхното “Завладяване на родина”, т.е. краят на ²Х-началото на Х в. (Gy. Lásló, İ. Rácz).

              Конникът здраво държи за косата и влачи край коня си подтичващ мъж с вързани отзад ръце и с ясно изразени европеидни черти, също в броня, но по-друг вид, а на задния край на седлото му, е окачена отрязана човешка глава, пак с европеидни черти на лицето и дори като че ли напълно със същите индивидуални черти като на пленника, аналог на която глава е най-вероятно разпространеният при старите тюрки обичай да отрязват главата на победения неприятел и да я носят на колана си като знак на победата, но пък от сравнително отдавнашните ни научни занимания в областта на османотурската история ние със сигурност знаем, че завръщащите се от някакъв поход към Средна Европа турски войници струпват пред стените на Столицата десетки хиляди черепа на убити противници, или пък съществуващата при старите иранци практика да отрязват главата на убития от тях на бойното поле противник и да я поднасят като дар на своя цар или на храма на Анахита, на която практика доста прилича и обичаят на волжските българи да поднасят и посвещават на Тангра отсечената глава на противника си герой, когото са убили на бойното поле.

              За самия конник като цяло има и предположение, че той е “първобългарски владетелъ” (Н. Кондаковъ) или пък само владетел, видно от двете ленти, които висят от неговия шлем, има ги и в изображенията на римските и византийските императори, както и в изображенията на сасанидските царе; Владетелят се връща от война, където е убил много неприятели, показано с отрязаната глава, и е взел много пленници, показано с пленника, когото влачи за косата; копието му е късо със знаме, на което се развяват също две ленти, късо е и копието на Мадарския конник; прототипът на сцената е във византийски релеф на слонова кост от V² в., където е даден владетел в представителна поза, който се завръща от война и зад коня на когото също върви само един пленник; обичаят с отрязаната глава го няма във Византия, но го има при хан Крум, обаче обичаят да се влачат пленниците за косите е съществувал във Византия и той се наблюдава по изображения до средата на V в.;...

              ...ханът победител е предаден реалистично; шлемът не е византийски, нито сасанидски, нито арабски, два такива шлема са открити в Керч на Крим и са публикувани като тюркски, намират се в историческия музей в Москва, един е открит в Хърватско и е публикуван също като източен, аз публикувах подобен шлем, открит в Асеновата крепост в Асеновград, сега се намира в Пловдивския археологически музей, всички мъжки “каменни баби” имат подобни шлемове, следователно той е тюркски по произход, а в случая български шлем; извънредно подробно е предадена бронята на конника, към която има наушник, наръкавници, панталон и гамаши; плетената броня е персийска по произход и се появява в Европа едва в ²Х в., смята се, че са я донесли арабите, но може да са и прабългарите, а и панталонът на бронята се появява за пръв път в Европа през ²Х в.; пленникът е в старата римска люспеста броня, с каквато по това време е облечена и византийската войска, византийците обаче още не носят панталони;...

              ...точно е предадена сбруята на коня, тази част от нея, която е на муцуната, е варварска и средноазиатска и изобщо двата царски образа на кана ¹ 2 се различават коренно по изгледа, облеклото и въоръжението си от образите на сасанидските владетели по сасанидските бюда и именно поради това Каната не е абасидска (Н. Мавродинов);...

              Конникът е символ на властелина номад и доколкото някои свързват Съкровището с Атила, това може да бъде и Атила, Конникът прилича на портрета на Атила, описан от Приск и повторен от Йордан; в дома на Атила е имало немалко златни и сребърни съдове и тези златни и сребърни чаши са имали забележителни украшения (С. Байчоров) [вж. и срв. Байчоров 1989, 94-133; Ваклинов 1977, 146-150; Ваклинов, Ваклинова 1983, 6-47; Дончева-Петкова 1966, 25-55,108-127; История 1976, 133-138; Мавродинов 1959, 116-118,122-129; Младенов 1935, 7; Овчаров Н. 1989, 430-436; Фехеръ 1997, 66; Kunsthistorische Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 36-171; Mavrodinov 1943, 12-14,106-171; ЕнцБг-4, 406].

              Конкретно тази кана наистина трябва да е била собственост на хан Омуртаг, поръчана по-малко вероятно от самия него и много по-вероятно поръчана и подарена му я от кавхана, я от ичергу-боила, може да е и друг, но също така много висш сановник, по повод и в памет на дългогодишната война, която хан Омуртаг лично и начело на българската войска, води най-напред с франките около 826-827 г. и от които отнема Сирмия, а така също и през 827 г. с панонските славяни [Младенов 1935, 23] и наистина като че ли тъкмо средноевропейски тип са лицата на пленника и на убития на бойното поле, отрязаната глава на който е на седлото на хана, по-нататъшната конкретизация на които като франки като че ли става възможно на основата на това, че пленникът е облечен в римска ризница, използувана най-вероятно повече от франките и по-малко вероятно или по-рядко от панонските славяни.

              Ето защо само донякъде са прави онези проучватели на Съкровището, които виждат във въпросното изображение, както вече се посочи по-горе, някой си, безлично-анонимен Триумфиращ княз - Victorious prince, или пък вече много добре познатия ни княз Ахтум, но в действителност, както произтича и в това по-частно направление от нашата най-обща Теория за Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, се оказва, че това е самият хан Омуртаг, който напълно в стила и чрез средствата на тогавашната символика, използувана също така и на други подобни изображения на императори и царе, празнува своята Royal Victory, т.е. Кралска Победа.

              Расово-антропологичният тип на Конника, както вече се каза по-горе, но се потвърждава допълнително и от други, специализирани антропологически проучвания [Lipták 1983, 133,139-140], е тураноид, а такива са и българите оногури, включително и панонските оногури, от които, както вече също така беше посочено или доказано пак по-горе, произхожда хан Крум, следователно няма никакви причини да не се приеме, че точно такива са чертите на лицето и външният вид и на неговия син хан Омуртаг, така че фактически изображението на тази кана е един много ясен и точен, напълно реалистичен портрет на хан Омуртаг, какъвто по добре разбираеми причини не се явява, да кажем, добре известният му медальон.

              От друга страна, пленникът и убитият на бойното поле, отрязаната глава на който е на седлото на хана, разбира се, в никакъв случай не са обикновени войници, а самите князе или вождове на тамошните франки, което майсторът златар е успял да покаже и подчертае и чрез старателно-грижливо изгравираните им лица с добре оформени и сресани бради и мустаци, каквито те надали са имали след дългия път от бойното поле до тук, което трябва да означава още и най-вече това, че този майстор е бил сред такива, расово-антропологически “атипични” за българина тураноид хора, виждал ги е отблизо и сега изобщо не изпитва каквито и да е затруднения при тяхното пресъздаване върху благородния метал.

              Този майстор златар е българин по кръв, душа и сърце, той се е родил край коня, израснал е върху коня и сега все още не слиза от коня, иначе нямаше да познава толкова добре и дори да чувствува анатомията, физиологията и даже психологията на коня, който, независимо от нелекия си товар, стъпва кръшно, чупи се насам-натам, върти очи и се опитва да погледне застрашително назад, малко е високомерно-злонрав, надали го плаши отрязаната глава, по-скоро има зъб на пленника,....

              ...конят свива назад уши, което той прави, когато реши да ухапе или да се втурне срещу неприятел и това движение с ушите е съвсем различно например от свиването на ушите напред; “конят преде”, казва баща ми, и наистина той си мърда присвитите уши, като че ли преде, но всъщност прéди, слуша и изучава звуците пред себе си и опознава средата – никой друг майстор златар освен българин не е в състояние да ти изпише такъв кон!

              Специално, между впрочем, тъкмо за каната с тази гравюра, най-често и най-бързо и лесно се приема и твърди, че е аварска от V²-V²²² в., откъдето пък като аварско по произход и принадлежност се определя и цялото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош”, именно поради което и на Националната изложба в Австрия през 1996 год., сбирката, в която Съкровището е представено единствено чрез рисунка с надпис “Goldkrug Nr. 2 von Sînnicolaul Mare (Nagyszentmiklós), Rumänien, 6.-8. Jhdt.”, има подзаглавие “Horsemen from the East”, т.е. “Конникът от Изтока” [Daim 2003, 1; National exhibition 2003, 2].

              Конкретно за сюжетите и мотивите по златните кани, в източното изкуствознание се счита още, че..., но вж. по-добре в оригинал: The golden jugs from Nagy Szent Miklos provide evidence for tradtional continunity as seen in the ascension scenes that were combined with the new theme of royal victory. The forest areas of Eurasia preserved the funeral ritual in which the Animal Style decorated the deceased; however these burials lacked the richness and splendour found in the earlier burials of the nomadic tribal chieftains [Brentjes 2003, 7].

              Привлеченият нарочно, за да потвърди, легитимира и популяризира доста странните писания на един български “специалист по древнобългарски език”, консултант-експерт, американски като че ли професор езиковед, само се задоволява да цитира друго изследване, в което описаният в по-предния абзац конник се определя по следния начин: “This must be one of the earliest portrayals of the warrior in a coat of mail, since this type of armour first appeared in Europe in the IXth c.” [Lang 1976, 124; Discussions in sci.lang 1999],...

              ...към което ние можем само да добавим, че това, в действителност, извънлингвистическо, но по-специално и конкретно етнографско-културологическо наблюдение и заключение, в противовес на агресивно-интензивно разпространяваното и масово налаганото напоследък у нас приблизително-повърхностно и никак неаргументирано мнение, че номадството изобщо не се съчетава с висока и дори с никаква духовна култура, само потвърждава нашето впечатление и виждане, че късноантичните и ранносредновековните прабългари тюрки, въпреки и независимо че в основата си и като цяло са номади скотовъди, земеделието при които има само допълнително-спомагателен характер, те все пак притежават и се характеризират с духовна култура, която много време и далече преди това изпреварва и надхвърля многократно по-късните европейски “прецеденти” в тази област [вж. и срв. Фехер 1997, 120-121; Юхас 1985, 31-32].

              Специално този вид броня, която пък е елемент от материалната култура на номадите тюрки най-общо и много вероятно засега прабългари в частност, се появява за първи път в Европа още през V²² в. по земите на сегашна Южна Русия и в областта на Карпатите, но вж. по-добре в оригинал: “From the VIIth to the Xth century, there flourished in South Russia and around the Carpathians, a school of metal workers who are usually linked to the Sasanian silver-workers of Iran” [Lang 1976, 123].

              ИЗВАДКА ¹ 2:
              При този си набор и състав, форми, сюжети и мотиви Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” се характеризира още и с точно определено и конкретно, важно-централно място и значение в културно-историческото наследство на българския народ и на цялото човечество изобщо, дори само поставянето на който въпрос тъкмо по този начин не е никакво преувеличение или крайност, дължаща се на нашето, собствено българско пристрастие и заинтересованост, защото в действителност и фактически след Златото на египетските фараони, Съкровището се явява и по същество представлява първото и по-следващо най-богато и най-красиво сред всички златни съкровища по Света, по силата на това, че при него се наблюдава, както се изразяват специалистите, една “изключителност и неповторимост като съчетание на високо художествени качества с богатството на материала” [Ваклинов 1977, 150; История 1976, 137], което като цяло не само “го отделя от останалите произведения на старобългарското златарство”, репликираме ние, възползувайки се от заключителния израз на последния автор, но и от всички останали златарски произведения по Света.

              Добре известните и също представяни за уникално-значими, Вълчитрънското и Панагюрското златни съкровища все пак според нас по разнообразие, красота и богатство се нареждат непосредствено и веднага след Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, които обаче дори и да са от българските земи, не може да се считат и признаят за собствено български, а и при тях в никакъв случай не се наблюдава онази екзотично-древна красота и великолепие, които притежава нашето, собствено българското Златно Съкровище.

              За въпросните две съкровища пак специалистите изкуствоведи не са в състояние и не смятат за необходимо да кажат нещо особено и в никакъв случай дори нещо по-близко като обем на описанието и степен на оценката до Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, като конкретно за Вълчитрънското съкровище например, което се състои от 13 съда с общо тегло 12.425 кг, най-вероятно от ²Х-V² в. пр.н.е., само се отбелязва, че по техника на изработката и по стил то е еднородно, макар и “единствено по рода си съкровище със старинните форми на някои от съдовете и с фината техника на обработката”; “вероятно тези съдове са произведени в някой златар- ски център в Предна Азия.

              Тъй като траките се занимавали предимно със земеделие и скотовъдство, работите на тракийските златари имат съвсем друг облик”, докато за Панагюрското съкровище, което се състои от 9 съда с общо тегло 6.164 кг, от ²V-²²² в. пр.н.е. единствено се констатира, че “очевидно то е творение на елинистичното изкуство”; “съдовете са богато украсени с фигурални композиции, заети от гръцката митология”, Съкровището се отличава с реализъм, но и с претрупаност на украсата, характерна за изкуството от втората половина на елинистическата епоха [Друмев 1976, 8-9; История 1976, 16-17,28].

              Впрочем изглежда точно толкова и само тези са най-големите и най-красивите златни съкровища по Света, защото, независимо че понастоящем в литературата думата “съкровище” се използува по отношение на какво ли не и как ли не, като не съвсем коректно-адекватно на лексикалното значение на думата, съкровища се наричат и дори не особено богатите и значими монетни находки, така че се оказва например, че само от един сравнително ограничен регион като Северна България са извадени ни повече, ни по-малко 21 съкровища(!?) [Венедиков 1955, 91], при задължителното все пак за случая по-строго научно мислене и по-висок критерий, на практика и в действителност за съкровища не се приемат и признават даже най-големите и най-богати, но въпреки това безразборно-хаотично комплектуваните колекции от златни предмети в руския Ермитаж, специалистите където напълно основателно и справедливо според нас, когато са принудени да употребят думата “съкровище”, рус. клад, я поставят в кавички, с което не само искат да подчертаят голямата доза условност в употребата на термина, но и да кажат, че тези сбирки все пак и все още са твърде и достатъчно далече от това да бъдат истински и напълно завършени златни съкровища.

              И при това, тук става дума за най-голямата и най-ярката в Света музейна колекция от сребърни и златни изделия на сасанидската торевтика от ²²²-V²² в., повече от 50 на брой, за шедьовър сред които обаче се сочи сребърно блюдо от ²V в. с изгравиран на него царски лов на лъвове, докато каната, на която е изображението на староиранското митическо същество Семург, се определя само като “изящен съд”, но за които въпреки това като цяло се и счита, че са “световно признати за еталон” поради високите художествени качества на повечето от предметите; златната гривна, краищата на която завършват с фигурки на скитски ездачи от времето на Босфорското царство; “уникалните археологически находки” от ² хил. пр.н.е. в погребения на територията на Северното Причерноморие, Северен Кавказ и Западен Сибир и обединени в сбирката “Златото на древните номади” във вид на нагръдни украшения, поясни пластини, златен гребен, гривни и златни пластинки от конска сбруя, изпълнени в скито-сибирски зверинен стил;

              …три златни токи във вид на животински фигурки от сбирката “Скитски старини” от V²²-²V в. пр.н.е., намерени в скитски царски погребения; поясни закопчалки, пластини и фигурки на животни от колекцията на Петър ² и от погребения през V²-V в. пр.н.е. в Западен Сибир и Саяно-Алтай; Новочеркаското “съкровище” от златна огърлица, гривни, диадема и златна чаша от погребения през ²V-V² в. в Северното Причерноморие, включително и Перешчепинското “съкровище” от V²² в., което се определя като “необикновено богато” с неговите 16 златни и сребърни съда с различен произход, нито един от които обаче не е на нивото на златните съдове от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, златен ритон, който изобщо не може да се сравнява с ритона от нашето съкровище, колан и железен меч или сабя в ножница със златен обков, златни апликации и токи, украшения и др. с общо тегло почти 25 кг. и т.н. и т.н. [вж. и срв. напр. Артамонов 1973; Ваклинов 1977, 35; Векслер, Мельникова 1973; Залеская 1989, 39-53; История 1976, 16-17; Корзухина 1954; Овчаров 2003; The State Hermitage 2004].

              В действителност тъкмо Перешчепинското “съкровище”, разгледано откъм златните кани и чаши в него, е възможно най-близкото по състав, епоха и етническа принадлежност съкровище, което обстоятелство позволява да се направи и съпоставка между двете, резултатите от която показват, че при подбора на всеки един от съдовете за Златното Съкровище “Надь Сент-Миклош” именно и единствено българските ханове и царе, а не освирепялата и зажадняла за кръв тълпа от маджари диваци, са проявили изключително висок художествен вкус и критерий, както се твърди по-горе, и от един определено по-голям масив от такива златни съдове, с какъвто те очевидно-безспорно са разполагали, са подбрали и извадили само най-красивото и представителното, което пък като цяло от своя страна налага извода, че този подбор го е направил, но по-точно завършил лично и сам цар Симеон Велики, когато е трябвало да допълни и довърши украсата на новия си дворец, непосредствено-пряко указание за което са и думите на Йоан Екзарх, че палатите и църквите в Двореца са “разхубавени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато” и това разхубавяване безспорно, особено на Тронната зала, в никакъв случай не е минало без личното участие на самия цар.

              Голямата културно-историческа стойност и ценност на Съкровището произтича още и от факта, че неговите съдове са събирани и ползувани лично от прабългарските владетели, сред които особено ярко се открояват праотецът на българите хан Кубрат и основателят на българската държава на Балканите хан Аспарух, като с две от купите пък е покръстен първият християнски български владетел княз Борис, ролята и значението както на самия него като държавник и личност, така също и неговото епохално дело не само и единствено за българската история, но и за европейската история, а от тук и за цялата световна история завинаги ще останат огромни и ненадминати.

              И на последно място, голямата културно-историческа стойност и ценност на Съкровището се обуславя и потвърждава и от уникалните прабългарски надписи по него, защото такива надписи не са открити досега никъде на друго място, а дори и за в бъдеще да бъдат открити, те надали ще бъдат върху точно такива “носители”, от една страна и от друга страна, прабългарските надписи по Съкровището по един категорично-неоспорим и неповторимо-убедителен начин представят и разкриват лексико-граматичната структура не на един изолирано-ограничен прабългарски диалект, а на всички без изключение късноантични и ранносредновековни български езици и диалекти, който научен проблем от своя страна е изключително важен и значим не толкова и единствено за българската лингвистика и историография, но напълно спокойно може се каже, и за цялата световна лингвистика и историография.

              В подкрепа на така формулираното вече наше заключение за важно-централното място и значение на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” в културно-историческото наследство на българския народ и на цялото човечество изобщо, може да се приведе и никак неслучайният факт, че в организираната и лично водена от изтъкнати американски археолози десетдневна обиколка по най-големите европейски музеи в Берлин, Виена и Торино с цел запознаване с тамошните колекции на египетското, класическото и близкоизточното изкуство, на историческите забележителности във Виена се заделят само два дни и веднага след слизането от самолета се минава набързо-последователно през “Стара Виена”, прочута катедрала, Природо-историческия музей с централен обект прословутата Вилендорфска Венера, в която лично ние не виждаме нищо особено, дори и като мъж, и се пристига в the fabulous Kunsthistorisches Museum. Among its treasures are the 18th-dynasty sculpture of Thutmosis III, the gold of Nagyszentmiklos and the Gemma Augustea cameo [Great Museums 2004]!!!...

              Значи, в един легендарно-приказен музей, на второ място от началото към края по място и значение в общочовешката културна история, лежи и чака самотно-изоставено, анонимно-непознато, но по-точно “под вънкашност чужда и под име ново”, ограбено и посрамено Златото на българските ханове и царе, а това като че ли трябва да означава и на целия български народ от тогава до сега и занапред, мъртви, живи и все още неродени, но сегашните български историци, археолози и какви ли не още, охранено-самодоволни, нехайно-небрежни, ще се пръснат от високомерие и арогантно самочувствие, дрънкат и драскат наляво и надясно за Него какво ли не, без изобщо да са в състояние да кажат и да направят каквото трябва и каквото То налага и изисква от всички нас, срамота!!!...
              Last edited by ; 26-02-2009, 12:12.

              Comment


                _magotin_ написа Виж мнение
                Дай да се върнем на темата. Я кажи, как според теб, бидейки поръчано и ползвано от българите, съкровището от НСМ се е сдобило със средноазиатски предмет, върху който някой е изчукал с характерния за V²ти век пехлевийски шрифт дарствен надпис?!
                Може ли да го покажете тук този толкова фамозен "пехлевийски шрифт"?
                По Съкровището такова нещо няма!

                Comment


                  Курт написа Виж мнение
                  Вчера се блъсках над блюдото на Варахран, което нашият любим професор го кръсти на Денгизикх, преписал го е от един татарски пантюркист, както и да е. Прави впечатление хоремзийската тагма и набчалната дума която успях да разчета със согдийските букви - амо получава се МЛК`(и) т.е. стандартното название цар, владетел!
                  Титлата малик е арабска, а арабите се появяват в Средна Азия
                  едва след началото на V²²² в. - дано това да ви говори нещо!?

                  Comment


                    Малик не е специфично арабска, а общосемитска титла, позната още при древните /от древноегипетско време/ сирийци и финикийци/. Присъства и в арамейския език.


                    thorn

                    Средновековните църкви в България

                    Comment


                      Г-н професоре,
                      както обикновено показвате тотална безпомощност в областта на историята и по-специално археологията. Къде го видяхте това високо ниво на прабългарската торевтика? Освен едни грифони-ластари и няколко антропоморфни амулета няма нищо друго, за което със сигурност може да се твърди че е собствено прабългарско.

                      Ще отмина с усмивка термина "неозверинен стил", защото той съществува само в собствената ви фантазия.
                      Съкровището е сборно. То не може да бъде наречено прабългарско. Повечето надписи са издълбани по-късно. Надписите са изключително на алано-прабългарски руни. Фактът е безспорен. Безсмислените ви преводи с помоща на тюркските езици го доказа безапелационно.
                      Изработката е сасанидска.Сейнмура и Анахита с орела го доказват . Някои от съдовете са и по-старички. Сцената на терзанието от кана ¹2 е в късноскитски стил (грифони-елени). При сарматите тази сцена (като цяло) вече е в процес да отмиране. Къде при прабългарите видяхте терзание. Дори и да приемем че Мадарския конник изобразява нещо подобно, стилът определено е коренно различен. Всичко това поставя под съмнение прабългарският произход. А монголоидите от каната са единствено и само в товорческот ви въображение, както и на някои унгарски шовинисти, чиято цел е да маджаризират по някакъв начин съкровището.. А пък да се твърди че то било на Атила или Омуртаг, може да го каже само някой фантазьор, но не и сериозен изследовател. Съветвам си да четете критично източниците, за да не ставате обект на спрведливи подигравки.

                      Comment


                        Grifona написа Виж мнение
                        Г-н професоре, както обикновено показвате тотална безпомощност в областта на историята и по-специално археологията.
                        Съкровището е сборно. То не може да бъде наречено прабългарско. Повечето надписи са издълбани по-късно. Надписите са изключително на алано-прабългарски руни.
                        А монголоидите от каната са единствено и само в товорческот ви въображение, както и на някои унгарски шовинисти, чиято цел е да маджаризират по някакъв начин съкровището..
                        А пък да се твърди че то било на Атила или Омуртаг, може да го каже само някой фантазьор, но не и сериозен изследовател. Съветвам си да четете критично източниците, за да не ставате обект на спрведливи подигравки.
                        Вашата наглост и безочие са в права пропорция с вашата неграмотност – тураноидът не е монголоид,
                        а разновидност на европеида!


                        Фактът е безспорен. Безсмислените ви преводи с помоща на тюркските езици го доказа безапелационно.
                        Ваш превод:
                        Чашата, която жупанът Буила , нареди след като облицоват с надписи и от жупана Бутал да пие за негово здраве.
                        Вие наистина сте уникум – това не е моят превод, именно поради което не мога да не забележа,
                        че това в действителност е поредната ви най-долнопробна клевета и лъжа, но също и следващата ви
                        повече от нечистоплътно-манипулативна фалшификация!

                        Моят превод изглежда така:
                        Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат,
                        и от която да пие наздраве жупан Бутаул.


                        http://bolgnames.com/text/Inscription_21b.html


                        А ето и единствения смислен превод до момента

                        Бойл/Войл-жупан, дари, (посвети) този съд, респ.тази чаша, на Ботаул/Вотаул-жупан, във важна (разбирай, изключителна по важност, свята) клетва (или като знак на вярност, преданност), да бъде”.
                        Разбира се, че именно това е единственият смислен и дори направо повече от красив превод,
                        щом като и доколкото го гледате през решетките на онова, добре известно ви лечебно заведение!

                        Comment


                          eвропеиди?

                          Щом тюрките са европеиди, значи проф.Добрев е изобретил нова антропология. Ето по-долу един архетипен европеид според него, некой си Кюл Тегин...

                          Comment


                            ОТ:
                            проф. Добрев написа Виж мнение
                            нечистоплътно-манипулативна фалшификация!
                            A strong toun Rodez hit is,
                            The Castell is strong and fair I wis...


                            блог за средновековна балканска история

                            Comment


                              Сензация!!!! Открит е неизвестен до сега нов расов тип-"туронид" . Тъй като разни дилетанти, айде да не казвам кои, не знаят що за животно е това е крайно наложително да се дадат малко разяснения. Информацията е от първа ръка "вервайте ми"
                              Прабългарите "пренасят на запад и расово-антропологичния тип на тураноида, който през Ранното Средновековие е типичен за оногурите, а понастоящем се наблюдава сравнително често при българите и при унгарците, и който започва да се формира още по средата на ²² хил. в Минусинската Котловина при смесването на индоиранците андроновци с българите афанасиевци, като окончателно се доизгражда около началото на Новата Ера в Средна Азия след смесването на придошлите прабългарски племена и местните ирански типове.
                              Тураноид между впрочем е и хан Омуртаг, изображението на който е на Кана ¹ 2 от Златното съкровище от Наги Сент-Миклош".
                              Оказва се че афанасиевци всъщност били българи-турониди. Това открите определено заслужава Нобелова награда. Нека видим какъв е произхода и историята на тези афанасиевски тураноиди. "Още преди края на ²V хил. пр.н.е. прото-тюрките европеиди с монголоиден примес от Плочестата Археологическа Култура се разделят на огуротюрки - ре-езиков клон, от една страна и от друга страна - на огузотюрки - зе-езиков клон, където се намират бъдещите огузи, къпчаки, уйгури, карлуки.
                              От вътрешна гледна точка първият клон следва да се назове български (Bulgarian), а негов археологически експонент е Афанасиевската Култура, по-късен приемник и продължител на която е Карасукската Култура"
                              Сега Маготине, схвана ли разликата има прото-тюрки европеиди, прото-тюрки монголоиди, прото-тюрки негроиди, прото-тюрки пингвини и т.н. Не е така както си ги представяш нещата.
                              "С течение на времето българските племена се консолидират в Минусинската Котловина, именно която област се явява и прародина на българите.
                              В Минусинската Котловина най-близки съседи на българите са прото-огузотюрките, индоиранците, неголяма група от които постепенно се интегрира и инкорпорира в българите, а по-късно – източните иранци, след това скито-сарматите, после усуните, угрофините, монголите, тунгузо-манджурите, къпчаките, кит. динлин, китайците, тохарите и др.
                              В Древен Китай има болгарски по произход монархически династии, болгарска по произход е династията на Мамиконяните в Древна Армения, болгарски са династиите на Арпадите и Корвин в Унгарското Кралство, а има също така и немалко самостоятелни болгарски княжества или жупанства като Дуглатите в днешен Казахстан, но такива има и в Трансилвания и Панония."
                              Тураноидите също така можели да облицоват и чаши, нещо непознато в торевтиката и до ден днешен. Най-известния представител на прабългарите-тураноиди бил Атила. "В Европа хан Атила започват да го рисуват още приживе, но дори и в наше време за него продължават да се носят, слагат и пеят песни, поеми и даже опери и филми. Друг прабългарски персонаж в изкуствата е прабългарската принцеса Турандот от едноименната опера на Пучини." Всъщност Турандот произлиза от Тураноида, а не е китайска принцеса както си мислят разни неграмотници като Джузепе Адами и Ренато Симони.
                              Естествено прабългарите-тураноиди "са първа световна сила с най-висока за времето си материална и духовна култура, елементи от която те предават на редица други племена и народи при миграцията си от изток на запад."
                              Въпреки всичко най-голямото постижение на тураноидите в светвната история е изобретяването на "мъжките гащи". Не се подхилвайте,нечистоплътни-манипулативни фалшификатори такива, ако не бяха тураноидите какво щяхме да правим в този студ без гащи.
                              Last edited by Grifona; 27-02-2009, 02:51.

                              Comment


                                Но какво става с "пехлевийския шрифт"?
                                Кога ще го покажете и него?
                                Само гледайте да не ни покажете пак руническите надписи от Съкровището,
                                защото и гаргите ще ви се смеят!

                                --------------------------------------------------------------------------------------------------
                                Цитат:
                                _magotin_ написа
                                Дай да се върнем на темата. Я кажи, как според теб, бидейки поръчано и ползвано от българите, съкровището от НСМ се е сдобило със средноазиатски предмет, върху който някой е изчукал с характерния за V²ти век пехлевийски шрифт дарствен надпис?!
                                Може ли да го покажете тук този толкова фамозен "пехлевийски шрифт"?
                                По Съкровището такова нещо няма!
                                Last edited by ; 27-02-2009, 10:03.

                                Comment

                                Working...
                                X