Покръстването на Русь

[Гост]

Тук гледам разговорът се е завъртял около кръщаването на Русия при Владимир. Обаче има и по-ранни опити за покръстване. Споменаа се за кръщаването на Асколд и Дир през 867 г. Вероятно обаче не са успели да наложат новата религия, защото през 957 г. се говори за кръщаването на княгиня Олга. Май и тя не успява много да направи и накрая Русия е покръстена при княз Владимир. Доколкото разбрах от това, което намерих и трите пъти Русия е кръщавана от Константинопол. Май тогава е било модно да се кръщават езичници.
Обаче никъде не съм срещал на какъв език са се водили богослуженията при Асколд и Олга. На старобългарски/църковнославянски няма как да е поне в първия случай, азбуката още не е била написана. На староруски също не може - няма богослужебни книги. Вероятно на гръцки. Ако вярваме на княза, то вероятно това е била една от причините да не успеят двете покръствания.

Святое Крещение Великой Руси
Върлият езичник, но хладнокръвно-пресметливият, далновидно-прозорливият и вещо-изкусният политик и дипломат княз Владимир не толкова под натиска на събитията, колкото в резултат на трезво-мъдра преценка и оценка на геополитическата обстановка, а така също и под натиска на изкючително важния и съществен факт от вътрешнополитическо естество, че 25-30% от поданиците му са вече християни, в това число и няколко от жените му, узрява бавно, но сигурно за това, че е настъпило времето да покръсти себе си и своя народ.
Към всичко той отива без да бърза, последователно-методично, по най-различни пътища и средства, включително и посредством редица консултации на място при него в Киев със специално изпратените тук духовници от Волжска България и от редица други места или пък пак на място, но вече и главно в Цариград, където изпраща специална делегация, която да огледа тамошните християнски храмове и като присъства и на техните богослужения, да му даде съвет относно това коя все пак от предлаганите му религии да предпочете и избере.

Наред с това мъдро-практичният и грижовно-тактичен държавник княз Владимир наблюдава и има най-непосредствено впечатление от новопокръстените съседни племена и народи и от техните покръстители като дунавските българи и гърците, мюсюлманите волжски българи и арабите, хазарите и евреите, франките и римляните. Поради това у него се загнездва убеждението, че Великото Дело може да се доведе до своя благополучен край и завършек, а и съпровождащите го и неизбежни в подобни случаи вътрешни сблъсъци и сътресения може да бъдат сведени до минимум, единствено и само ако и покръстители, и покръствани имат един и същи език, най-малкото за да могат да общуват и да се разбират помежду си.

Но не само и толкова точно това – той много добре вижда и разбира още, че покръстването на русите от страна на гърците непременно означава също така и силно политическо влияние, а може би дори и хегемония на Византия над Русия. А това той в никакъв случай не може дори и да си го помисли, камо ли пък да го допусне, най-малкото защото е потомък на онези руси, които са забивали преди това щитовете си на портите на Цариград.

Освен това самият той дълбоко в душата си все още пази най-топли спомени от напевния южнославянски български говор на добрата си баба Олга, а пак при нея беше виждал и тези толкова красиво изписани в яркочервени цветове загадъчно-неразбираеми български книги, така че към настоящия момент като покръстители на своя народ той вижда и приема единствено и само дунавските българи на цар Самуил, към когото и отправя молба тъкмо в този смисъл.

Точно тук отваряме малка скоба, за да кажем в един далеко по-конкретен, но не и по-страничен план, че Л. Гумилев [2009] приема и счита, че по това време княз Владимир е съюзник не на Византия, а на цар Самуил и в това си заключение той се основава на установения и описан от М. Приселков в публикация от 1913 год. контакт и преговори между тях, по силата на които Българската Патриаршия в Охрид трябва да изпрати на Киев книги, икони, квалифицирани богослови проповедници за борба с езичеството и свещеници учители, които да учат децата на славянско четмо и писмо [162-163].

Според нас срещата между княз Владимир и цар Самуил става най-вероятно през периода 986-987 г. с предпочитание към първата половина на втората година. Тогава Самуил провежда военно-наказателна експедиция към североизточните си владения. Тук той подлага на огън и меч българските градове и села, които през 971 г. изменят на клетвата си и преминават на страната на гърците (Ив. Божилов).

Тук напълно естествено Самуил не може да пропусне случая да не обсъди геополитическата обстановка със своя не толкова далечен родственик и да се опита да го привлече на своя страна срещу Византия, докато Владимир пък използва случая да си осигури подходящите за Светото Кръщение духовници. Те двамата изобщо се разбират много добре на двата толкова близки славянски диалекта, още повече че Самуил говори до болка познатия на Владимир още от детството му и тъжно-напевен език на неговата добра баба Олга, затваряме скобата.

Този напълно закономерен ход на събитията обаче се ускорява и получава своя неизбежен израз в една чисто външна случайност, състояща се в това, че към средата на 80-те години на Х в. положението на имп. Василий е почти критическо, защото от една страна към столицата настъпва спечелилият почти цяла Мала Азия претендент за престола Варда Фока. От друга страна пък за него все още е не само реална, но и много голяма заплаха българският цар Самуил, който след като го разгромява през 986 г. при Траянови Врата, не престава да напредва на юг и югозапад, подлагайки на огън и меч всичко по пътя си и заплашва да превземе дори и Солун.

Ето защо Василий се обръща за помощ към княз Владимир и сключва с него договор, съгласно който последният му предоставя за текущи нужди 6-хиляден военен отряд, а в замяна на това получава ръката на сестрата на императора, но за да стане това последното обаче, Владимир и неговият народ трябва да се покръстят.

Василий най-вероятно моли спешно Владимир за помощ посредством пратеника си стратега на Маврокастрон, който пристига в Киев около началото на 988 г., натоварен с парите, златото и подаръците, които е успял да събере в стратегията си. Това обаче не е достатъчно за Владимир, защото в действителност той не е особено ентусиазиран да тръгне да се бие чак в Мала Азия, и тогава стратегът, съобразявайки се с най-строгите указания на Василий да привлече русите на всяка цена, му обещава от името на императора още пари, злато и подаръци, а накрая и ръката на гръцка княгиня, което се и отбелязва в специално сключения договор.

Благодарение на руския военен отряд, който пристига в Константинопол най-вероятно след 4.04.988 г., Варда Фока е разгромен и княз Владимир започва да чака Василий да изпълни обещанието си за княгинята, а и за парите и златото. Второто обаче не се прави, поради простата причина, че хазната на Василий отново е празна, докато първото пък се забавя и протака по причина на това, че във византийския царски двор отдавна вече цари най-строгата забрана княгини да се дават за жени на чужди владетели, особено пък непокръстени.

Изправен пред тази не особено приятна ситуация и за да бъде още по-убедителен, към средата на месец юли князът обсажда и превзема Херсон, който по начало е най-източният български град в Северното Причерноморие, но след падането на Източна България под византийско иго преминава в ръцете на гърците. По това време Херсон общо взето е християнски град (Л. Гумилев), в който към края на Х в. има сравнително многобройна българска диаспора, немалка част от която са бежанци от завладяната от гърците Източна България, и които българи тук си имат и собствен православен храм със свещеници българи.

Голяма помощ на Владимир за превземането на Херсон му оказва местен български свещеник на име Анастас, който в писмо, хвърлено със стрела, посочва откъде точно минава водопроводът на града. При този шантаж ромеите се предават, но пак по византийски, като набързо изпращат за жена на Владимир не княгиня чиста гъркиня, а българската княгиня Анна, която пристига по море в Херсон, придружена от български епископ и двама свещеници.

Още на другия ден в българската църква епископът на княгиня Анна в съслужение с тукашните български свещеници кръщава княз Владимир заедно с дружината му, като според вече отдавна възприетата и утвърдена за подобни случаи практика на него му се дава и християнското име на императора, т.е. Василий. Непосредствено след това князът се и венчава с княгинята, най-вероятно едва след което се и развежда с последната си законна съпруга, което за него, разбира се, е повече от добре дошло и вече поради добре известни причини никак не му е трудно.

Между впрочем цялата тази никак непроста и доста тромаво-трудоемка дипломатико-религиозна процедура за ромеите изобщо не е сложна и трудна за изпълнение и довеждане до успешен край понеже самата княгиня Анна, едно че е племенница на Василий, защото той и сега вече бившият български цар Борис ΙΙ са втори братовчеди по майчина линия, по силата на което тя пък е трета братовчедка, което пак ще рече и някаква сестра, на престолонаследника. И все пак най-благоприятното тук за византийците е това, че българката е съименница на родната сестра на Василий, принцеса Анна.

Освен това княгинята още от детските си години расте и се възпитава в императорския дворец като заложник най-напред за спазването на мира между българи и ромеи след смъртта на цар Петър и поставянето на трона от тяхна страна на сина му цар Борис ²², а и нейният пленен в превзетия от имп. Йоан Цимисхий Велики Преслав и детрониран през 971 г. самолично пак от него в Константинопол, баща отдавна вече е убит при опит за бягство при Самуил.

Така че и от тази страна всичко е наред, поради което за гърците няма нищо нередно или лошо в това тя да се представи и даде за жена на варварина езичник като чиста гъркиня и то сестра на императора, с което като цяло не се налага освен това те да нарушават и собствените си закони. Така с цената на една фалшификация подмяна и измама гърците спасяват положението, но пък още от тогава, че дори и досега продължават да лъжат русите, че са им дали за жена на Владимир княгиня истинска гъркиня.

Повече от изключено е Владимир да не е открил измамата, но си е замълчал, защото най-вероятно още тогава е харесал младата българка, което, разбира се, си е напълно в негов стил. И все пак на тръгване от Херсон без каквито и да е угризения на съвестта и доста показно, а и външно някак си немотивирано-неоправдано русите разграбват града, изпразват градската хазна, отнасят всякаква църковна утвар и потреба, дори и намиращите се там мощи на светци, икони, антични статуи на коне от градския площад и изобщо и князът, и дружината му се сдобиват от цялата тази военно-религиозна експедиция с несметни богатства и блага. Допълнително към всичко това Владимир взема със себе си и някои от местните български свещеници.

При завръщането си в Киев княз Владимир заварва тук и вече изпратената от цар Самуил доста многолюдна група от български духовници, комплектована от всички необходими за случая духовни рангове и чинове, като се започне от митрополита и се стигне чак до църковните певци, и снабдена с повече от нужната религиозно-богослужебна книжнина и църковна утвар и потреба.

Първата работа през тези дни на княз Владимир е да заповяда да се премахнат и разрушат статуите на езическите богове. След това на съвместна среща с ръководството на българската църковна мисия се взема решение за учредяване в Киев на митрополия и на епархии в Новгород, Переяславъл, Чернигов и Белгород и по този начин българите полагат основите и на Руската Църква. А поради тъкмо този ред и начин на нейното учредяване тя съвсем очевидно следва да се приеме за формално поставена под юрисдикцията примерно не на Цариградската, а единствено и само на Охридската Патриаршия.

Българските духовници и свещеници тук освен това започват да планират, организират, ръководят, направляват и осъществяват всички без изключение културно-просветни дела и дейности сред русите. По този начин българите полагат основите и на Руското Училище. В това отношение тяхна най-близка опора и подкрепа е самият княз Владимир, който независимо от майчините сълзи и вопли не се поколебава даже и със сила да принуди киевските сановници и боляри да изпратят децата си да се учат при българските учители свещеници.

Съществен момент тук е вземането още и на решение за изпращане на проповедници и в съседните държави и на първо място във Волжска България. Най-подходяща за случая например е кандидатурата на епископ Марко Македонянин, защото той е македонски прабългарин и владее родния си прабългарски език, който е почти същият с волжскобългарския. Тук епископ Марко успява да покръсти четирима български князе с цялото им домочадие и подвластни, което като се има предвид общо взето друговерската нетърпимост на Исляма по това време, трябва да се приеме като една сравнително успешно изпълнена мисия.

Скоро след това княз Владимир насрочва Светото Кръщение и приканва с леко заплашителен тон гражданите на Киев да се съберат на брега на реката, където при подходящата тържественост и пищно великолепие от песнопения и багри българските свещеници ги кръщават и още там на място им дават християнски имена.

И макар че и до днес русите много добре помнят и разказват как “их гнали в воду нагайками”, а има и отделни случаи на наранявания, пък дори и убийства, да не говорим за жестоко потушения от Добриня бунт на езичниците от Новгород и продължаващата десетки години след това по различни места невъоръжена съпротива срещу новата вяра, общо взето покръстването на русите протича сравнително гладко и безинцидентно.
Всичко това изобщо, благодарение на княз Владимир е толкова добре подготвено и организирано, толкова възвишено-патетично, че сега вече и особено след достатъчно пълно-подробното изясняване на тяхното съдържание, съвсем различно трябва да ни прозвучат и горецитираните редове от Татищев. Тъкмо поради това ние намираме за полезно и необходимо да ги цитираме и тук с непременно-задължителното пояснение, че като наемник на гърците Владимир наистина воюва срещу Самуил, но това е вече след 1000-та година и лично на нас много би ни се искало това да не е било в онази последна и толкова злочесто-тъжна за всички българи битка:
Война с болгарами. Крещение Владимира. Митр. Михаил. Епископы по городам. После этого пошел Владимир на болгаров (булгаров) и, победив их, мир заключил и принял крещение сам и сыновья его, и всю землю Русскую крестил.
Царь же болгарский Симеон прислал иереев ученых и книги в достаточном количестве.

И послал Владимир во Цареград ко царю и патриарху просить митрополита. Они же весьма возрадовались и прислали митрополита Михаила, мужа весьма ученого и богобоязненого, который был болгарином, с ним 4 епископа и многиех иереев, диаконов и демественников (певчих) из славян.

Митрополит же, по совету Владимира, посадил епископов по городам: в Ростове, Новгороде, Владимире и Белгороде. Сии шедшие по земле с вельможи с войском Владимировым учили люд и крестили всюду сотнями и тысячами, сколько где удавалось, хотя люди неверные весьма о том скорбели и сожалели, но отказываться из-за воинов не смели.

Още на другия ден, но повече от сигурно, след като преди това, разбира се, получава съответните препоръки и указания от младата си, 27-28-годишна жена княгиня Анна, която също така се включва най-енергично-дейно и при това изключително компетентно във Великото Дело, като дори изписва от Константинопол архитекти и майстори строители, които построяват първата в руската история каменна сграда – катедралата Пресвета Богородица, княз Владимир се разпорежда да се открият училища, в които българските свещеници започват да учат децата и юношите от знатни семейства на четмо и писмо на български език и да ги подготвят за свещеници и монаси, като в тези училища се приемат и девойки.

Своята щедро-голяма лепта за Великото Дело внася и княз Владимир, който определя 1/10 част от личните си приходи да отиват за нуждите на Църквата. Започва строителството на нови църкви и манастири, в които първите свещеници и монаси са пак българи, така че кратко време след това само в Киев има близо 400 църкви. По четирите краища на страната се изпращат български митрополити и свещеници, които под охраната и съдействието на войска покръстват жителите на съответните градове и села; подпомагат и работят като учители в новооткриващите се училища; служат като свещеници и монаси в новостроящите се църкви и манастири и т.н.

По-нататък вече се изграждат и църковни съдилища, като тяхната дейност се регламентира и регулира от специално разработения в Митрополията и приет и утвърден от княз Владимир Църковен Устав. В този устав още тогава са залегнали редица фундаментални клаузи и наредби на семейното право, във връзка с престъпленията против нравствеността, отделно се формулират клаузи и се регламентира съдопроизводството срещу духовници и др. По този начин българите съставят и първата и основна нормативно-правна уредба не само на Руската Църква, но и на цялата руска държава.

Наред с това княз Владимир предприема специални мерки и за издигане престижа пред народа и на руската войска, поради което се разпорежда те повече да не се хранят в дървени, а само в сребърни съдове и прибори. Но той не забравя и не пропуска и бедния народ – в княжеския двор за тях раздават милостиня и парични помощи, а за тези от тях, които са болни или в провинцията, тези помощи се разнасят и им се донасят намясто.

Ето така, с Божието Слово на уста и с Божия Кръст в ръка поемат и кръстосват българите необятната руска земя, а подир тях уверено-бодро, смело, твърдо и неотклонно Великая Русь крачи към своето сияйно-светло бъдеще на най-могъщата, културно-издигнатата и просветена чрез българска писменост и книжнина, от самите българи, велика християнска страна! [вж. и срв. Благоев 2009а, 1-2; ~*~2009б, 2; Божилов 1979, 43,108-127; Буданов 2009, 1-2; Васильев 2009, 146-147; Владимир Крестител 2009, 3-4; Владимир Равноапостольный 2009, 1-12; Владимир (²) Святославович 2009, 2; Геллер 2009, 22-31; Гумилев 2009, 113,161-165; Экономцев 2009, 3-6; Златарски 2009, 365-366,411-470; Карев, Сомов 20091, 6-7; Карташев 2009, 12-67; Крещение Руси 2009, 16-22; Лихачев 2009, 4-6; Работники 2009, 1-2; Рыбаков 2009, 199; Скрынников 2009, 30-36; Соболевский 2009, 17-19; Татищев 2009, 6; ИпатЛт, 95-96; ПВЛт, 25-36; Яхъя, 11-12,77-91].

[Гост]

И кога населението и най-вече управата на България "изгубва" езика на Хан Аспарух и проговаря на славянски , та почва да се разбира с Руските и други славяни !?

Началото на славянизацията на прабългарите следва да се отнесе още към времето на разпадане на Стара Велика България, когато малък брой прабългари са двуезични. Това обикновено са лица, които изпълняват ролята и на преводачи. В почти всички славянски езици думата за преводач - тълмач, е от прабългарски произход.

По време на миграцията си към Балканите прабългарите преминават през територия, вече заселена със славяни. Това предполага съответно и увеличаване на броя на двуезичните прабългари, така че по времето на княз Борис вече не само той, но и домочадието му е двуезично.

Едно от решенията на църковно-народния събор през 893 г. е приемането на славянския език за официален, не само богослужебен, но и във всички останали сфери на дейност на обществото.

Пак тогава се приема закон, който криминализира употребата на прабългарския език и е основа за преследване и даже и за най-жестоки репресии спрямо онези прабългари, за които се констатира,
че говорят родния си език.

По този ред и начин към средата на Х в. вече драстично е намалял броят на българите с прабългарски произход, които все още знаят и помнят прабългарския език и могат да го ползват изолирано-спорадично.

При следващите поколения този брой е сведен до нула
и така тюркският прабългарски език отмира и изчезва.

Благодарност и пак благодарност и пак благодарност! :wow:

[Гост]

И кога населението и най-вече управата на България "изгубва" езика на Хан Аспарух и проговаря на славянски , та почва да се разбира с Руските и други славяни !?

Началото на славянизацията на прабългарите следва да се отнесе още към времето на разпадане на Стара Велика България, когато малък брой прабългари са двуезични. Това обикновено са лица, които изпълняват ролята и на преводачи. В почти всички славянски езици думата за преводач - тълмач, е от прабългарски произход.

По време на миграцията си към Балканите прабългарите преминават през територия, вече заселена със славяни. Това предполага съответно и увеличаване на броя на двуезичните прабългари, така че по времето на княз Борис вече не само той, но и домочадието му е двуезично.

Едно от решенията на църковно-народния събор през 893 г. е приемането на славянския език за официален, не само богослужебен, но и във всички останали сфери на дейност на обществото.

Пак тогава се приема закон, който криминализира употребата на прабългарския език и е основа за преследване и даже и за най-жестоки репресии спрямо онези прабългари, за които се констатира,
че говорят родния си език.

По този ред и начин към средата на Х в. вече драстично е намалял броят на българите с прабългарски произход, които все още знаят и помнят прабългарския език и могат да го ползват изолирано-спорадично.

При следващите поколения този брой е сведен до нула
и така тюркският прабългарски език отмира и изчезва.

[владетелят на шумер]

Пак тогава се приема закон, който криминализира употребата на прабългарския език и е основа за преследване и даже и за най-жестоки репресии спрямо онези прабългари, за които се констатира,
че говорят родния си език.



.

Има ли сигурни или поне някакви данни за това криминализиране на употребата на прабългарския език?

[Гост]

Има ли сигурни или поне някакви данни за това криминализиране на употребата на прабългарския език?

Много отдавнашните ми впечатления и наблюдения в тази насока се разшириха и затвърдиха окончателно след запознаването ми и със сведенията и данните
от Закон судный людям - http://www.vostlit.info/Texts/Dokume....phtml?id=2223, а така също
и от Фолклора под формата на "научно-популярен коментар" на изследванията
на проф. Калоянов, който коментар е съвсем в края на тази страница: http://forum.mediapool.bg/viewtopic....=asc&start=450

[г-н Никой]

Много отдавнашните ми впечатления и наблюдения в тази насока се разшириха и затвърдиха окончателно след запознаването ми и със сведенията и данните
от Закон судный людям - http://www.vostlit.info/Texts/Dokume....phtml?id=2223, а така също
и от Фолклора под формата на "научно-популярен коментар" на изследванията
на проф. Калоянов, който коментар е съвсем в края на тази страница: http://forum.mediapool.bg/viewtopic....=asc&start=450

Професоре, има ли през Средновековието в други страни практика да се криминализира говоренето на определен език?!?! Това е като да криминализираш духането на вятъра или чуруликането на птичките, не става с указ и закон...

Аз не видях никъде в Закона за съдене на хората и следа от репресии срещу говорещите прабългарски.

[Гост]

Професоре, има ли през Средновековието в други страни практика да се криминализира говоренето на определен език?!?! Това е като да криминализираш духането на вятъра или чуруликането на птичките, не става с указ и закон...
Аз не видях никъде в Закона за съдене на хората и следа от репресии срещу говорещите прабългарски.

Заключението си за криминализирането на прабългарския език аз не правя на основата единствено и само на Закона, но ето и в него някои текстове, които говорят за същото:
I. Прежде всякой правды достойно есть о божьей правде говорить. Потому святой Константин, первый закон написавши, передают, так говорил: Всякое село, в котором отряды бывают или заклинания поганские, отдается 1 в божий храм со всем имуществом. Если имеются господа в том селе и совершают обряды и (произносят) заклинания, они продаются со всем имуществом своим, а цена дается бедным.
Комментарии
1. Церкви вместе со всем своим имуществом отдавались не только лица, творившие языческие обряды и заклинания, а в силу круговой поруки и все жители села, которое терпело в своей среде язычников.

III. О военной добыче. Отправляясь на бой с супостатами (врагами) подобает остерегаться всех неприязненных слов и дел, направить мысль свою к богу и молитву сотворить и сражаться в ясном сознании, ибо помощь дается от бога светлым сердцам.

И все пак най-зловещо-мрачният паметник-символ на тази величава епоха е
Девненският Некропол, събитията преди който се очертават, както следва:
Съгласно приетите на Събора закони и по личните указания на княз Борис
и варненският жупан сформира конен наказателен отряд, който тръгва по селата,
за да издири и накаже прабългарите, които имат повече от една жена
и които продължават да говорят прабългарски език.

Уличените и арестуваните, разбира се, са предимно млади жени с малките си деца и старци, които не са имали възможност и условия да научат славянобългарския език.

Не без знанието на жупана, командирът на наказателния отряд се е престарал доста и като резултат тези млади жени, малки деца и старци не само са умъртвени по най-жесток начин, но даже и телата им са разчленени, за да се изгонят от тях според прабългарските поверия злите сили.
XIII. Кто имеет двух жен, изгоняет меньшую с детьми ее и его бьют. А пост 7 лет.

[Гост]

Кой източник тогава според вас е най-достоверен? За мен съобщението (за разлика от други сведения от легендарен характер, изложени в същия източник) за покръстването на Владимир звучи доста правдоподобно...Не мисля така, признавам, за звучащото като библейска притча цитирано от вас предание.
А що се отнася до ролята на българите, и аз се присъединявам към хипотезата на byzantiner! Те според мен са играли ролята на посредници между Византия и Киевска Рус, особено след 1018 год. Което не значи, че трябва да се омаловажава тяхната роля за християнизацията на страната, макар че (поне в началото) са обслужвали пряко не българските, а имперските интереси.

Ние българите покръстихме русите и им предадохме българската книжнина, писменост и православна култура.

И все пак руският Кръстител е княз Владимир, в жилите на когото тече и българска кръв.

Но не само затова той заслужава много по-висока оценка от тази, която му дава сърбинът епископ Николай Велемирович: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&st=160 - Коментар #17

[urum]

И все пак , нека се върнем към въпроса с покръстването на Русия ...

свидетелства за разпространението на христинаството в Киевскат Рус можем да намерим в договора между Киевскат Рус и Византията през 944 г. В "Повест временных лет" е написано че между послите които даваха клетва в Царградм имало и езичници их християни: «Мы же те, кто из нас крещен, в соборной церкви клялись церковью святого Ильи… А некрещеные русские слагают свои щиты и обнаженные мечи, обручи и иное оружие…» Същата картина се повтори и в Киев - княз Игор заедно с езичнеците се поклел на хълмовет пред идлоа на Перун, а христиание от неговата свита дали клетва в църквата "Св. Илия"

Руския иследователИФ. роянов пише че християнстовото започналода се разпространява из Русь'та само след договорите на Олег и Игор с Византия (907,911, 944) и първите християни са били търговците, които и дружинниците-наемниците, които приели христианство по времето на служба та си в Византия, а после се завърнали на Русь.

[napoletano]

Богослужението в Русия се е водело въз основа на южнославянските (старобългарските) преводи, а не на староруски език. На староруски език е написан "Слово о Полку Игореве"(макар че и в него има старобългарски заемки!), но не и евангелския текст в Остромировото евангелие. Защо са приели старобългарския език? - защото цялата богослужебна литература е преведена на език, който е бил близък до староруския (но не и идентичен с него) - ако приемем, че отделните клонове от славянския праезик се обособяват към края на 7 век-началото на 8 век, южният и източният славянски макродиалект са били все още доста близки, и този богослужебeн език е бил що-годе разбираем и в Русия (колко разбираем е бил словоредът на проповедта и в България е друг въпрос, защото Евангелието следва гръцкия оригинал дума по дума!). Просто така да се каже киевските владетели са решили да спестят усилия и средства по подготовка на кадри, които да се хвърлят да превеждат Евангелието, Псалмите, службите, etc. наново..
Така в книжовния руски език проникват изключително много заемки, които имат южнославянски (и в частност български), а не източнославянски фонетичен облик.

Понякога двете думи (от обща праформа) съществуват успоредно една с друга:
глава (заета) ~ голова (изконна)
град (заета) ~ город (изконна)

Някои думи от църковния език обаче изместват (почти) напълно руските форми, като:
плен вместо *полон (правилната източнославянска форма е укр. полон)
время место *веремя (правилната източнославянска форма е укр. веремя)
гражданин вместо *горожанин
влага вместо *волога (правилната източнославянска форма е укр. волога)
жажда вместо *жажа
надежда вместо *над¸жа (правилната източнославянска форма е белор. надз¸жа)
вещь вместо *вечь
пища вместо *пича
кресть вместо *кр¸сть
Заемат се дори предлози (между), цели словообразувателни модели (представки вос-, пре-, причастия на -щий, съществителни на -ние),
etc...

Това е основната причина книжовният руският език да прилича толкова много по речников състав на българския (другата е, че българският книжовен език заема много думи (най-вече термини) от руския през Възраждането). За сравнение украинският език е по-далечен в лексикално отношение от българския, макар географски да се говори по-близо.

[Гост]

свидетелства за разпространението на христинаството в Киевскат Рус можем да намерим в договора между Киевскат Рус и Византията през 944 г. В "Повест временных лет" е написано че между послите които даваха клетва в Царградм имало и езичници их християни: «Мы же те, кто из нас крещен, в соборной церкви клялись церковью святого Ильи… А некрещеные русские слагают свои щиты и обнаженные мечи, обручи и иное оружие…» Същата картина се повтори и в Киев - княз Игор заедно с езичнеците се поклел на хълмовет пред идлоа на Перун, а христиание от неговата свита дали клетва в църквата "Св. Илия"

Руския иследователИФ. роянов пише че християнстовото започналода се разпространява из Русь'та само след договорите на Олег и Игор с Византия (907,911, 944) и първите християни са били търговците, които и дружинниците-наемниците, които приели христианство по времето на служба та си в Византия, а после се завърнали на Русь.

Моето мнение по въпроса е на: http://nauka.bg/forum/index.php?show...51&#entry82451 - Коментар #234

[Гост]

Тук гледам разговорът се е завъртял около кръщаването на Русия при Владимир. Обаче има и по-ранни опити за покръстване. Споменаа се за кръщаването на Асколд и Дир през 867 г. Вероятно обаче не са успели да наложат новата религия, защото през 957 г. се говори за кръщаването на княгиня Олга. Май и тя не успява много да направи и накрая Русия е покръстена при княз Владимир. Доколкото разбрах от това, което намерих и трите пъти Русия е кръщавана от Константинопол. Май тогава е било модно да се кръщават езичници

На настоящия етап от проучването на тази проблематика вече може с абсолютна сигурност да се твърди, че княгиня Олга е дъщерята на цар Симеон, Елена; изпратеният от Симеон заедно с нея в Киев като неин личен духовник презвитер Григорий занася в Киев Симеоновия Сборник и много друга религиозно-богословска и историческа книжнина; княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий доизграждат основите, централизират, усъвършенстват и укрепват административно-правно и данъчно-финансово руската държава; издигат и утвърждават Русия като трета велика европейска държава; пренасят там първите религиозно-светски книги на старобългарски език, кръщават и обучават на четмо и писмо на български език немалък брой руси; княз Владимир се жени не за гръцка княгиня, а за дъщерята на Борис II, княгиня Анна; в Херсон него и дружината му ги кръщава личният духовник на Борис II и княгиня Анна, епископ Михаил, който също така носи със себе си известно количество български книги; цар Самуил изпраща на княз Владимир доста многобройна група от висши и нисши духовници, които пристигат в Киев с цялата необходима религиозно-богословска книжнина и дори и с нужната занапред църковна утвар; българските епископи и свещеници кръщават населението на Киев, а след това и на всички останали градове и села на Киевска Русия; българите основават и учредяват Руската Православна Църква, Руското Училище и Руския Съд; презвитер Григорий е родоначалник на руската научно-художествена литература; руският книжовен език възниква и се развива в недрата на старобългарския език.

Много отдавна, а и понастоящем цялата тази проблематика се проучва и разработва под ъгъл и в аспекта, при който горните безценно-фундаментални културно-исторически приноси на българите за руския народ, държава и култура се представят не в изкривена, а направо в извратена светлина.

За преголямо съжаление сериозните историографски проучвания у нас пак по тази проблематика са по-малко дори и от пръстите на едната ръка. Много добре известно поради какви точно мотиви и причини обаче в някои от тях ние, българите за пореден път и отново сме предадени и продадени, независимо и въпреки научно-обоснованите открития, твърдения и дори по братски най-доброжелателни настоявания и препоръки на най-светли руски умове (По технически причини, навсякъде букв. ý да се чете като ят):
Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (пред завършване)
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
В Ъ В Е Д Е Н И Е
БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА
ЗА РУСКИЯ НАРОД, ДЪРЖАВА И КУЛТУРА
Дунавските българи от Първото Българско Царство
В зората на Дунавска България
Дунавските българи за руския народ, държава и култура
Кой в действителност християнизира русите?
Северните българи за киевските руси
Южните българи и киевските руси
Волжските българи за руския народ, държава и култура
БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ
Полагане основите на Киевското Княжество и руската държава
Царь болгарский Симеон Великий
Женитбата на княгиня Елена за княз Игор
Безименната, безродната и безотечествената княгиня Олга
Дъщерята на цар Симеон, княгиня Елена-Олга
Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий
Наполовина българинът княз Светослав
Последно-други свидетелства и доказателства за княгиня Елена
Княгиня Елена-Олга начело на Русия
СВЯТОЕ КРЕЩЕНИЕ И ПРОСВЕЩЕНИЕ ВЕЛИКОЙ РУСИ
Българската княгиня Анна и руският княз Владимир
Святое Крещение и Просвещение Великой Руси
Дъщерята на цар Борис I², княгиня Анна
Религиозно-богословски свидетелства и доказателства за християнизацията
и даването на русите от българите на старобългарския език,
книжнина, писменост и православна култура
Културно-историческото значение и роля на християнизацията
и даването на русите от българите на старобългарския език,
книжнина, писменост и православна култура
З А К Л Ю Ч Е Н И Е
Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я
Ц и т и р а н а л и т е р а т у р а
И з т о ч н и ц и
С ъ к р а щ е н и я

СВЯТОЕ КРЕЩЕНИЕ И ПРОСВЕЩЕНИЕ ВЕЛИКОЙ РУСИ
Културно-историческото значение и роля на християнизацията
и даването на русите от българите на старобългарския език,
книжнина, писменост и православна култура
При това на изхода на тази епично-срамна и изобщо не им правеща чест борба, руските литературоведи са съгласни и готови по-добре да не се знае нищо определено за източниците на даден древноруски писмен паметник, отколкото за такъв да се установи и потвърди, че той в действителност е старобългарски:
В свое время А. А. Шахматов предположил, что в лице этого памятника мы имеем своеобразную болгарскую историческую энциклопедию, восходящую к началу Х в., к периоду правления царя Симеона. Впоследствии труды В. М. Истрина, К. К. Истомина, Д. С. Лихачева и других заставили отказаться от этой гипотезы. «Летописец Еллинский» был бесспорно признан произведением, создававшимся на русской почве, русскими авторами и редакторами и на основе имевшихся в их распоряжении на славяно-русском языке литературных источников. Однако, какие именно источники использовались его составителями нам пока еще не известно [Мещерский 1960, 65].

Ето защо всъщност в основата на обектно-адекватното поставяне и решение на проблема тук безспорно трябва да се обърнем най-напред към книгата на руския учен княз Михаил Оболенский [1870]. В нея руският княз пише и доказва, че родоначалник на древната руска книжнина, в това число и на руското летописание, е презвитер Григорий, който след смъртта на цар Симеон напуска България и отива в Киев, където става пръв съветник на княгиня Олга [87]. А в следващата си книга от 1875 г. князът съвсем определено счита и представя презвитер Григорий като единствения творец – оригинален и като преводач, на цялата славянска литература, преминала в Русия, и като създател на първия руски летопис – Летописец Рускихъ Царей [119-143].

Лично за нас нещата са пределно ясни, но нека Читателят все пак сам да прецени на кого да се довери и да повярва – дали на един славянобългаро-съветски ренегат с неговите измислени контрааргументи, първият и основният сред които е липсата в езическа Русия на по-добри условия за работа, или пък на един княз великороссийский, който с нескривано чувство на гордост и задоволство от Великото Дело и като че ли всеки миг ще възкликне “И аз съм Българин!”, при това започва първата от въпросните си две книги по следния начин:
НЕСКОЛЬКО СЛОВЪ О ПЕРВОНАЧАЛЬНОЙ РУССКОЙ ЛЕТОПИСИ

НАРОДУ БОЛГАРСКОМУ, ВЪ ГОДЪ ПРАЗДНОВАНIЯ ТЫСЯЧЕЛЕТИЯ
ПРАВОСЛАВНОЙ БОЛГАРСКОЙ ЦЕРКВИ
ПОСВЯЩАЕТЪ
Князь Михаилъ Оболенскiй

НЕСКОЛЬКО СЛОВЪ О ПЕРВОНАЧАЛЬНОЙ
РУССКОЙ ЛЕТОПИСИ

Въ нынýшнемъ 1870 году всý чтители отечественных летописных памятниковъ обрадованы важнымъ рýшенiемъ, принятымъ Археографическою Коммиссiею, касательно совершенно новаго способа изданiя наших лýтописей. Мы говоримъ о готовящемся фотолитографическомъ ихъ изданiи.

По поводу этого изданiя, составляющаго прямо эпоху въ лýтописном нашемъ мiрý, мы спýшимъ, съ своей стороны, высказать нýсколько мыслей, не лишнихъ, по нашему мнýнiю, въ виду какъ этого, такъ и другихъ трудовъ Археографической Коммиссiи. Мысли эти – прямое слýдствие мнотолýтняго изученiя самых лýтописей въ связи с другими, близкими къ нимъ источниками, а вмýсте съ тýмъ, о нýкоторая доля тýх работъ, которыми особенно мы заняты въ настоящее время, по изготовленiю къ изданiю одного древнýйшаго памятника нашей исторической письменности, - Изборника Григорй¯ мниха Презвитера всýхъ церковникъ Блъгарск¥хъ церквйи.

И такъ, кто же былъ этотъ первый нашъ Лýтописатель? Лýтописатель этотъ былъ Григорiй, как свидýтельствуетъ объ этомъ Лэтописецъ Р¹сскихъ Цареи‡. Григорiй этотъ, какъ видно изъ той рукописи, в которой сохранился Лэтописецъ Р¹сскихъ Цареи‡, былъ именно мнихъ Пресвитеръ всýхъ церковникъ Болгарскихъ церквей при Великомъ Болгарскомъ Царý Симеонý, и одинъ изъ знаменитыхъ сотрудниковъ просвýтительной дýятельности этого Государя. Онъ былъ переводчикъ, какъ увидимъ ниже, одного знаменитаго Греческаго хронографа Iоанна Антiохiйскаго, и, какъ извýстно, изчезъ из Болгарiи, по кончинý Симеона.
Итакъ вотъ кто, какъ по всему ясно изъ сохранившагося у насъ, по счастiю, одного изъ древнýйшихъ нашихъ памятниковъ, былъ первымъ, заложившимъ на Руси основы всей исторической нашей письменности, первымъ написавшимъ для насъ нашу Русскую Лýтопись; кто былъ, притомъ, и духовнымъ совýтникомъ Великой, Равноапостольной Княгини Ольги. Это - Григорiи‡, Пресвитеръ Болгарскiй, одинъ изъ числа преемниковъ первыхъ великихъ Славянскихъ седмичисленниковъ.

Вообще удивительная судьба въ области изслýдованiя нашихъ древностей этого имени Григорй¯, имени столь многознаменательного для всýхъ видовъ нашей письменности! Кто знаетъ, можетъ бытъ, этому имени какъ бы суждено долговременнымъ забвенiемъ о немъ в древнiе дни от умышленнаго его затемненiя, - а в новýйшiе отъ неумышленной, бытъ можетъ, утайки его въ варiантахъ при изданiяхъ Лýтописей, выстрадать въ будущемъ то громадное значенiе, какое по всему праву, принадлежитъ ему въ исторiи нашего развитiя, при строго научномъ отношенiи ея къ своимъ Лýтописнымъ памятникамъ, при живомъ участiи къ ходу отечественнаго просвýщения. Такая же судьба постигла между нашими учеными и тотъ Лэтописецъ Р¹сскихъ Цареи‡, в которомъ ясно открывается это дорогое для Славянъ имя [Оболенскiй 2010, 1-8,94-99].

С най-голяма сила културната роля на България в древна Русия о застъпена в трудовете на руския учен княз Михаил Оболенски (1805-1873 г.). Но в тях целият този културен процес е сведен до дейността само на един предполагаем български книжовник - презвитер Григорий, родоначалник според автора на древната руска книжнина, в това число и на руското летописание. Така в книгата си „Несколько слов о первоначальной русской летописи” (1870) той счита, че летописните описания на събитията около управлението на княгиня Олга не са били по силите на обикновения руски духовник от онова време. За такава литературна дейност е бил необходим „не само учен човек, но и човек напълно просветен и близък на двора” (с. 86-87). Такъв е могъл да бъде само презвитер Григорий, преводач на Хрониката на Йоан Малала и споменат в руския „Летописец Переяславля-Суздальского” [4]. Според М. Оболенски след смъртта на цар Симеон Григорий изчезва от България и от това обстоятелство прави предположение, че той е отишъл в Киев и е станал пръв съветник на княгиня Олга. Тук той бил „първият заложил в Русия основата на цялата наша историческа писменост и пръв написал за нас нашата руска летопис” (с. 87).

В следващата своя работа „Несколько слов о судьбах первоначальных русских летописей и о славянских азбуках глаголице и кириллице” [5] (1875) той доразвива своята хипотеза. В нея презвитер Григорий е представен като единствения творец (оригинален и преводач) на цялата славянска литература, преминала в Русия, и като създател на първия руски летопис - според М. Оболенски „Лѣтописець Рускихъ Царѣи” [6].
Като се абстрахираме от правилната теза за ранното проникване на българската книжовна култура в Русия още при княгиня Олга, предположенията на М. Оболенски будят сериозни възражения:
1) Преди всичко неубедителна е мотивировката, с която се обяснява преминаването на презвитер Григорий от България в Русия. Трудно е да се приеме обяснението на автора, че в езическа Русия Григорий е намерил по-добри условия за работа, отколкото в България след смъртта на цар Симеон [7];
2) Освен това неправилно е да бъдат отъждествявани различни лица само поради сходството в имената им [8]. Възможно е παπᾶς Григорий (духовникът на княгиня Олга според Константин Багренородни) да е българин, обаче за отъждествяването му със симеоновия деятел презвитер Григорий не могат да се посочат сериозни основания;
3) Неубедително е също, че името на Григорий в руското летописание било заменено нарочно с името на Георги Амартолос [9]. Но най-слабата страна в хипотезата е тази, че М. Оболенски не може да обясни как презвитер Григорий е могъл да напише летопис, която по своя характер е руска и е могла да бьде написана само от автор (или автори), добре познаващи руската история и пишещи като руси [10].

Изкуствеността в построението на М. Оболенски се чувства именно в стремежа му да обясни руския характер на летописа и най-вече на израза: „Отъ него же языка [т. е. славянския] и мы есмы Русь” [11]. По такъв начин хипотезата на М. Оболенски, изградена върху произволни предположения, е един неуспешен опит да бъде обяснен българският елемент в руското летописание, както и да се разкрие картината на най-ранното българско културно проникване в Киевска Русия [12] [Михайлов 2011, 5-6].

[НВС]

Ще си позволя да цитирам една простичка хипотеза, описана от Началника на съвременната българска история, чието възприемане (има и доста логика в нея) поставя на местата им доста отговори по зададения казус, а именно:

"...И там се събрали петима философи от българския род, знаели елинските премъдрости и писанието. Климент, Сава, Наум, Еразъм, Ангелария - това се всичките свети пет учители, изкусни и премъдри. Така събирали избрани и прави думи от българите, от сърбите, от русите, от московите, от словените, от леховете. Много време събирали думи от тия народи, докато съставили псалтира, евангелието и други книги. Предали го първо на българите и книгите били наречени български, както и досега гърците знаят това. Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички говорят българска или воргарска книга, а не сербска или словенска..."

"История словеноболгарская" - Паисий...

След Преславския събор всичката книжнина се издава на Църковнославянски език! Държавните книжа се водят на Църковнославянски език! Службата се извършва на Църковнославянски език. Обучението на младите ученици се извършва на Църковно славянски език - писмен и устен. Не е нужно да се "забранява" говоренето на българо-тюркски, след като в официалния - днес наречен Църковнославянски присъстват и пра-български думи и това е така (или да ме опровергаят учените?)
Ако някой е чел "Идиот" от Достоевски внимателно, вероятно е обърнал внимание на словореда и изказа на един от главните герои - православен монах от 18 век, пък и не само той! Защо ли ми звучи като старобългарския на Паисий?
И после си отговаряме защо в съвременния руски има толкова думи еднакви или близки със съвременния български, а който е пял на църковнославянски дори само "Отче наш", да не говорим за другите молитви, би могъл лесно да почувства правотата на Паисий!

[Гост]

"...И там се събрали петима философи от българския род, знаели елинските премъдрости и писанието. Климент, Сава, Наум, Еразъм, Ангелария - това се всичките свети пет учители, изкусни и премъдри. Така събирали избрани и прави думи от българите, от сърбите, от русите, от московите, от словените, от леховете. Много време събирали думи от тия народи, докато съставили псалтира, евангелието и други книги. Предали го първо на българите и книгите били наречени български, както и досега гърците знаят това. Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички говорят българска или воргарска книга, а не сербска или словенска..."
"История словеноболгарская" - Паисий...

След Преславския събор всичката книжнина се издава на Църковнославянски език! Държавните книжа се водят на Църковнославянски език! Службата се извършва на Църковнославянски език. Обучението на младите ученици се извършва на Църковно славянски език - писмен и устен. Не е нужно да се "забранява" говоренето на българо-тюркски, след като в официалния - днес наречен Църковнославянски присъстват и пра-български думи и това е така (или да ме опровергаят учените?)
И после си отговаряме защо в съвременния руски има толкова думи еднакви или близки със съвременния български, а който е пял на църковнославянски дори само "Отче наш", да не говорим за другите молитви, би могъл лесно да почувства правотата на Паисий!

Тези напълно справедливи думи на отец Паисий се отнасят за епохата след ХVII-ХVIII в., когато в непрогледния мрак на робството Българинът е принуден да черпи писменост, книжнина и православна култура от онези братски славянски народи, на които той ги даде много преди това по време на Златния Век на цар Симеона.

Езикът на българската книжнина след Преславския събор е не църковнославянски, а старобългарски. Старобългарският език е богослужебен, на него се водят държавните книжа, единствено и само на него се обучават и по-младите поколения българи.

Старобългарски е езикът на първите ръкописни книги, които личният духовник на дъщерята на цар Симеон, княгиня Елена-Олга, презвитер Григорий пренася в Киевска Русия.

В недрата на старобългарския език възниква и се развива книжовният/литературният руски език, междинно-преходна форма на който обаче е руската редакция на старобългарския език.

Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура (пред завършване)
СВЯТОЕ КРЕЩЕНИЕ И ПРОСВЕЩЕНИЕ ВЕЛИКОЙ РУСИ
Културно-историческото значение и роля на християнизацията
и даването на русите от българите на старобългарския език,
книжнина, писменост и православна култура
Навремето още акад. А. Шахматов [1916] е твърдо убеден, че старобългарският език е литературният език на русите и то чак до епохата на реформите на Петър Велики, при което тъкмо старобългарският език е основната форма, средство и почва на руското просвещение:
История русского литературного языка – это история постепенного развития русского просвещения. Просвещение зародилось в самостоятельных, оригинальных формах, легших в основание дальнейшей его жизни, в Киевской Руси. Главным орудием его распространения был перенесенный на русскую почву древнеболгарский язык. Богатство этой почвы, ее жизненная сила ярко сказались в том, что уже Киевская Русь претворила древнеболгарский язык в свой национальный. Русские люди стали писать и говорить на нем, приближая его в своем произношении к родному языку [53].

Известните и открити в Русия първи религиозно-богословски и научно-художествени книги са написани на чист и неподправен старобългарски език:...

В специално-индивидуалното си проучване по въпроса проф. Румяна Павлова [1989а] обръща специално внимание на това, че независимо от голямата близост помежду им, през IХ-Х в. славянските езици вече са формирани и се характеризират с особености и различия на всички езикови равнища; Светите Братя създават български книжовен език на основата на солунския югозападнобългарски говор; старобългарските книжовници дообработват този старобългарски книжовен език и написват на него първите старобългарски ръкописни книги, които незабавно се разпространяват в Киевска Русия; тук на основата на тези старобългарски протографи се преписват и размножават изключително голям брой ръкописни книги, езикът на които е пак старобългарски; с течение на времето богатата писменост в Киевска Русия се обособява и разнообразява жанрово, поради което някои от новите жанрове, например агиографските съчинения или религиозно-поучителните слова се стремят да следват книжовната старобългарска нормативност, докато историческите съчинения включват и смесват книжовната и народната езикови струи, а грамотите стоят най-близо до руския народноразговорен език [157-159].

На началния етап на масовата християнизация и просвещението на русите от българите старобългарският език се прилага и използва в неговия чист вид, т.е. такъв, какъвто е той по това време и в България, и в Киевска Русия. В Киевска Русия обаче по това време старобългарският език се прилага и използва не толкова основно и главно, а като цяло и изобщо в религиозно-богословската и културно-просветната, но допълнително-паралелно пък с руския език и в редица още отделно-конкретни по-частни сфери и области от нейния обществено-политически и културно-просветен живот.

Същевременно, пак на старобългарски език са правени и първите преписи на повечето от религиозно-богословските книги, които и понастоящем се намират и използват в Русия. Така например изцяло и единствено само старобългарски е езикът на същото това Остромирово Евангелие, само че русинът дякон Григорий при преписването на българския текст волно или неволно заменя някои думи и форми с руски и по този начин поставя в един много по-широк мащаб и роля началото и основите на руската редакция на старобългарския език. Тази замяна обаче не е тотално-повсеместна или доминираща, а ограничено-спорадична или съвсем епизодична и примерно при сравнително голям брой употреби на специфично-характерното българско съчетание жд, преписвачът го е заменил със собствено руското ж само 34 пъти [вж. Арасимович 1927, 21].

В далеко по-конкретно-прецизираните научни представи на проф. Румяна Павлова [1989а] руската редакция на старобългарския език е краен резултат от действието на две взаимно-противоположни тенденции – при копирането на старобългарските писмени паметници старобългарските лексико-граматични единици не се заменят чрез местните староруски езикови форми поради силно действащия тогава мотив за свещеност на текста, първо, и второ, съществува и мотивът за нагаждане към местните езикови условия, по силата на който староруските писци се стремят да свържат ортографията на старобългарския писмен паметник с руската езикова среда. В крайна сметка обаче част от правописно-фонетичните русизми се оказват обусловени от старобългарското произношение, благодарение тъкмо на което се създават и определени, макар и не всеобхватни руски езикови норми [161]:
Известно, что при списывании древнеболгарских рукописей, особенно канонического содержания, древними писцами руководил сильный мотив священности текста. Это означало, что переписчики, в принципе, стремились к буквальному списыванию, боясь произвольного отклонения от канонического текста оригинала...

Всъщност според нас, в един малко по-друг аспект и на едно сравнително по-абстрактно ниво, с течение на времето, по силата и поради предпоставки и причини от екстралингвистичен характер, доминантно-водещи сред които са ползата и ефективността от самото езиково общуване, т.е. лингвопрагматиката, фонетико-лексико-граматичната структура на старобългарския език заимства, поема, интегрира и инкорпорира в себе си такива елементи и съставки от източнославянския руски език, които обаче в никакъв случай не изместват или превръщат българския език в руски, особено когато това действие протича и обхваща единствено и само един много тесен сектор на фонетичното равнище в лицето на различните и несъвпадащи звукове в българския и руския език.

Именно целият този, толкова многообразно-сложен, социолингвистически мотивиран, детерминиран и насочван процес има за краен резултат спорадично-частичната, само до определено ниво и степен обаче модификация или което е същото, структурно-типологическото видоизменяне и преобразуване, а следователно и приближаване или само много ограничено-частично уеднаквяване на старобългарския език с древноруския език.

От друга страна и старобългарският, и древноруският език се характеризират или по-точно си имат и притежават строго специфични, присъщи единствено и само на тях собствени черти и особености, които в тази плоскост се очертават, а и по същество представляват структурно-типологически разлики и различия между двата езика. Наред с всичко останало и те са много важно свидетелство и доказателство за тяхната историко-генеалогическа нетъждественост. Следователно казано много по-просто и ясно, в случая старобългарският и древноруският са два съвсем отделно-различни езика.
Независимо от всичко това обаче цялата тази модификация на старобългарския език не прехвърля, а си остава все в рамките на неговата собствена мяра, по силата на което самият този език си остава и по същество си е все старобългарски език.

И все пак лингвистичната наука задължително трябва да отрази и експлицира понятийно-терминологически въпросната структурно-типологическа модификация, именно поради което тук на помощ идва понастоящем все по-широко използваният в модерната Славистика термин-понятие “редакция”, англ. recension, но и variant:...

Аналогично се формулира и решава проблемът и при И. Тот [1985], възраженията ни към когото в теоретиколингвистичен план обаче се свеждат до най-категоричното отхвърляне и неприемане на формулировката, че руската редакция на старобългарския език се явява по същество “качествено ново явление” в сравнение със старобългарския език, а така също и това, че след 1001 г. българските учители започват да не идват в Русия, което става причина за създаването и на собствено руски скриптории:...

Съществена черта и особеност на руската редакция на старобългарския език е неговата темпорално-локална детерминираност. Това означава, че степента или нивото на инкорпориране от старобългарския език на руски фонетико-лексико-граматични единици е различно-нееднакво за различните периоди и места, когато и където се прави съответният препис дори и на един и същ протограф, който в повечето случаи представлява прото-препис. При това основна роля и значение за подбора на генетически нетъждествените единици играе художествената стилистика на комбинираните съставки резултат от стандартизирани способи на употреба:...

Руската редакция на старобългарския език възниква и започва да се изгражда през периода Х-ХIII в. През този период, само на фонетично равнище например, старобългарската голяма носовка...

В първите преписи, примерно отпреди края на Х в., какъвто е случаят с добре известния Новгородски Кодекс, русизмите в старобългарския текст все още са твърде малко на брой и се ограничават най-много до някои “грешки” в употребата на юсовете и до привеждането на двуеровата старобългарска правописна система в едноерова:...

Едва така и по този път и начин вече, но повече от задължително-непременно чак след като се премине и преодолее съответната лингвистико-структурна мяра, трябва да възникне и да се появи и книжовният или литературният руски език. Доста съмнително е дали преодоляването на тази мяра на морфологично ниво се случва дори и към края на ХIII в., щом като даже и в езика на Афанасий Никитин от ХV в. може да се попадне на чисти морфологични македонизми...

Независимо от това и във всички случаи трябва да се има предвид, че преди тази мяра има повече или по-малко русизиран старобългарски език, а след нея пък има повече или по-малко българизиран руски език. Едва след като се премине тази мяра, вече може и трябва да се говори, и то много условно, за заемки от старобългарския в руския литературен език. В качеството на такива на лексикално равнище например може да се приемат такива старобългаризми като храбрый, пещера, пламя, прах, надежда, срам, страна, горящий, невежда, небо, глад, град, нощь, вижду, чуждый и още много други, срещу които стоят собствено руските по произход и принадлежност хоробрый, печера, поломя, порох, надежа, сором, сторона, горячий, невежа, н¸бо, голод, город, ночь, вижу, чужой и т.н. [вж. и срв. Христова-Филкова 1963, 72-75].

В действителност въпросната мяра в развитието и прерастването на старобългарския език в руския литературен език се преодолява и преминава едва през ХVIII в. и то по насилствено-изкуствен път:
Древнерусская разновидность древнерусской редакции древнеболгарского литературного языка тоже возникает на древнеболгарской основе, но в ней иноязычные средства представлены в неустанном расширении их состава, на всем протяжении ее истории, на всех уровнях. С течением времени это нарушает целостность этой разновидности, которая становится неустойчивой, неупорядоченной и к середине ХVIII в., когда М. В. Ломоносов объединяет ее с русскими стилями, перестает функционировать самостоятельно [Филкова 1991, 75].

Господството на старобългарската носещо-направляваща съставка в книжовния руски език продължава дори и след азбучната реформа на Петър Велики и непосредствено идващата след нея функционалностилистическа реформа на Ломоносов:
Но культурное наследство славяно-русского языка, возникшая на его почве отвлеченная терминология и фразеология, его богатая семантика и его конструктивные средства служили мощным источником обогащения национального русского литературного языка в течение всего XVIII в. Символом секуляризации гражданского языка, символом освобождения русского литературного языка от идеологической опеки церкви была реформа азбуки (1708).
Новая гражданская азбука приближалась к образцам печати европейских книг. Это был крупный шаг к созданию национального русского книжного языка. Значение этой реформы было очень велико. Славяно-русский язык терял литературные привилегии. Он низводился на роль профессионального языка религиозного культа. Отдельные его элементы вливались в систему национального русского языка [Виноградов 2010, 37].

К середине ХVIII в. М. В. Ломоносов кодифицирует систему литературного языка, объединяя эту разновидность с существующими русскими письменно-литературными разновидностями в общей системе трех стилей единого русского литературного языка. В его системе древнерусская (и русская) разновидность древнерусской (и русской) редакции становится языковой основой высокого стиля и объединяется с русскими в своей языковой основе средним и низким стилями [Филкова 1991, 75].

Развитието и прерастването на старобългарския език в руския литературен език обаче ни най-малко не означава цялостно-окончателно изхвърляне или забрава на старобългарската му езикова основа в началото и съставка впоследствие. Само на лексикално равнище в паметниците на древноруската и руската оригинална и преводна християнска, религиозна и светска литература и писменост от ХI-ХVII в. са засвидетелствани около 13 хил. старобългаризми. В руската оригинална и преводна христианско-религиозна и светска литература и писменост от ХV-ХVII в. са налице още повече от 5 хил. старобългаризми, с което техният брой за въпросния период възлиза на 18 хил. Реформите през ХVIII в. и превръщането на руския език в полифункционален литературен език води до редуцирането от него на допълнителен брой старобългаризми, в резултат на което те намаляват до около 11 хил. Разгръщането по-нататък на този процес през ХIХ-ХХ в. свежда техния брой до 8 хил. Или за един изключително кратък исторически период от по-малко от 3 века от литературния руски език са изхвърлени повече от 10 хил. старобългарски лексикални единици.

Евентуално по-нататъшно редуциране на старобългаризми в книжовния руски език обаче би довело до разрушаване и разпадане на самия език, защото останалите в него 7 хил. старобългарски лексикални единици означават и изразяват социално-комуникативно изключително съществено-важни и крайно необходими понятия като книга, буква, благодарить, бремя, власть, влага, вещь, вещество, виноград, вождь, враг, врата, вселенная, горний, град, гражданин, клас, количество, качество, краткий, множество, младенец, мрак, общество, община, общий, облак, область, пространство, предел, предать, прежде, расстояние, разум, раб, священный, страж, страна, супруг, союз, торжество, учреждение, човеколюбие, чуждый, шлем, юноша и още мн.др. [вж. и срв. Филкова 1988, 71-72].

[korto]

в крайна сметка ние ли сме ги покръстили или някой друг?