Тюрко-Алтайската Теория за Прабългарите е единствената, първата и последната, единствено и само меродавно-легитимната научна теория за произхода и етническата принадлежност; миграцията, придвижването от едно място на друго и разпространението; езика, антропологията, материалната и духовната култура на прабългарите.
Прабългарите или още болгарите по произход и етническа принадлежност са частично иранизирани тюрки и те са подгрупа в структурата и състава на тюркските племена и народи, като заедно с аварите и хазарите образуват най-многочислената и мощна през Късната Античност и Ранното Средновековие група или дял на тези племена и народи – огуротюркската или от вътрешна гледна точка – българската.
През този исторически период българските племена са към тридесет на брой и те мигрират, разпростират се и се заселват масово по цялата територия от Байкал до Рейн, включително и Мала Азия и Балканите, а изолирано-спорадично даже и до Сицилия, Ирландия и Скандинавския Полуостров.
--------------------------------------------------------------------------
Прабългарските Златни Съкровища са уникално-прочути, непостижими и недостижими в цял Свят.
Най-престижно-ценното сред тях е Златното Съкровище на Българските Ханове и Царе от Атила до Симеон, известно повече като Златното Съкровище от Наги Сент-Миклош.
Това съкровище е българско по произход и принадлежност; то е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ; било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г.; изнесено е от тук през 972 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго; съхранявано е в Отвъдунавска България от българските князе жупани Гиляд, Бутаул и Ахтум, заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Надь Сент-Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г.
================================================== ========
Настоящият материал се помества сега и тук главно като продължение на започналата в една друга тема - http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=8201&page - дискусия за това доколко част от златните съдове от Златното Съкровище от Наги Сент-Миклош и по-специално каните с определено персийска и предперсийска художествена стилистика и по-специално кана ¹ 7 са подарени лично от имп. Ираклий на хан Кубрат.
Не знаех, благодаря ви за тази “малка подробност”, но тя обяснява в голяма степен не само усърдието, даже и настървението, с което Ираклий тръгва да спасява, а след това и с много шум и фанфари връща лично и саморъчно Кръста Господен на Божи Гроб, както и толкова голямата му щедрост към българите и специално към хан Кубрат.
Следният, напълно допустим за форум тезисен литературен сценарий със съответните изводи и заключения в една малко по-различно-друга плоскост и насока, има за цел не само и толкова, като покаже в максимално едър план основните събития и действащи лица на коалиционната византийско-българска война срещу персите, да апробира, но и да потвърди “на терен” вече предложените от нас и частично разисквани тук съображения и твърдения за набавянето на част от златните предмети по време на тази война, а така също и колкото и да проследи и разгърне в явен вид локално-темпоралната верига на тяхната вътрешнологическа последователност и обвързаност, при което да се открият и посочат допълнително още някои, по-нови и частни събития и действащи лица, по силата и в контекста на които да може вече с по-голяма сигурност да се твърди и приеме, че тези златни предмети наистина са набавени по този път.
Тази война е последната и най-успешната от поредните няколко персийски войни на Ираклий; тя е жизнено важна и дори съдбовна за него; той трябва да я спечели на всяка цена и наистина я спечелва, но на немалка цена, поне що се отнася до подаръците и златото в брой и златни съдове, които трябва да даде на кавказските българи.
Но Империята по това време все още не разполага нито с достатъчно силна войска, нито пък с достатъчно пари и затова след няколкократна кореспонденция с наскоро покръстения във византийския двор хан Органá, поддържана лично от княз Кубрат и пренасяна за по-сигурно от български специален куриер, на армено-прабългарски - туркан, Ираклий все пак успява да наеме широко известната и дори прочута с успешните си бойни действия конница на кавказските българи, с които Империята общо взето е в дружески отношения, гарантирани доскоро и със заложничеството на княз Кубрат, с когото те двамата са дори и близки приятели.
В писмата си между другото Ираклий споделя с княз Кубрат, че се е оженил за Ирина, което доста поучуди княза, защото тя му беше племенница, а така също и съкровената си мечта и силно желание да спаси от персите Кръста Господен и да го върне на целия Християнски Свят, който вече повече от 14 г. е в неизвестност, защото е похитен от персите, когато те през 614 г. превземат, разрушават и оплячкосват Йерусалим, при което наред с всичко останало отнасят и “всю богатую утварь из золота, серебра и драгоценных каменьев” [Каланкатуаци 1984, 75-76].
Като добър християнин хан Органá се прониква изцяло и прегръща и той тази идея и назначава за главнокомандващ българската войска княз Кубрат, немаловажното предимство на когото пред останалите кандидати е и това, че освен персийския той владее много добре и ромейския език.
Но хан Органá е много добър познавач и на персите като военна сила; той лично е виждал и знае техните крепости и затова се договаря с хана на съседно-родственото племе на савирите да му придаде и подчини временно и срещу съответното възнаграждение два “сапьорно-инженерни батальона” с обсадна техника.
При преходите и по време на съсредоточаването българската конница задължително е в авангарда; на полесражението тя застава в центъра в два един след друг блока – отпред леката конница, а след нея тежката/бронираната конница в редици, като в първата редица е дружината, т.е. личната гвардия на хан Органá, в средата на която пък застава самият княз Кубрат.
Битката започва леката конница, която в разпръснат строй и с къси, пронизително-ужасяващи викове и крясъци се устремява срещу предните редове на противника и го обсипва с град от свистящи стрели, без обаче да навлиза в обсега на неговата стрелба, като бойците нападат и се връщат по няколко пъти, чак докато главнокомандващият забележи, че първите редове на противника вече са достатъчно разстроени.
Тогава с гръм, трясък и продължително-мощен вик ура тръгва напред и напада тежката конница, която от съответните разстояния най-напред стреля с лъковете, после мята късите копия и накрая навлиза в противниковите редове, помита ги и започва да ги сече и тъпче наред.
На подстъпите на персийската столица българите спират, за да изчакат ромейската войска и по нарочен куриер туркан с охрана княз Кубрат изпраща на Хосров следното многозначително и повече от заплашително писмо:
Разбив лагерь у реки Аракс, он отправил гонцов к великому царю Хосрову оповестить, что он вступил в союз с императором и прибыл ему на помощь. Вот копии посланий, которыми они обменялись: «Если ты не отвратишь лицо свое от императора ромеев и не вернешь ему все земли и города, которые ты отнял у него силой, и не отпустишь обратно всех пленных из его страны, которых ты в настоящее время держишь у себя вместе с древом Креста, которому все народы христианские поклоняются и которое прославляют, и если не выведешь ты все свои войска из его пределов, то слушай, что говорит царь севера, владыка всей земли, царь твой и царь всех царей: я обращу лицо мое в твою сторону, о ты, наместник Сирии и за одно зло, которое ты причинил ему, я отплачу тебе вдвое. С мечом своим в руках я пройдусь по всем твоим пределам, как ты прошелся с мечом твоим по его пределам. И не прощу тебя, и не замедлю я исполнить все так, как говорю тебе».
Според летописеца Хосров се е държал като лъв срещу ловци или като мечка, на която са убили мечетата, но въпреки това “с големи заплахи”(!?) отговаря на своя брат царя на туркана със следното повече от любвеобилно-миролюбиво послание в устна форма:
Тогда, услышав все это [от гонцов], великий царь Хосров двинулся как поток или как лев на охотников, или как медведица, у которой убили медвежат. И хотя он хорошо видел, как они объединились и ополчились на него, но по дальновидности своей не показал ничуть своего страха или робости перед ним, но ответил ему гордо, с великими угрозами: «Пойди, скажи царю своему и брату нашему, что с давних пор род ваш был чтим и почитаем предками моими и мною так же как [род] брата любезного, и мы с сыновьями и дочерьми сроднились друг с другом. И ныне не должно и не пристойно тебе оставлять своих же и повиноваться словам слуги моего, удальца ромейского». [С этим] туркан и вернулся в свою страну. [Каланкатуаци 1984, 81-82].
Но в действителност куриерът се завръща и застава пред княза целият в синини и рани от удари с юмруци и камшик и докладва, че царят на персите, още докато четял писмото, се разгневил много и започнал да крещи: Вие българите сте непризнателни неблагодарници, диваци, варвари, дойдохте при нас от бодливата си степ и ни принудихте да се женим за грозните ви жени; ние ви направихме хора, научихме ви на търговия и занаяти, дори и монети да сечете, а вашите царе и князе и досега се кичат с персийски имена...
Не само князът, а и всички българи много добре знаят и помнят как преди много години и за немалко време те живяха в мир и разбирателство с персите по сегашните техни земи, като всичко това наистина си е така и все пак онова за жените изобщо не е вярно, защото тогава персийските царе и князе много държаха да имат снахи българки.
Тази мода се разпространи и сред всички по-богати фамилии и така броят на снахите българки нарасна толкова много, че самите перси си измислиха и започнаха да употребяват и специална дума за тях – турандохт “дъщерята на туранеца”.
Но и князът, и всички българи много добре знаят и помнят също така и как персийците дебнат те да тръгнат подир стадата си в степта; нападат и палят българските села; пленяват и навързват на синджир български девойки и млади жени и ги разкарват по села и градове да ги продават като роби и как тогава като че ли няма по-богата къща без заробена българка слугиня, а най-богатите и князете имат дори и по пет-шест, най-младите и хубавите от които са и техни наложници [Фирдоуси].
Ето защо какво от това, че векове по-късно персийските поети ще възпяват хубостта и красотата на българката, а и до ден днешен, щом като обикновеният персиец каже “болгар”, той разбира нещо красиво и хубаво [От лекция в Университета на иранския посланик].
Тази доста необичайна главно поради основната си мисия война завършва, като коалиционните сили на българите и ромеите превземат, разрушават и оплячкосват последователно персийската столица Дастакерд и храмовия град Шиза, съгласно и сега общовалидното правило: Победителите никой не ги съди, а победените никой не ги мисли.
Наред със задълженията си на главнокомандващ княз Кубрат има и една много специална задача, за която тук знае само той, именно поради което осигуряван и подпомаган от най-опитната и вярна, почетната рота от гвардията на неговия чичо, той претърсва лично всички места, където би могло да бъде укрит Кръстът Господен и наистина го намира, притулен в един ъгъл на натъпканата със злато, сребро и скъпоценни камъни съкровищница на персийския цар.
В деня на раздялата с Ираклий княз Кубрат с ескорта си, състоящ се от отрупаната и потънала в злато почетна рота, дори ножниците на сабите на които са позлатени, и яздеща грамадни, бясно-неудържими жребци, сбруята на които също така е покрита със злато, и отпред на който ескорт върви знамето – разкошна черна конска опашка върху богато инкрустирана със злато дървена дръжка, преминава гордо през шпалира на построената и приветстваща го ромейска войска след поставения и носен в огромна българска талига с впрегнати четири бели жребци, и те целите в злато, както и самият кочияш, Кръст Господен.
В подножието на височинката, на която е опъната шатрата на Ираклий, князът спира и слиза от коня си, изчаква да снемат и изнесат Кръста горе и да го изправят там, после се изкачва и той, спира пред ромейския император и се поздравяват взаимно.
Ираклий най-сърдечно благодари на българите за тяхната решаваща помощ в тази война; лично на своя брат хан Органá, на когото изпраща също така най-сърдечни поздравления и благопожелания; после лично на своя толкова скъп приятел Кубрат не само и толкова заради неговото участие и огромен принос за победата над персиеца, но многократно повече за спасяването от негова страна на Кръста Господен, която величава постъпка ще се помни и знае докато Свят светува с най-искрена признателност и благодарност от цялото Христолюбиво Човечество, именно поради което му и поднася този златен пръстен с надпис “На патриция Кубрат” и го препасва с меч с позлатена ножница; те застават един до друг, приветстват ликуващата войска, прекръстват се и целуват Кръста Господен, след което влизат в шатрата.
Тук ромейският ковчежник вече е отброил и заделил пред българския ковчежник полагащото се на българите възнаграждение във вид на златни и сребърни монети и съдове, както и купчинка скъпоценни камъни и сега само чакат разрешение за изнасяне и товарене.
В това време Ираклий и княз Кубрат обикалят и разглеждат ромейската купчина от плячката; князът спира погледа си върху малка златна каничка и си мисли, че старата му златна каничка, с която сутрин му поливат да си мие ръцете и лицето, вече е толкова износена, че в никакъв случай няма да издържи до времето, когато съгласно стародавния български обичай и той ще трябва да се представи пред Тангра със съдовете, които е ползвал напоследък, най-внушителният от които е голямата златна кана, която винаги стои до изхода на шатрата му и от която той пие вода.
Ираклий сякаш схваща за какво той мисли, взема каничката и му я поднася, а той пък я подава на ковчежника, докато през това време вниманието на Ираклий е привлечено от една кана с Ганимед и Зевс и той смутено-припряно дава знак на ковчежника си и нея да я даде на българите, а князът, който много добре знае причините и мотивите за този жест на Ираклий, се прави, че не е забелязал нищо.
От така нахвърляните набързо и дотук тезиси, не може специално по отношение спасяването на Кръста Господен да не се направят следните три извода:
1. Хан Кубрат е първият християнин, който се докосва до Кръста Господен
по време на Неговото спасяване и след това пак той лично и саморъчно го поднася на имп. Ираклий,
който пък от своя страна по-късно пак лично и саморъчно го връща на неговото място в Божи Гроб.
2. Българите са тези, които спасяват Кръста Господен и Го връщат на целия Християнски Свят
и изобщо на световната Християнска Цивилизация.
3. Българите са първите кръстоносци на Християнския Свят.
И както става винаги в историографските съчинения, някои от особено важните моменти и на този тезисен сценарий имат своето потвърждение в долупоместената статия, но други пък нямат, което според мене е въпрос не само и толкова на по-широка или по-тясна изворова база, в която например кой знае защо като че ли не присъства Каланкатуаци, но и на научна рамка и основа, вътре и върху която се описват съответните събития, независимо от което и все пак тази статия във всички случаи и непременно дава много добра представа за епохата като цяло, за самата персийска война и Ираклий, но преди всичко и най-вече и за големия смут и объркване в Християнския Свят поради похищаването на Кръста Господен.
От този смут и объркване Християнския Свят го избавят българите и лично хан Кубрат, но кой и в наше време поне у нас ти го знае и мисли за това?
И все пак и независимо и от това настоящият тезисен сценарий и съответните му изводи и заключения имат още и това никак немалко според мене предимство, че се разполагат допълнително, а може би и най-напред и преди всичко във и върху взаимно интегративно-синтезираната цялостно-единна тюркско-прабългарска историко-лингвистична научна рамка и основа, именно без и вън от която биха останали неясно-немотивирани редица по-общи или по-частни моменти в тях.
Эпоха династии Ираклия (610-717)
В лице Ираклия и его ближайших преемников Византия имела на своем престоле династию, может быть, армянского происхождения. По крайней мере, армянский историк VII века Себеос, драгоценный источник для времени Ираклия, пишет, что фамилия Ираклия находилась в родстве с известным армянским родом Аршакидов. Этому может несколько противоречить свидетельство источников о белокурых, золотистых волосах Ираклия.
Ираклий правил с 610 по 641 год. От первой жены Евдокии Ираклий имел сына Константина, который, процарствовав несколько месяцев после смерти отца, умер в том же 641 году. В истории он известен как Константин III (один из трех сыновей Константина Великого считался Константином II). После Константина III правил в течение нескольких месяцев сын Ираклия от его второй жены Мартины, по имени Ираклон или Ираклеон (настоящее его имя было, по всей вероятности, Ираклий). Ираклон был осенью 641 года свергнут, после чего императором был провозглашен сын Константина III, Констант II, царствовавший с 641 по 668 год. Вероятно, в данном случае греческая форма его имени Конста (лат. Констант) есть уменьшительное имя от Константина; последнее имя было официальным, по крайней мере, на византийских монетах; в западных официальных документах того времени и даже в некоторых византийских источниках он называется Константином. Народ же, по-видимому, называл его Константом. После него правил энергичный сын Константин IV с обычным прозванием Погонат, т. е. Бородатый (668-685). Но, по всей вероятности, как теперь оказывается, это неверно, и прозвание "Погонат" надо относить к его отцу.
Со смертью Константина IV в 685 году кончается лучшая эпоха Ираклейской династии. Последний представитель этой династии, Юстиниан II, с прозвищем Ринотмет, т. е. "с отрезанным носом", сын Константина IV, правил два раза, - с 685 по 695 год и с 705 по 711 год. Время Юстиниана II, отмеченное многочисленными жестокостями, еще достаточно не изучено. Надо думать, что жестокая расправа императора с представителями знати должна быть объясняема не одним его произволом, но тем глухим недовольством ее представителей, которые не хотели примириться с сильной волей и самовластьем Юстиниана и стремились свергнуть его с престола. Даже в источниках довольно ясно выступает тенденциозно враждебная Юстиниану традиция. В 685 г. он был свергнут и по урезании носа и языка сослан в крымский Херсонес; оттуда ему удалось бежать к хазарскому кагану, на сестре которого он женился; позднее при помощи болгар он успел вернуть себе трон.
По возвращении в столицу Юстиниан жестоко стал мстить всем лицам, причастным к его свержению. Наконец, установленная им тирания вызвала в 711 г. революцию, во время которой были убиты сам Юстиниан и его семья. В 711 году Ираклейская династия окончилась. В период между двумя царствованиями Юстиниана II правили два случайных императора - военный вождь Леонтий (695-698), родом из Исаврии, и Апсимар, получивший при возведении на престол имя Тиверия (Тиверий III, с 698 по 705 год). Некоторые ученые склонны приписывать Апсимару-Тиверию гото-греческое происхождение. После жестокого свержения Юстиниана II в 711 году, на протяжении шести лет, с 711 по 717 год, на византийском престоле сидели три случайных императора: армянин Вардан, или Филиппик (711-713), Артемий, переименованный при коронации в Анастасия (Анастасий II, 713-715) и, наконец, Феодосии III (715-717). Время анархии, царившей в Византии с 695 года, окончилось в 717 году возведением на престол знаменитого Льва III, с которого начинается уже новая эпоха в истории Византии.
4.1. Внешнеполитические проблемы.
Персидские войны и кампании против авар и славян
В лице Ираклия империя получила талантливого и энергичного государя, который, особенно после тирании Фоки, казался населению образцовым правителем. По словам современного Ираклию поэта Георгия Писиды, описавшего в хороших стихах его персидские походы и аварское нашествие, новый император провозгласил, что "власть должна блистать не столько в страхе, сколько в любви".
"Ираклий был создателем средневековой Византии, - говорил Острогорский, - государственной концепцией которой была римская идея; язык и культура которой были греческими, а вера - христианской". Достижения Ираклия тем более заслуживают внимания, что к моменту его пришествия к власти положение империи было крайне опасным. Персы угрожали с востока, авары со славянами - с севера. Внутренние дела после только что пережитого несчастного правления Фоки находились в состоянии анархии. У нового императора не было в распоряжении ни достаточного количества войск, ни денег. Поэтому начало правления Ираклия было исполнено тяжелых испытаний для империи.
Персы в 611 году предприняли завоевание Сирии и овладели главным городом византийских восточных провинций, Антиохией. Дамаск вскоре также перешел в руки персов. Завоевав Сирию, персы двинулись в Палестину и приступили в апреле 614 года к осаде Иерусалима, продолжавшейся двадцать дней. Наконец, стенобитные орудия персов разрушили городскую стену, после чего, по выражению одного источника, "злые враги вступили в город с большой яростью, точно рассвирепевшие звери и обозлившиеся драконы". Город был разграблен; христианские святыни разрушены. Храм Гроба Господня, построенный Константином Великим и Еленой, был сожжен и ограблен. Христиане подверглись беспощадному избиению. Иерусалимские евреи были на стороне персов и при взятии ими города принимали деятельное участие в избиении христиан, которых, по некоторым сведениям, погибло до 60 000. Много драгоценностей было увезено в Персию. Одна из самых дорогих святынь христианского мира, Святое Животворящее Древо, или Крест Господень, была также увезена в Ктесифон. Среди многочисленных пленных, отправленных в Персию, находился иерусалимский патриарх Захария.
Опустошительное завоевание персами Палестины и разгром Иерусалима являются поворотным пунктом в истории этого края. По словам академика Н. П. Кондакова, "это было бедствие, неслыханное после взятия Иерусалима при Тите и на этот раз непоправимое: для этого города уже не было потом эры, подобной временам Константина, и великолепные сооружения в его стенах, подобно так называемой Омаровой мечети, уже не составят эпохи в истории; отныне город и его здания приходят в упадок, со ступеньки на ступеньку, и самые крестовые походы, изобилующие всякого рода результатами и, пожалуй, всякой добычей для самой Европы, отзовутся только смутой, путаницей и разложением в жизни самого Иерусалима. Персидское нашествие разом снесло наносную, искусственную греко-римскую культуру Палестины, разорило земледелие, обезлюдило города, уничтожило или на время, или навсегда монастыри и лавры, прекратило торговлю.
Этим нашествием освободились от прежних уз и страха грабительские племена арабов, и они приготовились к сплочению в будущем и повсеместному наступлению. Отныне период культурного развития страны кончен; для нее настает та смутная эпоха, которой всего естественнее было бы дать название Средних веков, если бы только она не продолжалась вплоть до настоящего времени".
Легкость завоевания персами Сирии и Палестины объясняется монофизитским составом большей части населения этих областей. Монофизиты, как известно, испытывали сильные притеснения со стороны византийского правительства преемников Юстиниана и поэтому предпочли владычество персидских огнепоклонников, в стране которых несториане, например, пользовались относительной веротерпимостью.
Персидское нашествие не ограничилось Сирией и Палестиной. Часть персидского войска, пройдя через всю Малую Азию и завоевав Халкидон, на берегу Мраморного моря у Босфора, расположилась лагерем у Хрисополя (совр. Скутари), напротив Константинополя. Другая же персидская армия завоевала Египет. Александрия пала, вероятно, в 618 или 619 году. Как в Сирии и Палестине, монофизитское население Египта не оказало должной поддержки византийскому правительству и с легким сердцем перешло под власть персов. Потеря Египта была тяжелым ударом для Византийской империи, так как Египет был житницей Константинополя. Прекращение снабжения египетским зерном имело тяжелые последствия для экономического положения столицы.
Одновременно с жестокими потерями на юге и востоке в войне с персами Византия подверглась серьезной опасности на севере, а именно на Балканском полуострове, где аваро-славянские полчища во главе с аварским каганом, грабя и разрушая, дошли до самого Константинополя и ворвались в город. На этот раз дело ограничилось набегом, позволившим аварскому кагану возвратиться на север с многочисленными пленными и богатой добычей. Эти захватчики упоминаются в писаниях современника Ираклия, Исидора, епископа Севильского, который заметил в своей хронике: "Шел шестнадцатый (пятый) год правления Ираклия, в начале которого славяне захватили у римлян Грецию и персы захватили Сирию, Египет и множество провинций". Примерно в это же время (624) Византия потеряла свои последние владения в Испании, где вестготское завоевание было завершено королем Свинтилой. Балеарские острова остались в руках Ираклия.
После некоторых колебаний император решил начать войну с Персией. Ввиду истощения казны император воспользовался церковными сокровищами столицы и провинций и повелел отчеканить большое количество золотой и серебряной монеты. Опасность со стороны аварского кагана на севере была, как надеялся Ираклий, устранена уплатой ему большой суммы денег и вручением знатных заложников. После этого, весной 622 года, император переправился в Малую Азию, где в течение нескольких месяцев производил набор войска и обучал его военному делу. Персидский поход, имевший, между прочим, целью возвратить Животворящее Древо и Иерусалим, получал вид крестового похода.
Современные историки полагают, что Ираклий на протяжении с 622 по 628 год совершил три персидских похода, увенчавшихся поразительным успехом византийского оружия. Современный событиям поэт Георгий Писида составил Эпиникий (Песнь победы) по этому случаю, названный "Ираклиада", а в другой поэме "Гексамерон" ("Шестоднев"), о сотворении мира, он намекал на шестилетнюю войну, в которой Ираклии победил персов. Они напомнили Ф. И. Успенскому блистательные походы Александра Македонского. Ираклий привлек на свою сторону кавказские народы и вступил в союз с хазарами. Вообще северные прикавказские области Персии служили одной из главных арен военных действий.
Во время отсутствия императора, пребывавшего со своими войсками в далеких походах, столица подверглась серьезной опасности. Аварский каган, нарушив заключенные с императором условия, двинулся в 626 году с громадными толпами аваров и славян к Константинополю, вступив одновременно в соглашение с персами, отряд которых дошел до Халкидона. Аваро-славянские полчища осадили Константинополь, который переживал опасные моменты. Однако константинопольскому гарнизону удалось отбить атаку и обратить нападавших в бегство. Узнав о неудаче аварского кагана, персы удалились из-под Халкидона в Сирию. Поражение аваров под Константинополем в 626 году явилось одной из главных причин ослабления дикого аварского государства.
Между тем Ираклий в конце 627 года нанес решительное поражение персам близ развалин древней Ниневии (около современного города Мосула на р. Тигр) и вступил в центральные персидские области. Богатая добыча досталась в руки императора. Он послал в Константинополь обширный, триумфальный манифест, описывающий его успехи в войне против персов и объявляя о конце войны и его блистательной победе. "В 629 году слава Ираклия была полной, солнце его гения рассеяло тьму, которая нависла над империей, и теперь перед глазами всех славная эра мира и величия, казалось, начиналась. Вечный и ужасный враг - персы - были навсегда повержены, на Дунае могущество аваров быстро уменьшалось. Кто, таким образом мог противостоять византийским армиям? Кто мог угрожать империи?
В это самое время персидский царь Хосров был свергнут и убит, а его победитель, вступивший на престол Кавад Широе, начал с Ираклием мирные переговоры. На основании условий мира персы возвратили Византии завоеванные области, Сирию, Палестину и Египет, и увезенное ими Животворящее Древо. Ираклий с великим торжеством вернулся в столицу; а несколько времени спустя направился в Иерусалим, где к глубокому утешению христианского мира Животворящий Крест, возвращенный из Персии, был водворен на прежнее место к великой радости всех христиан. Современный событиям армянский историк Себеос дал описание события: "В день вступления в Иерусалим немало происходило там ликования. Раздавался голос плача и печали, лились слезы умиленного сердца у царя и знати, всех войск и жителей города. И никто не мог петь Господних песен от плачевного умиления всей толпы. Царь водрузил Крест на своем месте и всю церковную утварь расположил по своим местам и раздал всем церквам и жителям города подарки и деньги на ладонь."
Интересно отметить, что победа Ираклия над персами упомянута в Коране: "Побеждены Румы в ближайшей земле, но они после победы над ними победят через несколько лет".
Прабългарите или още болгарите по произход и етническа принадлежност са частично иранизирани тюрки и те са подгрупа в структурата и състава на тюркските племена и народи, като заедно с аварите и хазарите образуват най-многочислената и мощна през Късната Античност и Ранното Средновековие група или дял на тези племена и народи – огуротюркската или от вътрешна гледна точка – българската.
През този исторически период българските племена са към тридесет на брой и те мигрират, разпростират се и се заселват масово по цялата територия от Байкал до Рейн, включително и Мала Азия и Балканите, а изолирано-спорадично даже и до Сицилия, Ирландия и Скандинавския Полуостров.
--------------------------------------------------------------------------
Прабългарските Златни Съкровища са уникално-прочути, непостижими и недостижими в цял Свят.
Най-престижно-ценното сред тях е Златното Съкровище на Българските Ханове и Царе от Атила до Симеон, известно повече като Златното Съкровище от Наги Сент-Миклош.
Това съкровище е българско по произход и принадлежност; то е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ; било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г.; изнесено е от тук през 972 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго; съхранявано е в Отвъдунавска България от българските князе жупани Гиляд, Бутаул и Ахтум, заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Надь Сент-Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г.
================================================== ========
Настоящият материал се помества сега и тук главно като продължение на започналата в една друга тема - http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=8201&page - дискусия за това доколко част от златните съдове от Златното Съкровище от Наги Сент-Миклош и по-специално каните с определено персийска и предперсийска художествена стилистика и по-специално кана ¹ 7 са подарени лично от имп. Ираклий на хан Кубрат.
Thorn:Айде бе, Ираклий, фанатичния християнин за когото не е недопустимо да се ожени въпреки църквата за племенницата си, а е недопустимо според вас да прибере в двореца си сребърен съд, щото бил с езически мотиви.
Извинявайте, ама това и на мракобес като Теодосий не е хрумвало. Той, който наистина е бил фанатичен християнин от най-лошия вид не е счел за невъзможно да прибере в двореца си архиидола на езическа Елада - самата статуя на Зевс Олимпийски!
Иначе защо решихте, че съдовете са "подарени на княз? Кубрат от Ираклий". А не може ли да са самостоятелно ограбени, купени, наследени, намерени, заменени, подарени на друг, а не на Кубрат или от друг, а не от Ираклий? Не сте ли се замисляли по такива хипотези? Или вие имате машина на времето и сте били там?
Извинявайте, ама това и на мракобес като Теодосий не е хрумвало. Той, който наистина е бил фанатичен християнин от най-лошия вид не е счел за невъзможно да прибере в двореца си архиидола на езическа Елада - самата статуя на Зевс Олимпийски!
Иначе защо решихте, че съдовете са "подарени на княз? Кубрат от Ираклий". А не може ли да са самостоятелно ограбени, купени, наследени, намерени, заменени, подарени на друг, а не на Кубрат или от друг, а не от Ираклий? Не сте ли се замисляли по такива хипотези? Или вие имате машина на времето и сте били там?
Следният, напълно допустим за форум тезисен литературен сценарий със съответните изводи и заключения в една малко по-различно-друга плоскост и насока, има за цел не само и толкова, като покаже в максимално едър план основните събития и действащи лица на коалиционната византийско-българска война срещу персите, да апробира, но и да потвърди “на терен” вече предложените от нас и частично разисквани тук съображения и твърдения за набавянето на част от златните предмети по време на тази война, а така също и колкото и да проследи и разгърне в явен вид локално-темпоралната верига на тяхната вътрешнологическа последователност и обвързаност, при което да се открият и посочат допълнително още някои, по-нови и частни събития и действащи лица, по силата и в контекста на които да може вече с по-голяма сигурност да се твърди и приеме, че тези златни предмети наистина са набавени по този път.
Тази война е последната и най-успешната от поредните няколко персийски войни на Ираклий; тя е жизнено важна и дори съдбовна за него; той трябва да я спечели на всяка цена и наистина я спечелва, но на немалка цена, поне що се отнася до подаръците и златото в брой и златни съдове, които трябва да даде на кавказските българи.
Но Империята по това време все още не разполага нито с достатъчно силна войска, нито пък с достатъчно пари и затова след няколкократна кореспонденция с наскоро покръстения във византийския двор хан Органá, поддържана лично от княз Кубрат и пренасяна за по-сигурно от български специален куриер, на армено-прабългарски - туркан, Ираклий все пак успява да наеме широко известната и дори прочута с успешните си бойни действия конница на кавказските българи, с които Империята общо взето е в дружески отношения, гарантирани доскоро и със заложничеството на княз Кубрат, с когото те двамата са дори и близки приятели.
В писмата си между другото Ираклий споделя с княз Кубрат, че се е оженил за Ирина, което доста поучуди княза, защото тя му беше племенница, а така също и съкровената си мечта и силно желание да спаси от персите Кръста Господен и да го върне на целия Християнски Свят, който вече повече от 14 г. е в неизвестност, защото е похитен от персите, когато те през 614 г. превземат, разрушават и оплячкосват Йерусалим, при което наред с всичко останало отнасят и “всю богатую утварь из золота, серебра и драгоценных каменьев” [Каланкатуаци 1984, 75-76].
Като добър християнин хан Органá се прониква изцяло и прегръща и той тази идея и назначава за главнокомандващ българската войска княз Кубрат, немаловажното предимство на когото пред останалите кандидати е и това, че освен персийския той владее много добре и ромейския език.
Но хан Органá е много добър познавач и на персите като военна сила; той лично е виждал и знае техните крепости и затова се договаря с хана на съседно-родственото племе на савирите да му придаде и подчини временно и срещу съответното възнаграждение два “сапьорно-инженерни батальона” с обсадна техника.
При преходите и по време на съсредоточаването българската конница задължително е в авангарда; на полесражението тя застава в центъра в два един след друг блока – отпред леката конница, а след нея тежката/бронираната конница в редици, като в първата редица е дружината, т.е. личната гвардия на хан Органá, в средата на която пък застава самият княз Кубрат.
Битката започва леката конница, която в разпръснат строй и с къси, пронизително-ужасяващи викове и крясъци се устремява срещу предните редове на противника и го обсипва с град от свистящи стрели, без обаче да навлиза в обсега на неговата стрелба, като бойците нападат и се връщат по няколко пъти, чак докато главнокомандващият забележи, че първите редове на противника вече са достатъчно разстроени.
Тогава с гръм, трясък и продължително-мощен вик ура тръгва напред и напада тежката конница, която от съответните разстояния най-напред стреля с лъковете, после мята късите копия и накрая навлиза в противниковите редове, помита ги и започва да ги сече и тъпче наред.
На подстъпите на персийската столица българите спират, за да изчакат ромейската войска и по нарочен куриер туркан с охрана княз Кубрат изпраща на Хосров следното многозначително и повече от заплашително писмо:
Разбив лагерь у реки Аракс, он отправил гонцов к великому царю Хосрову оповестить, что он вступил в союз с императором и прибыл ему на помощь. Вот копии посланий, которыми они обменялись: «Если ты не отвратишь лицо свое от императора ромеев и не вернешь ему все земли и города, которые ты отнял у него силой, и не отпустишь обратно всех пленных из его страны, которых ты в настоящее время держишь у себя вместе с древом Креста, которому все народы христианские поклоняются и которое прославляют, и если не выведешь ты все свои войска из его пределов, то слушай, что говорит царь севера, владыка всей земли, царь твой и царь всех царей: я обращу лицо мое в твою сторону, о ты, наместник Сирии и за одно зло, которое ты причинил ему, я отплачу тебе вдвое. С мечом своим в руках я пройдусь по всем твоим пределам, как ты прошелся с мечом твоим по его пределам. И не прощу тебя, и не замедлю я исполнить все так, как говорю тебе».
Според летописеца Хосров се е държал като лъв срещу ловци или като мечка, на която са убили мечетата, но въпреки това “с големи заплахи”(!?) отговаря на своя брат царя на туркана със следното повече от любвеобилно-миролюбиво послание в устна форма:
Тогда, услышав все это [от гонцов], великий царь Хосров двинулся как поток или как лев на охотников, или как медведица, у которой убили медвежат. И хотя он хорошо видел, как они объединились и ополчились на него, но по дальновидности своей не показал ничуть своего страха или робости перед ним, но ответил ему гордо, с великими угрозами: «Пойди, скажи царю своему и брату нашему, что с давних пор род ваш был чтим и почитаем предками моими и мною так же как [род] брата любезного, и мы с сыновьями и дочерьми сроднились друг с другом. И ныне не должно и не пристойно тебе оставлять своих же и повиноваться словам слуги моего, удальца ромейского». [С этим] туркан и вернулся в свою страну. [Каланкатуаци 1984, 81-82].
Но в действителност куриерът се завръща и застава пред княза целият в синини и рани от удари с юмруци и камшик и докладва, че царят на персите, още докато четял писмото, се разгневил много и започнал да крещи: Вие българите сте непризнателни неблагодарници, диваци, варвари, дойдохте при нас от бодливата си степ и ни принудихте да се женим за грозните ви жени; ние ви направихме хора, научихме ви на търговия и занаяти, дори и монети да сечете, а вашите царе и князе и досега се кичат с персийски имена...
Не само князът, а и всички българи много добре знаят и помнят как преди много години и за немалко време те живяха в мир и разбирателство с персите по сегашните техни земи, като всичко това наистина си е така и все пак онова за жените изобщо не е вярно, защото тогава персийските царе и князе много държаха да имат снахи българки.
Тази мода се разпространи и сред всички по-богати фамилии и така броят на снахите българки нарасна толкова много, че самите перси си измислиха и започнаха да употребяват и специална дума за тях – турандохт “дъщерята на туранеца”.
Но и князът, и всички българи много добре знаят и помнят също така и как персийците дебнат те да тръгнат подир стадата си в степта; нападат и палят българските села; пленяват и навързват на синджир български девойки и млади жени и ги разкарват по села и градове да ги продават като роби и как тогава като че ли няма по-богата къща без заробена българка слугиня, а най-богатите и князете имат дори и по пет-шест, най-младите и хубавите от които са и техни наложници [Фирдоуси].
Ето защо какво от това, че векове по-късно персийските поети ще възпяват хубостта и красотата на българката, а и до ден днешен, щом като обикновеният персиец каже “болгар”, той разбира нещо красиво и хубаво [От лекция в Университета на иранския посланик].
Тази доста необичайна главно поради основната си мисия война завършва, като коалиционните сили на българите и ромеите превземат, разрушават и оплячкосват последователно персийската столица Дастакерд и храмовия град Шиза, съгласно и сега общовалидното правило: Победителите никой не ги съди, а победените никой не ги мисли.
Наред със задълженията си на главнокомандващ княз Кубрат има и една много специална задача, за която тук знае само той, именно поради което осигуряван и подпомаган от най-опитната и вярна, почетната рота от гвардията на неговия чичо, той претърсва лично всички места, където би могло да бъде укрит Кръстът Господен и наистина го намира, притулен в един ъгъл на натъпканата със злато, сребро и скъпоценни камъни съкровищница на персийския цар.
В деня на раздялата с Ираклий княз Кубрат с ескорта си, състоящ се от отрупаната и потънала в злато почетна рота, дори ножниците на сабите на които са позлатени, и яздеща грамадни, бясно-неудържими жребци, сбруята на които също така е покрита със злато, и отпред на който ескорт върви знамето – разкошна черна конска опашка върху богато инкрустирана със злато дървена дръжка, преминава гордо през шпалира на построената и приветстваща го ромейска войска след поставения и носен в огромна българска талига с впрегнати четири бели жребци, и те целите в злато, както и самият кочияш, Кръст Господен.
В подножието на височинката, на която е опъната шатрата на Ираклий, князът спира и слиза от коня си, изчаква да снемат и изнесат Кръста горе и да го изправят там, после се изкачва и той, спира пред ромейския император и се поздравяват взаимно.
Ираклий най-сърдечно благодари на българите за тяхната решаваща помощ в тази война; лично на своя брат хан Органá, на когото изпраща също така най-сърдечни поздравления и благопожелания; после лично на своя толкова скъп приятел Кубрат не само и толкова заради неговото участие и огромен принос за победата над персиеца, но многократно повече за спасяването от негова страна на Кръста Господен, която величава постъпка ще се помни и знае докато Свят светува с най-искрена признателност и благодарност от цялото Христолюбиво Човечество, именно поради което му и поднася този златен пръстен с надпис “На патриция Кубрат” и го препасва с меч с позлатена ножница; те застават един до друг, приветстват ликуващата войска, прекръстват се и целуват Кръста Господен, след което влизат в шатрата.
Тук ромейският ковчежник вече е отброил и заделил пред българския ковчежник полагащото се на българите възнаграждение във вид на златни и сребърни монети и съдове, както и купчинка скъпоценни камъни и сега само чакат разрешение за изнасяне и товарене.
В това време Ираклий и княз Кубрат обикалят и разглеждат ромейската купчина от плячката; князът спира погледа си върху малка златна каничка и си мисли, че старата му златна каничка, с която сутрин му поливат да си мие ръцете и лицето, вече е толкова износена, че в никакъв случай няма да издържи до времето, когато съгласно стародавния български обичай и той ще трябва да се представи пред Тангра със съдовете, които е ползвал напоследък, най-внушителният от които е голямата златна кана, която винаги стои до изхода на шатрата му и от която той пие вода.
Ираклий сякаш схваща за какво той мисли, взема каничката и му я поднася, а той пък я подава на ковчежника, докато през това време вниманието на Ираклий е привлечено от една кана с Ганимед и Зевс и той смутено-припряно дава знак на ковчежника си и нея да я даде на българите, а князът, който много добре знае причините и мотивите за този жест на Ираклий, се прави, че не е забелязал нищо.
От така нахвърляните набързо и дотук тезиси, не може специално по отношение спасяването на Кръста Господен да не се направят следните три извода:
1. Хан Кубрат е първият християнин, който се докосва до Кръста Господен
по време на Неговото спасяване и след това пак той лично и саморъчно го поднася на имп. Ираклий,
който пък от своя страна по-късно пак лично и саморъчно го връща на неговото място в Божи Гроб.
2. Българите са тези, които спасяват Кръста Господен и Го връщат на целия Християнски Свят
и изобщо на световната Християнска Цивилизация.
3. Българите са първите кръстоносци на Християнския Свят.
И както става винаги в историографските съчинения, някои от особено важните моменти и на този тезисен сценарий имат своето потвърждение в долупоместената статия, но други пък нямат, което според мене е въпрос не само и толкова на по-широка или по-тясна изворова база, в която например кой знае защо като че ли не присъства Каланкатуаци, но и на научна рамка и основа, вътре и върху която се описват съответните събития, независимо от което и все пак тази статия във всички случаи и непременно дава много добра представа за епохата като цяло, за самата персийска война и Ираклий, но преди всичко и най-вече и за големия смут и объркване в Християнския Свят поради похищаването на Кръста Господен.
От този смут и объркване Християнския Свят го избавят българите и лично хан Кубрат, но кой и в наше време поне у нас ти го знае и мисли за това?
И все пак и независимо и от това настоящият тезисен сценарий и съответните му изводи и заключения имат още и това никак немалко според мене предимство, че се разполагат допълнително, а може би и най-напред и преди всичко във и върху взаимно интегративно-синтезираната цялостно-единна тюркско-прабългарска историко-лингвистична научна рамка и основа, именно без и вън от която биха останали неясно-немотивирани редица по-общи или по-частни моменти в тях.
Эпоха династии Ираклия (610-717)
В лице Ираклия и его ближайших преемников Византия имела на своем престоле династию, может быть, армянского происхождения. По крайней мере, армянский историк VII века Себеос, драгоценный источник для времени Ираклия, пишет, что фамилия Ираклия находилась в родстве с известным армянским родом Аршакидов. Этому может несколько противоречить свидетельство источников о белокурых, золотистых волосах Ираклия.
Ираклий правил с 610 по 641 год. От первой жены Евдокии Ираклий имел сына Константина, который, процарствовав несколько месяцев после смерти отца, умер в том же 641 году. В истории он известен как Константин III (один из трех сыновей Константина Великого считался Константином II). После Константина III правил в течение нескольких месяцев сын Ираклия от его второй жены Мартины, по имени Ираклон или Ираклеон (настоящее его имя было, по всей вероятности, Ираклий). Ираклон был осенью 641 года свергнут, после чего императором был провозглашен сын Константина III, Констант II, царствовавший с 641 по 668 год. Вероятно, в данном случае греческая форма его имени Конста (лат. Констант) есть уменьшительное имя от Константина; последнее имя было официальным, по крайней мере, на византийских монетах; в западных официальных документах того времени и даже в некоторых византийских источниках он называется Константином. Народ же, по-видимому, называл его Константом. После него правил энергичный сын Константин IV с обычным прозванием Погонат, т. е. Бородатый (668-685). Но, по всей вероятности, как теперь оказывается, это неверно, и прозвание "Погонат" надо относить к его отцу.
Со смертью Константина IV в 685 году кончается лучшая эпоха Ираклейской династии. Последний представитель этой династии, Юстиниан II, с прозвищем Ринотмет, т. е. "с отрезанным носом", сын Константина IV, правил два раза, - с 685 по 695 год и с 705 по 711 год. Время Юстиниана II, отмеченное многочисленными жестокостями, еще достаточно не изучено. Надо думать, что жестокая расправа императора с представителями знати должна быть объясняема не одним его произволом, но тем глухим недовольством ее представителей, которые не хотели примириться с сильной волей и самовластьем Юстиниана и стремились свергнуть его с престола. Даже в источниках довольно ясно выступает тенденциозно враждебная Юстиниану традиция. В 685 г. он был свергнут и по урезании носа и языка сослан в крымский Херсонес; оттуда ему удалось бежать к хазарскому кагану, на сестре которого он женился; позднее при помощи болгар он успел вернуть себе трон.
По возвращении в столицу Юстиниан жестоко стал мстить всем лицам, причастным к его свержению. Наконец, установленная им тирания вызвала в 711 г. революцию, во время которой были убиты сам Юстиниан и его семья. В 711 году Ираклейская династия окончилась. В период между двумя царствованиями Юстиниана II правили два случайных императора - военный вождь Леонтий (695-698), родом из Исаврии, и Апсимар, получивший при возведении на престол имя Тиверия (Тиверий III, с 698 по 705 год). Некоторые ученые склонны приписывать Апсимару-Тиверию гото-греческое происхождение. После жестокого свержения Юстиниана II в 711 году, на протяжении шести лет, с 711 по 717 год, на византийском престоле сидели три случайных императора: армянин Вардан, или Филиппик (711-713), Артемий, переименованный при коронации в Анастасия (Анастасий II, 713-715) и, наконец, Феодосии III (715-717). Время анархии, царившей в Византии с 695 года, окончилось в 717 году возведением на престол знаменитого Льва III, с которого начинается уже новая эпоха в истории Византии.
4.1. Внешнеполитические проблемы.
Персидские войны и кампании против авар и славян
В лице Ираклия империя получила талантливого и энергичного государя, который, особенно после тирании Фоки, казался населению образцовым правителем. По словам современного Ираклию поэта Георгия Писиды, описавшего в хороших стихах его персидские походы и аварское нашествие, новый император провозгласил, что "власть должна блистать не столько в страхе, сколько в любви".
"Ираклий был создателем средневековой Византии, - говорил Острогорский, - государственной концепцией которой была римская идея; язык и культура которой были греческими, а вера - христианской". Достижения Ираклия тем более заслуживают внимания, что к моменту его пришествия к власти положение империи было крайне опасным. Персы угрожали с востока, авары со славянами - с севера. Внутренние дела после только что пережитого несчастного правления Фоки находились в состоянии анархии. У нового императора не было в распоряжении ни достаточного количества войск, ни денег. Поэтому начало правления Ираклия было исполнено тяжелых испытаний для империи.
Персы в 611 году предприняли завоевание Сирии и овладели главным городом византийских восточных провинций, Антиохией. Дамаск вскоре также перешел в руки персов. Завоевав Сирию, персы двинулись в Палестину и приступили в апреле 614 года к осаде Иерусалима, продолжавшейся двадцать дней. Наконец, стенобитные орудия персов разрушили городскую стену, после чего, по выражению одного источника, "злые враги вступили в город с большой яростью, точно рассвирепевшие звери и обозлившиеся драконы". Город был разграблен; христианские святыни разрушены. Храм Гроба Господня, построенный Константином Великим и Еленой, был сожжен и ограблен. Христиане подверглись беспощадному избиению. Иерусалимские евреи были на стороне персов и при взятии ими города принимали деятельное участие в избиении христиан, которых, по некоторым сведениям, погибло до 60 000. Много драгоценностей было увезено в Персию. Одна из самых дорогих святынь христианского мира, Святое Животворящее Древо, или Крест Господень, была также увезена в Ктесифон. Среди многочисленных пленных, отправленных в Персию, находился иерусалимский патриарх Захария.
Опустошительное завоевание персами Палестины и разгром Иерусалима являются поворотным пунктом в истории этого края. По словам академика Н. П. Кондакова, "это было бедствие, неслыханное после взятия Иерусалима при Тите и на этот раз непоправимое: для этого города уже не было потом эры, подобной временам Константина, и великолепные сооружения в его стенах, подобно так называемой Омаровой мечети, уже не составят эпохи в истории; отныне город и его здания приходят в упадок, со ступеньки на ступеньку, и самые крестовые походы, изобилующие всякого рода результатами и, пожалуй, всякой добычей для самой Европы, отзовутся только смутой, путаницей и разложением в жизни самого Иерусалима. Персидское нашествие разом снесло наносную, искусственную греко-римскую культуру Палестины, разорило земледелие, обезлюдило города, уничтожило или на время, или навсегда монастыри и лавры, прекратило торговлю.
Этим нашествием освободились от прежних уз и страха грабительские племена арабов, и они приготовились к сплочению в будущем и повсеместному наступлению. Отныне период культурного развития страны кончен; для нее настает та смутная эпоха, которой всего естественнее было бы дать название Средних веков, если бы только она не продолжалась вплоть до настоящего времени".
Легкость завоевания персами Сирии и Палестины объясняется монофизитским составом большей части населения этих областей. Монофизиты, как известно, испытывали сильные притеснения со стороны византийского правительства преемников Юстиниана и поэтому предпочли владычество персидских огнепоклонников, в стране которых несториане, например, пользовались относительной веротерпимостью.
Персидское нашествие не ограничилось Сирией и Палестиной. Часть персидского войска, пройдя через всю Малую Азию и завоевав Халкидон, на берегу Мраморного моря у Босфора, расположилась лагерем у Хрисополя (совр. Скутари), напротив Константинополя. Другая же персидская армия завоевала Египет. Александрия пала, вероятно, в 618 или 619 году. Как в Сирии и Палестине, монофизитское население Египта не оказало должной поддержки византийскому правительству и с легким сердцем перешло под власть персов. Потеря Египта была тяжелым ударом для Византийской империи, так как Египет был житницей Константинополя. Прекращение снабжения египетским зерном имело тяжелые последствия для экономического положения столицы.
Одновременно с жестокими потерями на юге и востоке в войне с персами Византия подверглась серьезной опасности на севере, а именно на Балканском полуострове, где аваро-славянские полчища во главе с аварским каганом, грабя и разрушая, дошли до самого Константинополя и ворвались в город. На этот раз дело ограничилось набегом, позволившим аварскому кагану возвратиться на север с многочисленными пленными и богатой добычей. Эти захватчики упоминаются в писаниях современника Ираклия, Исидора, епископа Севильского, который заметил в своей хронике: "Шел шестнадцатый (пятый) год правления Ираклия, в начале которого славяне захватили у римлян Грецию и персы захватили Сирию, Египет и множество провинций". Примерно в это же время (624) Византия потеряла свои последние владения в Испании, где вестготское завоевание было завершено королем Свинтилой. Балеарские острова остались в руках Ираклия.
После некоторых колебаний император решил начать войну с Персией. Ввиду истощения казны император воспользовался церковными сокровищами столицы и провинций и повелел отчеканить большое количество золотой и серебряной монеты. Опасность со стороны аварского кагана на севере была, как надеялся Ираклий, устранена уплатой ему большой суммы денег и вручением знатных заложников. После этого, весной 622 года, император переправился в Малую Азию, где в течение нескольких месяцев производил набор войска и обучал его военному делу. Персидский поход, имевший, между прочим, целью возвратить Животворящее Древо и Иерусалим, получал вид крестового похода.
Современные историки полагают, что Ираклий на протяжении с 622 по 628 год совершил три персидских похода, увенчавшихся поразительным успехом византийского оружия. Современный событиям поэт Георгий Писида составил Эпиникий (Песнь победы) по этому случаю, названный "Ираклиада", а в другой поэме "Гексамерон" ("Шестоднев"), о сотворении мира, он намекал на шестилетнюю войну, в которой Ираклии победил персов. Они напомнили Ф. И. Успенскому блистательные походы Александра Македонского. Ираклий привлек на свою сторону кавказские народы и вступил в союз с хазарами. Вообще северные прикавказские области Персии служили одной из главных арен военных действий.
Во время отсутствия императора, пребывавшего со своими войсками в далеких походах, столица подверглась серьезной опасности. Аварский каган, нарушив заключенные с императором условия, двинулся в 626 году с громадными толпами аваров и славян к Константинополю, вступив одновременно в соглашение с персами, отряд которых дошел до Халкидона. Аваро-славянские полчища осадили Константинополь, который переживал опасные моменты. Однако константинопольскому гарнизону удалось отбить атаку и обратить нападавших в бегство. Узнав о неудаче аварского кагана, персы удалились из-под Халкидона в Сирию. Поражение аваров под Константинополем в 626 году явилось одной из главных причин ослабления дикого аварского государства.
Между тем Ираклий в конце 627 года нанес решительное поражение персам близ развалин древней Ниневии (около современного города Мосула на р. Тигр) и вступил в центральные персидские области. Богатая добыча досталась в руки императора. Он послал в Константинополь обширный, триумфальный манифест, описывающий его успехи в войне против персов и объявляя о конце войны и его блистательной победе. "В 629 году слава Ираклия была полной, солнце его гения рассеяло тьму, которая нависла над империей, и теперь перед глазами всех славная эра мира и величия, казалось, начиналась. Вечный и ужасный враг - персы - были навсегда повержены, на Дунае могущество аваров быстро уменьшалось. Кто, таким образом мог противостоять византийским армиям? Кто мог угрожать империи?
В это самое время персидский царь Хосров был свергнут и убит, а его победитель, вступивший на престол Кавад Широе, начал с Ираклием мирные переговоры. На основании условий мира персы возвратили Византии завоеванные области, Сирию, Палестину и Египет, и увезенное ими Животворящее Древо. Ираклий с великим торжеством вернулся в столицу; а несколько времени спустя направился в Иерусалим, где к глубокому утешению христианского мира Животворящий Крест, возвращенный из Персии, был водворен на прежнее место к великой радости всех христиан. Современный событиям армянский историк Себеос дал описание события: "В день вступления в Иерусалим немало происходило там ликования. Раздавался голос плача и печали, лились слезы умиленного сердца у царя и знати, всех войск и жителей города. И никто не мог петь Господних песен от плачевного умиления всей толпы. Царь водрузил Крест на своем месте и всю церковную утварь расположил по своим местам и раздал всем церквам и жителям города подарки и деньги на ладонь."
Интересно отметить, что победа Ираклия над персами упомянута в Коране: "Побеждены Румы в ближайшей земле, но они после победы над ними победят через несколько лет".
Тюрко-алтайската теория изобщо не е в състояние да обясни:
Това впрочем би трябвало да Ви е известно, поне на руските тюрколози им е отдавна ясно...Затова и никой от тях не си е направил труда да съчинява хипотеза, че на съдовете имаме Умай. Колкото до хипотезата Зевс и Ганимед - подобни вицове без никакви доказателства просто не си струва да се обсъждат.
"при хуните също имаме черепна деформация" - Точно при хуните няма такъв обичай. Има единични такива погребения от Причерноморските степи, определени като "хунски" от съветските археолози, но като се има предвид че с европейските хуни са били увлечени и алани и сармати, това е съвсем обяснимо. Иначе при азиатските хуни подобен обичай липсва! За разлика от съседите им тохари, сармати и пр.индоевропейци! Трофимова уточнява че ИЧД е пренесена в Сибир от представителите на Окуневската к-ра. С тюркизацията на Ср.Азия затихва и ИЧД.
Comment