1903 България обявява война на Османската империя

[DelaRea]

В лявия флан на българския Вардарски отряд стои другата част от Западния български корпус, а имено - Струмският отряд в който влизат - 7-ма Рилска и 1-ва Кавалерийска дивизия, както и 37-ми Пирински полк на 10-та македонска дивизия. Тяхната задача е да настъпят устремно по долината на река Струма и да излязат в тил на османската Вардарска армия, прекъсвайки пътя по суша между Солун и Цариград. Отрядът е под командването на генерал Ботев.

От изходната си база в района Невестино-Кочериново неговите сили се развръща в три колони между Струма и Брегалница. Първа бригада на 7-ма дивизия образува дясната колона, цантралната е от 37-ми Пирински полк от 10-та македонска дивизия, а 1-ва Кавалерийска дивизия – лявата. Още на 5-ти октомври късно вечерта Кавалерията завладява Горна Джумая, а на 6-ти вечерта - "пиринците-македонци" влизат в Царево село.

След този успех Кавалерията настъпва на юг по течението на Струма и завзема Орановския пролом. През това време главните сили на османския Струмски корпус (14-та пехотна дивизия) се съсредоточават в Кресненския пролом и настъпват на север с намерението да нахлуят на българска територия през Бараково и да подсигурят от изток операциите на Вардарската армия в битката при Куманово.

На 9 октомври авангардните части на противниците се сблъскват в района на Симитли. В началото на боя османците превземат града (разположен по това време само на десния бряг на Струма), но българите, които са заели по-удобни позиции за артилерийски обстрел, ги контраатакуват и отблъскват. Друга османска колона стига Осенова, ляв приток на Струма, но също е принудена да отстъпи. В резултат на боя за Симитли опитът за османско настъпление към Дупница е пресечен.

На 10-ти октомври – "македонците" овладява Пехчево.Три дни по-късно българските войски настъпват към Кресненското дефиле и в боя при Крупник отблъскват главните сили на Струмския корпус.

Дясната колона на българите трябва да съсредоточат основните си сили за пробив на османските отбранителни линии в поречието на Брегалница и овладяване на Кочани. Заповедта е в съответствие с плана за разгром на османската Вардарска армия в района между Куманово и Щип. При настъплението си, на 10 октомври Вардарският отряд на българите се сблъсква с османската армия при Куманово. На същия ден българският 26-ти пернишки полк се спуска от връх Повиен към Кочани и завзема част от височините североизточно от градчето (върховете Пресека и Црънковец). Придошлите турски резерви (три табора) контраатакуват неколкократно през нощта и на следващата сутрин, но са отблъснати.

На 11 октомври, втория ден от Кумановската битка между българския Вардарски отряд и османската Вардарска армия, десния фланг (колона) на Струмския отряд напада по линията Кратово – Кочани. Първата атака е отблъсната от османската 15-та низамска дивизия на рида Караташ, югозападно от Кратово, но втората атака на българите срещу Кочани е успешна. Докато част от османските войски са ангажирани в боевете около Пресека, полковник Спас Чилингиров (командващ десния фланг на Рилската дивизия) изпраща 13-ти рилски полк срещу четири османски табора, окопали се по хълмовете около Оризари, на десния бряг на Брегалница. Под прикритието на утринната мъгла българите успяват да се доближат незабелязани, но османците се окопитват от първоначалната си изненада и оказват отпор. Пристигналите от Щип османски подкрепления (три табора) се опитват да продължат съпротивата, но също са принудени да отстъпят и в късния следобед 13-ти полк влиза в Кочани. Същевременно части от 14-ти македонски полк, изпратени от Чилингиров да обходят от юг десния фланг на противника, се справят успешно със задачата, превземайки Виница. При вестта за падането на Кочани, левият османски фланг (при Пресека) отстъпва в безредие.

С победата си в боя за Кочани Седма рилска дивизия подсигурява фланга на българските войски в битката при Куманово, която има решаващо значение за поражението на османците на Вардарския оперативен театър. Непосредствено след боя разбитата 16-та низамска дивизия се оттегля към Велес, преследвана от българите. На 13 октомври населението на Щип отхвърля османската власт и след два дни градът е зает от български войски.

Междувременно на 12-ти и 13-ти октомври в боеве около Крупник лявата колона на българския Струмски отряд води тежки срещни сражения с османския Струмския корпус, с когото се е срещнала в челен сблъск в тясното долина на р. Струма.

За да продължи настъплението си от Симитли към Солун, българската войска трябва да преодолее турските войски, заели изхода на Кресненския пролом северно и източно от селата Крупник и Сърбиново. В изпълнение на тази задача колоната се разделя, на свой ред, на нови три колони. На 12 октомври средната колона настъпва по шосето от Симитли за Крупник, но се натъква на силна съпротива. Лявата колона, също е спряна и контраатакувана при опит да обходи пролома през височините на левия бряг на Струма. Дясната колона заобикаля от запад и привечер достига връх Джама (Ильов връх), без да влезе в досег с противника. В подкрепа на операцията за овладяване на Кресна действат части на 2-ра бригада на Рилската дивизия откъм Пехчево и на Родопския отряд откъм Мехомия (Разлог). Те трябва да настъпят, съответно, от запад (през Малешевската планина) и от изток (покрай Ел тепе) и да завладеят моста на Струма недалеч от Брезница (днес Горна Брезница), южно от пролома. Въпреки че не срещат съпротива, тези части не успяват да извършат трудния планински преход навреме.

Боят около Крупник продължава и на следващата сутрин - 13 октомври. Напредването на българската обходна колона от запад застрашава тила на турските войски. Под прикритието на снежна буря същия следобед те се изтеглят от Крупник на юг. Ден по-късно - 14 октомври българските части заемат Кресненския пролом. С това пътят и към Сяр и Солун е открит.

[skorpion1980]

Междувременно от Истанбул е дадено нареждане от Мала Азия, Сирия и Палестина да бъдат прехвърлени още 200 хил. османски войници. Първоначално това среща проблеми поради слабата транспортна инфраструктура в Анадола. В крайна сметка е решено частите от Сирия и Палестина да се придвижат с кораби през Средиземно море с идеята да направят десант при Родосто, Енос, Дедеагач, Кавала и Солун, след което да настъпят на север, докато малоазийските части трябва постепенно да се предвижат към европейските части на империята чрез железницата, водеща до столицата. Датата, на която започва прехвърлянето, е 12 октомври. И докато за частите от Сирия и Палестина всичко върви по план, то далеч по-многбройните анадолски части са изненадващо нападнати от арменски бунтовници, които взривяват всички железопътни линии в Източна Анадола в районите на Ван и Ерзурум, където избухва армеското въстание, организирано от Дашнякцутюн с българска помощ. Тя е факт след тайна среща в София между цар Фердинанд и българското правителство от една страна, и лидерът на дашняците Кристапор Микалеян, състояла се в дните непосредствено след като България обявява своята независмост. Според договора България отпуска 1 милион златни лева на арменската революционна организация за покупка на оръжия, изпраща и няколко офицери, които да подпомогнат организацията и избухването на тяхното въстание с цел да бъдат задържани османските малоазийски части. Цар и правителство поемат ангажимент при успешен за България завършек на войната наред със своите претенции за признаване на независимостта, откъсване на някои територии от европейската част на империята и даване на автономия на други, да настояват и за съдаването на арменска автономия по модела на Крит, Самос и българския автономен модел, прилаган доскоро в Източна Румелия.

[skorpion1980]

Между другото Деларея струва ми се, че дотук, описвайки бойните действия, малко подценяваш момента на ангажираност на османските части с въстаниците. Може би ако войната се беше случила най-реалистично изглежда турците да намалят численото си превъзходство над въстаниците, да оставят тази работа главно на башибозука, а аскерът да се насочи към сблъсък с настъпващата редовна българска армия. Някак си занапред, разигравайки бойните действия, ги базирай повече на тази ангажираност с въстаниците, както и на помощта, която последните са способни да окажат.

[DelaRea]

Въстаници и чети

Много е важно да се отбележи изключителна ценната роля на местните въстанници от бунтовните райони за успеха на бойните действия на българската армия.

Трябва да се знае, че османските войски на Балканите всъщност воюват още от юли, вече трети месец, срещу упорит и невидим враг, който ги дебне навсякъде. За това време се водят стотици сражения с над хиляда часа боеве, и османците дават над 5 хиляди убити войници, преди още да е започнала същинската война срещу тях. Това изтощава армията им и я деморализира. Вместо да се справят със ситуацията, тя сякаш губят почва под краката си с всеки изминал ден и времето работи срещу тях, твърде са уморени, а врагът става все по-силен.

Макар че, въстанието е привидно потушено с много кръв и насилие, всички са наясно, че то само е минало от етапа на "буен огън" на друг - този на "тихо горене". Уж всички селища са покорени (или изгорени), но властта никъде не може да бъде спокойна в сигурността си и е принудена да разпръсне силите са на хиляди места - буквално във всяко село и махала. Така османската армия се оказва в положението на вода във ведро с мокър пясък - има я уж навсякъде, но никъде не е достатъчна.

Във всичките си владения на Балканите Султанът е разположил огромната сила от над 350 000 човека, но понеже са твърде раздробени, не могат да се формират голями и мотивирани военни формирования, които да спрат и разгромят българските войски през октомври. В цяла Странджа практически османците не оказват почти никаква съпротива и бързат да се отдръпнат в равнините на юг от планината, още при появата на българската редовна войска.

Още при оформянето на плана си за войната, османският главнокомандващ Едем паша се чуди как да разположи силите си, така че да са ефективни и на фронтовете и във вътрешността на Империя, както и да изгради два достатъчно укрепени фланга - един в Тракия и друг - в Македония. В резултат на това още през септември се извърша една значително преместване на войски от Македония (където те са за да потушават огъня на бунта) към Тракия, но се нарушава равновесието (а огънят в Македония така и не е загасен и е на косъм от това да пламне с нова сила) и се налага връщане на част от войските обратно на запад, което допълнително изтощава и без това изнурения аскер.

Разбира се, най-големият страх на Едем паша е да не остави българите да го изненадат и да оголи столицата Истанбул. Старият и опитен паша знае, че ако дори само допусне българите (с младата си, неопитна и по-малобройна войска) да доближат или застрашат Истанбул, Султанът няма да се поколебае да му отнеме не само командването, но и главата. Затова и той държи в равна Тракия - Одрин, Кърклисе (Лозенград), Люлебургас, Димотика, Галиполи, както и в Чаталджа значителни военни сили под командването на Абдулах паша - турчин от доброто старо време (роден 1846 г.). Тези многобройни войски начело със стария пълководец обаче имат заповед да не се впускат в настъпления, а да изчакат българите в крепостите и да ги победят в отбранителни боеве в низините, където могат да ги подавят с артилерия и жива сила. Този план така и не проработва, понеже самите българи не настъпват в равното, а завземат планинските ридове едно по едно, заедно с селата и градчетата, също така едно по едно.

За разлика от Тракия, където Едем паша е разположил консервативния Абдулах паша, то в Македония той набляга на обратната тактика. Първото, което сторва, е да върне от изгнанието му, доскорошният валия на Битоля Али Риза паша. Младият паша (роден през 1860 г.) е наказан заради убийството на руския консул в Битоля от гавазите в консулството и сменен от валийския си пост през април 1903-та, но само половин година по-късно е върнат и му е поверено командването на целия Западен корпус - всички османски войски зад р. Места. Изпълнения с мъст и горящ от желание за реванш, Али Риза паша се захваща енергично за своята работа и не търпи милост враговете си.

Негова дясна ръка е Зеки паша - също толкова млад и енергичен (роден през 1862 г.), станал известен най-вече с това, че като командир на 4-ти армейски корпус осъществява Сасинското клане през 1894 г. По време на клането той заявява "вече няма нито един бунтовник, изчистихме страната, така че, няма да има такива и в бъдеще". На тези двама млади паши, по-скоро жандарми, отколкото пълководци, е поверена цялата отбрана на Македония, Албания, Тесалия и Епир.

Специално за спрявяне с местните метежници от гористите планини е назначен още по-младият, но много по-амбициозен, все още майор Нурадин Ибрахим, бъдещ паша (роден през 1873), височайш любимец, бивш адютант на Едем паша по време на войната с гърците, по-късно е адютант и на самия Султан.

Османското командване разчита на опита и консерватизма, съчетани с внимателни действия в Тракия, и на младостта и дръзновението, съчетани с енергични действия в Македония. И на двете места предприетата от тях тактика се оказва погрешна - след войната действията им в Тракия са определени като прекалено предпазливи, почти страхливи, а тези в Македония, като неразумни и твърде самонадеяни.

Както вече стана ясно, за неблагополучията на османската армия освен времето и продължителността на военните действия, съчетани с умора от постоянното напрежение, се дължат в голяма степен и на неспирните действия на местната съпротива. Всъщност никой не знае точно колко са бунтовниците (оказват се между 20 000 и 25 000 бойци). Те не вдигат селища на бунт, те воюват на различни по своя състав стотици чети, а отделни малки групи постоянно тормозят османската армия с терористични нападения и бомбени атентати. Практически всички железопътни линии в европексата част на империята са били обект на подобни атаки и всички те са прекъсвани по няколко пъти по различно време, включително и в непосредствена близост до столицата. Това много разстройва османските комуникации, който са постояно под натиск и напрежение и нищо не може да бъде сигурно до последния момент. Обявяването на войната от България и настъпление на българските войски през границата дава силен тласък на въстанниците, които стават все по-яростни в атаките си и не се страхуват да влязат в бой с редовните военни части на империята, както и да завземат за малко или много време отделни селища. Тази повсевместна и масова партизанска войнана местното българско население определено е една от основните причини за османското поражения през 1903 г.

[DelaRea]

Родопите

В състава на българския Родопски отряд влизат четири пехотни полка (Девети пловдивски, Двадесет и първи средногорски, Двадесет и седми чепински на Втора тракийска дивизия, както 40-ти Беломорски полк от 10-та македонска дивизия), също и Втора пионерна дружина, Трети скорострелен артилерийски полк, Трети планински артилерийски полк (7-ма скорострелна и 3-та не скорострелна - общо 10 батареи), Първи планински артилерийски полк (7-ма скорострелна батарея - общо 7 батареи). Общо 16 и половина пехотни дружини, 20 батареи артилерия и 1 ескадрон кавалерия. За началник на отряда е назначен командващия Втора тракийска дивизия генерал-майор Вълко Велчев.

В навечерието на войната отрядът се съсредоточава както следва:
Една пехотна бригада (Двадесет и седми чепински и 40-ти Беломорски полк), която трябва да настъпи към долината на Места - в района на Лъджене и Ракитово
Девети пехотен пловдивски полк, който трябва да настъпи към Доспат - в село Батак
Малки отряди от по 2 роти и една планинска батарея - в селата Чурен и Лилково
Двадесет и първи пехотен средногорски полк, който трябва да осъществи основното настъпление към Тъмръш и Пашмакли - между Хвойна и Чепеларе

Задачата на Родопския отряд е да осъществи настъпление в Средните и Западните Родопи, като окупира Тъмръш, представляващ потенциална заплаха за железопътната линия София-Пловдив, и достигне до Западна Тракия прекъсвайки железопътната линия Дедеагач-Солун. Отрядът трябва да действа на много широк фронт от около 180 км в тежък планински терен. Срещу него са разположени разпръснати османски формирования - гранични и доброволчески отряди и някои части на Струмския корпус.

Родопският отряд се включва във военните действия в деня на влизането на България във войната, 5 октомври 1903 г. На десния фланг българските войски отблъскват османските гранични отряди, на 9 октомври навлизат в долината на Места, а на 11 октомври влизат в Мехомия. В централния участък Девети полк среща ограничена съпротива и на 6 октомври достига Доспат. На левия фланг българските части също напредват относително бързо и на 7 октомври превземат Дьовлен. По-силна съпротива срещат в района на Пашмакли, но на 12 октомври отблъскват оттам османските сили. Тъй като в завзетите от Родопския отряд територии живее значително турско и помашко население, враждебно настроено към съюзниците, командването е принудено да остави военни гарнизони в основните селища в района.

През следващите дни частите на Родопския отряд навлизат в Беломорието.

[skorpion1980]

Естествено военните успехи на българската армия и въстаниците не оставят никак безразлични другите балкански страни. Веднага след обявяването на независимостта румънският крал Карол 1 пише поздравителна телеграма до София към приятеля си Фердинанд, с която го поздравява и признава независимостта и новата му титла цар, но и го предупреждава, че Румъния не е съгласна с българско разширение за сметка на Османската империя, ако Букурещ не получи компенсации в Добруджа. В страната е обявена частична мобилизация, като София е предупредена за румънския въоръжен неутралитет. Такъв обаче няма в Сърбия, чиито премиер Пашич е предпупреден от посланиците на европейските велики сили без Великобритания, която е изтеглила своя непосредствено след майския преврат, че преди да търсят каквато и да било дипломатическа подкрепа в така създалата се ситуация, отговорните фактори в Белград най-напред трябва да извадят страната от кашата, в която се е забъркала след майския преврат. Виждайки успешното за България развитие на войната, на 13 октовмри Австро-Унгария обявява присъединяването на Босна и Херцеговина, като едновременно с това изпраща войски на сръбската граница, с което предупреждава Сръбия да не се меси в конфликта. Сръбският премиер Пашич, който отскоро е на поста си, ясно си дава сметка, че в този момент мобилизация е трудна, а дипломатическа подкрепа още по-трудна, тъй като дори неодобряващата войната Русия се готви за такава с Япония и не би могла да защити Сърбия от австрийска инвазия. Пашич влиза в контакт с българския посланик в Белград, както и с новоназначения външен министър Никола Генадиев, които го уверяват, че при очертаващата се победа и териториално разширение България ще настоява за компенсации и за Сърбия по време на мирните преговори в посока Косово. Българските дипломати влизат в контакт и с гръцките си колеги, заявявайки им, че един от ултиматумите към Високата порта ще бъде за териториални придобивки и за Гърция в посока Епир, а също така на Атина да бъде опростен остатъка от репарациите по гръко-турската война 6 години по-рано. Нито Белград, нито Атина са особено доволни от степента на българска ангажираност в защита на интересите им, но единственото, което могат да направят, е да подготвят следвоенната си дипломация в посока запазване на равновесието на Балканите, наложено след Берлинския договор. Все пак като залъгващ ход за сближаване със София, и двете страни признават независимостта и ревизират двустранните търговски споразумения вече като със страна, която има пълноправни дипломатически отношения с тях.

[DelaRea]

Черна Гора

Ще се наложи да вкараме Черна Гора по-рано от предвиденото - времето лети, събитията са много динамични и 25 октомври е доста късно.
Да я вкараме на 10-тия ден - 15 октомври 1903?


В началото на войната Черна гора изкарва на бойното поле 30 000 войници и 140 оръдия.
Малко по-късно към тях се присъединяват около 4 500 доброволци от Босна, Херцеговина и други славянски области на Австро-Унгария. Основната цел на черногорската армия е овладяването на Шкодра, което би осигурило господство на Черна гора в Северна Албания. За целта са отредени три от четирите ѝ дивизии – общо 22 000 войници, които настъпват към крепостта по северния и южния бряг на Шкодренското езеро. Четвъртата дивизия и една бригада са оставени за общ резерв в случай на нужда.

[skorpion1980]

Към призналите българската независимост съвсем естествено се присъединява и Черна гора, която мобилизира 30000 армия, готова да настъпи към Шкодра. По-деликатно е положението относно Великите сили. Първа от тях независимостта признава Австро-Унгария малко след като българската армия е настъпила успешно в границите на Османската империя в замяна на писмено уверение, че България няма да претендира за присъединяване на територии, надхвърлящи тези от споразумението между двете страни от 1898 година. Току-що избраният за външен министър Никола Генадиев е изпратен на проучвателна мисия по въпроса във Франция и Италия. След като в Париж е получено известие от главнокомандващия българския флот капитан 2 ранг Пол Пишон, че при атака по море той няма да изостави учениците си и ще защитава Варна с всички сили, колкото и малки да са те, на 15 октомври в Париж Генадиев подписва договор с френския си колега, според който при победа България няма да търси репарации от Високата порта и се задължава да изтегли нов заем от Франция, този път за следвоенно възстановяване, изгодно за френската страна са ревизирани и други двустранни споразумения, главно търговски. В замяна Франция подкрепя българските искания за ревизия на Берлинския договор. Не чак толкова благоприятно протича визитата му Рим, където ясно му е обяснено, че Италия няма да се съгласи на беломорски излаз за България, но предвид ходът на бойните действия италианското правителство дава съгласието си за прмени в границите, автономия на част от териториите с компактно българско население, които ще останат под османки суверенитет, както и на признаване на независимостта. А в разговор с българския посланик в Лондон, британският премиер Артър Балфур също предупреждава, че на този етап българско разширение до Бяло море е неприемливо, но се съгласява, че е време за частична ревизия на Берлинския договор, започваща с българската независимост.

[DelaRea]

Въстанието на Петковден

Операциите на българските войски в Македония са улеснени от действията на ВМОРО в тила на турците.

Партизанската война, която водят македонските чети във вътрешността на империята скоро прераства във въоръжено въстание. То избухнало на 14 октомври 1903 г. и останало в историята като Въстанието на Петковден.

Заедно с милициите от местното население, които мобилизира, силите на Вътрешната революционна организация достигат около 25 000 души. Някои от отрядите, предвождани от Ефрем Чучков, Петър Чаулев, Методи Стойчев, Васил Чекаларов, Христо Силянов, Иван Попов и други войводи, наброяват до няколкостотин души, в прилепската чета на Милан Гюрлуков влизат около хиляда бойци. Те освобождават редица градове (Велес, Кратово, Щип, Крушево, Охрид) още преди идването на българите.

Част от четите на ВМОРО вземат пряко участие в битката при Куманово, а отрядът на Гюрлуков спомага за овладяването на проходите за Прилеп. Костурската съединена чета, включваща чета ¹ 4 на Васил Чекаларов, чета ¹ 5 на Иван Попов и чета ¹ 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение, след началото на военните действия се насочва през Леринско за Костурско. Отрядите на Чаулев, Силянов и други войводи пленяват стотици турски войници в Охридско и още 2 500 край Костур.

[skorpion1980]

Мисля, че при така стеклите се обстоятелства общият брой на въстаниците спокойно може да надвиши и 50 хиляди души, поне ако говорим за ситуацията в средата на октомври. Все пак да отчетем австро-унгарския натиск за спиране на бойните действия и към двете страни в момента, в който българската армия се озовава в долината на Вардар на запад, долината на Агниста на юг и превземането на Лозенград и Бунархисар на изток, подкрепен колективно от останалите велики сили, съгласен?

[DelaRea]

Мисля, че при така стеклите се обстоятелства общият брой на въстаниците спокойно може да надвиши и 50 хиляди души, поне ако говорим за ситуацията в средата на октомври. Все пак да отчетем австро-унгарския натиск за спиране на бойните действия и към двете страни в момента, в който българската армия се озовава в долината на Вардар на запад, долината на Агниста на юг и превземането на Лозенград и Бунархисар на изток, подкрепен колективно от останалите велики сили, съгласен?

Като имаме предвид броят на четниците на цялата европейска територия на Османската империя в началото на октомври (между 20 000 и 25 хиляди), и че тези въстанници в средата на месеца (Петковден) само около Крушево, Велес и Битоля са 25 хиляди, то наистина можем да смятаме, че общият брой на въоръжените (с всякакво оръжие) въстаници на Балканите в средата на октомври е приблизително около 50 000 мъже.

Що се отнася до натиска на австро-унгарците да не преминаваме Вардар, той е осезателен и недвусмилсен, както и британското нежелание да стигнем Бяло море, а и руския - да не доближаваме Проливите. В цялата тази бъркотия България трябва да лавира много упешно между дипломатическите и военните усилия на правителство, армия и население.

Имам проблем (дилема) за развоя на събитията на 20 октомври, че тогава се заформя много особена конфигурация. Няма да мога (а и не искам) да продължа сам, ще те моля за мнение.
Но изчакай да добутам военните действия с още пет дена и спирам, за да те изчакам за съвет.

[skorpion1980]

Ами общо взето за тези 5 дена трябва да се включат и черногорските действия, да добавим, че за това време придвижваните по море части от Сирия и Палестина са направили вече десант при Родосто, Енос, Дедеагач, Кавала и Солун, нека бъдат да речем 80 хиляди души, които да подсилят европейските османски части, които вече са паднали на под 300 хиляди, ако не и под 250 хиляди с немалкото убити, ранени и пленени. В Източна Анадола аскерът има своите трудности срещу арменските въстаници, в няколко градчета и села в районите на Ерзурум, Ван и Диарбекир кюрдският башибозук е започнал кланета над мирното арменско население, които все повече започват да приковават вниманието на Великите сили, особено на Русия и Франция.

[DelaRea]

Към 16 ч. на 8 октомври българските войски влизат в Кърджали от две страни.

В резултат на битката Кърджали е обезлюден, турското население на района бяга масово при настъплението на българите, а разбитият Кърджалийски корпус отстъпва към Мастанли (Момчилград). В Кърджали е оставен малоброен български прикриващ отряд, който се разполага за отбрана по линията на Арда, а флангът и тилът на българските войски, действащи в Одринско направление, е обезопасен. Делов развива успеха си при Кърджали и се насочва към Гюмюрджина. Целта му е да прекъсне османските комуникации с войските им в Македония по жп линията Солун - Гюмюрджина - Дедеагач.

Оставихме отрядът на смелият полковник Васил Делов в Кърджали към 10 октомври.
На този ден отрядът получава заповед да напредне "колкото се може по-вече" и има пълна свобода на действия "да напредва докато спре, за да си измие краката във водите на Бяло море".

В изпълнение на заповедта, на 11 октомври Делов минава в настъпление и два дни по-късно завзема Мъстанлъ (Момчилград). В същото време Родопският отряд напредва от запад към Ксанти, а Явер паша отстъпва от Мъстанли през Гюмюрджина към Дедеагач. На превала Балкан Тореси турският командир оставя прикриващ отряд от три табора с 5 скорострелни оръдия. Те имат задачата да забавят възможно повече българското настъпление и да спечелят време за безпрепятствено оттегляне на главните сили.

Битката за превала започва на разсъмване на 15 октомври. Планът на Делов е да нанесе удари в обход на турските флангове от северозапад с дясна колона, в състав три дружини) и от североизток с две дружини (лява колона), последвани от фронтално настъпление с четири дружини. Настъплението обаче се извършва некоординирано – страничните колони закъсняват и македонските опълченци са изложени на контраатаки от турците. Част от средната колона отстъпва, но турското напредване е спряно от резервите, които обхождат превала отдясно. С пристигането на дясната колона и още български резерви съотношението на силите се променя. Българите настъпват от две страни срещу турските позиции и ги завладяват към 21 ч. Лявата колона на Кърджалийския отряд не успява да стигне навреме, за да се включи в битката.

Още на следващия ден - 16 октомври българите, преодоляват съпротивата на турския ариергард и влизат в Гюмюрджина, изоставена от турските войски. Боевете на Балкан Тореси печелят на Явер паша ден преднина пред отряда на Делов.

Тук обаче османският паша прави своята генерална грешка. Напускайки с войските си Гюмюрджина, той има два варианта за отстъпление - на изток към Дедеагач и на запад през Ксанти към Драма и Серес. Достигайки до Марица, той ще се влее в основните османски сили от източния корпус на Абдулах паша. Това би значело спасение за войниците, но би бил пагубно за пашата, който има за задача да охранява Беломорието на запад от река Марица и му е забранено да я преминава. Поради една или друга причина, волно или неволно, в заповедта на османския главнокомандващ, не е посочено докъде на запад може да оперира Яшар паша с корпуса си.

И той решава да поема на запад, защото така ще може да лавира, ако ще да стигне дори и до Солун, без да наруши ничия писмена заповед (докато ако премина Марица го чака лошата участ на победен военначалник). Така пашата избира да отстъпи от Гюмюрджина на запад към Ксанти, а Делов го следва по петите с ден закъснение. Само два дена по-късно Яшар паша установява, че е направил лош избор, понеже българите от Родопския отряд са завзели Ксанти.
След падането на Пашмакли на 12 октомври, българските сили от Родпоския отряд, гонени и от лошото време в планината се придвижават стремително на юг и (с значителната помощ на местното население) на 15 октомври пада Ксанти. Два дена по-късна е завзета Драма, а още ден след това и Кавала. Части от дясната колона на отряда се придвижват към Серес, а останалата част пресреща отстъпвашия Яшар паша.

Така османския, вече бивш Кърджалийски корпус е обкръжен от морето, планината и двата български отряда. За да избегне сражението и обкръжението, Яшар паша решава да преведе воиниците си по морския бряг, като форсира водното препятствие между залива Портолагос от юг и Бистонското езеро от север. тъкмо там го настигат и българските войски..

На 18 октомври корпусът на Явер паша достига протока и започва да се прехвърля на западния бряг на Бистонското езеро. Заради проливните дъждове до пладне на следващия ден само около 1 500 – 2 000 войници с две оръдия успяват да преминат на другия бряг. През това време войските на Родопския отряд атакуват турците от север, а отрядът на Делов се приближава от изток. След двучасова престрелка Явер паша иска примирие. На 19 октомври вечерта Танев принуждава османския командир да подпише документ за капитулация. Самото предаване се извършва на следващия ден - 20 октомври, като в плен попадат около 9 600 османски войници и офицери заедно с осем оръдия.

Остатъците от корпуса на Явер паша, които успяват да преминат на другия бряг на езерото (1 500 – 2 000 войници с две оръдия), си пробиват път през българските заграждения около Кавала и се съединяват със защитниците на Солун.

[skorpion1980]

Само че не знам дали е редно в нашата алтернативка да превземаме Кавала и да правим подобен опит за Солун, а и го няма гръцкият флот в Бяло море, така че отчети помощ за Явер паша от току-що пристигналите по море подкрепления от Сирия и Палестина, вероятно на Делов ще му се наложи да води позиционна война в Родопите с тях.

[DelaRea]

Шкодра

Черна гора влиза във войната на 15 октомври 1903 г., като още на деня нейни войски пресичат границата и се насочват към близкия град Шкодра. Черногорското командване се надява да изненада гарнизона и да превземе крепостта с внезапно нападение, но не постига успех. Черногорците успяват да завземат само няколко предни укрепления, но не и да обкръжат напълно града, като османските части запазват контрола си върху пътя към Драч, откъдето продължават да се снабдяват с продукти.

Скоро практически цялата черногорска армия е концентрирана около Шкодренската крепост. Въпреки това тя не е напълно обкръжена и османските войски се отбраняват енергично, предприемайки контраатаки.

На 17 октомври 1903 година, черногорските войски започват масиран щурм на Шкодренската крепост, който продължава три дни, но не постига съществен успех. Те претърпяват тежки загуби, възлизащи на 4000 души, което предизвиква силно обществено недоволство в Черна гора.

След този неуспех черногорците подлагат града на силен артилерийски обстрел, който също не постига особен резултат. Към Шкодра е прехвърлена още една (последната черногорска ) дивизия, но нова атака не е предприета.

Двете войски - обсадената и обсаждащата започват да чакат с нетърпение и да се надяват на едно примирие меджу враждуващите страни. Развитието на войната, както и евентуалното примирие в нея, обаче, се решават на друго място от други хора - в Македония и Тракия.