Американо - индианските войни

[Blackwolf]

ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА ДЖЕРОНИМО

На 16 април 1882 г. в лагера на мексикански овчари в Ash Flat, Аризона пристигнал силно разтревожен известния войн от белопланинските апачи Билас. Той съобщил на старшия на овчарите Викторио Местас, че наблизо има враждебни чирикауа. В лагера се намирали десетина овчари, жените на Билас и Местас и три деца. Местас познавал апачите, имал контакти с тях през предишните години. Преди разсъмване на следващия ден до ушите на стоящите нащрек мексиканците от тъмнината достигнал глас: „Местас, аз съм твоя приятел Джеронимо. Нахрани ни и няма да ви сторим нищо лошо“. Билас отговорил: „Ти си известен лъжец, Джеронимо. Ти ще ни избиеш всичките“.

Но Местас помнел Джеронимо от предишни срещи и уважавал чиракауа. За свое нещастие. Въпреки увещанията на белопланинеца Местас пуснал апачите в лагера. След като чирикауа се наяли, Джеронима дал знак и воините му хванали мексиканците и им взели оръжието. Съблекли красивата риза на Викторио Местас – шаманът не искал да я изцапа с кръв. На мнозина от апачите случващото се никак не харесвало. Те отправили упреци към Джеронимо, но на него въобще не му пукало за тяхното мнение. Нито за жената на Билас, която на колене го молела да пощади пленниците. Един след друг овчарите, жената на Местас и две деца били убити. Самия Местас бил дълго измъчван, преди да умре.

Доверчив човек – повярвал на Джеронимо, нещо което неговите съплеменници обикновено избягвали да правели. И тук Джеронимо видял едно 9-годишно момче мексиканче, което в суматохата пропуснали. Но в този момент на един апач на име Джеликанте всичко това дошло в повече. Джеликанте бил смел воин, прочут с точната си стрелба; през 1883 г. той бил убит в сражението с руралес при Накори Чико. Той взел копието си, приближил се до шамана и казал: „Ако убиеш хлапето ще умреш на място. Знай това“. Джеликанте бил дребен на ръст, „висок колкото стар мускет“, но имал солидна репутация. А редом стояли мрачните Найче и Чато със своите хора. На Джеронимо тогава му запукало. Знаел, че ще го убият без колебание. След няколко дни жената на Билас довела детето при един армейски пост. Самият Билас враждебните апачи заставили да тръгне с тях.

* * *

Както коментира един мой приятел

Митологичния образ на Джеронимо като героична фигура, непримирим борец за свобода, е създаден от бели за бели, една от първите индиански медийни звезди. Търсещите сензация вестникари са го обичали, естествено, техния продукт е бил насочен към жителите на източните крайбрежните градове, не към обитателите на Югозапада и още по-малко към чирикауа. Там никой не е гледал на Джеронимо по този начин и до днес повечето хора от собствения му народ не гледат с добро око на него.

Според мен това е основната разлика между Джеронимо и хора като Лудия Кон и Седящия бик, при тях, легендата, мита, е подклаждан от самите сиукси, те се нуждаят от него имат нужда от героичните образи, докато при чирикауа, единствените които величаят Джеронимо са кръвните му наследници и роднини. Днес повечето хора си мислят, че Джеронимо е бил водача, лидера на чирикауа, истината е, че никога не е бил вожд, заради поведението и характера си, определено е будел страх (у някои), но не и уважение.

[Widowmaker]

Здравейте!
С голям интерес изчетох цялата тема и мисля че на български език няма по-подробна информация по отношение на индианските военни конфликти ( поне в интернет ). Все пак ме интересува една история ,която за съжаление не е описана даже и в книгата на Ди Браун (въпреки че заслужава внимание) – Въстанието на северозапада 1884-1885 и предисторията му ,ролята на Луи Риел и (поне за мен по-интересното) ролята на вождовете на кри.

[Guy de Mont Ferrand]

Здравейте!
С голям интерес изчетох цялата тема и мисля че на български език няма по-подробна информация по отношение на индианските военни конфликти ( поне в интернет ). Все пак ме интересува една история ,която за съжаление не е описана даже и в книгата на Ди Браун (въпреки че заслужава внимание) – Въстанието на северозапада 1884-1885 и предисторията му ,ролята на Луи Риел и (поне за мен по-интересното) ролята на вождовете на кри.

Дж. Уилиард Шулц споменава за това въстание с голям патос в "Моят живот сред индианците", което беше причината и за собственият ми интерес към него. Наскоро попаднах на по-обстойна информация относно бунта: всъщност той не е бил толкова значителен по обхвата на военните действия, колкото по самия си замисъл и "расовата" окраска (опит за обединение на метисите и индианците срещу "белите"). Мисля, че не само криите подкрепяха метиса Риел, но дори и някои от черноногите, които, както е известно, са заклети врагове на кри. Стига се, доколкото си спомням, до няколко сражения в Централна Западна Канада ("продължението на прериите" на север в канадска територия), в които въстаниците претърпяват поражение от канадската армия. Другото забележително около това движение е "модерната" и "сериозна" политическа програма, която изглежда доста по-реалистична от други "революционни" индиански движения по същото време като, да речем, "Танцът на духовете". И все пак последният, изглежда, получава значително по-голяма популярност...Така според мен, "мистичните" движения отнемат от силата на по-прагматичните политически борби на индианците и в крайна сметка като че ли се получава нещо подобно на случая с Текумзе и Тенскватава...макар и, разбира се, аналогията да е далеч от съвършенството (признавам и че това е една до голяма степен повлияна от погледа на соц-историографията (и по-конкретно на страните от Варшавския договор през 70-80-те год. на миналия век) гледна точка...но също така ми се струва и че тя не е съвсем лишена от справедливи основания...).

[Blackwolf]

Чернокраките не вземат никакво участие във въстанието на Луи Риел, няма как да се съюзят с криите. Дори с удоволствие биха се включили в борбата срещу тях, ако имаха възможност. Англо-канадската администрация полага доста усилия да държи чернокраките настрана, не се изкушават да ги използват срещу въстаниците, което ако беше в САЩ сигурно щеше да се направи. Политиката на амер. правителство е да насъскват племената едно срещу друго и да използват старите племенни вражди.

Във въстанието участват крии (общините на Голямата Мечка, на Строителя на Огради и на Прекрасния Ден), известен брой прерийни оджибве (банги) и асинибойни.

Всъщност това второто въстание - първото е т. нар. Въстание на Ред Ривър през 1870 г. Тогава бива образувано временно правителство, начело с Риел. Правителството в крайна сметка постига компромис - територията Манитоба е обявена за провинция, обявява се равенство на английския и френския език, на католичеството и протестанството и се узаконява поземлената собственост на метисите, което са едни от основните причини за конфликта.
Трябва да се каже, че всичко това е част от политическата борба на франко-канадците през 19 в. за равенство, за езиковите им, културни и религиозни права (католицизма е бил дискриминиран).

Второто, т. нар. Северозападно въстание през 1885 г., за което става дума има вече други причини.
Между другото, човекът който може да се смята за военен лидер на метисите е известният ловец на бизони Габриел Дюмон.

Разбираемо е, че имат програма и пр. Луи Риел е имал добро образование, имало е и други образовани метиси, от останалите поне известна част са били грамотни. Луи Риел над 15 год. участва в политическия живот на Канада, създава разилчни комитети и организации и пр. Всъщност метисите са били част от канадското общество, но са се борили за равноправие, тъй като са били расово и културно дискриминирани - на тях се е гледало като на втори сорт хора, както се е гледало по онова време примерно на негрите в САЩ. Но метисите са си били част от "цивилизацията", добре са познавали "бялото" общество.
Така че това въстание има отношение към индианците доколкото част от участниците са индианци, иначе си е част от политическите борби в Канада.

[Blackwolf]

През зимата на 1882-83 г. бизоните в Монтана изчезват, което довежда до масов глад сред чернокраките и измирането на 1/3 от тях (т. нар. „Зима на смъртта”).

На север, в Канада (Албърта и Саскачеуан) бизоните силно намеляват още през 1878-80 г., което довежда до глад и мизерия най-вече равнинните крии, а също асинибойните и равнинните оджибве. Към 1883-84 г. в равнините на Канада почти няма дивеч и вождовете на криите се принуждават да подпишат договор за резерват, на което до този момент решително се противопоставят. Въпреки обещанията на правителството продоволствените доставки са нередовни и малки по обем и криите гладуват. Много хора умират.




Ето защо когато през пролетта на 1885 г. избухва въстанието на метисите, голяма част от криите се присъединяват към него.

Участват най-вече общините на вождовете Голямата Мечка, Строителя на Огради (Poundmaker) и Прекрасния Ден.

Голямата Мечка (ок. 1825-1888) бил един от най-авторитетните вождове. На младини бил известен като храбър воин. По-късно, както подобава на вожд се отеглил от активна военна дейност, но участвал в голямата битка на Белли-ривър през 1870 г., когато чернокраките нанасят голямо поражение на криите (те губят по различни сведения м/у 250 и 400 д., което за войните в равнините е огромна цифра). Според правителствените регистри в средата на 1870-те год. Голямата Мечка е лидер на община от 65 типита (ок. 500 д.). Той не взема пряко участие във въстанието и се стремял да предотврати убийството на бели хора, но не успял да предотврати убийството на 10 бели (начело с индианския агент), които били хванати след битката при Фрог Лейк. Две седмици по-късно неговите воини (ок. 200 човека) атакуват Форт Пит, където се намирал пост на Кралската конна северозападна полиция. След престрелка полицаите (22 души), командвани от Френсис Дикенс, син на Чарлз Дикенс, се предават. Голямата Мечка ги пуска да си вървят и те след няколко дни достигат разположението на армейските части.
Въпреки, че не взема пряко участие в бойните действия, Голямата Мечка след поражението на въстанието е осъден на три години затвор. Във връзка с влошеното си здраве е освободен предсрочно през пролетта на 1887 г. и умира на 17.01.1888 г.

Строителя на Огради (1842-1886), бил син на шаман асинибойн и метиска, сестра на вожд кри. Израсъл в майчината си община. Името си (на англ. Паундмейкър) наследил от своя дядо, който бил известен ловец ва бизони чрез стария способ на криите с вкарване на бизоново стадо в специален капан – дълъг няколкостотин метра постепенно стесняващ се коридор от дървени пръти, който завършва с корал от здрави трупи, където стадото се затваря.
През 70-те години на 19 в. става вожд на самостоятелна община.
Неговите хора вземат ограничено участие във въстанието. Тласкани от глада, те нападат гр. Батърфорд, а когато жителите му избягват, разграбват храните от складове и къщи. При това нападение е убит индианския агент Рей. След 20 дни лагерът на Паундмейкър на Кът Найф крийк, където имало и асинибойни е нападнат от частите под командването на полк. Уилям Д. Отър. Въпреки че в лагера има ок. 50-60 воини, а Отър атакува с 350 човека индианците отблъскват успешно атаката.
След поражението на въстанието Паундмейкър е осаден на три години затвор. Здравето му рязко се влошава и на 4 юли 1886 г. той умира в затвора.

Скитащият Дух (1845-1885) бил прочут воин от общината на Голямата Мечка и фактичедски неин военен вожд. Участвал в редица походи срещу чернокраките, в които се доста отличил. Смята се че е убил от 11 до 13 чернокраки. Когато стария вожд отказал да вземе участие в битките срещу белите, неговия син Малкия Лош Човек и Скитащия Дух повеждат воините. При завземането на Фрог Лейк Скитащия Дух застрелял в главата индианския агент Томас Куин, който бил неневиждан от криите за високомерието си и многобройните и5змами, които извършил спрямо тях. Това послужило като сигнал за убийството на още 9-ма бели.
След края на въстанието Скитащия дух се опитал да се укрие при горските крии, но бил заловен. Бил осъден на смърт и обесен на 27.11.1885 г.

Прекрасният Ден (Fine Day) е роден ок. 1852 г. Бил известен като голям воин и добър ловец, а в по-късните си години като силен шаман. Играе основна роля при отблъскването на атаката на полк. Отър срещу лагера на Паундмейкър. По-късно се предава в плен.
Мемуарите на Прекрасния Ден за въстанието са публикувани от Канадското северо-западно историческо дружество през 1926 г.
Прекрасният Ден е един от основните информатори на антрополога Дейвид Манделбаум за неговата известна книга „The Plains Cree: An Ethnographic, Historical, and Comparative Study” (преди време имаше целия текст на специален сайт, но от 2-3 год. този сайт изчезна).
Няма данни за датата на смъртта на Прекрасния Ден, но е след 1935 г.

От ляво на дясно
1 ред: Голямата Мечка, Голямата Мечка, Прекрасният Ден, Прекр. Ден
2 ред: Прекрасният Ден, Пиапот, Паундмейкър, Паундмейкър






Прикачвам един файл за вожда Пиапот, който ме мързи да превеждам.

[Blackwolf]

РАЗГРОМА НА ОТРЯДА НА МАЙОР ДЕЙД, ВТОРА СЕМИНОЛСКА ВОЙНА (1835-1842)

На мнозина този епизод вероятно е познат от юношеството, от романа на Майн Рид "Оцеола". Историческите факти около това сражение обаче са по-различни.

По долу следва превод на писмото на Х. МакКол, описващо битката, и материали от книгата на Джон Махон "История на Втората Семинолска война".

G.A. McCall, "Letters from the Frontiers" 1868. P. 299-304.; J.K. Mahon, "History of the Second Seminole War", Gainesville, Florida: University of Florida Press 1967. рр. 104-107.

МакКол пише:

"Военният лагер на р. Сабина, 1 май 1836 г. [1]

Отрядът на майор Дейд тръгна от форт Брук на 25 дек. 1835 г. Той имаше в състава си една рота от 2-ри артилер. Полк и една рота от 3-ти. Първата бе командвана от кап. Дж.У. Гарднър и и лейтенантите У.Е.Бесингър и Р.Хандерсън, а втората – от кап. У.С.Фрейзър и лейтенантите Р.Р.Мадж и Дж.Л. Кейе. Общо бяха 108 души, а експедицията трябваше да се води от кап. Гарднър. Но неговата жена се разболя и кап. Дейд, изпълняващ длъжността майор и командващ част от гарнизона на форт Брук изяви желание да поеме командването. Той настояваше Гарднър да остане да се грижи за жена си. Последният дълго не се съгласяваше, но накрая отстъпи.

По това време един джентълмен със съпругата си се приготвиха за пътуване до Ки-Уест и мисис Гарднър изяви силно желание да потегли с тях. Така бе решено, че тя ще се добере заедно с тях до Ки-Уест, а от там ще отплава за Ню Йорк или някое друго пристанище на север. Въпреки болестта си тя бързо се приготви за път и потегли същия ден. Сега вече нищо не задържаше кап. Гарднър. Но тъй като той вече бе отстъпил пълномощията си на майор Дейд, се съгласи да служи под негово командване.

И на всички тях, освен на трима, бе съдено да „паднат, без да се опетнят от страха”. Така написа в своя рапорт генерала от столицата.

Както вече писах, нашите герои потеглиха на Бъдни вечер и изминаха ок. 10 мили до Литъл Хилсбъро. Там направили лагер. През ноща към лагера се приближила група индианци (на брой 40 или 50). Те пеели своите бойни песни и крещели заплахи. Явно било, че семинолите твърдо са решили да се бият, ако както обещал агентът г-н Томсън, ще ги преселят насила. Те правилно преценили, че отрядът на Дейд отива на помощ на гарнизона на форт Кинг и решили да го елиминират преди заплахата да бъде изпълнена. А сега, позволете да отбележа, драги татко, че това действие на семинолите (помнете думите ми – то ще доведе до продължителна война и ще струва много пари[2]) е било предизвикано от заблуждения или явни несправидливости, извършвани от правителствените агенти.

Тук следва описани е на несправедливостите, измами при сключване на договорите, неспазване на поетите от правителството обещания и пр.
Когато семинолите в края на краищата отказват да се преселят в Оклахома, избухва скандал с правителствения агент Томсън. Тези детайли от писмото пропускам.

Тогава Томсън повторил заплахата си, че ще повика войски. По принцип той направил точно това и именно по негово искане майор Дейд сега се предвижвал към форт Кинг.

По-нататък аз ще изложа голите факти, които научих от надежни източници. През ноща на 25 декември и двата следващи дни индианците непрекъснато безпокоили войниците със своите бойни викове и стрелба. На сутринта на 28 дек.
Голям отряд воини се събрал там където пътя от Окаумпи („града” на Миканопи) пресича военния път. [4] Те решили да нападнат Дейд преди той да се присъедини към гарнизона на форт Кинг. Миканопи се колебаел до последния момент. Неговите съплеминници започнали да губят търпение и когато войницете вече се показали в обсега на видимост, му заявили направо: решавай, с нас ли си или против нас. [5] Разбирайки, че животът му виси на косъм, вождът казал „Аз сам ще ви покажа” и заел позиция зад един бор на 30 ярда от пътя. Останалите воини залегнали в тревата, която въпреки сушата била израснала високо.

Майор Дейд с осем войници от предната стража (командвани от кап. Фрейзър) тръгнал напред и се отдалечил от основните сили на ок. 200 ярда.
Само той бил на кон. Нищо неподозиращи, прекалено самоуверени, войниците не предприели никакви предпозни мерки. Когато майора се изравнил с мястото, където се притаил Миканопи, вождът вдигнал пушката, внимателно се прицелил и стрелял. Дейд паднал въртъв от коня; куршумът попаднал в областта на съцето (аз сам видях, когато с отряда на ген. Гейнс бях на бойното поле след два месеца).

Какво се случило по-нататък узнах от редник Кларк – единс от тримата войници на Дейд, който имал щастие да спаси живота си. Той избягал и след невъобразими мъки и лишения успял да се добере до форт Брук. Когато Дейд паднал, индианците се вдигнали от тревата и дали залп по кап. Фрейзър и хората ми. И деветимата били убити на място.

Кап. Гарднър разбрал какво се е случило, когато конят на Дейд допрепускал назад без ездач. Храбрият офицер почти нямал време да построи войниците си в линия и да приготни своето шестфунтово оръдие. [6]. Врагът бързо настъпвал, стеляйки в движение, но без да се показва от укритията. Индианците обхванали нашите флангове, образувайки кръг широк колкото е дистанцията на прицелен изстрел. Нашите открили ответен огън, шестфунтовото оръдие обсипвало неприятеля с картеч. Престрелката продължила около час и индианците били принудени да се оттеглят. Те се събрали на съвет недалеч от нашите славни момчета и ясно се чували гласовете на вождовете, които се обръщали към своите воини. След като се съветвали известно време, семинолите решили да продължат битката.

За този час нашите успели да направят барикада от паднали борови стволове. Гарднър изпратил малък отряд към мястото, където бил обстрелян Дейд, за да помогнат евентуално на ранените. Но вече нямало на кого да се помогне – двама блестящи офицери и осем войници били отдали живота си за своята страна и да ги вдигне можел само Господ бог в Деня на страшния съд. След това индианците тръгнали във втора атака, която била още по-яростна от първата. Техните бойни виконе, които се носели между дърветата, гърмежите на пушките им се сляли в една ужасяваща музика – като зловещ камбанен звън. Нашите отвръщали на огъня с мускетите си и оръдието. Семинолите неотвратимо се приближавали – те первъзхождали нашите примерно 20 пъти (ние знаем със сигурност, че индианците са били около 2 хиляди). [7]

Ние сами се убедихме колко добре са се сражавали нашите: дърветата, зад които по време на боя се криели индианците, бяха просто издълбани от едрокалибрените куршуми на нашите мускети. Но по същия начин бе надупчена и барикадата – наистина, индиянските пушки бяха с по-малък калибър. Аз внимателно огледах телата на убитите другари. Мнозина от тях били анстигнати от смъртта когато те, стоейки на коляно или лежейки зад барикадата непредпазливо си показвали главата. Куршумите ги улучвали в челото или врата. Видът на тези храбреци в синя униформа, която почти не бе пострадала за тези два месеца, никога няма да изчезнат от паметта ми. Времето беше сухо и мъртъвците все още можеха да бъдат разпознати.
Аз лично познавах Дейд и Гарднър. Първият преди време бе капитан в моя полк, а вторият преподаваше в Уест Пойнт на бомбандирите, миньорите и сапьорите, когато аз постъпих като кадет в училището.

Всички паднали в този жесток, неравен бой, освен трима-четирима, лежаха вътре в своя малък форт – като оловни войници, разпръснати от дете. Техните тела с ужасяваща правилност образуваха паралелни линии. В цантъръ лежеше Гарднър; без съмнение той е бил убит докато се е опитвал да ръководи отбраната. Когато първата атака на индианците била отбита, той дори не можел да допусне мисълта да отстъпи и да остави ранените в ръцете на диваците. [8] И войниците последвали своя благороден командир и се сражавали като герой, докато не свършили боеприпасите. Те се биели на живот и смърт, до последен дъх. Такъв пример на саможертва в името на родината военната история не пезнава.

За всичко това ми разказа редник Кларк, който оцелял в тази страшна битка. Той получил три тежки рани. Когато стрелбата престанала, индианците нахлули в укреплението, за да довършат тези, в които весе още трептяла искрица живот. Той трябвало да чака, докато диваците утолят своята дяволска жажда за отмъщение. [9] И едва когато над бойното поле се спуснала милосърдната нощна тъмнина, той се измъкнал навън. Нямал сили да се изправи и облян в кръв, той запълза по военния път назад, към форт Брук. Не е ясно как въобще е оцелял. Но неговия прост, искрен разказ може да убеди всеки, дори и най-недоврчивия слушател.

Във форт Киег ... открих един мой стар познат, нагер на име Август. Той винаги е бил сигурен и честен момък.

Ние няколко пъти разговаряхме и той потвърди историята на Кларк във всички детайли. Август ми разказа, че е бил на бойното поле, но само е наблюдавал. Когато стрелбата престанала и индианците отишли да довършат ранените, той тръгнал с тях. Насреща им излязъл млад офицер – единстнено той стоял на крака. Той им протегнал сабята си, молейки за пощада. Но човекът, към който се обърнал, бил без съмнение най-лошия от всички диваци. Той вдигнал пушката си и застрелял офицера от упор. Тук гласът на Август затрепера. „когато видях как този юноша падна мъртъв, заплаках като дете” – завърши той своя разказ. [10]

По описанието на Август в този нещастник познахме лейт. Бесингър. Този млад човек обещаваше да стане блестящ офицер и верен слуга на своята страна. Но живота му безвременно без прекъснат – настина, както и неговите другари, той умря като герой.

(1) Из писмо до баща му. Новината за разгрома на Дейд достига до МакКол в Менфис, където той се готвел да отпътува за действащата армия.

(2) Втората Семинолска война продължила седем години (1835-42 г.). Тя струвала на САЩ ок. 30 млн. долара (огромна за времето сума) и живота на ок. 1500 войници (основно умрели от рани и тропически болести). Като цяло против 5 хил. флоридски семиноли воювали 50-60 хил. редовни войници и милиция. В резултат ок. половината от племето била изтребена, а остоналите преселени в Оклахома. Но както отбелязва историка Дж. Махон „за всеки двама преселени семиноли правителството заплатило с живота на един войник”. Ок. 600 семиноли се укрили в блатата и по-късно им било разрешено да останат във Флорида до Третата Семинолска война (1855-58 г.).

(4) Форт Кингбил на северната граница на владенията на семинолите, а форт Брук – на западната. През 1828 г. те били съединени с военен път. Това бил единствения начин да се премине гъстата субтропическа гора, други (с изключение на тесни пътечки) просто не съществували. Въпреки това Дейд все пак взел водач – роб на име Луис Пачеко. По-късно водачът бил заподозрян в предателство, но тъй като маршрута на колоната бил очевиден, на практика нямало какво да издаде. Индианците можели да се заинтересуват само то времето на тръгване на колоната и точния брой на войниците, а с това Пачеко вече можел да им помогне. В началото на боя той дезертирал при семинолите.( Mahon, John K. 1967. History of the Second Seminole War. Gainesville, Florida: University of Florida Press, р. 104).

(5) От вождовете на семинолите в боя участали Алигатора, Холата (Скакалеца) и др. Чакали Оцеола, но по това време той ръководел нападението срещу агентството при форт Кинг, където агента Томсън и петима други американци били засктреляни на 28 дек 1835 г. Воините, устроили засада на колоната на Дейд, оценили ситуацията като „твърде благоприятна, за да чакат повече” и започнали без Оцеола. (Ibid.)

(6) „Алигаторът, един от семинолските вождаве, по късно си спомня следното : „Той бе малък човек, но голям воин. Ругаейки и размахвайки сабята си, той заставяше своите войници да се държат и да стрелят в нас. Нито един куршум не можеше да го поръзи”. Нисък и дебел, Гарднър бил не по-висок от 5 фута”. (Ibid., p. 105)

(7) Тази цифра е преувеличена поне десет пъти (което е разбираемо – на по чудо оцелелия редник Кларк тя може да е изглеждала и по-голяма). Махон оценява числеността на семиналоте на ок. 180 души.

(8) „Най-вероятно Гарднър просто не знаел, че семинолите рядко измъчват пленниците”. (Ibid. 107).

(9) Боят завършил ок. 4 часа след обяд.

(10) „Индианците не скалпирали и не ограбвали мъртвите. Те взели провизиите, оръжието, това-онова от облеклото и нищо повече. Когато те си заминали, се появила тълпа негри-мародери. Именно те убили лейт. Бесингър. Негрите забелязали, че редник Кларк е още жив, но го оставили да умира бавно от раните си” Ренсъм Кларк бил единствения от тримата оцелели от боя, който успял да разкаже за него. Вторият оцелял бил пресрещнат от индианците и убит по пътя за форт Брук. Третият се добрал до форта, но умрял от раните си след два месеца, без да остави спомени; (Mahon, p. 106).

КРАЙНИ РЕЗУЛТАТИ

САЩ
Maj. Francis L. Dade †
Cpt. George W. Gardiner †

Сили
110 души
1 six-pounder gun

Загуби
107 убити
2 ранени (1 смъртоносно)

Семиноли
Сили
180 души
Micanopy

Загуби
3 killed
5 wounded

Илюстрации на разгрома на Дейд, сцени от Втората Семинолска война и снимки от съвременен рианактмънт на войната. Американците си падат много по рианактмънта, и то правят много сериозни откъм детайлите (облекло, униформи, оръжие, аксесоари и пр.) възстановки. Както впрочем рианакторите от много други страни, а напоследък и у нас.





Карта на войната и преселването на семинолите (заедно с останалите четири т.нар. цивилизовани племена).

[Blackwolf]

Хю Мънроу (Monroe, Hugh, 1798-1895) е първият бял човек, който заживял сред чернокраките (по-точно пиеганите), от 1818 г. Джеймс Шулц се е познавал много добре с него, той се появява в няколко негови книги, две от които са посветени изцяло на този стар пограничен жител (" Rising Wolf-The White Blackfeet, Hugh Monroe's Story of his first year on the plains" и "Red Crow's brother;: Hugh Monroe's story of his second year on the plains").

Много интересна личност и участник в индианските войни е внукът на Хю Мънроу - Уилям Джексън (? - 1899). За този необикновен човек няма много публикации на английски. Шулц го споменава също, като посвещава на него друга своя книга, "Уилям Джексън, индианският скаут". За съжаление от доста години преследвам тази книга, но не мога да се добера до нея...

Дядо му Хю Мънро се оженва за индианка, съответно бащата на У. Джексън е бил метис, 1/2 чернокрак. Той също (както и другите синове на Хю Мънро) се жени за индианка, следователно Джексън е 3/4 чернокрак и 1/4 бял.

По-долу ще цитирам Дж. Шулц:

"Веднъж в средата на лятото при нас се яви висок, строен човек. Със своето лице и черните си, островърхи мустаци, засукани нагоре, той ми напомняше портрет на старинен испански аристократ. Говореше английски, чист английски, много по-добър от този, на който говореха всички бели по тези места, по-добър и от английския на много офицери от армията, завършили военното училище в Уест Пойнт. Представяше ни се като Уилям Джаксън. Името ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го чувал, преди да ми каже, че понякога го наричат Сик-си-ка-куан — Черноногия човек. Тогава си спомних колко пъти старият Мънроу ми бе говорил за него, за любимия си внук, за неговата храброст и добро сърце. С радост му стиснах ръката и рекох:
— Отдавна искам да се срещнем, Сик-си-ка-куан. Дядо ви ми е разказвал много за вас.
Сприятелихме се и дружихме до последния му час.
Никой не ще ме накара да повярвам, че наследствеността не играела никаква роля. Да вземем за пример Джаксън. По майчина линия той произлиза от Мънроу, известна с храбростта си шотландска фамилия, и от Ларошей, знатен френски род, чиито представители отдавна бяха емигрирали в Америка. Баща му, Томас Джаксън, взел участие във войните от 1832 година със семинолите и други индианци; прадедите му и по бащина, и по майчина линия се сражавали за независимостта на Щатите. Затова не бе чудно, че Уилям бе избрал военното дело за своя професия и че още като младеж бе станал разузнавач в армията на Съединените щати.
Лятото преди да постъпи в армията, той се прочул с това, че убил трима сиукси. Веднъж отишъл с майка си да бере плодове из ниските места край реката северно от Форт Юниън, и забелязал на четири-пет мили петима сиукси да се промъкват крадешком към тях. Те тъкмо навлизали в голям гъсталак и си мислели, че не са забелязани. Джаксън продължил още малко хода си, като постепенно се приближавал към западната страна на склона, скрита от погледа на врага. После съобщил на майка си какво е забелязал, накарал я да вземе коня му — по-силния и по-бързия от двата — и й казал да препусне с всички сили към форта, за да поиска помощ. Майка му се възпротивила, твърдяла, че щом има опасност за живота му, и тя иска да умре заедно с него. Той обаче най-сетне успял да я убеди, че ще се удържи известно време, и тя препуснала назад с всичка сила. Джаксън веднага се изкачил на билото на хребета и занадзъртал оттам много предпазливо. След миг сиуксите възседнали конете и се втурнали стремително подир майка му. Настъпил моментът Джаксън да се намеси. Като коленичил за по-устойчива опора, той се прицелил и стрелял с карабината си „Хенри“, поваляйки двама от враговете. Това обаче не спряло другите, които бързо изкачвали хребета, затова младежът яхнал коня си и поел по обратната пътека. Единият от конете на сиуксите несъмнено бил по-добър от неговия, а другите два — не тъй бързи. Ездачът на първия кон непрестанно държал Джаксън на прицел и стрелял с пушката си, която се зареждала откъм дулото. Джаксън му отвръщал на къси промеждутъци, като също не успявал да го улучи. Накрая, когато сиуксът намалил разстоянието между двамата на около сто ярда, Джаксън спрял коня, скочил на земята, коленичил и внимателно се прицелил в преследвача си. Сиуксът трябва да е бил много храбър, защото въпреки това не спрял, а удрял коня колкото може по-силно. Джаксън гръмнал два пъти. Вторият куршум уцелил индианеца точно в гърдите, той се търколил на земята и не мръднал. След това Джаксън отново възседнал коня и продължил пътя си. Останалите двама сиукси го преследвали около половин миля, след което спрели, посъветвали се нещо помежду си и поели обратно да се погрижат за мъртвите си другари.
Джаксън беше любимец на офицерите и особено на генералите Кастър и Майлс. Сутринта на 25 юни 1876 година, в деня на битката при Литъл Биг Хорн, бил определен ведно с другите разузнавачи да придружава майор Риноу. Ако трябвало да придружават Кастър, те без съмнение щели да споделят съдбата му. Всъщност разузнавачите извършили това, което могли — с цената на живота си запазили живота на Риноу и частта му от пълно изтребление. Когато сиуксите ги атакували, те задържали известно време позицията, докато войниците успеят да се изтеглят отвъд реката и изкачат възвишението — там неприятелят на няколко пъти едва не ги разбил. Накрая Джаксън бил отрязан от частта си заедно с лейтенант Деръдноу (всъщност Де Рудио, италианец - б. моя, BW), преводача Жирар (Фред Джерард, 1823 – 1913, преводач на скаутите арикара - б. моя, BW) и един войник (редник Томас О'Нийл - б. моя, BW). Те лежали в гъстите храсти целия този ден и следващия, а вечерта на втория Джаксън решил да рискува. Взел достатъчно навуща и одеяла от убитите врагове, които лежали наоколо, преоблекли се като индианци, загърнали се с одеялата и той повел другарите си право покрай стражевите огньове на сиуксите към хората си горе на хълма. Само веднъж ги спрели. „Хей, кой там?“ — попитал един от стражите, който седял края малък огън и си печал месо. Джаксън говорел отлично сиукски и отвърнал: „Това сме ние, отиваме ей тук, наблизо.“ „Добре тогава, вървете където ще вървите — отвърнал мъжът. — Аз ще стоя тук, искам да хапна малко печено месо.“
По времето, когато Джаксън се появи в магазина ни в Къръл, той търгуваше с индианците, странствуващи около планините Джудит. Не ми се искаше да се разделя с него. Почти не вярвах, че ще се видим пак, но след няколко години го срещнах в резервата, където новаците с дребнавия си подход към всичко бяха натикали „мъжете скуо“, както ни наричаха."

Снимка на Уилям Джексън.

[mokria]

Навахите - как ловците и воините станаха скотовъди

http://www.karakachan.org/forum/index.php/topic,816.msg47261.html#msg47261

[Blackwolf]

За съжаление горния материал дава малко информация. Навахо започват да отглеждат овце от 18 в. (коне от по-рано), но при тях лова остава доста важен елемент от стопанството до средата на 19 в. И (подобно на апачите) много важна роля в икономиката им играят ежегодните набези в Мексико и срежу земеделските им съседи-пуебло.

[Guy de Mont Ferrand]

Това беше много добре описано от Ди Браун: "вождовете рикос/ладронес".

[boyankolev]

Текста по-долу го прочетох в резюмето на на торента в един тракер. Понеже не съм чувал нищо по въпроса:
- Имало ли е изобщо такова въстание 70те години на 20 век?

"След премиерата на 18 Февруари 1966 г., за кратко време филмът „Синовете на великата мечка” става най-касовият в Източна Европа и прави пробив зад желязната завеса, като завзема кинотеатрите на Запад. Лентата е предложена и САЩ, но те я отказват с мотива, че е слаб вариант на уестърн.
Никой не подозира какво би могло да бъде американското бъдеще на "Синовете". В ГДР по онова време съществуват културно-етнографските клубове "Червен кръг", които се занимават с популяризиране на културата и историята на индианците от Северна Америка. В началото на 70-те членове на клуба подаряват копие на филма на индианското племе сиу-дакота в Южна Дакота. Скоро след това в редица индиански резервати в САЩ избухва най-голямото през ХХ век въстание на племето сиукси. Бунтът е оглавен от индианските вождове Ръсел Минс, сега известен киноактьор, и Леонар Пелетие. Във въстанието се включват стотици бойци от сиу, които разполагат с автоматично оръжие. Благодарение на добрата си организация червенокожите устояват цял месец на тежката техника, бронетранспортьорите и хеликоптерите на американската армия и полицията. Разбира се, въстанието е жестоко потушено. Лидерите на бунта са тикнати за дълги години в затвора, а американските власти и до днес крият точния брой на жертвите от двете страни. Събитията влизат в историята на САЩ като "Индианската революция от Уондъд Ни. ФБР прави разследване на ексцесиите и стига до извода, че въстанието е било провокирано от филма "Синовете на Великата мечка". Лентата е обявена за провокация на източноевропейските спецслужби и ГДР, която е била подготвена детайлно и преведена професионално.
Александра Гюзелева."

[boyankolev]

Имало е... http://en.wikipedia.org/wiki/Wounded_Knee_incident
Следващият път първо ще гугля после ще питам...

[Blackwolf]

Всичко това са измислици на социалистическата пропагандна машина, която е разчитала, че Америка е далече и никой няма връзка с индианци, та да разбере истината. Мои близки приятели живяха доста време в Пайн Ридж, Роузбъд и други резервати, и сега поддържаме постоянен контакт с хора от там и никой даже не е чувал за Гойко Митич, неговите филми и пр.

Т.нар. въстание в Ундид Ний през 1973 има дълга предистория и причините са комплексни. Създаването на Движението на амер. индианци ДАИ (AIM) през 1967 или 68, не помня точно, също е предшествано от редица акции на протест още от началото на 60-те. Всичко това е свързано и с протестите на много хора (и най-вече младежта) срещу войната във Виетнам и общата промяна на политическия климат в САЩ през 60-те. Малко преди това, в края на 50-те год. започва т. нар. "индианско възраждане" - движение за запазване на културните традиции, езиците, традиционната религия и пр.

Определено причина за събитията в Ундид Ний са и действията на племенното правителство начело с вожда Дик Уилсън, от който са недоволни доста хора в Пайн Ридж. В което пък има и стари родови вражди още от 19 в. - въобще въпроса е многостранен.

Важното е, че събитията променят доста положението както на лакота, така и като цяло на индианците в САЩ. Водачите Ръсел Минс (лека му пръст) и Денис Бенкс са оправдани, правителството се заема с въвеждане на програми и изплащане на компенсации, забавени 70-80 и повече години (със съответни лихви), дава по-широка автономия на резерватите и възможност сами да менижират социалните си въпроси, образование, здравеопазване и пр., през 1978 г. излиза Закона за свобода на индианските религии (които дотогава са по същество забранени) и т.н. и т.н.

[Blackwolf]

Злощастната експедиция на полк. Уилям Крауфорд през 1782 г. била замислена като бърз рейд срещу враждебните индианци, които като британски съюзници по време на Американската революция постоянно нападали пограничните области на обявилите независимост колонии.

Основна цел на експедицията била унищожаване на индианските селища в долината на Охайо, и по-точно тези в поречието на р. Сандаски. На 25 май 1782 г. Крауфорд повел ок. 500 души милиция, събрани главно в Пенсилвания и разчитал, че ще свари индианците неподготвени. Някои британски агенти, като например „ужасният бял дивак“ Саймън Гирти обаче узнали за готвената експедиция и предупредили индианските си приятели. Впрочем индианските съгледвачи сами забелязали предвижването и предупредили вождовете си.

Като цяло индианците вдигнали между 400 и 600 воини, които да противодействат на Крауфорд, а английското командване изпратило ок. 100 горски рейнджъри (много от тях, като напр. знаменития полк. Роджърс били лоялисти и се сражавали на страната на короната), но те пристигнали след като нещата вече били почти свършили.

Близо до индианското селище Сандаски на 4 юни 1782 г. двете страни се срещнали. Сражението скоро се разпаднало на няколко отделни схватки, които продължили почти през целия ден без някоя от страните да има видим превес. Постепенно позициите на американците се оказали почти напълно обкръжени. Опълченците, при които дисциплината и без това била ниска, не очаквали отпор и първо отделни групички, а после и всички започнали да отстъпват. Това зле организирано отстъпление скоро се превърнало на практика в бягство. Отделни групи американци оказвали по-организирана съпротива в продължение на два дни (5-6 юни) и продължили да отстъпват докато не достигнали на 13 юни населените с бели територии, където получили помощ. В сражението и отстъплението американците загубили ок. 70 души. Според британските сведения индианците имали 6 убити и 11 ранени.

Крауфорд и неизвестен брой от хората му били хванати в плен. По-рано същата година, през. м. март пенсилванската милиция извършила нападения над мисията на Моравските братя, наречена Гнаденхютен, при което били убити 96 покръстени мирни индианци делавари. Разгневените индианци убили всички пленници, а самият полк. Крауфорд бил завърза на кола на мъченията. В продължение на няколко часа бил измъчван (според индианските обичаи това било извършено от жените и децата) и въпреки опитите на Саймън Гирти да го спаси бил изгорен.

Така завършила т.нар. Сандаска експедиция, известна и като „Поражението на Крауфорд“.

Карта на експедицията и изображение на смъртта на полк. Крауфорд.

[Dinain]

Здравейте, прерових темата и не виждам въпросната война да е споменавана досега. На няколко пъти се споменава, че темата е само за събития след независимостта на САЩ, но е малко "несправедливо" - отделна тема за колониалните индиански войни ли трябва да има? (такава в момента няма, доколкото виждам). Видях и, че на няколко пъти има залитания към събития отпреди 1776 г.

Така или иначе, става дума за следното: изтеглих едно сериалче Salem, което се върти около прочутите ловувания на вещици в Сейлъм, Масачузетц (като се замисля, на български изписано изглежда ужасно) в края на 17-ти век. В началото героя се присъединява към някакво опълчение и отива да се бие "с индианците и французите" и се връща чак след 7 години; което ме подтикна да поровя за кой конфликт става дума, и макар че най-вероятно е измислица (точно тогава не откривам такъв), попаднах на нещо друго интересно:

King Philip's War
King Philip's War, sometimes called the First Indian War, Metacom's War, Metacomet's War, or Metacom's Rebellion,[1] was an armed conflict between Native American inhabitants of present-day New England and English colonists and their Native American allies in 1675–78. The war is named for the main leader of the Native American side, Metacomet, who had adopted the English name "King Philip" in honor of the previously-friendly relations between his father and the original Mayflower Pilgrims.[2] The war continued in the most northern reaches of New England until the signing of the Treaty of Casco Bay in April 1678.[3]

Metacom (c. 1638-1676) was the second son of Wampanoag chief Massasoit, who had coexisted peacefully with the Pilgrims. Metacom succeeded his father in 1662 and reacted against the European settlers' continued encroaching onto Wampanoag lands. At Taunton in 1671, he was humiliated when colonists forced him to sign a new peace agreement that included the surrender of Indian guns. When officials in Plymouth Colony hanged three Wampanoags in 1675 for the murder of a Christianized Indian, Metacom's alliance launched a united assault on colonial towns throughout the region. Metacom's forces enjoyed initial victories in the first year, but then the Native American alliance began to unravel. By the end of the conflict, the Wampanoags and their Narragansett allies were almost completely destroyed. Metacom anticipated their defeat and returned to his ancestral home at Mt. Hope, where he was killed while walking in the forest. The war was the single greatest calamity to occur in seventeenth century Puritan New England and is considered by many to be the deadliest war in the history of European settlement in North America in proportion to the population.[4] In the space of little more than a year, twelve of the region's towns were destroyed and many more damaged, the colony's economy was all but ruined, and its population was decimated, losing one-tenth of all men available for military service.[5][6] More than half of New England's towns were attacked by Native American warriors.[7]

King Philip's War began the development of a greater European-American identity. The colonists' trials, without significant English government support, gave them a group identity separate and distinct from that of subjects of the king.[8]

https://en.wikipedia.org/wiki/King_Philip%27s_War#Aftermath

Не съм изчел цялата статия (дългичка е), но ако има запознати, моля да споделят повече информация - наистина ли това е била най-унищожителната индианска война (излиза, че Нова Англия е била почти унищожена, 10% от мъжете в активна възраст - убити, икономиката - разгромена) и доколко е вярно второто твърдение - че тази война е поставила началото на "себеосъзнаването" на колониите като отделен субект от Короната, т.е. бъдещата нова нация?