
При прехвърлянето на изследванията по кръстоносна история вероятно рано или късно на всеки по-задълбочен читател ще му дойде на ум въпроса: "Защо историята на "Каталанската компания в Романия" се разглежда като част от историята на кръстоносните походи? Това е направено напр. в третия том на най-пълното досега обобщително съчинение - капиталнияt труд под редакцията на американския учен Кенет Сетън, озаглавен простичко A History of the Crusades. Но не е ли също толкова капитално грешно да разглеждаме историята на Каталанската компания като свързана по какъвто и да било начин с кръстоносните походи? Та нали е широко известно, че каталаните не са crucesignati, техният поход не е одобрен от папството? Нещо повече: през голяма част от съществуването на тяхната държавица в Средна Гърция те са...отлъчени от католическата църква и една от главните причини за това е твърде основателна - колаборацията на каталаните с "неверниците" турци, против които именно са насочени кръстоносните походи (или много голяма част от тях) още от самата си поява! Що за исторически парадокс е това?
За това включване на "заклетите врагове на християнството" (както са наричани в папските послания) в кръстоносната история би могло да има само два аргумента: първоначалната цел, с която са повикани последните на Изток, а именно - борбата срещу турците в Мала Азия и принадлежността на техните балкански владения ок. Тива, Атина и Неопатра към кръга на т.нар. "франкски", а понякога и "кръстоносни" държави в "Леванта". Ако започнем от последния аргумент то ми се струва неизбежно да забележим погрешната му презумпция: да, каталаните наистина са "франки", но тяхната държавица не само, че не е завоювана от "кръстоносен поход", а е отнета от законните й "франкски" владетели от рода Бриен - факт, който се превръща в повода за отлъчването им от църквата! Освен това в по-голямата част от съществуването й тази държавица е враг на останалите си франкски съседи и се бори срещу тях с помощта на...турците. Преминавайки към първия аргумент ще видим и че след знаменитите си победи, които уж достигат до "Железните врата" в Киликия (но по-вероятно не се доближават дори до Анталия) каталаните твърде бързо са прехвърлени на Балканите, за да се сражават срещу християни - българите на Теодор Светослав, т.е. дори и службата им не е била изключително "кръстоносна", а става въпрос за съвсем обикновени наемници, подобни на "варяжката дружина" (която всъщност е заменена от каталанска такава между 1350 и 1370 г.). Още в Анатолия каталаните сключват съюз с турските племена, а един от легендарните за тях ранни газии (отличили се в свещената война срещу християните, т.нар. газа или добре познатият ни днес джихад) Халил Едже, служи като военачалник в Компанията и дори, според Рамон Мунтанер, я спасява в един кризисен момент, когато изтощените от сраженията с византийци, алани и генуезци наемници са намаляли до 206 конници и 1256 пехотинци (а преминалите през Галиполи турци на Халил са 800 конника и 2000 пехотинци - макар че едва ли трябва да се доверяваме на точночстта на тези цифри, предадени от Мунтанер, все пак трябва да отбележим, че турската помощ за каталаните е била твърде значителна). "Приключенията" на турската част, която се сражава в редовете на Компанията, са дори по-впечатляващи от тези на алмугаварите - заедно със своите приятели и съюзници те плячкосват Балканите чак до Морея, взимайки участие в завладяването на Атинското дукство, а после стават толкова самоуверени, че поискват да се върнат обратно в родните си земи, без съмнение претоварени с плячка. Направо учудваща е лоялността, която арагонците проявяват към своите турски приятели, с които няма никаква конфронтация; те са пуснати да си отидат заедно с награбеното от тях. По-късно една част от турските бойци, която преминава като хала през Тесалия и Македония постъпва на служба чак при сърбите, а другата, по-голямата, със сила си пробива път до Галиполи и, след като открива, че протокът е преграден, започва небивало опустошение на Тракия. Едва с върховно концентриране на силите и с помощта на генуезците (които си послужват с измама, обещавайки да прекарат турците в Анатолия ако оставят оръжието си) Византия успява да се справи с явно отличните бойци на Халил Едже...По-късно каталаните продължават да си кореспондират с малоазийските бейлици независимо, че са разделени от тях с цяло море и че последните са "най-страшни и отвратителни" врагове на "християнския род". Именно бившите наемници довеждат за пръв път турските газии в дн. Континентална Гърция, изправяйки ги срещу наистина "кръстоносните" държави в района като напр. княжество Ахая и сражавайки се редом с тях срещу своите уж единоверци и родственици. Каталаните не се свенят да взимат дори и собствените си християнски поданици в робство и да ги продават на турците.
Срещу каталаните се планират кръстоносни походи в протежение на целия 14-ти век - дори и през 1376 г., когато магистърът на ордена на хоспиталиерите Робер дьо Жюлиак (иначе орденът, който има твърде добри връзки с арагонския кралски двор, обикновено си затваря очите пред деянията на Каталанската компания в Гърция) иска да се отправи ad partes ducatum Athenorum. Самото папство твърде рядко вдига интердикта, наложен над наемниците и техните потомци, а омразата, демонстрирана срещу тях от страна на Анжуйците и Френското кралство - две от най-важните "кръстоносни надежди" по това време е напълно недвусмислена. Е, не е ли "скандално" тогава включването на историята на Каталанското дукство в третия том на A History of the Crusades?
Но има и трети възможен аргумент за възникването на "скандала" (това определение, разбира се, е по-скоро шеговито, тъй като става въпрос за отдавна забравени и/или твърде слабо известни неща, познати само на ограничен кръг специалисти) който пропуснахме. Главният редактор на поредицата - споменатият Кенет Сетън е разработвал пространно историята на Каталанската компания още много преди да се заеме с въпросния многотомник. Така че, в крайна сметка, е било нормално да включи своя разработка по тема, която познава толкова добре.
Comment