В една друга дискусия дето вече не ми се ходи, защото твърде я отклонихме от първоначалната и идея и име, ми направи впечатлениe страстта, с която опонентът е обвиняван в ненаучност, и то историческа ненаучност. Тъй като националната идеология, твърди едната страна, е ненаучна, а всички историци до преди петдесетина години, а и до днес мнозина - са страдали от нея, то неизказаната, но очевидна предпоставка е, че истинският, научен подход в историята е възможен да започне само от нас и днес в благодатните времена на глобализацията, политологията, социологията и други корективи на традиционното разбиране за история.
Във връзка с това нещо ме подтиква да пусна един текст, чийто автор, наистина, е живял във времената на националните идеологии, но все пак може би заслужава да го чуем най малкото понеже е от класическият тип професори, дето боравят освен с няколкото западни езика, също и с латински, гръцки, еврейски, а едновременно с това - изразява нещата с една простота и скромност, които биха могли днес да бъдат цел на мнозина мозъчни тръстове , лелеещи космополитизъм. Вероятно си струва първо да се убедим дали научният подход е бил възможен и в други времена, освен нашето и дали понятията за наука и история не са били и преди подобаващо обсъждани, преди да преоткриваме Америка в лицето на научния подход , дето се е заоформял преди няколко години, или десетилетия.
Автор на текста е професор Василий Болотов, а следното е извадка от неговите Лекции по история на Древната Църква .
Науката в нейното най-високо напрежение понякога е способна да дава резултати, които на пръв поглед са доста страни. За пояснение ще взема пример от областта на физико-математическите науки още повече, че математиката е наука по предимство. През 1895г. двама професори, английския Чени (Chaney) и руския Менделеев провели сравнение на две мерки: руския полусажен и английския ярд. За обикновения ум тази работа изглежда проста и неважна: обаче знаменитите учени работели цели три дни, и не случайно: те провели 22 серии сравнявания или 880 микрометрически измерения и 132 отчета на термометрите. Подобна работа изисквала огромен труд. Трябва да се каже, че линейните мерки се измерват с ужасяваща точност, измерват се микроните и даже части от микроните (микрона е хилядна част от милиметъра).
Но аз искам да обърна внимание не на процеса на труда, а на неговия финал. В заключение на труда бил съставен протокол, чиито последни думи гласяли следното: тъй като въпросът за тъждествеността на нормалната температура от 62 градуса по Фаренхайт и 16,667 по Целзий по стоградусната скала на водородния термометър не може да бъде разглеждан като окончателно решен, то в това отношение ние считаме настоящия отчет не за безусловно точен, а за примерен .
От гледна точка на елементарната физика, подобен въпрос за тъждеството на указаните температури се явява несъмнен: но от гледна точка на първокласните учени ние виждаме тук нещо недоказуемо.
По този начин на висшата степен на науката резултатите на научните работи на първокласните учени се явяват във формата на високонаучно ние не знаем . Но това незнание е много по-ценно от редовното ние знаем , както на всички е добре известно . На подобни незнания науката може да гледа като на своя гордост, като на свое украшение. Те показват, колко високи са тези изисквания, които предявява сама към себе си, подобна наука, нетърпяща нищо недоказано.
Но може ли да предяви към себе си толкова високи изисквания, да си наложи така пълно отричане от всичко недоказано, историята, все едно: църковна или гражданска? Естествено, всеки ще разбере, че отговорът може да бъде само отрицателен. ..
Такива науки (като историята б.моя) ако те не са достигнали в своето развитие истински научния стадии, трябва да допускат математическа обработка на своето съдържание. С други думи те трябва да открият законите на явленията и да изследват хода да тяхното развитие. Но нима историята знае закона на изучаваните от нея явления? Наистина можеш да намериш книги написани по научному, в които има много речи за законите на историческото развитие.
Но ако се вгледаме по-внимателно, то ще видим, че цената им не е висока: всички откриваеми в тях закони по-скоро са гръмки фрази, отколкото нещо реално
Това са факти, но не упреци. Лесно е да се говори за законите на физическите и химическите явления, в които действат несложни величини. Но в историята действа самият човек, психическия живот на когото е така сложен, че за изучаване даже на отделни явления на човешката душа, психологията осъществява необичайно свърхнапрежение. А какво да кажем за сумирането, синтеза на отделни личности? Пък в историята действат не отделни личности, а цели народи. И ако в астрономията безусловно точни предсказвания не се отдават, то още по-малко такива трябва да бъдат очаквани от историка. Във всеки индивид, във всяко общество се крие такава маса от причини, че да бъдат изяснени напълно не се отдава на историка.
На пръв поглед не може да се оспорва това, че съществуват закони на историческото развитие. Известно е, че всеки народ расте, старее и умира. Може ли да се оспорва фактът на доказаната истина? Но аз разбирам под закон положение, което има ценност. Ако някой би възвестил от катедрата безспорната истина, че всички са смъртни, то никой не би му дал за това и пукната пара. Истина безспорна, но практически неприложима. Е, ако някой би предложил формула за изчисления на кой колко му остава да живее, то на такова съобщение биха придали по-голямо значение Аз вече не настоявам, че може да се спори срещу широката формулировка на положението, че народите са смъртни. Всъщност, какво е това народ ? Това понятие е много неопределено. Желаещите да се запознаят с това колко е трудно да се установи това понятие препращам към книгата на Деболски За висшето благо (1886г). Ако изберем за признак единството на езика, то можем на пръв поглед да кажем, че са умрели свевите, вандалите. Но откъде можем да утвърждаваме, че те не живеят в съвременните испанци? Ще ни кажат, че това е романско племе, но как тогава ще разсъждаваме за французите? По този начин въпросът в какво се състои смъртта на народа е нерешен въпрос .
Ученият който би изтълкувал историята като народно самосъзнание, би оказал огромна заслуга; но да се изтълкува по такъв начин историята е толкова просто, колкото и да се източи вода от камък. Ето защо трябва да е в сила и най-простото определение на историята, като повествование за забележителни събития, забележителни вече с това, че хората са ги забелязали .
Аз повече няма какво да добавя.
Всъщност, дали не следва да се замислим за самото понятие за история, а и наука, след като на днешно време тъй се държи нещо да се обявява за ненаучно в историята? А тя чисто и просто е повествование за забележителни събития, забележителни вече с това, че хората са ги забелязали .
Във връзка с това нещо ме подтиква да пусна един текст, чийто автор, наистина, е живял във времената на националните идеологии, но все пак може би заслужава да го чуем най малкото понеже е от класическият тип професори, дето боравят освен с няколкото западни езика, също и с латински, гръцки, еврейски, а едновременно с това - изразява нещата с една простота и скромност, които биха могли днес да бъдат цел на мнозина мозъчни тръстове , лелеещи космополитизъм. Вероятно си струва първо да се убедим дали научният подход е бил възможен и в други времена, освен нашето и дали понятията за наука и история не са били и преди подобаващо обсъждани, преди да преоткриваме Америка в лицето на научния подход , дето се е заоформял преди няколко години, или десетилетия.
Автор на текста е професор Василий Болотов, а следното е извадка от неговите Лекции по история на Древната Църква .
Науката в нейното най-високо напрежение понякога е способна да дава резултати, които на пръв поглед са доста страни. За пояснение ще взема пример от областта на физико-математическите науки още повече, че математиката е наука по предимство. През 1895г. двама професори, английския Чени (Chaney) и руския Менделеев провели сравнение на две мерки: руския полусажен и английския ярд. За обикновения ум тази работа изглежда проста и неважна: обаче знаменитите учени работели цели три дни, и не случайно: те провели 22 серии сравнявания или 880 микрометрически измерения и 132 отчета на термометрите. Подобна работа изисквала огромен труд. Трябва да се каже, че линейните мерки се измерват с ужасяваща точност, измерват се микроните и даже части от микроните (микрона е хилядна част от милиметъра).
Но аз искам да обърна внимание не на процеса на труда, а на неговия финал. В заключение на труда бил съставен протокол, чиито последни думи гласяли следното: тъй като въпросът за тъждествеността на нормалната температура от 62 градуса по Фаренхайт и 16,667 по Целзий по стоградусната скала на водородния термометър не може да бъде разглеждан като окончателно решен, то в това отношение ние считаме настоящия отчет не за безусловно точен, а за примерен .
От гледна точка на елементарната физика, подобен въпрос за тъждеството на указаните температури се явява несъмнен: но от гледна точка на първокласните учени ние виждаме тук нещо недоказуемо.
По този начин на висшата степен на науката резултатите на научните работи на първокласните учени се явяват във формата на високонаучно ние не знаем . Но това незнание е много по-ценно от редовното ние знаем , както на всички е добре известно . На подобни незнания науката може да гледа като на своя гордост, като на свое украшение. Те показват, колко високи са тези изисквания, които предявява сама към себе си, подобна наука, нетърпяща нищо недоказано.
Но може ли да предяви към себе си толкова високи изисквания, да си наложи така пълно отричане от всичко недоказано, историята, все едно: църковна или гражданска? Естествено, всеки ще разбере, че отговорът може да бъде само отрицателен. ..
Такива науки (като историята б.моя) ако те не са достигнали в своето развитие истински научния стадии, трябва да допускат математическа обработка на своето съдържание. С други думи те трябва да открият законите на явленията и да изследват хода да тяхното развитие. Но нима историята знае закона на изучаваните от нея явления? Наистина можеш да намериш книги написани по научному, в които има много речи за законите на историческото развитие.
Но ако се вгледаме по-внимателно, то ще видим, че цената им не е висока: всички откриваеми в тях закони по-скоро са гръмки фрази, отколкото нещо реално
Това са факти, но не упреци. Лесно е да се говори за законите на физическите и химическите явления, в които действат несложни величини. Но в историята действа самият човек, психическия живот на когото е така сложен, че за изучаване даже на отделни явления на човешката душа, психологията осъществява необичайно свърхнапрежение. А какво да кажем за сумирането, синтеза на отделни личности? Пък в историята действат не отделни личности, а цели народи. И ако в астрономията безусловно точни предсказвания не се отдават, то още по-малко такива трябва да бъдат очаквани от историка. Във всеки индивид, във всяко общество се крие такава маса от причини, че да бъдат изяснени напълно не се отдава на историка.
На пръв поглед не може да се оспорва това, че съществуват закони на историческото развитие. Известно е, че всеки народ расте, старее и умира. Може ли да се оспорва фактът на доказаната истина? Но аз разбирам под закон положение, което има ценност. Ако някой би възвестил от катедрата безспорната истина, че всички са смъртни, то никой не би му дал за това и пукната пара. Истина безспорна, но практически неприложима. Е, ако някой би предложил формула за изчисления на кой колко му остава да живее, то на такова съобщение биха придали по-голямо значение Аз вече не настоявам, че може да се спори срещу широката формулировка на положението, че народите са смъртни. Всъщност, какво е това народ ? Това понятие е много неопределено. Желаещите да се запознаят с това колко е трудно да се установи това понятие препращам към книгата на Деболски За висшето благо (1886г). Ако изберем за признак единството на езика, то можем на пръв поглед да кажем, че са умрели свевите, вандалите. Но откъде можем да утвърждаваме, че те не живеят в съвременните испанци? Ще ни кажат, че това е романско племе, но как тогава ще разсъждаваме за французите? По този начин въпросът в какво се състои смъртта на народа е нерешен въпрос .
Ученият който би изтълкувал историята като народно самосъзнание, би оказал огромна заслуга; но да се изтълкува по такъв начин историята е толкова просто, колкото и да се източи вода от камък. Ето защо трябва да е в сила и най-простото определение на историята, като повествование за забележителни събития, забележителни вече с това, че хората са ги забелязали .
Аз повече няма какво да добавя.
Всъщност, дали не следва да се замислим за самото понятие за история, а и наука, след като на днешно време тъй се държи нещо да се обявява за ненаучно в историята? А тя чисто и просто е повествование за забележителни събития, забележителни вече с това, че хората са ги забелязали .
Comment