In Memoriam - Виктор Франкъл

[zmaj]

Тази тема е по повод дискусиите за "Дахау" и военните престъпления. Не знам дали ще се получи нещо смислено, но може да опитаме. Предлагам да поговорим за "личните преживяванията" и битието на концлагеристите по време на Втората световна война. Преди много време ми попадна една книжка на Виктор Франкъл. Необичайното в нея беше, че не просто е написана от бивш концлагерист, а от учен-хуманитарист, който въз основа на своите преживяванията в Аушвиц, създава собствена психоаналитична школа и учение за "логотерапията".
Там беше описана една покъртителна сцена как в двора, зад бодливата тел, на фона на гъстия черен дим от газовите камери, съзерцавал едно... току напъплило дръвче. И бил безмерно щастлив. По неговите думи, никога повече през дългия си живот не изпитвал подобно щастие и подобно усещане, че е открил "смисъла на живота"...
Виктор Франкъл е от стара виенска еврейска фамилия. Когато го вкарват в Аушвиц, е вече прехвърлил 40-те. Преди това е бил ученик на Фройд и Адлер. Необичайното в неговата житейска история е, че екзистенциалните прозрения и наблюдения в концлагерите на смъртта му помагат после успешно да лекува пациенти, предразположени към самоубийство.
Другото, което си спомням, и което тогава ме впечатли, беше твърдението му, че след освобождението много от концлагеристите стават социопати. Мнозина от тях така и не се възстановяват психически от преживяното и пренасят натрупаната агресия в личния си живот - малтретират физически половинките си, стават алкохолици или просто са не особено дружелюбни. Сега, като се замисля, това е нормално.. Но като че ли писаните в Съветския лагер лични и не толкова лични истории за тези страшни времена, премълчават "нелицеприятните" факти, защото съветските хора нямат право да бъдат социопати
И така, предлагам, всеки, който знае нещо по темата ЛИЧНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ И БИТА В КОНЦЛАГЕРИТЕ, да разкаже, без значение дали става въпрос за нацистките или сталинистки "местообитания на смъртта".



И накрая малко биографични данни:


"Франкъл, Виктор

[1905-1997]

Австрийски психолог, психиатър и философ - ученик на Алфред Адлер. Известен в психологията с неговото учение за логотерапията. Според Франкъл психотерапевтът трябва да помогне на своя клиент да намери смисъл на живота си в своята уникална жизнена ситуация. Много популярен със своите многобройни увлекателни книги и проницателни наблюдения върху военната психология от периода на II Световна война, когато е бил концлагерист в нацистки лагер. Христоматийни са наблюденията му за по-бързата смърт на концлагеристите, принудени да вършат безсмислен труд, отколкото на тези, които успяват да видят някакъв смисъл в също принудителния труд..."

[SRH]

Веднага ми идва наум Варлам Шаламов и "Колимски разкази". Ведро настроение, че си жив, дори и да няма надежда. :kill_myse Човекът е изкарал 17 години. И ето едно писмо до Солженицин. Малко административно, но по темата.

[von Danitz]

Писмото е много интересно, благодаря

[gollum]

Аз се сещам за една книжка, котяо е точно по темата и навремето ми се видя много смислена и интересна - "На предела", на Цветан Тодоров. Иначе баш по темата са спомените на Примо Леви - "Ако това е човек".

[zmaj]

Веднага ми идва наум Варлам Шаламов и "Колимски разкази". Ведро настроение, че си жив, дори и да няма надежда. :kill_myse Човекът е изкарал 17 години. И ето едно писмо до Солженицин. Малко административно, но по темата.

Линкът е много интересен. А дали книгата на Варлам Шаламов е превеждана скоро на български? Мисля да я потърся

И като малко "неординарно" продължание по темата... По повод казаното от Франкъл за "смисъла на живота":

Като оставим настрана чудовищния факт /доколкото е възможно/ , че в концентрационните лагери по брутален начин е бил отнеман живота на милиони човешки същества, на мен ми хрумна някакъв мъгляв паралел между написаното от Виктор Франкъл и ... "тайните" инициации сред племенните култури на Предколумбова Америка /а и не само там/. Идеята каква е - момчето става "мъж" или бива прието да се обучава при местния шаман за придобиването на "лечителски" способности , след като преминава през поредица от предварително и внимателно подбрани "изпитания". Те включват глад, сетивна изолация, издържливост към физическа болка, психическо изтощение, безсъние, и нерядко, приемане на психотропни вещества. Всичко това се прави с определена цел. Според Мирча Елиаде - за да може "ученикът" да се сдобие, чрез непосредствен личен опит, с невербалното "познание", чиийто носител е шаманът. Схемата при Франкъл е идентична - той е бил измъчван, системно подлаган на физическо и психическо страдание, и в крайна сметка чрез придобития душевен опит в концентрационните лагери, се "научава" да лекува пациенти, които имат склонност към самоубийство. Подобно "знание" не би могъл да придобие и в най-реномирания университет /В рамките на черния хумор, излиза, че Химлер е направил услуга на единици като Франкъл. Животът е пълен с абсурдни взаимовръзки/. :1087:


Като допълнение, ако на някого му е интересно, намерих малко повече инфо в Уикипедия:

"Виктор Емил Франкъл е австрийски невролог и психиатър, роден във Виена на 26 март 1905 и починал на 2 септември 1997. Той е основателят на логотерапията и на екзистенциалния анализ. Книгата му „В търсене на смисъла” за първи път публикувана през 1946, отбелязва живота му в концентрационния лагер и описва психотерапевтичния му метод за намиране на смисъла на живота във всички форми на съществуване, дори и у най-мизерните и пропадналите, и по този начин да открие причината за продължаване на живота. Франкъл е една от най-видните личности в екзистенциалната терапия.

Живот преди 1945
Франкъл е роден във Виена в Еврейско семейство на чиновник. Интересът му към психологията се проявил рано. За матурата си в гимназията той написал философски текст по психология. След като завършил гимназия през 1923, той започнал да учи медицина във Виенския университет и по-късно специализирал в неврология и психиатрия, концентрирайки се върху темите за депресията и самоубийството. Франкъл лично се е срещал със Зигмунд Фройд и Алфред Адлер.

Доктор, терапевт
През 1924 той станал президент на организацията „Социалните съученици„ на Австрия. На този пост той предложил програма за съветване с ученици до времето на тяхното завършване. Докато той бил на тази служба, нито един Виенски ученик или студент не извършил самоубийство. Невероятният му успех привлякъл вниманието на крал Вилхелм, който го поканил в Берлин. Между 1933 и 1937 той оглавявал така наречения „павилион на самоубийствата” в главната Виенска болница. Тук той се занимавал с над 30 000 жени, склонни към самоубийство. Но още през 1938 му било забранено да се занимава и лекува арийски пациенти поради еврейския му произход. Той се захванал с частна практика преди да започне работа през 1940 в Ротшилската болница, където поел ръководството на неврологичното отделение и станал мозъчен хирург. По онова време тази болница била единствената, в която се допускали евреи. На няколко пъти медицинските му умения спасили пациенти от евтаназиране чрез програмата за евтаназия на Нази. През декември 1941 той се оженил за Тили Гросър.

Затворник, терапевт
През есента на 1942, на 25 септември Франкъл, жена му и родителите му били депортирани в концентрационния лагер Аушвиц. Там баща му починал през 1943. Той бил назначен да се справя с дребни и обикновени дейности, но до края на войната (подпомаган от Лео Баек и Реджина Джонас) се опитвал да отклонява своите другари затворници от чувството на безнадеждност и по този начин да ги предпази от самоубийство. Франкъл работил в психиатричното отделение, управлявайки неврологичната клиника, въвел и поддържал физическата хигиена и умственото положение на болни и изтощени от живота хора. Франкъл също изнасял лекции за съня и неговите смущения, за тялото и душата, медицинското лечение на душата, психологията на планинското катерене, как да се запазят нервите здрави, екзистенциални проблеми в психотерапията, социалната психотерапия и др. На 29 юли 1943 организирал мероприятие на научното общество наречено „Изтощение от живота и кураж за живот” в Терезин. Заглавието на лекцията му на 25 януари 1944 било „За специални хора: опитите на един невролог”, а последната му известна нам лекция в Терезин на 14 юни 1944 бил нарекъл „Защита на менталното здраве”. Тъй като било забранено да се пречи пряко на опитите за самоубийство, такова действие се смятало за незаконно. Тогава, на 19 октомври 1944 той бил депортиран отново в лагера Аушвиц, където майка му починала и няколко дни по-късно той бил пратен в друг лагер. Междувременно жена му била пратена в лагера Берген-Белзен, където и починала. На 27 април 1945 Франкъл бил освободен. От роднините му само сестра му била оцеляла, която емигрирала в Австралия. Поради неговите и други страдания в лагерите, той стигнал до гениалния извод, че дори и в най-абсурдната, болезнена и трудна ситуация, животът си има свой смисъл и следователно дори страдайки, си заслужава да се живее. Този извод служи за основата на логотерапията на Франкъл. Друг важен извод, който Франкъл направил бил: „Ако един затворник почувства, че вече не може да понася реалностите в лагера, то той открива нов път в своята психика – една безценна възможност да се пренесе в духовното царство, това, което никой не може да разруши. Духовният живот прави затворника физически и психически по-силен, помага му да се адаптира по-бързо и по този начин да подобри шансовете си за оцеляване в тежките условия.” (Книгата „В търсене на смисъла”).

Живот след 1945
След 3 години живот в лагера, Франкъл бил освободен и се завърнал във Виена. През 1945 написал световно известната си книга „..въпреки това да кажем „да” на живота:Един психолог преживява в концентрационния лагер”, известна още като „В търсене на смисъла”. В нея той описва живота на обикновен обитател в лагера с обективния поглед на психиатър. През 1946 се оженва повторно за Елеонора Катерина Швинд. Тя му ражда дъщеря Габриел. През 1955 бива награден с професура по неврология и психиатрия във Виенския университет, а като временен професор прекарал известно време и в Харвард. В годините след войната Франкъл публикува над 32 книги (много от тях преведени на повече от 20 езика). Той изнасял лекции и преподавал по целия свят и получил 29 почетни докторски степени. Починал на 2 Септември 1997 във Виена."


И за тези, които разбират руски, фрагмент от „В търсене на смисъла” /В. Франкъл/:

“Попытка развить чувство юмора и видеть вещи с их смешной стороны - это некий вид уловки, которой можно научиться, овладевая искусством жить. И человек может тренироваться в искусстве жить даже в концлагере, где царит страдание. Можно привести аналогию: если в пустую комнату накачать любое количество газа, он равномерно распределится по всей комнате. Так же и страдание, будь оно сильным или незначительным, заполняет всю душу человека и его сознание, ибо "размеры" человеческого страдания вполне относительны.
Так же и совершенный пустяк может вызвать бурное ликование. Например, вот что произошло во время нашего переезда из Освенцима в лагерь - филиал Дахау. Все опасались, что наш транспорт едет прямо в лагерь Маутхаузен. Напряжение все более нарастало по мере того, как мы приближались к мосту через Дунай, который, по утверждению опытных путешественников, вел в Маутхаузен. Трудно представить себе тот танец радости, который исполнили в вагоне заключенные, когда убедились, что поезд не проехал по мосту, а вместо этого отправился "всего лишь" в Дахау.
И опять же, что произошло, когда ма прибыли в Дахау после путешествия, которое длилось два дня и три ночи? В вагоне было недостаточно места, чтобы все одновременно могли присесть на корточки. Большинство из нас вынуждено было стоять всю дорогу, в то время как немногие по очереди сидели на скудной соломе, мокрой от мочи. Когда мы прибыли, первая важная новость, услышанная
от старожилов, была, что этот сравнительно небольшой лагерь (на 2500 человек) не имел ни печей, ни крематория, ни газа! Это означало, что человек, ставший "мусульманином", не будет отправлен прямо в газовую камеру, а должен ждать, пока так называемый "конвой больных" не будет собран для
отправки обратно в Освенцим. Этот радостный сюрприз привел всех в хорошее настроение. Пожелание старшего надзирателя нашего освенцимского барака исполнилось: мы прибыли, да еще и так быстро, в лагерь, где не было "трубы" - не то что в Освенциме. Мы смеялись и сыпали шутками, несмотря на то, и во время того, что нам предстояло в следующие несколько часов.
Когда новоприбывших пересчитали, оказалось, что одного из нас недостает. И нам пришлось ждать под дождем и холодным ветром, пока не нашли отсутствующего. Его обнаружили в бараке, где он свалился и мгновенно заснул, изнуренный дорогой. И тогда перекличка превратилась в парад наказания. Всю ночь и до позднего утра нам пришлось простоять под открытым небом, промерзшими и вымокшими до костей, после долгого изнурительного путешествия.
И все же мы были очень рады! В этом лагере не было трубы, а Освенцим был далеко.
В другой раз мы увидели группу обыкновенных арестантов, которых провели мимо места, где мы работали. Насколько очевидной оказалась относительность всех страданий! Мы завидовали этим заключенным, их относительно упорядоченной, безопасной и счастливой жизни! Они наверняка имели возможность регулярно принимать душ, грустно думали мы. У них наверняка были
зубные щетки и щетки для одежды, матрацы - у каждого свой - и ежемесячная почта, приносящая им вести от родных, или хотя бы известия, живы ли они. Мы уже очень давно были лишены всего этого...
А как мы завидовали тем, кому повезло работать на фабрике, в закрытом помещении! Каждый мечтал о такой удаче - она могла спасти жизнь! Шкала относительного везения простиралась еще дальше. Среди отделений, работавших
вне лагеря (я входил в одно из них), некоторые считались в худшем положении.
Можно было завидовать тем, кому не приходилось брести по скользкой слякотной глине на крутом склоне, разгружая вагонетки узкоколейки по 12 часов ежедневно. Большинство несчастных случаев происходило именно там, часто - смертельных.
В других рабочих партиях бригадиры имели традицию раздавать удары направо и налево, и мы считали относительным везением не попасть в их команду, а если попадать, то ненадолго. Однажды мне не повезло, и я попал в такую группу. Если бы сигнал воздушной тревоги не прервал нашу работу через два часа (в течение которых бригадир посвящал свое внимание исключительно мне), после чего группы переформировали, я думаю, что возвратился бы в лагерь на волокуше, на которой доставляли в лагерь умерших или умирающих от
изнурения. Никто не может представить себе облегчения, которую может доставить сирена в такой ситуации; даже боксер, который услышал гонг, извещающий конец раунда и спасающий его от нокаута.
Мы были благодарны за малейшую милость. Мы были рады, если хватало времени поискать вшей перед сном, пусть сама процедура была малоприятной - приходилось стоять голыми в нетопленом бараке, где с потолка свисали сосульки. Но мы были благодарны, если в это время не было воздушной тревоги и не выключали свет. Если не проделать это достаточно тщательно, потом полночи невозможно спать.
Скудные радости лагерной жизни относились в основном к "отрицательному счастью" - они были "отсутствием страдания", как выразился Шопенгауэр, да и то в относительной степени. Настоящие положительные удовольствия, даже малейшие, были очень редки. Я помню, как однажды составил нечто вроде балансового отчета, и обнаружил, что за много, много прошедших недель я
испытал только два момента удовольствия. Один из них: по возвращении с работы меня после долгого ожидания впустили на кухню и определили в очередь к повару из заключенных Ф. Он стоял за одним из огромных котлов и разливал суп в миски, которые протягивали торопливо проходившие перед ним заключенные. Он был единственным поваром, который не глядел на людей, чьи
котелки он наполнял; единственным поваром, который разливал суп всем одинаково, у которого не было любимчиков из своих личных друзей или земляков, для которых он выуживал бы картошку, в то время как другие получали бы водянистый суп, зачерпнутый сверху.
Но я не могу осуждать тех заключенных, которые давали преимущество своим перед остальными. Кто может бросить камень в человека, который покровительствует своим друзьям в обстоятельствах, когда рано или поздно это может спасти ему жизнь? Ни один человек не должен их судить, пока не спросит себя с абсолютной искренностью, не поступил ли бы он точно так же в подобных обстоятельствах.”
(Виктор Франкл, “Человек в поисках смысла”)

Повече от книгата - тук: http://www.lib.ru/DPEOPLE/frankl.txt

[Хана]

Аз навремето много се впечатлих от един друг австрийски психолог - Бруно Бетелхайм. Също евреин, той попада в концентрационен лагер и там пише наум книга, описваща психологическите аномалии и изобщо поведението на хората в екстремалните ситуации. Въпреки че се отнася към лагерници, човек може да види много неща и от реалния живот, малко променени и не на живот и на смърт, но непреминаването на моралната граница, спазването на принципите, областта на автономно поведение, както Бетелхайм я нарича, е важна във всякакви ситуации.

След войната Бетелхайм се е занимавал с клинична детска психология, предимно с деца, страдащи от аутизъм. На български има няколко научни статии преведени, включително и един любопитен психоланалитичен анализ на "Червената шапчица", който донякъде беше вдъхновил навремето "Червенопойната Шапчислава".

Намерих някои неща на руски обаче.
На грани
О психологической привлекательности тоталитаризма

[SRH]

Да, има издадени Колимските разкази в два тома. За съжаление не мога да ти кажа кое е издателството и коя е годината. Тия дни обаче ще мога

И един ОТ (който е също мъгляв като обяснението ми за разказите). Имам спомен от едни автобиографични бележки на добре поставен по времето на Сталин номенклатурчик. По стечение на обстоятелствата той попада в затвор (при Хрушчов) заедно с един от инструкторите на Сталин, който се е занимавал с това как трябва да се държи човек по време на инквизиции. Тоя инструктор издържа на разпитите три дни. След това подписва каквото му се каже, пълни "признания" за какво ли не. С номенклатурчикът не става така. Той подробно и бавно дава показания за всички идиотщини по сталиново време, но не се признава за английски агент. Така издържа 20 дни. През тия 20 дни той не яде, не спи и се докарва до състоянието "доходяга". С времето разпитите стават по-груби, обаче тоя тип изпадал в безсъзнание от един шамар. Така според него отървал кожата

[zmaj]

А някой знае ли дали е имало успешни бягства от съветските трудови лагери? За бягства от германските концлагери съм чел, но за такива от Сибир - не.... /те къде ли и могат да избягат, но все пак/

[SRH]

Доколкото знам, в лагерите имало мит, че в някакъв момент двама юнаци преминали почти 2000 километра, но в крайна сметка ги хванали на монголската граница (ама и те решили къде да вървят). По принцип охраната не е била супер много, точно поради пространствените проблеми при бягства. Инак опити е имало много, но за опит - смърт. Подкокоросването към такива действия е било стандартна провокация.

Пак един ОТ: преди две години се запознах с един полски евреин, който като дете с баща си изкарва 6 години в съветски лагер. Много след войната се жени за една активистка на хитлерюгент... Тоя човек нямаше лошо чувство към руснаците Явно и към германците. :p

[zmaj]

преди две години се запознах с един полски евреин, който като дете с баща си изкарва 6 години в съветски лагер. Много след войната се жени за една активистка на хитлерюгент... Тоя човек нямаше лошо чувство към руснаците Явно и към германците. :p

Интересно... наистина какви ли шеги може да ни поднесе съдбата.

А той разказвал ли ти е някакви подробности за престоя им в съветския лагер?

[zmaj]

Попданах на нещо интересно /ако е истина, тъй като звучи направо като фантастика/:

Клеменс Форел - единственият германски военнопленик успял да избяга от Сибир. Попада в плен през 1945 година. Прекарва 4 години в съветски трудов лагер на Колима.
През 1949-та успява да се измъкне. Прекосява Сибир, Средна Азия и.... след 3 години се добира до иранската граница. Изминал е повече от 14 хиляди километра пеша.
През 2001-ва година по историята му е направен игрален филм.

Наскоро го мернах в торентите, мисля да го сваля


И още нещо любопитно:


" Лежалият в ГУЛаг: 11 години ядох супа от слама!

Пратили свищовлията в лагер, понеже казал, че Сталин е страхливец

Иван Симеонов е май единственият все още жив българин, преминал през сталинските лагери на смъртта. Роден е през 1924 г. в Москва. Баща му е българин, а майката - украинка. 11 години лежи в лагер, а още 3 в съветски затвор. Излиза чак през 1958 г.
През 1960-та бяга на Запад. Живее във ФРГ, Аржентина и САЩ, където се пенсионира. През 1994 г. идва у нас и купува къща в родния град на татко си Свищов. Въпреки своите 82 лазарника всяка сутрин върви по 2-3 километра край Дунава за дълголетие.


- Г-н Симеонов, как се озовахте в ГУЛаг?

- По онова време това не беше трудно. Арестуваха за всичко. За говорене и мълчане, за усмивка или дори за поглед. Помня датата на първия си арест - 16 април 1943 г. Предишния ден с приятели се събрахме на чашка и заспорихме за войната. Аз казах, че Сталин е един страхливец и на негово място досега да съм натикал Хитлер в миша дупка. На другия ден бях в ареста!

- За какво ви разпитваха?

- Караха ме да призная, че съм водил антисъветска пропаганда и съм твърдял, че СССР ще изгуби Втората световна война. Отказах да подпиша гнусотията.

- Колко ви лепнаха?

- Дадоха ми десетка, въпреки че баща ми беше комунист. Пратиха ме в Колима, където прекарах до 18 юни 1953 г. Лагерът ми отне свободата, но ми даде много. Разбрах какво е приятелство и предателство, как човек може да ти се мазни, а да ти нанесе смъртен удар в гръб. Там всеки ден можеше да е последен и човек трябваше да се бори за живота си.

- Какви етноси обитаваха Колима?

- В лагера имаше руси, украинци, литовци, немци, няколко чехи, румънци и двама българи. Аз и още един Николай от Русе. С него се засякох само в началото за 1-2 седмици. След това го преместиха на друго място и повече не го видях.

- Добре ли ви приеха лагерниците?

- Баща ми беше комунист и в началото другите зекове (затворници) се страхуваха от мен. Мислеха, че съм ухо. След това успях да спечеля доверието им. Работата ни беше да прокарваме пътища. Работехме по 14-15 часа на ден. Храната беше отвратителна.

- Помните ли менюто в Колима?

- За закуска получавахме канче гореща вода и парче чер хляб. На обяд супа от накълцана слама и тук-там по някоя картофена обелка. В неделя понякога даваха като деликатес солена риба. Вечер менюто включваше рядка булгурена каша. На ден ни се полагаше по 500 грама хляб, но рядко виждахме повече от 350-400.

- Защо?

- За всяко провинение, освен боя и карцера, ни намаляваха хлебната дажба. За мен това беше най-лошото наказание. Понякога за провинението на един наказваха цялата барака без хляб за 2-3 дни. Можете да си представите какъв бой изяждаше виновникът от съседите си.

- Как минаваше един ден в лагера?

- Сутрин ни вдигаха в 5, като обикновено ни събуждаха с ритници или ни заливаха с ледена вода. След развода и закуската вървяхме няколко километра до бачкането. Работният ден продължаваше до 20 ч. вечерта зиме и до 23 ч. лете. Лягахме към полунощ.

- Имаше ли извращения?

- Често началството решаваше да се позабавлява и обявяваше нощна тревога. Строяваха ни на плаца. Там ни държаха по 2-3 часа боси на минусови температури. От плаца сутринта направо тръгвахме на обекта.

- Отопляваха ли бараките?

- Имахме по една печка и килограм въглища на денонощие! Много бараки нямаха комини и димът влизаше право в стаята. От това очите ни постоянно бяха окървавени и изглеждаха като рани.

- В затвора или в лагера е по-шибано?

- Ние не бяхме затворници, а лагерници. Това е по-лошо. В пандиза не те закачат за бачкане. Там лежат в килии, редовно ги хранят и има свиждане. При нас кой ще ти дойде на свиждане на хиляда километра?

- Не се ли побърквахте от скука?

- Животът ни в лагера беше твърде интересен. Сред нас имаше стотина криминални, осъдени за убийства, грабежи и изнасилвания. Голяма пасмина. Макар и малко, те господстваха в лагера! Явяваха се дясната ръка на началството. Въпреки забраната носеха саморъчни ками и ножове и често ги пускаха в действие. Въпреки че бяхме хиляди, ние, политическите, се страхувахме да се намесим дори щом криминалните се нахвърлеха върху някой от нас.

- Ставаха ли убийства?

- Един от криминалните взе на мушка моя съсед по легло. Той бе млад украинец с женствено лице и маниери. Искаше да го прави своя “булка”. Младежът се дърпаше. Една вечер бандитът се нахвърли върху него. Накара го да му пее и играе казачок, а след това го запрегръща. Придърпа го да му затоплел леглото. Младежът се опъваше и заплаши, че ще се оплаче на началството. На другата сутрин го намерихме заклан. Всички знаехме убиеца, но не го издадохме.

- Защо?

- Защото щеше да си следващият мъртвец. Друг от криминалните беше осъден за двойно изнасилване на 12 години (почти толкова получих аз за донос). Той пред очите ми наръга политически. Понеже отказа да му даде дажбата си хляб.

- Наказаха ли убиеца?

- Откараха го в карцера. После научихме, че го преместили в затвор във вътрешността на СССР. Там си долежа присъдата, без да работи и на топло. Де факто го наградиха!

- Милиционерите не се ли намесваха?

- Самите охранители не бяха по-стока от криминалните. Имаше един звяр. Тя и фамилията му беше Зверев. Той уби 50-60 зека! А капитан Николаев устройваше състезания. Пускаше няколко от нас да се състезават. Кой първи ще се изкачи на някое дърво. Победените отвеждаше на бой с тояги. А победителят разстрелваше, докато е на върха на дървото!

- Защо?

- Че бил извършил “опит за бягство”. Накрая обаче му го върнаха. Един ден Зверев има неблагоразумието да се издърви на един чеченец. И на следващата сутрин го намериха с разцепена глава в стаята му.

- Вярно ли, че в лагерите сте яли кучешко месо?

- Че то кучешкото си беше деликатес, ама де го? Единствените кучета около нас бяха конвойните. Я, се опитай да ги убиеш. Преди да си помислиш, ще ти разкъса гърлото. И кучешко съм ял, и порове, и катерички. Май само бяла мечка не опитах. Но и нея бих излапал, ако ми падне.

- А участвахте ли в бягства?

- Не. При нас бягаха главно осъдените на 25 години или онези, които имаха по няколко намордника.

- Що за намордници са това?

- Намордникът е допълнително наказание, което ти се прикачва, докато излежаваш основното. Заради провинения в лагера. След като излежиш десетте си години, може да се окаже, че са ти лепнали още 1-2 намордника от по 5 години. Намордниците са раздаваха на практика за всичко. За отказ да излезеш на работа, за неизпълнение на заповед, за непослушание, че си се разболял навръх поредната петилетка. Тези с намордниците и големите присъди избираха бягството. Другите предпочитахме да си кротуваме.

- Съдбата на заловените при опит за бягство…

- В нашата барака имаше осъден на 25 години за увреждане на социалистическата собственост. Казваше се Иван Рюстов от Ленинград. Неговото вредителство е, че свил няколко чувала с царевица. Той непрекъснато измисляше опити за бягства. Два пъти го хващаха, на третия път го застреляха. Петима от нашия лагер за няколко месеца прокопаха под бараката тунел, половин километър. Измъкнаха се и ги хванаха след седмица, докато молят от селянин малко хляб. Той ги предаде.

- След лагера сте лежали три години в затвор?

- Да, но то си беше вече за чисто криминално престъпление. Като ме освободиха, не намерих работа. Родителите ми бяха починали. Установих се в Москва при приятели и тръгнах да търся бачкане. Никой не ме искаше. За да не умра от глад, разбих магазин и откраднах. Заловиха ме и ме осъдиха на затвор. Като излязох, разбрах, че за мен живот в СССР няма. И реших да избягам.

- Как?

- Повече от месец пътувах с каруци и камиони до границата с Румъния. Крих се в купи сено и лисичи дупки. Как накрая преминах браздата, няма да ти кажа. Важното е, че успях да избягам.

- Къде отиде?

- В Германия прекарах няколко месеца. Работех хамалин и се криех да не ме разкрие някой съветски шпионин. После отидох в Аржентина. Там 5 години бях момче за всичко в едно богато семейство. Накрая се преместих в САЩ и останах. Щом комунизмът се срина, посетих България, за която баща ми много говореше. Дойдох през 1994 г. като турист. Хареса ми и след няколко месеца си купих къща и вече 12 години живея тук, в Свищов, на брега на Дунава..." (автор на интервюто: Николай Стоянов, април 2007 г.)

[Dinain]

Това 'интервю' наистина мяза на фантастика: "свищовлията" май никога не е стъпвал в България преди 1994 г. Описаните условия повече приличат на концлагер, човек едва ли може да оцелее на такъв режим повече от няколко месеца...

Имахме по една печка и килограм въглища на денонощие! Много бараки нямаха комини и димът влизаше право в стаята. От това очите ни постоянно бяха окървавени и изглеждаха като рани.

И за 11 години не успяхте да си направите един комин, айде бе... :tdown

[zmaj]

Не мога да коментирам доколко е достоверно. Човекът уж се е подписал с името си, ама, в наши дни всичко е възможно.

Поне не може да му се отрече, че е чел "Един ден на Иван Денисович"...

[mitaca]

Това 'интервю' наистина мяза на фантастика: "свищовлията" май никога не е стъпвал в България преди 1994 г. Описаните условия повече приличат на концлагер, човек едва ли може да оцелее на такъв режим повече от няколко месеца...

И за 11 години не успяхте да си направите един комин, айде бе... :tdown

Хммм, абе Колимски разкази не сте ли чели? Солженицин? Сталиновите лагери са, като нацистките концлагери. В някои случаи и по-лоши.
Много, всъщност повечето не са оцелявали (не е имало нужда нито от крематориуми, нито от душегубки). И там трудът не те е правил свободен .
Относно комина . Как ще го направиш без разрешение? Нали за много по-малко си отиваш. А да пробиваш дупка в покрива си чист опит за бягство .

[zmaj]

Намерих още нещо за германеца. Книгата за живота и бягството му от Сибир е написана през 1955 година. Има я в Amazon:
http://www.amazon.com/Far-Feet-Will-...217134-4740769:

"As Far as My Feet Will Carry Me: The Extraordinary True Story of One Man's Escape from a Siberian Labour Camp and His 3-Year Trek to Freedom (Paperback)

by Josef M. Bauer, Clemens Forell

Book Description
Originally published in 1955, As Far as My Feet Will Carry Me has seen international success ever since. It has been translated into fifteen languages, sold more than 12 million copies, and is the basis for an award-winning German entry at the 2002 Cannes Film Festival. Recounting an incredible real-life adventure, it tracks the destiny of German soldier Clemens Forrell who, in the aftermath of WWII, was sentenced to twenty-five years of forced labor in a lead mine in the barren eastern reaches of Siberia. Subjected to the brutality of the camp and the climate, Forrell dreamed continuously of escape—and then daringly effected it. From East Cape across the vast trackless wastes of Siberia, for thousands of miles and three years, with fear as his most intimate companion, Forrell fled treachery and endured some of the most inhospitable conditions on earth. In a long series of taped interviews with esteemed German author Josef M. Bauer, Forrell unfolded his remarkable story of survival. Bauer not only reconstructs Forrell’s arduous journey to the Iranian frontier and freedom; he also poignantly evokes the emotional content of Forrell’s brave quest—emerging as an affecting portrait of a man who strove and triumphed against all odds. "