Попадна ми наскоро едно книжле на Колин Имбър, което тотално преобърна представите ми за османското нашествие на Балканите... Уточнявам – аз съм абсолютен лаик в средновековната история, но чета с интерес темите, които дискутирате тук... И забелязвам, че измежду съфорумците има немалко професионални историци, изкушени от този период /14-15 век/
Та, за какво иде реч.... От фактологията , поднесена в „Османската империя 1300-1481”, ме поразиха няколко момента:
-съпротивата срещу османското нашествие на българските държавици е доста незначителен епизод от завладяването на Балканите;
-българската аристокрация действа по-скоро колаборационистично отколкото непримиримо спрямо „неверниците”;
- същото се отнася и за абсолютно всички христянски владетели и държави – Византия, Венеция, Генуа, латинските държавици, Влашко, Сърбия, епирските и албански владетели и т.н... Всички тези християнски сили са взаимодействали учудващо лесно с чуждия цивилизационен елемент, в лицето османските турци – имам предвид, че непримиримата борба с нашествениците друговерци е по-скоро фикция и плод на по-късни умозрения и народен епос;
-учудваща е липсата на виталност сред българския елит от края на Втората българска държава – това няма нищо общо с разпокъсването на държавата или с несполуките на една династия, това ми изглежда като тотален разпад и липса на посока; народ с такава аристокрация и елит е обречен да храни чужди армии и хазни; (Само някакви си 80-90 години делят проспериращата България при Светослав Тертер с лишената от всякаква жизненост българска държава от залеза на 14-ти век )
-удивително е колко лесно балканските християнски елити стават част от османските династични борби и вземат присърце участието си в османската армия; дори един епос с архетипни измерения от типа на Косовската битка от 1389 г. не може да промени тези нагласи;
А от друга страна, простия народец, колкото и да не е бил изкушен от царщината, е запазил свиден спомен за последните издихания на българската държавност - един некадърен владетел е представен в народната памет като мъченик и герой "От кога се е зора зазорила..."
-въстанието на Констатнтин и Фружин е незначителен епизод в антракта между основните действия на битката за власт между наследниците на Баязид; само десетина години след покоряването българските боляри и владетели са тотално маргинализирани, поне в познатите османски извори от онова време. За сина на Шишман се знае само, че станал управител на Синоп и приел исляма, за да остане жив...
-А какво ли би било, ако поне един измежду значимите български владетели бе проявил повече дипломатичност, коварство и далновидност и бе оцелял като полунезависим християнски български владетел до разгрома от 1402 г... ? Тимур на практика спасява Византия и дава втори шанс на империята, която , за съжаление, не се възползва пълноценно от него... Същото важи и за останалите балкански християнски държавици...
И не че е по темата, ама османците далеч не са били толкова многобройни и непобедими, както се е струвало на ужасените в килиите си монаси-книжовници, които описват зверствата на неверниците по християнските земи
Би ми било любопитно да прочета мненията на съфорумците по темата .
Та, за какво иде реч.... От фактологията , поднесена в „Османската империя 1300-1481”, ме поразиха няколко момента:
-съпротивата срещу османското нашествие на българските държавици е доста незначителен епизод от завладяването на Балканите;
-българската аристокрация действа по-скоро колаборационистично отколкото непримиримо спрямо „неверниците”;
- същото се отнася и за абсолютно всички христянски владетели и държави – Византия, Венеция, Генуа, латинските държавици, Влашко, Сърбия, епирските и албански владетели и т.н... Всички тези християнски сили са взаимодействали учудващо лесно с чуждия цивилизационен елемент, в лицето османските турци – имам предвид, че непримиримата борба с нашествениците друговерци е по-скоро фикция и плод на по-късни умозрения и народен епос;
-учудваща е липсата на виталност сред българския елит от края на Втората българска държава – това няма нищо общо с разпокъсването на държавата или с несполуките на една династия, това ми изглежда като тотален разпад и липса на посока; народ с такава аристокрация и елит е обречен да храни чужди армии и хазни; (Само някакви си 80-90 години делят проспериращата България при Светослав Тертер с лишената от всякаква жизненост българска държава от залеза на 14-ти век )
-удивително е колко лесно балканските християнски елити стават част от османските династични борби и вземат присърце участието си в османската армия; дори един епос с архетипни измерения от типа на Косовската битка от 1389 г. не може да промени тези нагласи;
А от друга страна, простия народец, колкото и да не е бил изкушен от царщината, е запазил свиден спомен за последните издихания на българската държавност - един некадърен владетел е представен в народната памет като мъченик и герой "От кога се е зора зазорила..."
-въстанието на Констатнтин и Фружин е незначителен епизод в антракта между основните действия на битката за власт между наследниците на Баязид; само десетина години след покоряването българските боляри и владетели са тотално маргинализирани, поне в познатите османски извори от онова време. За сина на Шишман се знае само, че станал управител на Синоп и приел исляма, за да остане жив...
-А какво ли би било, ако поне един измежду значимите български владетели бе проявил повече дипломатичност, коварство и далновидност и бе оцелял като полунезависим християнски български владетел до разгрома от 1402 г... ? Тимур на практика спасява Византия и дава втори шанс на империята, която , за съжаление, не се възползва пълноценно от него... Същото важи и за останалите балкански християнски държавици...
И не че е по темата, ама османците далеч не са били толкова многобройни и непобедими, както се е струвало на ужасените в килиите си монаси-книжовници, които описват зверствата на неверниците по християнските земи
Би ми било любопитно да прочета мненията на съфорумците по темата .
Comment