Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Покръстването на Русь

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #76
    korto написа Виж мнение
    в крайна сметка ние ли сме ги покръстили или някой друг?
    Да, русите ги кръстихме ние, българите!

    Comment


      #77
      Въпросът е колкото елементарен, толкова и некоректен: отговорът му се свежда до историята на покръстването на различни племена и държави: насила или по принуда, или "доброволно", но при всички случаи - по причина на важни външно и вътрешнополитически явления.

      Покръстването на България - ние казваме че Цар Борис е кръстителя, но той е покръстен от пратеник на византийския василевс и приема името на кръстника си. Причините за това кръщение са обяснени в историята, няма да се спирам на тях. Масовото кръщаване се извършва от гръцки свещеници (няма други подготвени кадри за тая работа) по нареждане на нашия Цар-кръстител, църковната книжнина се превежда от гръцки източници, устройството на Църквата на територията на България приема каноничните форми на Източно-православната гръцка(византийска) църква. Отговорете сега на въпроса - кой ни е покръстил?

      И сега отиваме в Киевска Рус - при княз Владимир и си отговаряме на въпроса - кой го покръства лично него? Тук аз съм в неведение!
      Следва масовото покръстване, според някои източници - с огън и меч (като че ли не е същото и в България). Кой върши "черната" работа? Български или византийски свещеници?

      И накрая - богуслужебната книжнина - ето тук вече старобългарската писменост и език си казват думата, и понеже Професор Добрев се отпусна на тази тема, ще се опитам да покажа къде е разделителната линия между неговото виждане на нещата и моето:

      Професорът твърди, че книжнината, която ползват "русите" е старобългарската, каквото и да означава това! И твърди че употребата на пра-българския е криминализирана в ПБЦ, т.е. старобългарският е едва ли не отрицанието на пра-българският!

      Но какво представлява този "старобългарски" - ето цитата:
      "...В специално-индивидуалното си проучване по въпроса проф. Румяна Павлова [1989а] обръща специално внимание на това, че независимо от голямата близост помежду им, през IХ-Х в. славянските езици вече са формирани и се характеризират с особености и различия на всички езикови равнища; Светите Братя създават български книжовен език на основата на солунския югозападнобългарски говор; старобългарските книжовници дообработват този старобългарски книжовен език и написват на него първите старобългарски ръкописни книги, които незабавно се разпространяват в Киевска Русия; тук на основата на тези старобългарски протографи се преписват и размножават изключително голям брой ръкописни книги, езикът на които е пак старобългарски; с течение на времето богатата писменост в Киевска Русия се обособява и разнообразява жанрово, поради което някои от новите жанрове, например агиографските съчинения или религиозно-поучителните слова се стремят да следват книжовната старобългарска нормативност, докато историческите съчинения включват и смесват книжовната и народната езикови струи, а грамотите стоят най-близо до руския народноразговорен език [157-159]...."

      Моята теза (съвсем близка до горепосочената) е че Паисий е съвършено прав - старобългарският език е до голяма степен славяно-прабългарски синтезиран книжовен език, конструиран за целите на християнизацията от посочените образовани и подготвени за тази работа умове! Работата им се е състояла колкото в превода на основните богослужебни книжа (от гръцки), толкова и в конструирането на "книжовния" език, чиято задача е да бъде възприет най-лесно от всички народности и племена, населяващи (не само) територията на България, предимно славянски, и то без да се криминализира пра-бъргарския (тюркски) език, а напротив.

      Защото ако прабългарският беше "криминализиран", за учудване е защо не е криминализиран и термина "български"?

      От тук идва и лесното преминаване в Киевска Рус към християнска книжнина - копирайки буквално наречената вече от съвременниците "старобългарска" църковна книжнина. Т.е., може да се твърди, че "книжовно" ние сме покръстили Киевска Рус.

      Прочее, би било некоректно да смятаме, че цялата книжнина в Русия е превод от старобългарски, има и доста преводи от гръцки, нали? Е, в такъв случай възниква въпросът - на какъв книжовен език са били правени гръцко-руските преводи от руски свещеници?
      "...7. Пациентите във форумите трябва да се съобразяват с условието, че тук не е място за интелектуални изяви от типа на философски монолози, това е лечебно заведение." - Правила за форуми

      Comment


        #78
        НВС написа Виж мнение
        Въпросът е колкото елементарен, толкова и некоректен: отговорът му се свежда до историята на покръстването на различни племена и държави: насила или по принуда, или "доброволно", но при всички случаи - по причина на важни външно и вътрешнополитически явления.
        Покръстването на България - ние казваме че Цар Борис е кръстителя, но той е покръстен от пратеник на византийския василевс и приема името на кръстника си. Причините за това кръщение са обяснени в историята, няма да се спирам на тях. Масовото кръщаване се извършва от гръцки свещеници (няма други подготвени кадри за тая работа) по нареждане на нашия Цар-кръстител, църковната книжнина се превежда от гръцки източници, устройството на Църквата на територията на България приема каноничните форми на Източно-православната гръцка(византийска) църква. Отговорете сега на въпроса - кой ни е покръстил?
        И сега отиваме в Киевска Рус - при княз Владимир и си отговаряме на въпроса - кой го покръства лично него? Тук аз съм в неведение!
        Следва масовото покръстване, според някои източници - с огън и меч (като че ли не е същото и в България). Кой върши "черната" работа? Български или византийски свещеници?
        Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (монография, пред завършване)
        СВЯТОЕ КРЕЩЕНИЕ И ПРОСВЕЩЕНИЕ ВЕЛИКОЙ РУСИ
        Святое Крещение и Просвещение Великой Руси

        През всичките тези дни обаче Владимир продължава да се колебае и все още не е готов да се кръсти и затова разиграва и етюда с болните си очи. Тогава се намесва най-енергично епископ Михаил, който най-напред му предава съвета на княгинята, а след това му изнася и няколко религиозно-нравствени беседи, като започва, разбира се, както си му е тогава редът, от сътворението на Света. Крайната цел на тези беседи е Владимир да бъде оглашен. Така той не само вече започва да се ориентира достатъчно добре в новата вяра и скланя да се кръсти, но и “проглежда”. Оглашението обаче има три етапа и поради това трябва да се очаква, че епископ Михаил е изтърпял немалко, докато просвети и подготви за новата му вяра дивия и непокорен Владимир, особено когато от него се иска да изброи и да се отрече от предишните си заблуди, които не само, че не са никак малко, но са и от такъв вид и характер, че човек много трудно се отказва от тях.

        В началото на септември същата година личният духовник на княгиня Анна, епископ Михаил в съслужение с местния гръцки епископ и тукашните български свещеници кръщава княз Владимир заедно с дружината му, като според вече отдавна възприетата и утвърдена за подобни случаи практика на него му се дава и християнското име на императора, т.е. Василий. Специално познавайки дълбоко вкоренените езически нрави на дружинниците, които с лека ръка принасят на боговете си даже и човешки жертви, никак не е трудно да предположим, че главна роля за тяхното покръстване изиграва голямото уважение и дори респект, които епископ Михаил вдъхва най-напред на Владимир, а след това и на самите тях. Тук изобщо не бива да се изключва и възможността от вкарване в действие от негова страна и на жезъла му, съпроводено дори и от някои по-нецензурни изрази, които те няма как да не разберат и оценят по достойнство поради общия език, който се оказва за тяхна най-голяма изненада, имат със Светиня му.

        При завръщането си в Киев княз Владимир заварва тук и вече изпратената от цар Самуил доста многолюдна група от български духовници, състояща се от всички необходими за случая духовни рангове и чинове, като се започне от епископа и се стигне чак до дяконите и псалтовете, и снабдена с повече от нужната религиозно-богослужебна книжнина и даже с църковна утвар и потреба.

        Скоро след завръщането си в Киев княз Владимир насрочва Свето Кръщение и приканва с леко заплашителен тон жителите на града да се съберат на брега на реката. Тук при подходящата тържественост и пищно великолепие от песнопения и багри и под непосредственото ръководство на митрополит Михаил българските епископи и свещеници ги кръщават и още там на място им дават християнски имена:
        Посемь же Володимиръ посла по всему граду, глаголя: «Аще не обрящеться кто заутра на р€ц€, богатъ ли, ли убогъ, или нищь, ли работникъ, противенъ мн€ да будеть». Се слышавше людье, с радостью идяху, радующеся и глаголюще: «Аще бы се не добро было, не бы сего князь и боляре прияли».
        Наутрия же изиде Володимеръ с попы царицины и с корсуньскыми на Дън€пръ, и снидеся бе-щисла людий. Вл€зоша в воду, и стаяху овы до шие, а друзии до персий, младии же по перси от берега, друзии же младенци держаще, свершении же бродяху, попове же стояще молитвы творяху.


        И макар че и до днес русите много добре помнят и разказват как “их гнали в воду нагайками”, а има и отделни случаи на наранявания, пък дори и убийства, да не говорим за жестоко потушения от Добриня и Путята бунт на езичниците от Новгород и продължаващата десетки години след това по различни места невъоръжена съпротива срещу новата вяра, общо взето кръщението на русите, макар и с някои по-тежки инциденти, протича сравнително гладко и без особено груби ексцесии, характерни примерно не толкова за българското кръщение, колкото за повечето от западните страни:
        Карл Великий энергично приступил к искоренению язычества на Западе, попутно расширяя свою империю. Много трудов ему стоило завоевание Саксонии, на покорение которой понадобился 31 год. Сломав, наконец, ее сопротивление, Карл приказал в Вердене обезглавить 4500 пленных топором, а половину населения переселить во Францию.
        Методы прозелитизма, применяемые Карлом Великим, для христианизации Венгрии и Саксонии ничем не отличались от магометанских, огнем и мечем насаждавших Коран среди неверных. Позже так же стали действовать Бранденбургские маркграфы в Пруссии и меченосцы на Руси. Карл увлекся и во Франции проведением религии в жизнь своих подданных. Он сочинил "Капитуларии", то есть гражданские законы, предназначенные для исправления и пополнения декретов, изданных поместными Соборами Римской Церкви.
        Любопытно, что ни папа, ни Церковь, а император законом вводил в правило: воскресный отдых, обязательность посещать богослужения, совершать крещение детей, давать милостыню, ежедневно читать ''Отче наш" и т.д. Карл учредил смертную казнь для всех противившихся принятию христианской веры, а также для не постящихся во время поста и питающихся мясом по пятницам (там же, с. 487-493). Император перенес свою заботу и на монастыри, следил за соблюдением монашеской дисциплины, за порядком, причем малейшее нарушение, замеченное его полицией, влекло за собой тюремное заключение и различные другие кары. Кроме того, закон предвидел для грешников епитимий
        [Воейков 2010, 44].

        Съвършено очевидно и митрополит Михаил, и княз Владимир много добре и съвсем от извора са запознати с голямата грешка на княз Борис и всячески се стремят да не я повторят. Именно в това се крие първата и основна причина за това кръщението на русите да премине без особено груби ексцесии, а не в нееднократните съвещания на Владимир с народа или пък в смиреността на руския народ, в благотворното и облагородяващо влияние на Църквата върху него и тям подобни (М. Новиков).

        След това нататък вече и останалите руски князе и царе са увлечени от техния пример и оглеждат и премислят нещата от всяка една страна, включително и това епископът да произхожда от народа, който предстои да бъде покръстен, и да говори, разбира се, неговия език. Точно такъв е случаят с волжския българин епископ Гурия, когото специален църковно-народен събор назначава и изпраща да кръсти българите от Казанското Царство.

        По четирите краища на страната се изпращат български епископи и свещеници, които под охраната и съдействието на войска кръщават жителите на съответните градове и села. Специално митрополит Михаил, придружен от няколко епископи и свещеници и охраняван от достатъчна на брой войска, командвана от двама воеводи, се отправя към цитаделата на руското езичество Новгород.

        В кръщението на народа си най-дейно участие взема и самият княз Владимир, който зарадван и окрилен от поздравленията на много европейски монарси, застава начело и лично ръководи отряда, който кръщава славянските племена по посока на Днепър.

        Благодарение на княз Владимир и на митрополит Михаил кръщението на русите е толкова добре подготвено, организирано и проведено, толкова възвишено-патетично, че сега вече и особено след достатъчно пълно-подробното изясняване на тяхното съдържание, съвсем различно и по новому трябва да ни прозвучат и горецитираните редове на В. Татишчев.
        Last edited by ; 27-02-2011, 14:08.

        Comment


          #79
          korto написа Виж мнение
          в крайна сметка ние ли сме ги покръстили или някой друг?
          Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011
          http://bolgnames.com - Russians_2
          ...българите предават на русите едно доста специфично-характерно християнство, което те изповядват и практикуват още от мига на кръщението си и което като цяло русите съхраняват и пазят чак до към средата на ХI в., когато гръцките и гърчеещите се руски духовници и свещенослужители започват да го изкореняват и премахват. Първата им работа тук е най-вулгарно-грубо да изтрият и премахнат от ръкописите всякакви български следи. Същевременнно почти на всяка служба или религиозен празник те не пропускат случая да отправят хули и даже и да анатемосат “проклетите българи”. Но въпреки всичко това ромеите все пак и по никакъв начин не успяват да изтрият окончателно и безвъзвратно от паметта на руския народ този велик български дар и спомен, защото свидетелствата и доказателствата за него не само са теоретически и практически неизброими, но те са и най-различни по вид и характер и много от тях чисто и просто изобщо не подлежат на изтриване или премахване, особено лингвистичните:
          Но археологическите и палеографските изследвания разкриват и още една особено важна страна в българо-руските духовни и църковни връзки – а тя е особено неприятна както за руските, така и за българските църковни историци. Това е характерът и видът на изповядваното от българската църква християнство, предадено от нея на руския народ при неговата християнизация и считано от гръцката „православна“ църква за еретическо.
          Въпреки преследванията на изповядващите такова „еретическо“ християнство, то се запазва в руските земи до ден днешен със своите обреди, обичаи, но и със своята църковна музика, така наречения „болгарский роспев“. А тази музика, отличаваща се коренно от гръцката църковна музика, е предавана също по традиция в течение на цяло хилядолетие. В този смисъл последователите на старата църковна традиция в руските земи, „старообредците“ – както те биват наричани сред руското общество – не са нищо друго, освен последователи на старото християнство, възникнало в нашите земи още през първия век на новата ера и проповядвано от Христовите апостоли, които в посланията си свидетелстват за своята дейност при разпространението на Евангелието по тези места [Чилингиров 2010, 107-108; ~*~2010а, 60].

          Comment


            #80
            Професоре, според вас излиза, че в България между 864 и 1018г. е имало християнска религия, различна от византийското православие?

            Comment


              #81
              Stan написа Виж мнение
              Професоре, според вас излиза, че в България между 864 и 1018г. е имало християнска религия, различна от византийското православие?
              Спрямо Гръцкото Християнство, Българското Християнство се характеризира с някои, присъщи единствено и само на него черти и особености. Това дава основание и едното, и другото да се приемат за две отделно-самостоятелни форми на съществуване на Източното Православие.

              По принцип формите на съществуване на дадена субстанция притежават по-голям брой напълно тъждествени и за двете, съществено-значими черти и особености и по-малък брой, характерни само за едната от тях, несъществени черти и особености.

              Особено силна и ярко очертана специфика на Българското Християнство придава наличието в него на редица вехтозаветни съставки и елементи, а така също и използуването тук на арианистичния Символ Верую с неговото по-особено разбиране за Светата Троица.

              Това положение на нещата трае до възцаряването на Петър, при когото се вземат някои мерки за уеднаквяването донякъде на двете христианства, но окончателното им радикално и по същество отъждествяване се прави едва след падането под гръцко иго и на Западна България.
              Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011

              http://bolgnames.com - Russians_2
              Независимо от всичко това, първото, главното и най-същественото, в голяма степен напълно-достатъчното и изобщо неопровержимото свидетелство и доказателство за това, че не гърците, а именно и тъкмо българите кръщават русите, е видът и характерът на Християнството, което те им предават и което е коренно различно от онова, което изповядват и разпространяват самите гърци, независимо че именно те пък кръщават българите и още тогава им предават, разбира се, собственото си Гръцко Християнство.
              В литературата това християнство на българите, предимно с отрицателен знак, се определя и нарича най-различно – арианско, българско, дуалистическо, еретическо и др., но по-разгърнато-официалното му наименование според римокатолиците като че ли е “български обряд или секта”. Този израз се употребява и от страна на папата през 967 г., забраняващ да се назначават на новоучредената катедра в Прага лица, принадлежащи "к обряду или секте болгарского или руского народа, или славянского языка". Така че оттук непременно трябва да се направи и изводът, че папата и римокатолиците въобще се пазят и странят като от огън от Българското Християнство:...

              В действителност по произход Българското Християнство през ΙХ-Х в. е историко-генетически разнородно-разнообразен, но независимо и въпреки всичко това напълно и изцяло вътрешно-единен и самобитно-оригинален, собствено български органичен синтез от редица християнски традиции, течения, направления, тенденции, линии и т.н. от различно време и от различни посоки.
              По силата на всичко това в Българското Християнство най-напред и преди всичко, но и като първа по време група специфични черти и особености са налице и се наблюдават наложените със съгласието още на княз Борис Кръстител от поканените пак от него в България римски духовници промени в църковните правила, обреди и обичаи като седмичните и великденските пости, ръкополагането на свещеници при определени условия и начин, правото на свещениците презвитери, които се отличават със законен брак, да миропомазват и ръкополагат, така че непризнаването от страна на гърците на извършваното от тях миропомазване, а от тук и на самото кръщаване задължително води до повторно миропомазване на всички кръстени от тях преди това и др.:...

              На второ място определено подчертана специфика и своеобразие на Българското Християнство от ΙХ-Х в. му придава и проникналата и усвоена от него след това собствено кирило-методиевска християнска доктрина или традиция, която от своя страна има своите най-дълбоки основи в раннохристиянските принципи с преобладаващи вехтозаветни елементи. Тази вехтозаветна по съдържание и същност линия се проектира върху целия раннохристиянски мироглед и най-добре тя е развита и защитена в богословието на св. Йоан от ΙV в., от която св.св. Кирил и Методий не само черпят аргументация против триезичната ерес, но и по подобен начин отдават предпочитание в проповедта си на вехтозаветни сюжети и позоваване на Притчи и Премъдрости на Соломон, Видение Исайево и др.

              Сравнително голямата специфика и своеобразие на Българското Християнство през ΙХ-Х в. се задава и определя още и от наличието в него на редица собствено ариански по произход съставки и елементи и даже и на определено доминираща го на моменти арианска тенденция, която се проявява особено силно в Символа на Вярата като една от трите апостолски норми, които започват да се разпространяват от Рим след 150 год. (А. Гарнак).

              След възцаряването на Петър и признаването юридически, но не и канонически на българската патриаршия от ромеите през 927 г., понеже при сключването на мирния договор тогава с декрет на византийския император на главата на Българската Църква се признава единствено и само патриаршеско достойнство (КМЕц), византийското влияние върху българския културно-религиозен живот се усилва особено много в Източна България, но не и в Западна България, която общо взето през цялото време на своето съществуване е във враждебни отношения с Византия и там Християнството все още се запазва в своя автентично-български вид и разновидност:
              Дамян светителствал в Доростол, сега наричан Дристра. При него България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на император Роман Лакапин, бил провъзгласен за патриарх от императорския съвет, а после бил свален от Йоан Цимисхи (ДюкСп).

              Всъщност първата схизма на Българската Православна Църква фактически и практически продължава до издаването от страна на Василий ΙΙ на трите му хрисовула през 1018-1020 г., с които в действителност Българската Православна Църква не само се реорганизира административно-политически, но се и подбират и назначават за епископи висши духовници българи, които най-малкото публично-привидно възприемат и прокарват каноническата догматика на Гръцкото Християнство. За да се гарантира обаче всичко това, титлата на предстоятеля на Църквата се снема от патриарх на архиепископ и за такъв след известно време се назначава епископ грък:..

              Comment

              Working...
              X