Съобщение

Collapse
No announcement yet.

-Тюрко-Алтайската Теория за Прабългарите -Прабългарските Златни Съкровища

Collapse
This topic is closed.
X
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #16
    Както виждате сасанидския стил се използва доста широко в Ср.Азия и Кавказ.
    Нормално, като се има предвид териториалния обхват на Ираншахр и огромното културно влияние, което се проектира от него.

    Това че българското съкровище от Наги Сцент Миклош е изработано в сасанидски стил, не означава непременно че не е българско, а е аварско.
    Това, че съкровището е в сасанидски стил означава, че съкровището е в сасанидски стил. И ти като професор Добрев не разграничаваш въпроса за майсторите и ползвателите/поръчителите, което е сериозна грешка.

    Така и никой от вас не ми отговори - защо във въпросното съкровище имаме надпис с гръцки букви на усл.казано прабългарски език. Подобни надписи са факт за Дунавска България, но абсолютно отсъстват при аварите, абсолютно!!! Те нямат писменост, не използват и руни!
    Въпросът с културната среда, в която са изработени или ползвани едни или други предмети, и въпросът за средата, в която е депонирано съкровището, са два различни въпроса. Колкото до констатацията, че аварите не използват руни, тя е недоказуема. Впрочем българите също не използват руническо писмо, поне в "столичните варианти" на своята езическа култура.
    Също на един от подносите ясно е направен рунически надпис, но не е в последствие изрязан, а гравиран при самата изработка. Ясно се чете "Ут аланга куане", в осетински Ут купи тези съдове (кани)!
    Обяснението е просто - ако става дума за древен осетински - предметът е изработен от майстор по поръчка на алански аристократ.

    А изображенията върху съдовете са блестящ сибирски "зверин стил" - блестящ и савършенно чужд на сасанидските традиции!
    Няма такова нещо. В Сибир такива паметници няма, няма такива орнаменти и въобще. "Зверилния стил", истинският скитски такъв, не поражда такива паметници като каните и съдовете от НСМ. Те са късни спрямо него и продукт на ранносредновековните реалии. Освен това "Зверилният стил" е широко разпространен и не е етнически определител.

    Animal style art, is characterized by its emphasis on animal and bird themes, and the term describes an approach to decoration which existed from China to Ireland in the early Iron Age, and the barbarian art of the Migrations Period. It is a zoomorphic style of decoration, and the Animal Style was used to decorate small objects by warrior-herdsmen, whose economy was based entirely on animals and plunder.[1]

    Сравнете рога от Кунбабони с тези от съкровището от Малая Перещепина - идентични са! И това съкровище ли е аварско?
    Роговете не са етнически определител. Такъв се явява единствено керамиката, масовата такава, както и други някои предмети, най-вече от костюма.

    Стига сте плювали по Рашо Рашев. Не е възпитано най-малкото, а ако трябва да теглим кой колко е направил, никога няма да го достигнете.
    Last edited by _magotin_; 03-02-2009, 14:21.

    Comment


      #17
      "Въпросът с културната среда, в която са изработени или ползвани едни или други предмети, и въпросът за средата, в която е депонирано съкровището, са два различни въпроса. Колкото до констатацията, че аварите не използват руни, тя е недоказуема. Впрочем българите също не използват руническо писмо, поне в "столичните варианти" на своята езическа култура." каза важнно Маготин

      Ами - културната среда, надпис с гръцки букви на неизвестен език. Такива аварски не са намирани, но прабългарски има няколко, тогава какъв е извода - средта е била българска. "Ако чуеш тропот на копита от прозореца си, много по-вероятно е да са от кон, отколкто от зебра, не че не е възможно да са изтървали зебрата от зоопарка!"
      Напротив, доказуема е, защото аварски руни не са откривани, освен ако не приемем секелските за такива, но те са коренно различни от тези по съккровището.

      Българите са използвали руническо писмо, има руни по каменни блокове от Плиска. Да не говорим за Мурфатлар и Равна. Например акад.Иван Гошев публикува монограм от княз Борис от Кръглата църква в Преслав, където след Борис написано на кръст се чете с руни "кхан". (ИвГошев.Старобългарски глаголически и кирилически надписи от 9-10в. С.1961, стр.50)

      И също, Маготине, за "звериния стил" при Пазирикските погребения" със сцени на терзанието чувал ли си? Не ти ли приличат на тези върху каните от НСМ?

      Comment


        #18
        Курт написа Виж мнение
        "Въпросът с културната среда, в която са изработени или ползвани едни или други предмети, и въпросът за средата, в която е депонирано съкровището, са два различни въпроса. Колкото до констатацията, че аварите не използват руни, тя е недоказуема. Впрочем българите също не използват руническо писмо, поне в "столичните варианти" на своята езическа култура." каза важнно Маготин

        Ами - културната среда, надпис с гръцки букви на неизвестен език. Такива аварски не са намирани, но прабългарски има няколко, тогава какъв е извода - средта е била българска. "Ако чуеш тропот на копита от прозореца си, много по-вероятно е да са от кон, отколкто от зебра, не че не е възможно да са изтървали зебрата от зоопарка!"
        Напротив, доказуема е, защото аварски руни не са откривани, освен ако не приемем секелските за такива, но те са коренно различни от тези по съккровището.

        Българите са използвали руническо писмо, има руни по каменни блокове от Плиска. Да не говорим за Мурфатлар и Равна. Например акад.Иван Гошев публикува монограм от княз Борис от Кръглата църква в Преслав, където след Борис написано на кръст се чете с руни "кхан". (ИвГошев.Старобългарски глаголически и кирилически надписи от 9-10в. С.1961, стр.50)

        И също, Маготине, за "звериния стил" при Пазирикските погребения" със сцени на терзанието чувал ли си? Не ти ли приличат на тези върху каните от НСМ?
        Курте, не бъркай тамгите и знаците с руническото писмо, това са две съвсем различни работи. Колкото до зверилния стил, между Пазирик и Наги сен Миклош има над хиляда години и хиляди километри, които никой никога няма да може да запълни с доказателства за родство. Освен това на каните от самолет могат да се видят характерните за сасанидската торевтика орнаменти и сюжети, точно като при цитираните от теб примери в Дагестан.
        За гръцките букви може да се спори наистина, но пак ти казвам, въпросът за производството и ползването е съвсем отделен от този за депонирането. И ти като проф.Добрев е добре да прочетеш конкуренцията какви ги пише, за да не се разконцентрираш. Надписите с гръцки букви не са етноопределящ признак за българи...
        Last edited by _magotin_; 04-02-2009, 10:31.

        Comment


          #19
          .
          Ако това се опитваш да родееш с НСМ, мога да ти покажа неговия първоизточник и вдъхновител...
          Last edited by _magotin_; 03-02-2009, 23:39.

          Comment


            #20
            Чашата, от която да пие Аспарух

            Това е граматически(!) коригираното от мене разчитане и превод на проф. Текин
            на руническия надпис върху някои от чашите и купите
            от Златното Съкровище от Наги Сент-Миклош: http://bolgnames.com/text/Treasure.html

            Какво тук може да се иска и търси повече?
            Last edited by ; 04-02-2009, 11:34.

            Comment


              #21
              кои точно надпис е това?
              Всяка алтруистична система е вътрешно нестабилна, защото е отворена за злоупотреби от страна на егоистични индивиди, готови да я експлоатират.

              Comment


                #22
                Маготине, различни са материалите върху които са изобразени, едното е съд, другото килими, но смисъла на сцените е еднакъв "сцена на терзанието" на нападение на хищник върху тревопасно животинче.
                Никой не ти отрича че начинът на изработка на съдовете е т.нар."сасанидски". Само че вероятността поръчителят на съдовете, или първият им собственик пона на част от тях, да е български аристократ - Ботаул жупан, е много по-голяма, отколкото да се отнася за авари.(после се намесват Ут и Анук)
                Колкото и да игнорираш надписа с гръцки букви на усл.наречения прабълг.език, той си остава едни от най-важните аргументи в българска полза!

                Comment


                  #23
                  Курт написа Виж мнение
                  Маготине, различни са материалите върху които са изобразени, едното е съд, другото килими, но смисъла на сцените е еднакъв "сцена на терзанието" на нападение на хищник върху тревопасно животинче.
                  Никой не ти отрича че начинът на изработка на съдовете е т.нар."сасанидски". Само че вероятността поръчителят на съдовете, или първият им собственик пона на част от тях, да е български аристократ - Ботаул жупан, е много по-голяма, отколкото да се отнася за авари.(после се намесват Ут и Анук)
                  Колкото и да игнорираш надписа с гръцки букви на усл.наречения прабълг.език, той си остава едни от най-важните аргументи в българска полза!
                  Смисълът на сцената няма нищо общо с храненето на хищници. И между двете изображения няма никаква пряка връзка, както не може да се докаже никаква връзка между пазиркците и българите, просто защото етногенезът на вторите протича векове след погребенията на първите.
                  С риск да се повторя, пак ще потретя, че какъвто и да е произходът на предметите, те са събрани и депонирани в аварски контекст, а именно в други аварски комплекси се откриват успоредици на формите и орнаментациите от съкровището. Дали те са породени от самото него или от съществуваща художествена традиция, е трети, отделен въпрос.

                  Comment


                    #24
                    Маготин, според теб надписът на аварски ли е? Т.е. буила и ботаул авари ли са?


                    thorn

                    Средновековните църкви в България

                    Comment


                      #25
                      Маготине, естествено че между "пазарикците" и българите има времеви хиатус, но това не пречи по-древните пазарикци, като са мигрирали към Ср.Азия да са взели участие във формиращите се по-късно източноирански пелмена вкл. и прабългарската общност, затова идеята на "звериния" стил, отразяващ религиозни представи, да се е запазила и доразвила!
                      Иначе Маршак пише че т.нар."сасанидски" съдове се изработват и в самата Ср.Азия, напр. согдийските, хоремзийските, дори пармските съдове в този стил на изработка - просто имаме наложил се стил на изработка, не е задлъжително всичко да е направено в Иран.

                      Скоба, например проф.Добрев "чете" по-точно е преписал от един пантюркистки сайт надпис от "бюлдото на хан Дингиз" като тюркски, а всъщност това е блюдо изобр. шах Варахран на лов с хоремзийски надпис, но това е друг въпрос.

                      Факт е че от езическия период нито тук, нито в Кубратова България са намирани подобни неща. Така че съкровището от Наги Сцент Миклош е правено най-вероятно от майстори пришълци от Средна Азия или Персия в ²Х-Х в, тъй като подобни накити, макар и малко се откриват и в Преслав. Все пак в съкровището има и персийско влияние - царският лов, сеймурите, които другаде не се срещат. Естествено че майсторите са се съобразявали и с желанията на клиентите си. Така че съкровището може да се нарече прабългарско, макар и да има чуждо влияние. Маготине, покажи покаже персийско съкровище с изображението на войн, който води пленник за косата има отсечени глави на враговете си окачени на седлото. (същата иконография естествено). Със сигурност може да знаеш че подобен сюжет - отсечени хунски глави върху юздата на пазирикски войн има при юечжите.
                      А да си чувал че юечжите, сарматите и аланите имали същия обичай да слагат главите или само скалповете на убитите врагове върху седлата си, както и да правят чаши от черепите им.

                      И въпросът на Торн, буила жупана и Ботаул жупан авари ли са според теб? Буила - прабълг.дума от източноирански поризход, аналогично в хотаносакски боила означава висш, издигнат, големец!
                      В прабългарски в мн.ч. боила е боилод, със суфикса за мн.ч -т в алански -тае в съвр.осетински, -т в памирските езици!
                      Last edited by Курт; 05-02-2009, 11:31.

                      Comment


                        #26
                        Курт написа Виж мнение
                        ...например проф.Добрев "чете" по-точно е преписал от един пантюркистки сайт надпис от "бюлдото на хан Дингиз" като тюркски, а всъщност това е блюдо изобр. шах Варахран на лов с хоремзийски надпис, но това е друг въпрос...
                        И тази клевета аз мога да не я забележа и да я подмина, щом като по другите форуми вие лично ме ругаете и псувате на майка, но не мога да ви позволя да лъжете и заблуждавате всички тук - хорезмийският надпис на това блюдо е разчетен от най-висококвалифицирани специалисти иранисти, именно на основата на което разчитане се опитва и да го преведе много неуспешно-несполучливо Мухамадиев, да не говорим за това, че на него дори и през ум не му минава, пък и реално не е в състояние да го идентифицира като прабългарски - виж. ИЗВАДКА ¹ 1.

                        И въпросът на Торн, буила жупана и Ботаул жупан авари ли са според теб? Буила - прабълг.дума от източноирански поризход, аналогично в хотаносакски боила означава висш, издигнат, големец!
                        В прабългарски в мн.ч. боила е боилод, със суфикса за мн.ч -т в алански -тае в съвр.осетински, -т в памирските езици!
                        Прабългарската титла боила е от гръко-бактрийски произход и нея прабългарите я имат
                        още от времето на миграцията си през Средна Азия - ИЗВАДКА ¹ 2.


                        ИЗВАДКА ¹ 1
                        На дъното на блюдото има тамга, която напомня хорезмийските, но се отличава от тях в детайлите, и след това с великолепен почерк и много квалифицирано е изгравиран “турански надпис”, който се отнася за “езика на западните хуни”(!?) – “надпись относится к языку западных гуннов” и в него го има името, но по-добре в оригинал: “не говоря уже о наличии в надписи имени царя Диккиза - сына правителя государства “Скифии и Германии” Атиллы”.

                        Тъкмо този рунически надпис най-напред се транскрибира като “kiŋkeg dikkiz ükü kessä - kijü sax sax saxynil gür täŋrig”, където с по-малки букви са посочени липсващите в руническия надпис, но тук възстановени знаци, и едва след това в процеса и в резултат на анализ, за който се привличат думи и от други тюркски езици, както и културно-исторически сведения и данни, колко странно, се прави и превод на отделните думи и словосъчетания от текста на Надписа, но на откъснато-отделни части и без да се предлага какъвто и да е сводно-обобщителен текст(!?), именно поради което и ние изваждаме и привеждаме от отделните абзаци следния доста необичайно-неортодоксален и надали изобщо разбираем “превод”: ‘короля’-‘Диккиз’-‘разрубит’-‘особый’ или ‘любимый удар мечом’-‘будь бдителен!’ или ‘остерегайся!’-‘будь вытесненным’ или ‘будь всунутым’-‘к Богу загробного мира’(!??).

                        Без да имаме сега възможност да анализираме и преценяваме поотделно и докрай основанията и аргументите на това много странно творение, което трябва да наричаме още и “превод”, посредством конкретен критичен анализ с помощта на необходимите и достатъчни културно-исторически и лингвистически сведения и данни и по този начин да посочваме и неволно, да се надяваме, допуснатите груби грешки, нека все пак да обърнем внимание, че никак не може да се приеме за издържан от каквато и да е гледна точка пасажът “Третье слово ики - в древнетюркском языке уга - означает ‘мудрый’, следовательно в данном случае это слово является титулом. Приводимое Приском имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и титул”, защото главно и основно прилагателното име определение никога и нито в “древнотюркския език”, нито пък в съвременните тюркски езици не може да се разполага след определяемото собствено име, това не е индоевропейският френски език, пък не са дори и славянските езици, затова няма никакви основания в “думата ики” да се търси или от там да се изважда “прилагателното име уга “мудрый”.

                        Ние не си спомняме дали Приск се среща или вижда Денгизих, на “приема” при Атила, той повече от сигурно вижда Ернак и дори и разпитва за него, но ако и в онези части от неговата хроника, които в момента на нас не са ни достъпни, въпросното име е изписано с два пъти гама, каквито изписвания вече сме виждали в други източници, то тъкмо това повторение обозначава ни повече, ни по-малко назализирания зв. н, така че и за нас Името трябва да се транскрибира като Денгиз, поради характерната за прабългарския език редукция на първата гласна, възможно също и като Дингиз, но независимо от това и във всички случаи за нас ще си остане много-много голяма загадка на каква база авторът заключава, че “имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и титул”(!??) [1-7].

                        Не само поради това ние си позволяваме да внесем някои поправки и добавки в така изведената от оригиналния рунически надпис транскрипция, в резултат на което според нас този надпис в използуваната тук латинизирана графика трябва да получи вида Kiŋkeg Dengiz jivi käse! Kijü, čox-čox saxyŋil, gür täŋrig!

                        Съответно на тази транскрипция и в рамките и на основата най-напред на тюркските езици по принцип, централно-водещ компонент сред които за нас като най-близки и познати, са старият огузски език и новият турски език, и на болгарските езици и диалекти в частност, един от които е и прабългарският език, но по-точно, южнодунавският диалект, а може би диалекти на Аспаруховите българи, Надписът задължително получава следния превод на български език, а именно:
                        Блюдото, от което да се храни хан Денгиз!
                        Човече, бой се много от Него, могъщ е Тангра!


                        ИЗВАДКА ¹ 2
                        Независимо и от това, тук изобщо не подлежи на съмнение, а камо ли пък и на ревизия, също така и очевидно-неоспоримият факт, забелязан още от проф. В. Томсен, че мли Βουηλα от Надписа се намира в някаква връзка, но защо пък да не си го кажем направо и наведнъж, особено когато тъкмо около това име и неговата генетична основа в началото на миналия век големите езиковеди и историци са водили горещи спорове и в края на краищата са постигнали единомислие (Ст. Младенов), днес вече това мъжко лично име всъщност и в действителност, но и с нарочно повторение, очевидно-безспорно възниква и се образува на основата на добре известната прабългарска титл. βοιλα, βοηλα, достатъчно често и широко използувана и засвидетелствувана в прабългарските каменни надписи от V²²²-²Х в., в подкрепа на което наше обобщително заключение, макар и засега да няма особена нужда от това, може да се приведе също така и сргръц. фми Βοίλας (В. Бешевлиев).

                        Само много силно предубеждение или заблуждение някакво може да стане причина и повод да се търси основа и обяснение на мли Βουηλα от Надписа, в неясно кои думи от кои езици, както се видя пак в раздела по-горе, когато гръкографичните прабългарски надписи от първите два века на Първото българско царство (681-1018), а така също и гръцките и латинските извори за същия период, са пълни с форми и употреби на собствено болгарската и засвидетелствуваната немалко пъти, титл. βοιλας самостоятелно и в съчетание с други титли, и при това пределно старателно, дори педантично събрани, систематизирани и най-компетентно обяснени от акад. В. Бешевлиев [1992] като βοιλας, βοϊλας - им.п., βοιλαν - в.п., βοιλάδασ - в.п., мн.ч., βοιλάδων - р.п., мн.ч.; βοιλα καυχανος, βοιλας κολοβρος, βουλίας ταρκάνος и най-вече ηζουργου βουλιας, ητζηργου βωυλε, сравнително много по-късно силно славянизираната и видоизменена форма на която титла е стб. áûëÿ [61-62,64], но в Супрасълския сборник - áûëè~ (Р. Цейтлин), от което е също така и струс. быля, и която форма в действителност е закономерен краен резултат от добре известната и характерна за старобългарския език, етимологична фонетична промяна у-ъ [срв. СлПИг, 28].

                        Прабългарската титл. βοιλα, βοηλα от друга страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на гр. βοηλάς” [БЕР-1, 63], а си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и това, че и мли Βουηλα от Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна композиция като bojla baγa tarkan от Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на V²²² в. [ДТС, 110], наличието на която в този надпис, поне като звуков строеж, допълнително свежда до нула вероятността днболг. боила да води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и налага българската титл. боила да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на основата и във връзка със старотюркската титл. bojla.

                        Между впрочем какво нормалният човек трябва да си мисли за някакъв си “памироирански древнобългарски език” и съответно за неговия “гениален откривател”, когато дори по линията и на нивото на многосъставността на титулатурата прабългарският език има паралели в тюркските Орхоно-Енисейски рунически паметници от началото на V²²² в., където е току-що приведената многосъставна композиция bojla baγa tarkan, а в общо взето синхронните прабългарски надписи пък композицията я има пак като трисъставна, но във вида βογοτόρ βοηλά κουλούβρος и κανά βοηλά κουλούβρος [Бешевлиев 1934, 150] – кога най-после словосъчинителите в прабългаристиката, вместо да чукат в отворена врата, “откривайки” Прародината на българите, или да гонят вятъра, изсмуквайки из пръстите си прабългарския език, ще проучат, разкрият и опишат онази пределно усложнена административно-политическа йерархия в социалната структура на прабългарското общество, която се съдържа и крепи върху дори само тези три думи.

                        Руският езиковед етимолог, специализирал се конкретно в определянето произхода на най-древния слой заета лексика в тюркските езици, И. Шервашидзе [1990], привежда и предлага пространна извадка от G. Doerfer [1965, 393-398], който тук прави “най-съдържателния анализ на старотюркската държавна власт и титулатура”, докато самият текст като цяло, достатъчно ясно представя, експлицира и “характеризира структурата на старотюркската държавна власт и титулатура”, а в самата извадка се обособяват пет категории титли, като тук са приведени само три от тях: 1. Рангови титли – хаган; 4. Почетни звания и названия за длъжностна принадлежност – тархан и 5. Длъжностни звания – тегин. Почетното звание boįla има значението “принадлежащ към Държавния съвет”[81-83].

                        И все пак, за нуждите на настоящото изследване са напълно достатъчни и онези предварителни резултати от етимологичното проучване на Лексемата, според които, доколкото в съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с гръц. βουλεία “звание члена совета”, βουλαĩος “подающий (благие) советы” от βουλή, βουλα “совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е тъждествена и титл. ΒΟΙΛ&Η, в бактрийска транскрипция и вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че думата може да се окаже преминала от късноантичния средноазиатски гръцки език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе).

                        Всичко това, на нас лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент, ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди началото на Великото преселение на народите, първи и най-напред от всички тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79; ~*~1990, 89-90].

                        Този етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е. обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура.

                        От българските езици и народи лекс. боила трябва да е преминала и към останалите тюркски езици и народи, включително и към езиците на племената, оставили Орхоно-Енисейските рунически писмени паметници от началото на V²²² в., именно поради което като цяло тя си е гръко-иранска по произход, но собствено тюркска и дори общотюркска по принадлежност и употреба и като такава тя си остава както в прабългарския език, така също и в качеството си на генетична основа на въпросното мъжко лично име от Надпис ¹ 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, където успоредно на нейната семантико-функционална модификация, се наблюдават и някои фонетикоструктурни промени и особености [срв. Altheim 1959, 253-255].

                        Comment


                          #27
                          Курт написа Виж мнение
                          Със сигурност може да знаеш че подобен сюжет - отсечени хунски глави върху юздата на пазирикски войн има при юечжите.
                          А да си чувал че юечжите, сарматите и аланите имали същия обичай да слагат главите или само скалповете на убитите врагове върху седлата си, както и да правят чаши от черепите им.
                          Макар и да нямам вашите познания по въпроса на прима виста се сетих за нещо което четох от Гумильов тъкмо за войната между хуните и юеджите, където последните са разбити и принудени да изоставят земите си, а шанюят Лаошан си прави чаша от главата на победеният им предводител Кидолу. Излиза, че обичаят си съществува и при хуните
                          VIRTVTIS FORTVNA COMES

                          Comment


                            #28
                            Thorn написа Виж мнение
                            Маготин, според теб надписът на аварски ли е? Т.е. буила и ботаул авари ли са?
                            На този въпрос не може да се даде ясен отговор. Първо, ние знаем със сигурност, че има определени титли, които се срещат у българи и авари - боил, колобър, зоапан. Не знаем точно на какво се дължи това - на аварското влияние над българите или обратното, на споделени традиции или на инфилтрации.
                            Знаем, че има "аварски" некрополи където се срещат неаварски погребения, т.е. става дума за прабългари в състава на аварския хаганат. Обособяват се цели некрополи. Има извори, които го потвърждават.
                            Вероятно е да има споделени имена. Но докато не открием паралели на тези имена в български комплекси, тези твърдения са недоказуеми, като например твърдението, че всеки Аспарух е точно кан Аспарух. На мен са ми известни към 7 Аспаруховци понастоящем, а вероятно са били много повече.
                            Чисто исторически погледнато възможно е част от предметите да са ползвани или поръчани от български велможи и после да са се намерили в аварската хазна. Аварите са известни с грабителските си уклони.
                            Last edited by _magotin_; 05-02-2009, 19:50.

                            Comment


                              #29
                              надписи и съдове

                              Тюркская надпись греческим письмом
                              Сосуд 21. Чаша с пряжкой
                              Чтение В. Томсена:
                              ΒΟΥ&ΗΛΑ • ΣΟΑΠΑΝ •ΤΕC&Η • ΔΥΓΕΤΟΙΓ&Η •
                              ΒΟΥΤΑΟΥΛ • ΣΩΑΠΑΝ • ΤΑΓΡΟΓ&Η • &ΗΤΖΙΓ&Η • ΤΑΙC&Η
                              Buila zoapan täsi dügätügi
                              Butaul zoapan taγruγï ičigi täsi.
                              Французский перевод В.Томсена:
                              ‘Le zoapan Bouila a achavé la coupe, (cette) coupe à boire qui par le zoapan Boutaoul a été adaptée à être suspendue’.
                              Немецкий перевод Ю.Немета по В.Томсену:
                              ‘Buila-župan hat die Schale vollendet, (diese) Trinkschale, die Butaul-župan zum Aufhängen geeignet gemacht hat’.
                              Немецкий перевод Ю.Немета:
                              ‘Die Schale des Boila Čaban, in seinem Auftrage wurde sie ausgefürt; Botaul Čaban hat ihr die Schnalle machen lassen, seine Trinkschale ist sie’.
                              Русский перевод С.Я.Байчорова по В.Томсену-Ю.Немету:
                              ‘Зоапан Буйла сделал ковш, [этот] ковш для питья Зоапаном Бутаулом был прилажен для подвешивания’.
                              Транскрипция С.Я.Байчорова:
                              Боыила (=Бойла) Зопан теси, дыгетюги Ботаул, Зопан тагроги итзиги тэси.
                              Русский перевод С.Я.Байчорова:
                              ‘Чаша Бойла Зопана, сделана она Ботаулом, чаша для питья для окружающих Зопана’.
                              Тюркские надписи руническим письмом
                              Сосуд 2. Кувшин
                              «По предположению Р.Гиршмана, блюдо изготовили в конце VI в. в Согде для тюркского номада... Снаружи блюда внутри поддона (отломан) – среднеперсидская курсивная надпись.
                              Чтение Э.Херцвельда: «Этот сосуд из серебряных монет приказал сделать Шарвен Масмоган» (член династии, правившей Демавендом до 758/759 г.)... В.А.Лившиц и В.Г.Луконин прочитали эту надпись иначе: «Этот сосуд приказал сделать Пур-и Вахман. 302 весовые драхмы» [Даркевич, 1976: 57].
                              Изображение 1 (см. общий рисунок), состоящее из двух рисунков на дне кувшина, С.Байчоров считает тюркской рунической надписью и читает его как эсиш «памятный» [1983: 103].
                              Сосуды 3 и 4. Кувшины
                              Изображения 2 и 3 (см. общий рисунок), состоящие из 4 символов, Ю.Немет читал как имя собственное Бойла / Буйла [Németh, 1932: 32], Ф.Альтхайм – как къадгъу «печаль» [Altheim, 1948: 202]; С.Байчоров – как агъ ойлу [=агъы ойлу] «имеющий дарственную резьбу (гравюру)» [1983: 103].
                              Сосуд 5. Кувшин
                              Изображения 4а, 4b (см. общий рисунок) – 2 группы символов на дне кувшина. Первую Ю.Немет читал как энгиз эгиз «широкое отверстие» [Németh, 1932: 30], Ф.Альтхайм – как будун «народ» [Altheim, 1948: 199]. Вторую группу Ю.Немет читал как печенежское имя собственное Илбэк [Németh, 1932: 27], а Ф.Альтхайм – как ¸гэкэ «для ¸гэ» [Altheim, 1948: 200]. С.Байчоров, полагая, что это единый текст, читает как Агъынынч эс. Улугъа «Дарственная память (т. е. дарственный подарок). Великому» [1983: 103].
                              Сосуд 6. Кувшин
                              Изображения 5а, 5b, 5c (см. общий рисунок) – 3 группы символов на дне кувшина. Группу 5a Ю.Немет читал как Севинюг биче «княгиня Севинюг», группу 5b оставил без чтения, группу 5c читал как агъы «ценность, подарок» [Németh, 1932: 29, 31], Ф.Альтхайм группу 5a прочел как суб ношда къакъ «Waser im Trunk ist Schade (eigentlich schlagen)», а группу 5b – как къойум «иоя овца» [Altheim, 1948: 200]. Прочтение С.Байчорова: Собэн мынч ¸гюг. Агъ [=агъы] ой (уш). Онгуг «Собэн настолько славен. Дарственная резьба (гравюра). Резьба (гравюра)» [1983: 110].
                              Сосуд 8. Овальное блюдо
                              Изображения 6а, 6b (см. общий рисунок) – две идентичные надписи – на верхнем и на нижнем продольном краю блюда, к которому припаяна ручка. Знаки вначале процарапаны, а затем нанесены пунсоном с заметным сдвигом. Ю.Немет читал эту надпись как Бойла Чабан чэриз къаш «десертное блюдо Бойла Чабана» [Németh, 1932: 24], Ф.Альтхайм прочел как Къадггъу къокъуны къуурагъын ой «Den Kummer vermindet die Zeit der Gesellichkeit» [Altheim, 1948: 201]. Прочтение С.Байчорова: Агъ [=агъы] ойлу гъу агъын огъушгэн Акъай «Выгравировавший эту ценность, имеющую дарственную резьбу,– Акай» [1983: 115].
                              Сосуды 9, 10. Чаши с пряжками (надписи 7а; 7b, 7c)
                              Сосуд 17. Рог (надпись 11)
                              Сосуды 22, 23. Кубки (надписи 12; 13a, 13b)
                              Надписи 7a, 7b, 11, 12, 13a, выбитые на каждой из чаш, идентичны, но только на чаше 10 знаки надписи 7b вначале процарапаны, а затем нанесены пунсоном. С.Байчоров излагает чтения Ю.Немета и Ф.Альтхайма следующим образом: Турукъ (Турум) ич айакъ «Турука (Турума) чаша для питья» [Németh, 1932: 30]; Нош иртэ къодыр «Пей по утрам и делай это с усердием» [Altheim, 1948: 201-202]. Собственное чтение С.Байчорова: Гюмюшч агъ [=агъы] ойукъ «Дарственная гравюра ювелира» [1983: 117].
                              Надпись 7c чаши 10 не выбита, а лишь процарапана. С.Байчоров излагает чтения Ю.Немета и Ф.Альтхайма следующим образом: табакъ «чаша, сковорода» [Németh, 1932: 23]; анукъур «он готов» [Altheim, 1948: 202]. Собственное чтение С.Байчорова: Аг [=агъы] огъукъ «Дарственная гравюра» [1983: 118].
                              Надпись 13b кубка 23 не выбита, а лишь процарапана. С.Байчоров излагает чтения Ю.Немета и Ф.Альтхайма следующим образом: башав багълан [Németh, 1971: 35]; кюнгиндин «от раба» [Altheim, 1948: 200]. Собственное чтение С.Байчорова: агъ [=агъы] ойуш агъынглан «Будь ценен, (как) дарственная гравюра» [1983: 130-131].
                              Сосуд 11. Бокал
                              Изображение 8 (см. общий рисунок) – надпись процарапана на дне сосуда. С.Байчоров излагает чтения Ю.Немета и Ф.Альтхайма следующим образом: сэнг «горшок» [Németh, 1932: 29]; саб или суб «вода» [Altheim, 1948: 200]. Собственное чтение С.Байчорова: эс агъ [=агъы] «Памятный подарок» [1983: 119].
                              Сосуды 15, 16. Чаша с ручкой
                              Изображение 9, 10 (см. общий рисунок) – две надписи, процарапанные на каждой из чаш, идентичны. С.Байчоров излагает чтения Ю.Немета и Ф.Альтхайма следующим образом: бакърадж «маленькая кастрюля (чашка)» [Németh, 1932: 23]; 2ко/унг1р2б или 2ко/унг1р1анг – без переавода [Altheim, 1948: 200]. Собственное чтение С.Байчорова: агъ [=агъы] онгушум «Моя дарственная гравюра» [1983: 117].
                              Last edited by _magotin_; 05-02-2009, 22:44.

                              Comment


                                #30
                                _magotin_ написа Виж мнение
                                Тюркская надпись греческим письмом
                                Сосуд 21. Чаша с пряжкой...
                                Благодаря ви най-сърдечно за поместването в Темата на този материал, който за съжаление може да даде на читателите единствено и само изключително повърхностно-беглата представа за един отдавна изминат етап в проучването и описанието на Златното Съкровище на Българските Ханове и Царе от Атила до Симеон: http://www.qypchaq.freenet.kz/Docs/Inscripr.doc

                                Благодаря ви също така, че ми давате и повод да уведомя читателите тук, които биха искали евентуално да узнаят доколко е пълна и изчерпателна моята библиография, че дори и тази не особено качествено-информативна за мене лично научно-популярна бележка аз я зная и имам още от 2003 г. и тя, повече от задължително по принцип лично за мене, нееднократно е предмет на критичен анализ в моята монография на и по “напълно заслужените” от нея ниво и начин, видно най-малкото от мястото й сред библиографията към няколко от разделите или абзаците, някои от които по съдържание са даже и куриозно-любопитни с необосновано-болните си амбиции и претенции на представените там народи и те да са наследници и притежатели на Съкровището, какъвто е случаят например с румънците.

                                Надписи на сосудах из Надь-Сент-Миклоша, Румыния. - IntNt, 2003.


                                П Р Е Д И С Л О В
                                Днес, “Онова достобележито съкровище отъ близу 6 килограма златни с@дове”, “Златно съкровище, което спада към една от най-богатите археологически находки”, както пише през 1926 и 1935 г., именитият български езиковед, акад. Ст. Младенов, а преди, заедно и след него, не само в научното пространство продължава да се носят възбудено-развълнувани гласове и възклицания като “The most magnificent relic”, т.е. “Най-прекрасното наследство”, “Incomparable gold treasure – Несравнимо златно съкровище”, “The famous Treasure of Nagyszentmiklós – Прочутото съкровище от Надь Сент-Миклош”, “Великолепната находка”, също и “Впечатляващата археологическа находка”, “The richest collection – Най-богатата колекция от метални художествени произведения”, “Знаменитые надписи Надь-Сент-Миклош”, “всемирно известные собрания позолоченных изделий”, още и “златно съкровище, което и до днес вълнува умовете на проучвателите”, “една от най-забележителните находки от ранното европейско Средновековие”, “прочутото съкровище, намерено в Наг сент Миклош, по което са изгравирани най-известните произведения с фантастични изображения”, съкровище, стилът на което е “доста различен от европейските стилове, с които сме свикнали”, “безценно съкровище”, “истинска сензация”, както напълно основателно и справедливо, макар и малко приповдигнато-емоционално се изразяват редица изследователи, но пък в нашия, донякъде по-умерено-неутрален стил, уникалното и неповторимото даже и в световен мащаб, Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” се съхранява и показва пред посетители, в австрийския Музей по история на изкуството във Виена, в залата на унгарския състав за народни танци(!?), под надписа “THE NAGYSZENTMIKLOS HUNGARIAN GOLDEN TREASURE”, т.е. “Унгарското златно съкровище от Надь Сент-Миклош”, с допълнителното пояснение “късен аварски – ранен унгарски период, ²Х в.” - тъжно, много тъжно, срамно и жалко за нас българите, че принудени и допуснали да ни откраднат свидно бащино наследство, толкова години вече, поради научна немощ, скудоумие и завист, не знаем и не можем да докажем и покажем на Света, че То, Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” не е унгарско, а единствено и само наше, българско!?... [вж. и срв. Ваклинов, Ваклинова 1983, 5; Дончева-Петкова 1966, 8-10; Младенов 1926, 61; ~*~1935, 3; Надписи на сосудах 2003, 1-3; Попконстантинов 1993, 144; Тюркские Писменности 2003, 1; Халиков 1989, 60; Hungarian art 2003, 1; Koestler 2003, 20; Kunsthistorische Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 18; Németh 1971, 2; Róna-Tas 1982, 147].

                                С тези войни, по-същество се поставя началото на Австрийската империя, останала такава, както вече се отбеляза малко по-горе, до 1867 г., когато се създава Австро-Унгарската империя, така че Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, очевидно е намерено в една, етнолингвистически и административно-политически доста неустойчива и променлива и именно поради това и твърде неопределено-неясна през някои свои по-частни периоди и ограничени места, географска област, която обаче през Ранното Средновековие е повече от 600 год. в границите на българската държава и постоянното и неизменното в която е гъстото население само от прабългари, принадлежащи и спадащи едновременно към доста на брой прабългарски племена и родове, а така също и от славяни от югоизточния, българския клон на славянството, в началото на въпросната епоха, и от унгарци, власи и българи към нейния край, които българи обаче през тази епоха са основното и водещо население на Областта, докато специално градчето Надь Сент-Миклош, макар и да се намира в северните части на въпросната област, все пак е съвсем близо до главната и централна крепост на нейния по- следен управител жупан княз Ахтум [вж. и срв. Алексова, Младенова 1981, 162-163; Артамонов 1962, 167,184; Балкански 1996, 5-135; ~*~1996а, 8-108; ~*~1996б, 38-45; Балкански, Парзулова 1996, 12; Бешевлиев 1984, 7-161; Буданова 2000, 5-76; Ваклинов 1977, 13-43; Дечев 1926, 7-12; Джафаров 1985, 3-68; Димитров М. 1980, 109-115; Димитров Стр. 1997, 10; Дончев 2003, 24-27; Дуйчев 1951, 441-452; Златарски 1970, 43-175; ~*~1971, 313-314,518-611,672-744; ~*~1994, 8,75,368-376,469-542; Ивановъ 1925, 55-62; Иречек 1978, 301; История на България 1981, 25-208,412-413,453; Коледаров 1979, 5-64; ~*~1989, 13-122; Комар 2004, 20-21; Люлюшев 1980, 71-82; Милетичъ 1918, 78-88,100; Михайлов 1971, 188,198; Миятев 1980, 26-46; Младенов 1926, 62,69; Москов 1988, 144-175; Мутафчиевъ 1935, 6-27; Надписи на сосудах 2003, 3; Ников 1918, 58-63,95-197; ~*~1920, 85-116,135-203; ~*~1930, 116-130; Овчаров 2003, 73-77; Олайош 1987, 240-252; Пириватриž 1997, 192-195; Рашев 2001, 9-132; Съсълов 2000, 330-364; Тот, Фирштейн 1970, 32-33; Фехеръ 1924, 10-16; ~*~1925, 487-494; ~*~1926, 284-294; ~*~1997, 16-21; ~*~2000, 59-60,89-213; Цонев 1937, 124; Шимони 1980, 70-83; Юхас 1980, 109-118; ~*~1985, 16-23,202-253,283-375,413; Altheim 1959, 5-30,338-360; ~*~1960, 228-243; Doerfer 1973, 1-14,20; Fodor 1982, 232-233; Golden 1980, 27-30,73,224; Gjuzelev 1988, 205-217,231-250; Györffy 1942, 1-16; ~*~1965, 39-41; ~*~1988, 26-51,117-142; Gyuzelev 1979, 7-60; Halasi-Kun 1976, 296-305; Histoire de la Transylvanie 1992, 11-235,395-621; Kristó 1993, 14-107; Lipták 1983, 32-95; Jancsó 1921, 3-11,42-44; Lang 1976, 124; Lásló, Rácz 1984, 18-28; Lipták 1983, 32-162; Maenchen-Helfen 1973, 129-180,386-448; Menges 1951, 85-117; Moravcsik 1967, 95-102; Németh 1962, 7-198,265-288; ~*~1971, 2; Róna-Tas 1982, 126-144; Thompson 1948, 17-65,148-160; БВнАт, 153-164; БСЭ-1, 96,112; ~*~-4, 469-472; ~*~-26, 148; ГрИзв-1, 88-121,166-167,212; ~*~5, 138-139; ~*~6, 153; ЛтИзв-1, 82,301-389,413-416; ~*~-2, 36-43; ~*~5.1, 8-132; ХрИБг, 53,76; Gombos-1, 230-253,600-617; ~*~-3, 2195-2197; RmİEnc, 38-74,117-128,211; WdAtl, срв. История на българите 2003, 41-42; Стоянов 2004, 269-277].

                                По-нататък обаче научаваме допълнително, че в труда си “Староримският характер на Карпато-Подунавието и Византия през V-Х² в. от Новата ера”, румънският археолог Дан Теодор, отделяйки специално място на Съкровището, най напред променя неговото име и въвежда името “Съкровище от Сънниколаул” и заявява най-категорично-убедено, че То не може да принадлежи на никой друг народ освен на старите румънци, откривани непрекъснато в тази област и в областта на Арад, независимо че по Съкровището има и рунически надписи; не съществува нито едно научно изследване, доказващо безспорната етническа принадлежност на руните като български; руните са намерени в район, чийто народ никога не е имал връзка с българите, те са румънски, защото румънците като автохтонен народ през онова време в Северното Подунавие, си набавят предмети на изкуството от Византия чрез търговци от Южното Подунавие, вече и невизантийци; тези вази през това време са имали собственик, който е инкрустирал знаците за разпознаване или някакъв текст; можели са да бъдат препродадени или придобити от друг в друго време, станали най-после притежание на някой княз на селска общност или на някой епископ; възможно е някои от частите на Съкровището да представляват и жертвоприношение, принесени на някаква църква или на някаква политическа личност; надписите по вазите трябва да имат второстепенна стойност, важен е контекстът, в който частите са открити; местонахождението на Съкровището е в румънската зона на Северното Подунавие със силни римски традиции и с много продължителни връзки с романо-византийското и византийското общество (Б. Мунтяну) [вж. и срв. Байчоров 1989, 94; Балкански 1996б, 44; Баскаков 1969, 256; Димитров 1948, 344-347,369-395; Димитров М. 1929; История на България 1981, 192-195; Младенов 1926, 61-63; ~*~1935, 4-11; Мунтяну 2004, 12; Надписи на сосудах 2003, 1-3; Попконстантинов 1993, 144; Тюркские Писменности 2003, 1-2; Фехеръ 1997, 103,110-111; Юхас 1985, 290; Daim 2003, 1,3; Daim , Stadler 2003, 2; Huns and the late Antiquity 2003, 1; Koestler 2003, 21; Kunsthistorische Museum 2003; Lásló 1976, 63; Lásló, Rácz 1984, 21-35,63,169-180; Mavrodinov 1943; Németh 1932; ~*~1971, 1-3; Róna-Tas 1982, 147; Stadler 2003, 6; AusHngMp; WdAtl, подчерт. – И.Д.].

                                Така че, разгънат по права линия и на фона и в сравнение с някои други прочити и преписи, в представянето на които по технически причини сме принудени да използуваме не малката, а голямата буква омега, като този например на проф. В. Томсен - ΒΟΥ&ΗΛΑ ΣΟΑΠΑΝ ΤΕC&Η ΔΥΓΕΤΟΙΓ&Η ΒΟΥΤΑΟΥΛ ΣΩΑΠΑΝ ΤΑΓΡΟΓ&Η &ΗΤΖΙΓ&Η ΤΑΙC&Η [Надписи на сосудах 2003, 3; Тюркские Писменности 2003, 2]; на J. Hampel [1885, 47] - ΒΟΥНΛΑ · ΖΟΑΠΑΝ · ΤªСН · ΔΥΓªΤΟΙΓ&Η · ΒΟΥΤΑОΥΛ · ΖΩΑΠΑΝ · ΤΑΓΡΟΓ&Η · &ΗΤΖ²Γ&Η · ΤΑΙС&Η; на акад. Ст. Младенов [1935, 34; ~*~1926, 63] – ΒΟΥНΛΑ · ΖΟΑΠΑΝ · ΤЕСН · ΔΥΓЕΤΟΙΓ&Η · ΒΟΥΤΑОΥΛ · ΖΩΑΠΑΝ · ΤΑΓΡΟΓН · &ΗΤΖ²Γ&Η · ΤΑΙС&Η., и на последно място и на проф. Т. Текин в оригинал и наш превод на български език – Buyla Jopan tesi düge(r)tögi, Butaul Jopan tagrogi. İçigi tesi - “Buyla Çoban tası doldurdu, Butaul Çoban (mezara) taktı (=astı). İçki tası.”, т.е “Чобан Буйла напълни таса, Чобан Бутаул го прикрепи (към гроба) (=окачи го). Това е тас за напитки.” [Tekin 1987, 29], в нашия прочит и препис, направен при разглеждане под лупа на пренесената като че ли от J. Hampel [1885, 40] снимка на чашата при С. Байчоров [1989, 128], както и при проучването с просто око на особено ясната и четлива, като че ли със същия произход, снимка и при акад. Ст. Младенов [1935, 35], а така също и на сравнително четливото фотокопие при проф. Н. Мавродинов [1959, 123] и в английското унгарско издание на Съкровището [Lásló, Rácz 1984, 127], всички те използувани единствено поради това, че сред много чистите и ясни фотоси от Музея, със запис на които вече разполагаме, няма подходяща снимка на Чашата, целият Надпис ¹ 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” има следния вид:
                                ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤªСН·ΔΥΓªΤΟΙΓ&Η·
                                ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓ&Η·&ΗΤΖ²Γ&Η·ΤΑΙС&Η
                                По добре разбираеми причини, “асемантичното” четене на Надписа не представлява никакъв или поне особен проблем, но проблемите възникват и се проявяват едва след опита да се разчете, транскрибира, осмисли, разтълкува и преведе Надписът, именно поради което до днес са налице немалко на брой прочити и преводи резултат от такива опити,...

                                И най-после, преводът на същия този Надпис ¹ 21, само че според С. Байчоров е “Чаша Бойла Зопана, сделана она Ботаулом, чаша для питья для окружающих Зопана”, именно поради което изобщо не изглежда като възможно да се сподели малко рано “избликналият” ентусиазъм на проф. Т. Балкански [1996а, 15], че в тук цитираната монография “са напълно разчетени надписите от съкровището от Над Сент Миклош” [Байчоров 1989, 126; Баскаков 1969, 256; Бенцинг 1986, 16-17; Ваклинов, Ваклинова 1983, 6-14,50-51,84-87; Гаджиев 2003, 107; Димитров 1948, 362; Златарски 1970, 321-323; Младенов 1926, 68; ~*~1928, 68; ~*~1935, 3,34; Москов 1981, 91; Надписи на сосудах 2003, 3-4; Попконстантинов 1993, 144,149;.Тюркская надпись 2003, 1; Hampel 1885, 3-45; Lásló, Rácz 1984, 36-156; Moravcsik 1958, 18; Németh 1932, 16,50-51; ~*~1971, 13; Thomsen 1917, 15,24; ХрИБг-1, 152].
                                Оказва се обаче, че и най-новата българска историческа наука регистрира “опит” за превод на Надпис ¹ 21 от Съкровището, което се прави с едничката цел, както вече се представи на съответното място по-горе, да се подкрепи прабългарската теза за неговата етническа принадлежност с “решителни доказателства, които се съдържат в самите надписи на съкровището” и затова Ст. Михайлов [1999] не се задоволява и ограничава единствено до въпросния надпис, ами се заема да даде своя “ценен принос” и за превода на гръкоезичния надпис, именно поради което тук се налага да се представи и анализира целокупният принос и на този неподражаем “преводач” от прабългарски език.

                                http://bolgnames.com/text/Treasure.html (в края)
                                We owe the honour and pleasure to dispose of the richest collection of photographs and reproductions of The Golden Treasure from Nagy Szent-Miklos and to present it to the attention of our reader in an exquisite and accessible manner to the following persons and institutions:
                                Ваклинов Ст. , М. Ваклинова, Съкровището от Над Сент Миклош. София, 1983.
                                Дончева-Петкова Л., Митологични изображения от българското Средновековие. София, 1966.
                                История на българското изобразително изкуство, т.1. София, 1976.
                                Надписи на сосудах из Надь-Сент-Миклоша, Румыния. - Internet, 2003.
                                Национален Исторически музей, София.
                                Тюркская надпись греческим письмом. Сосуд 21 - Чаша с пряжкой. - Internet, 2003.
                                Тюркские Писменности -Свод Надписей: Надь-Сент-Миклош. - Internet, 2003.
                                Daim F., P. Stadler, Der Goldschatz von Sinnicolaul Mare (Nagyszentmiklos) . - Internet, 2003.
                                Kunsthistorische Museum, Wien.
                                Laslo Gy., I. Racz, The Treasure of Nagyszentmiklos. Budapest, 1984.
                                National exhibition of Burgenland in the year 1996 in Halbturn Castle, Austria. - Internet, 2003.
                                Stadler P., Awarische Beitrage zur Ausstellung Hunnen+Awaren. - Internet, 2003.

                                Comment

                                Working...
                                X