Балканските войни 1912-1913

[Parabellum]

ПРЕЛОМНАТА ИЗНЕНАДА ЛОЗЕНГРАД

Коренните реформи не се постигнаха чрез натиска на общата мобилизация. Войната стана историческа необходимост. В 00 ч. на 5 октомври 1912 г. бе издадена височайша заповед ¹ 15 по действуващата армия: „След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици — наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можеме да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюблен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво” [105]! Дългоочакваната новина раздвижи струпаните по границата войски. Всички се прегръщаха и поздравяваха със странното „Честита война!”. Никой не мигна от нетърпение да тръгне напред. Хълмовете се огласиха от песните „Шуми Марица” и „Ний ще победим”, завършващи с мощни избухвания на „ура” [106]. Този тържествен миг, необходим за националното самоутвърждаване, бе чакан векове.

Трудно е за изследователя да опише разгорелия се възторг сред войници и офицери, очакващи войната като дълг пред историята и бъдещето. Много точно е изразил в дневника си всеобщото ликуване полковник Петър Тантилов, началник на артилерията в 3-а армия: „Война! Най-после, изпълни се общото народно желание, изпълниха се мечтите. Боже, помогни ни! Трябва да победим! Трябва отмъщение, трябва създаване на Велика България, трябва живот и право на съществуване за България; само с война и победата ще спечелим всичко, а без нея обречени сме на загиване. Не са жертвите, които ще дадем в тая война, невъзвратими загуби, напротив, те са залог, че с тях ние ще осигурим славно съществуване на България” [107]. Безценният човешки живот можеше да се жертвува за свободата на съотечествениците.

С голямо чувство за историзъм генерал-майор Георги Вазов възкликна: „Подвигът е славен, времената са велики, тях българският народ е чакал 600 години и няма защо да се жалят усилия и жертви, за да се изкара почнатото велико дело на добър край” [108]. Пълководците поведоха войските „за обединението на всичко българско”, за да ги „кръстят с огън и меч” в бойната слава [109].

Директива ¹ 1 по действуващата армия заповядаше военните действия да започнат в 7 ч. сутринта. На 2-ра армия се възложи задачата да обсади Одринската крепост, като неутрализира нейния гарнизон и осигури операциите на главните български сили на линията Одрин — Лозенград. 1-ва армия трябваше да прогони неприятелските войски между Одрин и Лозенград, а 3-а армия с конната дивизия да я следва в отстъп на 30 км „със специална мисия”. Скрита от противника, армията на генерал-лейтенант Радко Димитриев щеше при благоприятна обстановка да се изнесе напред и внезапно да нанесе главния удар [110]. Стратегическата изненада можеше да грабне нужната обнадеждаваща голяма победа.

Два часа след като българските войници прекрачиха държавната граница по цялото й протежение с мощно “ура”, в претъпканата съборна черква „Св. Богородица” Фердинанд прочете с развълнуван глас манифеста за обявяването на войната: „Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот... И българският народ си спомни пророческото слово на царя освободител: „Святото дело трябва да се доведе докрай!” (израз, взет от проекта на Ризов, предполагащ не автономия, а възстановяване на Санстефанска България — б. а.). Нашето миролюбив се изчерпа... За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието... Нашето дело е право, велико и свято. “И в тая борба на кръста против полумесеца (израз, прибавен лично от Фердинанд — б. а.), на свободата срещу тиранията ние ще спечелиме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка” [111]. Нестихващо „ура” се разнесе над Стара Загора [112]. По улиците на столицата и по-големите градове жителите се тълпяха радостни пред прясно залепените манифести, а в селата се трупаха около викащите глашатаи. Неописуемото въодушевление се пренесе светкавично в Македония и Одринско, където поробените българи изразяваха готовност да дадат жертви в освободителната война [113]. Целият български народ се сля в едно стремление, за да извоюва правото си на свободно и съвместно съществуване.

Изразът „борба на кръста против полумесеца”, заимствуван от царя от проекта на неговия секретар Стефан Чапрашиков и внесен в този на Министерския съвет, бе неправилно изтълкуван в европейската дипломация и печат като призоваващ към религиозна война. В Петербург пък прозряха желанието на „последния кръстоносец” Фердинанд да „забие кръста на „Св. София”. Понеже и Мехмед V обяви „свещена война срещу гяурите”, се появиха опасения от изтребителна война, в която да се унищожава и мирно население. Наложи се Гешов да обясни, че полумесецът представлява самата империя, а не мохамеданската вяра [114]. Кръстът бе общ символ на балканските съюзници.

За да усмири гнева на великите сили, министър-председателят изпрати окръжно до дипломатическите представители, в което преповтори измамните обещания за реформи и нетърпимото положение на сънародниците под властта на султана, изтъквайки предизвикателствата на Високата порта, на които трябва до да се отговори, за да се въведе „ред и омиротворяване”. Българското правителство призоваваше да не му се отказва поне благосклонен неутралитет [115]. Маджаров отговори успокояващо. „Вземем ли Одрин, по-добри от българите няма да има. Но това зависи от нашите военачалници и от провидението” [116]. Молбата се отправи преди всичко към Певчески мост, където Сазонов бе много ядосан от твърдението, че руското обществено мнение подкрепя делото на Балканския съюз, а руската дипломация му се противопоставя [117]. Гешов незабавно обаче го опроверга. Положението на воюващите съюзници се усложни, защото същия ден в Лозана се подписа договорът за мир между Италия и Османската империя, влизащ незабавно в сила. .

Пред кореспондента на виенския вестник „Ди Цайт” Гешов се изповяда: „Бог ни е свидетел, че ние, особено аз, не сме искали война, и ако след всички тия турски предизвикателства войната избухна, не е в нас вината. Ние се надяваме, че Европа не ще повтори грешката си от 1878 г. и че тоя път ще настъпи окончателно умирение на Балканския полуостров” [118]. Твърдението за обща мобилизация без непременно намерение да се воюва, а само като предпазно средство можеше да се провери, ако Портата бе въвела веднага исканите коренни реформи. Въз всеки случай Гешов не бе най-подходящият пръв министър за време на война. По би му прилягал постът министър на финансите, обаче положението му на партиен ръководител го постави начело на правителството.

Великите сили заеха поведение на ненамеса в Балканската война, за да избягнат сблъсъка помежду си, за който още не бяха готови. Людсканов продължи да уверява в Петербург, че няма да бъдат въвлечени преждевременно в избухналия пожар: „Балканските държави се надяват да превъзмогнат сами военните трудности и чакат помощ от Русия, когато ще се свършат военните действия и ще започнат дипломатическите затруднения” [119]. Данев се обади на 6 октомври от Главната квартира: „Тук всичко върви гладко. Царят е много доволен от улесненията, които ни се правят в Русия” [120]. Ценната услуга не можеше да не срещне признание.

Бързото настъпление бе неочаквано за противника. В нощвите на фурната на свиленградския гарнизон замесеното тесто втасваше, а в готварницата яденето вреше в котлите. Командуващият 2-ра армия желаеше да приближи Одринската крепост, в която още нямаше много войски, за да я обкръжи и от северозапад между Тунджа и Арда [121]. Но Главното командуване не позволи да се измени задачата на обсаждащата армия, тъй като атаката на крепостта в първите дни на войната не бе предвидена. Тежката артилерия не се подвозваше, а и намерението на щаба на действуващата армия бе „да изтегли на един фронт армиите, да подравни фланговете им и да произведе решителния удар с 3-а армия срещу десния фланг на турското разположение” [122]. Генерал-лейтенант Никола Иванов се тревожеше за десния си фланг и настоя да се усили тилът на Хасковския отряд, който „да се опре на Арда” [123]. Вечерта на 6 октомври генерал Фичев получи сведения за съсредоточаване на значителни вражески сили в Кърджалийско, готвещи се за настъпление към Хасково и Харманли в обход на десния фланг на 2-ра армия, поради което разпореди конната дивизия да се прехвърли в Елхово. Но проверката не потвърди стряскащата новина и заповедта се отмени [124]. Още в самото начало на войната конното разузнаване не се оказа на необходимата висота.

Главното командуване не усети превъзходството над врага и чакаше това да се докаже в големите боеве. То отдаваше по-голямо значение на докладите на военните аташета и извадките от чуждите вестници, отколкото на сведенията от щабовете на отделните армии, което не можеше да бъде предпоставка за „разумна стратегия”. Започна разкарване на цели бригади „ту напред, ту назад” въз основа на заповеди, които „всеки ден се менят и си противоречат”: „Армиите се командуваха като полкове” [125]. Така се стесняваше творческата инициатива на щабовете на отделните армии и дивизиите, на които не биваше да се дават директиви почти всеки ден, а и не бе нужно висшето командуване да се занимава с войсковите части.

Османската армия бе организирана от германски военни инструктори и се ръководеше от германската военна доктрина. Ето защо Берлин се превърна в източник за узнаване намеренията за нейните предстоящи действия. На 6 октомври Ив. Ст. Гешов съобщи, че според компетентните военни специалисти, „ако се удържат турските позиции между Одрин и Лозенград минимум петдесет дена, ще последва голяма изгода за турската армия, вследствие на ежедневното нарастване на числеността й”. Главният реформатор фелдмаршал Колмар фон дер Голц заяви, че в началото балканските съюзници ще пожънат победи, но „отпосле поради многочислеността на турската армия, тя ще има надмощие”. Той посъветва Назъм паша да настъпи, след като мобилизираните войски се съсредоточат на Еркене. Дипломатическите кръгове бяха на мнение, че ако Балканският съюз удържи решителна победа, силите ще се намесят да прекратят войната в негова полза. Тогава дори Германия щяла да зареже губещата страна: „Всичко ще зависи от резултатите на войната.” Граф Берхтолд също потвърди, че силите ще се намесят „веднага след едно значително сражение” [126]. Запазването на статуквото би станало извънредно мъчна задача.

Наближаваше денят за премерването на силите, чакано с нетърпение както от българската външна политика, така и от „европейския концерт”. Издадената на 7 октомври директива ¹ 2 остави 2-ра армия да се затвърди на заетите позиции, а 1-ва армия трябваше да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на 3-а армия, която като ударна армия получи задачата да достигне линията Татарлар—Каръмза [127]. Османското Главно командуване смяташе, че главните български сили ще се явят по долините на Арда и Марица. Източно от Лозенград през труднопроходимата Странджа планина водеха кози пътеки, крайно непригодни за преминаване на цяла армия. Едва на 6 октомври се изясни, че многобройни български войски настъпват източно от Тунджа, заплашвайки да се спуснат в долината на Еркене, за да отрежат пътя за отстъпление към Цариград и да затворят цялата Източна армия в Одринската крепост. Ето защо Назъм паша заповяда незабавно настъпление от линията Лозенград — Одрин [128]. Той не допускаше, че „несъществуващата” досега 3-а армия ще се яви зад левия фланг на 1-ва армия. Двете воюващи армии се движеха една срещу друга, решени да се сблъскват ожесточено в името на толкова необходимата победа.

Високата порта пристъпи към използуване на превъзходството си в Черно море. На 8 октомври сутринта два броненосеца обстрелваха гр. Каварна и предприеха опит за десант, отбит от бреговата охрана, след което се спуснаха на юг и откриха огън по казармата при двореца Евксиноград, манастира „Св. Константин”, окръжното стопанство и детския санаториум. Българското правителство остро протестира пред великите сили и настоя да се спре бомбардирането на незащитени населени места [129]. Хагската конвенция от 1907 г. Предвиждаше порицание на своите нарушители.

Стефан Бобчев бе натоварен да поиска съдействието на Петербург за осигуряване на крайбрежието от нови набези. Нератов сподели, че „Русия ще дири благоприятен момент за интервенцията”. В прощалната си аудиенция Фердинанд възложи на новоназначения пълномощен министър да употреби „в критичния момент” всички усилия за добиване на руската интервенция. Гешов също му отговори за възможна интервенция, която би могла да се наложи от „някои грозни събития” [130]. Войната с всичките си опасни неизвестности току-що бе започнала и презастраховането се сметна за необходимо.

Най-сетне Данев предаде в Министерския съвет жадуваната новина: „След два-три дни 3-а армия почва сериозна операция срещу Лозенград.” Той подкани да се побърза със свикването на запасните и новобранците, понеже „ще имаме нужда от тях след заемането на Лозенград да атакуваме със сигурен успех турските позиции на Еркене”. Със съгласието на генерал Фичев правителственият представител поиска да се настои в Белград да се предоставят по-скоро обещаните войскови части [131]. Според Главното командуване опасност от десанти нямаше, тъй като се разполагаше с достатъчно сили за тяхното проваляне, обаче председателят на Народното събрание отбеляза, че морската блокада и бомбардирането са в разрез с българските усилия да се запази крайбрежието чрез силното руско присъствие в Черно море: „Ако руската интервенция не последва, моля да настоите гърците да нападнат Дарданелите, да видим дали след това русите (ще останат — б. а.) хладнокръвни” [132]. Странно прозвуча подобно съдържащо усложнения предложение в устата на русофила политик.

По данни на военното разузнаване противникът прехвърляше и съсредоточаваше в околностите на гр. Виза един армейски корпус за действие в обход на левия български фланг. При недостатъчно изяснената обстановка късно вечерта на 8 октомври по настояване на полковник Нерезов се предаде директива ¹ 3, според която 2-ра армия продължаваше да се окопава около Одринската крепост, а 1-ва армия оставаше на заетите места с готовност да действува прикриващо в зависимост от развитието на събитията срещу главната 3-а армия, получила задачата „да атакува укрепения пункт Лозенград и да го заеме. До завземането на Лозенград 1-ва и 2-ра армия, тясно свързани, не биваше да предприемат никакви действия, а да бъдат готови да посрещнат евентуалното преминаване на врага в контранастъпление [133]. Главното командуване разгада настъпателните пориви на противника.

Генерал Фичев минаваше за песимист, защото предвиждаше най-лошото, за което искаше да има готовност. В случай на крайна несполука той предполагаше постепенно отстъпление към линията на укрепените пунктове Търново-Сеймен (Симеоновград) и Ямбол, където да се организира „активна и упорна отбрана... догдето се намеси дипломацията за спирането на военните действия” [134]. Макар и последен вариант, този проект хвърляше съмнение върху решителността на началник-щаба и му подронваше боевия авторитет. Напротив, генерал Савов тръбеше за сигурна победа, което допадаше на царя, правителството и общественото мнение. Той не допускаше дори да се помисли за поражение и неговата властна личност започна да хвърля дебела сянка върху предпазливия генерал Фичев.

Въз основа на вече говореното с Данев началникът на щаба изказа мнение да се подготви дипломатическа интервенция на силите, защото след Лозенград щял да се нанесе решаващият удар и достигне Ергене. На тази река действуващата армия трябваше да спре и уреди тила си и после, ако се наложи, да предприеме по-нататъшни настъпателни операции. Според генерал Фичев продължителната война на изтощение щеше да се избегне чрез намесата на силите за нейното спиране. Той пресмяташе, че може успешно да се воюва 35 дена, а докато се извършела интервенцията, щял да мине месец [135].

Опасението на началник-щаба да не последва обход на десния фланг откъм Димотика и Кърджали по десния бряг на Марица и долината на Арда му пречеше да съсредоточи вниманието си върху решаващия удар на левия фланг. Той допускаше, че когато главната група армии атакува Лозенград и напредне на юг, турците могат да предприемат настъпление със значителни сили срещу десния фланг — „да се постараят да отхвърлят цялата армия на изток и да ни отрежат от нашата база” [136]. Изтерзан от съмнения, на 9 октомври в 2,17 ч. след полунощ генерал Фичев се разпореди уж „по заповед на Негово величество” 1-ва -армия в случай на сбъдване горепосочения страшен призрак да отстъпи към Елхово, „гдето ще се опитате да задържите неприятелското настъпление и да дадете възможност на 3-а армия да отстъпи към Ямбол”. 2-ра армия трябваше чрез упорито задържане на врага да отстъпи на Търново-Сейменската позиция, където да осигури десния фланг и тила на действуващата армия [137].

Тъй като на 8 октомври царят и неговият помощник отсъствуваха от Стара Загора, генерал Фичев подплаши Данев да иска интервенцията на Русия. Дали началникът на щаба твърдеше вярно, или е бил разбран погрешно, но още сутринта на 9 октомври председателят на Народното събрание обсади царския вагон: „Генерал Фичев му казал, че пред Лозенград ще доживеем втори Плевен и че за това той Данев трябва да апелира към великите сили (ние знаеме коя), за да интервира за миросдобиване!” Ядосан, Фердинанд се скара с Данев: „Защо сега искате интервенция! Вие ме накарахте да обявя война, а сега искате интервенция. Това значи да се оскандалим. Войната ще водим, за да видим дали ще ги бием, или ще ни бият, но без да водим война, това значи, че не сме били за войната.” Наложи се генерал Савов да обясни на правителствения пратеник, че не бива да се влияе от „хора на теорията”, защото Лозенград ще падне още утре [138]. Данев не спа две нощи, докато не се потвърди истинността на обещанието.

Фердинанд бе вбесен от пораженските настроения и сподели със своя бодър помощник: „Аз се разсърдих и му забраних да говори пред мен подобни подлости. Всичко това ние го дължим на генерал Фичев, който заразява всички и който трябва да бъде уволнен час по-скоро” [139]. Началникът на щаба направи първата стъпка към своето изпадане в немилост, за да блесне звездата на неговия съперник. Той се учудваше, че царят не виждал необходимостта дипломатическата дейност да върви успоредно с военните действия, а според него „военната и особено политическата обстановка ни налагаше да ускорим сключването на мира” [140]. След превземането на Лозенград.

В телеграмата си до Министерския съвет Фердинанд не бичува толкова силно внушеното черногледство на Данев и колебанията на неговия военен съветник, а спомена за повдигане на въпроса относно „европейска интервенция след предстоящите военни събития по линията Одрин — Лозенград”. Съвсем изненадан от „тия странни предложения”, той обяви: „По никой начин и под никакви условия не допущам да стане и дума за едно подобно унижение, което целият български народ ще посрещне с негодувание и възмущение. Предложението на председателя на Народното събрание е толкова повече странно, че до тая минута нашето оръжие навсякъде оправда моите надежди и че духът на армията е отличен и насочен изключително към решителна борба с вековния враг. Политически съображения налагат да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води война докрай.” Фердинанд разпореди да се свика под знамената призив 1913 г. и да се ускорят военните доставки от Виена и Одеса: „С тия мероприятия ние ще осигурим успеха на нашите военнополитически цели, за реализирането на които бързината е условие от първостепенна необходимост” [141]. Нищо не се каза за р. Еркене като крайна линия на българското настъпление.

Министерският съвет одобри възгледите на царя относно повелителните съображения, налагащи „да се вземат най-сериозни мерки, за да се докаже на Европа, че България е решена да води войната докрай” [142]. Освен изпълнението на посочените мероприятия правителството реши със съгласието на монарха да изпрати Теодоров в Ниш на среща с Пашич, понеже Сръбското главно командуване отказваше да отдели две дивизии за Тракийския оперативен театър [143]. Но докато пристигнеха съюзническите войски, главното сражение щеше да бъде завършено.

Без да се отказва от старите си натяквания, на 10 октомври Сазонов обеща да нареди незабавно на Гирс да обърне внимание на Портата да не повтаря обстрелването на незащитените български пристанищни градове. Той отбеляза, че се преговаря по въпроса за интервенцията, но „за да се пристъпи към нея, ще трябва да се дочака един решителен акт на театъра на войната и, второ, съгласието на воюващите” [144]. Ключово положение, недостатъчно ясно на генерал Фичев.

Силите чакаха да видят изхода на „едно или две решителни сражения”, за да се намесят и спрат войната [145]. И двете воюващи страни схващаха значението на първата голяма победа и техните войски настъпваха стремително едни срещу други. Абдулах паша бе сигурен за своя десен фланг, опрян на Лозенградската крепост с подсиления 3-и армейски корпус на способния Махмуд Мухтар паша, министър на военноморския флот. Заповядвайки на 9 октомври сутринта настъпление от линията Лозенград — Одрин, той се обърна към войниците: „Вас чакат на земята щастие, а на оня свят — рай” [146]! Вземайки лявото крило на 1-ва армия за главно направление на настъплението, вражеското Главно командуване не подозираше че зад него в отстъп е разположена 3-а армия, предназначена да внесе прелом във военните действия.

Неуспял да се отърси от страховете си, на 9 октомври в 3 ч. генерал Фичев събуди генерал Димитриев, за да му предаде инструкцията: „Преди да предприемете атаката на Лозенград, проучете състоянието на крепостта и нейното въоръжение; в никакъв случай да не предприемате една несигурна операция.” При отстъпление на 3-а армия се даваше посоката към Ямбол в най-тясна връзка с 1-ва армия. Преодолял недоумението си от прекалената боязливост, командуващият 3-а армия внесе мъничко успокоение: „Дълбоко сме уверени в успеха. Предварителният план е следният. Днес приближаваме до линията Куюпгяур — Петра — Кадъкьой, и утре — утвърждаване на тази линия. През нощта от 10-и срещу 11-и настъпваме към укрепената позиция на противника с цел да заемем прикриващи за артилерията ни пехотни позиции. На 11-и комбинирана пехотна и артилерийска атака, а може би и щурм” [147]. Това означаваше Лозенград да се превземе след кратка обсада или направо от движение с открита сила, като и в двата случая се отрежеше пътя за противниковото отстъпление към Бунархисар или Одрин.

Липсата на достоверни разузнавателни сведения поради колебливото използуване на конницата изправи внезапно двете воюващи страни една срещу друга и ги хвърли в ожесточени боеве при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ереклер и Раклица, където срещу 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, 4-а преславска дивизия и 5-а дунавска дивизия действуваха 1-ви, 4-и, 2-ри и 3-и армейски корпус и една конна дивизия. Повече от пет века се чакаше този исторически ден на надделяването. Обладани от високото съзнание за великата освободителна мисия, българските войници се хвърлиха в атаки „на нож”, вкопчвайки се в упорити схватки [148]. По цялата линия врагът бе спрян и отхвърлен назад, обаче победата още не се усмихваше никому. Пламналите боеве около Лозенград откриваха ценната възможност да не се атакуват пряко неговите укрепления поради липсата на тежка артилерия.

И за 10 октомври оставаше в сила директива ¹ 3, заповядваща на 3-а армия да заеме и се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори огънят се разгоря с нова сила. Българската артилерия спечели напълно двубоя с вражеските батареи. В 11 ч., когато боевете достигнаха връхната си точка, изпратен от генерал Назлъмов офицер за свръзка доложи на генерал Димитриев, че при Селиолу и Гечкенли между 1-ва и 3-а армия се е врязала цяла вражеска армия, застрашаваща техния тил. За предотвратяване на пробива командуващият отдели една бригада от 6-а бдинска дивизия, но се предвиди, че тя ще стигне късно. Поради това се взе решение да се настъпи енергично напред за превземането на Лозенград, след което самата вражеска армия ще се намери в неизгодно положение. 1-ва софийска бригада с подкрепата на 2-ра преславска бригада спря настъплението на внезапно изникналата противникова дивизия и под закрилата на съкрушителния оръдеен огън я отхвърли „на нож” към с. Гердели. Генерал Димитриев лично оглави една дружина от 15-и ломски полк [149]. Така връзката между двете отделни армии бе заздравена.

1-ва бригада от 5-а дунавска дивизия превзе височините Каракол по левия бряг на Сарсуват дере, в обход на които действуваше 3-а бригада. И тук се притекоха на помощ храбрите преславци. 2-ра бригада бе спряна от нейния командир полковник Венко Софрониев на два-три километра от 3-а бригада, вместо да атакува във фланг неприятеля, което щеше да произведе катастрофалното бягство във вражеските редици, незабавното влизане в Лозенград и вземането на хиляди пленници и десетки оръдия [150]. Понякога рискът излизаше по-безопасен от предпазливостта. Пропуснатите възможности се изкупуваха с повече войнишка кръв. Крепостта можеше да бъде взета едно денонощие по-рано.

4-а преславска дивизия разби три вражески дивизии при с. Петра и ги обърна в безредно отстъпление към Лозенград и Кавакли. Преследването бе прекратено поради спусналия се мрак, проливния дъжд и навлизането в обсега на крепостната артилерия. В 19 ч. на 10 октомври генерал Димитриев заповяда 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия да атакуват на разсъмване укрепения град [151]. Но не бе съдено да се щурмуват опорните точки на Лозенград, защото в двудневните кръвопролитни боеве противникът изгуби вяра в собствените си сили и почувствува превъзходството на доскоро презираните и подценявани „гяури”. През нощта на 10 срещу 11 октомври започна масово бягство назад, обаче прикриващите части с чести престрелки въведоха в заблуждение щаба на 3-а армия. Напразно опитващ се да спре обезверените войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша: „Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да задържа и Лозенград. Необходимо е оттеглянето и на корпусите вляво от мен, за да не бъдат изложени на опасност” [152].

Командуващият Източната армия съзря опасността десният фланг да бъде изложен на обход откъм Лозенград — Виза, с което неговата армия щеше да бъде отхвърлена към Марица и пътят към Цариград падаше в ръцете на българите. Разбирайки невъзможността да спре бързо отстъпващите войски, той заповяда съсредоточаване на линията Бунархисар— Люлебургаз, на р. Караагач, за да се задържат двете български армии, докато пристигнат подкрепления от 16-и, 17-и и 18-и корпус, с които да даде решаващо сражение на силната позиция зад р. Еркене. Конната дивизия се зае да прикрива отстъплението [153]. Вражеската конница изпълни по-добре задачите си в сравнение с българската.

Противникът напусна Лозенград, оставяйки малки части да поддържат огъня от фортовете Скопо и Раклица и да създават убеждението, че отбраната ще продължи и на следващия ден [154]. Сутринта на 11 октомври 1912 г. в занемелия град се чуваха отделни изстрели. Генерал Димитриев не можеше да предположи „даже като мечта” изоставянето на такава силна твърдина. Няколко снаряда се пръснаха по укрепленията, оставени без отговор. Изпратеният конен разезд прекоси града, без да открие противник. Командуващият веднага докладва на царя, че 3-а армия след упорити двудневни боеве зае укрепения Лозенград, като „противникът е отстъпил в безредица, вероятно към Бунархисар”. След това точно в 11,30 ч., заобиколен от щаба си, той влезе в града, посрещнат от освободените жители с радостни викове, обсипван с цветя, при звъна на черковните камбани. По стар славянски обичай първенците на общината му поднесоха хляб, сол и „ключа на крепостта”. Генерал Димитриев прие парадния марш на 6-а бдинска дивизия, която следваше 5-а дунавска дивизия, с пресни сили за близко преследване [155]. Неприятелите щяха да критикуват „Наполеончето” за губене на време.

Конната дивизия ту влизаше, ту излизаше от състава на 3-а армия, страдаща от вредната двойственост в командуването. Генерал Назлъмов чакаше одобрението на Главната квартира, за да изпълни заповедите на генерал Димитриев. Той поиска неколкодневна почивка за хората и конете. Командуващият 3-а армия не уважи молбата и нареди конницата да настъпи най-енергично по направление Енидже — Енимал — Еникьой, за да отреже съобщенията на врага към Бабаески, без да му дава възможност да се опомни и устрои. Предполагаше се, че 1-ви и 2-ри корпус са отстъпили към Бабаески — Люлебургаз, а 3-и корпус към Бунархисар [156].

Генерал Фичев упрекна командуващия армията, че вместо да преследва бягащите османски войски, правел парад в Лозенград — отговор на обвинението, че щабът на действуващата армия не позволил преследването. Той призна обаче, че поради изоставането на обозите с храни и бойни припаси, липсата на пътища и умората смятал за възможно само тактическо, а не стратегическо преследване [157]. Генерал Димитриев, като донася за умората на войските от похода през Странджа до Главното командуване и срещните боеве за Лозенград, отбелязва, че „духът след тази победа е на недостигаема височина”: „Считам за необходимо да дам на по-голямата част от армията два-три дена почивка, през което време да попълним возимите и носими продоволствени припаси, ако обаче общото стратегическо положение налага да действуваме, то моля да ми се даде директива и ние сме готови веднага за работа... Моля, дайте ми по-широки директиви, та в случай на скъсване съобщенията да мога да действувам по-самостоятелно [158]. Главното командуване продължи да стеснява творческата инициатива на командуващите армиите чрез почти всекидневно издавани директиви, без достатъчно познаване на действителната стратегическа обстановка, но и те трябваше да си позволят по-голяма самостоятелност в собствените решения. Молбата за почивка не се последва от заповед за незабавно далечно преследване.

За шест дена 3-а ударна армия извърши марш маньовър на 120 км и следователно, като се извади един ден спиране, тя измина по 24 км на денонощие през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки, разкаляни от дъждовете, хранена с подръчни средства. Противникът не допускаше нито нейното съществуване, нито възможността да преминат 53 000 души с артилерия и конница през непристъпните места. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския стратегически фронт бе първата голяма победа на Балканския съюз, която даде дълбоко отражение върху по-нататъшния ход на цялата война. В Лозенград бяха взети ценни трофеи — 58 оръдия, два самолета, грамадно количество боеприпаси, няколко склада с храни и облекло, архива на 3-и корпус и личния багаж на неговия командир [159]. Генерал Димитриев запази за спомен златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша.

Телефонът в кабинета на военния министър не преставаше да звъни, но и той бе в напрегнато очакване. Окрилящата новина долетя едва в 16 ч. и генерал Никифоров веднага я разпространи из столицата, предизвиквайки „общо ликуване”. Забиха камбаните, понесе се незаглъхващо „ура”, всички се поздравяваха с „Честита победа!”. Пред сградата на Министерския съвет премина факелно шествие, приветствувано с речи от Гешов и генерал Никифоров. Дори Неклюдов преодоля строгия неутралитет и се обади на министър-председателя: „Това е съкрушителен удар за Турция!” [160]. В печата се появи изказването на фон дер Голц: „Само пруската армия след тримесечна обсада би могла да превземе Лозенград” [161]. Укрепеният град бе превзет от българската армия след двудневни боеве, на седмия ден от началото на войната.

Правителственият представител докладва от Главната квартира за отличния дух на войските: „Бягането на турците озадачава началника на щаба. Генерал Савов е по-самонадеян.” Отдалечаването на българските войски от базата за продоволствие създавало мъчнотии за новите операции: „Ако турците избягат и от Люлебургаз, както се предполага, ще трябва да ги гониме много далеч, чак до линията Чорлу — Сарай... (последните пет думи са зачеркнати — б. а.).” Председателят на Народното събрание настоя по-скоро да се изпратят пушки за Македоно-Одринското опълчение, запасните части и новобранците, да се извикат и сръбски войски, за да получат 1-ва и 3-а армия „пълна свобода на действие в предстоящата офанзива”. Той основателно вдигна тревога поради недостига от облекло и ботуши, за да не пострада здравословното състояние на войниците през наближаващата зима [162]. Холерата все още вилнееше само в редовете на противника.

На 11 октомври в Ниш Пашич обеща пред Теодоров да бъдат отделени две сръбски дивизии за обсадата на Одринската крепост. Той остана много доволен от българското искане, защото помощта щеше „да се изплати с лихвите”. В манифеста на крал Петър за обявяването на войната се споменаваше за „сръбските” градове Скопие и Прилеп [163]. Но българските генерали след преломната победа при Лозенград „съвсем и не мислеха за сръбските дивизии”. В Министерския съвет се изрекоха тревожни предупреждения, че Главното командуване си присвоява все повече власт, подхвърля сведенията за хода на военните действия „като милостиня”, обаче Гешов нямаше желание „да се залавя да оправя гърбицата на никого” [164]. Той се задоволи да обърне внимание на Данев, че неговите „бързи телеграми” съдържат сведения от служебния бюлетин на Главната квартира, които вече прочел по неговите страници [165]. Министрите не биваше да се сърдят на своя представител, понеже и той не бе посветен във всички тайни на замисляните военни операции. Това пролича от призива му да се привлекат всички сили за атакуването „със същия успех” на вражеската позиция по р. Еркене [166].

Вестта за победата при Лозенград се посрещна в Петербург с въздишка на облекчение. Не се налагаше пряка намеса за отърваване на България. Сазонов напомни да се искат „възможни неща”, и то приемливи за другите велики сили, защото Русия веднъж се опитала да прокара Санстефанския договор. Княз Григорий Трубецкой, началник на Азиатския департамент, съобщи, че се водят усилени преговори относно определяне условията за интервенция, обаче пожела да узнае „към кое време турските сили биха могли да надделеят над българските”. Генерал Владимир Сухомлинов пък поощри победителите: „Вие само вървете напред. Ние бдим над всичко. Чакаме и ще кажем думата си” [167].

Развиващите се „със светкавична бързина” събития се оцениха високо от Гешов в телеграма до Маджаров на 12 октомври: „Внезапната наша победа — ако даде Господ да се последва от други — отваря нови хоризонти за нашите действия.” В случай че силите не се съгласяха да умиротворят трайно Балканите чрез премахване на османското господство, то поне трябваше да се въведе автономно управление на Македония и Одринска Тракия с присъствие на български войски, докато се устрои местната милиция [168]. Полковник Тантилов се произнесе като военен специалист: „Това и беше нужно и отсега нататък ние можем с увереност да вървим напред — победата ни е осигурена” [169]. Не трябваше да се изпусне врагът да заеме нова отбранителна линия.

Най-голямата похвала за България, изрече френският военен министър Етиен Милеран, който обяви нейната армия за „най-добрата в Европа” и заяви, че „би предпочел за съюзници 100000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя” [170]. Той бе поласкан от твърдението, че в тази война френската военна школа побеждава германската, както „Шнайдер” надделява над „Круп”.





--------------------------------------------------------------------------------

105. В. Мир, ¹ 3676, 7. Х. 1912.

106. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 17.

107. Пак там, л. 18.

108. БИА, ф. 273, а. е. 276, л. 8.

109. Пак там, ф. 21, а. е. 10, л. 158.

110. Българска воеяна история... Т. 2, с. 488—490; Фичев, Ив. Балканската война... с. 94.

111. Държавен вестник, ¹ 225, 5. Х. 1912.

112. ДПИК, т. 1, с. 233.

113. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а, е. 1192, л. 83.

114. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 5—10; а. е. 807, л. 6; Приложение към том първи... с. 141; В. Мир, ¹ 3685, 16. Х. 1912.

115. Гешов, Ив. Балканският съюз... с. 45.

116. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 3; Маджаров, М., цит. съч., с. 64—65.

117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 100—101.

118. В. Мир, ¹ 3679, 10. Х. 1912.

119. Държавен вестник, ¹ 228, 9. Х. 1912; Бойчев, Ст., цит. съч., с. 24—25.

120. ДПИК, т. 1, с. 234.

121. Иванов, Н., цит. съч., с. 47, 51—55.

122. Фичев, Ив. Балканската война... с. 100—101.

123. ЦВА, ф. 317, оп. 7. а. е. 6, л. 237—239.

124. Фичев, Ив. Балканската война... с. 102.

125. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 275; Жостов, К.., цит. съч., с. 10—13. Действително съществуваше план за настъпление към Хасково и Харманли, но не бе осъществен. — Маршал Абдухал, цит. съч., с. 70—72.

126. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1192, л. 102—103, 121, 127—129: Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 28—29; Хохвехтер, Г., цит. съч.. с. 5, 11, 45.

127. Българска военна история... Т. 2, с. 496—497; Христов, Ат., цит. съч., с. 55—57.

128. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 27, 68.

129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 142—143, 154. 158—159.

130. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 14—15.

131. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 161—162.

132. ДПИК, т. 1. с. 235.

133. Българска военна история... Т. 2, с. 497—498; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 21—25; Пешев, П., цит. съч., с. 387.

134. Фичев, Ив. Балканската война... с. 106.

135. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 31, л. 22; Приложение към том втори... с. 258, 287; Приложение към том първи. .. с. 30; Войната... Т. 2, с. 128—129.

136. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 4, 33—38; Цанев, Ст. Генерал Фичев... с. 170.

137. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 345; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 4.

138. Приложение към том първи... с. 252—253.

139. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1477—1478.

140. Фичев, Ив. Балканската война... с. 125—126.

141. БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 17; ДПИК, т. 1, с. 234—235

142. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 187.

143. Пак там, л. 189; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 55; НАБАН, ф. 51 к, on I, а. е. 14, л. 258.

144. ДПИК, т. 1, с. 235—236; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S. Vol. 240, p. 29, 32, 183.

145. Пак там, с. 234—235; БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 17.

146. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321; Маршал Абдулах, цит. съч., с. 94,105— 106.

147. Димитриев, P., цит. съч., с. 92—93.

148. Пак там, с. 95—102; Войната... Т. 2, с. 216—306.

149. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 34—40.

150. Димитриев, P., цит. съч., с. 110—112; Войната... с. 306—317.

151. Димитриев, P., цит. съч., с. 114—115.

152. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 107.

153. Пак там, с. 108—109; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 23—25; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 35—38.

154. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 43—44.

155. Пак там, а. е. 43, л. 16; Приложение към том втори. . . с. 94; Димитриев, P., цит. съч., с. 129—132.

156. Пак там, а. е. 1, л. 48; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 27; Димитриев, P., цит. съч., с. 134—135; Жостов, К., цит. съч., с. 29—30.

157. Фичев, Ив. Балканската война... с. 119—122.

158. Димитриев, P., цит. съч., с. 135—136; Христов, Ат., цит. съч., с. 80—81.

159. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59—60; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 101—102.

160. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 262—263; ЦДИА, ф. 1157, оп. 1, а. е. 75, л. 16; Мамонтов, Н., цит. съч., с. 54—57.

161. В. Мир, ¹ 3682, 13. Х. 1912; Buxton, N. Op. cit., p. 152—153.

162. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 2.

163. Тошев, Ан. Балканските войни. . . Т. 1, с. 420; т. 2, с. 5—6.

164. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 267—268.

165. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 210.

166. БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 14.

167. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 3—6; БИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 12.

168. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 22—23; Маджаров, М., цит. съч., С. 66; BD, V. 9, Р. 2, р. 58—59.

169. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 26; Балканската война през погледа.... с. 264; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S., Vol. 241, p. 20.

170. В. Мир, ¹ 3684, 15. X. 1912.

[Parabellum]

БИТКАТА МЕЖДУ БУНАРХИСАР И ЛЮЛЕБУРГАЗ ПРЕЧУПВА СТАТУКВОТО
Вражеските корпуси, надменно уверени в похода си до Пловдив и София, бяха обърнати в бягащи безредно тълпи, захвърляйки оръдия и обози, изоставяйки всичко, което им пречеше да потърсят спасението. Бойният дух на вековните поробители бе прекършен. Махмуд Мухтар паша се отчая от печалната гледка на изплашените си войски: „Всеки бягаше, щом чуеше думите — Неприятелска кавалерия иде!” За съжаление конната дивизия не преследваше. Той призна, че изплъзването от катастрофата не се дължи на неговото командуване: „И действително, ако българите ни бяха преследвали по-настойчиво нашето положение щеше да бъде отчаяно... Слава Богу, българите не преследваха и по тоя начин ни дадоха достатъчно време да се съберем и укрепим около Виза” [171]. В Българската главна квартира скоро щяха да научат за неподозирания размер на пропуснатото.

На 12 октомври Абдулах паша се обърна към Махмуд Мухтар паша в качеството му на министър: „Сам виждате положението на тамошната войска. Тукашната е в същото положение. С тези войски е невъзможно да се продължи войната и защити отечеството. За да не се попадне в много по-лошо положение, моля, издействувайте в Министерския съвет, към който принадлежите, да се уреди въпросът по дипломатически път.” Командирът на 3-и армейски корпус потвърди това от Виза в телеграма до баща си, великия везир: „Тези думи на Абдулах паша са цялата истина. Ако бих имал възможността вчера да Ви телеграфирам всичко, бих Ви съобщил, че както по всичко изглежда, войската ни трябва непременно да се оттегли до Чаталджа.” Възможността за заемане на нова линия за отбрана се появи, „понеже неприятелят никак не преследва” [172]. Черновата на тази телеграма бе заловена в пленения подполковник Нихад бей и нейното поразително съдържание би трябвало да е било известно на Главното командуване.

След боя, воден от 2-ра бдинска бригада през нощта на 11 срещу 12 октомври около с. Кавакли, на 20 км южно от Лозенград в посока към Бабаески, съприкосновението с противника бе на път да бъде изгубено. Генерал Димитриев докладва в щаба на действуващата армия, където още не можеха да си обяснят паническото отстъпление на врага, че и петте корпуса са претърпели поражение: „По нашите сведения никаква опасност откъм Виза няма. Духът у противника е твърде паднал. На мнение сме, при всичката умора на нашите войски, да не спираме и да не даваме на неприятеля да се устрои. Добре би било, като оставя една бригада с един-два полка кавалерия в Лозенград, с всички останали сили да настъпя компактно към Бабаески, да заема този пункт, а ако може и Люлебургаз и да скъсам железопътните съобщения Одрин — Цариград. В успеха на този план не се съмнявам. Моля да ми се подчини безусловно и напълно кавалерийската дивизия” [173].

Генерал Фичев отхвърли предложения план, защото „се отклоняваше от главния обект на войната — разбиването главните сили на неприятелската армия”. Той се опасяваше, че ако последните са събрани на линията Бунархисар — Люлебургаз, лявото крило и тилът на 3-а армия се подхвърляха на заплаха [174]. Не може да се отрече, че началникът на щаба „по интуиция” предугади новото съсредоточаване на противника. В щаба на 3-а армия предполагаха, че главните вражески сили са отстъпили към Бабаески и Люлебургаз, а към Бунархисар са се отклонили „малки части” [175]. Генерал Димитриев се хвана на бас с генерал Павел Христов, че бил „готов да си отреже главата”, ако по посока на Виза се срещнат повече от 5000 вражески войници [176]. И загуби облога, но негови бойци загубиха и главите си. Фронтовото разузнаване се оказа слабото място на победоносната българска армия.

Въпреки че стратегическата обстановка изискваше далечно преследване на бягащия враг с цялата 3-в армия, генерал Фичев се ограничи да разпореди завършване на тактическото преследване на бойното поле, като се даде почивка на по-голямата част от войските. Изпратената на 12 октомври директива ¹ 4 заповядваше 2-ра армия да усили заслона срещу Одринската крепост с нови части и тежки оръдия, 1-ва армия да се придвижи напред до линията Мусуч — Енидже с охранителна задача, 3-а армия „остава на заеманите позиции в Лозенград и околностите му, а конната дивизия да настъпи по пътя Лозенград — Бунархисар — Виза и да осветлява фронта Тюркбей — Караагач — Урумкьой, като изпрати самостоятелни разезди към Бабаески — Люлебургаз” [177]. Генерал Димитриев обаче насочи конната дивизия към Бабаески, поради което не бе своевременно разкрито фланговото вражеско съсредоточаване при Бунархисар — Виза [178]. От тази посока командуващият бе спокоен.

Вечерта на 12 октомври генерал Фичев упрекна полковник Константни Жостов, началник-щаб на 3-а армия, за излизането толкова напред на 4-а преславска и 6-а бдинска дивизия, което не било съобразено с директива ¹ 4 и застрашавало връзката между двете отделни армии. Според Главната квартира в околностите на Бабаески и Люлебургаз се събирали значителни неприятелски сили, така че движението на 3-а армия на юг могло да я застави да воюва сама с тях, без възможност да получи поддръжка от 1-ва армия, следваща на 20 км зад нея. Началникът на щаба предупреди да се избягнат разделените действия на двете армии, което щеше да ги постави в затруднено положение: „Преди да се пристъпи към решителни действия, 3-а армия трябва да се държи по-групирана и по-отблизо до Лозенград, като поддържа тясна връзка с 1-ва армия.” Полковник Жостов потвърди, че вражеското отстъпление се съпровождало с паника поради българското бързо и стремително настъпление: „Духът на нашата армия е силно повдигнат и всички са готови да принесат още нови усилия, само да не дадем на противника да се опомни и да се събере със сили, което неминуемо ще стане, ако ние останем в Лозенград.” Той пак повтори мнението, изказано от генерал Димитриев, да се продължи настъплението към Бабаески, където да се разбие противникът, „който по никой начин не може да ни превъзхожда по сили”, за да се прекъсне железопътното съобщение между Одрин и Цариград [179]. Очакването на поредната директива обричаше 3-а армия на бездействие, пропускаше се благоприятният случай да се унищожи противникът, преди да се укрепи на нови позиции.

Генерал Димитриев продължи да вярва, че деморализираният противник се намира „в страшно разстройство”. На 13 октомври сутринта той отново настоя пред генерал Фичев: „Колкото и да сме уморени, все пак най-доброто е да вървим веднага решително напред и да не дадем на неприятеля да се съвземе... Духът на нашия войник след достигнатите успехи е на недосегаема височина и тази морална енергия трябва да се използува. Ако може, нека 1-ва армия да отмени своята днешна почивка, да излезе на мястото си, а утре да ми се разреши да настъпя с 3-а армия и завладея Бабаески и Бунархисар, а ако може и Люлебургаз. С това ние ще внесем в противника ново разстройство и паника, които ще бъдат най-добрият залог за окончателното тържество на нашата кауза... Имаме положителни сведения, че в Бунархисар няма никакви неприятелски сили” [180]. Опасно заблуждение.

В 15 ч. на 13 октомври генерал Фичев предложи на царя настъпление на следващия ден с 1-ва и 3-а армия срещу линията Бунархисар — Люлебургаз, на която противникът да се задържи от 3-а армия, а с 1-ва армия да се нанесе решителният удар срещу неговия ляв фланг, като се отхвърли към Странджа. Фердинанд одобри решението, предназначено да залегне като основна оперативна идея в следващата директива на Главното командуване [181]. Но един час по-късно се получи телеграма от генерал Димитриев за оттеглянето на противника от Бабаески към Люлебургаз: „Моля да се побърза с настъплението, за да не изгубим контакта и да можем да преследваме енергично” [182]. Този път началникът на щаба се поддаде на увещанията, разчитайки на достоверността на сведенията, придобити от командуването на 3-а армия.

Най-сетне щабът на действуващата армия сподели гледището на генерал Димитриев и заповяда на 1-ва софийска и 10-а сборна дивизия да се приближат към фланга на 3-а армия, за да я поддържат в случай на нужда. Конната дивизия влезе в разпореждане на командуващия 3-а армия със задължението да се обърне особено внимание на пътя Бунархисар — Виза, защото по сведения на Германския генерален щаб десният фланг на вражеските главни сили достигаше гр. Сарай [183]. Но в щаба на 3-а армия бяха убедени, че главните сили на противника са отстъпили на линията Люлебургаз — Бабаески, а само малки части от 3-и корпус са се оттеглили към Бунархисар — Виза. На 13 октомври жителите на Бунархисар изпратиха депутация с молба да се заеме опразнения от османските войски град преди плячкосването му от башибозуци [184]. Същия ден 10-а погранична дружина влезе в града след ожесточена престрелка с вражески отряд, изпратен да прибере изоставените по пътя за Лозенград оръдия. Узна се, че наблизо е разположена една османска дивизия, но нищо друго не предвещаваше прииждането на пресни сили от Мала Азия точно срещу левия стратегически фланг на българската действуваща армия.

Късно вечерта на 13 октомври отделните армии получиха директива ¹ 5, според която 1-ва армия трябваше да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески — Люлебургаз, а 3-а армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургаз — Чорлу — Цариград. Конната дивизия получаваше задачата да осветли района Бабаески — Люлебургаз — Караагач [185]. Въпреки твърдението на генерал Димитриев за липса на заплаха срещу левия български фланг генерал Фичев остана със съмнението си и предвиди, ако главните вражески сили изникнат на линията Бунархисар — Люлебургаз, двете отделни армии да разменят ролите си — 3-а армия да атакува фронтално, а 1-ва да извърши обхода откъм Люлебургаз и отблъсне неприятеля към Странджа [186]. Но в хода на сражението съществуваше опасността размяната на задачите да закъснее, като обхождащото крило на 3-а армия се изложи на флангови удар.

Тъй като щабът на действуващата армия предупреждаваше за опасността откъм Виза — Бунархисар, а и постъпиха сведения от 10-а погранична дружина, генерал Димитриев насочи цялата 5-а дунавска дивизия по лявото крило на армията и на 14 октомври вечерта, придвижила се по сравнително добри пътища въпреки проливния дъжд, тя се разположи на линията Инджеклер — Бунархисар — Яна, без да открие значителни вражески сили [187]. Така тази дивизия излезе пред линията, заета от 6-а бдинска и 4-а преславска дивизия, устроили бивак по-назад от посочените им обекти — Мандра — Кавакдере — Асанбейли, с което се излагаше преждевременно и отделно на противников удар.

Конната дивизия влезе в очистения от врага гр. Бабаески и достигна линията Айвали — Иванкьой — Пурлия, където бе спряна с огън от противниковата пехота. Без нейните първостепенни сведения „ушите на армията бяха глухи, а очите — слепи”. От извършеното разузнаване генерал Димитриев заключи, че противникът се е спрял на линията Люлебургаз — Тюркбей — Караагач, като по-голямата група е разположена около Люлебургаз, а по-малката около Виза. Той не допускаше да срещне една силно заета 50-километрова позиция, поради което предложи на генерал Фичев да се разкъса „слабият център”, където да се преследва с малка част от 3-а армия а с главните нейни сили да се наблегне към Тюркбей — Караагач, след което да се завие „с лявото рамо напред” и прекъсне пътя Люлебургаз — Чорлу, като Люлебургазката група бъде отхвърлена на юг и по този начин се отреже пътят за Чаталджа. 1-ва армия трябваше с решителни действия откъм линията Татарли — Люлебургаз да прикове противника, а ако бъдеше атакувана, тогава 3-а армия щеше да съкрати дълбочината на своя обход и да контраатакува по двата бряга на Караагачдере [188]. Много интересни оперативни разсъждения, обаче изградени върху несигурна основа.

Потресен от преживяното поражение, Абдулах паша изказа мнение неговата армия да се оттегли на силната позиция зад р. Еркене, където да се изчакат прииждащите подкрепления, за да се даде там решаващото сражение. Но корпусните командири се бояха, че оттеглянето чак до Еркене ще се отрази зле върху духа на войските, гледище споделено и от Главната квартира, заповядала Източната армия да отбранява докрай позицията по левия бряг на Караагачдере [189]. След включване на пристигнали свежи сили се образуваха: 2-ра източна армия (3-и, 17-и, 18-и корпус) в района на Виза — Сарай, и 1-ва източна армия (1-ви, 2-ри, 4-и корпус) в околностите на Люлебургаз, а конната дивизия се намираше по пътя западно от Люлебургаз. Общо главните вражески сили възлизаха на 125 000 ножа, 300 оръдия, 9750 саби [190]. Така 1-ва армия излезе срещу левия неприятелски фланг, по който преминаваше главният път за отстъпление към Цариград, но това благоприятно положение не се използува от Главното командуване, обладано от своята първоначална идея да атакува десния вражески фланг. Тежестта продължаваше да се поема преди всичко от ударната 3-а армия.

„Светкавичната бързина”, с която бе завзет Лозенград, надхвърли всички очаквания в големите европейски столици. Решителната битка се предполагаше да стане някъде между Одрин и Цариград. Дори в Балплац, откъдето се чуваше упрекът, че „българският народ начело със своя владетел днес повече от всякога бил в руските води”, не можеха да скрият възхищението си. На 13 октомври Салабашев прибърза да зарадва правителството: „Сега никой не говори вече за статуквото.” Но меродавните кръгове във Виена не пропускаха да изтъкнат откровено, че „апетитите на малките лесно било да възбудят ония и на големите”. Австро-Унгария също би трябвало да получи нещо, ако „се додело до разчистването на балканските сметки”. Румъния щяла да увеличи претенциите си спрямо разширена България [191]. Макар и разтревожени от поражението на лошите си ученици, управляващите в Берлин не виждаха друга възможност освен силите да разменят мисли за интервенция, изчаквайки „една решителна битка”. Ив. Ст. Гешов допълни: „Всичко ще зависи oт нашите победи” [192]! Ризов съобщи от Рим, че „италианското правителство се бои от нарушението на статуквото, което вече изглежда вероятно на всички тук” [193].

В лагера на Съглашението владееха същите противоречиви настроения между поздравяващото обществено мнение и сдържаните правителства. Във френския печат се изразяваха топли симпатии към Балканския съюз и според управляващия българската легация Стоян Никифоров: „Общественото мнение също значително се подобрява в полза на България с изключение на някои традиционно туркофилски кръгове. Всички очакват още по-големи български успехи” [194]. От Лондон Маджаров многозначително запита: „Тук искат да знаят съгласни ли сме със Сърбия и Гърция върху подялбата. От това ще зависи много решението на великите сили” [195].

В Петербург продължаваха да гадаят кога османската армия би могла да надделее, та да се извърши интервенцията на силите, за каквато се подготвяше почвата. Най-красноречиво бе поведението на Бобчев, който потвърди на 13 октомври пред сър Джордж Бюканан желанието на България да се тури край на войната чрез европейска намеса, след като „се добият сериозни резултати”, а на следващия ден рязко смени тактическия похват: „Предвид славния обрат на военните действия спирам всякакви разговори, даже намеквания, за интервенция” [196]. На 15 октомври вечерта Сазонов повика пълномощния министър, за да му честити победата, и препоръча завършване на войната. Бобчев, неразполагащ с нужните инструкции, изказа като частно мнение, че „след тези жертви и победи, необходимо е да се даде едно широко удовлетворение на балканските държави”. Външният министър се позова на липсата на единодушие между великите сили, защото не само българските желания трябвало да се удовлетворят: „Австрия ще поиска своя пай, а и Румъния не ще стане мирна.” Пълномощният министър възрази, че Хабсбургската монархия ще се задоволи с поправка на границата към Новопазарския санджак, пък „Румъния едва ли ще иска някои сериозни териториални компенсации” [197]. Но в Букурещ чакаха с нетърпение нарушаването на териториалното статукво, за да се намесят за „възстановяване на равновесието”, поддържащо Румъния като най-голямата балканска държава, макар да отричаха тази й географска принадлежност.

В Министерския съвет радостно четяха телеграмите на дипломатическите представители и изразяваха подсилената увереност: „Нашите успехи правят глух вика за статуквото... Симпатиите и уважението в чужбина се печелят не с хитрини и умилквания на дипломацията и криеници, а с неоспорими доказателства за жизнеспособност и сила.” Гешов се стараеше да сдържа прибързаното задоволство, предвиждайки, че при разделянето на териториалните придобивки „мъчнотиите ще бъдат много по-големи, отколкото можем да си ги представим (колегите министри — б. а.)”. И въпреки страховете си той нe спомена нищо за автономията. Напротив, за да се избягнат преждевременни спречквания между съюзниците, Македоно-одринското опълчение бе изпратено не в Македония, а в Одринска Тракия. Пламнаха и първите критики на опозиционните партии. Когато стана известно окупаторското държане на сръбските войски в Скопско, дори сдържаният Андрей Ляпчев се провикна в кафене „България”: „Ето докъде докараха работите политиците с кокоши ум. Български земи с двестахилядно население се дават в ръцете на сърбите” [198]. Той не знаеше, че на изказаното от Данев мнение — „след войната реч за автономия не трябва да става от наша страна”, Фердинанд написа: „Напълно споделям мнението на д-р Данев“ [199]. А царят минаваше за обигран дипломат. След избухването на войната автономията бе сметната излишна за пред „европейския концерт”.

На бойното поле главните сили на двете воюващи страни се приближаваха до очакваното решаващо сражение. Директива ¹ 6 нареждаше на 15 октомври 1-ва армия да продължи движението си по посока на Люлебургаз, където заедно с 6-а бдинска дивизия да атакува противника, „за да даде възможност на 3-а армия да го отреже от пътя на отстъплението му Люлебургаз — Чорлу”. Конната дивизия трябваше да разузнава между пътищата Бунархисар — Виза — Сарай и Тюркбей — Месини — Чорлу [200]. Нейните предни ескадрони бяха посрещнати с чест артилерийски огън от позицията на неприятеля по високия и стръмен бряг на Караагачдере. Поради недостатъчните сведения на конното разузнаване генерал Димитриев помоли да се изпратят самолети, защото, ако разполагаше с въздушно разузнаване, нямаше да бъде изненада привличането от дълбочина на пресни вражески войски [201].

Извършваща флангови марш, дясната колона на 5-а дунавска дивизия в състав 1-ва и 3-а бригада води ожесточен бой при селата Мандрица — Кулиба, отхвърляйки противника оттатък Караагачдере. Но генерал Христов въпреки успеха заповяда двете бригади да се оттеглят към с. Инджеклер, вместо да се окопаят пред Караагачдере, и на следващия ден съвместно с 4-а преславска дивизия да пробият центъра на противниковата позиция. Тази груба грешка се заплати скъпо най-напред от самата Дунавска дивизия, чиято лява колона (2-ра бригада) остана издадена твърде напред, заела Безименната височина между Караагачдере и Соуджакдере, на пет километра южно от пътя Бунархисар — Виза [202]. Щабът на действуващата армия сякаш забрави собственото си предупреждение, че ръководен от германската военна доктрина, врагът ще действува по фланговете чрез обходни движения и обхвати.

Тъй като войските се управляваха от Главното командуване с директива за всеки ден, а не за завършена операция, генерал Димитриев се боеше да не я получи отново със закъснение и в 16 ч. на 15 октомври телеграфира на генерал Фичев: „За утре ако не получа навреме директива, ще продължа марша и ще достигна с десния фланг на армията с. Тюркбей, а с левия — към гр. Виза. Ако в последния пункт не се окаже нещо сериозно, ще оставя там малък заслон, а с 4-а и 5-а дивизия ще направя захождане с лявото рамо напред с цел да изляза на линията Тюркбей — Татарлар. Въобще на мнение съм да действуваме най-енергично, за да не дадем на противника да се устроява и получава подкрепления” [203]. Упрекът на генерал Димитриев обаче бе закъснял. Оръдейните гърмежи, долитащи чак в Лозенград, не бяха отзвук на „дребни стълкновения” с неприятелски рекогносцировъчен отряд, а първите предвестници на голямата битка.

Вечерта в 19,15 ч. командуващият 3-а армия продължаваше да говори по телеграфа за „малки престрелки” пред фронта на 5-а дунавска дивизия: „По направление на Виза повидимому няма нищо... Моето мнение е утре да продължим марша, като аз направя захождане с лявото рамо напред, с цел да излеза на линията Люлебургаз — Татарли, като оставя временно една бригада заслон, която да отиде до Виза и заеме тоя пункт, като ни обезпечи левия фланг.” Генерал Фичев обаче се позова на сведения от Берлин, че ако османските войски не се удържат при Люлебургаз, то те ще спрат на линията Сарай — Чорлу или по` на изток. Генерал Димитриев заяви, че в германската столица не могат да знаят истинското положение на работите по-добре от намиращите се на фронта: „За нас ще бъде щастие, ако турците се решат да ни дадат генерално сражение било около Люлебургаз, било на линията Чорлу — Сарай, било нейде по-нататьк, но пред Чаталджа. На всички тия линии ние ще ги бием, и ще ги бием тъй, че да не бъдат в състояние да задържат дългата, но укрепена Чаталджанска линия. Напред, решително напред, доколкото допущат това продоволствените средства. Да смитаме напреде си всичко, да достигнем до Чаталджа, а там ще гледаме.” Единственото условие бе да се привлече от под Одринската крепост 3-а балканска дивизия, която да осигури десния фланг откъм Родосто и Галиполи [204].

Щабът на действуващата армия предполагаше, че главните вражески сили се намират на линията Сарай — Чорлу, а всъщност те бяха в непосредствена близост до двете български армии по линията Бунархисар — Караагачдере — Люлебургаз. Боят, воден от дунавци, остана неизвестен за Главното командуване и за 16 октомври се издаде директива ¹ 7, нямаща нищо общо с действителността, поставяща неизпълними задачи, понеже „положението на противника не е уяснено”. 1-ва армия да достигне линията Бедеркьой — Сатъкьой, 3-а армия до линията Сатъкьой — Виза, а конната дивизия да настъпи по пътя Люлебургаз — Аладжели, като изпрати силен рекогносцировъчен отряд към Айробол и завземе станцията Муратли [205]. Дадените точки се намираха зад още неподозираната вражеска позиция Бунархисар — Люлебургаз. Идеята за нанасяне решителен удар с 3-а армия, отхвърляне на юг и отрязване от Цариград бе вече неосъществима.

Докато българското Главно командуване се стремеше да извърши обход на левия вражески фланг откъм Люлебургаз, Назъм паша се стараеше да нанесе решаващия удар с десния си фланг в посока Бунархисар — Яна, за да прекъсне съобщенията на 3-а армия с Лозенград. Генерал Димитриев все още допускаше, че по левия бряг на Караагачдере ще се срещнат неприятелските ариергарди, а главните сили на противника ще приемат сражението „някъде по` на изток” [206]. Още с изгрева на слънцето на 16 октомври 2-ра дунавска бригада се насочи към гр. Виза с намерение да го завземе „почти безпрепятствено”, обаче бе спряна при Соуджакдере от настъпващи гъсти вражески колони. Никой не предполагаше, че те са от състава на подсиления 3-и корпус, превъзхождащ и с артилерия. По скалистите височини в полите на Странджа пламна битка, в която всички участници почувствуваха, че „ще се решава съдбата на България” [207]. Най-ожесточеният бой се поведе за господствуващата стратегическа Безименна височина, където храбреците от 18-и етърски и 20-и добруджански полк отблъснаха редуващите се непрекъснато пристъпи на прииждащите пълчища. Редовете оредяваха и в най-критичния миг дотичаха на помощ бойните другари от 1-ва бригада, която, разкарвана напразно през нощта до с. Инджеклер, след само двучасова почивка се втурна да удържи лявото крило по възвишенията пред Соуджакдере [208]. 3-а бригада прогони турците на левия бряг на Пуралидере, осуетявайки обхода в тила на другите две бригади. Вражеското настъпление бе спряно късно вечерта. След няколко кръвопролитни атаки и контраатаки „на нож” Безименната височина замръкна в български ръце.

Генерал Димитриев схвана, че противникът е заел здраво линията Тюркбей — Караагач — Виза, поради което в 9 ч. помоли генерал-лейтенант Васил Кутинчев да ускори марша на 1-ва армия, за да го поддържа енергично. При новосъздадената обстановка ролите на двете армии се разменяха — 3-а-армия атакуваше фронтално, а 1-ва армия трябваше да обходи левия неприятелски фланг. Своята оперативна идея командуващият 3-а армия изложи в телеграма до царя от 14 ч.: „Досега боят върви по цялата линия успешно. Поканих генерал Кутинчев, като пристигне в Люлебургаз, да загъне дясното рамо напред, та да отхвърлим противника към Странджа планина” [209]. Новият стратегически замисъл бе възприет от щаба на действуващата армия.

4-а преславска дивизия атакува височините около с. Караагач, осеяни с „кинжални батареи”. Въпреки убийствения огън българските войници се понесоха „на нож” по стръмнината, падайки, ставайки, хващайки се за всеки шубрак, за да достигнат гребена и прогонят окопалия се противник, завземайки 36 оръдия. В 17,30 ч. позицията бе пробита, обаче не достигнаха сили да се развие успехът в дълбочина. Командуващият 3-а армия заповяда дивизията „да се задържи на него (участъка на пробива — б. а) и да го разшири”. Той отново поиска съдействие от 1-ва армия по направление на Люлебургаз да заходи с дясното рамо напред към Сатъкьой, „за да натиснем противника към Странджа и да го отхвърлим от главния му път за Цариград”. Генерал Кутинчев не бе намерен нито по телеграфа, нито чрез офицера за свръзка. 4-а и 6-а Дивизия се биеха на фронт 25 км, а 1-ва дивизия още не бе се явяла да заеме своя участък. Силите на врага вече се изчисляваха на 90 — 100 000 души пред фронта на 3-а армия и 40 — 50 000 пред 1-ва армия, или общо около 140 000 души [210]. Генерал-майор Стефан Тошев обеща „неговите шопи” да атакуват на разсъмване. Понеже цялата 3-а армия бе вече хвърлена в кръвопролитното сражение, ударът трябваше да нанесе 1-ва армия.

За да подпомогне преславци с разполагаемите сили, генерал Димитриев заповяда 6-а бдинска дивизия да прати напред и последния си войник. Вечерта началникът на дивизията генерал-майор Православ Тенев лично поведе 2-ра бригада в атака при с. Тюркбей, достигайки Караагачдере. 1-ва бригада след ожесточени схватки превзе височините северозападно от гр. Люлебургаз и влезе в неговите покрайнини. Контраатакувана от свежи вражески сили, бригадата бе отхвърлена от града и зае за отбрана височините, докато пристигнат дългоочакваните предни части на 1-ва софийска дивизия [211]. Десният фланг не само бе осигурен, но и чрез него можеше да се въздействува върху по-нататъшния ход на битката.

Генерал Димитриев не биваше толкоз строго да съди своя колега, защото и той предполагаше погрешно, че Люлебургаз е опразнен от противника. На призива за незабавно съдействие в 11,20 ч. генерал Кутинчев отговори: „1-ва армия настъпва с цел да атакува противника. В изпълнение на това естествено е, че тя ще съдействува на 3-а армия.” 1-ва и 10-а дивизия развърнаха само по една бригада в права линия и отхвърлиха противника източно от Люлебургаз. В 14 ч. командуващият 1-ва армия заповяда на генерал Тошев да ускори крачката на своята дивизия, за да подкрепи с пълни сили дясното крило на съседната армия [212]. Връзката между щабовете на двете отделни армии бе прекъсната точно когато съразмерването на действията стана най-необходимо.

Отседнал с щаба си в с. Иванкьой, генерал Димитриев обмисли положението и в 20,30 ч. изпрати донесение до Главната квартира: „Днес цялата 3-а армия постепенно се ангажира в боя срещу укрепената неприятелска позиция по левия бряг на Караагачдере и към вечерта въведе в дело всичките си сили. Успяхме да се задържим на мръкване на заетите позиции. Противникът контраатакува няколко пъти, но нашите се удържаха. Имаме много ранени. Надвечер късно пристигна 1-ва дивизия и се развърна на неприятелския ляв фланг. Утре ще продължа боя” [213]. През цялата нощ се очакваше напрегнато директивата на Главното командуване, където стана ясно, че е в ход „генералното сражение, от което ще зависи изходът на цялата кампания” [214].

Директива ¹ 8, изпратена от Главната квартира в Стара Загора на 17 октомври в 3,40 ч., достигна щабовете на 1-ва и 3-а армия между 6 и 7 ч., когато те тръгваха за наблюдателните пунктове, за да преживеят тревогите на най-тежкия и съдбоносен ден. Съгласно нейното съдържание 1-ва армия оставаше в резерв на 3-а армия, „като с една бригада заеме позиция при Люлебургаз и се окопае”. 3-а армия, трябваше да обърне особено внимание на лявото си крило, където срещу 5-а дунавска дивизия се стовари 2-ра източна армия. Към него се насочваше една бригада от 3-а балканска дивизия. На конната дивизия бе възложено да охранява десния фланг на 3-а армия. Командуващият армията се задължаваше „да се старае да отхвърли противника на изток” [215]. Внезапно срещнатата силна съпротива на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз накара щаба на действуващата армия да се грижи преди всичко за сигурността на фланговете. Стратегическият замисъл се съдържаше в това 3-а армия да привлече противника по фронта на заетата позиция, а с 1-ва армия да се нанесе решителен удар по левия му фланг. С тази директива Главната квартира сметна, че е изпълнила задачата си да подготви стратегически сражението и предостави на командуващите да ръководят операцията на бойното поле [216]. Ясно пролича намерението да се обедини командуването на групата армии с даване предимство на генерал Димитриев, който предричаше, че въпреки променливия успех в боевете „все пак (той — б. а.) е видимо в наша полза” [217].

В Главната квартира на османската армия придаваха особено важно значение на своя десен фланг, тъй като, ако той беше обхванат, Източната армия щеше да бъде отхвърлена към Мраморно море и отрязана от пътя за отстъпление към Чаталджанската укрепена позиция. Ето и признанието на Махмуд Мухтар паша: „Тогава армията вероятно щеше да бъде принудена да се предаде.” Главнокомандуващият Назъм пата заповяда да се извоюва „решителната победа” в направлението Бунархисар — Лозенград, като 3-и корпус бъде подкрепен от 18-и корпус [218]. Господството на гръцкия флот в Бяло море не позволи прехвърлянето на азиатски войски в Македония и всички се струпаха в Тракия.

Още в зори на 17 октомври противникът откри мощен артилерийски огън по позицията на 5-а дунавска дивизия и тръгна напред със сили, оценявани на около 50 000 души. Българската пехота, недостатъчно поддържана от своите батареи, отговаряше с пушечен огън и нож, атаките се редуваха с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минаваха от ръце в ръце, но численото и огневото превъзходство на врага надделя и към 15,30 ч. оределите полкове отстъпиха 6—7 км назад към Бунархисар, където се окопаха по хълмовете източно от града. Генерал Димитриев заповяда: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се сдържайте непременно. Нито крачка назад!” Надвисналата голяма опасност от обхождане на лявото крило накара командуващия 3-а армия да поиска от 1-ва армия да наблегне с всички сили на левия неприятелски фланг. Полковник Тантилов бе изпратен с отговорно поръчение до генерал Кутинчев. А до генерал Христов заповедта бе втора и последна за деня: „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад. На добър час” [219]! Чудно добропожелание в двубоя със смъртта.

4-а дивизия осъмна на командните височини по левия бряг на Караагачдере, врязала се в центъра на вражеската позиция. Генерал-майор Климент Бояджиев получи следната заповед: „Продължавайте енергично преследването на противника, като не му давате ни минутка да се устрои. Всички части преминават в решително настъпление, в това число и 1-ва армия. Още едно усилие и пълният успех е сигурен.” Преславци се хвърлиха „на нож” и прогониха врага към Чонгора и Топчикьой, обаче не продължиха преследването поради опасност за фланговете на разширения клин. Противникът пък се стремеше да се вреже между настъпилата 4-а дивизия и отстъпилата 5-а дивизия. Уязвим промеждутък се откри и към деснофланговата 6-а дивизия, която можеше да отреже противниковите части пред фронта на 4-а дивизия [220]. Ето защо 1-ва бдинска бригада атакува под звуците на „Шуми Марица” и завзе с. Тюркбей, нахълтвайки „на нож” в първата окопна линия, а 2-ра бдинска бригада достигна до руслото на р. Караагач. Тук ги настигна заповед за окопаване, за да се изчака решителното настъпление на 1-ва армия [221]. Вражеският център бе застрашен с пробив.

В изпълнение на директива ¹ 8 1-ва армия трябваше да остане в отбрана, но „по силата на обстановката” въпреки гъстата мъгла до пладне тя предприе настъпателни действия и овладя линията Саралия — Люлебургаз — Овчарката. Генерал Кутинчев се стараеше да задържи резерва „в ръка” за нанасяне на решаващия удар [222]. Генерал Димитриев обаче бе недоволен от недостатъчно енергичните според него действия на съседната армия. Той се възползува от телеграмата на генерал Савов, изпратена от Главната квартира в 12,50 ч.: „По заповед на Негово Величество главнокомандуващия употребете всички усилия да спечелите боя. Всички възможни мерки ще бъдат взети да бъдете подкрепени утре със свежи части изпод Одрин. Тая победа нам е крайно необходима, за да може да се тури край на войната.” Отговорът бе твърде условен: „Успешното завършване на операцията между другото зависи от най-активните действия на 1-ва армия. Моля, телеграфирайте на генерал Кутинчев да ме поддържа най-енергично. Досега аз настъпвам по цялата линия, макар и бавно, но не чувствувам себе си достатъчно силен, за да нанеса само с 3-а армия последния решителен удар” [223].

Генерал Димитриев настоя пред генерал Кутинчев да настъпи най-енергично против левия вражески фланг, без да спазва директива ¹ 7, дадена „при непознаване действителното положение на боя”: „Трябва да вземем на себе си инициативата, както диктува обстановката, инак — рискуваме да компрометираме цялата операция. Само ние, тук на мястото, сме и състояние да познаваме истинското положение на работите.” Същевременно командуващият 3-а армия упрекна и генерал Фичев: „Командуващият 1-ва армия слабо ме поддържа; това навярно вследствие Вашата директива да действува отбранително. Моля да му дадете свобода на действие съобразно с обстановката. Аз днес, макар и бавно, но се приближих до противника по всичката линия, трябва само да се налегне силно на моя десен фланг от 1-ва армия, на която досега разчитах” [224]. Началникът на щаба опроверга горното тълкуване: „Никаква директива за отбранителни действия не е дадена. Беше заповядано 1-ва армия да заеме Люлебургаз с една бригада, за да обезпечи фланга, а с останалите да състави маневриращи войски, за да поддържа настъпателните действия на 3-а армия. Действувайте съгласно обстановката. Обърнете особено внимание на обходните посоки откъм Мидия” [225]. Получената свобода на действие, извън почти всекидневно издаваните директиви, трябваше да се използува не само творчески, но и облечена с повече власт.

В Главната квартира обсъдиха и решиха въпроса за създаване на група армии с обединяване командуването в ръцете на генерал Димитриев, макар генерал Кутинчев да бе по-старши. Тази набързо импровизирана стъпка трябваше да се предприеме още преди началото на операцията. Освен придаваното значение на 3-а армия като главна и ударна в избора се намесиха и външнополитически съображения. Високо цененият в Петербург генерал бе по-удобен да застане начело на двете армии, приближаващи Цариград и Протоците. Данев разпалено отстояваше кандидатурата на политическия си привърженик. В 15,35 ч. генерал Савов телеграфира на генерал Кутинчев заповедта на царя: „Начиная от тоя час, 1-ва армия се поставя временно в разпореждане на командуващия 3-а армия, комуто да окажете най-пълно съдействие.” Командуващият 1-ва армия бе задължен да се отправи за Иванкьой, където заедно с генерал Димитриев да ръководят „с общи усилия” съдбоносната операция [226]. Те не биваше да командуват „по слух”. Вечерта командуващият съединените армии докладва на Фердинанд, че днешните боеве завършили пак с променлив успех, но през следващия вече ще действува и с двете армии. Конната дивизия не премина р. Еркене, за да преследва отстъпващ вражески части, нито разруши железопътната линия [227]. Единоначалието, липсващо в Главната квартира, бе приложено от нея не особено сполучливо на фронта.

Колко заплашително бе положението на лявото българско крило, говори една неизпратена за щастие телеграма от генерал Димитриев до генерал Кутинчев, съставена в 15,30 ч.: „Изглежда, че противникът направи пробив в разположението на 3-а армия между 4-а и 5-а дивизия на юг от Бунархисар. Ако не ме поддържате най-енергично с едно решително настъпление срещу левия фланг на противника, ще бъда принуден да се оттегля назад. Съобщете ми какво мислите” [228]. Явно схванал компрометиращото съдържание на документа, командуващият съединените армии изпрати началника на артилерията да обясни с други думи внезапно появилата се опасност.

Полковник Тантилов бе натоварен да предаде на генерал Кутинчев, че дивизиите на 3-а армия хвърлят всичките си усилия да завземат неприятелската позиция, но ще се принудят да преминат в отбрана, ако 1-ва армия не настъпи по фронта и в обхват на левия вражески фланг, като действува най-решително, за да облекчи трудното положение на 3-а армия и й даде възможност да продължи нападенията. Вниманието тревожно се привличаше върху оттеглилата се 5-а дунавска дивизия, което можеше да последва и за цялата 3-а армия след 18 октомври, ако на този ден 1-ва армия не поведе „решителен бой” на десния фланг. Упълномощеният пратеник намери генерал Кутинчев в 19 ч., следящ действията на 1-ва софийска дивизия западно от Люлебургаз. На 10-а сборна дивизия, настъпваща в отстъп 5—6 км от 1-ва дивизия, бе заповядал да се насочи към Сатъкьой, с което да повлияе върху хода на боя на дясното крило. Командуващият 1-ва армия не сподели предаденото „песимистично гледище” [229]. Критичният ден на решаващата битка премина в оспорвани схватки, при равновесие на силите, но с постепенно очертаващ се превес на съединените армии. Настъпателният устрем бе твърде висок, за да бъде спрян от една, макар и естествено силна противникова позиция.

Като командуващ съединените армии на 18 октомври в 2,30 ч. след полунощ генерал Димитриев нареди на генерал Кутинчев да атакува в 6 ч. най-енергично левия вражески фланг в направление Люлебургаз — Сатъкьой — височините западно от Чонгора. Сравнително свежата 1-ва армия трябваше да изиграе „ролята на тежък чук”, за да се притиснат източните армии към Странджа, а на 3-а армия се възлагаше с решителни действия да не им позволи усилването на крайния ляв фланг, което щеше да облекчи обхвата с 1-ва армия. На конната дивизия се поверяваше отговорната задача да разруши железопътната линия и пресече пътя Люлебургаз — Чорлу, действувайки на фланга и в тила на противника: „Действувайте най-енергично, защото днес се решава не само съдбата на цялата война, но и на България” [230]. Пристигналата с обикновеното закъснение директива ¹ 9 този път потвърди стратегическия замисъл на командуващия: окончателно отхвърляне на дясното неприятелско крило към Странджа и преследване с конната дивизия, но с допълнителното условие — „със завършването на боя завземете неприятелската позиция, без да се увличате в далечно преследване” [231].

Най-сетне двамата командуващи можаха да се срещнат лично на наблюдателния пункт при с. Айвали. Утринната мъгла пречеше да се извърши артилерийска подготовка, поради което 1-ва софийска дивизия настъпи едва в 11 ч., но към 13 ч. зае първата линия вражески окопи, а в 15 ч. овладя позицията и в дълбочина, преследвайки противника чак до хребета между реките Юрук и Чамурли. 10-а сборна дивизия завзе Бедеркьой и прогони неприятеля до р. Санар. Генерал Кутинчев докладва в щаба на действуващата армия, че противникът е отхвърлен от цялата линия пред 1-ва армия и преследван отстъпва в безредие в югоизточна посока [232]. 1-ва източна армия първа не издържа мощния напън на българските войски.

6-а бдинска дивизия настъпи и завзе околността на Сатъкьой, обект и на 1-ва армия. И тук неприятелят отстъпи в пълен безпорядък, обаче не бе преследван поради изоставането на батареите. Лявата колона на 4-а преславска дивизия удари във фланг 3-и корпус, който вече заплашваше 5-а дунавска дивизия с обхват, и заедно с нейната 1-ва бригада преследва бягащия враг до с. Тузакли. Дясната колона на преславци достигна пред Чонгора. 2-ра и 3-а дунавска бригада отбиха упоритите атаки на р. Пурали. Генерал Димитриев лично вдигна 43-и полк в атака срещу с. Караагач, като се обърна бащински към войниците: „С мене, приятели!” Конната дивизия се спусна в долината на р. Еркене, развали железопътната линия, но не се хвърли в сечащо преследване [233]. Напротив, генерал Назлъмов поиска тридневна почивка за коне и хора.

Въпреки повторната молба на генерал Димитриев не му бяха предоставени самолети за въздушно разузнаване, за да установи истинския размер на вражеското поражение. В 14 ч. той донесе на царя: „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар — Люлебургаз е пред стъпите на Ваше Величество... Армията ще преследва противника по стъпките и тази вечер ще достигне линията на Соуджакдере.” Двамата командуващи се съгласиха въпреки умората на войските да преследват енергично противника, без да му позволят „нито минутка свободно време да се устрои”. Но от генерал Фичев се получи обратно нареждане: „Преустановете настъплението и се утвърдете на линията Соуджак — Чонгора — Люлебургаз, за да се приведат в ред армиите и да се приготвят за следующите операции.” Ускорено се изпращаха подкрепления. Особено внимание се обръщаше на посоките Мидия и Родосто [234]. Ненавреме проявената предпазливост от щаба на действуващата армия провали възможността неприятелят да бъде притиснат към Странджа, а въображаемите десантни войски не бяха стоварени. Изпусна се моментът за обхващане с 1-ва армия.

Изпълнявайки директивата на Главното командуване да не се преследва отстъпващият противник, генерал Димитриев издаде на 19 октомври в 9,15 ч. заповед ¹ 1 по съединените армии, според която само на 5-а дунавска дивизия се възлагаше да завземе височините между реките Соуджак и Андар, а другите дивизии трябваше да се укрепят на заетите позиции. Понеже генерал Назлъмов повторно настоя за почивка, такава бе дадена на едната му бригада, защото на другата се повериха разузнавателни задачи. Никакво преследване [235]. 1-ва армия се спря на линията Бедеркьой — Сатъкьой, за да се устрои и попълни запасите си. Изпратените напред рекогносцировъчни отряди никъде не видяха противник [236]. 1-ва източна армия се надпреварваше със себе си, макар да не усещаше в тила си топлия дъх от ноздрите на българските конни полкове.

Пред очите на бдинци, достигнали с. Ахмедбей, врагът бягаше от Виза за Сарай, но заповедта гласеше оставане на място. 4-а преславска дивизия още изпълняваше вчерашната заповед, та си позволи да атакува противника при с. Чонгора и околните височини, за които се поведе ожесточен бой. Лявата колона завзе отново командната Безименна височина, като парализира вражеския удар против 5-а дунавска дивизия, заплашвайки с попадане в „чувала” целия 17-и корпус и част от 18-и корпус. Вечерта преславци овладяха гребена между реките Караагач и Соуджак. Така окончателно се провали стремежът на Махмуд Мухтар паша да пробие оределите редици на дунавци към Бунархисар — Лозенград. През целия ден техните 1-ва и 2-ра бригада се биха по десния бряг на р. Караагач, южно от пътя Бунархисар — Виза. 3-а бригада отстояваше позицията си северно от споменатия път. Снети от обсадния обръч на Одринската крепост, подкрепленията от 1-ва бригада на 3-а балканска дивизия въпреки умората и глада веднага с пристигането си се хвърлиха „на нож”, овладяха с. Пурали и внесоха прелом и на лявото крило [237]. Тази бригада генерал Димитриев искаше да запази за преследването, което така и не се осъществи.

За 20 октомври Главното командуване разпореди да се вземат всички мерки за усилване на лявото крило с двете бригади на Балканската дивизия, като бъде напълно осигурено от възможен обход и обхват. Генерал Димитриев този път не отрече, че главните сили на противника вероятно се съсредоточават около Виза, поради което поиска 3-а балканска дивизия да се включи в състава на 3-а армия, а 6-а бдинска да влезе в 1-ва армия. Предложението се прие [238]. „Опарването” с левия фланг даде неблагоприятната последица да се очаква и занапред изненада от тази посока.

През деня 4-а преславска дивизия има слаби сблъсквания с ариергардни вражески части около с. Чонгора. 5-а дунавска дивизия настъпи до р. Андар, където бе спряна, защото продължаването на боя не влизаше в намеренията на командуващия, а „на армията предстояха сериозни действия” [239]. Противникът и тук побягна „през глава”.

Двамата командуващи прецениха, че армиите са изтощени от шестдневните боеве за извоюване на „главната победа”, но все пак можеха да напрегнат последните си усилия. В 15,30 ч. те доложиха в Главната квартира: „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем (турците — б. а.) към Странджа и отхвърлим от Чорлу.” Но Главното командуване не си даваше точна сметка за размера на изтръгнатата победа и не се реши да преследва стратегически. Източните армии бяха разбити, загубили 25—30 000 убити и ранени, 2800 пленници, 42 оръдия, множество стрелково оръжие и бойни припаси. Българските армии поляха дървото на победата с кръвта на 20 162 убити и ранени [240]. Фронталното щурмуване на естествено силната и упорито отбранявана позиция взе много жертви. Пробивът бе извършен в центъра, а задържането на лявото крило осигури победата.

Обединеното командуване на съединените армии бе погрешно отменено, тъй като двете отделни армии действуваха на един фронт. Разбира се, царят изказа благодарност „от сърце”“ на генерал Димитриев за неговите „чувства на примерна преданост” и постигнатите славни успехи [241]. 1-ва армия отново влезе в непосредствено подчинение на Главното командуване. На генерал Димитриев естествено му стана „много мъчно” за бързото отменяване на пълномощията му, обаче никой не знаеше главната причина [242]. Съперничеството между двамата командуващи, колкото и да вредеше на общото дело, толкова и се използуваше от Фердинанд и неговото близко обкръжение. То пречеше на желаната самостоятелност, намираща място в дългосрочни директиви. Най-вече бе необходимо преследване, за да не се спре и укрепи врагът на Чаталджанската позиция.

Председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон писа с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения български народ. Той се постара да обясни на английските читатели как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци — „По пет на нож!”. И въпреки шрапнелите и куршумите дум-дум българите настъпвали смело към толкоз необходимата им победа, тласкани напред от дълбокото осъзнаване на справедливото дело: „Ние се бием за свободата на своите братя!” [243].

* * *

Посредничеството на силите се очакваше да стане „вероятно след решително сражение между Одрин и Цариград”, като се предполагаше, че Портата ще помоли Германия и Великобритания да помогнат за спиране на военните действия. Когато битката се разгоря с пълна сила, поведението на „европейския концерт” се свеждаше до едно: „Чака се резултатът от започналото генерално сражение в Тракия” [244]. Българското правителство също следеше със загриженост новините от бойното поле и избухна в „безпределна радост” на 18 октомври вечерта, получило вестта за превземането на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз и безредното отстъпление на противника в посока Сарай — Чорлу [245]. Голямата победа бе веднага разпространена чрез БТА, а нейното решаващо значение се обясни на легациите.

Същия ден Гешов получи писмо от Данев, в което се споделяше възгледът на Фердинанд, че „след победите ни за автономия вече не може и дума да става”. Дипломатическите представители, макар и от свое име, трябваше да подготвят великите сили за искане на териториални придобивки, които да бъдат възможно най-големи, за да не се наложи да се жертвува нещо от съществените интереси. Царят настояваше председателят на Народното събрание да посети Виена, за да спечели тамошните меродавни кръгове за окончателното разрешаване на балканския въпрос. В Министерския съвет се появи колебание по направеното предложение, защото биха се навлекли подозренията на Певчески мост, а и се изразиха съмнения относно възможността да се съчетае покровителството на двете съперничещи си велики сили [246]. Очертаващата се крайна победа след решителното сражение сложи кръст на статуквото и автономията.

Министър-председателят не се замисли над съдбата на автономията, предрешена не само на бойното поле вследствие „новото положение, създадено от войната”, а и в предварителните дипломатически преговори. Той незабавно изпрати до пълномощните министри окръжна телеграма: „Предвид фактическото завладение на Балканския полуостров от съюзниците, реч за реформи не може да става... Подир огромните жертви понесени, при невъзможността да се върнат на Турция освободени и чрез война компрометирани населения и за окончателно умиротворение на полуострова, единственият целесъобразен начин на решението въпроса би било ликвидирането, дележът между съюзниците” [247]. Твърде бързо се отказаха управляващите кръгове от благовидния предлог на лозунга за автономия — „дипломатическо външно було”, от декларацията си, че ще се воюва не за териториални придобивки, а само за коренни и гарантирани от великите сили реформи в областите на „Европейска Турция”.

Успехите на българското оръжие трябваше да се оползотворят разумно и проницателно. Тяхното въздействие върху дипломатическите сметки пролича в два поверителни доклада на Тошев. На 15 октомври, като излезе от положението, че „като се съюзихме, ние нямахме предвид толкоз войната, колкото сега ни интересуват резултатите от тая война”, той определи за първа грижа да се докаже на Европа, че общият сблъсък може да се избегне „не чрез поддържането на старото статукво, а чрез ликвидирането на европейскотурския въпрос в полза на съюзните балкански държави”. Тошев подкани да се заяви решително и открито на силите, че освободените земи „в никой случай не могат да бъдат отстъпени назад доброволно” и единствено по този начин може да се осигури траен мир на Балканите. Фердинанд подчерта с червен молив главния извод: „В нашата твърдост, в непреодолимото решение на балканските съюзници да не отстъпват превзетата с оръжие територия е главният залог за запазването нашите придобивки и нашите общи интереси. От страх да не пренесат огъня дома си силите няма да посмеят силом да ни заставят да напуснем земите, гдето ни е завело нашето победоносно оръжие, затуй обаче повече от всякога от нас се изисква сговор и съгласие по всички линии (между съюзниците — б. а.), толкоз повече, че ликвидацията на предприетата днес акция е по-тежка от самата акция” [248]. Така мислеше след решаващата победа един доскорошен твърд привърженик на автономията.

Пробивът в укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз се прецени от българските дипломати като пробив в закостенялото балканско статукво. На 19 октомври Тошев твърдеше, че всички сили признават невъзможността да се поддържа предишното статукво и необходимостта да се даде „по нещо” на победителите. Той предупреди, че Австро-Унгария полага всички усилия да разбие Балканския съюз чрез „примамливата песен на сирената”, на което трябвало да се противопостави неговата сплотеност, защото от нея зависели най-много размерите на общите успехи. В същото време пълномощният министър разчиташе на различията между великите сили: „Поддадем ли се обаче и на най-малките външни влияния и интриги, други ще спечелят на наша сметка. Особено тесни трябва да бъдат днес връзките между България и Сърбия” [249]. За утрешния ден избягваше да предрича.

Предвиждайки, че наближава моментът съюзниците да се споразумеят относно начина, по който да формулират своите искания, Тошев предложи проект, представен на царя: Османската империя наложи войната с отказа си да извърши коренни реформи; запазването на статуквото е невъзможно, съюзническите армии няма да напуснат освободените земи; балканските съюзници имат „естественото право” или „сами да се разправят с Турция” по резултатите от войната, гарантирайки всецяло интересите на великите сили, или да вземат равноправно участие в една европейска конференция, предназначена да премахне довоенното положение на Балканите [250]. В общи черти пълномощният министър улучи от Белград намеренията на царя и правителството.

След като прецениха войната като „почти неизбежна” и взеха мерки за ограничаването й на Балканите, меродавните среди в Петербург напуснаха обидената поза на политически наблюдатели. На 18 октомври Сазонов изпрати окръжно до руските дипломатически представители, в което обвини Високата порта, че отказала да допусне силите да прокарат нужните реформи и следователно сама се решила да рискува неприкосновеността на балканското териториално статукво. В случай на неговото нарушаване министърът държеше да бъдат уважени две основни начала: „незаинтересоваността на великите държави в териториалните увеличения и принципът на равновесие в компенсациите между балканските държави въз основа на тия договори, които са предшествували тяхното съединение”. Територията до линията, започваща от устието на Марица през Одрин до Черно море, трябваше да остане във владение на султана за „осигуряване безопасността на Цариград”, която да се зачита от България. Атакуването на Чаталджанската укрепена позиция щеше да предизвика „международна окупация” на Цариград от великите сили. Но докато Поанкаре предложи посредничество между воюващите в духа на пълната незаинтересованост, граф Берхтолд отказа да приеме такава формула [251]. Руската дипломация пък се стараеше да не допусне пряката намеса на Хабсбургската монархия в разпределението на освободените земи.

Още при вестта за първите военни успехи Бобчев изказа като лично мнение, че „победите на съюзните войски създават решително нова обстановка за разрешаването на Балканския въпрос”. Пренебрежително отхвърлената колективна нота на съюзниците вече не можеше да служи като изходна точка за преговори, а се налагаше „радикално решение” с признаване присъединяването на освободените земи. След поощрение на Гешов пълномощният министър засили без уговорки защитата на необходимостта от признаване на новосъздаденото положение. Той стана много категоричен: „След скъпите жертви, дадени от България, не може да става и дума за задоволяване с реформи и автономия” [252].

Британското правителство предпочете да предприеме самостоятелен таен ход. Министърът на финансите Лойд Джордж прие Маджаров късно вечерта на 17 октомври в частна къща, където му съобщи, че в днешното си заседание Министерският съвет решил по никой начин да не съдействува да се върне и педя освободена земя, но иска да узнае точните български искания. Пълномощният министър обясни защо българската граница в Тракия трябва да мине от нос Малатра на Черно море до залива Сарос в Бяло море. Цариград и Протоците не влизаха в сметките, защото ще се предизвика завистта дори на приятелите, а и „Цариград е една голяма хапка за нас — поне засега”. Маджаров предупреди, че е възможно българските войски да преминат Чаталджанската укрепена позиция и дори да влязат в Цариград, след което ще бъде напуснат. За Солун се предвиждаше статут на свободно пристанище, управлявано от европейска комисия. Л. Джордж намери казаните условия умерени, недаващи основания на Румъния да настоява за териториална компенсация. Пълномощният министър завърши с надежда писмото си до Гешов: „Дано само нашите жертви бъдат справедливо възнаградени. Славата е голяма, но тя не е достатъчна. Нам трябва земя” [253]. Британският министър изслуша спокойно възможността българите да влязат в Цариград, което подсилваше подозрението, че световната империя сега иска да направи от България „славянска запушалка” на Протоците, роля, отделяща я от Русия.

Два дена по-късно, когато в Лондон нямаха време да изразят учудването си от поразителното бягство на османската армия, Маджаров потвърди топлия повей в политическите настроения: „В Англия всички напуснаха идеята за реформи. Остава въпросът за териториалната подялба. Бъдете твърди и всичко ще спечелим.” Той споделяше чутия във Форин офис съвет да се запази единодушието на съюзниците и при делбата на освободените земи, понеже тяхната кауза „ще се усили десеторно”. Гешов изказа радостта си от станалата еволюция, обаче забеляза — „ще искаме непременно Солун, който се иска и от гърците” [254]. Препоръчваната сговорчивост се натъкваше на опасни подводни скали. Дори сдържаният министър-председател се повлия от ослепяващите с блясъка си успехи на българското оръжие.

Разочарованието в Берлин от провала на подготвената от германски инструктори османска армия прерасна в показно безразличие. Кидерлен-Вехтер, последният ученик на Бисмарк, никак не се стряскаше от картината на българското влизане в Цариград: „Нека идат, па ако могат, нека и останат”. Германското правителство бе склонно да се съгласи на посредничество върху основата на незаинтересоваността, но в неговата балканска политика започна да надделява австрийското желание за отклоняване на сърбите от Адриатическо море към Бяло море [255]. Или да се тикнат срещу българите. Добре осведомените дипломатически кръгове в имперската столица изтъкваха, че великите сили няма да позволят прогонването на турците от Европа и щяха да оставят на Османската империя “един дроб, чрез който да може да диша — хинтерланд на север от Цариград със или без Одрин, повече със, отколкото без него”. На всички проучващи запитвания Ив. Ст. Гешов отговаряше неопределено, че „изменението на сегашното статукво ще бъде в размер такъв, в каквато пропорция бъдат и нашите победи, било по количество, било по качество” [256]. Повече по качество.

Със самочувствието на правителствен довереник и съветник Ризов на 18 октомври, позовавайки се на „искрените наши приятели”, предрече, че „ще бъде капитална непоправима грешка, ако балканските държави се съгласят на примирие, преди да са победили напълно и окончателно Турция” [257]. Но на първо време победата не биваше да нарушава статуквото във вреда на силите. В частно писмо до Гешов бе уточнено, че съюзниците трябва да продължават войната, „докато българските войски достигнат Цариград, без да влизат в него, а съюзните войски да заемат заедно Солун, след което да заявят на великите сили, че предоставят тям съдбата на Цариград и Дарданелите, а Солун и останалите земи на Европейска Турция вземат в своите ръце за въдворение там автономно управление под свой контрол, като поемат припадающата на тия земи част от Дет Пюблик (османския външен дълг — б. а.) — никакъв сега засега намек за дележ”. Заявявайки „безпристрастния неутралитет” на Италия, Сан Джулиано увери, че „ако балканските държави победят напълно Турция, не ще може да се приказва за статуквото и великите сили ще допуснат умерена ректификация на техните респективни граници” [258]. Това означаваше да се лишат Австро-Унгария и Румъния от повод за военна намеса. Румъния не би се решила да действува без Австро-Унгария, а намесата на Австро-Унгария щеше да предизвика Русия към същото поведение.

В Петербург най-напред склониха да приемат, че „само по пътя на полюбовната раздяла” на освободените земи между съюзниците би могло да се осигури траен мир на Балканите и да се опрости процедурата на посредничеството. След подчертаване значението на споменатата „защитна зона” само бързата намеса на силите щеше да предотврати влизането в Цариград, свързано с непредвидими общоевропейски усложнения. Румъния можеше да разчита на „справедливо удовлетворение”. От Балплац обаче се чу възражението, че към въпроса за посредничество може да се пристъпи само когато една от воюващите страни се обърне с молба към „европейския концерт” [259].

Търсейки средния път между двете най-заинтересовани сили, Поанкаре на 20 октомври съобщи на Ст. Никифоров, че вероятно скоро Високата порта ще поиска посредничеството на великите сили. И макар че формулата на неговото извършване няма да се налага на България, би било желателно в София да я възприемат, защото силите не ще отнемат на една международна конференция „законните плодове” на военните успехи. Той обаче се въздържа от оказване прекален натиск, за спиране на българското настъпление, за да не се тласне България към Тройния съюз [260]. Изволски подкрепи френския министър-председател с впечатлението-си, че след решителното голямо сражение между Бунархисар и Люлебургаз настъпва „моментът за европейско посредничество, което ще се желае, и от страна на Турция”. Най-откровен бе френският посланик Дюмен пред Салабашев, пояснил му, че Франция е за запазване по-голямата част на „Европейска Турция” под властта, на султана, „понеже има да взема от Турция четири милиарда. . .” [261]. Свободата на поробените струваше повече от користните интереси на едрия финансов капитал, изкупена с живота на хиляди войници.

Нанесеното съкрушително поражение на османската армия и нейното отчаяно отстъпление постави на дневен ред въпроса за Цариград и Протоците. На 20 октомври сър Едуард Грей поздрави Маджаров с блестящата победа и веднага го запита относно намеренията на Българското главно командуване. Пълномощният министър обясни необходимостта от влизане в Цариград, за да не се даде възможност на противника да привлече свежи сили от Азия и да продължи войната на изтощение: „Ние трябва да ударим неприятеля в сърцето, за да се усети напълно победен.” Ръководителят на британската дипломация посъветва, ако бойните действия или сключването на мира направят неизбежно влизането в османската столица, то предварително трябва да се постигне споразумение и успокои Петербург, защото, ако се предизвика Русия, ще последва отражение във Франция и Великобритания. Маджаров призна, че Цариград е „голям кокал за нашето гърло”, особено след като изслуша и пожеланието на граф Бенкендорф: „Ако може българската дипломация да си изпълни тъй добре дълга, ние ще можем да се поздравим с една велика победа” [262]. Той обаче смяташе влизането в Цариград наложително по военностратегически причини и за налагането на „едни добър мир”. Без обаче България да се нагърбва с непосилната задача да задържи града на двата континента [263].

Съветът на Сазонов бе България да се задоволи с доскоро мечтаните санстефански предели, като се споразумее със съюзниците и отстъпи „нещо” на Румъния. В качеството си на „ръководителка на Балканския съюз” тя трябваше да убеди Сърбия да спечели разположението на Австро-Унгария: „По-никой начин не отивайте в Цариград, защото ще се заплете много работата.” Министърът призна, че по негова инициатива Поанкаре повдига въпроса за посредничеството [264]. На 22 Октомври той съобщи, че военните кръгове са склонни да допуснат отстъпки от линията Марица — Одрин — Черно море, включително Одрин. Но пак повтори: „Заемането на Цариград би могло да наложи едновременното появяване в турската столица на целия наш черноморски флот” [265].

Заела изчаквателна позиция на „фактически неутралитет”, Румъния следеше отблизо развитието на военните действия. На 15 октомври се разнесоха слухове, че в северната съседка се готви мобилизация, която според окръжното на силно разтревожения Гешов щеше да насърчи Османската империя „да упорствува в своята безнадеждна борба”, затруднявайки „твърде много великите сили в тяхното желание да интервенират”. Майореску още на следващия ден опроверга слуховете, обаче подхвърли, че се вземат „някои далечни предварителни мерки към мобилизация” [266]. Изненадано от успеха на българското оръжие, румънското правителство побърза да съобщи в София по заобиколен път, че неговите претенции „се отнасят до добруджанската граница, в смисъл на една ректификация”, включваща поне Силистра и Балчик, което било по-малко от известния „четириъгълник” [267]. В Министерския съвет отказаха категорично да вкусят от подготвената в Букурещ „гозба”, наречена „шашарма на мародери”. Гешов отбеляза, че там искат много, за да получат „нещо” [268]. За съжаление обаче най-лютите подправки се сипваха от великите сили, признаващи, че изнудването е „подло”, а сами съветващи към отстъпчивост.


--------------------------------------------------------------------------------

[size=54]171. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 69—81; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 37—42.

172. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 249—251; PA. AA., Turkei 203, Bd. 6, Dok. No 440, Bl. 1; Dok. No 448, Bl. 1; Dok. No 451, Bl. 1; Dok. No 457, Bl. 1.

173. Димитриев, P., цит. съч., с. 142—143; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 84—85.

174. Фичев, Ив. Балканската война... с. 122—123, 131; Войната... Т. 3. с. 25—27.

175. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59.

176. Пак там, а. е. 43, л. 34.

177. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 504.

178. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 54.

179. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 28; Димитриев, P., цит. съч., с. 145— 146, 151; Жостов, К., цит. съч., с. 32—36.

180. Димитриев, P., цит. съч., с. 152; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 104—106.

181. Фичев, Ив. Балканската война... с. 133.

182.

[Parabellum]

НАДПРЕВАРАТА КЪМ СОЛУН

Макар войната да се решаваше на Тракийския боен театър и върху генералщабните карти направлението в Македония да се означаваше като „второстепенно”, от етническа гледна точка то бе първостепенното. Правителството и Главното командуване бяха погълнати от развитието на военните действия между Одрин и Цариград, които щяха да донесат и крайната победа, докато съюзниците само се възползуваха от решаващия български принос за общото дело. Липсата на разграничителна линия в договора с Гърция й даваше широк простор за надпревара в завземането на колкото се може повече български земи, за да отстоява древното право на първото заемане, изключвано в София при такава освободителна война. Още на 27 септември 1912 г. вечерта, преди да загърмят оръдията, Коромилас предложи чрез Хаджимишев двете стражи да се споразумеят относно бъдещата си обща граница “по начин да не се хванем за косите след нашите победи, което ще бъде печален край на нашето съглашение”. Говорейки за разбирателство, той работеше за противното, като потвърди, че техните искания могат да стигнат до Вардар и Солун включително, без да ги уточнява. Стана ясно само, че за България се оставяше излаз между Дедеагач и Кавала включително. Пълномощният министър, лишен от нужните наставления, си позволи да забележи, че на запад от Вардар живее многочислено българско население, което „слиза до самите врата на Солун”, а и крайбрежието Дедеагач — Кавала не предлагаше удобно пристанище [269]. Разговорът се прекрати, за да се види накъде ще наклонят везните на победата.

След падането на Лозенград, на 12 октомври вечерта, Коромилас отново повдигна въпроса за разграничението. Хаджимишев му припомни за даденото обещание да връчи проект на изказаните искания, на което външният министър възрази, че не се решава да представи въпросния проект, понеже не получел от Гешов „никакво насърчение” [270]. Пълномощният министър изрази мнението да не се избързва със законодателните мерки за присъединяване на завзетите земи, за да не се предизвикват силите, а и трябвало да се чакат „по-решителни резултати, преди да се ангажираме в тоя път, понеже връщането назад ще е много неприятно”. Гешов напълно одобри разумния възглед на дипломата за отлагане и го подтикна да се съпротивлява упорито на всяка стъпка към анексиране, което би отчуждило великите сили и би станало „крайно опасно за общото дело” [271]. Но той нямаше нищо против да получи и се запознае с гръцкия проект за разпределението на освободените земи.

След заемането на гр. Кожани Коромилас осведоми българското правителство, че към Битоля ще бъдат изпратени три дивизии, а четири „ще вървят към Бер с крайна цел Солун”. Въпреки неблагоприятния развой на бойните действия в Епир, където гръцките войски бяха отблъснати [272]. Диадохът Костантинос призна като главнокомандуващ действуващата армия: „Епир е второстепенен оперативен театър. Участта на Балканската война ще се реши на Изток” [273]. Тъй като не можеше да марширува към мечтания Цариград, той, вместо да превземе Янинската крепост и да напредне към Битоля за съединяване със сръбската армия, реши да влезе пръв в Солун.

Настъпилата по долината на Струма 7-а рилска дивизия наброяваше 32 000 души и всъщност представляваше армейски корпус. От Солун я деляха 200 км, приблизително толкова, колкото бе разстоянието и пред гръцката армия. Но политическите позиции бяха различни. Коронният съвет на 13 октомври в Кожани подчини гръцката военна стратегия на политическата. Главните сили се отправиха с бърз марш към Солун, а за заслон към Битоля се остави само една дивизия, разбита и обърната в бягство. Надвисналата катастрофа се предотврати от настъпващата към Битоля 1-ва сръбска армия и от оживените действия на българските чети в Костурско и Леринско [274].

Започнал да съжалява, че пръв е обещал да открие картите си, Коромилас на 15 октомври заяви, че нямал време да състави очаквания проект и предпочитал това да стори по-напред Гешов. Хаджимишев намери причината за обрата в усетеното предимство: „Принудени да понесем всичкия напор на турците в Тракия, ние естествено ще бъдем изпреварени от тяхна страна в Солун, гдето ще стигнат без особено сериозна съпротивление. Те вече напредват към Бер” [275]. Набраната преднина обаче можеше да бъде стопена.

Българското главно командуване получи сведения, че откъм Сяр настъпва вражеският 6-и корпус, а 5-и корпус е разположен около Струмица. То все още смяташе солунското направление второстепенно. При това 7-а рилска дивизия бе спъвана от сръбското командуване на 2-ра съюзна армия, на което бе оперативно подчинена. Ето защо командуващият генерал Степа Степанович бе помолен „да освободи силите за действие по долината на р. Струма” [276]. Сръбското правителство също имаше претенции за излаз на Солунския залив, но предпочиташе да види Солун в гръцки ръце, отколкото в български. То желаеше да създаде „ябълката на раздора”, която щеше да тласне гърците да подкрепят сръбската експанзия в Македония. Генерал Степанович се противопостави на вземането на 7-а дивизия от състава на неговата армия, обаче нейните бригади настъпиха на юг [277]. Това неподчинение се извърши по нареждане на Българската главна квартира. Коалиционната война показа първото си значително разногласие.

На 11 октомври 1-ва бригада след ожесточен бой освободи гр. Кочани в долината на р. Брегалница [278]. На 14 октомври 3-а бригада овладя Кресненската клисура, а българските чети влязоха в гр. Щип. 1-ва бригада се съсредоточи към Царева село, но на 18 октомври се наложи нейното връщане към Кочани. Сведенията излязоха неверни и се загубиха три цели дни в очакване на несъществуващ противник [279]. Време за губене нямаше.

Оставил непрокарана чертата в Македония главно заради Солун, на 17 октомври Гешов телеграфира на Данев молбата на правителството да се обсъди в Главната квартира въпросът, дали могат български или сръбски войски да влязат първи в толкоз оспорвания пристанищен град, което било „необходимо по политически причини”. В случай на одобрение трябвало да се направят постъпки пред Сръбското главно командуване [280]. Министър-председателят си позволяваше да вярва, че би могъл със сръбска помощ да запази Солун като влизащ в безспорната зона. И то след като се почувствуваха спънките, правени от генерал Степанович.

В Атина говореха едно, а вършеха друго. Пак на 17 октомври Коромилас изложи становището да се сключи мир направо с Високата порта „без никаква намеса на Европа, стига да сме достатъчно умни да останем докрай сплотени и да не се караме при определението на бъдещите граници”. Хаджимишев не сподели застраховащите опасения, защото „сегашните ръководители на съдбините на балканските държави при разрешението на тая заплетена материя ще имат грижата да не поставят в основите на подялбата семето на разпадането на балканския блок”, а всеки съюзник „да ограничи своите претенции, догдето достигнат справедливите и основателни респективни аспирации”. Във връзка с това той настоя отново Коромилас да представи проекта си, обаче срещна уклончивото оправдание за „нямане на време” и „събитията ни изпреварват” [281]. Въпросът за прокарване на бъдещата обща граница се предостави на гръцката армия, бързаща за Южна Македония и Солун.

За да проучи българските намерения, на 18 октомври вечерта Коромилас каза на Хаджимишев, че скоро ще предаде проекта си, но засега му показва с едно замахване на десницата по картата гръцките претенции „в общи черти” — Битоля, Солун, Сяр до Кавала, прибавяйки щедро, че „винаги са считали реката Места като граница между нас, но ще ни отстъпят Кавала”. Като потвърждение на исканата граница той съобщи, че гръцките войски стигнали Вардарския мост пред Солун. Българският дипломатически представител намери за полезно да бъде представен подробен проект, по който Гешов да направи забележки, за да се постигне съглашение „с взаимни отстъпки и жертви” [282]. Спокойното държане на българина от Македония не даде възможност на Коромилас да черпи сведения от първа ръка.

Едва на 19 октомври председателят на Народното събрание повдигна въпроса „за завземането на Солун по-рано от нашите войски по политически съображения, преди да пристигнат гръцките войски”, и така да се осигури неговото присъединяване при разпределението на освободените земи [283]. На няколко пъти Гешов телеграфира на Данев „да настоява нашите войски да влязат по-скоро в Солун” [284]. Естествено бе желанието на сравнително умерения министър-председател да види своите войници първи в Солун, гаранция за бъдещото притежание на града, но при условие да не ги изпреварят гръцките съюзници съперници.

За да бъде „на равнище” влизането на българските бригади в Солун, Главната квартира изпрати при тях „в пълна тайна” князете Борис и Кирил, генерал Р. Петров и Д. Станчев.

Тази представителна свита щеше повече да пречи на генерал-майор Георги Тодоров, отколкото да му помогне, защото освобождаването на Солун твърде много се политизира. Данев постоянно настояваше „да се прави малко и политическа стратегия”. 7-а рилска дивизия се освободи от сръбското командуване, което „я спъва и разкарва”, обаче постъпиха сведения, че сръбското правителство предоставило влакове на гръцките войски, за да влязат първи в Солун [285]. Солун в гръцки ръце означаваше изостряне на българо-гръцките отношения и приближаване на Гърция към Сърбия по интереси и необходимост. В нарушение на договора Белград искаше да наложи обща граница с Гърция в Македония и свободно пристанище на Солунския залив.

Най-сетне на 21 октомври Коромилас запозна Хаджимишев със същината на своя проект, според който общата граница започваше западно от Кавала, минаваше по планините Боздаг и Беласица, през Демиркапия и Крушево, за да стигне Охридското езеро и излезе на Адриатическо море под Авлона. Този път българският дипломат изказа откровено мнението си, че откакто преди три дена гръцкият външен министър му уточнил размерите на техните претенции, разбрал защо така често напоследък му споделял опасението „да не би да се хванем за косите”. Той изтъкна, че ако Гърция отиде насреща на сръбския стремеж за обща граница в Македония, „туй значи България да бъде съвсем изключена от Македония”, а в Атина „много добре знаят, че в Македония има българи, много българи”. Коромилас не отрече съществуването на преобладаващо българско население в Македония, но България щяла да вземе цяла Тракия, в която живеели и гърци: „С Тракия България става много силна и естествено ние трябва да спазим известно равновесие.” Хаджимишев напомни, че и досега България е по-голяма по територия и население от Гърция и установи, че Коромилас не се е вслушал в предупреждението му да не се посее „семето за разпадането на Балканския съюз”. Остана надеждата, че чутото не е „последната дума на Гърция”. Коромилас възрази, че нямало време да се спори върху проекта поради очакваното посредничество на силите [286]. Проектът придоби форма на ултиматум.

Най-тревожното бе, че гръцкото правителство търсеше подкрепата на Белград за съвместно овладяване на по-голямата част от Македония. Пашич по настояване на Гешов обеща да телеграфира на Венизелос, че „по всички тия въпроси Сърбия е солидарна с България” [287]. Солидарност само на думи.

Проектът произведе върху Гешов „поразително впечатление”, защото чрез него Гърция искаше от Македония почти два пъти по-голяма част в сравнение с частта, която се очакваше България да получи в Одринска Тракия. И след като присъединеше Крит, Беломорските острови, Епир, Северна Тесалия и част от Албания, Гърция добиваше население, по-голямо от това на кралството. На 23 октомври министър-председателят предложи на Венизелос да сравни числеността и силата на двете армии и дадените жертви, за да „разбере всичката чудовищност на проекта и нашето категорично отказване да го приемем за база даже на разискване”: „Всичко трябва да бъде съразмерно” [288]. И без това десетки хиляди българи щяха да минат под сръбска и гръцка власт.

Чак на 24 октомври вечерта Хаджимишев получи проекта в пълен вид, като предложената граница трябваше да започне източно от Кавала, при устието на Места. Коромилас напразно се опита да убеди пълномощния министър, че го е „криво разбрал”, понеже никога не бил говорил Кавала да остане в България. Възмутен от лукавото поведение, Хаджимишев направо заяви, че „туй няма никакво значение, понеже предложената граница едва ли ще се приеме”. Той съзря намерението на Коромилас да се пазари, като „отстъпи” едно по-голямо пристанище на Бяло море [289]. За да не се повдига въпросът за Солун. Към стария си похват да брои българите патриаршисти за „българогласни елини” Коромилас прибави и условието Крит да не се включва в сметката, макар да бе придобивка от победоносната война. На свой ред Хаджимишев постави въпроса за остров Тасос, разположен срещу Кавала. За да се изплъзне от основателното изобличение, гръцкият външен министър ядосано промърмори, че сега е ред на Гешов да представи проект, като начертае желаната бъдеща граница [290]. За да се спори по средната линия, защото гръцките войски не бяха минали на изток от Вардар, а окупираха българската Югозападна Македония.

Тъй като не можа да се разбере с „шовиниста министър”, на 25 октомври Хаджимишев се срещна с Венизелос, за да му предаде уместните мотиви на българското правителство да отхвърли проекта на Коромилас „даже като база за разискване”. Хитрият критянин се разграничи от своя министър, понеже, преди да се състави такъв подробен проект, трябвало двете страни да се споразумеят относно три принципа — за размяна на равен брой сънародници, за придържане към известно равновесие и признаване на естествени граници без криволичене, както и да се успокои Европа за Цариград и Протоците посредством тяхното неутрализиране [291]. Венизелос владееше майсторството да прокарва между гръмките принципи почти същите искания.

Гешов противопостави своите принципи. На 27 октомври той одобри становището на Хаджимишев да се сметнат Крит и Беломорските острови за придобивки на войната, а и без тяхното включване в сметката Гърция щеше да присъедини 1 900 000 души, докато България само 1 260 000: „Тази възмутителна несъразмерност е абсолютно неприемлива. Борете се за приемване от гърците принципа на съразмерността и за база на сравнение сегашното население, войската и жертвите, като се включи даже и гръцката флота. Щом се приемат тоя принцип и тая база, лесно ще се теглят границите” [292]. В справедливостта Гешов виждаше надеждата да се запази Балканският съюз. Но каква съразмерност на освободеното население можеше да се приложи към Сърбия, когато на юг от Шар планина тя нямаше сънародници?

Същевременно Гешов повика Папас, за да му препоръча запознаване със статистиките на населението в Македония и Одринска Тракия и подчертае, че преди да бъде представен българският проект, е необходимо споразумение върху принципа на съразмерността. Българската армия даде жертви повече, отколкото своите съюзници, взети заедно, тя щеше да пролива още кръв за крайната победа над общия враг, „без чието сломяване е немислима каквато и да е печалба на съюзник”. На всичко отгоре Румъния искаше териториално обезщетение единствено от България [293]. Гешов просто не вярваше на очите си и се чудеше „как ще смелим тоя гръцки проект за дележ на Македония”. Той обвини Коромилас, че „е турил динамитен патрон под съюза, за да го вдигне във въздуха”. Хаджимишев бе още по-откровен в Гръцкото външно министерство: „Сега разбрах защо наши приятели и неприятели се боят и радват, че при дележа ще се хванем за косите. При тези ваши претенции неминуемо ще се хванем за косите” [294]. Министерският съвет се обедини върху становището в спора с Гърция да не се отстъпва от санстефанската граница в Македония с включване на Солун и остров Тасос.

И след боя при Енидже Вардар на 20 октомври принц Костантинос не можа да пристъпи към форсиране на р. Вардар. Бюлетинът на българската Главна квартира, издаден на 23 октомври, трябваше да обезпокои както Хасан Тахсин паша, командуващ Южната корпусна група, така и диадоха: „Нашите войски от Македонската армия енергично настъпват на юг по долината на Струма. В Кочани, Щип, Радовиш, Пехчево и Петрич е въведено българско управление и действуват български закони. Днес нашите войски завладяха Рупелския проход и продължиха настъплението си към Демир Хисар и Сяр... Нашите войски завладяха града Драма. Турските войски се разбягаха по различни посоки. Голяма част от тях доброволно предават оръжието си и се разотиват по домовете си” [295].

В Атина стана ясно, че българското настъпление ще се ускори, което подтикваше към прибягване до дипломатически средства за заемане на Солун.

След завземането на Демир Хисар на 24 октомври генерал Тодоров, предупреден от генерал Савов, че всяко бавене ще се отрази вредно на неговата служебна кариера, заповяда дивизията „да започне безспирно преследване към Солун, съвместно с Родопския отряд” [296]. Към близката цел се насочиха „без никакво спиране” две бригади: 3-а бригада през Демир Хисар и Сяр, 1-ва бригада през Дойран и Кукуш. Датата на влизането в Солун се уточни за 26 октомври.

За да осигури притежанието на „беломорския бисер”, генерал Тодоров на 25 октомври се обърна към генерал-майор Стилиян Ковачев с молба Родопският отряд да тръгне „незабавно към Солун, понеже има заповед да се превземе час по-скоро тоя град”. Тъй като от 8 дена войските се намираха в движение, в дъжд, през планини, откъснати от обозите, водили ожесточен бой за Драма, те не можеха да тръгнат веднага за Солун. Общо българските сили в Южна Македония надхвърляха 70 000 души, докато гръцките дивизии наброяваха 60 000 [297].

Остатъците от претърпялата пълно поражение Струмска корпусна група, наброяващи 10 000—15 000 деморализирани войници, бягаха към Солун. Преследващите български полкове прекъснаха железопътната линия Солун — Цариград. Ето защо лишената от съобщения с империята Южна корпусна група не оказа сериозна съпротива на гръцката армия. Нейният изложен на опасности тил се заплашваше и от четите на ВМОРО. Групата се оттегли на р. Вардар, „за да окаже последна съпротива пред вратите на Солун” [298].

Съкрушителният разгром, нанесен на главната османска армия в Тракия на линията Бунархисар — Люлебургаз, направи обречена отбраната на Солун. Великият везир телеграфира на валията: „Дръжте се още. До два дена ние се надяваме на примирие.” Солунският гарнизон се състоеше от 15 000—20 000 обезверени защитници, обаче гръцката армия не се решаваше да настъпи, понеже според германския генерален консул В. Швьорбел „не се чувствуваше достатъчно силна” [299]. Тя изчака решаващото въздействие на българското настъпление от изток и север.

Плътно обкръжен от съюзническите войски, разполагайки с изоставени и без стойност укрепления, Солун нямаше никакви изгледи да удържи техния пристъп. Богатият град беше застрашен да се превърне в горящо бойно поле. Броненосците на великите сили влязоха в пристанището под предлог да поемат защитата на своите поданици. На 25 октомври видни първенци, които имаха какво да загубят в огъня на войната, придружени от генералните консули на Германия, Австро-Унгария, Великобритания и Франция, настояха пред валията Назъм паша да се търси посредничество. Последният на свой ред оказа натиск върху Тахсин паша. Командуващият отбраната отначало не прие съвета, но сам по-късно сподели: „Реших да водя преговори едвам когато научих, че българите са ми отрязали пътя за отстъпление” [300]. Подтискащото обстоятелство, че в същите дни две български армии се готвеха да атакуват Чаталджанската укрепена позиция, за да превземат столицата на империята, изигра важна роля. Гърците бяха предпочитани партньори за преговори, защото се показаха отстъпчиви, а и по този начин се откриваше удобната възможност да се изострят българо-гръцките отношения в полза на губещия войната.

Малко преди пладне парламентьор на Тахсин паша предаде на предните гръцки постове писмо, приподписано от генералните консули на споменатите велики сили, предлагащо прекратяване на бойните действия и започване на преговори за примирие. Принц Костантинос прие в 18 ч. четиримата генерални консули и коменданта на Солун — Шефик паша. Те предадоха главното условие на Тахсин паша — свободно изтегляне на гарнизона с оръжието и обоза към Карабурун, където да изчакат преговорите за мир с посредничеството на силите. Явно не в положението на диктуващ всичко победител диадохът предложи само видоизменение на условието: докато трае войната, оръжието на солунския гарнизон да се съхранява временно в гръцки складове, а неговите войски да се прехвърлят с гръцки кораби на Халкидическия полуостров или в Мала Азия по избор, като обещаят „честно” да не участвуват повече във войната. Офицерите можеха да задържат сабите си в знак на почит към тяхната храброст. Оставяше се и оръжието на полицията и жандармерията [301]. В стремежа си да влезе на всяка цена пръв в Солун гръцкият главнокомандуващ бе готов да пусне вражеските войски „под честна дума”, въпреки че те щяха да се появят при Чаталджа и Булаир срещу неговите съюзници.

Нощта премина в обсъждане на условията. На 26 октомври сутринта Тахсин паша поиска поне 6000 негови войници да задържат оръжието си. Гърците не приеха и настъпиха, без да бъдат обстрелвани. Двете съюзнически конници се срещнаха при с. Постол, за което принц Костантинос научи в 15 ч. Изненадан неприятно, той веднага написа с молив писмо до генерал Тодоров: „Току-що бях известен, че Вашата конница е пристигнала в Постол и Вие я следвате на десет километра, като се отправяте към Солун. Като Ви изказвам моята радост от тоя контакт на нашите армии, чест имам да Ви информирам, че аз се намирам начело на моята армия пред тоя град, където по всяка вероятност аз влизам тази вечер, като не предвиждам никаква сериозна съпротива. Бързам да Ви съобщя това сведение, за да можете да избегнете излишното движение на Вашите войски към Солун и ако го намирате за предпочитателно, отправете Вашите войски там, където военната нужда е най-належаща“ [302]. Нито дума за сепаративните преговори по предаването на града.

Това писмо не намери адресанта си, защото бе изпратено до Кукуш, а щабът на генерал Тодоров се намираше начело на 3-а бригада. Началникът на дивизията заповяда в 9,30 ч. на 1-ва бригада: „Бързайте и заемете още днес Солун. Никакви причини за отлагане не са приемливи.” Посочените от командира на бригадата причини бяха липсата на продоволствие, стръмните и кални пътища, обезоръжаването на мюсюлманското население. На свой ред командирът на 2-ри ескадрон от 5-и конен полк майор Г. Анастасов доложи в 12 ч. за срещата си с гръцката конна бригада. Мястото на донесението бе означено с. Али Хаджилар, на 12 — 14 км пред Солун. Гърците се интересували защо е закъсняла нашата пехота, като съобщили, че блокадата на Солун още не е завършена, Тахсин паша искал „предаване с военни почести”, но диадохът настоявал за „предаване в плен”: „Утре се предполага или пълно предаване, или бой” [303].

Тези първи сведения за преговори зад гърба на съюзника караха генерал Тодоров и неговите съветници да бързат още повече. В 13,15 ч. началникът на дивизията изпрати нова заповед до командира на 1-ва бригада: „Продължавайте движението към Солун безспирно” [304]. Знаеше се, че 2-ри ескадрон бе минал през Кукуш, а противниковите части отстъпили към Солун, но бригадата за този ден спря движението си.

Привечер в с. Гювезна, където бе разположен щабът на 7-а рилска дивизия, пристигна командирът на гръцката конна бригада, за да пита генерал Тодоров какво възнамерява да предприеме на следващия ден. Началникът на дивизията отговори, че ще атакува противника и ще го отхвърли от Солун [305]. Подробностите бяха излишни. Това решение се предаде незабавно в Гръцката главна квартира.

Стряскащият вик „българите идат” принуди Тахсин паша да продължи преговорите с принц Костантинос. В 14 ч. той извести за това гърците, спрели на р. Галик. Пратениците на диадоха, полковник Дусманис и капитан Метаксас, бяха приети в Солун, където започнаха спорове по условията на предаването на града и гарнизона. Тяхното главно оръжие бе заплахата, че българите не ще позволят да се говори за никакви условия. Проектът за капитулация се нахвърли с молив и подписа в 23,50 ч. на 26 октомври. Макар да остави оръжието на „временно съхранение”, Тахсин паша запази свободата на войниците си, които на първо време щяха да бъдат интернирани, а после превозени в Мала Азия. Той и неговите офицери запазваха сабите си, придобивайки самочувствието, че не са победени. Полицията и жандармерията задържаха оръжието си, за да охраняват реда в града [306]. Това не бяха условия на претърпял пълно поражение противник.

Естествено гръцките делегати не се задоволиха с тези условия и продължиха да притискат със заплахи събеседниците си през цялата нощ. Силният аргумент, че сутринта българите ще атакуват Солун, каза решаващата си дума. Протоколът се подписа в 4 ч. на 27 октомври. Солун се предаваше на гръцката армия до сключването на мира. Разоръжаването на неговия гарнизон трябваше да се извърши на 27 и 28 октомври, а при необходимост срокът можеше да се продължи. Интересно е, че разоръжаването нямаше да се извърши пред гръцката армия. Тахсин паша си запазваше временно 3000 въоръжени войници, пред които техните другари щяха да сложат оръжие. Той само се задължаваше да допусне в Солун два гръцки батальона, за да присъствуват на разоръжаването [307]. Като незачитани наблюдатели.

Ядрото на гръцката армия се намираше отвъд р. Галик, която можеше да се преодолее единствено по малък железопътен мост. Гърците се стремяха да спечелят с дипломатически средства правото на първия, създаващо предпоставки за включването на Солун в тяхната държава. Принц Костантинос написа второ писмо до генерал Тодоров, уведомявайки го за предаването на вражеския гарнизон, с молба да спре огъня и всякакво движение напред [308]. Но и това „парче хартия” закъсня да изпълни предназначението си (получи се в 4 ч. на 28 октомври), защото 3-а бригада вече превзе височините при с. Айватово и обърна в бягство техните защитници. Пътят към Солун бе открит със силата на оръжието. Явилият се в щаба противников парламентьор съобщи, че Тахсин паша щял да се предаде на българите, но те стреляли непрекъснато и той предпочел да се предаде на гърците. Полученото едва сега в 16 ч. на 27 октомври първо писмо на диадоха хвърли допълнителна светлина върху истинското състояние на нещата. 3-а бригада спря пред вратите на града [309]. Именно тази бригада бе в правото си да марширува победоносно по улиците на предалия се град. Капитулационният акт не се отнасяше до войските на позицията при Айватово.

Вечерта на 27 октомври в с. Айватово, на 3 км от града, се явиха двама вражески офицери, за да съобщят, че гарнизонът е капитулирал, поради което молят да се прекрати стрелбата. Изпратените български парламентьори подпоручик Д. Станчов, подполковник Пройнов и капитан Николов се завърнаха от Солун в 21,30 ч. заедно с адютанта на Тахсин паша, носейки в щаба на дивизията на 7-ия км по пътя за Сяр протокола на капитулацията. Оказа се обаче, че в Солун още няма никакви гръцки войски. Генерал Р. Петров настоя Тахсин паша да подпише акт за капитулация и пред българските войски, обаче той се изплъзна с уверението, че няма вече никаква власт. По-късно се разбра, че войските, сражаващи се против 7-а рилска дивизия, не бяха подчинени на Тахсин паша, така че тя можеше да влезе с бой в Солун [310]. Но тя щеше да се озове не само срещу неговия гарнизон, а и срещу съюзниците. Съгласно инструкцията на царя „да се действува умерено и с такт” бригадите се спряха, а Д. Станчов и генерал Р. Петров на 28 октомври отидоха да преговарят с принц Костантинос за влизане в Солун [311].

Генерал Тодоров бе само войник. Придружаваха го политически личности, наречени от генерал Савов „неотговорни лица“, правещи безотговорна дипломация. Според неговите думи 7-а рилска дивизия щяла да влезе два-три дена по-рано от гърците в Солун, ако настъплението бе се извършило целеустремно. Това би могло да се уточни, но безспорно е казаното, че всички гръцки банки, и тези в Солун, участвуваха в похода на гръцката армия. Самият Тахсин паша получи 60 000 турски лири, а чифлиците му се взеха под охрана [312]. Гръцкото правителство залагаше не толкова на оръжието, колкото на златото и дипломацията.

Всичко това подчертава политическия характер на военната операция. Трябваше ли да се уважава искането на един “съюзнически главнокомандуващ”, който бе вече нарушил своите съюзнически задължения? На 27 октомври в 10,30 ч. 2-ри ескадрон от 5-и конен полк, разузнаващ пред 1-ва бригада, зае кота 246, откъдето се виждаше целият град: „Никакъв изстрел отникъде. Турците отстъпват без бой.” В 15 ч. българските конници бяха спрени от гръцка част по заповед на диадоха: „Никой да не влиза в града до окончателното привършване на преговорите по предаването” [313]! Преговорите завършиха още в ранната утрин. По-късно участниците нарекоха непозволеното и неоснователно задържане „коварството пред Солун”.

Гръцката 1-ва дивизия начело с принц Костантинос като „по-старши престолонаследник” влезе в Солун на 28 октомври и 10,30 ч. точно когато конниците на майор Г. Анастасов и четниците на войводата Г. Момчев бяха посрещнати от българското население с голям възторг под звуците на „Шуми Марица” [314]. Две дружини от 3-а бригада бяха спрени от „съюзниците” с оръжие да не влизат в Солун, обаче вечерта цялата 1-ва бригада се настани в града. Официалното влизане на княз Борис се извърши сутринта на следващия ден, салютирано от руския броненосец „Олег”, хвърлил котва в пристанището [315]. Историческата истина изисква да отбележим, че съюзническите войски влязоха едновременно на 28 октомври 1912 г. в Солун, но докато гръцката армия си отвори вратата с помощта на дипломати и банкери, 7-а рилска дивизия си проби път с бой.

След предаването си Тахсин паша сподели в разговор, записан от подпоручик А. Керемекчиев, че решил да преговаря чрез посредници, когато чува гърма на българските оръдия пред Дербент: „Разбрах, че не ще мога да устоя на вашия напор... Като знаех, че гърците няма да ме атакуват скоро, понеже бяха още много далеч, като бях разбрал, от друга страна, че те имат силното желание да влязат непременно пред вас (българите — б. а.) в Солун, пратих им към 16,30 ч. един пратеник с категоричната алтернатива — или да приемат веднага последните ми условия, или ще се бия. За голямо мое учудване и радост те приеха всичките мои условия и аз, мисля, имам право да кажа, че излязох с чест от тази работа. Не аз приех техните условия, а те се принудиха да приемат наложените от мене условия, тъкмо обратно противоположни на техните” [316]. Войските на Тахсин паша не се смятаха за военнопленници, оръжието си предадоха с условието да им бъде върнато след войната. Друг е въпросът, че гръцкото командуване не спази приетите условия.

Тахсин паша знаеше, че Българското главно командуване ще настоява на безусловна капитулация, вярно на съюзническите си задължения. Принц Костантинос напомнил заплашително, че „българите, които са наблизо, ако успеят да се намесят в тия разговори, няма да направят и тия малки отстъпки”. Настъпващите български бригади правеха Тахсин паша по-отстъпчив и гръцкият главнокомандуващ умело се възползуваше от техния марш, макар това да караше и него да бъде по-разговорлив. Диадохът преговарял като „пълномощен представител на съюзническите войски”, но в нахвърляния набързо протокол това определение било „изпуснато”. Тахсин паша изказа закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите” [317]. Трудно бихме могли да упрекнем противниковия командуващ, че е искал да избере „по-малкото зло”, обаче принц Костантинос заслужава обвинението в сепаративна сделка зад гърба на съюзниците си. Колкото по-рано стигнеха българските войски до Солун, толкова по-бързо щеше да се предаде Тахсин паша на гръцките военни дипломати.

Гръцката пропаганда разтръби по всички посоки на света, че гръцката армия „превзела” Солун. Това застави генерал Тодоров да обнародва своя рапорт по разигралите се събития. Преди всичко той изтъкна, че очаквал съюзническите войски да атакуват съвместно на 27 октомври сутринта. 3-а бригада изпълнила дълга си, овладявайки височините над Айватово и Лахана и преследвайки бягащия противник към Солун. Тук я застигнало известието на гръцкия престолонаследник, че вражеският гарнизон му се е предал, но понеже генерал Тодоров не бил подписал никакво споразумение с противника, нито знаел условията на предаването, бригадата продължила настъплението си и спряла на 3 км пред Солун. В същото време гръцката армия се намирала на р. Вардар, на 17 км от Солун, в тила на българските войски. От своя наблюдателен пункт генерал Тодоров видял как се изпраща влак към Вардар, за да докара два гръцки батальона. Без този влак гърците не биха могли да преодолеят разстоянието дори за един ден. Неприятелят се принудил от българското настъпление да се предаде на принц Костантинос, поставяйки му „унизителни условия”. Съюзническите войски влезли в Солун едновременно на 28 октомври, а официалното посрещане на княз Борис се извършило на следващия ден, защото българският престолонаследник проявил почит към по-възрастния гръцки престолонаследник. Изводът на генерал Тодоров бе точен и убедителен: „Ние влязохме там (в Солун — б. а.) чрез своето оръжие. А гърците влязоха, без пушка да гръмне, като използуваха резултатите на сраженията, които ние водихме” [318]. Тахсин паша потвърди: „Рапортът на генерал Тодоров е верен изцяло” [319]. На 27 октомври началникът на 7-а рилска дивизия изпрати до цар Фердинанд кратка, но политически ясна телеграма: „Солун от днес е под скиптъра на Ваше Величество” [320]! Гръцкото правителство видя в това тържествено оповестяване заявка за бъдещо владение. Външният министър веднага повика Хаджимишев и ядосано обвини българските войски, че продължили да напредват и след предаването на вражеския гарнизон. Гешов схвана причината за тревогата и раздразнението в Атина и понеже българската армия бе заета пред Чаталджанската укрепена позиция и Одринската крепост, се произнесе примирително: „Горната депеша е дело на военен, който не е компетентен да решава подобни въпроси. Влизането в един град не е титул за владение на този град” [321]. Но не така мислеха съюзниците, заели се веднага да „елинизират” оспорвания Солун.

Гръцката телеграфна агенция разпространи новината за „освобождаването на гръцкия град Солун” [322]. Безпристрастната статистика обаче сочеше, че от около 140 000-то население на града 64 000 бяха евреи, 25 000 мюсюлмани, 22 000 гърци и 10 000 българи [323]. Швьорбел отбеляза като непосредствен очевидец, че принц Костантинос бил посрещнат от „само една осма” от жителите на Солун [324]. За да се предпазят от грабежи и безчинства на гръцки войници, евреите издигнаха на къщите и магазините си български знамена. Трябва да се изтъкне, че те предпочитаха да видят Солун в границите на българската държава, защото гръцката конкуренция заплашваше тяхното господствуващо положение в търговията, финансите и свободните професии. Добре известна бе и липсата на антисемитизъм в българския народ. Така че при едно свободно допитване евреи и българи щяха да гласуват за присъединяване към България [325]. Именно от такъв демократичен подход се страхуваха управляващите кръгове в Атина.

Въпреки че гръцкото правителство не отиде на предварително договорно разграничение, то имаше план за завладяне територията до гр. Сяр включително, за да осигури нейното включване в гръцката държава по време на преговорите за мир. Но българските войски заеха Сяр, Драма и Кавала, земите северно и източно от Солун, и влязоха в самия Солун. Принц Костантинос заяви, че българското военно присъствие ще е „за кратко време”. На 11 ноември той предрече войната срещу България като неизбежна, в която трябвало да има за съюзници Сърбия и Румъния [326]. Гръцките ръководители вече смятаха Солун за част от територията на кралството. Заповедите и наредбите се издаваха със следното означаване на мястото: „Кралство Гърция, град Солун”. И то когато по улиците на Солун маршируваха според думите на Швьорбел 40 000 български войници, „правещи много по-войнствено впечатление”, отколкото техните съюзници [327]. За съжаление военната необходимост скоро наложи изтеглянето на 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия към Галиполския полуостров.

След като генерал Фичев положи значителни усилия при генералщабните преговори със съюзниците да привлече повече сили на главния тракийски боен театър, разбираемо бе неговото становище, че настъплението към Солун „произхождаше изключително от политически съображения, без да се взема във внимание военната обстановка в момента” [328]. Вярно е. че войната щеше да се реши на главното направление към Цариград, а направлението към Солунския залив се обяви за „второстепенно”, обаче голямата цел на военните действия се подчиняваше на крайната политическа цел на войната — освобождението на поробеното българско население и неговото обединение със свободната българска държава. За постигането на тази първостепенна цел силите на 7-а рилска дивизия в Македония бяха недостатъчни, а доверието към довчерашните съперници и неприятели взе погрешни размери. Едновременното влизане на съюзническите войски в Солун, макар и по различни пътища, причини първото сериозно обтягане на българо-гръцките отношения. Изтеглянето на 7-а дивизия улесни гърците при утвърждаването им в Солун и в постепенното заемане на земите северно и източно от него, освободени с кръвта на българските войници.






--------------------------------------------------------------------------------
269. ДПИК, т. 1, с. 559—560.

270. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.

271. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. & 50, л. 9; ДПИК, т. 1, с. 560.

272. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.

273. Из гръцкия печат, Военноисторически сборник, 1928, ¹ 5—6, с. 57.

274. Хесапчиев, Хр. Българският гарнизон в Солун през 1913 г., Военно-исторически сборник, 1929, ¹ 7—8, с. 161—162.

275. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 274.

276. Пак там, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 60, 64; Фичев, Ив. Висшето командуване... с. 131.

277. Пак там, л. 32—34; Фичев, Ив. Балканската война... с. 182.

278. ЦДИА, ф. 3, оп. 5, а. е. 17, л. 125.

279. Материали за историята на Балканската... с. 158—159.

280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 29.

281. Пак там, л. 37—38.

282. ДПИК, т. 1, с. 560-561.

283. Фичев, Ив. Балканската война... с. 181.

284. БИА, ф. 15, а. е. 378, л. 8; Приложение към том първи... с. 122, 143, 169.

285. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 56; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 62; Приложение към том първи... с. 72.

286. ДПИК, т. 1, с. 561—562.

287. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 116.

288. ДПИК, т. 1, с. 562—563.

289. Пак там, с. 563.

290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 153.

291. ДПИК. т. 1, с. 563—564.

292. Пак там, с. 564.

293. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 180.

294. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 309, 318, 327.

295. ЦВА, ф, 40, оп. 2, а. е. 218, л. 108.

296. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 246, л. 5; Войната... Т. 6, с. 181.

297. Пак там, л. 23; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 73.

298. PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 32, Bl. 2—5; Dok. No A 8256, Bl. 1; Dok. No A 19572, Bl. 1-3.

299. Ibid., Dok. No A 21542, Bl. 1—2; Dok. No 156, Bl. 1—2.

300. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 718, л. 14; ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 4; ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 109.

301. НАБАН. ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 9; PA. AA., Turkei 203, Bd. Ч, Dok. Nо 165, Bl. 1—3.

302. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, Л. 4, 63; Войната... Т. 6, с. 188.

303. Войната... Т. 6, с. 190.

304. Пак там, с. 189.

305. Пак там, с. 191.

306. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 437—438; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 1-3.

307. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 50, л. 9—10; Материали за историята на Балканската... с. 170—171; Отечество, ¹ 403, 1. Х. 1928.

308. Войната... Т. 6, с. 194.

309. Пак там, с. 193.

310. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 23; ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 13, 26—27, 35—36.

311. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 28—29, 63; ф. 233, оп. 1, а. е. 327, я. 3—5; ДПИК, т. 2, с. 357.

312. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364; л. 294; Приложение към том първи... с. 245, 257-258, 260.

313. Анастасов, Г. Около събитията по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, ¹ 1—2, с. 248.

314. Гръцки документи по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, ¹ 3—4, с. 122.

315. Войната... Т. 6, с. 195; Анастасов, Г., цит. сьч., с. 249.

316. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 14—15; а. е. 50, л. 22.

317. Пак там, а. е. 718, л. 16; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 57—58.

318. Материали за историята на Балканската... с. 162—164; В. Мир, ¹ 3699, 31. Х. 1912.

319. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 16,

320. Държавен вестник, ¹ 246, 31. Х. 1912.

321. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1417; ДПИК, т. 1, с. 564—565.

322. Българска военна история... Т. 2, с. 530—531.

323. Иванов, Н., цит. съч., с. 42; Ламуш, Л., цит. съч., с. 39.

324. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 3.

325. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 24—25; а. е. 745, л. 25; БИА, ф. 15, а. е. 1315, л. 1-3; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 150, л. 1—2; а. е. 151, л. 1—2; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 11; GP, Bd. 34, S. 587—588.

326. БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 254. На 11 ноември 1912 г. диадохът сметна войната срещу България неизбежна, в която предрече да има за съюзници Сърбия и Румъния. — Радев, С. Заговорът за ограбване на България в 1913 г., Българска военна мисъл, 1944, ¹ 4—5, с. 1062.

327. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 102, Bl. 1—2; Dok. No 271, Bl. 1—3; Dok. No 176, Bl. 1—2.

328. Фичев, Ив. Висшето командуване... с. 175.

[Parabellum]

ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ

1.

Най-сетне, шест минути преди полунощ на 20 октомври, и генерал Христов донесе, че и пред фронта на 5-а дунавска дивизия „противникът отстъпи в безредица”. При тази радостна вест генерал Димитриев разпореди един ден почивка за изнурените войски, за да бъдат готови да настъпят на 22 октомври [329]. След като се убеди лично, че вражеското отстъпление придобива „характер на бягство”, на 21 октомври в 15,20 ч. той поиска от Главното командуване разрешение за „незабавно преминаване в настъпление, та да не дадем възможност на противника да почине и да се устрои”. Но генерал Фичев се възпротиви на предложението за настъпление, „преди да се усилят войските от 3-а и 1-ва армия и поради лошото състояние на пътищата” [330]. Към Лозенград се насочваха 3-а бригада от 3-а балканска дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия, изтеглени от одринския обсаден пръстен, където трябваше да бъдат заместени от две сръбски дивизии.

Наложи се в 17 ч. генерал Димитриев да даде разяснения по телеграфа — разкаляните пътища се прецениха като „страшно трудни, но не и невъзможни”, нужни бяха дрехи и цървули, защото снегът вече покри върховете на Странджа. Началникът на щаба пак повтори: „Да не се предприема нищо, догдето не пристигнат подкрепленията, след което ще предприемем едно по-активно действие... засега не се увличайте... решителната акция ще предприемем, щом се съберат значителни сили.” Двете отделни армии получиха задачата „да се закрепят на заетите позиции и да чакат”. Командуващият 3-а армия не сподели излишната предпазливост: „Чакането и бавенето ни, за да получим подкрепления, опасявам се да не бъде в наша вреда, защото и противникът получава такива, и пропорционално несъмнено в по-големи размери. От друга страна, нашите малки наскоци и продължителни спирания, страх ме е, че ще го ободрят, ще му дадат време да се организира и устрои и да ни окаже отпосле много по-голямо съпротивление. Вие сте у източника на всички сведения за противника и трябва да знаете нещата по-добре, но ние тук инстинктивно чувствуваме, че трябва да се върви безспирно напред.” Според предположението на генерал Димитриев противникът заемаше вероятно с 30 000—40 000 души линията Виза — Азбуа — Мюселим, а останалите 40 000—50 000 души са разпръснати от Мюселим през Софулар и Месини до станцията Муратли. Следваше застраховащото: „Разбира се, това се нуждае от сериозна проверка, което може да се направи само с бой” [331]. И тъй като боят не се разрешаваше от Главното командуване, то остана с погрешното впечатление, че противникът е в непосредствено съприкосновение с 1-ва и 3-а армия, поради което направи и неправилни разпореждания.

Честото даване на директиви с обозначението коя дивизия къде да отиде стесняваше свободата на действия на командуващите. Ето защо в 22 ч. пак по телеграфа генерал Димитриев основателно изрази недоволство: „Давайте ни само общата цел, а аз ще направя всичко възможно и ще подбера всички средства за нейното постигане.” Генерал Фичев се оправда с необходимостта “да се съгласуват действията на двете армии, командуването на които не е обединено постоянно”, и допусна целесъобразни промени съгласно изменението в обстановката на фронта. Предупреждението обаче оставаше в сила: „При всичко, че турците разгласяват, че отстъпват на Чаталджанската позиция, Вие при настъпването напред бъдете предпазливи. Обърнете особено внимание на левия Ваш фланг, гдето в миналите боеве турците насочваха главните си удари; не се увличайте много напред, догдето не проверите положението на противника и съзрее във Вас идеята за маневра.” Началникът на щаба съобщи със задоволство, че Високата порта се е обърнала към великите сили с молба за интервенция, „за да спрат балканските държави”. Командуващият 3-а армия не бе особено очарован от новината: „Интервенцията си е интервенция, но нам ни трябва още една решителна победа тук именно, на главния театър, за да направим турците окончателно сговорчиви” [332]. Познатото мнение да се приеме интервенцията с достигането до р. Еркене трудно можеше да намери поддръжници след спечелената битка. Рядък случай във военната история, когато действуващата армия иска да върви напред, а Главната квартира я възпира.

Вместо да се прати да преследва, конната дивизия, оправдаваща се с липсата на конна артилерия, се придаде временно към 1-ва армия, подсилена и с Хасковския отряд. В 22,13 ч. генерал Фичев телеграфира на генерал Кутинчев: „Засега никакви действия да не се предприемат срещу противника, освен като се изпращат рекогносцировъчни отряди напред, за да се поддържа непосредственото съприкосновение с него. Частите да се окопаят на заетите места.” Тъжно е да се чете подобна заповед, когато проникналите напред разезди донасяха, че станцията Муратли е опразнена от противника, а по пътя Родосто - Айробол се среща само башибозук. Вражеското отстъпление се прикриваше от слаби конни части [333]. В същото време българската конна дивизия трябваше да открие левия фланг на противника, който се „изгуби” подобно на десния фланг въпреки взетите мерки в никой случай да не се губи съприкосновението с противника.

Безредното отстъпление на османската армия налагаше преследване „по петите” и нанасяне „последния решителен удар” въпреки понесените загуби и връхлетялата умора [334]. Само по този начин можеше да се разгроми обезвереният бягащ неприятел, без да му се даде за втори път възможността да се спре отново на някоя силна позиция. Значението на изтръгнатата победа щеше да бъде много по-голямо, ако нейните плодове бяха напълно прибрани чрез далечно преследване, останало неосъществено поради настояването на Главното командуване да се изчакат подкрепленията и поради изтощението на войниците. Ако наистина „желязото се кове, докато е горещо”, то българският чук трябваше да изкове крайната победа в пространството между Еркене и Чаталджа. Конната дивизия и 10-а сборна дивизия имаха свежи сили за преследване; обаче Главното командуване не намери в себе си сили да го заповяда.

Отстраненият от командуването Абдулах паша призна неповторимата възможност: „Ако българската армия се бе възползувала от нещастието, което сполетя турската, и веднага бе започнала преследването, щеше да плени всички тия оръдия и обози и пътят й за Цариград щеше да бъде напълно открит” [335]. Нa 21 октомври източните армии се оттеглиха зад р. Еркене, за да не бъдат отхвърлени към Странджа и отрязани от пътя за Цариград. Понеже българските войски не преследваха, след еднодневна почивка противникът, необезпокояван, измъкна артилерията от калта и се насочи към Чаталджанската укрепена позиция.

Вместо да засили фронтовото разузнаване, Главното командуване се позова на 22 октомври на донесението на подполковник Петър Ганчев от Берлин, че „войната ще се реши в триъгълника Виза — Странджа — Мидия”, поради което препоръчва бдителност в тази посока [336]. На 23 октомври в 9,15 ч. конен разезд влезе в напуснатия от неприятеля гр. Родосто, пред чието пристанище сновеше един броненосец. Стовареният преди три дена полк замина за Сарай. Същия ден бе зает и гр. Виза. Тук-таме някой вражески прикриващ ескадрон се мяркаше и изчезваше „неизвестно къде”. В щабовете на 1-ва и 3-а армия направиха извода, че врагът „е в пълно отстъпление към Чорлу — Сарай”, като се групира със значителни сили около Чорлу. Допълнителни сведения, дадени от избягали мобилизирани насила българи, обаче гласяха, че в гр. Чорлу има само три табура, а претърпелите поражение източни армии са отстъпили „направо за Чаталджа в голям безпорядък” [337]. Най-достоверно потвърждение биха дали очакваните два самолета, предназначени за въздушно разузнаване.

За да запознае командуващите с международния отзвук на войната, на 23 октомври в 12,30 ч. генерал Фичев им изпрати извадки от съобщенията на световноизвестните телеграфни агенции. Наблягайки на вестта, че в битката на линията Бунархисар — Люлебургаз източните армии са загубили 40 000 убити и ранени, той веднага добави, че според „Ройтер” техните остатъци „правят всички усилия да достигнат Чаталджа, за да спасят столицата”. Портата поискала намесата на великите сили за прекратяване на бойните действия; една от тях вече направила официална постъпка за интервенция, а всички ще отправят броненосци в Златния рог за защита на техните поданици [338]. Сбито поднесената информация, общо взето, вярно очертаваше новосъздаденото международно положение, но трябваше и то да се вземе предвид.

В противоречие на току-що казаното началникът на щаба издаде в 14,45 ч. директива ¹ 10, в която изхождаше от невярното предположение, че противникът се е спрял на линията Сарай — Чорлу. На следващия ден 3-а армия трябваше да настъпи до линията Каваджик — Едрикьой — Ювалия — Синаплия — Агиркьой, а 1-ва армия до линията Мисини — развалините Каристран. Двете армии получиха задачата да търсят изгубения от погледа противник и да атакуват, “гдето го намерят”. 3-а армия се определи „да произведе прорив на неприятелския център, като се старае да го отхвърли към Странджа” [339]. С тридневно закъснение Българското главно командуване замахна да нанесе удар във въздуха.

Озовала се на ръба на военния разгром, Високата порта на 22 октомври потърси помощта на великите сили чрез новия велик везир Кямил паша, оглавил я на 18 октомври с надежди, възложени на Великобритания и Съглашението [340]. В Париж Рифаат паша изтъкна, че е дошъл моментът силите да поискат от воюващите спиране на военните действия и да им наложат примирие. Поанкаре обаче отказа да приеме предложението, чието осъществяване би нарушило възприетия неутралитет във вреда на балканските съюзници. Той заяви, че ако в Цариград пожелаят, той има готовност да предложи „приятелско посредничество” за прекратяване на войната, след което да се предостави на самите воюващи да формулират и уговорят условията за мир [341]. Франция държеше за своите четири милиарда златни франка.

В Петербург Турхан паша направо помоли за посредничество „с цел да се спрат съюзниците от завземането на Цариград”. Сазонов отговори, че е невъзможно да се запази териториалното статукво, поради което Портата би могла да разчита на посредничество само ако без да определя неговите условия, се обърне към силите, подчинявайки се предварително на техните решения [342]. В Берлин се ограничиха да отбележат, че молбата за примирие би било добре да се съобщи „за сведение” на балканските съюзници. Българското напредване и възможното влизане в Цариград се възприемаха без заплашително вдигане на показалеца, защото Кямил паша не бе по германския политически вкус, а и България можеше да се сблъска с Русия [343]. Отхвърлена към Мраморно море, Османската империя вече не успяваше да намери почти колективното покровителство на съперничещите сили.

Френското предложение свързваше извършването на посредничеството с дезинтересираме на „европейския концерт” от всякакви териториални придобивки, условие, насочено главно против попълзновенията на Хабсбургската монархия. Поанкаре предлагаше воюващите страни да спрат военните действия при „осигуряване” на Цариград и Протоците с прилежащия район; освободените земи да се разделят между съюзниците при съблюдаване на техните права, след което да се свика конференция за мир. До София проникнаха сведения, че Сазонов се е съгласил новата граница да започва от устието на Марица, да върви нагоре по нейното течение и като остави Одрин в империята, да се насочи към Черно море. Следователно превземането на крепостта се явяваше военна необходимост. За Солун не се споменаваше нищо. Особено тревожна бе идеята да се обезщети Сърбия с излаз на Бяло море, ако не бъде допусната от Австро-Унгария и Италия на Адриатическо море [344]. Особено като се имаше предвид, че тя можеше да прескочи от Виена в Петербург.

Опиянението от победите подтикна някои дипломати да разпространяват свои крайни мнения. Така на 22 октомври Салабашев заяви на граф Берхтолд, че „гангрената се цери само с ампутация и тук трябва да се пипа радикално”: „Турците трябва окончателно да напуснат Европа. Техните европейски владения да се разделят между християнските държави. Цариград да се остави на България.” Стопанинът на Балплац привидно одобри казаното, но подчерта необходимостта от съгласието на Германия и Италия. Той обеща да работи в полза на България при изричното условие, че „тя ще се отнесе приятелски към Австро-Унгария и няма да вреди на нейните интереси”. И веднага подхвърли уловката да изработи изгоден план, който щял да срещне съпротивата на другите балкански държави, понеже България може би предварително се е уговорила с тях докъде ще се разпростре. Постави се и условието България да се споразумее доброволно с Румъния „за едно малко изправление границата при Силистра” [345]. Предния ден румънският пратеник Секулич връчи на Гешов искането да се отстъпи територията до линията Силистра — Балчик, на което министър-председателят отговори, че не смее да предаде на царя подобно предложение. В Министерския съвет го окачествиха като „върха на подлостта” [346].

Правителството не одобри изказаното от Салабашев мнение, „тъй като то може да се експлоатира, за да ни скара с някои държави (от Съглашението — б. а.), чието приятелство ни е необходимо в сегашната криза”. Не се възприе и идеята да се чака „окончателен план откъдето и да е”: „Ние си запазваме пълната свобода да разискваме чуждите планове според това както ни диктуват нашите интереси.” Пълномощният министър се оправда, че искал в частен разговор да предизвика Берхтолд да се издаде докъде Австро-Унгария би могла да подкрепи България. Той се извини, че бил въведен в заблуждение относно уреждането на въпроса за Цариград между съюзниците [347]. В никоя столица не бяха допускали, че българската армия ще се появи толкова скоро пред Златния рог.

Гешов, като се позова на предупреждението „по никой начин” да не се отива в Цариград, запита Сазонов могат ли великите сили да гарантират сключването на благоприятен мир, „който временното окупиране на Цариград ще даде”: „Казвам временно, защото нямаме намерение да искаме за себе си Цариград” [348]. Самият Бобчев радостно се позоваваше на неразумния съвет, даван от славянофили и опозиционери: „Не слушайте предупрежденията, идете в Цариград” [349]! В същото време Маджаров телеграфира на 23 октомври загрижеността на граф Бенкендорф: „Влизането на вашите войски в Цариград ще предизвика усложнения с Русия.” Наложи се пълномощният министър да обясни, че „със своите невъзможни за приемане предложения турците принуждават нашите войски да стъпят в тяхната столица”. Посланикът обеща даване на „всички гаранции за добър мир”, включително заемане на Чаталджанската позиция, и пак назидателно повтори: „Действувайте предпазливо и ако е необходимо отиването в Цариград, предварително се споразумейте с Петербург, иначе могат да последват големи усложнения.” Подобен съвет даваха и меродавните среди в Лондон. Сър Едуард заяви в парламента, че „никой не оспорва правото на балканските държави да формулират условията си за сключването на мира” [350]. Но не да ги диктуват в Цариград.

Стана нещо обичайно най-разпалените поощрения да произлизат от Ризов, който на всичко отгоре заблуждаваше, че „Европа не ще бъде непримирима против влизането на българските войски в Цариград, ако България предварително заяви, че няма намерение да го завладява, ами само да наложи на Турция мира” [351]. Същия ден, 23 октомври, Мехмед V се съгласи великите сили да въведат по един броненосец в Златния рог, във всеки случай не за да салютират победоносното влизане на българите. По дипломатически път от Цариград постъпваха сведения, че Портата се готви за „отчаяна борба на Чаталджа”, обаче нейните защитници са деморализирани, гладни и недисциплинирани. Дамаският корпус донесе и холерата, превърнала се в нож с две остриета — против настъпващи и отбраняващи. Но въпреки тежкото положение и Кямил паша не даваше Одрин [352]. Налагаше се някой да си го вземе.

В заседанието на Министерския съвет на 22 октомври Данев докладва „за положението на театъра на войната и за политическото положение, както се схваща то в Главната квартира”. Червеят на съмнението, пуснат от генерал Фичев, доскоро гризящ от съня на министрите, сякаш изчезна след падането на Лозенград. Но сега въпреки голямата победа при Бунархисар — Люлебургаз председателят на Народното събрание съобщи поверително, че „турците били бити, без да бъдат поразени”. Дори генерал Савов се настроил за навременно посредничество, склонявайки и царя. След продължително разискване Министерският съвет реши да се потърси внимателно съдействието на великите сили, след като Високата порта вече се е обърнала към тях за посредничество. По препоръка на Фердинанд и по собствено желание Данев трябваше да посети Австро-Унгария, след като се осведоми Петербург за същността на неговата мисия — Виена да се откаже от поддръжката на румънските претенции, за пръв път предявени в писмото на Таке Йонеску. Никой не допускаше отстъпки в Добруджа: „Ако Румъния иска българска земя, нека нахлуе хайдушки в пределите на България, а ние, когато и да е, ще си приберем хайдушки отнетото.” Царят казал в Главната квартира: „Знам аз претенциите на тоя стар пруски лихварин (крал Карол — б. а.), но се надея, че не ще може да вземе нито педя българска земя” [353]. И монарх, и правителство бяха единодушни по този въпрос.

Понеже Николай II и неговото правителство се обявиха срещу влизането в Цариград, реши се да бъдат поставени две условия, при които българските войски биха могли да спрат пред Чаталджанската позиция — да не се прехвърлят свежи съединения от Мала Азия и да се предаде Одрин. Единствено Теодоров възрази, че такава телеграма ще има вид на молба за посредничество, а и гърците били против. Наложи се преобладаващото мнение, че България вади кестените от огъня за целия съюз: „По-добре е да се види, че сме готови да спрем, макар и победители, отколкото при една несполука, не дай Боже, да се спрем и да молим за посредничество” [354]. Трезво прозрение, което за жалост не достигна до „мозъка на армията”.

На следващия ден настроенията се промениха. Въпреки че генерал Фичев потвърди по телефона, че „турците не са разбити” (напълно — б. а.) и нови сили прииждат от Азия. Възпиращо бе обстоятелството, че Портата помоли за примирие, а не за мир. Ето защо в Министерския съвет повече не стана и дума за предлагане на посредничество от българска страна с надеждата, че врагът ще бъде окончателно сразен на бойното поле и принуден да моли за мир. Теодоров бе натоварен да отиде в Петербург, където да убеди меродавните фактори Одрин да бъде включен в пределите на българската държава. Царят одобри взетите решения [355].

Вечерта на 23 октомври Рифаат паша заяви официално на Поанкаре, че Високата порта моли „за европейско посредничество, с цел за спиране войната и определяне условията на мира”. Министър-председателят отговори, че първо ще трябва да се споразумее с другите велики сили и след общо съгласие ще питат балканските държави приемат ли посредничеството и какви са техните условия, без да се упражнява никакъв натиск [356]. Размяната на мнения щеше да отнеме време, поради което българското настъпление продължи.

* * *

В изпълнение на директива ¹ 11 на 24 октомври сутринта 1-ва армия настъпи, като конната дивизия излезе напред да разузнава в посоките Чорлу и Муратли. Противникът заемаше с конни застави мостовете на р. Еркене, които взриви и отстъпи на левия бряг на р. Чорлу. Станцията Муратли бе взета, без да се срещне съпротива [357]. Изпратените пред 3-а армия разезди достигнаха вечерта до Виза и Сарай, без да се натъкнат на неприятел. Навсякъде по пътищата се търкаляха трупове на хора и животни, оръжие и бойни припаси, захвърлени коли, следи на потресаващо отстъпление [358]. Генерал Димитриев донесе в щаба на действуващата армия: „Въобще всичко свидетелствува, че пред нас отстъпва една дезорганизирана и деморализирана армия. По всичко се вижда, че петдневните боеве на линията Бунархисар — Люлебургаз са потресли из основи турската армия.” Полковник Нерезов стана изразител на трескавия оптимизъм, обзел и царя: „И Чаталджа не ще донесе повече щастие за противника. Дай Боже и краят да бъде тъй бляскав, както досега” [359].

Последиците от успеха имаха и печална страна. При бягството си османската армия опожаряваше не само българските, но и турските селища, за да лиши настъпващите български войски от средства за съществуване и подслон [360]. Съобщителната линия на 3-а армия се удължи на 200 км и продължаваше да нараства. Нейният командуващ поиска 5000 коли за армейски транспорт: „Тогава ние ще бъдем обезпечени с подвоз и продоволствие до Чаталджа, а по-нататък добър е Господ. Без тази радикална мярка ние непременно ще гладуваме и ще спрем настъплението си” [361]. Снабдяването се затрудняваше още повече поради придаването на 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, което означаваше нови 40 000 гърла за изхранване.

Издадената в 1,09 ч. след полунощ на 25 октомври директива ¹ 11 нареждаше настъплението да продължи, като 1-ва армия заеме левия бряг на р. Чорлу до линията Велимеше — Юлафлия — Чорлу, конната дивизия да наблюдава в района Родосто — Ерекли — Шахпас, а 3-а армия да достигне линията Каратепе — Казандюзю — Велимеше: „За по-нататъшно движение ще се чака директива” [362]. Поради закъсняване на директивата командуващите бяха вече отдали своите оперативни заповеди. Генерал Кутинчев разпореди настъпление по повика на гр. Чорлу, като конната дивизия разузнава в посоките Юсукьой и Чорлу, Ерекли и Родосто: „По една случайност армията бе насочена почти в същата посока и същата линия.” Той допускаше да се срещнат значителни вражески сили в посоките от Чорлу към Ерекли, Силиврия и Синекли, поради което намираше състава на армията си недостатъчен, „за да разрешава всякога и с успех предстоящите големи задачи” [363]. Съседната 3-а армия бе усилена до пет дивизии, което подсказваше нейното водещо предназначение. Вечерта гр. Чорлу бе зает след малък бой с неприятелски ариергард. Двете отделни армии достигнаха само до линията Сарай — Велимеше — Чорлу.

Вярата в крайния успех нарастваше с приближаването на османската столица. Генерал Димитриев престана да се губи в догадки: „Със заемането на Виза става ясно, че сериозно съпротивление до Чаталджа ние няма да срещнем. Сега ще вървим енергично напред към тази линия. Въпросът обаче, който ме особено безпокои, е храненето.” Той пак настоя да му се предоставят два самолета за въздушно разузнаване: „Моралното значение на тяхното появяване над Чаталджа и Цариград ще бъде огромно и ще принесе голяма полза.” При запитването на генерал Савов за бойния дух командуващият 3-а армия бе категоричен: „По-добър не може да се желае” [364].

Същия ден в 18 ч. бе издадена още една директива — ¹ 12, която заповядваше движението напред да продължи и на 26 октомври. На 1-ва армия се възложи задачата да достигне линията Бейджилер — Синекли — Куртилмуш, на 3-а до линията Странджа — Бейджилер, а конната дивизия трябваше да наблюдава посоките към Папазлии, Ерекли и Родосто, като заеме здраво последните две селища. Непрекъснатото напредване по 22—25 км на ден по силно пресечена местност, по разкаляни пътища, в които затъваха оръдия и обози, стана причина някои от частите да не достигнат определените точки. Изоставането на продоволствените транспорти заплашваше войските с глад след два-три дена. Ето защо генерал Фичев нареди на 27 октомври армиите да останат на заетите места, като притеглят обозите и стегнат редиците. По донесения на конницата противникът бе отстъпил към Чаталджа [365]. Уморителните големи преходи се правеха по настояване на царя и генерал Савов, бързащи за Цариград.

Всъщност денят на 27 октомври бе използуван малко за почивка, понеже изостаналите части се стремяха да настигнат своите другари. Макар пред фронта на армиите да нямаше противник, от дивизиите вече поискаха необходимите картни листове за Чаталджа и Цариград. В разговор по телефона генерал Кутинчев съобщи на генерал Фичев, че „най-трънливият въпрос” е неприкосновеният запас, особено липсата на брашно. Бодрият дух на офицерите и войниците се подхранваше от извоюваните победи. Конете обаче не бяха издръжливи като хората и едва измъкваха оръдията от калта. Командуващият 1-ва армия даде добра оценка на конниците, които „налитат на турските разезди и са им създали голям страх” [366]. За жалост не така решително действуваха техните старши командири.

Вечерта на 27 октомври се получи директива ¹ 13, според която на следващия ден: 1-ва армия с придадената й 6-а бдинска дивизия трябваше да достигне линията Яладжа — Синекли; конната дивизия да задържи Родосто и Ерекли до пристигането на Хасковския отряд, като наблюдава за Яладжа и Силиврия и изпрати разезди към Чаталджа и Арнауткьой; на 3-а армия се посочваше линията Синекли — Куршумдермен — Карамандра [367]. Разстоянието на преходите не бе намалено.

С приближаването на Чаталджанската укрепена позиция възникна за пръв път въпросът за нейната атака. Никой в мирно време не допускаше, че българската армия ще проникне на 200 км в противниковата територия и ще се озове пред заключената порта на Цариград. Поради това Главното командуване не разполагаше с лично проверени сведения, а ги извлече набързо от сборника на рекогносцировките на Руския генерален щаб. На 27 октомври генерал Фичев изпрати до щабовете на 1-ва и 3-а армия „твърде бърза” телеграма, получена едва на 30 октомври, в която се изброиха 21 укрепления, като най-силно се смяташе укрепена местността около шосето, пресичащо позицията. Оценката на укрепленията бе обещаваща — стари, недовършени, напуснати, предназначени за 300 оръдия, калибър 90—150 мм, но едва 100 отговаряли на съвременните изисквания.

Заключението се отличаваше с противоречивост: „Въпреки казаните недостатъци Чаталджа се явява отбранителна линия, която по-лесно може да се завладее с нощна атака” [368]. В същото време османската армия, получила свежи подкрепления, се укрепваше с всички сили за спиране на българското настъпление.

В щаба на 3-а армия размишляваха: „Ще си имаме сериозна работа при Чаталджа. Сили имаме, но нямаме тежка артилерия. .. Много жертви ще се дадат.” Укрепленията бяха достатъчно здрави, за да издържат на полските оръдия: Опасенията обаче не достигнаха до Главната квартира. Може би тогава щяха да натежат в полза на „малодушния” генерал Фичев. Вместо това на телеграмата въпросник, изпратена на 28 октомври от генерал Савов, се отговори утвърдително относно готовността на армията за продължаване на настъплението — численост, бойни припаси, храни и дух [369]. Твърде висока бе победоносно набраната скорост напред, за да можеше да се ударят внезапно спирачките.

И на 28 октомври 1-ва и 3-а армия не достигнаха определените линии поради лошите пътища или липсата на такива. Стремителното настъпление в територията на противника вече удължиха съобщенията с 300—400 км, в калта с мъка пъплеха 60 000 волски коли. Одринската крепост държеше стегнат железопътния възел. Вместо хляб войниците ядеха пуканки. Цървулите заместваха ботушите, ямурлуците — шинелите, обаче храната се оказа незаменяема. Този ден се появи един много опасен и коварен противник — холерата. Първите заболявания бяха отбелязани в 3-а балканска дивизия. Убедил се напълно, че не може да разчита на огнестрелното оръжие, врагът започна своеобразна бактериологична война. Българските войски настъпваха точно по неговите стъпки, за да намерят нахвърлени холерни трупове в кладенците и реките, главните източници на страшната епидемия [370]. Заразяването бе извършено по целия фронт толкова системно, че не можеше и дума да става за случайност.

Епидемическите болести в една война срещу империята, където се поддържаха техни постоянни огнища, трябваше да се предвидят. За съжаление санитарното дело в българската действуваща армия беше зле, не достигаха материални средства и лекарски кадри. Вместо необходимите 2 000 000 лева Теодоров отпусна 900 000. Не се предвидиха щатове за бактериологични лаборатории и бактериолози. 600 000 души се обслужваха от 600 лекари [371]. И то след като натрупаният през вековете опит учеше, че епидемиите могат да покосят повече хора от куршумите.

Директива ¹ 14 предвиждаше на 29 октомври 1-ва армия да заеме линията Инджес — Албасан — Инджекьой, конната дивизия оставаше в Яладжа до ново разпореждане, а 3-а армия трябваше да достигне линията Тарфа — Капракьой — Акалан — Инджес. Въпреки дъжда двете армии поеха отново напред, заставяйки неприятелските конни и пехотни части да се оттеглят зад Чаталджанската позиция. Късно вечерта бе заета линията Тарфа — Акалан — Ерменикьой — Аврен — Кадъкьой. По сведения на пленници османските войски отстъпили „в голям безпорядък и панически страх”, но други пък съобщаваха за „непрекъснато прииждане на пресни сили от” Азия” [372].

Генерал Фичев прецени, че вражеската армия била „много деморализирала... въобще голяма мизерия”, пред Цариград се разположила една здрава дивизия, за да спира бегълците от Чаталджа, трескаво укрепявана и засилвана дори с оръдия от Босфора и Дарданелите. Набързо прехвърлените подкрепления достигали три редифски дивизии. Пръв предложи план за атака генерал Димитриев, който не виждаше повече място за маневриране и възнамеряваше да извади цялата артилерия напред, за да „опаше със 700 оръдия неприятелската позиция”: „Само след като инсталирам тази грамадна батарея, ще премина към решителни действия. За всичко това ще ми са потребни два-три дни” [373]. Щабът на действуващата армия остави без внимание неоснованото на точно разузнаване предложение, смятайки, че е преждевременно да се мисли за атака, преди влизане в съприкосновение с османската армия. Ето защо на 29 октомври в 15 ч. бе изпратена директива ¹ 15, съгласно която на следващия ден двете армии оставаха на местата си, „за да се устроят и потегнат обозите си”, като тласнат напред „силни рекогносцировъчни отряди, които да влезат в непосредствено съприкосновение с противника и разузнаят за Чаталджанската позиция, без да се ангажират в сериозна борба с противника”. Командирите на частите се задължаваха да изберат места за позиции на пехотата и артилерията [374]. Решителната дума атака не бе произнесена, но се подразбираше, че може да последва.

Според дипломатически източник от Босфора там подготвяха прехвърлянето на Мехмед V в Бруса. Сред българските дипломати преобладаваше мнението “да се отхвърли безусловно всяко предложение за примирие”. Нещо повече, Ризов съветваше “да се прибърза час по-скоро с превземането на Одрин”, за да се покаже на Певчески мост, че този град ще бъде включен в пределите на българската държава, макар и извън „санстефанския завет”. Полусериозно, полушеговито той увери руския посланик Крупенски, че „ние (българите — б. а.) ще се задоволим само с оная част от Одринския вилает, която ще граничи с бъдещата руска граница”. Царят настоя на 24 октомври да се дадат ясни и категорични наставления на Теодоров относно „абсолютната невъзможност” Одрин да остане в империята: „Дълбоко съм огорчен от тая неокачествима постъпка на нашата освободителка” [375].

Още същия ден той трябваше да подслади настроението си, понеже Сазонов заяви, че България няма да срещне препятствие от руска страна „за възможното присъединяване на Одрин”. Той дори бе склонен и за Солун, но при две условия: „Гледайте да се сговорите окончателно — първо, с вашите съюзници и, второ, с Румъния.” На последната могло да се даде чрез „поправка на границата ... един малък поне къс”, след като се създава Велика България [376]. Отстъпчивостта на Петербург имаше своята непреодолима черта, пазеща Цариград и Протоците.

Съществуваше и друга причина, схваната добре от Бобчев: „Утешително беше, че всяка стъпка напред на българския войник извършваше най-силно аргументираната пледоария в полза на новото становище. Скоро можеше да се твърди, че домогванията ни трябва да се разширят не само до пределите на Санстефанска България, но и да се коригират с включването в нея на Одринско от устието на Марица нагоре по течението на Еркене, т. е. от Енос на Бяло море до Мидия на Черно” [377]. Повече не биваше да се очаква.

Бойната слава не само утвърди България като първата държава на Балканския съюз, но и я превърна във въплътителка на „физическата и моралната сила на Балканския полуостров”. Точно поради това според френския посланик в Берлин Жюл Камбон великите сили очакваха от нея да даде пример на ловкост, умереност, сдържаност, справедливост и гъвкавост, твърде ценни качества, за да бъдат струпани накуп в една столица. „Европейският концерт” нямаше да позволи и този път турците да бъдат „съвсем изгонени от Европа”. Ив. Ст. Гешов обаче стигна до извода, че „трябва да имаме на ръце самите резултати на войната”, защото „само от тях” може да се избере начинът на провеждане на българската политика: „Бих искрено желал, щото победоносната ни войска да създаде такова едно богато положение, че да има човек и що да жертвува, без да накърни съществените си интереси. В такъв случай истина е, че моралната придобивка (пред Европа — б. а.) не ще да е за пренебрегване” [378]. Така разсъждаваше един от най-сдържаните български дипломати, противоположност на Ризовия темперамент.

Докато Данев потегли на 25 октомври за Австро-Унгария, Теодоров се отказа от мисията си в Петербург, понеже сега не би бил полезен, а и Бобчев не желаеше помощ. Министерският съвет взе единодушно решението да не се дава „нито педя земя” на Румъния. Направи се тъжното заключение, че Хабсбургската монархия и Русия се стремят да притиснат северната съседка към Добруджа, за да я отклонят от Трансилвания и Бесарабия [379]. Рядко съвпадение на великодържавните интереси на двете вековни съпернички. По молба на българското правителство Сазонов отказа на Майореску да посредничи по добруджанския въпрос [380]. Поне на този етап от балканските взаимоотношения.

Правителството чакаше от Главното командуване да нахвърли условията за примирие, за да разполага с тях за всеки случай. То изрази недоволство от липсата на повече политически такт в Главната квартира, в чийто бюлетин битката при Бунархисар — Люлебургаз се сравни с тази при Мукден, напомняйки за поражението, понесено от руската армия във войната с Япония. В същото време дипломати с разпалено въображение, като Ризов, отправяха друго словесно предизвикателство към Петербург, като вече си представяха Фердинанд в храма „Св. София”, който „турците тъкмели да минират и да хвърлят във въздуха” заедно с царя победител. След като се запозна със сензационната телеграма, Министерският съвет не знаеше какво да прави — „да плаче или да се смее” [381]. По-подходящо би било първото изражение на лицата.

На път за Будапеща Данев на 26 октомври вечерта се спря в Белград, където разговаря с Николай Хартвиг, за което после много съжали. Руският дипломатически представител подхвърли за отстъпване и на Прилепско. Председателят на Народното събрание почти извика: „Как! Нима жертвата, която правим с допущането на тъй наречената спорна зона, не е достатъчна?” Той напомни колко мъчително е откъсната от сърцето тази българска област, за да се постигне сговорът „за тържеството на югославянската идея”, и призова Русия да бди за точното изпълнение на съюзния договор със Сърбия: „Отклоним ли се от него, не може да се знае догде ще се стигне. Едно е вън от всяко съмнение — от сговора не ще остане нито помен.” Хартвиг се опита да твърди, че договорът може да се промени от хода на войната, на което Данев живо възрази, че договорът е сключен „именно с оглед на войната и нейните всевъзможни последици и че ако у нас имаше най-малкото съмнение, за да не бъде той по някаква причина изпълнен, никой български държавник не би сложил подписа си под него” [382]. Двамата събеседници останаха на своето с вярата, че в Петербург има височайши арбитър, който ще си каже тежката, но справедлива дума в случай на спор.

На 27 октомври Министерският съвет не знаеше нищо за положението на бойното поле, дори му бе неизвестно къде се намира Главната квартира. Макар че всеки час се очакваше посредничеството на великите сили, Главното командуване не бе изпратило основните условия за примирие [383]. Високата порта обаче смяташе вече посредничеството за твърде бавно действие с оглед българското настъпление към Цариград и се подготви да премине към преки преговори със съюзниците. Същия ден княз Богориди по поръка на Рифаат паша съобщи на Ст. Никифоров в Париж, че новото правителство на Кямил паша „е разположено да третира направо с балканските държави”, които да му представят условията си [384]. Тъй като някои от представителите на силите в София вече получиха инструкция да предложат посредничество, Гешов като „човек на мира” запита съюзните правителства как се отнасят към подобно предложение и при какви условия [385]? Уплашените управляващи кръгове на Босфора обаче бяха с една крачка напред.

И на 28 октомври нито силите предложиха посредничеството си, нито Главното командуване изпрати условията си за примирие. Царят започна да нервничи и отправи от Ямбол остър упрек срещу правителството, че го лишило от всякакви известия върху хода на събитията. Четейки във вестниците относно ходатайствата на Високата порта за посредничество и разните проекти за разрешаване на източния въпрос, той поиска да знае най-новите новини от пълномощните министри, какви са намеренията на правителството и какво е неговото становище за превземането на Солун: „Дълбоко скърбя за начина, по който правителството игнорира държавния глава в тия съдбоносни и толкова тежки за царството времена” [386]. Фердинанд се чувствуваше изоставен в неведение, защото Главната квартира бе преместена в Лозенград, а неговият помощник го държеше далеч от нея под предлог да бъде обезпечена личната му сигурност.

Гешов веднага отговори, че всички важни известия на дипломатите се изпращат незабавно на царя. Представителите на великите сили не направили още никакви официални постъпки за посредничество, понеже не всички били получили надлежните наставления: „Нашето намерение по тоя въпрос е да изучим условията на щаба на армията, които условия били подложени на одобрението на Ваше Величество и молим да ни бъдат изпратени. Чакаме мнението и на нашите съюзници по тая медиация.” След което щеше да се действува „в зависимост изцяло от обстоятелствата”. По въпроса, засегнал най-дълбоко монарха — гърците влезли в Солун „като в изоставена къща”, министър-председателят се впусна в искрено оправдание и заблуждаващо самоуспокоение: „Относно Солун, ние настоявахме и настояваме нашите войски да отидат по-скоро там. Превземането не предрешава въпроса за окончателното присъединяване било на Солун, било на многобройните други македонски градове, завладени от нашите съюзници” [387]. Като добър финансист Гешов смяташе, че има в джоба си договорите, честно подписани за изплащане полици. Окончателното уреждане на лихвите се отложи за след свършването на войната.

На свой ред министрите се оплакваха, че не могат да насочват външната политика, тъй като не знаят докъде са стигнали войските в настъплението си към Цариград. Навред се чуваше „все напред”, докато се наложи мирът в самата османска столица, което означаваше, че предстои сражение на Чаталджа. На 28 октомври сър Ед. Грей посъветва България да се споразумее с Русия, „ако не желаете да си създавате опасни главоболия и комплициране” [388]. Главната квартира мълчеше.

Потиснат от оскъдните сведения за напредването към Цариград, Фердинанд на 28 октомври в 22,15 ч. телеграфира на генерал Савов, че положението му в Ямбол става „страшна непоносимо”, и настоя да бъде допуснат до Лозенград: „За европейско интервенираме и дума да не става. Ако Вие, Савов, сте съгласни, отговорете както схващате положението на нашите войски, което за жалост не ми е известно. Дълбоко съм възмутен от постъпката на началника на щаба на армията зад моя гръб и одобрявам дадения нему отговор. Ужасен съм от холерата, най-страшен враг на войските” [389]. За посредничество царят не искаше и да чуе. За да се потопим в треската на победителите, ще се позовем на призива, отправен до Теодоров от обикновено въздържания генерал Г. Вазов: „Искайте всичко, за да получите достатъчно. Но в Цариград трябва да влезем.” За да стане столица на Балканския съюз или съюзен град подобно на Хамбург [390]. Оправданието пред великите сили изрече Бобчев: „Натам (към Цариград — б. а.) ни влекат турските сили” [391].

Генерал Савов докладва вместо на правителството на царя, че на следващия ден армиите ще достигнат на 15 км пред Чаталджанската позиция. Гешов говорил на генерал Фичев за възможна интервенция на великите сили „днес или утре” и му поискал условията за примирие, при което началникът на щаба го препратил към Фердинанд, на когото вече бил представен проект [392]. Следователно правителството имаше по-големи основания да се сърди на монарха, обаче не можеше да си го позволи. Помощник-главнокомандуващият уточни своето мнение, поддържано според него от генерал Фичев и полковник Нерезов, че „атакуването на Чаталджанската укрепена позиция може да се оправдае само ако Турция дотогава не признае, че е бита и не поиска интервенцията и сключването на примирието въз основа на условията, изработени от нас”. Изхождайки от това становище, той заключи, че „интервенцията сега трябва да се допусне, без да се спира движението на армията, за да се види какви условия Турция ще предложи и в зависимост от това да решим по-нататъшния ход на операциите” [393]. Въпросът за сключването на примирие бе от компетентността на Главното командуване, но с приближаването на Цариград и Протоците се навлизаше във вулканичната област на голямата политика.

Царят благодари за откровения отговор, обаче пак изрази съжаление, че се намира толкова далеч от армиите: „Мисля тяхното приближаване към Цариград без техния главнокомандуващ. Това е за мене смъртоносен удар. Бих рекъл, че в щаба на армията не се желае моето присъствие в Лозенград и по-нататък. Затова ще отпътувам утре рано (30 октомври — б. А.), без да чакам повече. Наредете тайно моята охрана [394]. Но инстинктът за самосъхранение надделя над болезненото честолюбие и Фердинанд остана още едно денонощие да недоволствува в Ямбол.

Упоритата съпротива на Австро-Унгария и Италия срещу сръбски излаз на Адриатическо море и опасността от тежки усложнения породи неприложимата идея България в името на общия мир да се съгласи „щото Сърбия да слезе с една ивица място на Бяло море”. Гешов енергично отблъсна опита да се разреши спорът между други държави в ущърб на България, която дава най-големи жертви във войната: „На Бяло море едва ли ще има място за троица... България не се е с нищо провинила, за да искат от нея само жертви” [395]. И на Бяло море в Македония, и на Черно море в Добруджа. Българската дипломация се солидаризира с искането на Сърбия за Адриатика повече заради собствените си интереси, отколкото заради нейните.

Данев нямаше пълномощия да преговаря в Будапеща, а трябваше да се ограничи само до размяна на мисли относно премахването от Балканския съюз на османското владичество в Европа, с което да се разреши „радикално” балканският въпрос. В първата среща на 27 октомври граф Берхтолд най-напред запита госта дали българските войски ще влязат в Цариград, подхвърляйки поощрително, че България би била „най-добрият пазач” на Протоците. Председателят на Народното събрание се изплъзна ловко: „Не знам какви са задачите на военната стратегия, но може да Ви уверя, че няма български:, държавник, който сериозно да ламти за Цариград.” Той изтъкна, че войната е обявена „предимно за освобождението на Македония”, при което Берхтолд нарочно отбеляза, че „стратегическият обект на войната” е повече в ръцете на съюзниците на България. Данев пак прибягна до стратегическите съображения, наложили главните сили на България да се насочат в Тракия за сломяване основните противникови сили, повярваше, че съюзниците няма да се карат за Македония [396]. Разбира се, той не спомена за договорното разграничение със Сърбия.

Без да скрива съжалението си, че 7-а рилска дивизия не изпревари гръцкото влизане в Солун, Данев обяви града в българската сфера, защото в него живеят 15 000 българи, а околността е населена предимно с българи. Той категорично отхвърли всякакъв сръбски излаз на Бяло море и настоя да се търси естествената посока към Адриатическо море [397]. Граф Берхтолд обаче упорствуваше само за търговски излаз към морето, където Двойната монархия имаше преки интереси. Сега сърбите можеха да преминават през Черна гора. Той препоръча България да се споразумее с Румъния, но на свой ред. Данев отрече правото на „зрителката” да получава обезщетение след очерталата се победоносна война. Председателят на Народното събрание отново заяви, че България желае бързото сключване на мира, не се стреми към завземане на Цариград, но ако Портата не приеме мира, то ще се наложи като „военна необходимост” пробиването на Чаталджанската укрепена позиция. Ето защо силите трябваше да въздействуват в Цариград да се сключи примирие чрез посредничество при три главни условия: предаване на Чаталджанската позиция в български ръце; гарантиране непрехвърляне на подкрепления от Азия; Одринската крепост да не бъде снабдявана [398]. Стопанинът на Балплац слушаше внимателно и опипваше пукнатините — противоречия на Балканския съюз, които вече се бяха тук-там появили.

На следващия ден Данев се опита да предаде убеждението си, че Османската империя няма да се откаже от европейските си владения без натиска на силите, явяващ се за предпочитане пред българското влизане в Цариград, където се кръстосваха множество интереси. Той разви наскоро нагласената теза, че България е благодарна на освободителката Русия, но общите интереси на двете държави срещу Османската империя ще се изчерпят след постигането на пълното национално обединение. Признавайки „естественото надмощие” на Австро-Унгария в Югоизточна Европа, Данев сподели, че икономическите и културните интереси на България са насочени към Дунавската монархия, здрава основа за политическо приятелство, понеже никъде не се сблъскват техните стремежи [399]. Това затвърди впечатлението на Берхтолд, че не всичко е наред в Балканския съюз, поради което България търси подкрепата на Виена.

На 29 октомври Данев бе приет от императора и престолонаследника, които се отзоваха много ласкаво за България. Те изказаха готовност да я подкрепят, но при условие да се отстъпи „нещо малко” на Румъния. За Солун отсъдиха, че се пада на България, обаче въпреки горещата защита, направена от българския пратеник в полза на сръбския излаз на Адриатика, те гледаха на него „с лошо око”, без да го смятат повод за голяма война [400]. Данев се бореше преди всичко против спускането на Сърбия по долината на Вардар към Бяло море, водещо до нарушаване на съюзния договор.

Посещението на Данев в Будапеща предизвика задоволство в Балплац, но остана огорчението от „притворните приятели”, сключили съюз със Сърбия, макар и с прибавената уговорка, че няма острие срещу Австро-Унгария. Възникна въпросът, дали „ще имаме политика с политика, или политика против политика”? Посредничеството по излаза на Адриатическо море излезе несполучливо. Хабсбургската монархия бе готова да воюва, невярваща, че България ще се бие с нея за сръбски излаз, след като Сърбия искаше да си присвои Северозападна Македония с 300 000 българи. Напротив, подхвърляше се, че българските войски трябва „да пазят Пирот и Ниш” [401]. От казаното можеше да се направи изводът, че Австро-Унгария не бе против Балканския съюз като цяло, а преди всичко против членуването на Сърбия в него, което му придаваше открита противоавстрийска насоченост. Както Германия, и тя се стараеше да сблъска България и Русия, както и Великобритания и Русия — за Протоците.

Относно посредничеството на „европейския концерт” българският пратеник докладва на правителството, че то би могло да се приеме поначало „под известни условия за военна сигурност”: “При все това трябва да бъдем готови на всичко, защото не знаем как практически ще наложат силите волята си на Турция” [402]. На 29 октомври вечерта Гешов съобщи на царя, че все още пълномощните министри на великите сили не са направили постъпки за посредничество, понеже германският и австро-унгарският не са получили инструкции. Същевременно той пак помоли да му се телеграфират условията на щаба на действуващата армия за приемане на посредничеството, одобрени от Фердинанд, за да ги има предвид в случай на извършване очакваната намеса. Министър-председателят изрази недоволството си от намерението на гръцкото правителство да върне в Османската империя 30 000 пленници, главно от бившия солунски гарнизон, които щяха отново да се появят на Чаталджа. Царят напълно одобри мнението да не се освобождават пленниците, а да се приберат и хранят в България [403]. Коромилас не се съгласи.

Най-сетне Главното командуване изпрати на правителството условията за примирие: Османската империя да демобилизира армията си; да предаде Одринската крепост, като нейният гарнизон остане в България до окончателното сключване на мира; вдигане блокадата на черноморския бряг; да се разреши на българските войски снабдяването по море; даваше се срок от 24 часа да се приемат или не предложените условия [404]. Царят прибави важното условие: „Аз съм против всяка интервенция и примирие, догдето Турция не се признае за победена” [405]. Чуждите военни наблюдатели обърнаха внимание, че националният химн се пее с изменен припев: „Марш, марш, Цариград е наш!” [406].




--------------------------------------------------------------------------------

329. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 83—84.

330. Димитриев, P., цит. съч., с. 303—304; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 28; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 130—131.

331. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 18—23; ф. 740, оп. 5. а. е. 2, л. 88; Войната... Т. 4, с. 22—26.

332. Димитриев, P., цит. съч., с. 305—307; Христов, Ат., цит. съч., с. 110—112; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 114—115.

333. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 200, 204, 206, 208, 232; Жостов, К., цит. съч., с. 50—51, 59—60.

334. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 19.

335. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 132—139; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 26—34; Маршал Абдулак, цит. съч., с. 10; Izzet pascha. Op. cit., S. 187—189.

336. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 21.

337. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 160—165, 267—269; Българска военна история... Т. 2, с. 512; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 120—122.

338. Пак там, л. 279—280.

339. Българска военна история... Т. 2, с. 513.

340. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок (1908—1918 г.), М., 1972, с. 224—225.

341. ДПИК, т. 1, с. 240; В. Мир, ¹ 3695, 26. Х. 1912.

342. Руската оранжева книга. . . с. 22—23.

343. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 92; GP, Bd. 33, S. 272—273, 279— 281.

344. Пак там, л. 88, 91, 96; Коларов, Н., цит. съч., с. 56—57.

345. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 403—405; OUAP, Bd. 4, S. 764—765; GP, Bd. 33, S. 306.

346. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 308.

347. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 85, 123; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 406.

348. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 44—45.

349. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 94.

350. Пак там, л. 119; Маджаров, М., цит. съч., с. 80—81; BD, V. 9, Р. 2, р. 80, 86, 90.

351. Пак там, л. 125.

352. Пак там, л. 124; OUAP, Bd. 4, S. 783—787; BD, V. 9, P. 2, p. 92, 95, 98.

353. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 311—315; ЦДИА, ф. 568, оп. 1,а. с. 772, л. 7; OUAP, Bd. 4, S. 790—796. Самият Фердинанд се опасяваше да не би постъпката във Виена да се изтълкува зле в Петербург, та се наложи Дансв да го успокоява, че разполага с „достатъчен кредит” на доверие в руските ръководни среди. — Данев, Ст. Акцията ми в Пеща... с. 68.

354. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 315—317.

355. Пак там, л. 321—323; ДПИК, т. 1, с. 240.

356. Пак там, л. 261; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1198, л. 173 BD, V. 9, Р. 2, р. 106, 111—112, 115.

357. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 27.

358. Димитриев, P., цит. съч., с. 311.

359. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 87; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 482.

360. Българска военна история... Т. 2, с. 512—513.

361. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 55; Балканската война през погледа... с. 155—158.

362. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 357.

363. Пак там, а. е. 1, л. 29; а. е. 3, л. 374.

364. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 89, 93, 158.

365. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 407, 424, 432, 453—454.

366. Пак там, л. 459, 489, 491—495.

367. Българска военна история. . . Т. 2, с. 514.

368. Фичев, Ив. Балканската война..., с. 193—194.

369. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 38—40, 42.

370. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 92; БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 290; Приложение към том втори... с. 76—77.

371. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 680—681; Приложение към том втори... с. 4—7, 19.

372. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 538, 543, 553—554.

373. Пак там, л. 563—564; Фичев, Ив. Балканската война... с. 195—196.

374. Българска военна история... Т. 2, с. 515.

375. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 126, 135, 137, 140, 144, 160; a. е. 1198, л. 191.

376. ДПИК, т. 1, с. 664; Руската оранжева книга... с. 23; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 45—46.

377. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 138; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 28-31.

378. Пак там, л. 167—171,

379. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 330.

380. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 15; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 18—19.

381. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 331—332; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 169.

382. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща... с. 70.

383. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 341.

384. ДПИК, т. 1, с. 261.

385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 179; В. Мир, ¹ 3697, 29. X. 1912.

386. Пак там, л. 186.

387. Пак там, л. 188; Мир, ¹ 3700, 1. XI. 1912.

388. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 348; Маджаров, М., цит. съч., с. 81-83.

389. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1415.

390. Пак там, ф. 273, л. 11, 13—14.

391. Пак там, ф. 255, а. е. 9040, л. 22.

392. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 662.

393. Пак там, л. 852.

394. Пак там, а. е. 3, л. 1416, 1476.

395. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 174, 189, 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 754. л. 1; HHStA, PA, Geheim XLV/4, Bl. 215—216; OUAP, Bd. 4, S. 809.

396. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща... с. 72; Приложение към том първи... с. 29, 32.

397. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1193, л. 194.

398. OUAP, Bd. 4, S. 836—839. Бертхолд обмисляше подкрепа на Петербург срещу българското влизане в Цариград, ако руското правителство подкрепеше Австро-Унгария да не допусне сръбски излаз на Адриатическо море. — GP, Bd. 33, S. 312—314.

399. OUAP, Bd. 4, S. 839-840, 849—850.

400. ДПИК, т. 1, с. 241; PRO, FO, Political 371/1582, p. 20.

401. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 741, л. 54—73; а. е. 855, л, 10—П; HHStA, PA, Geheim XLV, Bl. 476—477.

402. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е, 1193, л. 194.

403. Пак там. л. 193, 199—202.

404. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 687.

405. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 8.

406. Лашуш, Л., цит. съч., с, 92.

[Parabellum]

ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ

2.
* * *

На 30 октомври 1912 г. авангардите на 1-ва и 3-а армия бяха посрещнати с артилерийски огън от главната вражеска позиция източно от р. Карасу. По сведения на фронтовото разузнаване не спираше прииждането на подкрепления от Азия за „последното сражение”, отвсякъде се примъкваха множество оръдия с калибър до 320 мм, а в Златния рог с ираде на султана хвърлиха котва 15 бойни кораба на великите сили.

Предвиждаше се в европейската част на града да се стовари морска пехота с картечници и леки оръдия, за да се предпазят чуждите поданици от опасните „безредици”, които можеха да предизвикат разбитите османски войски при отстъплението си от Чаталджанската позиция. От едномилионното население турците наброяваха 300 000 души, гърците — 100 000, българите — 50 000, арменците — 40 000 и др., поради което се допускаше устройване на кланета. Вражеското Главно командуване се готвеше да даде „по-силна отбрана” на природно защитената Чаталджанска позиция, чиито флангове бяха опрени в двете морета, пазени от флота [407]. Българската артилерия тук не разполагаше с необходимото количество гаубични батареи за разрушаване на укрепленията, нито с далекобойни оръдия за прогонване на обстрелващите броненосци.

Издадената в 17 ч. директива ¹ 16 нареждаше през следващия ден армиите „да организират позиция на заетите от тях места, която ще послужи за база за преминаването в атака на Чаталджанската позиция”. Командуването на двете армии отново се обединяваше временно в ръцете на генерал Димитриев [408]. Досегашните успехи на главната армия пак натежаха на везните в негова полза.

За да избегне някой нов упрек на царя, че го държат настрана от военната стратегия, генерал Савов му обади: „За утре операционната армия остава в същото положение и почва укрепяването на заетата позиция, като подготвително средство за атаката на Чаталджанската позиция” [409]. Разбира се, атаката, макар и подготвена, можеше и да не се извърши.

Пристигналият в щаба на 3-а армия като „ординарец за особени поръчения” царски наблюдател Чапрашиков лично потвърди: „Царят желае превземането на Цариград.” Той телеграфира на Фердинанд възторга си от похода на войските, достигнали Чаталджа. Без да проличи чие настроение изразява, той призова да се изпълни историческата мисия докрай с възстановяване кръста над „Св. София” [410]. Секретарят на тайния кабинет знаеше отлично какво допада на „господаря”. Напротив, генерал Фичев докладваше на правителството за влошеното санитарно състояние на войските и зловещата поява , на холерата [411].

Директива ¹ 17, получена в щаба на съединените армии в 17 ч. на 31 октомври, заповядваше на частите „да се затвърдят на заетите места, като продължат мерките за подготвяне атаката на Чаталджанската позиция”. Генерал Димитриев предаде заповед по войските да продължат окопаването и съсредоточат артилерията, „за да си създадат солидна опора за предстоящата атака” [412]. Съединените армии не можеха да чакат със скръстени ръце и военната необходимост изискваше да се подготви и ако се наложи, да се предприеме настъпателна операция. И точно поради това Високата порта се реши на преки преговори, вместо да изчака проточилия се опит за посредничество на великите сили.

Пръв сър Бакс Айрънсайд съобщи на Гешов, че Кямил наша помолил британския посланик да го свърже чрез своя Драгоман с българския драгоман Милан Попов (оставен с разузнавателни задачи в Руското посолство), за да предаде желанието му „да го види днес, за да нареди пряко съобщение с царя на българите”. Той повикал и Гирс, привърженик на преките преговори между воюващите. Великият везир не виждал вече полза от посредничеството на силите, поради което упълномощил Назъм паша да иска примирие. Гешов веднага осведоми царя и обеща да му препрати телеграмата на Кямил паша, щом я получи от руската легация [413]. Русия защищаваше българските интереси в Османската империя.

И наистина в 22,15 ч. на 31 октомври 1912 г. секретарят на руската легация Саблер донесе телеграмата в Министерския съвет, където я прецениха недоверчиво — „Турция пак хитрува”, понеже би трябвало да се изпрати лично от султана, на равнище държавни глави. Но преобладаващото мнение бе да се влезе в преговори за примирие, вместо да се мечтае за влизане в Цариград, за да не се сложат на карта всичките досегашни печалби. Само Димитър Христов и Антон Франгя не се съгласиха, твърдейки, че превземането на Цариград се иска от царя и войските, а Русия дори щяла да бъде доволна от толкоз скъпия дар [414]. Двамата министри прогресисти минаваха за крайни русофили, но не долавяха „слабото място” на руската политика на Балканите.

Кямил паша признаваше в телеграмата (в някои преписи с дата 30 октомври) „тежките обстоятелства”, които го принуждаваха да не чака забавилото се посредничество на силите и да се обърне направо към Фердинанд: „Ида, прочее, от името на императорското правителство да моля Ваше Величество, след като се застъпите и пред Вашите съюзници, да упълномощите главнокомандуващия на Вашата армия да се споразумее с генералисимуса на императорската армия за сключване примирие, както и на прелиминарния мир.” Гешов незабавно проводи молбата до царя в Ямбол, която, ако одобри, да бъде съобщена на съюзниците с поискване на техните условия [415]. Телеграмата бе отправена лично до монарха и следователно трябваше да се чака неговият отговор, а и самите условия за примирие бяха от компетентност на Главното командуване. Преките преговори бяха за предпочитане. Единственото опасение бе да не би после Кямил паша да се обърне към великите сили за преразглеждане на предварителния договор за мир подобно на Санстефанския договор. Но за разлика от 1878 г. сега силите бяха в друго съотношение на континента.

От Цариград се получи известие, че Кямил паша е готов на всякакви отстъпки, за да спаси столицата. Министерският съвет обсъди и промени някои от условията за примирие, изготвени от Главното командуване: вместо настояваното от царя демобилизиране на османската армия, което Високата порта никога нямаше да приеме, понеже не беше условие на примирие, се предложи изтегляне на вражеските войски от Чаталджанската позиция и задължение да не се привличат свежи сили от Азия. Остана непроменено искането за безусловно предаване на Одринската крепост и вдигане на морската блокада. Тъй като войната беше коалиционна и съюзниците не можеха да сключват нито отделно примирие, нито отделен мир, се реши телеграмата на Кямил паша да се препрати и до техните правителства, за да съобщят своите условия за примирие [416].

Условията за примирие или условията за спиране на военните действия се изготвяха по право от Главното командуване, защото то можеше да прецени обстановката на фронта, за да осигури необходимата победа. Никое правителство не биваше да пренебрегва компетентното мнение на военното ръководство поради опасност да изтърве почти спечелената победа. „Гражданските глави” не се намесваха в областта на военната стратегия, но те не бяха готови да представят своите условия за сключване на предварителен мир. Не бе ясно каква нова граница с Османската империя да се иска. Съюзниците също не бяха готови. Ето защо българското правителство се ограничи да си осигури такова примирие, което да съдържа предпоставки за достоен мир [417]. Молбата за предварителен мир бе толкова изненадваща, че съгласуването на условията между съюзниците би отнело поне две-три седмици. За да не се предизвикат силите да ревизират споразуменията между воюващите, налагаше се да се избягва дори засягането на големите международни въпроси, като този за Цариград и Протоците.

Генерал Савов искаше да знае какви са условията на Кямил паша за примирие и предварителен мир — „та да можем да определим дали после сражението при Чаталджа ще получим повече”. Дали щяха да си струват грамадните жертви, след като великите сили в края на краищата щяха да решават и утвърждават. Късно вечерта на 31 октомври в Главната квартира се получи телеграма от царя, че през нощта ще пътува от Ямбол за Лозенград: „Моето стоене тука спъва окончателно операциите. От една седмица ние имаме само отрицателни резултати. Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на Чаталджа” [418]. Първата директива бе дадена. Оправданието щеше да бъде, че предложението на Кямил паша не бе гарантирано от силите, та мирът трябва да се диктува в Цариград.

На 1 ноември в 10 ч. Министерският съвет се събра спешно, за да изслуша гневната царска телеграма: „Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир, аз, като българин, като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и честта на нашето отечество, принуден съм да Ви забраня (на Гешов — б. а.) да съобщите искането на великия везир на нашите съюзници, преди да съм взел мнението на моите помощници и на началниците на трите армии, петимата отговорници за изхода на войната.” Фердинанд нареди на правителството да чака и не прави никакви постъпки по молбата на Кямил паша, като завърши заплашително: „Помислете малко какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия” [419]. Ако се помислеше повече, щеше лесно да се прозре, че става дума преди всичко за неговата мечта „Св. София”, когато българските армии се намираха на 40 км от Златния рог. Въпросът за мира и войната се решаваше от държавния глава и отговорното правителство, а генералите можеха да дадат мнение по неговото чисто военно естество.

Министрите се спогледаха и единствен Данев, дошъл да докладва за мисията си в Будапеща, изказа това, което мислеха всички: „Царят иска да влезе в Цариград.” Той се стремеше да надмине хан Крум и цар Симеон, спрени пред вратите на византийската столица. С изключение на Д. Христов и Ан. Франгя правителството не одобри искането на Фердинанд да не се приема молбата за примирие и мир и се произнесе, че „влизането в Цариград не е вече военен, а политически въпрос” [420]. Тъй като не се стигна до единодушие да бъде съобщено на царя това преобладаващо мнение, въпросът се отложи за изучаване в следобедното заседание.

Генерал Савов не подкрепи безусловно становището на Фердинанд: „Мисля, че отговорът на Негово Величество връзва ръцете на отговорното правителство. Великите сили трябва да се менажират. За да не ги противопоставим против себе си, добре е още отсега да се изискат турските условия, за да ги знаем какви са” [421]. Сключването на примирие бе грижа на военната власт, а на договора за мир — на гражданската власт. Това разпределение на дейностите щеше да оправдае правителството, че не може да спира „чисто военна операция” (дори ако знаеше за нейната подготовка), защото няма право да се намесва във военностратегическите решения на Главното командуване преди прекратяването на бойните действия [422]. А в Главната квартира не желаеха да позволяват на Високата порта да печели време.

Следобед на 1 ноември пълномощните министри посетиха поотделно Гешов, за да му съобщят официално за исканото от Портата посредничество, и го запитаха наклонна ли е България да го приеме и при какви условия. Министър-председателят отговори, че ще представи направеното предложение за проучване в Главната квартира и ще влезе в споразумение със съюзните правителства [423]. Той трябваше да заяви направо, че посредничеството на силите се явява безпредметно поради молбата на Кямил паша за преки преговори, обаче царят бе забранил да се разгласява нейното съществуване. В последвалото заседание мнозинството от министрите не се реши да настоява пред Фердинанд да приеме предложението на Кямил паша. Сред всеобщото възбуждение се чуха два гласа на протест. Теодоров заяви, че отговорните министри се превърнали в отговорни редактори, а Петър Абрашев остроумно допълни: „Играем ролята на щастлив съпруг, на който жената ражда от чужд мъж.” Гешов отказа да замине за Главната квартира, за да се разбере лично с държавния глава, защото „имал много работа”, макар да му казаха, че от тая работа по-голяма и по-важна няма [424]. Данев пак встъпи в мисионерската си роля и бе натоварен да докладва на царя мнението на правителството относно приемане на примирието. Политикът извън Министерския съвет отново трябваше да го представя в Главната квартира.

Гешов телеграфира на Фердинанд постъпката на великите сили за посредничество: „Моля, Ваше Величество, да ми отговорите дали тая медиация въобще трябва да се приеме предвид на писмото на великия везир.” Той поиска от съюзните правителства да узнае тяхното отношение към предложеното посредничество и обеща да съобщи допълнително на пълномощните министри „нашите условия за примирие, ако това се приеме”. Правителственият вестник постави близкия край на войната в зависимост от това, дали Портата е помолила откровено за мир [425].

Сутринта на 1 ноември генералите Савов и Фичев, след като взеха предвид всичките „за” и „против”, дойдоха до решението да доложат на царя, че не трябва да се бърза с атаката на Чаталджанската позиция, „догдето не се осигури сполуката, и то когато двете армии — 1-ва и 3-а, бъдат готови за тази операция”. Фердинанд пристигна в Лозенград по обед и веднага повика помощниците си на доклад, за да чуе неодобрение на забраната да се влезе в преговори за примирие и мир [426]. Това го накара да телеграфира на Гешов, че генералите „намират за възможно да се допусне едно разменение на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат някакви ангажименти, а само да се узнаят техните възгледи по въпроса за предлаганото примирие”: „Намирам за целесъобразно да доведете до знанието на великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче, за да могат тези преговори да дадат един реален резултат, необходимо е да се знае какви са условията на турското правителство и че ще му се отговори, след като се свършат тези преговори” [427]. Редно бе победителите да диктуват условията, а не да ги чакат от победените.

Гешов телеграфира до съюзните правителства текста на молбата на Кямил паша, като поиска незабавно техните условия за едно десетдневно примирие: „Колкото за условията за мир, допълнително ще се споразумеем.” Той отговори на царя, че с молбата си империята се признава за победена, с което се изпълнява неговото желание. Измененията на българските условия за примирие бяха следните: османските войски се оттеглят от Чаталджанската позиция, която да се заеме от българските войски; по време на примирието Портата да не извършва никакво усилване или движение за съсредоточаване на своята армия; предаване на Одринската крепост и пленяване на нейния гарнизон [428]. Такива условия можеха да наложат само безусловно победители. Правителството не се изказа за спиране движението напред, нито нареди спиране на бойните действия.

Когато Главното командуване претегляше решението си за действията против Чаталджанската позиция, на Източния сектор от обсадния обръч на Одринската крепост се случи събитие, което бе красноречиво предупреждение да не се настъпва повече към Цариград. Поривистият генерал-майор Вълко Велчев настояваше да му се даде тежка артилерия, за да допринесе за „по-скорошното разстройство и парализиране” на гарнизона. Сутринта на 1 ноември той контраатакува с пет пехотни полка, които на следващия ден напреднаха 4—5 км, превземайки част от предните позиции на крепостта. Генерал Велчев се стремеше да пробие фортовия пояс при Айвазбаба и съседните укрепления. Като одобри неговата „предприемчивост”, командуващият 2-ра армия призова към предпазливост, защото войските от другите сектори и тежката артилерия не бяха още заели позиции за пряка подкрепа [429]. Следователно не бе уместно да се завземат укрепления с много кръв, а после да се изоставят.

В щаба на действуващата армия имаха достатъчно грижи, причинени от положението пред Чаталджанската позиция. На 3 ноември генерал Фичев изрази недоволство, че действията на увлеклия се генерал Велчев могат да поставят обсадната армия „в твърде деликатно положение”. Той напомни, че нейната главна задача е „да неутрализира” одринския гарнизон, като го държи затворен в крепостта: „Операцията на генерал Велчев без тежка артилерия е несигурна и свързана с много опасности. От друга страна, той няма достатъчно сили за развитие на операцията против крепостта. Под Одрин не трябва да се рискува с нищо, защото краят на войната зависи от операциите на главната армия (съединените армии — б. А), комуникационната линия на която трябва да бъде най-надеждно гарантирана. Генерал Велчев трябва да се задържа, за да не отвори източния фронт на блокадата и да компрометира цялата война” [430].

Царят бе твърде обезпокоен от схватките на Източния сектор и заповяда на генерал Фичев да извика генерал Иванов по телеграфа: „Негово Величество абсолютно изключва идеята за атаката на крепостта при настоящите условия, като поставя за цел на Вашата армия изолирането на Одринската крепост и неутрализирането на гарнизона й. Поверената Ви армия не разполага с достатъчно сила, за да предприеме една по-добра атака, и ще изложи на опасност комуникационната линия на-главната армия. Той твърде много се безпокои от операцията на генерал Велчев и ми заповяда да Ви предам, че Вие трябва веднага да го отстраните от командуването, ако той не изпълнява Вашите заповеди.” Командуващият 2-ра армия заповяда войските на Източния сектор да се удържат здраво на заетите позиции, защото те опряха с левия фланг до Марица и сключиха обсадния обръч [431]. Генерал Велчев бе сменен с генерал Вазов, чиито способности на военен инженер щяха да бъдат много полезни за цялостната подготовка на щурма. Тежката артилерия бе разположена на огневите си позиции. Тези, които забраняваха да се атакуват укрепления без нейната мощна подкрепа, щяха да допуснат на Чаталджа същата грешка в още по-значителни размери.

Фердинанд запита своите военни съветници дали не може сега да се атакува Чаталджанската позиция. Докато генерал Фичев се изказа против избързването, понеже войските още не са съсредоточени и холерната епидемия взема големи размери, генерал Савов допусна възможността да се атакува, но без „да се свързват ръцете на правителството” в преговорите с великите сили. Тогава началникът на щаба предложи да се изпрати на Чаталджа мисия начело с генерал Савов, която, след като почерпи необходимите сведения от командуващите на двете армии и началниците на дивизии за положението на частите и здравословното им състояние, да вземе тяхното мнение за бъдещата атака и да се върне в Главната квартира на доклад, след който да се вземе окончателното решение. Помощник-главнокомандуващият схвана „ограничената” си мисия като позволяваща да заповяда атаката [432].

Засега с директива ¹ 17а се заповяда на генерал Димитриев начало на артилерийската подготовка: „Направете разпореждане да се започне днес, 1-ви ноември, борбата против Чаталджанската позиция, като се почне подготовката с артилерийски огън. Вземете мерки, щото по възможност цялата» артилерия да вземе участие в борбата” [433]. Според генерал Фичев директивата трябвало да се изпълни, като авангардите се придвижат към укрепената позиция и отхвърлят предните неприятелски части; да се заеме изходно положение, да се проведат рекогносцировки, да се осигури тилът, да се разузнае основно и „чак след това” да се вземе най-подходящото решение за атака [434]. Всъщност началникът на щаба не бе против атаката, а за нейното отлагане и подготвяне.

Фронтовото разузнаване също не разполагаше с точни сведения за въоръжените сили, заели Чаталджанската доскоро „запусната полска укрепена позиция”, а не „крепостна линия”. Предположенията се колебаеха между 100 и 150 000 души със 150—200 оръдия — „голяма по число, а лоша по качество разнебитена армия”, готова да се хвърли в безумно бягство при първата неудача. Действителната цифра бе 110 000 души с 350 оръдия в 38 укрепления, разположени на 25 км ширина и 6 км дълбочина, срещу които Българското главно командуване можеше да хвърли около 110—120 000 ножа и 462 оръдия, но с малък и среден калибър. Доукрепяването на природно силната позиция не остана скрито от очите на настъпващите. Особена грижа създаваше течащата пред позицията р. Карасу, широка 8—10 м и дълбока 1 — 1,5 м, проходима само на определени бродове, подложени на кръстосан вражески огън [435]. Донесенията на военните аташета заблуждаваха, че недопускаща българско настъпление чак до Чаталджа, Високата порта изнесла отбраната на линията Одрин — Лозенград. Така че небивало да се очаква енергична съпротива [436]. Първата част на сведенията бе вярна, но втората — не.

Запитан от Министерския съвет, полковник Нерезов отговори, че досега Назъм паша не е изпратил парламентьор с молба за примирие. Около Одрин действията се развивали нормално, в Македония са освободени градовете Сяр, Драма, Кавала. Предстояло заемането на Скеча. Полковникът обеща през следващия ден да докладва обстоятелствено за санитарното състояние на армията [437]. Най-трънливият въпрос остана без отговор.

В 15 ч. на 1 ноември при предните постове източно от гр. Чаталджа се яви парламентьор на Назъм паша, който постави въпроса да се образува смесена комисия, понеже от Цариград се получило известие, че имало примирие. Тъй като такова нямаше, турският офицер бе само изслушан и върнат обратно със завързани очи, като бе заповядано следващите парламентьори да се препращат направо в Главната квартира [438]. Това издаваше известна нервност сред защитниците на позицията

Генерал Димитриев повика генерал Кутинчев в с. Ерменикьой „за споразумение в предстоящите действия”, макар че трябваше да заповяда. Командуващият 1-ва армия бе недоволен, че този път не е удостоен той да командува съединените армии, което не можеше да не се отрази върху необходимото единоначалие пред Чаталджа [439]. Генерал Димитриев отреждаше на 1-ва армия осигуряването на крайния десен фланг и съдействие за атаката срещу центъра на укрепената позиция по направление на Санджак тепе, поради което предлагаше да съсредоточи главните си сили между Езетин и железопътния мост [440]. В съвещанието участвуваха и двамата началник-щабове. Предвид на холерния бич се взе решение „да се побърза с атакуването на Чаталджанската позиция, догдето болестта не е взела големи размери, понеже ще се отрази върху духа на войските”. Съгласно уговорения план на действие 1-ва армия трябваше да атакува срещу участъка Езетин — Бююк Чекмедженския залив, а 3-а армия срещу участъка Езетин — Деркоското езеро — Черно море. Решителният удар се нанасяше от 1-ва армия с левия фланг срещу неприятелския център в посока Хамидие — Хадемкьой, а от 3-а армия като по-силна в пехота и артилерия — едновременно срещу неприятелския десен фланг между селата Лазаркьой и Еникьой и срещу вражеския център Накашкьой — Санджакдере, „там, дето се успее” [441]. Отчете се, че въпреки неимоверните усилия за поставяне цялата артилерия на огневи позиции преди започването на атаката, това става бавно, през нощта или под обстрел през деня [442].

Командуващият съединените армии докладва на генерал Фичев, че според последните разузнавателни данни противникът не разполага с крепостна артилерия, укрепленията са засилени с няколко реда окопи, а числеността на отбраняващите се е между 100—150 000 души. Тъй като българските батареи щяха да заемат местата си в бойната линия „едва след два дена”, то „по този начин решителните действия не ще могат да се почнат по-рано от 3 или 4 ноември”. Началникът на щаба съобщи, че генерал Савов ще пристигне на място „за оглед на позициите и частите”. Друго не се каза, макар самият генерал Фичев да предвиждаше атаката не по-рано от 7 ноември [443].

Заповедта на генерал Димитриев по съединените армии се отличаваше с подценяване на противника, сведен до „една импровизирана армия от 80—100 000 души със 100—150 полски оръдия”, настанени набързо в доскоро запуснати землени укрепления, които едва сега се поправяли. За 2 ноември съединените армии трябваше да продължат заемането и затвърждаването на предните позиции, без „да се втягат в решителни действия” [444]. Наистина Чаталджанската позиция бе изоставена от младотурците през 1908—1909 г., изнесли отбраната на линията Одрин — Лозенград, обаче грозящата опасност подтикна противника към бързо укрепяване и въоръжаване, като дори бяха снети брегови оръдия от укрепленията по Босфора и Дарданелите [445].

На 2 ноември в 10 ч. Гешов, весел, докладва в Министерския съвет, че царят вдигнал забраната да се влиза в преговори за примирие. Тъй като в чуждите вестници се появиха съобщения за боеве при Чаталджа, генерал Фичев бе изслушан по телефона относно най-новото развитие на бойното поле. Началникът на щаба отрече слуховете, но правителството постанови да се провери неговото твърдение и ако се окажеше противното, да се иска наказанието на генерала за заблуждаване [446]. Действително сражението още не бе започнало, но се подготвяше усилено. На България липсваше онзи Бисмарк, който през 1866 г. след спечелената битка при Садова спря краля и Главното командуване да не влизат във Виена.

Министерският съвет реши да се отговори на Кямил паша, че България е готова да започне преговори за примирие, след като се споразумее предварително със съюзниците си. Условията за предварителен мир изискваха повече време и нарочно упълномощени делегати. Телеграмата до Високата порта бе изпратена по обратния път чрез Неклюдов и Гирс и се получи още същия ден в Цариград [447]. Гешов дипломатично изрази пред царя несъгласието на правителството: „Засега не поискахме условията на Турция за примирието, тъй като мислим, че победителят трябва да диктува условията. Но ако Ваше Величество мисли, че трябва да ги искаме, моля да ми се телеграфира и в каква форма.” Що се отнасяше до посредничеството, министър-председателят вече бе осведомил съюзниците, че понеже се разменят мисли по молбата на великия везир за преки преговори, трябва да се благодари на силите за услугата с позоваване на изказаното предпочитание. Фердинанд одобри посредничеството да бъде внимателно отклонено „до окончателния изход” на преките преговори [448]. Посредничеството би било полезно при неуспех на споразумението с Портата.

Правителството посочи Данев да бъде изпратен в Букурещ, за да убеди тамошните управляващи кръгове да се откажат от всякакви претенции за „стратегическа поправка” на общата граница в Добруджа [449]. Царят утвърди избора, но се наложи мисията да почака четири седмици.

Телеграмата на Константинович, генерален консул в Будапеща, подействува като „същински хашиш” на някои неразумни глави. Османският дипломатически представител в Цетина Фахредин бей, един от дейните участници в преговорите за мир с Италия, заявил, че „Турция се признава за победена като проси милост от победителя”, моли Фердинанд да спре военните действия, за която цел Портата била готова да вдигне бялото знаме и влезе в преговори с България. Мехмед V се надявал да запази Цариград и Дарданелите [450]. Макар и официално неупълномощен, беят набелязваше едно условие за примирие, без да споменава от какъв хинтерланд се нуждаят Протоците.

Когато българските войски се готвеха да атакуват Чаталджанската позиция, гръцкото правителство предложи да се форсират Дарданелите по суша и море, като български и сръбски части бъдат пренесени на гръцки параходи. Същевременно Коромилас не приемаше принципа на съразмерността на жертвите и населението на двете страни и изключваше от сметката Крит и Беломорските острови. Той все повтаряше, че ако Гешов би прокарал „една черта” върху картата на Македония, споразумението щяло да бъде по-бързо постигнато. Но гръцкият проект улучи лош момент, защото Фердинанд бе „дълбоко възмутен и оскърбен от поведението на гърците в Солун, които са се установили там, като че ли са притежатели вече на тази област на Балканския полуостров” [451]. Поводът за царския гняв бе задържането на неговите телеграми до князете и щаба на 7-а рилска дивизия.

Гешов се обърна към Главната квартира с молба да се проучи гръцкото предложение и получи съгласие по принцип. Не бе необходимо обаче да се разискват подробностите, преди да се видят резултатите от преговорите за примирие. Министър-председателят отново се зарече, че българското правителство никога няма да се откаже от принципа на съразмерността, както и настоя да се включат непременно Крит и Беломорските острови в сметката на освободените земи [452]. Недоволен от отлагането на случая да се прояви гръцкият военен флот и пролее повече българска кръв на Галиполския полуостров, Коромилас приписа на Гешов някакво желание да види гръцките миноносци в Дедеагач, където още нямаше български гарнизон. Това преля чашата на търпението толкоз, че дори българският министър-председател не сдържа възмущението си, защото Коромилас бе запознал сръбското правителство със спора между България и Гърция, настоявайки за разграничение преди сключването на примирие с присъединяване на земите до р. Места и Охридското езеро, „и е поискал да прави нов съюз в нашия четворен съюз” [453]. Едно ранно лошо предзнаменование за съдбата на Балканския съюз.

От допълнително направената проверка Гешов узна, че генерал Фичев, без да се допита до правителството, поискал чрез гръцкия военен представител майор Францис техните бойни кораби да влязат в пристанището на Дедеагач. Така според него щеше да се осигури превозването по море от Солун на 7-а рилска дивизия, „от която се чувствува голяма нужда на главния театър на войната” [454]. Това отговаряше на желаното от Атина намаляване на българското военно присъствие в Македония.

На 2 ноември рано сутринта генерал Савов, „влязъл под кожата на царя”, получи лично от него пълномощие да заповяда след съвещанието с командуващия съединените армии атаката на Чаталджанската позиция — „ако се окаже възможна”, и „без да се губи време”, да се пристъпи към изпълнение на заповедта. Придружен от полковниците Нерезов (също привърженик на атаката) и Найденов, той замина веднага за Черкезово [455]. Генерал Димитриев запита генерал Кутинчев „възможно ли е започването на военните действия и заета ли е позицията от всичката артилерия”, на което се отговори категорично: „1-ва армия е готова утре да почне военните действия.” Липсваше обаче далекобойна и гаубична артилерия или по-точно изпод Одрин бе изтеглено едно гаубично отделение, за което се караха двете армии [456]. А пехотата разчиташе основателно да бъде подпомогната в най-голяма степен от силен артилерийски огън, който трябваше да сподави оръдията и картечниците във вражеските укрепления и окопи.

Между 19 и 20 ч. генерал Савов разговаря от Черкезово по телефона с генерал Димитриев и му зададе няколко въпроса, споменавайки от своя страна за взетите мерки по подобряване продоволствието на 3-а армия. Тиловите органи работели „малко небрежно”. Командуващият съединените армии докладва, че пламналата холерна епидемия не е оставила здрава дружина, „но при все това болестта не е в такива размери, за да смятаме коя и да е дружина негодна за предстоящото сражение”. Необходимо бе да се даде на хората още един-два дни почивка, защото и без това артилерията още не бе заела избраните огневи позиции — нощем по извънредно лошите пътища. Въпреки недостига на храна и лекарства според генерал Димитриев: „Духът у войниците при всичко това е много добър, разбира се, малко понижен поради болестите и лишенията.” Той се опита да уравновеси отрицателното в положението на съединените армии с подценяване на противника, който не притежавал крепостна артилерия: „Това за мен е най-отрадното. Ще излезе, като че ли Чаталджанската позиция няма никакви елементи на дълговременна укрепена позиция. Турците видимо се стараят да ни плашат със своя флот, но стрелбата му е безрезултатна” [457]. Тъкмо това искаше да чуе помощникът на главнокомандуващия.

Съобщителните линии на съединените армии се удължиха на 200 и повече км, от които само 35 км шосе, без железопътна връзка с тила. За тяхното редовно снабдяване бяха необходими 66 000 волски коли с разписание да пристигат всеки ден на Чаталджа 2000 коли с храни и фуражи. Относно превозването на боеприпаси, санитарни материали и снаряжение не ставаше и дума за вреждане, защото средно пристигаха 1 354 коли дневно [458]. Изходът се виждаше в пропускане на продоволствените влакове през Одрин и доставки по море през Дедеагач, но това се осъществи по-късно.

Всъщност генерал Димитриев не си затваряше очите пред холерата, умората и глада и в себе си не желаеше атаката. Неговите близки помощници, полковниците Жостов и Тантилов, го поободряваха и настояваха да се върви напред: „Чаталджа трябва да вземем, за да имаме резултат от победите си.” Най-после командуващият съединените армии се произнесе: „Да! Утре напред, но ще чакаме Савов какво той ни носи.” За 3 ноември се заповяда частите да продължават да се укрепват на заеманите места [459].

В 13 ч. на 3 ноември генерал Савов пристигна с придружаващите го полковници в Ерменикьой и проведе съвещание в щаба на 3-а армия, играещ роля и на щаб на съединените армии. Генерал Димитриев изтъкна предимствата в повечето оръдейни цеви, макар и без обсадна артилерия, и в устрема на българския войник. Той нарече бавната методична атака „невъзможна”, защото само в 3-а армия числото на холерно болните достигаше 10 000, а след пет-шест дена положението можеше да стане и безизходно мъчно за действие. С всеки изминат ден българските ресурси се изчерпваха, а вражеските се усилваха с подкрепления от Азия. Командуващият намери за възможни две решения: спиране на военните действия и възползуване от готовността на Портата да преговаря или „да атакуваме веднага, но с шансове за успех не тъй големи”. Различните източници сочат цифри от 70 до 85%. Неприязнено настроеният заради Бунархисар генерал Христов чул от своя началник, че „предпочитал неговите войници да мрат от турския куршум вместо от холера” [460].

Генерал Савов изказа мнение, че Портата предлага примирие само за да печели време, тя нямало да отстъпи доброволно нито Тракия, нито Македония, нито Одрин и Солун. Следователно след седмица-две на безплодни преговори военните действия пак щели да се възобновят, но „вече с много по-малки шансове за успех”. Атаката се смяташе военно необходима. Помощникът на главнокомандуващия призова военачалниците да останат „с чиста съвест пред потомството и историята”, че са направили всичко по човешките сили: „Няма такъв човек в България, който при дадената обстановка би се решил да поеме на себе си страшната отговорност да не атакува.” Той допускаше да се говори за примирие единствено след неуспех на атаката. Тъй като генерал Димитриев поиска писмена директива, генерал Савов в 17 ч. продиктува на полковник Нерезов директива по съединените армии ¹ 18 с местоиздаване Лозенград, което показваше връзката с директивата по действуващата армия ¹ 17-а и царската благословия: „За утрешно число, 4-й ноемврий, Негово Величество главнокомандуващият заповядва: Съединените армии да минат в настъпление и да атакуват противника на Чаталджанската позиция” [461]. Като повечето съдбоносни заповеди и тази бе кратка.

Постигнал прокарването на желаната директива, генерал Савов побърза да зарадва царя, че въпреки холерата и лишенията „засега положението на частите върви на подобряване”: „Ръководящите тук кръгове са въодушевени от мисълта да превземат Цариград. Утре сражението (артилерийска стрелба) почва. Ще останем утре тук, за да видим началото на боя. Другиден тръгвам обратно за Лозенград” [462]. Увереност лъха от тези набързо нахвърлени редове, нарочно приповдигната, за да изтика съществуващите съмнения. Генерал Димитриев помоли генерал Савов да поеме командуването на съединените армии, за да се посвети изцяло на 3-а армия, но последва отказ под предлог, че не познавал достатъчно условията на местността, а и трябвало вдругиден да пътува.

Бранейки необходимостта от Чаталджанската операция, генерал Савов я нарече „естествена последица от развитието на нашите стратегически съображения”. Без нареждане на правителството военните действия не могли да бъдат спрени, защото противникът печели време: „Предложението на Кямил паша не е за нас, то е за политиката.” Според помощник-главнокомандуващия, щом врагът не капитулира, настъплението трябваше да продължи и атаката се налагала. Но той не можеше да не знае, че спирането на бойните действия щеше да бъде в резултат на преговорите за примирие. Заповедта за атаката не бе съобщена на Министерския съвет под предлог, че се пази в тайна [463]. Постави се начало на опасната практика правителството да узнава за нещастно свършени факти. От значение бе и обстоятелството, че макар меродавните военни от Главното командуване да не членуваха в политически партии, те бяха привърженици на опозиционните Либерална и Народнолиберална партия.

Разположението на българските войски бе следното: 1-ва армия от брега на Мраморно море до с. Езетин с 1-ва софийска и 6-а бдинска дивизия в първа линия и 10-а сборна дивизия във втора линия; 3-а армия от с. Езетин до Черно море с 9-а плевенска и 3-а балканска дивизия в първа линия, a 4-a преславска и 5-а дунавска дивизия във втора линия. Доразвитият план на генерал Димитриев бе да демонстрира с по-голямата част от силите на 1-ва армия, да проведе спомагателна атака с 9-а плевенска дивизия, поддържана от части на 10-а сборна и 4-а преславска дивизия на участъка Езетин — Чанъкча. В случай на успех тази атака можеше да се превърне в главна, но нейната цел бе да прикове вражеския център, след което главният щурм да се поведе на участъка Чанъкча — Лазаркьой, и при успех да се промени направлението на главния удар „с лявото рамо напред” и отхвърли противника към Мраморно море [464]. Десният вражески фланг като по-уязвим се избра за нанасяне на главния удар. Но първо да се „опипа” слабото място на укрепената позиция, за да се вкарат в боя и резервите.

В заповед по съединените армии генерал Димитриев поставяше на 1-ва армия задачата на 4 ноември да атакува в пространството между Бакчешикьой и Санджак тепе, „като се старае с левия фланг да разкъса неприятелския център около Хадемкьой”. 10-а сборна дивизия се разполагаше в готовност за употреба зад 6-а бдинска дивизия. На 3-а армия се възлагаше атаката от укреплението Куртдере до Деркоското езеро. Двете второешелонни дивизии трябваше да чакат заповед за поддържане на първоешелонните [465]. Следователно генерал Димитриев разполагаше със значителни запаси от сили.

След месец на кръвопролитни боеве и изнурителни походи българските войски се подготвяха да атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Към умората и глада се прибави страшният холерен бич, казал тежката си дума и при определянето деня за атаката. Докато генерал Фичев настояваше да се изчака ограничаването на епидемията, другите генерали точно поради разпространението на косящата редовете коварна болест държаха да се напада час по-скоро. По-добре геройска смърт върху някой превзет вражески форт, отколкото унизителната холерна смърт в неговото подножие. Полковник Тантилов отбеляза в дневника си: „Утре настъпваме. Дай ни, Боже, пак победа! А предстоящото дело е мъчно. Болни имаме 11 000 души (в 3-а армия) и ако останем в бездействие, ще загинем мърцина. Поне в боя, с победа да гинем” [466]. Дори отличаващият се с висок дух генерал Кутинчев, като чу зловещия писък на кукумявката на покрива на къщата, където бе отседнал, го изтълкува като лош знак за несполука в предстоящите военни действия [467].

В Лозенград генерал Фичев се опита да убеди Фердинанд да се откаже от желанието си да влезе в Цариград. Царят му се закле, че атаката няма да се извърши, преди да се изслуша докладът на изпратената мисия, но вечерта, когато се получи копие от заповедта на генерал Савов, началникът на щаба не бе приет от монарха поради „неразположение” — вече бил си легнал, та щял да го види утре [468]. Генерал Фичев действително загуби окончателно царското разположение.

Генерал Савов бе убеден, че от „чисто военно гледище” укрепената позиция трябва да бъде атакувана, щом правителството не заповядва спиране на бойните действия. Министрите пък се чудеха в София на загадъчното мълчание на Главното командуване. Този ден се получи тревожна телеграма от генерал Фичев, че „холерата взема големи размери в редовете на армията”. Искаше се помощ с всичките възможни санитарни средства. „Съкрушен от ужасното известие”, Гешов като председател на Българския Червен кръст взе закъснели мерки за борба против „това страшно бедствие” [469]. В същото време Фердинанд мечтаеше да провъзгласи националното обединение в „Св. София”, което би съсипало точно тези справедливи идеали. Защото това не беше огледалната зала на Версайския дворец.

Позовавайки се на свършения факт, че царят освен държавен глава е и главнокомандуващ действуващата армия, правителството не възрази категорично на присвоените от Главното командуване права. Нередното положение се възприе дори с облекчение, защото генералите по-лесно поемаха отговорностите за воденето на войната за разлика от министрите. Негласно предоставеното от отговорните министри свободно пространство в отношенията между Фердинанд и войските постепенно се запълваше от пакостни приумици. Засега Министерският съвет приемаше „по изключение известни условия” на Главната квартира [470]. Превишаването на властта от царя и генералите не биваше да се обяснява само с извънредните обстоятелства на войната.

Без да подозира, че Главното командуване е заповядало на оръжието да не замлъква, Гешов изпрати на Фердинанд условията за примирие, поставени от Черна гора — за предаване на Шкодра, и от Сърбия — за опразване на Битоля, Дебър и Драч. Чакаха се гръцките условия [471]. От Петербург, където управляващите кръгове най-бдително следяха българското появяване пред османската столица, Бобчев поощряваше със славянофилско вдъхновение: „В Цариград! — това е общият зов на обществото и на официалните лица, извън кръга на Сазонов (и Николай II — б. а.), които впрочем вече нищо не казват по въпроса” [472].

Висшите аристократични кръгове на Нева бяха възмутени от непослушанието на българския монарх и никак не споделяха славянофилските изблици на благотворителните дружества. Особено след като Неклюдов докладва, че българските войници пеели „Марш, марш — Цариград е наш!”. Най-остър, но затова пък и най-откровен бе княз Долгоруков: „Цар Фердинанд ще свърши кариерата си в някой петербургски санаториум. . .” [473]. Ненужно откровение, защото и без него Фердинанд се боеше да не го сполети съдбата на Батенберг.

Много сполучливо Г. Кирков, като се съгласява, че „докато не гътнеш противника, не можеш да очакваш мир от него”, изтъква, че резултатите от войната подлежат на утвърждаване от великите сили. Особено с оглед на руските интереси в областта на Протоците [474]. Балканският съюз трябваше да сключи мир не в Цариград, а пред неговите врати. Четири години по-късно сам генерал Савов щеше да посочи една от „фаталните грешки” на Фердинанд — неговата некоректност спрямо покровителката Русия, която силно раздразнил с удара „тъкмо в сърцето на нейните интереси в Близкия изток” [475]. Говореше се, че суетният монарх извадил от раклата подходящо за влизане в Цариград облекло: сърмена мантия, златна каска с почти метър дълго розово щраусово перо, лачени ботуши със златни шпори. За историка подобно твърдение остава под въпрос, както и приказката за каляската с белите коне. Проверена истина обаче е заповедта на царя от 24 октомври да се приготви в Стара Загора царският влак с вагон ¹ 1 за тържествени посещения и да чака по-нататъшно нареждане [476]. Фердинанд честолюбиво желаеше да постигне това, което никой български владетел не бе сполучил.







--------------------------------------------------------------------------------

407. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 583—584, 600-604, 614; В. Мир, ¹ 3698, 30. Х. 1912; ¹ 3722, 23. X. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 116—117, 150.

408. Българска военна история... Т. 2, с. 516—517.

409. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 824.

410. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209. л. 40; ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 43.

411. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1209, л. 71.

412. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 1, 3—5.

413. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 243; ф. 568, оп. 1, а. е. 844, л. 1.

414. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 358—360.

415. ДПИК, т. 1, с. 261—262. Кямил паша и Норадунгиян ефенди се надяваха да спасят Одринска Тракия. — OUAP, Bd. 4, S. 875, 888.

416. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 361—362.

417. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 682—684, 687.

418. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 528.

419. Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 32—33; Ников, С., цит. съч., е. 21—22; Фичев, Ив. Балканската война... с. 199.

420. НАБАН, ф. 51 к. оп. 1, а. е. 15, л. 363; ЦДИА, ф. 750, оп. 1, а. е. 16, л. 10.

421. БИА, ф. 20. а. е. 4, л. 528; Войната... Т. 4. с. 193.

422. Нашата дума... с. 106, 129—130, 302—303.

423. Държавен вестник, ¹ 248, 2. XI. 1912.

424. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 366—367; Иванов, Н. Народната партия... с. 10.

425. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 263; В. Мир, ¹ 3702, 3. XI. 1912.

426. Фичев, Ив. Балканската война... с. 199.

427. ДПИК, т. 1, с. 263.

428. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 28; БИА, ф. 15, а. е. 1830, л. 22; ДПИК, т. 1, с. 262—263.

429. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 114, 248—249, 257—258, 275, 300—301, 305—307.

430. Войната... Т. 5, с. 414—451; Иванов, М. Балканската войва... с. 151—157; Ценов, П., цит. съч., с. 105—106.

431. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 8, л. 310—319; а. е. 9, л. 46—47.

432. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7; Фичев, Ив. Балканската война... с. 200; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 143—144.

433. Българска военна история... Т. 2, с. 517.

434. В. Отечество, ¹ 279, 8. V. 1926.

435. ЦВА. ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л, 9, 14—15; on. 1, а. е. 1, л. 93; БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 110—116; ф. 21, а. е. 10, л. 641; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване, С., 1936, с. 2—5.

436. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 206, л. 3.

437. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 1Б2, л. 13; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 69; В. Мир, ¹ 3697, 29. Х. 1912; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 656, Bl. 1-4; Dok. No 527, Bl. 1.

438. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 22—23. 26.

439. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 44.

440. Димитриев, P., цит. съч., с. 316; Христов, Ат., цит. съч., с. 154—159.

441. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 8, л. 128.

442. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 34—35.

443. Пак там, а. е. 10, л. 382, 392—393, 402.

444. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, a. 150; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 148—156; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 120— 124.

445. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 34.

446. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 368, 372.

447. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 36; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 116.

448. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 20, 40.

449. Пак там, л. 50.

450. Пак там, л. 25.

451. Пак там, л. 222—223, 225; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 10.

452. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 30; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 48—49.

453. Пак там, л. 66—68; ДПИК, т. 1, с. 264.

454. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 70—71, 83.

455. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 529; Приложение към том първи... с. 274; Фичев. Ив. Балканската война... с. 201—206.

456. ЦВА, ф. 48. оп. 5, а. е. 1, л. 36; а. е. 4, л. 79—80.

457. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 152, л. 49—50; ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 413—417; Приложение към том втори... с. 71.

458. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1320—1321.

459. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 88; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 45-46.

460. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 43, л. 71—72; ф. 01, оп. 1, а. е 30, л. 22; Приложение към том първи... с. 274; Войната... Т. 4, с. 225—230; Димитриев. P., цит. съч., с. 317—318; Жостов, К., цит. съч., с. 66—67; Ценов, П., цит. съч., с. 103—104.

461. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 7—8; а. е. 4, л. 530—531; Димитриев, P., цит. съч., с. 318—319; В. Дневник, ¹ 4161, 28. III. 1914.

462. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 38—39.

463. Приложение към том втори... с. 51—53; Списаревски, К., цит. съч., с. 7—16; Антонов, Д., цит. съч., с. 54—56.

464. Димитриев, P., цит. съч., с. 319—320; Фичев, Ив. Балканската война... с. 212—214; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 208.

465. Димитриев, P., цит. съч., с. 323—324.

466. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 47.

467. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 17.

468. Фичев, Ив. Балканската война... с. 200—202.

469. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 61; БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 552; ДПИК, т. 1, с. 241.

470. СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 171—172.

471. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 54.

472. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 21—22.

473. Пак там, а. е. 741, л. 65; Сазонов, С., цит. съч., с. 87; Nekludoff. A. Op. cit., р. 119—120.

474. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 431.

475. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 33.

476. БИЛ, ф. 14, а. е. 4258, л. 44; ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 21; Омарчевски, Ст., цит. съч., с. 40. [/size]

[Parabellum]

Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори


След националния химн „Шуми Марица” най-обичната песен през тези исторически дни бе стародавната „Край Босфора шум се вдига”. На 4 ноември 1912 г. в 5 ч. преди разсъмване още по тъмно започна постепенното настъпление на четирите български дивизии, бързащи да стигнат до реките, течащи пред укрепената позиция — Еникьойска, Катърчису и Карасу. Генералите Савов и Димитриев заедно с всички придружаващи лица следяха пламналите ожесточени боеве от наблюдателния пункт на 3 км източно от с. Акалан. От височината се разкриваше вълнуваща гледка: в далечината се очертаваха минаретата на цариградските джамии, между двете морета блясваха множество бели облачета на пукнали шрапнели, изстрелвани от стотици оръдия, долу се виждаха как смело настъпват стрелковите вериги към Еникьой и Чанакча, често спирани от силния огън на много добре действуващата вражеска артилерия [1]. Първата, горчива изненада, особено след като огънят на останалата назад българска артилерия не бе поразяващ.
Същия ден сутринта вестник „Мир” отпечата опровержение на БТА, че писаниците в чужди и български вестници „са чисти фантазии — до снощи не е имало никакво голямо сражение на Чаталджанската линия освен малки схватки” [2]. Агенцията разпространи закъснялата истина, защото, докато читателите обсъждаха утешителните редове, сражението бе вече в разгара си.


НЕСПОЛУКАТА ПРЕД ЧАТАЛДЖАНСКАТА УКРЕПЕНА ПОЗИЦИЯ

3-а балканска дивизия, макар и най-пострадала от холерата (6000 болни), имаше задачата да нанесе съкрушителен удар на дясното вражеско крило, поради което командуващият съединените армии държеше 5-а дунавска дивизия в бойна готовност съобразно тамошното развитие на военните действия. Балканци храбро атакуваха и завзеха с. Лазаркьой и окопите около него, излизайки източно от с. Еникьой, но подложени на убийствен пушечен, картечен и оръдеен огън, се принудиха да се окопаят. По-късно се установи, че височините между Лазаркьой и Деркоското езеро не били защитени от противника. 9-а. плевенска дивизия с преминаването на Карасу се натъкна на мощен преграден огън, който забави настъплението, та нейните полкове замръкнаха на 300—400 крачки пред укрепленията ¹ 3, ¹ 7 и Каракол нокта, откъдето се стреляше непрекъснато по вътрешните флангове на двете армии. 4-и плевенски полк овладя укреплението при с. Чанакча [3]. В оживения двубой между двете артилерии противниковата бе в по-сгодно положение. Разположени на 5—6 км далеч от укрепената позиция, българските батареи не поддържаха достатъчно атакуващата пехота с действителен огън, а вражеските биеха от упор нейните вериги.

След кратка артилерийска подготовка и 1-ва армия тръгна напред, за да се озове пред трудно преодолимата със своето блатисто дъно Карасу. 1-ва софийска дивизия попадна под предварително простреляния фланкиращ огън откъм фортовете Бахчиеш табия, Гяур табия и Хамидие 2. Гърмяха в надпревара на простреляни разстояния оръдия, картечници и маузерови пушки. Броненосците изпращаха отдалеч тежките си снаряди. Полковете на 6-а бдинска дивизия успяха с цената на чувствителни жертви да преодолеят реката и след притеглянето на поддържащите батареи достигнаха подстъпите на укрепленията Хамидие 1 и Хамидие 2 (на 600—700 крачки), обаче върху тях се съсредоточи убийствен огън от укрепленията Махмудие, Ахмед паша, Куртдере и Каракол нокта. Противникът вкара в боя и далекобойна артилерия [4]. Никой не предполагаше за нейното съществуване.

Поради извънредно силния възпиращ огън от фортовете Махмудие, Хамидие 2 и Каракол нокта в 14,05 ч. генерал Кутинчев поиска поне едно гаубично отделение, а то беше само едно — 12 цеви, или насочване на гаубичния огън върху споменатите укрепления. Последва отрицателен отговор: „Ако не може повече да настъпвате, окопайте се на местото си по-нататък и очаквайте въздействието на 3-а армия.” На командуващия 1-ва армия не оставаше нищо друго, освен да заповяда в 17 ч. на дивизиите, напреднали 2 км, да се окопаят на заетите позиции и да бъдат готови точно след дванадесет часа да подновят атаката [5]. Препръскващият дъжд и пронизващият вятър продължиха да бъдат нежелани спътници на българските войници й през непрогледната нощ. Всички командири, включително и бригадните нощуваха на бойната линия, за да поддържат лично необходимата бдителност.

Преобладаващото впечатление на наблюдателния пункт при Акалан бе, че въпреки изненадващо силната съпротива атаката може да продължи. В 18,14 ч. генерал Димитриев предаде директивата: „Днешните рекогносцировъчни боеве се завършиха със завладяване на някои от предните пунктове от неприятелската позиция. Утре ще продължим действията на разсъмване. Окопайте се на заетите позиции солидно и се удържайте на тях непременно.” Генерал Кутинчев трябваше да образува на левия си фланг значителен собствен резерв [6]. 3-а балканска дивизия получаваше като поддръжка една бригада от 4-а преславска дивизия в Калфакьой, откъдето се предвиждаше провеждането на решителната атака. Батареите се придвижваха напред, за да приближат укрепената позиция.

Командуващият 1-ва армия заповяда и на следващия ден пехотата да напада упорито, като се окопава на всяка крачка, но да не отстъпва дори под кръстосан огън. Батареите се задължаваха да изместят напред огневите си позиции и поддържат полковете с „най-действителен огън”, за да не поколебаят вярата им в „бога на войната” [7]. „Царицата на боя” изпита остра нужда от мощната подкрепа на своя „бог”.

Вечерта в 20 ч. командуващият съединените армии телеграфира на генерал Фичев, че боят завършил със задоволителни резултати: „3-а армия сполучи да заеме едно изгодно изходно положение за утрешните действия. Неприятелят се държи строго пасивно (отбранително — б. а.) и не прояви никакви активни намерения.” Твърде утешително прозвучава успокоението, че се потвърдила липсата на противникова тежка артилерия и безрезултатното действие на корабните оръдия срещу двата български фланга [8]. Това обаче съвсем не изравняваше отсъствието на българската обсадно-крепостна артилерия, защото пехотата щурмуваше подновени укрепления, опасани с телени мрежи и минни полета.

През дъждовната нощ в щаба на съединените армии се постави въпросът, или да се продължи операцията, като се свърши в един-два дена, или пък да се прекрати, като се дочака падането на Одринската крепост и през пролетта с помощта на обсадната артилерия се поведе правилна бавна атака. Но сутринта се получиха радостните известия, че 3-а балканска дивизия е превзела укрепление ¹ 2, а 9-а плевенска — окопите между укрепление ¹7 и с. Чимакче, на 300—400 крачки пред възловия форт Каракол нокта. Отново възникнаха надежди да се сломи врагът с още жертви и усилия. Генерал Димитриев пак помоли генерал Савов да поеме обединеното командуване на съединените армии, обаче помощник-главнокомандуващият бързаше да се завърне в Лозенград, „гдето го чакали неотложими работи”. Рано сутринта той пое по обратния път, изразявайки увереност, че „с Чаталджа ще свършим по-скоро, отколкото с Бунархисар” [9].

Въпреки изявлението на Теодоров, че ако българските войски влязат в Цариград, съюзниците не възнамеряват „да го задържат окончателно”, на 5 ноември призори в 5 ч. с възобновяването на оръдейния тътен по улиците на османската столица маршируваха 2000 морски пехотинци. Съгласно предварително утвърдения план те заеха ключовите места пред учреждения, банки, посолства [10]. По-очевидно предупреждение не можеше да се направи.

Под прикритието на гъстата мъгла 29-и ямболски полк, воден лично от храбрия си командир полковник Кръстьо Златарев, безшумно, без изстрел, в 6,20 ч. превзе „на нож” редут ¹ 2 — Илери табия при Еникьой, като изкла гарнизона му от около 1000 души. Не подозирайки „смяната на караула”, Махмуд Мухтар паша с щаба си приближи смълчаното укрепление и рухна ранен от последвалия залп, като остана да лежи „между два огъня”. Противникът в гъсти вериги, извиращи една след друга от мъглата, се опита да си възвърне форта с измама, викайки на български „Чакай! Свои!”, но буквално бе покосяван от стрелбата на ямболци. Избухналата паника бе преодоляна едва към 10 ч. с привличане на три полка, за да не се даде възможност за пробив в укрепената позиция, защото и редут ¹ 3 бе пред падане. Върху Илери табия се изсипаха снаряди от всякакъв калибър. Все нови вражески вълни напираха към превзетия редут, а помощ не идеше. Поради непрогледната мъгла българската артилерия не само че не подкрепи смелите защитници, но засегна и техните редове. Те се принудиха да се оттеглят на 800 м от укреплението, прикривани от картечната рота. Една картечница „захласната в боя”, остана на хълма да стреля до последен патрон [11].32-ри загорски полк също напредна вдясно от ямболци и превзе вражески люнет, но залутана в тъмнината, маневрената част на бригадата не отиде в поддръжка на храбреците. Щабът на дивизията не изпрати подкрепления, понеже не бе предупреден за подетата на място атака [12].

Генерал Димитриев заповяда в 9,05 ч. да се развие постигнатият успех главно срещу дясното крило на противника, за което 3-а балканска дивизия, поддържана от една дунавска бригада, да настъпи енергично в мъглата, парализираща далечното действие на неприятелските батареи. Етърци удариха по ивицата между Деркоското езеро и Черно море, унищожиха 200 черкези и напреднаха 4 км. От езерото започваха водопроводите за Цариград, а около него бяха разположени български села [13]. Но българите не водеха бактериологична война, нито спряха прясната вода за милионната столица.

Според сведения от Цариград главните вражески сили бяха съсредоточени на десния фланг на укрепената позиция срещу 3-а балканска дивизия. Командуващият съединените армии разпореди 1-ва армия, която от 5 ч. се биеше на линията Гяур баир — Бахчеши табия — Хамидие — Махмудие, да атакува най-решително и да овладее някой от опорните пунктове, за да облекчи положението на левия фланг на 3-а армия, където се водеше ожесточен бой. След горещи схватки бдинци завзеха каменните сгради с картечни гнезда в чифлика Ескидже и се озоваха на 600—700 крачки пред Ахмед паша, Хамидие ¹ 1 и 2 и Махмудие, където левият фланг попадна на силен оръдеен обстрел. По-голямата част от 1-ва софийска дивизия, без укрития на откритата местност, бе прикована от кръстосания огън по десния бряг на Карасу. Българските полски оръдия не можаха да се изтикат напред, нито пък засегнаха на поражение блиндираните окопи и обвитите с камък фортове [14]. В 11,45 ч. слънцето грейна над участъка на 1-ва армия, но мъглата се задържа над участъка на 3-а армия, пречейки да се прояви желаното артилерийско превъзходство. Чудо на природата или лош късмет, който трябваше да се допусне.

Атаката вървеше трудно, крачка по крачка, съпроводена с големи жертви, но все още нищо не предвещаваше нейния провал. В 11,30 ч. 4-и плевенски полк влезе в окопите северно от укреплението Мешели, където бе подложен на убийствен кръстосан огън. Редеещите редици се огънаха и тръгнаха назад към изходната позиция. Командуващият съединените армии бе силно впечатлен от частичното отстъпление и прецени, че левият фланг на 9-а плевенска дивизия е „нравствено потресен”. Всъщност това важеше повече за самия генерал Димитриев, чийто наблюдателен пункт се намираше наблизо, особено след като научи от генерал Сарафов за загубата на Илери табия и оттеглянето на 42-ри полк в участъка на 3-а балканска дивизия. В действителност 1-ва бригада остана на мястото си, другите две бригади под натиска на многочислен противник отстъпиха на 500—600 крачки от изоставените укрепления [15].

В 12,25 ч. командуващият съединените армии за пръв път прояви колебание и се усъмни във възможността на победата, телеграфирайки разтревожен на генерал Фичев: „Повидимому турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладяните техни позиции сполучиха да си отнемат обратно. Моля разпоредете да ни се изпратят подкрепления откъдето намерите за възможно” [16]. Второешелонните дивизии още не бяха хвърлени в боя.

Генерал Димитриев не само се обезвери във възможността да се пробие укрепената позиция, но и затъна в неоснователното опасение, че врагът е в състояние да мине в контранастъпление. Ето защо, съжалявайки вече за започването на атаката, в 14,30 ч. след кратък разговор с обкръжаващите го офицери, той взе прибързаното решение да прекрати атаката със заповед до началниците на дивизии: „Предвид на упорното съпротивление на противника по цялата линия и предвид на нашите значителни загуби спрете временно настъплението... Армията временно преминава към отбрана на занимаемите позиции.” Войските трябваше да се окопаят и удържат „до крайност”, а артилерията се връщаше назад [17]. Доколкото някои батареи бяха изтеглени напред.

Макар и бавно, 1-ва армия достигна твърде близо до неприятелската отбранителна линия. Тук батареите бяха изнесени на 4 км от укрепленията. 2-ра софийска бригада се готвеше да атакува отново в 16 ч. укрепеното село Бахчиешкьой, а напредналите бдинци потягаха редиците за овладяване на Хамидие 2 и Махмудие. В 16,50 ч. генерал Кутинчев докладва, че се води бой по цялата линия „за подготовката на атаката”, като 1-ва софийска дивизия успяла с предните си части да прегази дълбоката до гърди Карасу, а 6-а бдинска е на 600—700 крачки пред укрепленията Ахмед паша — Хамидие 2 — Махмудие: „За свършване атаката срещу противника тая нощ армията ще се окопае на закрити места и позиции и нощес призори ще произведе нощна атака — всяка дивизия в своя участък. Ако сте съгласни, моля, направете нужното за съвместни нощни действия с 3-а армия. При все че има доста жертви, аз считам, че 1-ва армия е още в положение да направи и това последно усилие, което може да докара успеха” [18]. Командуващият 1-ва армия още не бе получил заповедта за спиране на атаката и боят в неговия участък продължаваше.

Понеже генерал Кутинчев не знаеше подробности за положението на 3-а армия, поиска ги от щаба на действуващата армия, при което в 14 ч. генерал Фичев не можа да сдържи упрека си: „Чудно е, че сте в съседство и не знаете положението на 3-а армия! Нямате ли офицер за свръзка? Без връзка Вие не ще можете да съгласувате действията си с 3-а армия. Направете всичко възможно и свържете действията си с 3-а армия. Действувайте систематически и бавно и при пълно познанство на работите на 3-а армия.” Имаше офицер за свръзка, телеграф и телефон, обаче сведенията на Главната квартира щяха да постъпят с преценка. На свой ред командуващият съединените армии бе особено чувствителен, когато генерал Кутинчев даваше сведения по искане на Главното командуване: „Предлагам Ви, догдето сте ми подчинен, да влизате в сношение с щаба на действуващата армия само чрез мене” [19]. Неприятното напомняне отразяваше недобрите взаимоотношения между двамата военачалници.

Началникът на щаба на действуващата армия в 17,27 ч. не възрази срещу прекратяването на атаката, след като се бе произнесъл за нейното отлагане: „Направете нужното разпореждане да се задържат на заетите позиции. Изглежда, че 1-ва армия е отишла много напред и не се съобразява с положението на 3-а армия. Съгласувайте действията си и не излизайте поотделно. Употребете всички усилия да се сломят настъпленията на противника и не се увличайте със скорошно завладяване на Чаталджанската позиция” [20].

Донесението на офицера за свръзка, че 1-ва армия била изнесена много напред, преди 3-а армия да е осигурила положението на своето ляво крило, не се основаваше върху положителни данни, понеже съгласно договореността между двамата командуващи техните армии трябваше наравно да водят атаката, докато едната добие някакъв по-значителен успех „със завладяването на някои участъци или отделни опорни пунктове от неприятелската отбранителна линия”. С енергични действия в стремежа си напред 1-ва армия щеше да прикове пред своя фронт повече вражески сили, които биха могли да се прехвърлят срещу левия фланг. Самият генерал Димитриев, опарил се в битката при Бунархисар — Люлебургаз, настояваше да се облекчи лявото крило на 3-а армия [21].

Войските на 1-ва армия до 18 ч. пълзяха напред под убийствен огън, защото едва в 17,30 ч. генерал Кутинчев узна, че 3-а армия е минала в отбрана, а заповедта за спиране на атаката се получи в 22,30 ч.: „Предвид на това, че нашите атаки са отбити по цялата линия, ние сме принудени временно да преминем към отбрана. 3-а армия се окопава на сега занимаемите позиции. Желателно е и Вие да останете на Вашите (позиции — б. а.), но ако някоя Ваша част твърде силно пострада от огъня и не може да се удържи, то оттеглете я малко назад, но с условие да поддържате най-тясна връзка с 9-а дивизия. Използувайте нощта да се окопаете солидно, та да бъдете готови да посрещнете всички случайности” [22].

Неочакваната заповед на командуващия съединените армии завари 1-ва армия в „напреднало положение, което й даваше възможност през нощта да опита и последното си средство на борба” — нощна атака с усилената 6-а бдинска дивизия. Така бяха погубени постигнатите изгоди за продължаване на атаката „в упор” и трябваше да се напусне завоюваното с множество жертви пространство, за да се изкупува с нови такива [23]. 1-ва армия закъсня да последва внезапно отрицателния пример на 3-а армия, който й се наложи, без да се вземе предвид толкоз ценното напредване.

В хода на бойните действия се разбра, че някои от укрепленията „са от доста солидна направа”, с каменна обвивка, пред които са разположени блиндирани стрелкови окопи и разни изкуствени препятствия — бодлива тел, фугасни мини и вълчи ями. За да се успееше срещу подобна укрепена позиция, бяха необходими гаубици и обсадни оръдия. Полската артилерия въпреки численото си превъзходство не можеше да достигне нужната разрушителна способност. За прогонване на османските броненосци, обстрелващи фланговете в дълбочина до 10—12 км, също бяха необходими гаубици и далекобойни оръдия [24]. Докато мъглата пречеше на българските батареи, то вражеските стреляха на предварително простреляни мерници, светеха и прожектори. Хвърлянето на пехотата в атака без пробивната мощ на тежката артилерия бе първото престъпление спрямо войнишката кръв в тази война.

След като разпореди прекратяване на затегналата се операция, командуващият съединените армии в 15,35 ч. съобщи на генерал Фичев: „Днес нашите атаки са отбити по цялата линия. Заетите от нас през миналата нощ опорни пунктове подир жесток бой попаднаха отново в ръцете на противника. Полковете от бойните (предните — б. а.) линии са силно разстроени. Предвид на всичко това взех решение да премина към отбрана на нашите вчерашни позиции, които през нощта ние още ще усилим във фортификационно отношение. В моето разположение останаха само две бригади, които аз ще държа като последна опора. Силите на противника и неговите позиции се оказаха до такава степен неуязвими, че за атака с разполагаемите сега средства не може да става и дума. Ще се удържаме пасивно до най-последна крайност. Моля да ми се съобщи мога ли да разчитам на подкрепления, кога и от где” [25]. Не две бригади, а три пехотни и една конна дивизия бяха в разположение на генерал Димитриев.

Естествено отговорът на генерал Фичев в 16 ч. бе отрицателен: „Подкрепление не може да Ви се изпрати, защото други войски няма. Комбинирайте усилията си с 1-ва армия, която Ви е подчинена. Водете борбата систематически и без бързина. Видимо, че не сте във връзка с 1-ва армия, защото генерал Кутинчев иска от щаба сведения за положението на 3-а армия. Нямате ли офицери за свръзка между двете армии” [26]? Генерал Димитриев искаше свежи войски, а не да му се изнася академическа лекция за необходимостта от редовни съобщения.

Допускайки, че в Главната квартира не са схванали колко е тревожно положението, командуващият съединените армии телеграфира на 5 ноември вечерта до генерал Фичев, че редовете са силно оредели, духът значително понижен, без преувеличение могло да се твърди за 50 на сто излезли от строя убити, ранени и болни: „Туй е най-голямото ни зло... Опасявам се поради това, че няма да бъдем в състояние да се удържим малко-много продължително време, особено ако противникът премине в настъпление. Даже ако не бъдем атакувани, болестта (холерата — б. а.) ще ни разложи в най-скоро време окончателно, особено след настъпилите от вчера влага и студове. Моля поради това да се намери най-скоро изход от туй положение” [27]. В последвалата телеграма до генерал Савов за пръв път се споменава думата примирие: „Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие и за снемане армията от позициите, тъй като духът е паднал до крайност поради страшно увеличаващата се болезненост. Положението считам за безнадеждно, щом не сме в състояние да извадим здрави и пресни войски” [28].

Царят се чудеше кого да наругае, започвайки от „злорадствуващия” Фичев и стигайки до „руските оръдия” Димитриев и Сарафов, които „изгубили умишлено сражението”. Стреснат от вдигнатата тревога, той заповяда в 22,10 ч. да се вземат всички мерки за затвърдяването на съединените армии на завзетите позиции „и да не предприемат (повече — б. а.) атака на неприятелската позиция”: „Ще употребите всички средства и усилия да се държат упорно на позициите и да отблъснат възможните неприятелски атаки. Положението на 1-ва армия трябва да се съобрази с това на 3-а. Вие (генерал Димитриев — б. а.) трябва да си служите и с двете армии. За да водите операциите, трябва да се използува в широк размер артилерията, която по своята численост представлява една колосална сила” [29]. Количественото превъзходство обаче не бе достатъчно, за да се сринат вражеските укрепления.

Несполуката пред Чаталджанската укрепена позиция може да се обясни с „изтърваването” на разбития противник, с предоставената му възможност да се опомни и окопае, с изнурителните маршове на големи преходи, с недостатъчното разузнаване, с ударите на холерния бич и глада, с липсата на тежка артилерия и отдалечеността на полската артилерия на 4—6 км от фортовата линия и т. н. Или не трябваше изобщо да се атакува, или да се атакува с всички сили, а не да се напомня за военна демонстрация. Ударът се нанесе равномерно по цялата дължина на укрепената позиция, по-скоро да се провери къде би могла да се разкъса, а не къде да се пробие — например на нейния десен фланг. Чаталджа бе превърната в мощна крепост, чийто гарнизон достигаше с резервите 170—180 000 души и следователно трябваше да се превземе на части.

Вместо да съсредоточи силите за извършване пробив в участъка на 3-а балканска дивизия, още повече, че разполагаше с три второешелонни дивизии, вместо да предприеме нощна атака, или ако се опасяваше от непознатата местност, то поне да продължи атаката рано сутринта на 6 ноември, командуващият съединените армии бе залисан с частичните злополуки на отделни полкове. Съществуваше и друга стратегическа възможност. Вместо да демонстрира, 1-ва армия би могла да се опита да отхвърли защитниците към Черно море, а не 3-а армия да ги отхвърля към Мраморно море, защото в такъв случай те щяха да се оттеглят към Цариград.

Генерал Савов, поел огромната отговорност да заповяда атаката, не само не прие командуването на съединените армии, но и забрани на свитата си да се намесва в каквото и да било по управлението на войските, за което царят го упрекна. По-късно той се оправдаваше, че „стратегията е разрешила задачата правилно, но тактиката е направила грешка”, водейки сражението на приливи и отливи съобразно честата промяна в настроенията на генерал Димитриев. Едва след пет месеца генерал Кутинчев узна, че стратегическият замисъл бил да се нанесе решителният удар с 3-а армия, а командуваната от него 1-за армия да се ограничи с демонстративни действия [30].

Полковник Тантилов успокояваше разстроения генерал Димитриев, че не бива да съжалява: „Ако бяхме се спрели, без да почваме (сражението — б. а.), не можехме оправда себе си нито пред самите нас, нито пред отечеството и историята” [31]. За жалост днес историкът, колкото и да се мъчи, не може да оправдае съдбоносното дело не толкоз защото не успя, а защото изобщо не трябваше да започва при влошаващите се условия. Намиращият се в редовете на действуващата армия Г. Кирков имаше правото да критикува „поведението на правителството, намесата на държавния глава, двойствеността в ръководството и на армията, и на политиката”: „Ние бяхме убедени и чакахме нощната атака, в която ще минем Чаталджа...” [32]. След като атаката бе започната, тя трябваше да продължи. Твърде висок бе кръвният залог на жертвите — 1482 убити, 9129 ранени и 1401 безследно изчезнали [33]. Тежка бе и дипломатическата загуба.

* * *

Топовните гърмежи от Чаталджа отекнаха в Цариград, но не достигнаха София, където правителството на 4 ноември се занимаваше с изключително трудния въпрос, как да се ограничи холерната зараза. Никой не бе помислил, че ще се срещне такъв опасен враг, който умъртвява, без да нарани. На първо време се изпратиха незабавно чай, захар и коняк. Министрите се чудеха как да излязат от застрашителното положение. Въпросът за сключване на примирие бе на точката на замръзването. Черна гора искаше предаването на Шкодра, Сърбия — на Битоля, Дебър, Алесио и Драч, а Гърция изобщо не отговори [34]. Съюзниците не бързаха, нали не се „печаха” на същия огън. След като съобщи на царя, че от Белград и Цетина са упълномощили България да подпише примирието, Гешов го помоли да му яви дали одобрява представените от Министерския съвет изменения на българските условия за примирие: „При това моля да се обсъдят и условията за мира. Нашето мнение е, че трябва да се опростотвори работата, като се поиска отстъпването на цяла Европейска Турция с изключение на Цариград и Дарданелите с един хинтерланд, който България ще определи, като тегли тя пограничната линия от Мидия до залива Сарос” [35]. Второстепенните условия щяха да бъдат предложени по-късно. Гръцките условия станаха известни вечерта на 4 ноември — Беломорските острови, Битоля и Янина [36]. Сега можеше да се отговори на Кямил паша, но на 5 ноември сутринта Главната квартира изненада Министерския съвет с краткото съобщение: „Боят при Чаталджа следва своя нормален ход.” Точно за един месец българският войник надмина себе си, но се намериха мнозина в столичните кафенета да недоволствуват, че „трябвало поне за тоя ден да сме били вече в Цариград” [37]. Лошото бе, че тази приказка се вземаше за обществено мнение и плъзваше из политическите кръгове. Пияните глави в кръчмите можеха да искат да се мине и на азиатския бряг, затова пък съществуваха отговорни фактори, които да възпират отрезвително всички неразумни мечтания.

Най-сетне Гешов успя да състави проекта за примирие, който се одобри от Министерския съвет и веднага бе изпратен на царя за бързо утвърждаване, за да бъде телеграфиран на 6 ноември на великия везир с 24-часов срок за приемане. След падането на Битоля и Алесио условията понамаляха — предаване на Одрин, Чаталджанската позиция, Янина, Шкодра, Дебър и Драч заедно с техните гарнизони; цялата територия до Чаталджанската позиция, която ставаше демаркационна линия, минаваше под властта на съюзниците; вдигане на морската блокада [38]. Условия, достойни за безусловни победители.

Докато министър-председателят стъкмяваше проекта, на 5 ноември вечерта се получи тревожният призив на Фердинанд да се телеграфира чрез Гирс на Кямил паша, че след размяна на мисли със съюзниците България приема предложението за среща на Назъм паша с упълномощено от царя лице „за определянето условията на примирието и пристъпването след това към сключването на окончателния мирен договор”. Съглашенските посланици трябваше да настоят най-енергично пред великия везир да се приемат поставените условия [39]. Тъй като министрите трудно биха си обяснили причината за внезапния обрат, царят поясни в друга телеграма, че тази постъпка се предприема за постигане „час по-скоро спирането на военните действия, защото според получените днес сведения холерата взема застрашителни размери, с което се влияе крайно неблагоприятно на хода на военните операции против Чаталджа” [40].

Сутринта на 6 ноември българските войски се отдръпнаха на изходните си позиции. Противникът се опита да настъпи от укрепленията ¹ 2, 3 и 7, но бе върнат със силен преграден огън. Командуващият съединените армии не можа да се отърси от дълбоко преживяната злополука и докладва на Главното командуване за големите загуби — до 60 на сто в 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, главно от холерата, както и за отслабването на 4-а преславска и 5-а дунавска дивизия, непопълнени редовете си след Лозенград и Бунархисар. Неприятелските укрепления се оказали твърде усилени, а недостъпните флангове се поддържали от флотата. Следователно според него за атака с наличните средства не могло вече и дума да става, поради което заповядал да се отбранява „до последна крайност” първоначалната позиция Тарфа — Еникьой — Езетин — станцията Чаталджа — Папас Бургаз. Генерал Димитриев се опасяваше да не би врагът да настъпи със свежи войски и да прекъсне някъде отбелязаната линия, поради което помоли: „Да се вземат мерки, за да бъдем или поддържани солидно и в най-скоро време, или пък да се излезе от сегашното положение по дипломатически път” [41]. Тъй като липсваха подръка значителни подкрепления, тръгна се по втория път.

Генерал Савов, призоваващ довчера да се настъпва неспирно, сега се зае да успокоява загубилия равновесие командуващ с неверни твърдения: „Преговорите за примирие ще почнат и ще се вършат вероятно в два-три дена. Вземете всички мерки по най-енергичен начин да се задържи позицията, за да може тя с огъня си непременно да убие всяко желание на противника да ви атакува. Всяка слабост от наша страна може да насърчи противника и да повлияе за неприемане на условията за примирието и да унищожи всичките наши успехи. Когато е възможно, подкрепления се изпращат” [42]. Последното се каза колкото за поддържане на духа.

Макар да стана ясно, че противникът не може да напусне укрепената си позиция и силите му стигат само за отбрана, генерал Димитриев заповяда на съединените армии да се окопаят дълбоко с готовност да отбият всички атаки, ако такива последват: „Всяко поддаване крачка назад води към гибел. При отбрана ние можем да се удържим на тези силни позиции против тройни и четворни сили, а неприятелят не разполага с такава численост.” Армейският резерв се съсредоточи на крайния ляв фланг [43]. Така вниманието на командуващия бе отвлечено от центъра.

Вечерта късно на 5 ноември царят одобри напълно проекта за примирие и изказа мнението, че „за да се спечели време”, неговото съдържание да се телеграфира чрез Неклюдов и Гирс на Кямил паша. Министър-председателят посети руската легация не само да се оплаче от холерата, която просто „коси” войниците, но и да изтъкне, че ако не се сключи бързо примирие на съобщените условия, „ще стане нужда да влезем в Цариград”. Неговите колеги го поздравиха за находчивостта в трудното положение. Телеграмата незабавно отлетя за Цариград, отнасяйки съгласието за примирие, намерението да се упълномощят главнокомандуващите и разменят чрез тях условията за примирие, както и да се подготви окончателният мир [44].

В 2 ч. след полунощ на 6 ноември Гешов получи нова царска телеграма, в която се предлагаше, докато трае примирието, османските войски да опразнят Чаталджанската позиция и се оттеглят към Цариград, а българските армии да се отдръпнат на линията Мидия — Сарай — Чорлу — Родосто, като се образува неутрална зона между воюващите страни. На одринския гарнизон се предоставяше правото да излезе от крепостта с оръжието си и остане в България до сключването на мира. Тези смекчаващи изменения се правеха, „за да се пощади малко честолюбието на Турция”, като Гирс ги предаде от свое име [45]. След два часа обзетият от безсъница министър-председател прочете друга телеграма, забраняваща „до втора заповед” да се съобщава на Кямил паша склонността към снизхождение [46]. Той въздъхна с облекчение, защото разбра, че „работите на бойното поле не са тъй зле”. Но в Министерския съвет общото впечатление от „лутането” на Главното командуване не се подобри [47]. Изрази се единодушното мнение, че дори смекчението на условията да се предаде от името на Гирс, това „може да насърчи турците и да ги направи да откажат дори почването на преговорите за примирие”. Ето защо се препоръча да бъде предадено чрез руското посолство искането Портата да натовари по-скоро Назъм паша да почне преговори с пълномощник на царя и ако се срещне неотстъпчивост, едва тогава да се прояви отстъпчивост под прикритието на „великодушието” [48]. Фердинанд се съгласи, принуден от тежестта на вината си, да бъде временно примирителен.

На Чаталджа двете воюващи страни затънаха в позиционна война. Българите не успяха да пробият отбранителната линия, но и турците не бяха в състояние да настъпят, което издаваше трудното им положение. Водеше се артилерийски двубой. Генерал Димитриев допусна, че съединените армии могат да зазимуват на сегашните си места, та нареди на 7 ноември да се подготвят землянки и събере топливо [49]. Това, което генерал Кутинчев се въздържа да заяви на командуващия съединените армии, го направи генерал Христов с острия упрек, че не било изслушано мнението на началниците на дивизиите, познаващи отблизо моралното, материалното и санитарното състояние на своите части, налучкващи избора на „най-малкото зло”. Той изказа горчиво съжаление, че атаката не бе продължена с вкарване в боя и на второешелонните дивизии. Началникът на дунавци настоя да се задържи сегашната силна позиция и ако врагът излезе от укрепленията си, „един път отклонен от тях, той не би могъл да се спре и под стените на Цариград” [50]. Всъщност генерал Димитриев също желаеше да бъдат извлечени вражеските войски от укрепената позиция, не възнамеряваше да отстъпва, но за всеки случай разпореди проучването на една, ариергардна позиция на 5 км назад [51]. Извън обсега на неприятелската артилерия.

Правителството узна „по околен път” подробностите за несполучилото сражение, когато „тъмнината” около неговите последици се вдигна от получената на 7 ноември телеграма на Гирс. Руският посланик се срещна предния ден с Кямил паша и Норадунгиян ефенди, на които обърна внимание да приемат условията на съюзниците „за спасението на Цариград”. Великият везир запита какви са условията, обаче Гирс го посъветва да се приемат каквито и да бъдат те, „тъй като времето не търпи бавене”. На забележката, че през последните два дена положението на Чаталджа се било подобрило, посланикът възрази, че не бива да се възлагат извънредни надежди на случайния успех, защото без съмнение „всичката война е изгубена от турците” [52]. Отбитите атаки повдигнаха духа на управляващите кръгове в Цариград и ги направиха опърничави.

В Министерския съвет се чуха недоволни гласове срещу Главната квартира, която не предаваше навреме новините от бойното поле, представяше положението с прословутото изречение — „На Чаталджа всичко е спокойно”, поставяйки министрите пред необходимостта да разискват „съдбоносни въпроси в тъмнина”. Гешов бе натоварен да настоява пред царя, ако преговорите за примирие не са още започнати, то упълномощеното от него лице да даде на Назъм паша срок от 24 часа да ги почне: „Ако от турците не се получи отговор, Ваше Величество ще имате право, ако благоразсъдите, да подновите военните действия” [53]. Фердинанд като главнокомандуващ си бе присвоил правото да заповядва откриването на огън.

Стигнал в Лозенград на 7 ноември, Данев съобщи на правителството — в сражението за Чаталджа проличало, че „турците не са съвсем деморализираш!”. Сред българските войски — болести, умора и поотслабнал дух. Той посъветва да се наблегне пред Неклюдов Русия да предприеме най-енергични постъпки за сключване на примирие, за което ще се смекчат някои условия от българска страна: „Ако обаче тия преговори излязат безуспешни и ще трябва с чувствителни жертви да форсираме Чаталджанската линия, за което впрочем се вземат всички мерки, нека Русия бъде уверена, че нашето обществено мнение ще иска не само да влезем в Цариград, но и да преместим установената линия Сарос — Мидия много по? на изток. Във всеки случай да имаме поне изход и на Мраморно море.” Вместо да се превърне в спирачка на царските честолюбиви желания, председателят на Народното събрание се впрегна в тяхното разпалване. В същия дух се изказа и по въпроса за Солун: „Ние сме решени да не допуснем по никой начин да остане той гръцки; щом гърците откриват картите, няма защо ние да мълчим” [54].

Гешов пожела да се дават редовно на правителството подробни сведения относно положението на фронта — „да не оставаме неосветлени, когато решаваме въпроси от съдбоносна важност”. Той осведоми Данев, че настоял с успех пред Неклюдов „за нуждата от примирие”. Руската дипломация се надявала Румъния да влезе в Балканския съюз, като се задоволи с 200 кв. км ректификация на българската граница в Добруджа. Понеже бе невъзможно да се изпълни гръцкото искане за дележ преди сключването на мира, министър-председателят постави въпроса да се подпише примирие без тях [55].

8 ноември започна щастливо за българския боен флот. В 0,45 ч. след полунощ миноносният отряд на капитан II ранг Димитър Добрев атакува конвой, следващ пътя си от Кюстенджа за Цариград. Торпедото на „Дръзки” попадна в кръстосвача „Хамидие”. След завързалата се оръдейна престрелка българските военни моряци с достойно изпълнен дълг се завърнаха във варненското пристанище [56]. Превозът на оръжие и храни по море не престана, обаче подвигът на тези малки военноморски единици, управлявани от големи моряци, застави превъзхождащия вражески флот да не доближава до българските брегове. Морската блокада стана неефективна.

Дори и след първата злополука се намериха български дипломати, които продължаваха да проповядват чувства вместо разум. Потопил се в славянофилските среди, Бобчев изтъкваше призива — „българите трябва да въдворят кръста на „Св. София” и да продиктуват условията на мира” [57]. Ризов пък предаваше допадащите му мисли на „нашите приятели”, смятащи „абсолютно необходимо” влизането в Цариград и оставането там, докато великите сили утвърдят сключения мир. Гешов с основание направи бележката: „Какво разбирате под думата приятели и в бъдеще обозначавайте точно приятелите, които Ви дават съвети” [58]. Съществуваха и прикрити неприятели.

Царят направи извод от телеграмата на Гирс, че „турците не са склонни за примирие”, но „за да се спечели време от 10—15 дена, необходими за стягането и усилването на нашата армия”, той настоя на 8 ноември върху необходимостта да се започнат преговори за примирие, „макар и с явен изглед на неуспех”. Фердинанд поиска руският посланик да натисне Портата по-скоро да назначи лице, „което да почне веднага преговорите за примирие с нашите пълномощници” — „главното е да се почнат преговорите за примирие по какъв и да е начин”. Данев предложи „маневрата” да се оповести чрез БТА — съединените съюзнически сили се насочват вече към Цариград [59]. Надеждата бе в единното въздействие на Балканския съюз, което обаче си остана пожелание. Правителството предаде съобщение, че докато Портата не предложи приемливи за съюзниците условия, войната ще продължава [60].

За да не остане съмнение в стремежа му към спиране на военните действия, на 8 ноември в 10,50 ч. генерал Димитриев доложи на Главното командуване, запитал го за числеността на войските, годни да участвуват „в един скорошен бой”. Обрисувайки общото стратегическо положение на съединените армии, той потвърди със съжаление, че след несполучливия опит за атака с открита сила срещу Чаталджанската .позиция „противникът видимо се е ободрил и почва да става твърде дързък”. Той струпвал огромно количество артилерия от всевъзможни калибри, всекидневно получавал подкрепления, заплашвал със стоварване на десанти по море, с което могъл да се насочи към обкръжаване на 1-ва и 3-а армия. Българските пехотни полкове оредели от холерата до 2000 ножа, повече от половината офицери излезли от строя, а полската артилерия пестяла боеприпасите, поради което командуващият съединените армии изрази опасението си „да не би силно пооределите редове да бъдат прекъснати при един силен напор на противника, какъвто след няколко дни той ще бъде в състояние да направи”. Холерната епидемия обхванала и 1-ва армия. Заключението бе доста черногледо: „При тези условия моето мнение е, че нам ни трябва в най-скоро време или една солидна поддръжка от две-три пресни дивизии най-малко, или пък незабавно спиране на военните действия по дипломатически ред. Направете сега последното, докато това може да стане все още на сносни условия. След една (нова — б. а.) несполука тук мъчно е да се предвидят последствията. Тъй или инак ние сме решени да се държим до крайност, но въпреки това възможно е да бъдем бити, а това ще бъде равносилно на катастрофа” [61]. От казаното се налагаше изводът за примирие по военна необходимост, макар че османската армия бе негодна за настъпление.

След злополуката генералите Савов и Фичев внезапно се обединиха в едно общо мнение, което обосноваха в доклад, представен на царя на 8 ноември. Отчитайки печалните последици от холерата, боевете и оскъдното продоволствие, те прецениха, че съединените армии „не са способни в настоящата минута за никакви операции” и се нуждаят от „най-малко 20-дневна почивка”: „Заради това ние считаме, че сключването на примирие с турците е от първостепенна нужда. В противен случай ние открито и категорично заявяваме, че армията може да бъде поставена в безизходно положение, а следователно и свързаните с нейната боева способност висши политически интереси, за което ако не се вземе във внимание нашето мнение, ние сваляме от себе си всяка отговорност за последствията” [62]. Везните натежаха към примирието. Предварителният мир би бил неблагоприятен поради неуспеха пред Чаталджанската позиция. Окопитила се, Портата можеше и изобщо да го откаже.

Фердинанд така се мяташе между храбростта и малодушието, че в Министерския съвет съжалиха, че не могат да го приберат в София. Тревожният зов на командуващия съединените армии, схванат като отчаяние пред разпространяващата се холерна епидемия, и особено предположението, че поради нейната зловеща „коситба” „армията не ще бъде в положение да покаже каквато и да била бойна дейност”, накара монарха на 8 ноември вечерта да се обърне повелително към Гешев: „Настойте енергически пред руското правителство да интервира незабавно за спирането на военните операции, ако трябва дори чрез прибягване до най-крайната мярка” [63]. Не се уточни каква, но вероятно ставаше дума за повече руски броненосци в Златния рог.

Управляващите кръгове в Цариград се окопитиха след отбиването на атаката, поради което предаденият им на 8 ноември проект за примирие произведе негодувание, особено против исканото опразване на удържалата се Чаталджанска позиция. Там замечтаха, че сега не на тях, а на българите се падало да бързат със сключването на примирие. Гирс настойчиво посъветва да се назначат пълномощници и незабавно да се влезе в преговори по проекта, за да се спаси империята от по-тежките последици на войната. В себе си той виждаше две възможности за българите — или смекчаване на условията, или превземане на укрепената позиция [64]. Портата определи своите представители, защото нейната армия не бе способна да настъпи.

Генерал Савов не можа да сдържи гнева си от коренната промяна в държането на „кабинетния” командуващ съединените армии и го упрекна, че поради неуспешната атака на 5 ноември „Турция сега е малко наклонна да иска примирие”. По заповед на царя той обърна внимание на „лошите последствия от тия с нищо неоправдани нерешителни действия, които настъпиха тъкмо тогава, когато трябваше да жънем плодовете от нашите досегашни победи”: „Имайте предвид, че всички сведения от Цариград ни третират като разбити и победени под Чаталджа. Ще понесем ли този срам?” Генерал Димитриев направи убедителна защита, но не на себе си: „Не ми хваща сърце да обвинявам войските, които атакуваха,че не са си изпълнили дълга. Процентът на загубите свидетелствува за това — в някои полкове той достига до 50, а офицерите — 75. Ние сме отблъснати, защото се бихме с болни части. Ако нас ни считат победени, то нас ни победи не врагът, а болестите.” Командуващият повтори, че съединените армии не са способни за предприемане на нова атака срещу укрепената линия, но ще се удържат „до последна крайност, догдето развиващата се в такива заплашителни размери болест ни позволи да държим оръжието в ръце”. Главното командуване също не можеше да обвинява войските в малодушие и, както за битката при Бунархисар и Люлебургаз, раздаде за Чаталджанското сражение по 60 войнишки кръста „За храброст” на всеки пехотен полк [65]. Разкриването на истинското положение бе за предпочитане вместо заблуждаващите доклади, но в случая боите бяха прекалено сгъстени, което стресна царя и правителството.

Най-уязвимото място на българската действуваща армия се оказа санитарната служба. Закъснелите мерки срещу холерата трябваше да подобрят здравословното състояние на личния състав. „Санитарният трагизъм” заплашваше да извади продължително от строя 18 000 души. Епидемията отнесе безвъзвратно 3 000 души. От Виена пристигна по спешност група бактериолози. Сега чак се намериха 4420 лв. и 30 ст. за внос на антихолерична ваксина от Германия, след като на царската трапеза по случай четвърт век от възшествието се изпи евксиноградско вино за 4866 лв. народна пара [66]. Изплатени на дворцовата изба.

Като председател на Българския Червен кръст Гешов имаше възможност да разшири санитарната помощ от чужбина. Пристигнаха 14 санитарни мисии от Русия, 5 от Австро-Унгария, 3 от Великобритания, по една от Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Швейцария, Румъния, Чехия, Хърватско и Египет [67]. Човеколюбие, заслужаващо най-сърдечна благодарност и запомняща се трайна признателност.

Рано сутринта на 9 ноември Данев, оспорвайки лошото впечатление от подадената тревога, успокои Министерския съвет, че „в действителност положението не е дотам влошено”, холерните заболявания намалявали и вероятно след получаването на смекчените условия Гирс щял да склони Портата да почне преговорите за примирие: „В такъв случай депешата на царя става безпредметна” [68]. Така се спести неудобството на Фердинанд да отмени собственото си необмислено нареждане.

Във втора телеграма, макар да омаловажаваше успеха на противника с позоваване на неговата негодност за настъпление, председателят на Народното събрание нарече санитарното състояние на съединените армии обезпокоително: „Изобщо положението, без да бъде тревожно, изисква да направим възможното за сключването на примирието.” Царят се опасяваше да не би Румъния да се намеси, та предложи да се отстъпи доброволно Силистра, за да не се жертвуват принудително Добрич и Балчик. Предложението на гръцкото правителство за дележ не се взе предвид, защото мирът бил още далеч [69].

Данев помоли Гешов да съобщи на Гирс, че българските-пълномощници са — негова милост, генералите Савов и Фичев, секретарят Чапрашиков и легационният съветник Никола Станчов. Той се опита да „изклинчи”, понеже щели да се разглеждат „чисто военни въпроси” и следователно било неудобно да се поставя начело гражданско лице. Царят обаче, отбелязвайки едностранчивостта на генералите, според него „хипнотизирани” от преживения сериозен неуспех, търсеше в участието на Данев „противовес на тяхната вероятна отстъпчивост”. Понеже председателят на Народното събрание упорствуваше ,да не се бърка във военните работи, Фердинанд почти просълзен го прегърна и помоли: „Недейте отказва, спасете хубавата ми армия” [70]! Надменният Кобург бе способен да изиграе и подобна сърцераздирателна сцена.

Делегацията получи широки пълномощия. Като започне от смекчените условия, да развие преговорите на място и стигне до обещанието да бъде одобрено всичко „съвместимо с нашите нужди, интереси и достолепие”. Генералите се бояха за здравословното състояние на армията и се стремяха по-скоро да сключат примирие, дори като воюващите страни останат на позициите си. Данев поддържаше, ако Одрин не се изтръгне от вражеските ръце, неговият гарнизон да не бъде снабдяван, а през него да минават влаковете с храни за съединените армии на Чаталджа [71]. Допускаше се преговорите да продължат десетина дена.

След като обиколи позицията, видният славянофил Александър Гучков писа на 10 ноември на Данев да свири „отбой”. Той го призова да прояви умереност и благоразумие, за да не рискува постигнатите забележителни успехи: „А мечтата за Цариград, скъпа и на мен мечта, оставете за друг момент” [72]. Самият Николай II не даде подобен съвет на Бобчев в аудиенцията на 12 ноември, а само се съгласи „да се довърши великото дело на Царя-Освободителя”. До санстефанските предели. Той повтори, че Русия още не е готова за война, възприе предложението да се гарантира румънското владение над Северна Добруджа и препоръча споразумение с Гърция за Солун. На императора допадна пожеланието на пълномощния министър Балканският съюз да стане всеобхватно православен [73]. Като се включи и Румъния.

Назначените делегати можеха да преговарят само за сключване на примирие, понеже за предварителния мир се налагаше допълнително запитване за условията на съюзниците. На 9 ноември Гешов предаде на Фердинанд мнението на Министерския съвет, че последните трябва да бъдат помолени да кажат дали искат да имат по един пълномощник при преговорите за мир, като побързат с изработването и съобщаването на своите условия. Министър-председателят обърна внимание, че гърците искат първо дележ на Македония, а после подписване на мира — „нещо невъзможно, тъй като те искат непременно Солун” [74]. Действително последва протакане от страна на Атина, за да наложи изгоден за нея дележ.

Коромилас се стараеше да получи българския проект за разграничаване в Македония, „за да има удоволствието да го отхвърли”, и чак тогава да се почнат преговори за прокарване на една средна между двете предложени линии. Той не приемаше нито включването на Крит и Беломорските острови в сметката, нито принципа на съразмерността. На 5 ноември външният министър настоя в Гърция да влязат казите — Саръшабанска, Кавалска, Правищка, Драмска, Зъхненска, Серска, половината от Демирхисарска, три четвърти от Дойранска, четири пети от Гевгелийска, цялата Воденска, една трета от Прилепска, две трети от Битолска, пет шести от Корчанска, една трета от Старовска и излаз на Химара на Авлонския залив. Относно принадлежността на Солун Коромилас се зарече, че „по-скоро ще си отсече главата, отколкото да отстъпи”, изтъквайки необходимостта от известен хинтерланд за града. Той упорствуваше, че преди да се кажат условията за мира, ще трябва да се постигне съглашение върху дележа, а арбитражът по средната линия .бил неудобна процедура. Това не му попречи да се оплаче на Демидов, че не се спазвало „равновесието”, и то без да приема съразмерността като основа на разпределението. В Петербург се предаде линията Битоля — Солун — Сяр — Кавала, обаче Сазонов предпочете да остави съюзниците „да си уредят сами” спорните въпроси [75]. Венизелос поне се показваше склонен да „отстъпи” Кавала и околността.

Натоварени да проучат основно въпроса, М. Сарафов и Атанас Шопов докладваха на Министерския съвет, че според предложението на Коромилас Гърция се удвоява, а България се увеличава с 50 на сто, като първата присъединява 2 000 000 население, втората — 1 290 000. Гърците живееха в южната и източната част на Одринския вилает, наброявайки до линията Мидия — Енос 155 300 души, докато българите в Югозападна Македония достигаха 525 000 души. Ръководени от принципите на съразмерността, народността и дадените жертви, двамата видни познавачи предложиха следната линия: гр. Мидия на Черно море, по р. Еркене до вливането й в р. Марица и по нейното течение до устието в Бяло море, по неговия бряг включително остров Тасос до устието на р. Караазмак, по течението й и по границата на Санстефанския договор, по западния бряг на Енидже-Вардарското езеро, р. Мегленица, южния бряг на Островското езеро до Костурското езеро, на запад от гр. Корча и Старово, по западната граница на Охридската каза. Солун трябваше или да се присъедини, или да се обяви за свободно пристанище под управлението на съюзните държави. Като крайна отстъпка горната линия от Островското езеро да се премести по южните брегове на Преспанското и Охридското езеро, като се оставят на Гърция цялата Корчанска каза и части от Костурската и Кайлярската каза. Така България щеше да присъедини население около 2 500 000 души, включително 76 000 гърци в Южна Македония, а Гърция — 1 350 000 души, включително 65 000 българи; територия съответно — 63 000 кв. км и 34 000 кв. км. Двете държави се увеличаваха по население с 50 на сто, а по територия съответно с 66 и 55 на сто, дори без Беломорските острови. Като се прибавеше и населението на островите, цифрата нарастваше на 1 600 000 души [76].

Големият специалист по македоно-одринския въпрос Шопов прецени на 7 ноември, че три четвърти от Македония e окупирана от сръбски и гръцки войски, задавайки тревожния въпрос, дали ще я напуснат доброволно: „Съмнително. Тогава? Отчаяние!” Той отново се произнесе за цялостна автономна Македония, за да не бъде разпокъсана от съюзниците. Гешов отказа да предложи разделителна линия, преди да се постигне съгласие върху принципа на съразмерността — жертви, население, територия, плодородие [77].

Министерският съвет защити становището, че още е невъзможно да се представи контрапроект с точно обозначение на желаните бъдещи граници в Македония, защото не може да се предвиди къде ще преминава новата граница с Османската империя. Крит и другите острови трябваше да се включат в разпределението, понеже тяхното придобиване се дължеше и на огромните български жертви на решаващия боен театър. Все пак правителството прие да предложи засега известни принципи, на основание на които после спорът би могъл да се реши по-лесно. На 9 ноември десетте точки бяха представени на Фердинанд и Данев за одобрение: довоенната съразмерност на население и територия да се запази (България — 4 400 000 жители и 96 000 кв. км, Гърция — 2 632 000 жители и 65 000 кв. км), материални и човешки жертви; международно признатите права на съюзните държави за разширение (Цариградската конференция от 1876 г., Санстефанския договор от 1878 г. и др.); стопанското значение на освободените земи и население; географско положение; всички придобивки от войната, включително островите, представляват общо достояние на съюзниците, „което трябва да се подели”; естествени граници по планини и реки; задължения в полза на чужденците, концесии, железници и пр. [78]. Така определените принципи съдържаха справедливото разрешение на спора, стига да имаше кой и как да ги приложи на дело.

Гешов нарече проекта на Коромилас „чудовищен” и продължи да убеждава да бъде узаконена съразмерността. Гръцкото правителство изобщо не гласува доверие на българските пълномощници за разлика от другите съюзници и назначи свои — Панас и майор Францис. Военната конвенция предвиждаше всяко примирие, по-дълго от 24 часа, да се сключва със съгласието на съюзниците [79]. Това означаваше да се чака, докато гръцкият пълномощен министър преодолее разстоянието София — Лозенград — Чаталджа.

След продължително съвещание в Главната квартира царят и председателят на Народното събрание потвърдиха на 11 ноември, че подялбата би могла да се извърши, като се спази съразмерността и ако влязат в „поделителната маса” Крит и Беломорските острови: „Но произволното чертане на картата на Македония, с което се поставят вън от пределите на България местности, от които нормално но никой начин и под никакви условия не можем се отказа, не е сериозен проект, на който би заслужавало да се постави контрапроект” [80]. Правителството получи силна подкрепа в проявената неотстъпчивост.

Коромилас обаче държеше да се даде конкретна форма на изброените принципи, като Гешов представи бързо своята „крайна линия върху картата”, за да получи гръцките условия за мир. Той пророкува, че примирието ще бъде изцяло в полза на противника [81]. Войнственото настроение на гръцките меродавни среди не им пречеше да освобождават военнопленници, които „на честна дума” да не вземат повече участие във войната. Генерал Р. Петров докладва, че гръцки части проникнали до Сяр и Гевгели, „като се разполагат там като завоеватели” и преследват българското население, и само след „силни заплашвания” напуснали направлението Солун — Кукуш. Той заключи недоволно: „С оттеглянето на 7-а дивизия от Солун и околността гърците непременно ще окупират всичкото пространство до Дойран, Демирхисар, Сяр, а може би и Драма, и Кавала. То е пространството, върху което изказват открито претенции да го присъединят към Гърция, разбира се, и Солун” [82].

По заповед на царя министър-председателят поиска да не се пускат пленените турци, които ще продължат да се бият против българите на Чаталджа и Галиполския полуостров, както и да не навлизат гръцки войски в освободените от 7-а рилска дивизия български земи на север и изток от Солун, защото и двата случая щяха да се смятат за „неприятелски действия” [83]. Въпреки предупреждението съюзниците продължиха да минават през редовете на оставените малки български части и „освобождават” повторно освободени вече земи.

Гръцкото правителство щедро предложи услугите си, разбира се, срещу злато, да прехвърли на 20 парахода колкото се може по-скоро рилци в Дедеагач, понеже се страхуваше от установяването на кондоминиум (съвместно владение) в Солун. То подхвърли и за две свои дивизии. Министерският съвет изказа мнението да се оставят „непременно поне две дружини” в оспорвания град, доста символично военно присъствие. Гешов се произнесе да не се викат гръцки войски в Тракия „освен при крайна необходимост”. Но за да изпита словесната готовност на Атина за оказване на подкрепа, генерал Фичев се съгласи да приеме една гръцка дивизия, която обаче се отказа под предлог, че всичко се насочва в Епир [84]. Една съвместна акция на българските и гръцките въоръжени сили по суша и море би застрашила Дарданелите.

От фронта долиташе краткото успокояващо изречение — „На Чаталджа е тихо”. Този път съобщението бе достоверно. На 9 ноември в 10,50 ч. генерал Фичев уведоми генерал Димитриев, че на следващия ден рано българските пълномощници тръгват за Бююкчекмедже, за да преговарят за примирие: „Вземете най-строги мерки щото до сключването на примирието да не би турците да ни атакуват и дадем промах. Стегнете частите в най-широк смисъл на думата — въведете най-строга дисциплина, възвърнете старата непоколебима стойност, като имате предвид, че само при тия условия можем да сломим врага, да пожънем благоприятни резултати за нашата народна кауза от досегашните наши победи и грамадни жертви” [85].

Командуващият съединените армии, макар и лично здрав, бе обхванат от отчаянието на холерната зараза: „Болестта взема ужасни размери.” Полковете останали с по 2000 души, духът силно понижен: „Това е истинската причина на работите и това аз счетох за свой свещен дълг да донеса.” Почувствувал опасността от примирие „на всяка цена”, генерал Савов правеше в Главната квартира други изчисления, според които на Чаталджанската позиция противникът разполагаше с 80 000 души, от които само 30 000 напълно боеспособни. Дори и с по 2000 пушки в полк можеше да се устрои „сериозна отбрана”: „Положението пред Вас (генерал Димитриев — б. а.) не е така много опасно, както се представлява там... В щаба Ви ще е по-добре при работата да се обсъждат нещата с по-голямо спокойствие, като се има предвид, че турците в санитарно отношение стоят десет пъти по-зле от нас.” Сравнението обаче бе слабо утешение. По-ободрително прозвуча известието, че „на първа ръка” Главното командуване изпраща 10 000 души с 12 крепостни оръдия, след шест дена пристигаше 7-а рилска дивизия, а по-късно и 2-ра тракийска дивизия [86].

Според най-нови сведения врагът се струпваше в центъра на укрепената позиция. Генерал Димитриев допускаше, че „турците тези дни ще се стараят да добият още някой макар частичен успех, за да могат да подкрепят преговорите за мира, които скоро ще се почнат”. Той разпореди най-бдително охраняване, особено нощем, за да не се случи изненада с ненадейно нападение. И наистина противникът проведе две нощни рекогносцировъчни атаки срещу окопите на 15-и ломски полк и 3-и бдински полк. Подбрани религиозни фанатици с превръзки на ръцете „София или смърт”, снабдени с Корана, електрически фенерчета и ръчни гранати, влязоха в ръкопашни схватки с българските войници, които ги отхвърлиха обратно „на нож”. Бдинци дадоха скъпа жертва — своя командир полковник Георги Тенев, настигнал, макар и болен, полка си на бойното поле, за да загине там със смъртта на храбрите [87]. В тази народна война загиваха и старши офицери, които неведнъж лично водеха бойците напред.

Отделните опити на неприятеля да всее смут в българските редици накараха генерал Димитриев да заповяда „отбраната да се води по-активно”, като турците изобщо да се не допускат да излизат извън укрепленията. Специални команди се изпратиха да ловят „езици” и следят всяко движение пред Чаталджанската позиция. Започна изкопаването на няколко реда окопи и скрити ходове, изграждане на блиндажи, места за боеприпаси, мостове и пътища [88]. Командуващият се готвеше за упорита отбрана, която не можеше да се окачестви като временна.

Макар двете страни да се съгласиха да изпратят пълномощници за преговори, всяка пазеше ревностно бойния си престиж. Полковник Нерезов предаде на генерал Кутинчев да бъде изпратен парламентьор до Назъм паша със съобщението, че българската мисия пристига вечерта на 10 ноември на станцията Кабакчи, а на 11 ноември в 15 ч. ще бъде при с. Каликрата, за да започнат преговорите за примирие. Следователно трябваше да се издаде заповед за преустановяване на военните действия на този участък от фронта. Генерал Фичев след час и половина отмени горното нареждане в смисъл да се чака неприятелският парламентьор, за да бъде изслушан при „поведение на твърда резервираност” [89].

На 11 ноември в 14,30 ч. парламентьорът на Назъм паша се появи при предните постове на 1-ва софийска дивизия. Чрез него бе уговорено срещата да стане на следващия ден в 13 ч. в с. Бакчикьой (Плая) на неутралната зона при залива Бююкчекмедже [90]. По обед българските пълномощници пристигнаха в щаба на 1-ва армия, откъдето Данев телеграфира на Гешов, след като се бе видял и с генерал Димитриев. Той наброи в 3-а армия 18—20 000 болни, предимно от холера, без ефикасни средства за борба против „тоя бич”, освен извадените от строя 17 500 души в битката при Бунархисар и Люлебургаз. В полковете загубите на офицери се колебаеха между 50 и 75 на сто: „При тая неблагоприятна обстановка, която е повлияла и на духа на армията, ние почваме утре преговорите” [91]. Гешов провери достоверността на казаното, запитвайки по телефона полковник Нерезов, който доложи, че броят на холерно болните намалява и „духът на армията е отличен” [92]. Данев явно не бе черпил данните от Главната квартира.

Предвид на „вероятната среща” между делегатите на двете воюващи страни генерал Фичев заповяда да не се открива огън от 7 ч. на 12 ноември, разбира се, „ако турците не стрелят”. Бойната готовност на войските не биваше да намалява „ни най-малко” [93]. За да се запазят изгледите за сключване на изгодно примирие.






--------------------------------------------------------------------------------

[size=54]1. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 40.

2. В. Мир, ¹ 3703, 4. XI. 1912.

3. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 41—43; Войната... Т. 4, с. 264—320; Мухтар, М., цит. съч., с. 135—136.

4. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 145-150; Войната... Т. 4, с. 234—263.

5. Пак там, л. 152—173.

6. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 545.

7. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 186.

8. Димитриев, P., цит. съч., с. 332.

9. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2. л. 50; Димитриев, P., цит. съч., а 335— 336.

10. Войната... Т. 4, с. 429—430; В. Мир, ¹ 3705—3706, 6—7. XI. 1912; РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No 531, Bl. 1.

11. БИА, ф. 21, а. е. 1, л. 291—292; Войната... Т. 4, с. 334—341; Мухтар, М., цит. съч., с. 137—140.

12. Пак там, а. е. 1, л. 11; а. е. 2, л. 9—12.

13. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 599, 633—634.

14. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 192—193, 198, 203, 212—214; Войната... Т. 4, с. 399—421.

15. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 330.

16. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 602, 610; Приложение към том втори... с. 121; Пененрун, Ал., цит. съч., с. 69—76.

17. Войната... Т. 4, с. 424—428; Димитриев, P., цит. съч., с. 424—428; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 67—69.

18. ДВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 4, л. 222—224. Германски военни инструктори свидетелствуват: „Ако българите натиснат (още — б. а.), Цариград лежи напълно отворен”. — РА. АА., Turkei 203, Bd. 8, Dok. No A 21556, Bl. 1—4.

19. ЦВА, ф. 48, оп. 5, a. e. 4, л. 245—247.

20. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 566.

21. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280.

22. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Христов, Ат., цит. съч., с. 183—185.

23. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 16, л. 280; Жеков, Н., цит. съч., с. 224—225. Генерал Христов също предложи да се продължи атаката, но командуващият съединените армии се позова на холерата и липсата на достатъчно средства. — Приложение към том втори... с. 226—227.

24. Пак там, а. е. 4, л. 264.

25. Димитриев, P., цит. съч., с. 344; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 152—155.

26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е

[Parabellum]

ПРИНУДИТЕЛНО СКЛЮЧВАНЕ НА ПРИМИРИЕ
Точно в уречения час на 12 ноември османските пратеници се появиха в с. Плая, разположено на западния бряг на залива Бююкчекмедже, съпроводени от ескадрон български конници. Пълномощниците домакини ги посрещнаха на пътната врата на къщата, в която бяха отседнали, и ги поканиха на кафе. Разговорът не вървеше. Назъм паша изглеждаше мрачен, министърът на търговията и земеделието Мустафа Решид паша сподели благопожеланието да се тури по-скоро край на кръвопролитието, а полковникът от Генералния щаб Али Риза бей чакаше да се стигне до военнотехническите подробности. Първият зададен въпрос бе дали българските представители имат пълномощие за сключване на предварителен мир. Отговори им се, че разполагат само с пълномощия за сключване на примирие. По взаимно съгласие двете страни решиха смесена военна комисия да тегли демаркационната линия между позициите на техните армии. Следващото заседание бе насрочено за 14 ноември от 13 ч. във вагон-салона на Източните железници, докаран до железопътния мост пред гр. Чаталджа [94].

Данев веднага долови желанието на османските делегати да печелят време, тъй като настояха да се почака пристигането на Панас. Генерал Савов пък направи извода, че те изобщо нямат искрено намерение да сключват дори примирие, поради което България трябвало да се готви „с всички сили за упорита борба”. Според него било грешно допускането на гръцки представители, понеже положението на тяхната армия не могло да се сравнява с това на българската, „за което те би протакали преговорите, за да отслабнем ние, та да могат после да наложат своите претенции”. Помощникът на главнокомандуващия се произнесе за ускоряване въпроса за примирието, „за да се види неискреното намерение на турците”, смятайки, че „бавенето на преговорите ни омаломощава, понеже поради болестта ефективността на армията намалява, а с това и бойната способност на армията” [95]. Този път Главното командуване, наречено от министрите „колеблив барометър”, бързаше да сключи действително примирие, след като пренебрегна предложението на Кямил паша.

Като се убедиха с очите си, че положението на противника се е позакрепило след отбиването на българския напън, на 13 ноември тримата делегати взеха да търсят запасни начини на действие. Те предложиха на Министерския съвет да обсъди дали не ще бъде полезно да се изпрати банкерът Константин Хаджикалчов през Кюстенджа в Цариград, където като отдавнашен познайник на великия везир да разбере от извора на какви отстъпки е готова Портата в случай на сключване на мир. Пратеникът трябваше да действува като частно лице, за да не се издаде някаква слабост. Известно бе, че тайни пратеници на Кямил паша вече преговаряха в Атина [96]. Но не и в самата имперска столица.

Второто предложение изхождаше пак от опита на гърците, които подкупиха Тахсин паша, за да им „продаде” Солун. Народният представител Теньо Начев, по прякор „Цукалото”, бе избран за проникване в Одринската крепост, предрешен като офицер парламентьор, където да се опита „чрез аргументи звонкови” да убеди коменданта Мехмед Шукри паша да вдигне бялото знаме. Царят одобри и двете идеи и посъветва правителството да не се колебае и да не жали златото. Той казваше назидателно: „Аз си пазя парите за лошите хора и не ги раздавам на добрите” [97]. Фердинанд обърна внимание на „нахалните надежди”, появили се в опомнилия се противник, подсилван всекидневно с пресни подкрепления от Мала Азия и с оръжие от Германия през Кюстенджа: „Настоявам най-убедително за бързото приемане мисията на Калчов в Цариград и одрински подкуп чрез Цукалото, иначе отхвърлям всяка отговорност за последствията” [98]. След като бе дал директивата за атаката на Чаталджанската позиция.

Министерският съвет обаче не одобри изпращането на Хаджикалчов в Цариград, който по силата на военните обстоятелства не можеше да проникне там като частно лице, а трябваше да се натовари с мисията на делегат. Не се произнесе и по „чисто военния” въпрос относно подкупа: „Главното командуване трябва да знае как да се превземе Одрин, а не Министерският съвет” [99]. Теодоров замина за Главната квартира, за да замести Данев и да попречи на раждането на подобни идеи. По искане на Данев във Външно министерство бе изготвена информация, според която по чужди източници здравословното състояние на османската армия било по-лошо от това на българската. Но по сведение на Неклюдов управляващите кръгове в Цариград били обнадеждени. Великите сили, особено Русия, съветвали Портата да сключи примирие, оставяйки своята морска пехота на Босфора. Дори Германия, чиито „крупове” гърмяха от Чаталджанската позиция, а нейните офицери служеха във вражеските редици, твърдеше, че спазва обявената от „европейския концерт” военна ненамеса [100]. Съпротивата на Портата обаче се поощряваше не толкоз от силите, колкото от претенциите на Румъния в Добруджа.

От Виена „правеха мили очи” на България заради нейните победи и същевременно изтикваха Сърбия от Адриатическо море по долината на Вардар към Бяло море. Граф Берхтолд неуморно изтъкваше храбростта и стремителността на българските войници, които сами се сражавали срещу главната османска армия, разбили я и отхвърлили зад чаталджанските укрепления. Напротив, „сърбите проглушили света със своите самохвалства” и вместо да помагат на България в общото дело, бързали „да заграбят наготово зад гърба на сражаващите се българи” най-хубавите земи, та дори се одързостявали да си присвояват Битоля [101]. Умишленото настройване все още не хващаше здрава почва, но зачестиха гласовете и в правителството, че докато българската армия се изтощава на Чаталджа, съюзниците „ще си оплетат кошника” в Македония [102].

Следователно политическите съображения също изискваха по-скорошно сключване на примирие и мир. Данев откри второто заседание на 14 ноември от 13 ч., подчертавайки, че Кямил паша е направил предложението, прието след съгласуване на мнения между съюзниците. Той прибави, че неговото място не е тук в делегацията, „задачата на която е чисто военна”, обаче приел „по важни политически съображения”, въодушевен от желанието да бъде направена чрез примирието началната крачка към сключването на окончателен мир. Първият български делегат повтори условията, вече съобщени писмено на великия везир. Назъм паша намери условията за тежки, при което Данев отвърна примирително, че е готов да ги смекчи, „особено по отношение съдбата на чаталджанските укрепления”, но след като османският главнокомандуващ представи своя контрапроект. Българските представители очакваха упорита борба по всяко условие, предвиждайки в случай на нужда да отстъпят от максималните до минималните искания: турците запазват Чаталджанската позиция, отстъпват Одрин, чийто гарнизон се оттегля с оръжието си; българските войски щяха да се оттеглят на линията Родосто — Чорлу — Сарай — Мидия. Ако не минеше и това предложение, тогава воюващите армии оставаха на заеманите позиции [103].

Министерският съвет одобри дейността на своите пълномощници, които бяха „най-компетентни” да установят на място условията за примирие. Изказа се единствено предупреждението да не би освободените войски на одринския гарнизон да отидат на Чаталджа. Гешов бързаше да съгласува със съюзниците срока и условията за преговорите за мира, предлагайки те да започнат в София десет дена след подписването на примирието [104]. Българската столица по право заслужаваше да бъде удостоена с почестите на победителите.

Министър-председателят не желаеше да се дава „оръжие” на гръцкото правителство с едно обвинение в нарушаване на военната конвенция. Но Коромилас вече търсеше осигуряване на гръцките искания, съобщавайки в Берлин и Петербург виждането си за бъдещата северна граница — от Авлона на Адриатическо море, над Битоля и Сяр и цялото крайбрежие до Чаталджа! Царят и правителството бяха „крайно възмутени” от това „елинско окръгление”, та пак се наложи Венизелос да изявява склонността си да „даде” Кавала и околността на България [105]. „Щедростта” на гръцкия пръв министър можеше да се прояви, когато българските войски присъствуваха в достатъчно количество в Солун.

Докато на Чаталджанския фронт между българската позиция Тарфа — Еникьой — Арнауткьой и вражеската укрепена позиция „всичко бе спокойно” според разузнаващите самолети и се избягваха „най-малките стълкновения”, то артилерийският двубой около Одринската крепост продължаваше. Генерал Димитриев сподели с генерал Иванов изненадата си от отчаяната съпротива, срещната на Чаталджанската позиция, чиито стари укрепления били поправени заедно с изграждането на нови такива, допълнително усилена с окопи и изкуствени препятствия, поддържана по фланговете от флота. Той живо се интересуваше какви са изгледите за падането на Одринската крепост. Командуващият 2-ра армия не скри, че крепостта няма да падне в скоро време чрез обсада, а само чрез атака с открита сила, за която му бе потребна поне още една дивизия — например 2-ра тракийска. Той планираше за 5—6 дена да придвижи напред обсадната артилерия и да реши съдбата на крепостта за 2—3 дена чрез пробив в нейния източен сектор [106].

Царят изрази мнението — „да се държим отбранително на Чаталджа, а да атакуваме в най-скоро време Одрин”, като се усили обсадната 2-ра армия с още три бригади. Той изрично забрани да става и дума относно снабдяване на одринския гарнизон: „Неговото (на царя — б. а.) желание е да се завършат час по-скоро преговорите и да се заловим за сериозна работа” [107]. Изглежда, Фердинанд смяташе преговорите за несериозна работа. Генералите Савов и Фичев обаче възразиха задружно и осуетиха атакуването на крепостта с открита сила.

Преговорите за примирие не можеха да премахнат опасността в тила на 2-ра армия, произлизаща от Кърджалийския корпус на Мехмед Явер паша в района между Гюмюрджина, Дедеагач и долното течение на р. Марица. За неговото обезвреждане Главното командуване насочи Кърджалийския отряд на генерал-майор Никола Генев и Сборната конна бригада на полковник Александър Танев. Отстъпил от Гюмюрджина, Явер паша се стремеше да премине на левия бряг на Марица при с. Мерхамлъ и да се спаси на Галиполския полуостров [108]. След четиридневно преследване на 13 ноември македоно-одринци заеха гр. Фере, където се съединиха с конницата, овладяла Дедеагач на 9 срещу 11 ноември. На следващия ден по обед вражеският корпус бе обкръжен между Фере, Османджибилюк и Кичукванчево с главните си сили по височините около селата Мерхамлъ и Кермекли, подложени на точен артилерийски обстрел. Парламентьори на Явер паша се явиха при полковник Танев с молба за примирие от 38 часа, обаче бяха върнати от бригадния командир с настояването за лична среща в тричасов срок с пашата и обсъждане на условията за предаване [109]. Полковник Танев бе длъжен да посочи на парламентьорите по-старшия началник в лицето на генерал Генев, чийто отряд води борбата от Кърджали през Гюмюрджина до Мерхамлъ и от когото Явер паша получи предложение за предаване още на 12 ноември.

Преговорите по слагането на оръжие започнаха в 14,30 ч. и завършиха в 22 ч. на 14 ноември, когато корпусният командир подписа протокола за капитулация, според който предаването щеше да се извърши от 14 ч. на 15 ноември. Едва сега полковник Танев уведоми генерал Генев, че противникът е вдигнал бялото знаме. На следващия ден точно в определения час близо до могилата при с. Мерхамлъ Явер паша поднесе сабята си на началника на Кърджалийския отряд, намерил за уместно да му я върне обратно. След пашата захвърлиха оръжието си 263 офицери и 9 381 долни чинове с 8 оръдия, 2 картечници и 1000 коня. Само пет вражески роти успяха да се прехвърлят на лодки и салове на отсрещния бряг [110]. От българска страна не се дадоха жертви, единствен случай в тази война. Всички разпореждания по обкръжаването и пленяването на Кърджалийския корпус се изпращаха направо от Главното командуване в лицето на полковник Нерезов, произвол, засегнал „началническия авторитет” на командуващия 2-ра армия, чиито заповеди се изменяха в изпълнението им от подчинените му генерал Генев и полковник Танев, сякаш „са без значение”. Генерал Иванов се учуди, че началникът на Оперативния отдел му изпраща „не по заповед заповеди”. Полковник Нерезов се оправда с извънредните обстоятелства, налагащи бърз начин на действие, като напомни, че издаваните от него заповеди, макар и поради „просто канцеларски пропуск” неподписани „по заповед”, са равностойни на тези, издадени от генерал Фичев, и следователно трябва точно да се изпълняват [111]. Не можеше обаче да убегне впечатлението, че амбициозният полковник се смяташе за подготвен да изпълнява длъжността на началник-щаб.

На третото заседание, отворено в 10 ч. на 15 ноември, Назъм паша представи контрапроект за примирие — армиите да останат на заеманите позиции, преговорите за мир да започнат незабавно, като примирието трае до неговото сключване или до тяхното прекъсване. Усилията на Данев да прокара поне минималните искания не успяха. Портата не предаваше държащите се крепости. Генералите Савов и Фичев не възприеха идеята да се оттеглят съединените армии от позицията при Чаталджа, която вече бе не по-малко непристъпна от тази на противника. Те се спасяваха от пропускането на одринския гарнизон с оръжието предвид възможното подновяване на военните действия. Ето защо Данев се опря здраво на становището да не се позволи снабдяването на обсадената крепост, за да се обрече тя на предаване от глад, както и да се действува успешно на Галиполския полуостров, като се удържа фронтът на Чаталджа: „Ние ще бъдем достатъчно яки и във военно отношение, за да можем да продължим ефикасно политическите си искания” [112]. В противен случай Портата нямаше да отстъпи повече от санстефанските очертания.

Първият български делегат се постара да издействува прокарването на влакове с храни през Одрин, но Назъм паша не се съгласи. От частни разговори, водени предимно на езика на победените, османските представители не можеха да не забележат различната степен на твърдост в държането на техните събеседници. Данев обаче си запази правото да формулира българските условия. Той предложи за място на мирната конференция Париж или Лондон. Гешов пожела да се задължи империята поне да не пренася пресни подкрепления от Азия и пак препоръча домакинството на София. Същевременно сър Ед. Грей се произнесе в британската столица да заседава посланическа конференция със задача да разглежда или по-точно да преразглежда въпросите, възникнали от войната, за да се предотврати сблъсъкът между силите [113]. Донякъде това предопредели и къде да се състои конференцията за мир.

Следващото заседание се проведе на 16 ноември от 13 до 15 ч., в което за пръв път участвуваха и гръцките пълномощници. Главната точка, около която се развиха разискванията, бе запазването на блокадата в Бяло море. Данев поддържаше Панас, защото и България имаше интерес Дарданелите да останат затворени по време на преговорите за мир. Той влезе в ролята на арбитър. Появи се и надеждата да се пропускат военни транспорти през Одрин, без да бъде продоволствуван неговият гарнизон, от което се направи прибързано изводът, че „крепостта е обречена на здаване без кръвопролитие”. Макар и с подобрено здравословно състояние, 1-ва и 3-а армия не бяха още способни за успешни настъпателни действия. Панас не даде мира на Данев с постоянното си натякване да се прокара разделителна линия в Македония преди започването на преговорите за мир. Председателят на Народното събрание чакаше подписването на примирието, за да му заяви откровено, че „без Солун за България съглашението е невъзможно” [114]. Преговорите се отложиха за 18 ноември, когато трябваше да се получат инструкции от Атина.

Данев запита Гешов дали запазването на блокадата в Бяло море, водещо до запазването на блокадата на черноморския бряг, няма да навреди на икономическите интереси на България. Министър-председателят даде класически отговор: „Безспорно не ще бъде съвместимо, но икономическите интереси остават на заден план при съществуването на нужди, които Вие сте в най-добро положение да оцените, особено като имате при Вас най-меродавните военни” [115]. Генералите изтъкваха военностратегическите интереси.

Поощрен от опита на генерал Велчев да атакува Източния сектор и уповаващ се на сведения за изтощение на обсадения гарнизон, Фердинанд подсказа на генерал Савов, че би могло „да се даде заповед да се нападне и превземе на всяка цена Одринската крепост, докато траят преговорите за примирие”. Така щели да се наложат на Портата по-сгодни условия при сключването на мира. Царската воля обаче бе предадена във форма на препоръка: „Горното предлагам на Ваше усмотрение, без да искам да упражнявам ни най-малък натиск.” И понеже помощникът се изказа против атаката, преди да изминат два-три месеца за действително изтощаване на защитниците, тя не се състоя [116]. Щяха да последват и други по-красноречиви случаи, когато царят не биваше слушан, за разлика от 16 юни. Гръцките пълномощници чакаха нови инструкции от Атина, а там не бързаха да ги пращат, за да наложат оттеглянето на българския гарнизон от Солун и представянето на българската „крайна линия” в Македония, която да отхвърлят. Уловката бе в заблуждението, че временното заемане на освободените земи не предрешава прокарването на бъдещите граници. Гешов обаче отказа да направи предложението, докато не се възприеме принципът на съразмерността, защото не желаеше да дели „може би наполовина” между двете крайни линии. На 15 ноември Венизелос отново се изказа за „справедливостта на средната линия”, като на свой ред се позова на принципа за размяна на населенията и предупреди, че може да потърси осигуряването на гръцките интереси извън Балканския съюз. Той смяташе, че Портата щяла да изиграе съюзниците, спечелвайки време чрез преговорите за примирие да засили армията си.. Коромилас допълни, че мирът трябва да се диктува в Цариград, като се форсират Дарданелите, пожелание, над което царят бе длъжен да се замисли, ако се схващаше като натиск върху Петербург. Той потвърди, че гръцките условия за мира ще се представят едва след като му се съобщи от София „крайната линия”. Хаджимишев все повече се убеждаваше, че само след като се направи тази насрещна стъпка, ще могат да се извадят преговорите „от мъртвата точка” [117]. Доброто намерение обаче бе зле изтълкувано.

Министър-председателят смъмра незаслужено пълномощния министър, че трябвало да бъде по-внимателен в мисията си и да не пледира гръцката кауза. Той намери „възмутително” да се предлага Гърция да вземе три вилаетски центъра — Солун, Битоля и Янина, а България „ни един, тъй като и Одрин е съмнителен”. Портата отказвала да даде повече от сан-стефанската граница в Тракия. Следователно — „по никой начин не можем да теглим западната граница, додето не знаем източната”. Политици като Генадиев обаче съветваха да се сключи „мир без Одрин” и да се бърза за Македония. Поиска се авторитетното съдействие на Демидов в Атина, понеже Русия настояваше по-скоро да се постигне мирът, което по принуда можеше да стане и без упорствуващите гърци. Но Романовци, сродени с гръцката династия чрез кралицата, постепенно започнаха да я поддържат за Солун [118]. Тактиката на българското правителство по отношение на Гърция се свеждаше до похвата — първо мир, после дележ.

Издаваният в Солун в. „Българин” заяви „високо, че македоно-одринските българи както в миналото, така и сега държат за своето политическо обединение със свободните им сънародници и за неделимостта на Македония като българска страна”. По неговите страници се проповядваше, че запазването на Балканския съюз е възможно само при непременното условие: „Никоя съюзна нация да не се стреми да увеличава своята численост за сметка на другата и всеки народ да почита националната чест на съюзника си като свята” [119]. Вестникът бе спрян лично от княз Николас, въпреки защитата на българските военни власти.

Най-заслепеният дипломат от блясъка на „бисера на Бяло море” бе Ризов, който на 17 ноември писа на министър-председателя: „Солун не ми дава покой ни деня, ни нощя...” Той не допускаше компромис „даже ако трябва да се воюва с Гърция”, не признаваше никаква отстъпчивост: „Заклевам Ви в българския Бог — недейте пристава на туй, дори ако трябва да оставите властта” [120]. Не беше никак леко на Гешов да устои на подобни клетви.

Друг обезпокоен, но посвоему, бе граф Берхтолд, който разпалваше незагасналата главня на междусъюзническите съперничества и наливаше дипломатическо масло в огъня. Той пророкуваше, че Сърбия и Гърция ще си присвоят зад гърба на сражаващите се българи Скопие, Битоля и Солун [121]. Докато гонеха врага, българските войници бяха увлечени напред към Чаталджа, но сега погледите се хвърляха и към Македония.

Над отношенията със Сърбия също надвиснаха тъмни облаци. След завръщането на крал Петър от Скопие мнозинството вестници обявиха с разрешението на военната цензура, че в неговата корона блеснали „нови диаманти” — Скопие, Битоля, Прилеп и други „сръбски градове”. За да не скъсва с традиционната възможност за натиск върху Белград, Фердинанд нареди на Гешов да изрази на 17 ноември пред граф Тарновски благодарност „за доброто разположение” на Франц Йосиф към България и в полза на мира. Пълномощният министър пак увери, че Австро-Унгария не насърчавала Портата да продължава войната, толкоз повече, че Русия имала днес влияние в Цариград. България могла да разчита на подкрепа при установяването на мира, но бил нужен „категоричен (отрицателен — б. а.) отговор” по въпроса за сръбския излаз на Адриатическо море. Гешов се усъмни в искреността на казаното и предпочете да отложи: „Ние не можем да разискваме сега въпроса за отношенията с нашите съюзници, додето не се свърши войната.” Министерският съвет направи по-решителен извод: „Нашият съюз със Сърбия и нашите интереси ни налагат да поддържаме Сърбия в нейното искане да добие излаз на Адриатическо море” [122]. В противен случай сръбската експанзия се насочваше на юг и щеше да надхвърли т. нар. „спорна зона”.

От Петербург Бобчев гледаше на Балканите под друг ъгъл, често пъти от този на Певчески мост. Той съветваше споразумение с Румъния и „поразчистване сметките” със съюзниците, особено с гърците. Тройният съюз се опитвал „още отсега” да внесе раздори в Балканския съюз, отклонявал Сърбия към Бяло море и гледал одобрително на гръцкото настаняване в Солун, предлагайки на Румъния териториални облаги в Добруджа с единствената цел да се затрудни България и я направи отстъпчива спрямо Османската империя. Пълномощният министър пак преповтори впечатлението си от славянофилските среди: „Добрият за България мир може да се диктува само в Цариград.” Дори Сазонов не се върнал към предупреждението си, само го запитал, като му споменал за евентуално влизане в мечтания град: „Та нали вашите се отказаха от ходене в Цариград?” Бобчев избягна прекия отговор и се впусна да обяснява какво голямо значение би имало стъпването на Златния рог за мира, за бъдещето на балканските народи и изобщо на славянството: „И сега тука никой не разбира инак завършването на нашето победоносно шествие освен с влизане в Цариград” [123]. Дипломатическият представител още не бе разбрал простото правило да не се употребяват определенията „всички” и „никой”.

Тъй като гръцките делегати не получиха необходимите им инструкции, заседанието, насрочено за 18 ноември, се отложи. Генерал Фичев се яви сам пред османските пратеници, за да им се извини за осуетеното от съюзниците напредване на преговорите и да подпита внимателно относно сключване на отделно примирие. Той не виждаше пречки, защото се засягаше главният театър на войната. Както и се очакваше, частното проучване бе посрещнато благоприятно. Данев, страшно ядосан от „воденето за носа”, не скри от Панас, че ако и утре се провали срещата, примирието може да се подпише и без неговото участие. Той възприе умишленото протакане като натиск да се приеме предложеният дележ на Македония: „Досегашният скандал не може да продължава без риск да станем смешни пред цял свят” [124]. Царят одобри, не по-малко възмутен от бавенето.

Подетото в Атина разиграване заплашваше да отложи примирието най-малко с още десетина дена. Българският отказ да се извърши предварително разпределение на териториалните придобивки се посрещна според Данев с „нескончаеми шикани”: „Ако мислите, че можем да стоим в неизвестност толкова дни, добре, но военните са на друго мнение, па и аз мисля като тях... Колкото до последствията, разбира се, може би ще трябва да очакваме разтурянето на блока, но можеш ли да действуваме другояче?” Той чакаше да чуе инструкциите до Панас, за да сложи на следващия ден „точка на всички прения” [125]. В случая бе важна не гръцката военна помощ, обещавана за съвместно действие на Галиполския полуостров, а стремежът на Високата порта да доведе до скарване между съюзниците.

Поради опасността от сблъсквания между българските и гръцките войски в Македония Главното командуване изрази мнение да се разграничат областите на временното военно управление на освободените земи. Всички местности на изток от Вардар оставаха под българско управление, а на запад от него — под гръцко, като гръцките части се изтегляха в своята зона. Българският гарнизон се поставяше под началството на княз Николас при условие неговият началник, генерал-майор Андреев, да бъде назначен за комендант на града. Гешов настоя в Атина да приемат това временно уреждащо въпроса предложение, което отлагаше прокарването на „крайната линия”. Той оцени условията за примирие като приемливи: „Същественото е да се тури край на кръвопролитието и да пристъпим към преговорите за мир... Ако през време на примирието турците се усилят, то и ние ще се усилим.” Пожелание и на великите сили, чиито симпатии българското правителство не искаше да загуби. Сър Едуард предложи посланиците „в някоя столица” да се занимаят с възникналите от войната въпроси, за да се избегне стълкновението между отделните сили [126]. Гръцкото правителство не одобри София като място за мирните преговори и погледите се насочиха към Лондон.

Тъй като гръцкият десант на Халкидическия полуостров заплаши националната автономия на славянските манастири в Света гора, Главното командуване изпрати една рота да ги защити. Вместо да благодари, Сазонов препоръча да не се отклоняват разговорите с Атина по уреждане на разграничението. Николай II се отзовал на гръцкото оплакване и бил на мнение „да се извади Гърция по-бързо от това възбудено състояние” [127]. Демидов успя да склони на 18 ноември вечерта Венизелос да представи условията за мир, преди да се постигне съгласие по дележа, обаче с уговорката, ако след сключването на мира не се стигне до пряко разбирателство, да се прибегне до арбитража на Съглашението. Гешов веднага препрати новото гръцко предложение в Главната квартира за основно изучаване, за да не се дава повод на Кямил паша да разчита на спречкване между българи и гърци [128]. Царят бе против арбитраж за Солун, а Министерският съвет се изказваше за преки преговори, като се избягнат силите покровителки на Гърция.

Коромилас обаче вземаше „назад с двете си ръце отстъпките, що министър-председателят прави с едната ръка”, и продължаваше да настоява за „крайната линия”. Според него преговорите за мир могли да се водят и без сключване на примирие, вредно за делото на съюзниците. И отново се увличаше от желанието си за съвместно преодоляване на Дарданелите и окончателно поражение на Османската империя [129]. Гръцкият флот нямаше да даде жертви като българската армия. Подобно становище поддържаше и Жюл Камбон в Берлин, изтъквайки, че с превземането на Галиполския полуостров войната ще приключи „с условия, които подобават на победители”, понеже в такъв случай цяла Европа ще застави Портата да ги приеме. От Цариград разпространяваха твърдението, че съюзниците са толкова отслабнали, че не могат да оползотворят победите си и на всяка цена търсят края на войната. Османските войски на Галиполския полуостров нарастваха непрекъснато, застрашавайки десния фланг и тила на съединените армии [130]. Ето защо тук се насочиха 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия.

За възстановената твърдост на царя свидетелствува телеграмата на полковник Нерезов до Гешов от 18 ноември, в която се разкриват възможните нови инструкции за делегатите: „Да не отстъпват в нищо (повече — б. а.) и да гледат по-скоро да завършат, като имат предвид, че с прекъсването на преговорите и отпочването на военните действия имаме повече шансове да се свърши войната, и то с по-големи за нас облаги” [131]. Боевото настроение на Фердинанд бе пряко свързано с това на неговите военни съветници.

Сутринта на 19 ноември царският влак спря на станция Кабакча. Вечерта от 19 ч. Фердинанд и „пратеникът на Министерския съвет” Теодоров проведоха съвещание с тримата делегати, в което одобриха „при създадената обстановка” условията за примирие. Генерал Савов се страхуваше не от врага, а от глада и болестите. Важното бе да се постигне снабдяването на съединените армии през Одрин и по море, без да се допусне снабдяването на одринския гарнизон. Министърът на финансите обясни защо правителството е против изпращането на Хаджикалчов в Цариград [132]. Никой не изрази недоволство, но това не зачеркна идеята за „тайна мисия”.

Фердинанд бе много озлобен срещу командуващия съединените армии, комуто не достигнала енергия да продължи атаката. Блед и отслабнал, той прие само генерал Кутинчев, който не идваше от „холерните места”, за да разменят мисли относно причините за неуспеха. Командуващият 1-ва армия започна с разколебаването и „недостигащия кураж на генерал Димитриев да довърши делото докрай”, отбеляза отдалечеността на батареите, липсата на тежка артилерия, неизползуването на трите бригади за развиване успеха на 29-и ямболски полк, незачитане напредването на 1-ва армия и нежелание да се поднови на риск атаката в зори на 6 ноември. Той увери монарха, че „делото може да се поправи”, като се преодолеят последиците от холерата и попълнят редовете с войници и далекобойни оръдия. Царят изглеждаше състарен, изнурен от душевните мъки на злополуката, трудно понасящ лишенията на войната [133]. Образ, твърде различен от този на един пълководец.

От прехваната радиограма щабът на 2-ра армия разбра, че консулите в Одрин молят посланиците в Цариград да издействуват спиране на артилерийския обстрел. Генерал Иванов прекрати бомбардирането на 19 ноември и изпрати парламентьори, сред които Т. Начев, за да връчат писмено предложение за предаване на крепостта, обаче Шукри паша го отхвърли, надявайки се на скорошно примирие. Последва усилване на обстрела, за да се въздействува върху духа на обсадения гарнизон. Начев напразно чакаше „да превземе” крепостта със злато [134]. Не на всеки се удаваше да поднесе „данайския дар”. Българските войници предпочетоха „правия път” през главния вход.

Гешов се опита на 20 ноември да спечели Петербург в спора с Гърция, като посочи, че в Атина се стремят да осуетят примирието, за да бъдат форсирани Дарданелите и продиктуван мирът в Цариград, с намерението от Протоците да се образува автономна област. Той помоли да се повлияе на Портата, защото в противен случай българското правителство щяло да се принуди да приеме гръцкото предложение. Министър-председателят отблъсна „чудовищната претенция” за граница по р. Места и изказа надеждата, че „великата покровителка” ще подкрепи справедливия принцип на съразмерността. В отношенията със Сърбия се подчерта „пълното съгласие” поради вярата, че тя ще изпълни напълно договора [135].

Сутринта на 20 ноември генералите Савов и Фичев предадоха на Данев писмено предложение, с което сваляха от себе си всякаква отговорност, ако правителството „за дребнави амбиции” попречи да се сключи примирието и остави съединените армии в холерно заразената зона. Те взеха да се опасяват, че с изричното искане за снабдяване по море и през Одрин може да се провали примирието, не желаеха да се водят преговори за мир без примирие, което щеше да даде възможност да се оттеглят войските на подслон, да се настанят и отпочинат, „за да се почнат действията с нови сили, ако турците не се съгласят на мир”. Генерал Фичев изобличаваше правителството в надменност и промяна на възгледите „сто пъти”, докато траят преговорите — от изплашване след несполуката до сегашната неотстъпчивост. 1-ва армия със своите 40 000 души и 3-а армия, наброяваща 75 000, без достатъчно тежка артилерия, бяха годни само за отбрана [136]. Данев обаче не възприе примирие „на всяка цена” и наложи изключително важното условие.

Последното заседание по сключването на примирието започна в 16,30 ч. Гръцките представители не успяха да прокарат предаването на Янина и се оттеглиха, след което се пристъпи към обсъждане на съставения от Данев проекто-протокол. Решид паша се опита напразно да изключи искането за снабдяване на съединените армии през Одрин и по море, след което Назъм паша помоли поне това да стане след започването на преговорите за мир. Първият български делегат прие без колебание молбата, защото и без това бяха потребни няколко дена за поправяне на железницата, обаче я вписа като „забележка”, подаде ръката си на възрадвания главнокомандуващ и точно в 20 ч. на 20 ноември 1912 г. перото заскърца по хартията. Офицерите от свитата на османските пълномощници изгърмяха няколко бутилки шампанско и в последвалия частен разговор Данев се зае да проповядва, че „спасението на Турция зависи от една силна България, която да поеме върху си ролята на един активен фактор на Балканите”. Той прибави, че това може да се постигне само по един начин — „когато българите се обединят и България получи естествените си граници”. Полковник Али бей призна, че войските им са изнемощели и боледуват, одринският гарнизон изпитвал остра нужда от продоволствие и макар да са се удържали на Чаталджанската позиция, те не са в състояние да настъпят, поради което висшите военни посъветвали великия везир да моли за мир [137].

Протоколът оповести примирието между въоръжените сили на България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и тези на Османската империя, от друга, за да се пристъпи към преговори за възстановяване на мира в Лондон, където воюващите се самопоканиха, десет дена след неговото подписване. Примирието влизаше в сила със слага нето на подписите (всъщност един час по-рано) и продължаваше, докато траеха горните преговори до техния благоприятен изход или до тяхното прекъсване. Всяка от воюващите страни се задължи да обяви 4 денонощия по-рано възобновяването на враждебните действия, смятано от 19 ч., след като главнокомандуващият на едната страна е съобщил потребното на главнокомандуващия на противната страна. Войските оставаха на заеманите позиции, като смесена комисия определяше неутралната зона или „ничията земя”. Портата се съгласяваше да вдигне блокадата на българските черноморски пристанища и да допусне снабдяването на българските войски по море и по железницата през гара Одрин [138]. Условията на примирието бяха задоволителни, като се имаше предвид трудното положение на съединените армии пред Чаталджанската позиция. Запазваха се и дори се засилваха възможностите за победоносно завършване на войната.

Далечен тътен откъм Одрин смути доброто настроение на делегатите. В 19 ч. части от обсадения гарнизон атакуваха на югозападния и западния сектор, поради което се наложи войските от източния сектор да подпомогнат със завземането на някои възлови точки, доближавайки се още повече към вътрешността на крепостта. Османските представители трябваше да бъдат успокоявани с набързо скалъпени обяснения. Оръдейната стрелба се чуваше до 3 ч. след полунощ. Шукри паша телеграфира до Портата: „С помощта на всемогъщия гарнизон ще постоянствувам докрай в отбраната на Одрин” [139].

В 23,55 ч. на 20 ноември генерал Фичев изпрати заповедта до съединените армии за прекратяване на военните действия от 19 ч. същата вечер. Смесената комисия трябваше да се срещне на следващия ден в 12 ч. за прокарване на демаркационната линия [140]. Войниците викаха „ура”, обаче Фердинанд бе недоволен от сключването на примирието и търсеше „предателите русофили”. Данев напразно побърза да го „сърадва”. Царят телеграфира ядосан на генерал Савов, че примирието било „цял позор за България”, предвиждайки мрачно, че „събитията на Балканите, които ще следват сега, ще бъдат много по-трудни от самата война”. Полковник Нерезов, който за разлика от генералите Савов и Фичев сега бе по-близо до монарха и също разкритикува проявената отстъпчивост, сподели с надяващия се на скорошен окончателен мир министър-председател: „Примирието не особено ни (с Фердинанд — б. а.) радва. С турците, като познаваме разнебитеното положение на армията им, трябва да се преговаря по-смело и решително, ако искаме да приемат всичките ни условия.” По този повод Абрашев отбеляза в дневника си: „Впрочем то (примирието — б. а.) не радва въобще всички, които искаха да влезем в Цариград” [141]. Ръководните личности в Главното командуване се разделиха в оценките си — двама на двама.

На прощалния обед в Ерменикьой генерал Димитриев вдигна наздравица за висшето командуване, генерал Савов пи за съединените армии, Данев — за цялата действуваща армия, нейните военачалници и руските учители. В щаба на 1-ва софийска дивизия майор Борис Драганов посвети наздравицата на българския народ. Царят бе забравен. Той телеграфира на генерал Савов да се връща веднага с протокола за примирие, а не да гуляе с „подлеци” [142]. Намираха се подлеци, които да доносничат.

Данев защити съдържанието на примирието, като отварящо „надеждни перспективи за бъдещето”. В протокола не се каза и дума относно предварителните условия за мир. За да се покаже на противника и съюзниците „що е България и на какво хвърля око”, той предложи Фердинанд да се завърне в София през Дедеагач, Солун, Велес и Скопие. От името на Министерския съвет Гешов му честити подписването на примирието: „Дано то се последва от един мир, достоен за великото дело и големите жертви на българския народ.” Идеята за завръщане през Македония се намери добра, но се видяха и „известни неудобства” при посещенията на царя в градовете под съюзническо военно управление, поради което се препоръча сериозно обсъждане на възможните мъчнотии, преди да се вземе окончателно решение. Фердинанд трябваше да бъде в столицата пред тръгването на Данев за Букурещ и Лондон, за да се обсъдят от всички отговорни фактори условията за мира, назначаването на пълномощници и спорните въпроси с Гърция и Румъния [143].

От София също се чуха строги упреци, че не е сключен предварителен мир, но дори Високата порта да бе готова на подобна стъпка, трябваше споразумение между съюзниците по неговите условия. Правителствата на Сърбия и Черна гора се съгласиха само на примирие, инак щяха да изпратят свои делегати, а от Атина отхвърлиха условията на примирието. Срещнали се в Македония, сръбските и гръцките войски не възнамеряваха да се разделят. На 20 и 21 ноември в Солун се състоя съвещание между двамата престолонаследници, които се зарекоха да не допуснат България на десния бряг на Вардар. Принц Костантинос поиска и левия бряг до гр. Сяр: „Първата война, която ще имаме след сегашната, ще бъде война с българите, но твърде интересно би било да се знае на коя страна ще бъде Сърбия” [144]? Излишен въпрос, защото преговорите между двете главни квартири за военен съюз срещу България само чакаха да получат височайши тласък, особено след злополуката пред Чаталджа.




--------------------------------------------------------------------------------

94. Данев, Ст. Примирието... с. 102; Приложение към том втори... с. 261.

95. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 119, л. 225; ДПИК, т. 1, с. 272.

96. ДПИК, т. 1, с. 272; Нашата дума... с. 99—100.

97. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 134, 215, 224; БИА, ф. 14, а. е. 4513, л. 3.

98. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 23.

99. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 408—411.

100. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 231; ДПИК, т. 1, с. 273; OUAP, Bd. 4, S. 1006—1009, 1017—1018.

101. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 412—414; OUAP, Bd. 4, S. 1013; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 2, S. 353—358.

102. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 400.

103. ДПИК, т. 1, с. 274-275.

104. Пак там, с. 275.

105. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 33; БИЛ, ф. 20, а. е. 378, л. 20.

106. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 204, 212-213.

107. Пак там, оп. 7, а. е. 48, л. 186-187.

108. Иванов, Н. Балканската война... с. 174—176.

109. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 158, л. 188—195; а. е. 217, л. 23—26; ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 274-276.

110. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 144—147, 216; Българска военна история... Т. 2, с. 524—525.

111. Пак там, оп. 2, а. е. 9, л. 331, 368.

112. БИА, ф. 255, а. е. 32354, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 275—276; Данев, Ст. Генерал Иван Фичев... с. 171.

113. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 80G, л. 87; ДПИК, т. 1, с. 276; Приложение към том първи... с. 33—34; Данев, Ст. Примирието... с. 104.

114. ДПИК, т. 1, с. 277—278.

115. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 40—41.

116. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1418; а. е. 4, л. 940; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 35; Фичев, Ив. Балканската война... с. 224—225.

117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 1—4, 15; БИА, ф. 255, а. е. 5345, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 571—572, 574.

118. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 5; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 211; ДПИК, т. 1, с. 573, 575; GP, Bd. 33, S. 421; Bd. 34, S. 97.

119. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 251, л. 1—7; В. Българин, ¹ 22, 1. XII. 1912.

120. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 19—20.

121. Пак там, а. е. 867, л. 13, 16; OUAP, Bd. 4, S. 1028—1029.

122. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 216—217; а. е. 1195, л. 48,53.

123. Пак там, а. е. 1195, л. 158—159.

124. Пак там, л. 124; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 28—31; ДПИК, т. 1, с. 278— 279; Данев, Ст. Примирието... с. 104; Реч на д-р Никола Генадиев... с. 27—32.

125. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 48—52.

126. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 60; BD, V. 9, Р. 2, р. 207.

127. Пак там, л. 74, 98.

128. ДПИК, т. 1, с. 576; Руската оранжева книга... с. 69—70.

129. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 96—97; БИА, ф. 273, а. е. 2746, я. 34; ДПИК, т. 1, с. 577—578.

130. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 102—103; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 11, л. 606.

131. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 5, 68.

132. Пак там, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 61; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 692.

133. Пак там, л. 66; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 26—27; Соларов, К. Балканският съюз... с. 21.

134. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 9, л. 346, 355, 377, 388; Приложение към том първи... с. 261; Иванов, Н. Балканската война... с. 183—185.

135. ДПИК, т. 1, с. 576—577.

136. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 28.

137. ДПИК, т. 1, с. 279—280; GP, Bd. 33, S. 471—472.

138. Българска военна история... Т. 2, с. 525—526; В. Мир, ¹ 3721, 22. XI. 1912.

139. Българска военна история... Т. 2, с. 526; Държавен вестник, ¹ 265, 22. XI. 1912.

140. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 5, л. 84—86; ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 2.

141. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 97; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 88; а. е. 820, л. 9—10; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 432—436; ДПИК, т. 1, с. 280; Приложение към том първи... с. 74.

142. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 29, 32, 71.

143. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 134.

144. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50. л. 92—93.

[Parabellum]

ПОЧИВКА ЗА ВОЕННИТЕ, НАПРЕЖЕНИЕ ЗА ДИПЛОМАТИТЕ

Високата порта хвърли всички налични пропагандни средства, за да накара великите сили да сметнат, че „България е принудена да подава приятелска ръка на Турция, за да се тури край на войната”, дори се отказала от Одрин и голяма част от вилаета. Най-много се престара Норадунгиян ефенди, който държеше език на самопровъзгласил се победител, но не успя да убеди познавачите, преценяващи, че „положението на турската армия не е изменено и тя е негодна за офанзива”. Гешов не се разтревожи от неверните заключения в наченатата печатна кампания за „влошеното военностратегическо положение” на България: „След като паднаха наши 40 000 жертви, мисля, че наша длъжност е да се опитаме дали чрез едно примирие и преговори за мир не можем да добием същите условия, които ще добием и подир нови големи жертви. Ако не успеем, ще се бием пак.” Той изисква от пълномощните министри да опровергават незабавно очевидно лъжливите слухове: „В Чаталджа, знаете добре, че за примирие се третира, а не за мир, та за Одрин дума не става. В Лондон ще искаме цяла Тракия” [145].

По-чувствителен бе министър-председателят спрямо оплакванията на словоохотливия Коромилас, че съюзниците не са наложили своите условия за примирие и трябвало да продължават войната. Той се възмути, че така говори един съюзнически министър, който се стремял — „да продължаваме ние (българите — б. а.) огромните си жертви, когато други парадират”. Никакво съжаление не се изказа за спирането на военните действия: „Във всякой случай ние, отговорни за тоя народ, бяхме длъжни да направим тоя опит” [146]. Самото определение „опит” издаваше съобразяване с очакваните мъчнотии.

Напразно Хаджимишев настояваше да се приеме най-сетне принципът на съразмерността по население и жертви, за да се улеснят и ускорят преговорите, защото „цял свят признава, освен Коромилас, справедливостта на тоя наш принцип”. Гръцкият министър упорствуваше непоколебимо да се представя „крайната линия” преди мирните преговори, за да се спори по нея. В Атина не отричаха значимостта на българските победи, обаче отказваха „да платят тяхната цена”. Напротив, гръцките войски не преставаха да завземат освободени вече земи на север и изток от Солун, та генерал Тодоров предупреди на 22 ноември: „Въоръженият конфликт с гърците не ще се избегне, ако нашето правителство не се намеси енергично в разрешението на тези въпроси и не се накарат гърците да не вземат чуждата територия.” Той дори заплаши: „ще бъда принуден един ден да ги изпъдя със силата на оръжието, на след това каквото ще да става” [147]. Постоянните несъюзнически предизвикателства пораждаха неразумни настроения, набиращи взривоопасна сила.

Гешов не мръдваше от становището за съразмерността и чакаше с нетърпение да се потвърди узнатото от Демидов, че Гърция е готова да отстъпи „по всичко друго освен Солун”. Позовавайки се на съобщаваното от генерал Тодоров, той поиска да се спре гръцкото проникване в освободените от българските войски земи, „за да се избягнат неприятните последици, които другояче са необходими”. По негово нареждане Бобчев заби тревога, че гърците отхвърлят примирието, но Сазонов не вярваше те да искат сериозно граница по р. Места, нито да влизат в Цариград; говорил им да не мислят за Драма и Битоля. Според него Сърбия нямало да измени на подписаното, но не бивало да дразни Австро-Унгария. Накрая примирено препоръча „споразумение за избягване на скандала и разваляне святото дело” [148]. Противоречие до противоречие. За Солун и околността изобщо не се отвори и дума. След като Сърбия напуснеше Адриатическо море, нали щеше да се „разшири” по Вардар в безспорната зона?

На 23 ноември Коромилас изрази недоволството си, че в българското предложение се говори за временно присъствие само на гръцките войски западно от Вардар, а нищо не се споменава за напускането на българските войски. Той продължаваше да се прави на „гръмнат” от примирието, обаче Гърция могла и без да го подписва да участвува в преговорите за мир. Не му омръзна да повтаря за представяне на „крайната линия”, за да се установели спорните въпроси и точки, върху които би се извършил един арбитраж. Министърът се постара да внуши предразположението, че тогава могло да се направят взаимни отстъпки, при което Хаджимишев не престана зорко да следи „да не би да се старае (Коромилас — б. а.) да ни изиграе иначе” [149]. Българският представител бе родом от Южна Македония и следователно не страдаше от прекалена доверчивост.

Царят държеше освен Данев и Маджаров да бъдат назначени за упълномощени делегати двама висши военни — генерал Паприков, български представител при Черногорската главна квартира, и полковник Жостов, познаващ отблизо положението на фронта в качеството си на началник-щаб на 3-а армия. В сутрешното си заседание на 24 ноември Министерският съвет реши да се упълномощи само генерал Паприков, а полковник Жостов да участвува като „технически съветник по военните работи”. Фердинанд трябваше да се съгласи, макар да желаеше да разполага с изпитано предан човек с пълни права в делегацията. Чапрашиков бе определен за секретар [150]. Длъжността на началник-щаба бе временно изпълнявана от полковник Иван Колев, отличен кавалерийски командир и генералщабен офицер, когото Главното командуване не назначи на заслужаващото място.

Данев и Теодоров, току-що пристигнали от Лозенград, докладваха за пренията около сключването на примирието, наблягайки особено върху проявената от генералите Савов и Фичев отстъпчивост „на всяка цена”. Царят се отчаял след несполуката пред Чаталджанската позиция. Взе се решение да не се съобщава „крайната линия” на Гърция, докато не се подпише мирът, както и да не се отстъпва „нито педя земя” на Румъния освен гарантиране нейното владение над Северна Добруджа и черковно-училищни права за куцовласите в Македония. Данев очакваше в Лондон да бъде „повече спъван, отколкото подпомаган” от съюзниците [151]. Но инструкцията на правителството гласеше: тъй като на Чаталджа нищо не се говори относно предварителните условия на мира, „нашите делегати в Лондон ще си съобщават взаимно с делегатите на нашите съюзници условията, които ще се предлагат на турците”. Те се задължаваха да поддържат „законните и умерени искания на съюзниците” [152]. Разчиташе се и на домакините, понеже Кямил паша минаваше за англофил.

Фердинанд настояваше непременно първият български делегат да заеме такова положение, „щото да се наложи безусловно за председател на конференцията”. Най-добри изгледи за подобна длъжност притежаваше Гешов като ръководител на правителството на първата държава в Балканския съюз. Той изказа условно съгласие — ако отидат четиримата съюзнически министър-председатели. Баучер телеграфира това на Венизелос, който веднага се реши да пътува за Лондон, където се надяваше да уреди въпроса за подялбата. Гешов обаче отказа под предлог, че не всички съюзнически правителствени ръководители ще участвуват в мирната конференция. Съществуваше и друга причина — предизвикателният Норадунгиян ефенди поставяше своето пребиваване в британската столица в зависимост от това на Гешов, а царят не искаше да види на отсрещната страна „един много хитър арменец” и се изказа в полза на Данев [153]. Дори и на цената да не се заеме постоянното председателско място на конференцията.

Хаджимишев с право се разочарова от завоя на министър-председателя, защото се надяваше, че в лична среща, далеч от пакостното влияние на шовиниста Коромилас, недоразуменията ще бъдат благополучно уредени. Гешов обаче не бе готов да представи „крайната линия”, докато не се види размерът на „османското наследство” и не приемаше арбитража. Венизелос остана на решението си да отиде в Лондон като единствен съюзнически правителствен ръководител със същото желание да се наложи за председател на конференцията, поради което Данев бе инструктиран „в краен случай” първите делегати да председателствуват по азбучния ред на страните [154].

Примирието трябваше да се използува за усилване бойната способност на армията, „чрез което да се даде едно силно оръжие в ръцете на правителството, за да поддържа своите искания в предстоящите преговори за сключването на мира”. На 23 ноември генерал Савов обърна внимание на Гешов върху необходимостта войските да се поставят в пълна готовност за подновяване на военните действия „в случай на упорство от турска страна”. Поставеният срок от 25 дена бе определен за пълното снабдяване на действуващата армия. В противен случай неспособността на армията за „решителни и смели операции” трябваше „да се вземе непременно в съображение при воденето на преговорите за мир” [155]. Предстоеше трудна зимна война.

За разлика от правителството, което се гордееше пред чужденците, че „нашата войска е достатъчно дисциплинирана, за да не се занимава с политика”, Главното командуване взе рязко отношение срещу разпространявания от Портата слух,. че „българите се били примирили с мисълта за Одрин и по-голямата част от Тракия да останат под турско владичество”. На 25 ноември полковник Нерезов помоли Външното министерство „да разгласи на целия свят, че нито българският народ, нито армията ще позволят подобно нещо”: „Напротив, те са решени до един да положат костите си по бойните полета, но ще устоят щото нито педя земя от тази, която е вече оросена с юнашка кръв, да не бъде отстъпена на тези поганци. Армията е здрава и юначна и е готова отново да се хвърли в борбата и окончателно да сломи своя перфиден враг” [156]. Началникът на Оперативния отдел, твърде войнствен по природа и доста влиятелен пред царя, разшири позицията си в Главната квартира след чаталджанската злополука и последвалото примирие, при което генералите Савов и Фичев показаха отстъпчивост.

Данев бързаше за Лондон и успя да прекара само един ден в Букурещ. Нарекоха го „човек на мисиите”. На 26 ноември той се срещна с крал Карол, министър-председателя Майореску, министъра на вътрешните работи Йонеску и ръководителя на опозиционната Либерална партия Йон Братияну и присъствува на тържественото откриване на парламентарната сесия. Българският пратеник отрече аспирациите към Северна Добруджа и изрази готовността да се признае черковно-културната автономия на куцовласите в Македония [157]. Той дебело подчерта: „Не допущаме да става въпрос за компенсация и не приемаме да се говори за стратегическо изправление на границата, тъй като самото преплитане на стратегията в случая изключва онова доверие, което имаме за цел да създадем.” Само в краен случай би могло да се обсъди разрушаването на укрепените точки край границата и изправянето на граничната линия там, където „е нерационално пречупена, но без да засягаме Силистра”. Събеседниците на Данев обаче очакваха „нещо повече” и намериха отстъпката недостатъчна. Подхвърляха за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Кралят напомни заплашително, че на три пъти отблъсквал предложението на Портата за съюз срещу България и не мобилизирал при обявяването на Балканската война въпреки съветите на две велики сили. Неговото тронно слово не оставяше никакво място за съмнение: „Румъния е смятана като важен фактор в (от — б. а.) европейския концерт и при окончателното уреждане на повдигнатите от балканската криза въпроси нейната дума ще се чуе” [158].

Изводът на Данев бе противоречив: „Ректификацията е хипнотизирала румънците. Ето защо осуетяването й мъчно ще се преглътне. Не мисля, че ще се дойде до крайност.” В подкрепа на твърдението си той посочи, че Румъния ще търси удовлетворение на Лондонската конференция, определяйки за делегат своя пълномощен министър Николае Мишу. Председателят на Народното събрание бе наклонен да посъветва да се отблъсне „без заобикалки” румънското искане, но не посмя да бъде „тъй категоричен”, защото международното положение на България бе изключително сложно — мъчнотии от страна на Високата порта по въпроса за Одрин, настаняване на гърците в Солун, изтласкването на Сърбия от Адриатическо море към Македония. Въпросът изискваше „зряло” обсъждане. Според Данев приемането по принцип да се обсъдят отстъпките в Добруджа трябваше да се свърже с разширяването на юг, с поемането на част от османския външен дълг и с построяване на мост над Дунава. И пак повтори: „Не забравяйте, че в случая ние сме сами самички” [159]. Министерският съвет изслуша доклада, без да вземе решение. Скоро Данев забрави предишната си предпазливост.

Българският пратеник предупреди домакините, че е дошъл само да изслуша румънските искания и не е натоварен да преговаря по никаква „териториална ампутация”, каквато една държава победителка не може да допусне. Но Майореску, малко недочуващ, все повтаряше заедно с другите: „България ставала много голяма” и била длъжна да плати обезщетение. Председателят на Народното събрание напусна румънската столица с убеждението, че в нищо не се е съгласил и нищо съществено не е обещал, обаче внимателното му държане създаде погрешното впечатление, че ще са възможни преговори за извършване на „стратегическа ректификация” [160]. Румънското правителство се стараеше да започне и завърши преговорите преди сключването на мира, докато България е заета във военните действия.

Фердинанд отново стана войнствен. На 27 ноември Чапрашиков и полковник Жостов предадоха в Министерския съвет царската воля „да не отстъпваме нито крачка от линията Мидия — Родосто” или да се продължи войната. Началникът на щаба на 3-а армия призна, че сега войските още не са способни да настъпват, обаче и врагът не бил годен да излезе пред укрепленията си. Устно полученото нареждане нямаше необходимата сила, за да подчини правителството. Гешов съобщи на Данев, че Чапрашиков ще му представи устно за сведение в Лондон новото предложение на монарха за бъдещата граница с Османската империя, но с молбата да не говори никому по този въпрос, докато не се видят лично [161]. Окончателното решение щеше да вземе Министерският съвет след допитване до царя.

Генерал Димитриев, чиито права на командуващ съединените армии бяха иззети на 23 ноември, изказа пред Главното командуване становището, че оставането на позиция при Чаталджа има смисъл само ако се предприеме пробив на вражеската укрепена линия, и понеже според него за нова атака можеше да се помисли едва след падането на Одрин и привличането на тежка артилерия, той предложи 1-ва и 3-а армия да се оттеглят с главните си сили на линията Сарай — Черкезово — Синекли. Ако неприятелят би се решил да излезе от укрепленията и отхвърли авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия, то според командуващия 3-а армия щеше да бъде възможно неговото отрязване от укрепената позиция чрез преминаване в решително контранастьпление и притискане към Странджа планина и Акаланските височини. Най-мъчно се оказа оттеглянето на артилерията в „кал до колене”. Конете, воловете и биволите изнемогваха, хората се впрягаха с тях [162]. И излизаха по-издръжливи в своята упоритост. Стана обичайно войнственият дух на монарха да бъде охлаждан от тъжбите на генерал Димитриев. На 28 ноември командуващият внесе поредната тревога, че 3-а армия е застрашена да загуби всичките си коне и добитък в най-скоро време поради големия недостиг на ечемик и сено. Хората също не получаваха и половината дажба брашно. Повече от месец исканията на генерала не били чути в София: „Моля мощното на Ваше Величество застъпничество, без което славната 3-а армия ще изгуби и най-малката подвижност. Ако преговорите за мир нямат достатъчно шанс за сполука, необходимо е да се дадат 10—15 дена, за да можем да си поохраним конете и добитъка, и по този начин да си възвърнем донегде маневрената способност” [163]. Фердинанд веднага хвърли оплакването като обвинение за небрежността на Министерския съвет по снабдяването на действуващата армия.

Гешов с основание възрази, че правителството е запознато с печалното положение в продоволствието на 3-а армия едва на 25 ноември. Взети бяха незабавно нужните мерки за доставяне на потребните храни и фуражи по море през Дедеагач, по железница през Одрин и през София — Ниш — Скопие — Сяр — Дедеагач, линия, наскоро поправена [164]. В хода на войната царят като главнокомандуващ все по-често вземаше страната на генералите в споровете с гражданските власти.

Според генерал Димитриев с оттеглянето на двете отделни армии се напускаше „районът на една чисто пасивна позиция, която сковаваше всяка наша инициатива”. Той обаче се боеше да не би противникът да усети оттеглянето и да го обърка с незабавно възобновяване на военните действия на 5 или 6 декември. Необходимите 15—20 дена щяха да се използуват за възвръщане „пълната способност за маневриране и активност” [165]. Генерал Савов би могъл да упрекне командуващия, че все мисли „най-лошото” като генерал Фичев, но самият преживя холерното сътресение.

Продължавайки еднодневните проучващи посещения, на 28 ноември Данев заяви на граф Берхтолд във Виена, че „България непременно трябва да вземе Одрин, в противен случай ще продължи войната, ще иска също Солун”, и помоли за подкрепата на Двойната монархия. Той обаче същевременно изтъкна, че неговата страна ще поддържа съюзницата си Сърбия по въпроса за излаз на Адриатическо море срещу който Австро-Унгария бе готова да воюва и с Русия. Последното откровение охлади благосклонното настроение в Балплац — за Одрин бе обещано съдействие, но за Солун се отговори уклончиво. Затвърди се подозрението, че България се е задължила военно със Сърбия срещу Хабсбургската държава. Обмисляше се интернационализирането на Солун или установяване на българо-гръцки кондоминиум, при което Данев не се сдържа да отбележи: „Такова недоносче не е по наш вкус.” Наложи се Салабашев да убеждава допълнително Берхтолд, че Солун с български хинтерланд и в гръцки ръце „ще заприлича на едно голямо село”. Графът най-сетне призна, че Солун трябва да принадлежи на България, готов бил да й помага но “под условие, че и България също ще се отнася приятелски към Австро-Унгария и ще помогне да се осигурят нейните политически интереси” [166]. В Солун стопанските, а на Балканите и политическите.

Впечатленията на Данев от Берлин, където пребивава на 29 ноември, бяха по-благоприятни. Кидерлен-Вехтер прие сърдечно у дома си председателя на Народното събрание, съгласи се Солун и Тасос да се присъединят към България, но препоръча споразумение с Румъния, която „не щяла да иска много”. Тук пролича директивата на Вилхелм II, мечтаещ да отстрани „руското настойничество” над Балканския съюз, като Румъния стане свързващо звено между него и Тройния съюз. Ръководителят на Вилхелмщрасе познаваше турската тактика на протакане, та се опитал да внуши на посланика Осман Низами паша благоразумие и отстъпчивост, налагани от резултатите на войната. Пашата обаче бил непоколебимо уверен във възможността да се продължи войната и трябвало да се натисне в Цариград за отстъпването на Одрин, защото тъй или инак щял да падне в български ръце [167].

Високата порта се съвзе дотолкова, че взе да се изказва за прокарване „само на известни ретификации на границата” в краен случай се допускаше български излаз между Кавала и Дедеагач, а за Македония и Албания се предвиждаше автономия. Преговорите с гърците изобщо се отхвърляха като неподписали примирието. Това означаваше ново протакане, което не можеше да не възмути българското правителство, особено след засилването на противобългарските гонения в Югозападна Македония — „превземане на български черкви и училища”, грабежи, насилия и убийства [168]. На Галиполския полуостров не се появиха никакви гръцки войски.

Неуспехите често водят до раздори. На 29 ноември Д. Христов прочете в Министерския съвет писмо на генерал Димитриев, в което руският възпитаник хвърли обвинението, че атаката срещу Чаталджанската позиция била „замислена и прокарана чрез царя от една групичка италиански (възпитаници — б. а.) генералщабни офицери начело с полковник Нерезов”. В русофилския Министерски съвет избухна недоволство, породило желанието Фердинанд да изпрати „тия господа” под огъня в първата бойна линия [169]. За монарха не се измисли подходящо наказание. Твърдението на командуващия 3-а армия не бе основателно, понеже генерал Фичев бе италиански възпитаник, а генерал Савов — руски.

Обезсърчението на генерал Димитриев се сля с опасенията на началник-щаба. На 30 ноември генерал Фичев запозна правителството с „извънредно неблагоприятното положение” на най-голямата отделна армия, „лишена от всякаква маневрена способност” и поставена в невъзможност да води настъпателни операции. Лошо време, болести, разкаляни пътища, недостиг на храна и фураж, намаляване на личния състав от 80 000 на 40 000 души, подкопаване на дисциплината и духа. Описание в най-мрачни бои. Командуващият смяташе „донякъде” за възможно да излезе от трудното положение. Генерал Фичев поставяше условието: „Ако не се сключи мирът, то да се употребят всички средства да се продължат преговорите най-малко 15—20 дни, за да може да се преодолеят всички мъчнотии, в които се намира 3-а армия. Ако се почнат в скоро време военните действия, ние ще бъдем лишени от сериозното съдействие на 3-а армия, която беше най-силната ни група, я можем да рискуваме твърде много” [170]. Това повторно тревожно предупреждение настигна Данев в Лондон.

Генерал Димитриев все питаше относно изгледите за хода на преговорите, за да знае с какво време разполага — до 3—9 декември да завърши измъкването на артилерията, като остави авангардните части да задържат противника „с дни”, докато се слеят с главните сили на новата основна позиция. Преживял дълбоко мъката на несполуката, той пак изтъкна: „Турците ще бъдат слаби само ако излязат от тази позиция (Чаталджанската — б. а.).” Инак ги намираше неуязвими. Ядосан от неверието, генерал Савов го пресече, че Главното командуване има свои съображения и ще издаде директива относно бъдещата отбранителна линия [171].

Суровата природа на войната омръзна на Фердинанд, който не можеше да пренесе Главната квартира в двореца си. Официалният повод за напускането на оперативния театър бе желанието му да следи по-отблизо работата на Лондонската конференция. На 1 декември той отдаде височайшата заповед по действуващата армия ¹ 41, приподписана от генерал Фичев: „Принуден по важна държавна работа да отпътувам за пределите на царството, възлагам през време на моето отсъствие командуването на войските от действуващата армия във всяко отношение на моя помощник генерал-лейтенант Савов.” Със следващата заповед помощник-главнокомандуващият получаваше правото да утвърждава присъдите на военнополевите съдилища за лица и чинове до дружинен командир. Висшите офицери в съдебно отношение оставаха извън обсега на генерал Савов, разполагащ вече формално с големи права в командно отношение [172]. На другия ден той оглави действуващата армия. Стана нейният фактически главнокомандуващ с всичките опасни последици за политиката.

От този ден генерал Фичев „доброволно се потули”, защото според неговите думи „стратегията на боздугана”, „доктрината на необмислените решения” и „политиката на авантюрите” взели връх над здравия смисъл. Досега генерал Савов се оплакваше, че по политически въпроси правителството търси направо царя, а той съобщавал на своите военни съветници само това, което намирал за необходимо. Въпреки че помощник-главнокомандуващият направляваше операциите, той си остана за Министерския съвет лице, „делегирано” от монарха [173]. С превръщането му в пълновластен стопанин в Главната квартира и надхвърлянето на съвещателния глас генерал Савов щеше вече да разполага с богата дипломатическа и политическа преписка.

Министерският съвет намери завръщането на царя през освободените земи за полезно и реши да го посрещне в София „по начин, който подобава на главнокомандуващ на една победоносна армия”. На свой ред Неклюдов се заинтересува дали Фердинанд ще бъде на 6 декември в София, за да удостои с присъствието си обеда в руската легация по случай именния ден на императора. Честолюбивият монарх този път учуди всички с резкия отрицателен отговор: „Не желая никакъв прием и никакви тържества, когато половината София е в траур и напълнена от умирающи ранени... Как мога да зная къде ще бъда на 6 декември. Намирам запитването на Неклюдов за моето местопребиваване нахално; мога да кажа само, че няма да бъда в София” [174]. На руското правителство не бе известно намерението на царя да се завърне през Солун и Скопие. Пропускайки да се отбие в Париж поради бързо напредващото време, Данев на 1 декември следобед взе участие в подготвителното съвещание на първите съюзнически делегати, съгласувало следното становище: да се настоява за граница с Османската империя по линията на Цариградския вилает; независима Албания в граници, определени от съюзниците или от великите сили с уважаване на съюзническите искания; по въпроса за Беломорските острови се вземаше предвид желанието на силите; искане за военно обезщетение, което би могло да се компенсира с частта от османския държавен дълг, легнала върху съюзниците [175].

От косвени източници Данев узна, че ако Портата не може да запази Одрин, щяла да прекъсне преговорите за мир след 6—8 седмици, поради което настоя да се постави въпросът ребром и изиска бърз отговор. Той се надяваше да се въздействува в Цариград чрез съгласието между съюзниците и желанието на силите час по-скоро да турят край на войната: „Но най-ефикасно средство трябва да бъде нашата военна готовност, на което обстоятелство обръщам най-сериозно внимание на министерството (Външното — б. а.).” Първият български делегат обаче предвиждаше, че съюзниците ще се възползуват от подновяването на военните действия, за да вкарат България в отежнено положение и прокарат своите претенции при разделянето на „османското наследство”: „В заключение или не трябва да се подновява войната, или, ако се поднови, ще трябва да разчитаме на нас и само на нас.” В Министерския съвет си взеха бележка, че „можем да се принудим да воюваме сами без съюзниците”, но Гешов напомни: „Недейте забравя обаче положението на войската, което продължава да бъде, както го оставихте”. Приведе се срокът на генерал Димитриев за подобрение на положението — „една почивка от 15—20 дена, та толкоз най-малко трябва да траят преговорите, ако те се приключат без мир“ [176]. Следователно преговорите зависеха пряко от готовността на българската армия да възобнови бойните действия.

Данев все пак намери време, макар и за един ден — 2 декември, да отскочи и до Париж, където бяха „нагазили в гръцките води”, а Д. Станчов чакаше да получи орден в Солун. Той разговаря с Поанкаре, Дешанел и Изволски, установявайки, че „Франция поддържа Балканския съюз и идеята — Балканите на балканските народи”. Министър-председателят обърна внимание на надменния език, държан от пълномощниците на Портата, при което българският представител отбеляза, че в такъв случай войната ще продължи до премахването на последните остатъци на османското владичество в Европа. Пред в. „Тан” Данев заяви: „България няма да отстъпи по въпроса за Одрин и е готова да подкачи войната, ако Турция откаже да отстъпи града.” Съглашението трябваше да упражни влияние в полза на трайния мир. Поанкаре намекна за необходимостта от посредничество, обаче председателят на Народното събрание подчерта, че това е метод на турската дипломация. Френският първи министър смяташе, че Сърбия ще се отметне от съюзния договор, понеже не получавала излаз на Адриатическо море. Настойчиво я съветвал да не повдига подобен въпрос. Що се отнасяше до Гърция, Поанкаре препоръка арбитраж, идея на Венизелос, на което Данев противопостави идеята на справедливостта, а за Солун и истината на плебисцита. Тъй като френският министър-председател наблегна върху необходимостта да се укрепи Балканският съюз, първият български делегат си позволи почти да извика „натъртено”: „Осъществяването на тая мисъл е обаче възможно само при едно условие — да не се повдига засега никакъв въпрос за дележа между съюзниците, додето траят преговорите за мир.” Той опроверга сензационните новини във „Фигаро” за някакво пребиваване инкогнито на Фердинанд във Виена и за предстоящо присъединяване на България към Тройния съюз [177]. За жалост източниците на тези умишлено скроени и разпространявани интриги се намираха в столиците на съюзниците, в случая в Атина, стремящи се да злепоставят България пред покровителствуващото Балканския съюз Съглашение..




--------------------------------------------------------------------------------

145. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1195, л. 140—141, 173—174, 182—183.

146. Пак там, л. 142.

147. Пак там, л. 148; ДПИК, т. 1, с. 578.

148. Пак там, л. 151. 154. Сазонов настоя България да се „сдобри” с Румъния, като уреди „незабавно” спора, и да предотврати всяко изостряне на отношенията с Гърция. Дори се самопредложи за посредник между София и Букурещ в името на общото дело. — Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 717, л. 32—33; а. е. 728, л. 5—9.

149. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 167—168.

150. Пак там, л. 166, 175, 179, 193; ф. 284, оп. 1, а. е. 2883, л. 1.

151. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 449—451, 456.

152. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 248; ДПИК, т. 1, с. 580.

153. Пак там, л. 179, 192, 220; Приложение към том първи... с. 146.

154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 197, 201, 207; ДПИК, т. 1, с. 579— 580; В. Мир, ¹ 3726, 27. XI. 1912.

155. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 21—22.

156. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 200; В. Мир, ¹ 3729, 30. XI. 1912.

157. Куцовласите на брой 250 000 населяваха главно Епир и Тесалия, а в Македония живееха 65 000 души. — БИА, ф. 15, а. е. 1768, л. 66—67.

158. Данев, Ст. Моето участие... с. 416—417; Държавен вестник, ¹ 269, 27. Х. 1912; 27. XI. 1912; HHStA, PA, Geheim XLV/6, Bl. 343, 370-371.

159. Миланов, П., цит. съч., с. 276—279.

160. Приложение към том първи... с. 44; Калинков, Г., цит. съч., с. 131 — 132.

161. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 220; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 463—464; ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 24; БИА, ф. 14, а. е. 1362, л. 8; ф. 273, а. е. 186, л. 23; СД XVII ОНС, 1 и. с. с., кн. 1, с. 775—776.

162. БИА, ф. 15, а. е. 1362, л. 5—7; Димитриев, P., цит. съч., с. 365—360.

163. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 223; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12. л. 359.

164. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 225.

165. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12, с. 437, 495.

166. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 222, 253; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 418—419;UAP, Bd. 4, S. 1077—1078, 1088; Bd. 5, S. 52, 72—73, 105—106; GP, Bd. 34, S. 43—44.

167. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, a. e. 1196, л. 3, 40; ф. 568; оп. ,1, а. е. 745. л. 5—12; Миланов, П., цит. съч., с. 280—281; GP, Bd. 34, S. 37—39; OUAP, Bd. 5, S. 75—77, 119.

168. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 249—250; ДПИК, т. 1, с. 580.

169. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 471.

170. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 256—257.

171. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 47, 65, 92, 119.

172. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 1—4, 34. Генерал Савов бе доволен, че вече щеше да се знае „кой е началникът” в Главната квартира, обаче се смяташе за „временен командуващ”, т. е. заместник на главнокомандуващия до неговото завръщане: „Задълженията ги имах аз, но правата ги нямах.” — Приложение към том първи... с. 271.

173. Приложение към том втори... с. 288; В. Отечество, ¹ 280, 15. V. 1926; Иванов, Н. Народната партия... с. 23.

174. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 12, 17, 28.

175. ДПИК, т. 1, с. 282.

176. Пак там, с. 281—282.

177. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 35; ДПИК, т. 1, с. 284—285; Държавен вестник, ¹ 274, 3. XII. 1912.

[Parabellum]

ЗАСТОЙ НА ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА МИР

Сър Едуард Грей откри конференцията на 3 декември 1912 г. в 12 ч. в двореца „Сен Джеймс”, пожелавайки от името на крал Джордж V „добре дошли” на всички делегати и изразявайки надеждата, че те „в тукашната атмосфера на спокойствие и безпристрастие ще могат да работят за постигането споразумение, което да осигури на всички благата на мира”. Той обеща пълно съдействие за успешното протичане на важното международно събитие. Данев благодари за радушното гостоприемство и миролюбивата атмосфера, които биха могли да подпомогнат изработването на такъв договор на съгласието, осигуряващ на изстрадалия Балкански полуостров траен мир и ера на спокойствие и напредък. В знак на признателност той предложи провъзгласяването на Грей за почетен председател на конференцията, което се прие веднага от всички пълномощници. След завършването на първото заседание ръководителите на делегациите се споразумяха всеки ден да се сменят в председателствуването на заседанията, последователно, по азбучния ред на техните страни [178]. Наглед равноправно положение, но с убедително предимство на балканските съюзници.

Вечерта Данев заяви на османските делегати — „искаме Одрин”, на което му се отговори отрицателно „по причини стратегически и народно-религиозни”. Той се усъмни дали е възможно силите да съдействуват в Цариград за напускане на тази твърдо заета — като Чаталджанската — позиция и по-скоро допускаше скъсване на преговорите. Такова песимистично настроение още в началото на конференцията. При подобни нерадостни изгледи първият български делегат не разбра предложението за линията Мидия — Родосто, чието предявяване само би поставило зле България точно пред онези велики сили, на които най-много разчиташе. Ето защо той посъветва правителството да не се отклонява от първоначалното си решение Мидия — Енос. Гешов напомни непромененото мнение на Министерския съвет, че линията Мидия — Родосто „се подига от нас като първо наше искане” [179]. Данев не знаеше, че тази линия бе предложена по желанието на царя и военните му приближени. Победният ход на войната и неочакваното за българските държавници озоваване пред Чаталджа и на Галиполския полуостров зачеркнаха понятието автономия от техния политически речник. Отново се заговори за Санстефанска България, ощетена със Скопие и обезщетена с Одрин и Солун [180].

В заседанието на 4 декември се размениха пълномощните писма. Възползувайки се от правата си на председател и като имаше предвид настояването на Главното командуване да се спечелят 15 дена и изказаното желание на Съглашението да не се разваля Балканският съюз, Данев повдигна въпроса, че не може да се пристъпи към същността на работата, преди Портата да упълномощи своите делегати да преговарят и с гръцките представители. Решил паша държеше да се почнат веднага разискванията в присъствието на гръцките делегати, без обаче те да вземат думата, докато се получат нови инструкции от Цариград. След малки прения се наложи възгледът на Данев, който вдигна заседанието до разширяването на пълномощията на османската делегация [181]. Той продължи да присъствува задочно и в Главната квартира, чиито мнения често се превръщаха в ръководно начало на дипломатическо поведение.

Същия ден в 15,36 ч., във Форин офис, сър Едуард откри посланическата конференция, предназначена да работи за уреждането на балканската криза така, че да не се сблъскат великите сили и се предизвика всеобща война. Заседанията се държаха в тайна, решенията се вземаха само „ад референдум” [182]. Всъщност всички ходове на конференцията за мир се извършваха под наблюдение и подлежаха на утвърждаване от „европейския концерт”.

От разговорите си с Грей и посланиците Данев почерпа сведения относно „трънливия въпрос” за определяне границата с Османската империя. Общо взето, симпатиите бяха на българска страна, особено в Париж, Петербург и Берлин, обаче никой не възнамеряваше да отиде по-далеч от един морален натиск. При тази сложна обстановка първият делегат изказа сдържано мнение: „Не е умно да се явяваме с неумерени претенции, освен ако искаме на всяка цена да продължаваме войната” [183]. От военностратегическа гледна точка засега това бе невъзможно.

Предвиждайки трудности в предстоящите „деликатни срещи” в Солун, Фердинанд поиска от Данев да го снабди с необходимата прясна „дипломатическа храна”. На 4 декември ръководителят на българската делегация съобщи, че Портата е непримирима по въпроса за Одрин, та ще се наложи натискане от страна на великите сили: „Очите на всички, в това число и на турците, са обърнати към нас.” Според оптимистично настроения Данев по спора за Солун „шансовете са по-скоро” на българска страна, но съглашенските посланици съветвали „най-настоятелно да запазим блока”. Той обещал при условие гръцкото правителство „да не прави сега шантажа с въпроса за дележа в Македония”. Личният негов съвет към монарха се свеждаше до продължаване на обиколката през Битоля и Прилеп: „Нужно е да се демонстрира пред съюзниците, че вън от всякакви сговори, сърцата на македонските българи са с нас и за нас” [184].

Принуден да съобрази мечтата си за излаз на Мраморно море, царят предостави на Министерския съвет да обсъди и реши въпроса за границата с Османската империя „по начин, който намира за най-целесъобразен и отговарящ на интересите на страната”. На 5 декември, след като бе посрещнат с „бляскав ентусиазъм” в Дедеагач, Драма, Кавала и Сяр, той се озова в Солун, обръщайки се предварително за съвет към правителството: „Предвид на деликатността на положението, трябва да зная какъв език е желателно да държа.” Това накара Гешов да изтъкне с показна гордост: „Царят ни никога не третира лично политически въпроси.” Генерал Р. Петров бе докладвал за „пълната неискреност и фалшивост” на принц Костантинос. Министерският съвет обаче телеграфира на Фердинанд да постъпва по съюзнически: „Предвид неизвестността относно изхода на мирните преговори и неясността на намеренията на Австрия, жизнените интереси на страната изискват да бъдем сплотени с нашите съюзници и всякаква разправия с тях да отлагаме.” Ако от гръцка страна се отвореше дума за бъдещата обща граница в Македония, царят трябваше да се ограничи с бележката, направена „в приятелска форма”, че най-справедлив е принципът на съразмерността, „тъй като предвид на огромните жертви, дадени от България, народът ще иска сметка от правителството, ако придобивките не са съразмерни с жертвите”. Генералите Фичев и Хесапчиев доложиха, че „е необходимо да се тури край на тези разпри, за да се избягнат възможните конфликти между съюзническите войски” [185].

Фердинанд се постара да избегне официалното посрещане като „гостуващ турист на гръцка територия” в Солун, поради което въпреки неколкократните гръцки запитвания не издаде кога точно ще пристигне в оспорвания град: „Не, няма да дам възможност на гърците да покажат, че те са господари на Солун.” По изричното царско желание посрещането стана пред Българското генерално консулство, докъдето се добра с лека кола. Фердинанд поздрави почетната рота от 14-и македонски полк, изслуша прочувствената реч на архимандрит Евлогий, след което сред стеклото се множество му бяха представени местните български първенци, учители и духовници. „Изтървал госта” на гарата, принц Костантинос го приветствува начумерен в консулството. Крал Георгиос и кралица Олга направиха по-добро впечатление, „извънредно любезни и сърдечни” [186]. Гръцкият монарх бе по-изискан в обноските от сина си, макар да бе установил своята постоянна резиденция в Солун. На 6 декември Министерският съвет реши да се настоява първо за линията Мидия — Родосто, а после да последва окончателно спиране на линията Мидия — Еркене — Сароския залив (между Енос и Сарос), която полковник Жостов нанесе на генералщабна карта и лично занесе на Данев. Първият български делегат бе упълномощен отначало да настоява на Мидия — Родосто „и да докара работата до скъсване”, но щом забележеше, че османските представители действително сa решени да скъсат, то веднага трябваше да поиска отлагано на въпроса, „за да направи последно опитване в София”. Тогава щеше да се предложи „линията Жостов”, като се договори построяване на железопътна линия до Родосто, по която да се осъществява икономически излаз на Мраморно море. За Одрин обаче общественото мнение бе непримиримо. Царят държеше по стратегически причини на линията Мидия — Родосто, но утвърди взетото решение и то бе предадено на Данев с пояснението, че турците имат ориенталска психика, та „необходимо е да се пазарим” [187]. И пазарлъкът се разрази, използуван от противниковата страна. Отговорностите за последиците се стоварваха върху Министерския съвет.

Правителството поиска от генерал Фичев подробен доклад за състоянието на цялата действуваща армия с оглед хода на преговорите за мир, но му бе отказано поради непреодолимата категория „строго секретно”, дори и при използуването на шифъра. Затова пък когато началникът на щаба запита „как вървят работите и какво е политическото положение”, правителството му отговори, че това си е негова тайна. Учудваща размяна на нелюбезности между два най-отговорни органа на българската държава. На 6 декември генерал Фичев докладва само за положението на 3-а армия, продължаващо да бъде “все така неудовлетворително” — от 15 дена не могла да се снеме от позицията си при Чаталджа. Загубената маневрена способност, големите мъчнотии в изхранването, затруднената медицинска помощ, липсата на пътища и калта създаваха огромни грижи на Главното командуване, още повече, че „генерал Димитриев се е доста разколебал, та духът на армията му доста се е намалил” [188]. От това зависеше и духът на българските делегати в Лондон.

Генерал Фичев бързаше да оползотвори затишието за подготвяне от 1-ва и 3-а армия, на тилната позиция на линията Чантъ — Синекли — Странджа, където в случай на прекъсване на преговорите да се води активна отбрана. На 6 декември генерал Савов съобщи на командуващите своята преценка относно хода на преговорите за мир: „в непродължително време ще ни се постави въпросът, сме ли в положение да продължим войната”, на който е необходимо даването на точен отговор, за „да не въведем в заблуждение нашата дипломация, което би имало гибелни последствия за бъдещето на отечеството”. Той поиска спешно да му се направят подробни доклади за всестранното състояние на отделните армии и отряди, за да се установи дали „без особен риск можем да ги употребим в бойни действия” [189]. При условие, че щяха да останат снабдителните линии Кадъкьой — Димотика и Дедеагач — Димотика.

Още същия ден генерал Димитриев свика на съвещание своя щаб и началниците на дивизии, в които преобладаваше неблагоприятното мнение: „За настъпателни действия нашата армия е вече неспособна, особено на тази местност и в това време на годината както поради материалното си разстройство, така и поради състоянието на духа.” Войниците желаеха мира, но дисциплината им не бе разрушена — „ако стане нужда да се защищава придобитото, то войските са годни за активни отбранителни действия”. Позицията Странджа — Синекли обаче се намери неудобна за упорита отбрана. Като непременно условие се подчерта редовното снабдяване, за да се преодолее страхът не от врага, а от глада. Холерата, големите загуби, изтощението от изнурителните походи, пълната откъснатост от домашните не можеха да не повлияят отрицателно върху духа [190]. Участниците в съвещанието се чувствуваха задължени да кажат „самата истина”, за да не вкарат дипломацията в грешки, които „могат да изложат отечеството на гибел при водене на преговорите за мир” [191].

Разграничавайки се от началник-щаба, на 7 декември генерал Савов заповяда в случай на подновяване на военните действия 1-ва и 3-а армия да се бият на старата си чаталджанска позиция, защото по военностратегически и политически причини е невъзможно да се изоставя вече заета позиция. Недоволен от „черногледството”, вечерта той извика генерал Димитриев на телеграфния апарат, за да му посочи вероятността турците, за да не предадат Одринската крепост от глад — да прекъснат преговорите и да настъпят веднага с цел деблокиране на обсадената крепост. Помощник-главнокомандуващият допусна настъплението да се извърши от Чаталджанската позиция, свързано с настъпление от Галиполския полуостров, където се съсредоточаваха значителни вражески сили, или само откъм Чаталджанската позиция. Той нареди да се направи от невъзможното възможно, но 3-а армия да се върне и срещне противника на предишната си позиция и да го отблъсне, „от което ще зависи да вземем Одрин с глад, който турците по никакъв начин не искат да предадат”. Генерал Димитриев гледаше на старата позиция като на ариергардна, като главната позиция се подготви на линията Сарай — Черкезово — Карталтепе: „Друг изход от сегашното положение аз не виждам... При сегашните съдбоносни обстоятелства важно е да не погубим армията тук, а Одрин е второстепенна работа” [192].

Генерал Савов реши да покаже на генерал Димитриев, че пред него не е генерал Фичев, и го накастри: „Главоболията, които работите в 3-а армия създават, са неимоверни и понякога непреодолими. Веднъж едно мнение поддържате, а друг път — друго.” Ставаше дума за избора на новата позиция: „С това, разбира се, предизвиквате противоречиви разпореждания, които зле се отразяват и на 1-ва армия, която в нищо не е крива. Тия лутания именно ще докарат работите дотам, че противникът ще ни свари в разплох, защото 16 дена (са — б. а.) откак сме сключили примирието и тия 16 дена са употребени изключително за работи на 3-а армия.” За избягване противоречащите на правилата за водене на войната разпореждания генерал Димитриев бе призован да се съобразява точно с директивите на Главното командуване. Заемането на позицията Сарай — Черкезово — Карталтепе щеше да бъде в разрез с важни военни и политически причини, които в Главната квартира не можеха да пренебрегват. Генерал Савов помоли „най-настоятелно” Данев да не се дава никакъв повод за прекъсване на преговорите, за да се спечелят няколко дни за снабдяването на 3-а армия [193].

Тежкото продоволствено и здравословно състояние на 3-а армия налагаше да се продължават преговорите за мир. На 6 декември генерал Савов прецени в доклад до Фердинанд международното положение като „твърде неблагоприятно” за България, защото никоя велика сила не била „искрено и определено” на нейна страна: „При тия условия последствията даже от една още победоносна кампания се явяват твърде проблематични. Ето защо въпросът за продължаването на войната или не е въпрос твърде важен и за него трябва да вземе отговорността отговорното правителство.” Той се застрахова и по отношение на обсадената крепост: „За Одрин това е въпрос на политиката, в която не мисля, че ние, военните, можем да се месим” [194]. Поне през този период на войната.

Но още на следващия ден помощник-главнокомандуващият, позовавайки се на съобщения от Данев стремеж на Портата да добие снабдяването на Одрин с храна, понеже „положението там не е розово”, допусна, че крепостта може да се предаде от глад. Следователно османското Главно командуване щяло да се принуди да прекъсне преговорите и незабавно да подеме настъпателни действия „било от Галиполи, свързани с такива от Чаталджа, било само откъм Галиполи”. Ето защо генерал Савов заповяда 1-ва и 3-а армия да са готови за възобновяването на бойните действия, а 7-а рилска дивизия по-скоро да се съсредоточи на Галиполския полуостров. Но докладите на генералите Димитриев и Диков не бяха обнадеждаващи, а те трябваше да се имат предвид при вземането на съдбоносното решение за продължаване или прекъсване на преговорите [195].

В заседанието на 6 декември османските представители заявиха, че още не са получили пълномощия да преговарят и с гръцката делегация, поради което преговорите се отложиха. В частни разговори те помолиха да се позволи продоволствуването на одринския гарнизон. Естествено молбата бе отблъсната, като излизаща извън компетентността на дипломатите. Гешов отхвърли поставянето на въпрос, решен вече с примирието: „Възмутени сме от надменността на турците да искат снабдяването на Одрин с храна. Не трябва да се допуща дори да се разисква.” Норадунгиян ефенди сам призна, че въпросът може да се остави за разрешение от посланическата конференция [196]. Тя служеше като втора утвърждаваща инстанция, бранеща интересите на отделните велики сили и покровителствуваните от тях балкански държави.

Фердинанд продължи пребиваването си в Солун на 6—7 декември, разменяйки протоколно-лицемерни гостувания с представителите на гръцката династия. Той присъствува на литургия в черквата „Св. Кирил и Методий” по случай имения ден на Николай II, зачитане, предназначено да запълни отсъствието му в руската легация. На тръгване царят награди синовете си, генералите Петров и Тодоров и пълномощния министър Станчов с ордени „За храброст” — последния като запасен подпоручик „за примерно изпълнение на ординарческа и разузнавателна служба във време на бой” [197]. Кой от наградените заслужаваше ордена си въпреки пропуснатото изпреварващо влизане в Солун реши царското благоволение.

Главното командуване бе заето с мисълта да усили българското военно присъствие на решаващите Чаталджански и Галиполски фронтове. В Солун останаха само три дружини и шест батареи. На 7 декември генерал Савов даде следните наставления на генерал-майор Христофор Хасапчиев, представител при гръцката Главна квартира: „Да се протакат нещата, както са били досега, догдето не се сключи мирът или се почнат военните действия, защото иначе ще се поставим в лошави политически условия и можем да унищожим успеха на нашето оръжие в Македония. Обаче трябва да се направи всичко възможно да се избягват стълкновения между съюзническите войски“ [198].

Докато Фердинанд се стараеше да играе ролята на „домакин” в Солун, обръщайки генералното консулство в свой дворец, ЦК на ВМОРО изготви и му връчи меморандум на надежди и отчаяние: „Нашата мечта — мечтата на българския народ, ето вече се сбъдва — и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички кътове на етнографическа България под българско знаме.” Съдбоносното „ако” обаче навяваше „страшната мисъл”, че съюзниците на България могат да наложат разпокъсването на Македония, унищожавайки спасителната идея за автономия. Приготовленията на сръбските и гръцките военни власти показваха, че окупацията на български земи няма да бъде временна. Ръководството на ВМОРО призова царя да се застъпи „с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване”, при което можеше „да разчита на помощта на македонския българин до последната му капка кръв” [199]. То вярваше, че Балканският съюз е сключен върху идеята за автономия, а съюзниците на България искат да я разрушат.

Генерал Савов ревниво бранеше правата на Главното командуване, направляващо операциите на цялата действуваща армия, и никак не обичаше командуващите отделни армии да му внушават стратегически съображения. Според сведения на разузнаването на 8 декември вражеската Чаталджанска армия наброяваше 125—140 000 души, като се забелязваше ускорено пренасяне на войски и към Галиполи. За помощник-главнокомандуващия бе твърде вероятно 1-ва и 3-а армия да се отбраняват на Чаталджа, където „турчинът се е здраво загнездил”, а сформиращата се 4-а армия да настъпи към Булаирската позиция [200]. Но стратегическо решение още не бе взето.

След като прецени мненията на началниците на дивизии, генерал Кутинчев на 10 декември достигна до извода, че 1-ва армия, с изключение на 3-а балканска дивизия, „е поставена в доста добро материално и морално състояние и е в положение да води без риск военни действия”. Дори се изрази увереност в успеха. Необходимо бе само да се осигури подвозът на продоволствени и фуражни припаси. Командуващият посрещна спокойно предположението на Главното командуване, че прекъсването на преговорите може да се очаква всеки ден, а възобновяването на военните действия след шест дни: „Турците искат да скърцат и плашат зайците” [201]. Подобна бодрост на духа допадаше на генерал Савов и несъмнено щеше да повлияе при избора на следващия командуващ съединените армии. Генерал Фичев пак настоя тилната позиция Чантъ — Синекли — Странджа да се разглежда като главна, а тази при Чаталджа определи за ариергардна. Ако противникът настъпеше с превъзхождащи сили, авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия трябваше бавно да отстъпят на главната позиция, пред която се разполагаха минни заграждения. Опарил се веднъж от Чаталджанската позиция, генерал Димитриев мечтаеше да измъкне неприятеля от нейните укрепления и да го бие на новата позиция, където да се яви изнурен, гладен и с малко артилерия, за да бъде разбит и отрязан в базата си [202].

Вечерта на 8 декември Джордж V даде прием в Бъкингамския дворец, като най-дълго разговаря с българската делегация. Той обеща пълно съдействие за постигане успех на конференцията. Не пропусна да изкаже задоволството си от срещата между Фердинанд и Георгиос в Солун [203]. Пореден знак за запазването на Балканския съюз.

Държането на османските делегати „в младотурски дух” подсказваше, че те няма да отстъпят, ако великите сили не „натиснат Портата” да се открехне. Възелът на спора се заплиташе около Одрин — „без Одрин няма мир”. Съглашението бе по-склонно да въздействува в Цариград макар и с доброжелателни съвети. Фердинанд обаче поиска чрез военния аташе в Петербург, подполковник Борис Сирманов, големокалибрени оръдия и бойни кораби. Генерал Сухомлинов доложи на Николай II, а той го насочи към Сазонов и Коковцов „предвид новосложилите се политически обстоятелства”. Поради надеждата за добър изход на започналите мирни преговори и желанието да не се възобновяват военните действия, заплашващи европейския мир, „и за избягване обвиненията в подстрекаване и явно поддържане на България”, руското правителство засега отклони удовлетворението на молбата. За да подслади отказа, военният министър остави отворена вратичка, че ако се подновят бойните действия и Русия бъде принудена да се намеси, „тогава не два броненосеца, а целият черноморски флот в 24 часа ще дойде на помощ за смитане на Чаталджанската позиция” [204]. Всъщност заемането на тежки оръдия бе по-вероятно.

Бобчев отправи друга молба на 9 декември до Коковцов — да се наложи „одринската линия” Енос — Еркене — Мидия. Тази постъпка бе веднага предприета чрез Гирс. Руският министър-председател се възползува от случая да обърне внимание върху опасността да не би между България и Гърция да се случи „нещо повече от скарване” и без да вземе отношение спрямо принципа на съразмерността, наставнически се произнесе, че „сега е важно да завършим общата си работа в Лондон и после да се занимаваме с въпроса за взаимните между съюзниците отношения” [205]. За споровете между България и Гърция обаче не бе предвиден арбитраж.

Посланическата конференция се обяви против български излаз на Мраморно море и реши да се остави „достатъчен хинтерланд” на Цариград и Протоците. Данев, предвиждащ неблагоприятното решение, незабавно се съобрази с волята на „европейския концерт”: „При тази обстановка надали има смисъл да искаме линията Родосто — Мидия, с което ще се поставиме само в разрез на силите, от жеста на които очакваме сключването на мира.” На 10 декември Фердинанд изрази голямото си съжаление: „Нам не остава друго, освен да се простим с Мидия — Родосто. Гледайте поне хинтерландът да не остане по-далеч от Сарос.” Ръководителят на българската делегация бе натоварен да настоява за островите Тасос и Самотраки, разположени пред Кавала и Дедеагач: „Аз (Фердинанд — б. а.) бях сега там и говоря по предмета и от името на нашия Генерален щаб” [206].

Въпреки застраховащото си нежелание да се меси в политическите съображения на правителството овластеният с правата на главнокомандуващ генерал Савов започна да поставя своите прословути срокове. На 10 декември той се обърна към царя и министър-председателя с предупреждението, че противникът нарочно протака преговорите, за да спечели време, и усилвайки се с нови войски на Чаталджанската позиция и Галиполския полуостров, да получи настъпателна способност и още веднъж „да опита своето щастие с оръжието”. Генералът подчерта, че Одрин трябва да бъде присъединен и поради важната си военностратегическа стойност; следователно оръжието отново щеше да заговори: „Важното за нас е да не се даде време на противника да се усили. Смятам, че за тая цел преговорите не би трябвало да продължат повече от 4—5 дена, след който срок военните действия да се почнат, ако нашите условия не се приемат.” Въпреки че армията не бе напълно снабдена с храна, топло облекло и обувки за зимна война. Закъсняването на 7-а рилска дивизия да се съсредоточи на Галиполския полуостров, ако бойните действия биха се подновили по-рано от горепосочения срок, можеше да постави Главното командуване в затруднено положение [207]. Оказа се, че времето работи повече в полза на врага.

Гневът на Фердинанд срещу „черногледия” генерал Димитриев не премина лесно. Генерал Савов пък търсеше защита на своята откровеност, целяща осветляването, „а не да се упражнява натиск върху политиката на правителството”. На свой ред той се оплака, че министрите държат Главната квартира „в пълно неведение относно хода на преговорите за мир, защото, види се, считат, че тия въпроси не са от нашата компетентност” [208]. Държавниците и висшите военни трябваше да притежават поне азбучна грамотност за оправяне в „другата” област, намираща се в тясна връзка с „тяхната”.

След като Портата се съгласи да преговаря и с гръцките представители, на 10 декември конференцията започна същинската си работа. Съюзниците представиха своето общо предложение, като поискаха: отстъпване на цялата османска територия, разположена на запад от линията Родосто — залива Малатра (източно от Мидия), с изключение на Галиполския полуостров; отстъпване на Беломорските острови; отказ от всички права върху Крит. Тъй като Осман Низами паша повдигна въпроса за снабдяването с храна на населението в Одрин, Данев го отправи към генерал Иванов. Самият той бе на мнение да се натовари специална комисия по раздаване на храна за коледните празници, за да се предразположат силите и „за да се избегне прекъсването на преговорите, както искат нашите военни власти и тукашните посланици”, като се спечелят още няколко дни [209].

Първият български делегат не знаеше за обрата в Главната квартира. Неговото омилостивяващо ходатайство не мина пред царя и Министерския съвет: „Ако е въпрос за човеколюбие, нека Турция го упражни, като предаде крепостта и спаси не само обсадените християни, но и всички.” Включително мюсюлманите и евреите. Данев чакаше знак от Главното командуване кога армията ще е готова за действие: „Вместо да скъсват турците, ще искам аз да скъсам, за да заставя силите да упражнят още по-силен натиск в Цариград в полза на мира с Одрин на България.” Той зачеркна в телеграмата: „Моето интимно убеждение е, че войната мъчно ще бъде подновена, но все пак трябва да бъдем готови и да стоим здраво на позицията си” [210].

Според генерал Иванов трябваше да се предприеме опит за превземане на Одринската крепост още в началото на войната чрез бързо настъпление по двата бряга на Марица, което при успех щеше да направи твърде възможен пробив на Чаталджанската позиция и да ускори сключването на мира. Най-сетне на 6 декември генерал Савов назначи комисия под председателството на командуващия 2-ра армия, която да проучи възможностите за атака, „ако общата обстановка позволи”, на кой участък и с какви средства. След тридневно съвещание в Свиленград на 11 декември комисията състави протокол, установяващ, че превземането на крепостта посредством ненадейно нападение вече е невъзможно, постепенната атака пък е съвсем неподходяща, а за продължителна предварителна бомбардировка не достигаха снарядите и следователно най-подходяща бе ускорената атака „с най-голяма вероятност за успех” на Източния сектор. Поставиха се искания за усилване на обсадната армия с пехота, артилерия и инженерни части. Командуващият докладва, че моралното състояние на войските е много добро и могат без риск да се употребят в бойни действия, за да свърши по-скоро войната „с последния замах” [211].

Генерал Савов предаде на царя своето тълкуване на протокола, чието съдържание потвърждавало невъзможността след 10 октомври крепостта да бъде превзета с открита сила. Ускорената постепенна атака на избрания сектор могла да се предприеме само след подсилване с три пехотни бригади с тяхната артилерия и след привличането на всичката гаубична артилерия на 1-ва и 3-а армия: „Горното докладвам, за да види Негово Величество с каква лекост са се отнасяли някои врагове към тоя въпрос, като в края на октомври и началото на ноември са настоявали да се атакува тая крепост с открита сила” [212]. Камъкът, хвърлен по генерал Велчев, улучи генерал Иванов.

Помощник-главнокомандуващият си позволи да вдигне завесата, спусната от генерал Фичев пред боеспособността на действуващата армия. В доклад от 12 декември той поиска от Министерския съвет да се попълни недостигът, възлизащ при обувките на 25—40% и при облеклото на 20—30%. Липсата на топли дрехи водеше до заболявания и премръзвания. Бойните припаси бяха осигурени за разлика от продоволствените и фуражните припаси — брашно за 20 дни, зърнен фураж за 10 дни, сено за 5 дни. С възобновяването на военните действия превозването на храни през Одрин щеше да се прекрати, другите снабдителни линии бяха доста заобиколни, а в Бяло море трябваше да се разчита на гръцкия флот. Следователно армията бе застрашена след неколкодневни боеве да остане без фураж, което означаваше да загуби своята подвижност, особено артилерията. Изучавайки ненадеждността на снабдителните линии, генерал Савов не се произнесе положително дали действуващата армия може да бъде осигурена в продоволствено и санитарно отношение за една по-продължителна кампания. Той се обърна към министерствата на войната и на финансите да дадат „мило и драго”, за да бъде възможно успешното по-нататъшно водене на войната [213].

Ободряваща новина бе подобряващото се здравословно състояние на армията, наброяваща повече от 240 000 пушки. Моралното и материалното положение на войсковите части се прецени като „относително добро” с изключение на тези от 3-а армия и 3-а балканска дивизия, влязла в състава на 1-ва армия, обаче и те не бяха „непоправими”: „Така че изобщо може да се твърди, че армията е в положение да води и занапред без риск военните действия, при непременното условие обаче да и се осигурят хранителните и фуражните припаси, както и топло облекло. В противен случай лишенията могат да я разстроят, деморализират и докарат до положение на пълна бойна неспособност” [214].

След като обсипа с данни зажаднелите граждански власти, помощник-главнокомандуващият повери на царя и правителството: „... В свръзка със създаденото положение от преговорите за мира и общото политическо положение, да се разреши въпросът за продължението или непродължението на войната, при условие обаче, ако продължението на войната бъде решено по принцип, то преговорите за мира да не се протакат повече от 5—6 дни, защото в противен случай ние действително печелим време да си увеличим хранителните припаси, но, от друга страна — турците се обновяват и усилват, та опасно е да не вземат числено надмощие над нас и тогава да бъдем поставени в затруднително положение” [215]. Твърде дълго изречение за стила на един генерал, но и Министерският съвет се нуждаеше от подробни разяснения по военните работи.

Отново станал нетърпелив, генерал Савов даваше все по-къси срокове на правителството. На 13 декември той вече прецени, че разполагаемите продоволствени средства „могат да ни позволят да водим война за месец—месец и половина, при условие че в най-скоро време ще се набави топло облекло за хората”. За потвърждение се приведоха множество цифри, бележещи чувствително увеличение: „Ако сега в зависимост от тия данни правителството вземе решение да се подновят военните действия, то необходимо е непременно преговорите да се прекъснат след 4— 5 дни и военните действия да се подновят; при това, след като обстановката ясно се обрисува и се види, че турците на Чаталджа ще се държат отбранително, ние съгласно с взетото решение на назначената за тая цел специална комисия ще можем да насочим усилията си за вземането на Одрин чрез ускорена постепенна атака, за която цел ще бъдат нужни не по-малко от 20 дни” [216].

За да подготви морално войските за продължаването на войната, генерал Савов отдаде на 13 декември заповед по действуващата армия ¹ 68, прочетена пред строя на всички роти, батареи и ескадрони: „От хода на преговорите за мира става ясно, че противникът не желае да отстъпи нито педя от земята, която нашето победоносно оръжие зае. Той иска с един размах на перото да унищожи онова, което вие заедно с падналите ваши братя храбреци спечелихте.” Наричайки поведението на Високата порта „подигравка със славното българско войнство”, помощник-главнокомандуващият посочи единствения път: „Прочее, пригответе се за нови победи и с вашето неудържимо „напред” докажете отново на противника и на целия свят, че българското отечество заслужава по-голямо уважение” [217]. Уважение, на каквото се радваха българските пратеници в Лондон. Външнополитическата пропаганда не бе силно българско оръжие, поради което съюзниците сполучиха поне в част от европейския печат да засенчат славата на победите в Тракия. Това накара Гешов да изпрати окръжно до пълномощните министри, изтъквайки, че българският народ, възпитан в училище и подготвен в казармата, се вдигна за постигане „национално самоопределение и единение”, неговите синове „тръгваха не като на бой, а като на сватба и веселие”. За никого не бе тайна, както и за Високата порта, че „ролята, която се падаше на България, и задачата, която трябваше да решава, бяха едни от най-тежките, затова най-съдбоносните за общия успех”. На Тракийския боен театър империята съсредоточи главните си сили, виждайки, че „единственият най-сериозен противник е само България”, а тамошните сражения „решиха изхода на войната, и на България с гордост и заслуженост може и сега, и в историята да се припише, че тя на своите плещи изнесе най-главната и най-тежката задача”. Като наблегна върху освободителния характер на войната, министьр-председателят посочи изключително важното принципно положение, за жалост твърде вредно за националното дело, че България „в стремежа си да постигне прямата цел не поставя във военните действия политически обекти, подири неприятеля там, гдето той се намира; там тя нанесе решителни удари и упована на своята сила и правото, което тя има и които умножиха нейните жертви, спокойно и с вяра гледа бъдещето си”. Гешов отново издигна принципа на съразмерност на сили, жертви и придобивки — българската действуваща армия надминаваше по численост другите съюзнически армии, взети заедно, даде повече жертви от тях и освободи повече от половината от територията на Европейска Турция [218]. Казваше се истината, но дори всички влиятелни европейски вестници да я повтореха в милионни тиражи, дали щяха да я признаят в столиците на съюзническите държави? Нямаше никакви основания за спокойствие.

Венизелос пристигна в Лондон да преговаря не само с османските делегати, а и с Данев, без да видоизменя „прекаленото” си искане. Той каза на Баучер, че щял „да даде всичко за Солун, но него трябвало да има”. Първият български делегат изказа мнение пред правителството, че е необходимо да предложи една гранична линия, отговаряща напълно на съразмерността, за да се убеди гръцкият министър-председател „колко неговото искане е далеч от тия принципи на справедливост и колко ние, за да откупим приятелството с гърците, сме готови да отстъпим от тая линия, но без да жертвуваме местности като Солун, които съставляват повелителна необходимост за страната”. Гешов обаче напомни становището на царя, че „не трябва да се предлага на гърците граница, додето не знаем какво ще добием на изток и кои острови ще получат те (гърците — б. а.), за да направим сметка дали приблизително съразмерна част ще получим ние”. Едва след тази „пропорционална сметка” щеше да се предложи и българската гранична линия. Той съобщи строго поверително, че вероятно България ще поиска „като минимум западната граница на Санстефанска България, включително Солун, без Света гора”, над която гръцкото правителство искаше да упражнява светската власт [219].

Според сведения от Цариград на 13 декември Портата отхвърлила предложенията на съюзниците. Данев видя три възможности: контрапредложение на османската делегация; прекъсване на преговорите, за да започнат военните действия; прекъсване на преговорите, без да се нарушава примирието. Той предпочиташе съюзниците да скъсат и възобновят военните действия: „Затова моля най-настоятелно да ми се дадат нужните указания дали войските са готови за активни действия. Моето интимно убеждение е, че дотам не ще се дойде, че силите ще се намесят и ще ни спрат, обаче такъв език от наша страна ще повлияе и на турците, и на посланиците и последните по-усърдно, следователно по-успешно ще упражняват давление върху политическите кръгове в Цариград и по-лесно ще ги склонят на мир.” Генерал Савов препоръча още малко търпение: „И утре минете миролюбиво и не скъсвайте преговорите. След 4—5 дни мисля, че ще може да станете по-войнствени” [220].

Царят не сподели мнението на Данев, не се възприе то и от Министерския съвет в заседанието му на 14 декември. Първият български делегат бе натоварен да заяви на утрешното заседание енергично, че България е готова веднага да поднови бойните действия, но преди това да предаде турските възражения и да чака инструкции от София, като непременно уреди да има заседание на 17 декември. Според сведение на Ризов Русия щяла да се намеси, ако Портата не отстъпи Одрин и поднови войната. Гешов телеграфира в Лондон мнението на генерал Савов, че армия „която си е отпочинала вече, е в добро положение откъм храната и облеклото, и след четири-пет дена ние можем да подновим военните действия”: „Предвид на всичко това, няма защо да се боим от прекъсване на преговорите, но трябва да предупредим Турция, великите сили, особено Русия, че след нова война ние няма да се задоволим вече с одринската линия.” Данев трябваше да заяви на граф Бенкендорф, че България е готова да отстъпи от предложената по тактически причини линия Мидия — Родосто, ако силите се намесят и наложат като окончателна „линията Жостов” и военно обезщетение. Енергичният език на Данев и искането да се отговори „категорично да или не” допаднаха на повечето български дипломати, защото, както се изрази Ив. Ст. Гешов: „Турция само такъв език разбира, а още повече го разбира, когато има и побой!” Все по-упорито се заговори за „евентуално скъсване” [221].

Осведомявайки помощник-главнокомандуващия, че Русия е решена да наложи отстъпването на Одрин, Гешов добави: „За всякой случай обаче Вие очаквайте заповед за подновяване на военните действия.” На свой ред генерал Савов предложи БТА да оповести, че трудностите, създавани от Високата порта в преговорите за мир, издават нейните намерения да продължава войната, в която българските войски са готови да се бият при първия зов. Министър-председателят сложи резолюция за изчакване: „Намери се за прибързано от Министерския съвет” [222].

Докато правителството и делегатите водеха официални преговори за мир в Лондон, генералите Савов и Фичев решиха отново да прибягнат до услугите на Хаджикалчов. Фердинанд се съгласи да благослови тайната мисия и помощник-главнокомандуващият написа упълномощаващо писмо до Назъм паша. Българският пратеник трябваше да склони Кямил паша „да сключи по-скоро мир”, и то на поставените от Балканския съюз условия. Със специален вагон през Одрин и Лозенград той премина между чаталджанските укрепления и се озова на Босфора по неговите думи „като гълъб с маслинено клонче в устата“ [223].

От 10 до 14 декември Хаджикалчов проведе три срещи с Кямил паша и Норадунгиян ефенди. Великият везир призна, че след загубената битка на линията Бунархисар — Люлебургаз османската армия „бягала и изглеждало, че Цариград е изгубен”, поради което се обърнал с молба към Фердинанд да бъдат сключени примирие и мир. Така той щял да стане спасител на столицата и би могъл да отстъпи Одрин, обаче несполучливата българска атака срещу Чаталджанската позиция променила положението на нещата. Оживените разговори се съсредоточиха около възможностите за изтеглянето на гарнизоните от обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина и прехвърлянето им с оръжието в Мала Азия. Одринският гарнизон обаче можеше да се изтегли единствено в тила на българските армии към Чаталджа или Булаир, където да усили вражеската съпротива. Кямил паша изглеждаше склонен да приеме една граница от Дедеагач до Чорлу, за което предложи да подкачат преки преговори между Българската главна квартира и Високата порта посредством шифрована преписка. Той дори изрази готовност да се срещне на Чаталджа лично с Гешов. Норадунгиян ефенди отиде още по-далеч, заговорвайки за отбранителен съюз между империята и България с по-сетнешно привличане на Сърбия [224]. Великият везир обаче твърдеше пред Вангенхайм и Палавичини, че от Одрин никога няма да се откажат и щели да предпочетат продължаването на войната [225].

Хаджикалчов вече предвкусваше сладостта на успеха, когато го сполетя горчиво разочарование — „останах гръмнат”. За да посее недоверие между балканските съюзници, Портата реши да „изтърве” малко информация, злепоставяща българската външна политика като неискрена — официално преговаря в Лондон, а в същото време търси преки връзки в Цариград. Според Данев това означаваше българските делегати на конференцията да бъдат „удавени с плюнки”. На 13 декември виенското Кореспонденц бюро пусна в обръщение умишлено налучкващо съобщение: „Генерал Савов пристигна тук под псевдонима Калчов, банкер; миналата нощ и вчера заран той имал продължително съвещание с великия везир; казват, че било постигнато съглашение за бъдещата турско-българска граница и по други въпроси и че сключването на мира се смята за сигурно” [226]. На строгото запитване Норадунгиян ефенди отговори на Гирс, че генерал Савов телеграфирал на Назъм паша с препоръка за Хаджикалчов [227].

Възмущението на българското правителство не бе по-малко от онова на руската дипломация. БТА веднага опроверга сензационните заглавия по първите страници на вестниците: „Упълномощени сме да опровергаем по най-категоричен начин горното известие, което е само плоска интрига; българското-правителство никога не е нито помисляло да води особени и тайни преговори с Турция.” Но тъй като присъствието на Хаджикалчов бе разкрито, „Мир” се ограничи с допълнението: „Ако наистина известният банкер от Пловдив господин К. Хаджикалчов е отишел в Цариград, то не може да бъде за друго освен за негова частна работа.” Неприятно изненадан, Гешов се разпореди до пълномощните министри: „Веднага опровергайте по най-категоричен начин това, като прибавите, че никога не е било помисляно дори българското правителство да води особени и тайни преговори. Тоя слух е една интрига” [228].

Верен на скъперническата си привичка, Хаджикалчов забрави да плати сметката си в хотел „Пера палас” — оправда се, че не получил никакви командировъчни, и потегли по обратния път към Лозенград. Тук обаче „веяло вече друг вятър и никой не мислил за споразумение с Портата”. Гешов се обяви рязко против всякакви успоредни отделни преговори и заплаши с подаване на оставка. Неклюдов се намеси в името на Балканския съюз да бъдат прекратени незабавно сепаративните постъпки в османската столица. Изправен пред „най-неприятните последствия” на широко разгласената мисия, Фердинанд реши да й сложи точка. Той поиска обяснение от генерал Савов за писмото пълномощно, с което без негово знание Хаджикалчов бил натоварен да преговаря за сключване на мир [229].

Когато вестникарите разпитваха любопитно Хаджикалчов за разходката му през фронтовата линия, той трябваше да им разправя как е гонил лихвите на длъжници край Златния рог, но пред близки приятели не скриваше негодуванието си от „слънчогледната политика, сиреч политиката, която се меня всеки час”. Дипломатът любител не получи никакво поне морално възнаграждение за положените усилия, за да обере бадемите и стафидите на замесения дипломатически козунак, напротив, подхвърляха му хапливи укори за „политическото манячество”. Едва сега той разбра, че е действувал като доброволен сондьор в дълбоките пластове на цариградската почва, откъдето обикновено бликва солена морска вода. Неговият приятел Кямил паша пък се учуди „как може да има две власти в едно и също място”, след което заяви, че не може да отстъпи Одрин. По разузнавателен път се узна, че въпросът за Одрин ще навлезе в решителен етап, ако се заплаши със скъсване или направо се прекъснат преговорите. Тогава Портата щеше да разчита единствено на посланическата конференция, главно на Германия и Австро-Унгария [230].

Министрите рядко бяха виждали Гешов толкова ядосан, както в заседанието на 15 декември, посветено на намесата на неотговорните фактори във външната политика. Наложило му се да дава обяснения пред Неклюдов и съюзническите дипломатически представители, твърдейки, че Хаджикалчов предприел пътуването си до Цариград и без знанието на царя. Министър-председателят преглътна един от приготвените „горчиви хапове” и отложи подаването на оставката. Не беше време за правителствена криза. Министерският съвет изрази недоволството си от Главното командуване, което на всеки 24 часа различно гледа на армията — ту гори от нетърпение да влезе в Цариград, ту я обявява за ненадеждна, ту иска да се протакат преговорите, ту да се скъсат час по-скоро. Колата на българската политика се теглеше от орел, рак и щука [231]. Сравнението все още звучеше доста пресилено, но основата за недоразумения между двореца, правителството и Главното командуване бе заложена.

Контрапредложението на Портата бе оповестено в заседанието на 15 декември: Одринският вилает остава в империята; автономна Македония начело с протестантски княз, избран от съюзниците между династиите на неутралните държави; Албания под скиптъра на султана и с османски принц; участта на Крит да се уреди между силите покровителки и империята; Беломорските острови остават в нейните граници. Условия, коренно различни от казаното пред Хаджикалчов. Данев нарече контрапредложението толкова неприемливо, че дори не ставало като основа за разискване. Решид паша припомни, че преди обявяването на войната съюзниците се задоволявали да настояват в колективната си нота за въвеждането на реформи. Първият български делегат му възрази, че „благодарение на войната, положението се е коренно променило, за което Високата порта трябва да държи сметка, като направи друго по-приемливо насрещно предложение”, ако сегашното не е нейната последна дума. Той отложи заплашването със скъсване за следващото заседание, след като предизвести посланиците и подготви почвата [232]. Победоносната война зачеркна спасителната автономия.

Единственото нещо, което смущаваше Данев, бе цитираната от Гешов телеграма на генерал Димитриев, че „положението е неизменно”. Наложи се министър-председателят да го успокои, че телеграмата е отпреди десет дена, когато командуващият 3-а армия, повлиян от скорошния си неуспех, се боял да не би да го накарат отново да атакува Чаталджанската позиция: „Такова намерение не съществува у Главната квартира.” Въпреки това на 16 декември Гешов напълно одобри заплашването със скъсване на преговорите. Данев нарече присъединяването на Одрин „условие, без което не може” да се сключи мир [233].

Срещнала общата съпротива на съюзниците, Портата пожела да предостави появилите се спорни въпроси за разрешаване от посланическата конференция. На 17 декември царят и правителството стигнаха до единодушното мнение, че „всичките спорни въпроси вкупом не бива да се подлагат”. Допускаше се силите да решават по своя инициатива само онези въпроси, конто „се окажат неразрешими”, но и за тях съюзниците си запазваха правото да приемат решенията им само ако бъдат удовлетворени техните минимални искания [234]. Превърналото се в навик очакване на Портата да получи подкрепата на приятелските й велики сили този път не се сбъдна.

Преди заседанието на 17 декември Решид паша изключи Одрин от спорните въпроси, при което Данев заяви, че в такъв случай не остава нищо друго, освен да се подновят военните действия. Съюзническите делегати се съгласиха да притиснат противника „о стената”, за да не му се позволи повече да печели време. Заседанието се отложи под предлог, че инструкциите на османските представители не били ясни и правилно предадени. Данев се интересуваше дали 2-ра армия може след прекъсването на преговорите да превземе Одринската крепост без двете сръбски дивизии. Генерал. Савов се позова на дезертьори, свидетелствуващи за разложение и глад в обсадения гарнизон и пораждащи очакването крепостта да падне след 10—15 дена [235]. Бегълците се стараеха да говорят приятни неща пред разпитващите ги офицери..

Посланиците съветваха да не се бърза със скъсването. Данев ги предупреди, че ако и следващото предложение на Портата бъде неприемливо — „ще повишим тона”. Но в себе си той бе на мнение да се продължат преговорите, „особено защото генерал Савов не се види разположен да атакува Одрин, а засега активните военни операции не би могли да имат друг обект”. Ръководителят на българската делегация запита правителството дали не е за предпочитане да се поддаде на противниковата тактика на протакане до предстоящото предаване на Одрин, но, от друга страна, смяташе, че е възможно прекъсването на преговорите да повлияе за скорошното сключване на мира. Според него Сърбия щеше да се възползува от прекъсването, за да иска изменение на договора, Гърция — да наложи своята разграничителна линия, а Румъния — да откъсне още българска земя в Добруджа [236]. Българската армия щеше да воюва сама срещу прииждащите от Азия вражески подкрепления.

Трудната мисия на Данев в Лондон се усложняваше от преговорите с Мишу. Наставлението на правителството изрично гласеше да не се отстъпват градове, а Румъния искаше да завземе Силистра. На 17 декември Бобчев докладва за поднесената му от Сазонов изненада с четирите точки, обсъдени от Данев в разговор с граф Бенкендорф: гарантиране на Северна Добруджа, събаряне на укрепленията около Силистра, поправка на границата при вдадените в румънска територия триъгълници с отстъпване на 3—4 села, даване на черковно-училищни права на куцовласите в Македония. Оказа се, че четирите точки са вече известни на Министерския съвет от писмото отчет за посещението в Букурещ. Превишаването на пълномощията се състоеше във връчването им като официално предложение пред великите сили. В случаи че Румъния не успееше да прокара претенциите си, тя заплашваше с мобилизация и окупиране на „четириъгълника” [237].

Предвид на възможността да се подновят военните действия генерал Савов заповяда на главните сили на 1-ва и 3-а армия да имат готовност да заемат линията Синекли — Черкезово, в която посока щяха да отстъпват двете авангардни дивизии пред превъзхождащия враг, като го задържат по-дълго време, докато главните сили се подготвят за контранастъпление. 2-ра армия трябваше при първа заповед да заеме бързо блокадната линия, а 4-а армия получаваше задачата да осигури посоката откъм Галиполи и Одрин в тила на 1-ва и 3-а армия. Поради новосъздадената обстановка на театъра на военните действия тази отделна армия се сформира на 14 декември с командуващ генерал-майор Стилиян Ковачев, началник на щаба полковник Божко Икономов в състав: 2-ра тракийска дивизия (бившите Родопски и Хасковски отряд), 7-а рилска дивизия, Македоно-одринското опълчение, Сборната конна бригада и два артилерийски полка [238]. Народното събрание гласува допълнителен извънреден свръхсметен кредит от 50 000 000 лева [239].

Генералите Савов и Фичев говориха с майор Францис за възможна съвместна операция с десант в Сароския залив, като се извърши и демонстрация за привличане на част от Галиполската армия [240]. Но ново предложение от Атина не последва, а и неговата скъпа цена бе Сяр и Кавала.

Министерският съвет се съгласи да се изчака резултатът от по-нататъшните преговори, преди да се обсъди въпросът за тяхното скъсване. Гешов съобщи на Данев сведенията, получени от генерал Фичев, за вече отличното здравословно състояние на войските и доставянето на достатъчно продоволствие. Добрата вест не преставаше да радва: „Духът на войските е превъзходен, с нетърпение очакват да се почнат действията.” Вражеските сили на Чаталджа се оценяваха на 110 000 души, а на Галиполския полуостров — 40 000 [241]. Увереността в успеха отново обзе меродавните политически и военни кръгове.

Главното командуване одобри на 15 декември протокола относно атаката на Одринската крепост: „В зависимост от това, как ще се сложи общата обстановка на главния театър. Ако тая обстановка позволява, то ще се атакува въпросната крепост на избрания фронт.” Набелязаха се редица подготвителни мерки, но засега генерал Иванов разчиташе само на собствените си сили. На 17 декември той представи в Главната квартира план за ускорена атака с открита сила на Източния сектор, най-пригоден за атака по достъпност на фортовете и най-близък до вътрешността на крепостта. Решителният удар трябваше да се нанесе срещу североизточния ъгъл, от Айвазбаба до Кестенлик и Таштабия включително, и тук да се пробие отбранителният пояс. На останалите сектори се предвиждаше демонстративна атака, за да бъде противникът държан навсякъде в напрежение. Атаката се пресмяташе да се развие в две денонощия, предимно нощем, на два етапа — първо ненадейно завземане на предните позиции, а после и на самите укрепления. На 18 декември генерал Савов нарече атаката „предстояща”, в случай че се подновят военните действия. Навярно защото Фердинанд търсеше в Одрин ключа на победата [242]. Тежката артилерия заемаше огневи позиции за обстрелване на фортовия пояс, разположен на няколко километра пред града.

Поощрен от твърдия език на генерал Савов, на 18 декември царят се обърна към Данев с призива: „Възмутен съм от поведението на турците. Убедих се, че те нямат сериозно намерение да сключат мир, а търсят да протакат преговорите само за да печелят време. На мнение съм, че трябва да се тури край на тази комедия и че време е да се даде на турците да разберат, че те не могат да се гаврят с нас. На утрешното заседание Вие трябва да бъдете решителни и да скъсате преговорите, ако се убедите, че не ще може да се дойде до благоприятен за нас резултат. Нашите войски не могат да стоят по-дълго изложени на студ и на разни болести” [243].

Съсредоточаването на значителни вражески сили на Галиполския полуостров отвличаше вниманието на генерал Савов от Одрин: „Докато обстановката не се изясни напълно, ние не можем да предприемем веднага след скъсването на преговорите атаката на Одрин.” Изтегляните от Македония и Родопите войски са насочваха към 4-а армия. Съгласно уговорката с Белград двете сръбски дивизии не можеха да бъдат употребени непосредствено в щурма, а според помощник-главнокомандуващия 2-ра армия не биваше веднага да атакува с наличните сили. На 18 декември генерал Савов докладва на Фердинанд, че подготовката за атака ще трае най-малко 15 дена, а самата атака — 5 дена, и то след като се снемат от Чаталджа и Булаир две-три пехотни бригади. Правителството бе предупредено, че войната ще се води само от българската армия: „Така че в това време, когато ние тук с големи усилия ще се бием, гърци и сърби ще затвърдяват своето политическо положение в Македония” [244].

Изразявайки недоволството на българската армия, че „ние тук изнасяме всичката тежест на борбата, а нашите съюзници печелят само лаври без никакви жертви и си затвърдяват положението в Македония”, сега генерал Савов предложи гръцкият флот да прехвърли една-две сръбски дивизии през Сароския залив на Галиполския полуостров. Така той смяташе още в началото да парализира в три посоки действията на противника и да спечели възможността да предприеме незабавно решителни действия срещу Одринската крепост [245]. Тогава сръбското правителство щеше да иска от съюзника си ново „възнаграждение” в Македония.

Новото контрапредложение на Високата порта бе оповестено в заседанието на 19 декември: отстъпване цялата територия на запад от Одринския вилает при условие да се създаде автономна Албания, чиито граници да се определят от великите сили; Одринският вилает остава в империята, допуска се само поправка на границата с България, уредена в преки двустранни преговори; въпросът за Крит се отнасяше за разрешаване между Портата и силите покровителки; не се отстъпваха Беломорските острови. Четирите точки съставляваха неделимо цяло. След продължителна размяна на мисли между съюзническите делегати се отговори следното: взема се акт от окончателното отстъпване на територията на запад от Одринския вилает, обаче не се приема изключването на съюзниците от определянето на албанските граници; предложението за Одринския вилает се отхвърля и по форма, и по същество, думата България се замества със „съюзници”, за да не се говори само за поправка на границата между двете съседни държави, а да се направи конкретно предложение за отстъпване на територия в Тракия, настоява се да бъдат отстъпени Крит и Беломорските острови. Данев прецени, че османската делегация направила „значителна крачка напред”, поради което сметна за неудобно да доведе още днес работата до окончателно скъсване [246]. Въпреки царското внушение.

Проучвайки състава на войските, на 19 декември генерал Савов стигна до извода, че действията на Чаталджа и Булаир могат да се възобновят и без съюзническа помощ, а двете сръбски дивизии щяха да останат в обсадния обръч около Одринската крепост: „Във всеки случай продължаването на примирието не е вече в полза на добрия дух на армията и опасно е да не се деморализират частите.” Превозването на тежката артилерия към Източния сектор продължаваше. Предстоеше разглеждане на плана за атаката [247].

В доклада си до Фердинанд и Гешов от 21 декември помощник-главнокомандуващият пак предупреди, че „от чисто военна гледна точка продължаването на преговорите е вече крайно вредно за нас”, защото османската армия все повече се засилва, а българската се разстройва в бездействие. Той призова да не се закъснява повече с подновяването на бойните действия. България можела да води войната и сама, „макар и не с такива шансове за успех и без всякакви сериозни активни операции срещу Одрин”. „Неискрените” съюзници се възползували от продължаването на примирието. Генерал Савов предложи самите министри лично да изслушат командуващите. Той предполагаше, че Одрин може да падне след 25—30 дена, понеже дезертьорите говорят неща, приятни за слуха на разпитващите ги. Според него въпреки твърде голямото значение на крепостта нейното превземане едва ли щеше да накара Портата да капитулира, преди главните вражески сили да бъдат разбити на Чаталджа и Булаир. Генерал Савов предостави на правителството да прецени изложените военностратегически съображения и след като ги свърже с политическите си съображения, да вземе решението с цялата отговорност за неговите последици [248].

Ръководителят на българската делегация надхвърли размера на получените пълномощия, което доведе до едно доста „неприятно недоразумение”. На два пъти той се обърна към Салабашев да изпита предлаганото от Хабсбургската монархия „приятелство”, като първа от „европейския концерт” натисне върху Портата да сключи мир без Одрин, със заплахата, че „другояче ще бъде изоставена на съдбата си и ще се изложи на голям риск”. Пълномощният министър просто прочете Даневата телеграма на граф Берхтолд, който незабавно взе инициативата пред другите велики сили, за да стане натискът по-действен. Гешов побърза да подслади огорчението в Петербург, възлагайки на Бобчев да обясни, че не е издавал подобно нареждане [249].

Салабашев се оправда с предположението, че първият делегат на България имал правото да прави постъпки за улесняване на неговата трудна мисия: „Аз говорих не по искане на българското правителство, а по искане на Данев, и то само за постъпки в Цариград.” Данев бе сполетян от едва сдържания упрек да не поставя задачи направо на пълномощните министри, а само чрез министъра на външните работи. Всъщност самият Гешов бе негласно преотстъпил на своя съюзник по коалиция пай-отговорните мисии, което допадаше на енергичната му природа. На свой ред Данев наруга „глупавите гарги”, неспособни да разберат, че „положението с съвършено изменено”: „Сега всичко зависи от Виена” [250].

Армията бе готова да действува. Генерал Савов губеше търпение и на 20 декември обърна внимание на царя: „Протакането на преговорите вече не е в наша полза; от една страна, турците се значително засилват, от друга — бездействието влияе зле на духа на нашите войски и всичко това може вредно да се отрази на успеха на нашите бъдещи операции, ако това положение на работите още се продължи” [251]. Гешов се задоволи да посочи на помощник-главнокомандуващия настоятелния съвет на посланическата конференция да не се бърза неблагоразумно с окончателното скъсване. Той се позова на сведения от самото Главно командуване, даващи надежда, че „Одрин скоро ще падне и с неговото падане ще падне и упорството на турците”: „Вие настоявате ли на скъсването и поемате ли отговорността за съдбоносните последици, които подобно скъсване може да ни докара” [252]?

Генерал Савов изпадна в противоречието да упорствува за прекъсване на преговорите и едновременно да приема показанията на бегълците за „отчаяното положение” на одринския гарнизон. Макар и условно, той допускаше, че „скорошното падане на крепостта трябва да се очаква”. Допълнително поощрение бе приписаното на Назъм паша схващане, че „Турция не е в състояние да възобнови войната и е принудена да заключи мира” [253].

Граф Берхтолд, твърдейки, че „турците, както всякога, повече държат на формата, отколкото на същността”, предложи да им се позволи да запазят своите „мюсюлмански свети места”. Българското правителство обеща, че последните ще останат непокътнати „на вечни времена” [254]. Високата порта обаче не възнамеряваше да отстъпва целия град.

Честите ходатайства на Министерския съвет за допускане на чужди консули и военни кореспонденти до театъра на бойните действия раздразниха другото важно лице в Главната квартира. Полковник Нерезов обърна внимание на Гешов, че подобни вредни препоръки съдържат риска да се наводнят районите в близост до фронта с „квалифицирани агенти”: „Щабът на действуващата армия неведнъж е бил поставян в трудното положение да разрешава въпроса между дипломатическата вежливост и висшите отечествени интереси, досежно запазване тайната в операциите” [255]. Критиката, отправяна срещу „негостоприемството” на военните власти, настройващо отрицателно чужденците, невинаги бе основателна. В такива случаи би било по-добре да се подхожда според благонадеждността на отделните представители, макар че те се стремяха да проникват групово до фронта.

Принудени да посочат какво точно разбират под „ректификация” на границата на Одринския вилает, в заседанието на 21 декември османските делегати отстъпиха от него Скечанската каза: запазване старата граница между България и империята от Черно море до Арда, а оттам спускане на запад от Гюмюрджина до Буругьол. Портата предоставяше правата си върху Крит на великите сили, които да определят неговото бъдеще, но при условие никой друг остров да не бъде откъсван. Новото предложение бе отхвърлено от съюзниците, установили в обща декларация, че противникът не държи сметка за резултатите от войната. Те можеха още сега да прекъснат преговорите, обаче, желаейки да дадат на силите поредното доказателство за примиримост, настояха до 24 декември Високата порта да предложи отстъпването на Одрин, Беломорските острови и Крит. В противен случай преговорите се смятаха за прекъснати. Решид паша поиска да се свика заседание на следващия ден. Данев предположи, че турският отговор ще бъде отрицателен и следователно преговорите ще прекъснат [256]. Съюзническите делегати се стремяха да поставят въпроса „ребром”, без да предизвикат гнева на посланическата конференция.

Данев използува свободните часове в конференцията, за да разговаря с Венизелос относно разделителната линия в Македония. Той посочи като частно мнение етническата граница в Югозападна Македония, а за Солун направи закъсняло, но познато признание: „Ако преди войната (Венизелос — б. а.) би искал Солун, бихме по-скоро отблъснали всякакво съглашение.” Неговият събеседник, макар да твърдеше, че „мечката не е още напълно убита, за да се дели кожата й”, не можа да отрече прекалеността на гръцката крайна линия в Македония. В предложението си от 21 декември обаче той не я измени съществено: по левия бряг на Струма, включително Правищко, по десния бряг от устието до Тахинското езеро, после по една идеална линия през Вардар до Гюмендже, оттам на север от Енидже-Вардар и Воден до южния бряг на Преспанското езеро и Корча. Солун не се отстъпваше. Министър-председателят заяви, че единствено арбитражното решение на приятелските сили би могло да даде друг изход на въпроса [257]. Той обеща да представи предложението си в писмен вид, но скоро го забрави. Българската външна политика подкрепяше Гърция за присъединяването на Беломорските острови, с изключение на запазените Тасос и Самотраки, за да не потърси и тя „обезщетение” в Македония.

Данев отстояваше справедливия етнически принцип в Югозападна Македония, а за Солун предложи плебисцит. Уверен, че евреите ще гласув

[Parabellum]

ЗАСТОЙ НА ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА МИР
продължение


Данев отстояваше справедливия етнически принцип в Югозападна Македония, а за Солун предложи плебисцит. Уверен, че евреите ще гласуват за присъединяване към България, главно по стопански и исторически съображения. Коромилас на 24 декември отхвърли езика като признак за дележ, изтъквайки някакво „гръцко национално съзнание на българогласните елини”. Хаджимишев му възрази, че ако Патриаршията вдигне схизмата, то 300 000 българи патриаршисти ще се върнат към своя народ. Според неговото разбиране Солун имаше бъдеще като „най-близкото пристанище на София”, докато в гръцки ръце щеше „да се обърне на голямо село” [258].

Пълномощният министър подчерта пред своето правителство, че споразумението за Солун ще бъде крайно трудно, за да не каже невъзможно, поради което не виждаше бъдещето на съюза „в розови краски”. Дори умният Венизелос не проявяваше гъвкавост по този възлов за двустранните отношения въпрос. Министерският съвет трябваше да избере дали да не жертвува Солун за Югозападна Македония, или да упорствува за Солун и така да създаде от Гърция „един непримирим враг, с когото, кога и да е, ще трябва да воюваме... един нещастен край на Балканския съюз.” Историята учеше, че „вечно сме се борили... със сегашните съюзници”! Израсъл в Солун, Хаджимишев се улавяше, че е изпълнен с атавистично подозрение спрямо „лукавството” на Атина, изпитвано всекидневно, и следователно не бе достатъчно хладнокръвен, за да прецени кое решение да се избере [259]. Това бе задача на правителството. В доклада обаче се долавяше склонност да се избере първото умерено решение.

Коромилас нямаше никакво намерение да се съобразява дори с част от българските искания, особено след като получи подкрепата на Белград. Сръбското правителство „отстъпи” българския град Лерин, за да влезе в гръцката окупационна зона. Трогнат от многозначителния жест, Коромилас сподели с Бошкович, че „кога и да е” Гърция ще воюва срещу България.. Ядосан от предпочитанието на гърците да се движат по разчистени пътища и „да събират лаврите”, Хаджимишев не се сдържа да приеме възможността за една „бъдеща война” между двете държави, „защото само след като ги бием хубаво, може би (гръцките власти — б. а.) да се вразумят и да си седнат на мястото, което никога не трябваше да напускат, ако да бяха разумни” [260]! В случая и българският дипломат не прояви достатъчно разум, а какво можеха да кажат генералите.

Понеже гръцките отряди продължаваха да проникват в райони, освободени от българското оръжие, генерал Савов заповяда тяхното прогонване със сила. Всеки опит за гръцки десант около или в Кавала трябваше да се отбие с огън. Генерал Хесапчиев обаче се отнесе до Министерския съвет за изпитване на всички други средства, „преди да се прибегне до крайните, които несъмнено ще предизвикат голямо разклащане на съюза”. Царят и правителството се произнесоха „засега да не се ожесточават нашите отношения с гърците”. Въпросът за управлението в освободените земи подлежеше на незабавно уреждане без прокарване на разграничителна линия [261]. Що се отнасяше до правото на първо заемане, правителството трябваше да настои да се отнесе този принцип и до българските чети, които например освободиха Костур.

Пазейки се от вплитане в старите съперничества, Гешов не одобри идеята на помощник-главнокомандуващия за свикване на съвещание между министрите и генералите, за да се обсъди въпросът — „можем ли да воюваме сами?”: „Не трябва по никой начин да даваме и най-малкия повод да се мисли, че ние не можем да разчитаме на съюзниците. Съюзът трябва да бъде толкоз солиден, колкото е бил досега” [262]. Изявеното самозаблуждаване имаше предназначението да удържи военните кръгове от необмислени действия.

Още в първата делова среща на 21 декември Мишу закова като табела минималното искане до линията Силистра — Балчик включително. Данев пък изложи съдържанието на четирите си точки като максимални отстъпки, обаче събеседникът му натъртено изрече: „Малко е!” Българският представител не остана по-назад и твърдо отговори: „Повече не можем да дадем!”. Румънската дипломация сложи начало на хищен пазарлък, при който се режеха късове добруджанска земя от България и се хвърляха на „компенсационната теглилка”. Гешов възложи на Данев да обърне най-сериозно внимание върху заплахата с румънска мобилизация, носеща „нова опасност за европейския мир”, Йонеску направо заплаши, че Румъния „ще поведе войски не само да окупира Силистра и ректифицира границата си” [263]. От Певчески мост посъветваха постигане на споразумение.

Освен разгорелите се спорове с Гърция и Румъния на българския дипломатически небосклон се появи и друг мрачен облак. Първият сръбски делегат Стоян Новакович в разговор с Поанкаре включи Струга и Прилеп в пределите на сръбските териториални претенции. Напразно Тошев предупреждаваше да не се внасят „охлаждения и неприятности там, дето трябва да има само искреност и пълна лоялност”. С усилващите се „вайкания” в Белград относно недопускането през Албания на Адриатическо море се подготвяше почвата за „обезщетение” в Македония. Във военните кръгове и вестниците все повече се проповядваше открито „да не се отстъпва никому нищо от завзетите от сръбските войски земи”. Сръбските власти настаниха свои органи на управление в Македония и започнаха непрестанно преследване на българщината [264]. Разбира се, тези несъюзнически постъпки отекнаха болезнено в българското обществено мнение.

Както се очакваше, на 22 декември османските делегати помолиха да се отложи заседанието за 24 декември, понеже още не получили наставления. Данев нарече скъсването „сигурно: „Без скъсване сериозна крачка не ще направим... Прочее, вземете нужните мерки.” Генерал Савов, макар и взел всички мерки за успешното подновяване на бойните действия, след разрешение на Министерския съвет замина за Чаталджа, където прие на 23 декември Едип бей, пратеник на Назъм паша, който му предаде желанието на османския главнокомандуващ за среща относно военнотехнически въпроси и снабдяване на одринските жители с храна за празниците. Поканата подсказваше, че ще се повдигнат и въпроси от политически характер. Фердинанд се обяви най-категорично против изтеглянето на одринския гарнизон с оръжието: „Крепостта трябва да се предаде с оръжието си” [265]. Този път помощник-главнокомандуващият осведоми не само царя, но и министър-председателя, за да не се повтори случаят с Хаджикалчов. Правителството не възрази срещата между двамата главнокомандуващи да се състои на 25 декември от 10 ч.

Предполагайки, че Назъм паша ще говори преди всичко за съдбата на Одрин, генерал Савов бе склонен да допусне излизането на гарнизона с оръжие и военни почести, но без крепостната артилерия. Неотменимо условие бе военнопленниците да не напускат България до сключването на мира. Той изброи на Фердинанд какви изгоди ще донесе подобно морално удовлетворение на противника — отваряне на главната снабдителна линия, 2-ра армия с тежката артилерия се освобождава за действия срещу Чаталджа и Булаир, с което „ставаме мощни и несъкрушими с една армия 320—340 000 души да водим тия операции с шансове на успех сто на сто” [266]. Докато в началото на ноември се стигна до 90 на сто.

Новата позиция при Чаталджа бе укрепена и добре избрана. На 22 декември генерал Димитриев си позволи отново да доложи за възможна активна отбрана „с пълна надежда за успех”. Войските отпочинали, редовно хранени, бодри и „готови за нова борба”, „Въобще армията (3-а отделна — б. а.) се е поободрила и готова за операции... В случай на нужда можем да бъдем готови в 24 часа.” Генерал Иванов бе непоколебим в твърдата си увереност: „Било с бой, било с глад или по мирния договор, трябва да разчитаме, че Одрин ще бъде скоро в наши ръце” [267].

Стратегическата идея на генерал Савов предвиждаше при настъпление противникът да се атакува стремително по време на марша с цялата 1-ва армия, за да бъде притиснат към Странджа, и без да му се даде „време да се опомни”, да бъде отрязан от Чаталджанската позиция, която да се заеме с един скок напред. 3-а армия бе предназначена да служи като „ос на въртенето”. Идеята бе дръзка, но мъчно изпълнима, понеже десният фланг и тилът на 1-ва армия щяха да бъдат обстрелвани и застрашени откъм морето. Ако противникът успееше да отхвърли 1-ва армия на север, той щеше да излезе в тила на 3-а армия или да се съедини с Галиполската армия за настъпление към Одрин и Лозенград. Ето защо генерал Кутинчев изработи свой проект, според който приморските флангове на двете армии оказваха упорна съпротива, а енергичните действия се водеха с центъра (левият на 1-ва армия и десният на 3-а армия), за да се отблъсне противникът към морето и същевременно да се насочат части за заемането на Чаталджанската позиция преди връщането на излезлите вражески войски [268].

Грей и посланиците съветваха да не се прекъсват окончателно преговорите, защото силите още не били готови за интервенция. Операцията против добре укрепения Одрин с малко обсадни оръдия била твърде рискована, а „при неуспех турците ставали упорити, румънците — претенциозни”. Трябвало да се изчака падането на крепостта след една-две седмици. Българското правителство се съгласи да не се изгаря напълно мостът за преговори. Макар царят да продължаваше да мечтае за Мидия — Родосто като „законно и справедливо искане”, позовавайки се на посланията молби от жителите на градовете Кешан, Малгара, Хайребол и Родосто [269]. Молбите биваха препращани в Лондон, за да се чуе гласът на християнското население, ужасяващо се от възможното завръщане на османските поробители.

Представителите на Високата порта в заседанието на 24 декември промениха предложението си само чрез отказа от правата върху Крит и изразиха готовност да преговарят за нова ректификация на границата в Одринския вилает, без да отстъпват самия Одрин. Съюзническите делегати се постараха да избягнат думата „скъсване”, поради което направиха следната декларация: „Понеже предложенията на турските делегати не отговарят на исканията, които съюзниците формулираха в предишното заседание и понеже преговорите върху предложената нова база не са от естество да доведат до съгласие, съюзните делегати се виждат принудени да преустановят работата на конференцията.” Въпреки протеста на Решид паша не се насрочи следващо заседание. Данев бе пределно кратък: „Думата сега имат великите сили” [270]. Тяхната намеса чрез посланическата конференция би могла да извади конференцията за мир от задънената улица на безплодните преговори, водени от Високата порта съгласно ориенталския начин на протакане с пословичното „яваш, яваш”.

Тъй като въпросът се сложи — „Одрин или продължаване на войната”, на 25 декември Ат. Шопов представи на Гешов две докладни записки. В първата обясни, че „рано или късно” Одринският вилает ще се придобие, но окупираните от съюзниците български земи в Западна и Средна Македония, „изгубени днес, се изгубват завинаги”. Във втората изказа предпочитанието да се присъедини Югозападна Македония срещу отстъпването Солун на Гърция [271]. В дните на бойна слава подобни умерени мисли звучаха еретично, да не се каже и по-тежка дума. Данев заяви, че България „по никой начин” не може да се откаже от Одрин, и изрази надеждата, че посредничеството на великите сили ще се увенчае с успех [272]. „Европейският концерт” трябваше да изпълни еднозвучно заплашителен марш на Босфора.

Срещата между Данев и нарочно пристигналия в Лондон сладкодумен Йонеску, наречен „златната устица”, вместо да помогне на споразумението, го отдалечи. На 23 декември българският пръв делегат упрекна румънския министър, че „пее старата песен” за изгубените куцовласи, искал „уж малко, а подразбирал линията Тутракан — Балчик”. При това неговият събеседник заяви, че ако България не се съгласи да отстъпи до тази линия, той ще се отнесе до посланическата конференция, за да бъде позволено предприемането на „крайни мерки”. Най-голямо възмущение предизвика последвалото оплакване на Йонеску в Ке д’Орсе, че българският пълномощник не удържал на обещанието си, дадено в Букурещ. Ядосаният Данев отново напомни на 24 декември известния факт, че Майореску „не дочува”, и тъй като самият Йонеску призна в присъствието на Мишу, че нищо не било обещавано в румънската столица, той се отказа категорично да продължава преговорите с такива недобросъвестни представители. Вземайки „безвъзвратно решение”, първият делегат препоръча на Министерския съвет да избере друго лице и друго място за трудните дипломатически схватки [273].

Царят и правителството обаче бяха на мнение, че щом Йонеску е направил признание, противоречащо на твърдението на Майореску, то „няма причина да се формализираме от думи, криво схванати или криво предадени от трети лица”. Намесването имената на Поанкаре, Изволски и Сазонов, „добри и влиятелни приятели”, носеше риска на неприятностите, ако се усетеше обида в думи, чути или предадени чрез тях. Ето защо Данев бе настоятелно помолен да не се отказва от преговорите по добруджанския въпрос, а да поиска обяснения от Йонеску или Мишу. Имаше се предвид и опасното обстоятелство, че не е възможно в кратък срок да се изберат друго лице и друго място за преговори, което можеше да даде повод на румънското правителство да обвини България в нарочно протакане и да вземе „някои безвъзвратни решения”. Същевременно Гешов накара Калинков да заяви пред Майореску, че България не желае да протака преговорите, но той трябва да възложи на Йонеску или в краен случай на Мишу да се обяснят с Данев, „за да не се лишим от неговата услуга” [274]. Поради затягането на преговорите в Лондон европейската дипломация започна да приготвя свои рецепти за разрешаването на спорните въпроси.







--------------------------------------------------------------------------------

178. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 60—61; Държавен вестник, ¹ 275, 4. XII. 1912; Protocols des Seance... p. 1—5.

179. Пак там, л. 44; ДПИК, т. 1, с. 284; Данев, Ст. Лондонската конференция... с. 24; В. Мир, ¹ 3732, 3. XII. 1912.

180. Приложение към том първи... с. 142.

181. ДПИК, т. 1, с. 285; Protocoles des Seances..., p. 5—8.

182. В. Мир, ¹ 3735, 6. XII. 1912; ¹ 3740, 11. XII. 1912.

183. ДПИК, т. 1, с. 286; OUAP, Bd. 5, S. 156, 168.

184. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. Д9, 33, 61, 65, 72.

185. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 17-20; а. е. 1196, л. 41-42, 45, 63, 65, 205.

186. Пак там, а. е. 1196, л. 37, 64, 74—75, 90; ф. 1452, ол. 1, а. е. 3, л. 46; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 48-49.

187. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 71—72, 93; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 34, 37, 42, 46, 55; Приложение към том първи... с. 42; Цанев, Ст. Лондонската конференция... с. 25.

188. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 484; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 200.

189. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 98, 123, 134, 154.

190. Българска военна история... Т. 2, с. 531—533.

191. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 13.

192. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 273, 283—289, 293; НАБАН, ф. 17 к. оп. 1, а. е. 230, л. 15—16.

193. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 338—339; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 43, 53.

194. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 666.

195. Пак там, л. 670—675.

196. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 119; ДПИК, т. 1, с. 286; Protocoles des Seances... p. 8—9.

197. Пак там, л. 85, 91, 101—103, 108-109; а. е. 1190, л. 1—4.

198. ДПИК, т. 1, с. 581.

199. Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, с. 573—574.

200. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 122—123; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 363; РА. АА., Turkei 203, Bd. 11, Dok. No 171, Bl. 4—5.

201. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 157—167; ф. 01, оп. 1. а. е. 30, л. 35.

202. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 179, 182, 187—189, 198; ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 386—387; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 14—15.

203. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 26; В. Мир, ¹ 3739, 10. XII. 1912; PRO, FO, Political 371/1582, p. 18.

204. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 59, 125—126, 129—130, 140; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 94—95; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 152—154.

205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 7; ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 61—61; Руската оранжева книга... с. 36—38, 71—72.

206. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 63, 74, 96—97, 115.

207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 131—133, 144—145, 165.

208. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 671.

209. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 25; ДПИК, т. 1, с. 286—287; В. Мир. ¹ 3741, 12. XII. 1912; Protocols des Seances..., p. 14—15.

210. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 146; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 112.

211. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 11, л. 2—4; Иванов, Н. Балканската война... с. 192—196; Българска военна история... Т. 2, с. 535—536.

212. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 688.

213. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 156—162; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1348—1349.

214. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 163.

215. Пак там, л. 164.

216. Пак там, л. 167—170.

217. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 1, л. 126.

218. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 171—172.

219. Пак там, л. 102, 173, 186; а. е. 1364, л. 199; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 119; BD, V. 9, Р. 2, р. 235, 245, 269.

220. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 131; ДПИК, т. 1, с. 277—278.

221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 291; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 149—150; ф. 20, а. е. 390, л. 28—33; Маджаров, М., цит. съч., с. 97—100.

222. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 187, 201—202.

223. БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. 4; ДПИК, т. 2, с. 394; OUAP, Bd. 5, S. 182— 183, 199—200, 243.

224. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 25—26; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 566—567, 645; В. Утро, ¹ 1016, 23. XI. 1913.

225. GP, Bd 34 S. 89, 153—154; OUAP, Bd. 5, S. 243—244, 263, 288—290.

226. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 236; Държавен вестник, ¹ 284. 14. XII. 1912.

227. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 17.

228. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 189, 193; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 694—695; В. Мир, ¹ 3744, 15. XII. 1912.

229. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1420; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 568—569.

230. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 122—123; ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 50; БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 10.

231. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 507—508.

232. ДПИК, т. 1, с. 288; Приложение към том първи... с. 48; Данев, Ст. Лондонската конференция... с. 31; Protocoles des Seances... p. 15—17.

233. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1195, л. 214; а. е. 1196, л. 180; ДПИК, т. 1, с. 288—289.

234. Пак там, а. е. 1197, л. 13; В. Мир, ¹ 3746, 17. XII. 1912.

235. Пак там, л. 24—25; ДПИК, т. 1, с. 289; В. Мир, ¹ 3749, 20. XII. 1912; Protocoles des Seances..., p. 18—19; OUAP, Bd. 5, S. 270—274, 286—288.

236. ДПИК, т. 1, с. 289—290.

237. Пак там, с. 683—685; БИА, ф. 15. а. е. 1815, л. 123, 148, 154.

238. ЦВА. ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 66—67; ф. 50, оп. 2, а, е. 16, л. 1; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 678, 686.

239. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 35, л. 1—18.

240. ДПИК, т. 2, с. 368.

241. Пак там, т. 1, с. 290—291.

242. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 11, л. 66—67; БИА. ф. 20, а. е. 3, л. 793; Иванов, Н. Балканската война... с. 200—212, 214; Жеков, Н., цит. съч., с. 246—248.

243. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 178—179.

244. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 695.

245. Пак там, л. 697.

246. ДПИК, т. 1, с. 291; В. Мир, ¹ 3750, 21. XII. 1912; Protocoles des Seances... p. 20—21.

247. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 182, 185; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 643—644.

248. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 891—893.

249. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 75, 92, 94; ф. 255, а. е. 5346, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 290; GP, Bd. 34, S. 93—94.

250. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 31, 65, 68; ф. 568, оп. 1, а. е. 867, л. 27; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 26—27; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 425426.

251. ДПИК, т. 1, с. 291; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 839.

252. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 54.

253. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 69, 85.

254. Пак там, л. 8; ДПИК, т. 1,с. 292; HHStA, PA, Geheim XLV/7, Bl. 472.

255. Пак там, л. 104.

256. ДПИК, т. 1, с. 293; В. Мир, ¹ 3751, 22. XII. 1912; Protocoles des Seances... p. 25—26.

257. БИА, ф. 15, а. е. 1939, л. 364; ДПИК, т. 1, с. 583; Приложение към том първи... с. 51; СД XVII ОНС, 1 и. с,., кн. 1, с. 653; Маджаров, М., цит. съч., с. 106—107.

258. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 6—7; Руската оранжева книга... с. 70.

259. Пак там, л. 8—9.

260. Пак там, а. е. 1197, л. 140.

261. Пак там, а. е. 1214, л. 27, 38, 41, 49—50.

262. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 116.

263. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 197, 227; ДПИК, т. 1, с. 685; OUAP, Bd. 5, S. 344—345, 348—349, 365—367.

264. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 115—117; ДПИК, т. 1, с. 394—395; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 17—77.

265. ДПИК, т. 1, с. 293—294; т. 2, с. 395; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1. е, 779—780; В. Мир, ¹ 3752, 23. XII. 1912.

266. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 705.

267. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 159; ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 3.

268. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 383; ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 38.

269. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 90; ДПИК, т. 1, с. 284; В. Мир, ¹ 3753, 24. XII. 1912.

270. ДПИК, т. 1, с. 295—296; Protocoles des Seances..., p. 26-27; BD, V. 9, P. 2, p. 293, 297, 301, 329.

271. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 159, л. 1; а. е. 160, л. 1.

272. Държавен вестник, ¹ 293, 28. XII. 1912.

273. ДПИК, т. 1, с. 687; Руската оранжева книга... с. 160—161.

274. ДПИК, т. 1, с. 687—688; HHStA, PA, Geheim XLV/10, BI. 32—35. [/size]

[Parabellum]

НАСТРОЙВАНЕ НА „ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНЦЕРТ”

Докато великите сили разменяха мисли как да предотвратят възобновяването на военните действия, генерал Савов и полковник Нерезов се срещнаха на 25 декември в 16 часа на моста при Бахчекьой с Норадунгиян ефенди и Назъм паша. Външният министър съобщи, че „те вдигат ръка от Македония”, но не могат да отстъпят Одрин и Беломорските острови. Помощник-главнокомандуващият не остави място за съмнение у внимателно слушащите го събеседници: „За Одрин в България няма две мнения, няма правителство, което може да отстъпи по тоя въпрос, нито пък държавният глава би могъл така скоро да направи някоя концесия, без да рискува да се изложи.” След дадените големи жертви България не може да се откаже от Одрин, а мюсюлманските „свети места” в него щяха да бъдат запазени. Генерал Савов извлече впечатлението, че одринският гарнизон е на края на съпротивата си и предстои неговото предаване. Но Портата бе готова да отиде на скъсване в Лондон заради островите в близост до Дарданелите и крайбрежието на Мала Азия, поради което генералът препоръча на правителството разграничаване от гръцкото искане. На сбогуване Норадунгиян ефенди изрази надежда да се сключи мир за Нова година, при което помощник-главнокомандуващият предупреди управляващите кръгове в Цариград да побързат, защото „в противен случай може да настанат за Турция по-тежки изпитания” [275]. Никой дипломат не би могъл да предскаже по-ясно близкото развитие на събитията.

На връщане генерал Савов каза на очакващите го нетърпеливо офицери от щаба на 3-а армия: „Мирът ще се сключи подир 2—3 дена.” Но не бе никак весел, понеже имало „хър-мър” със съюзниците, окупирали голямата част от Македония [276]. Фердинанд изказа особено задоволство от „държавническия и доблестен език” на своя помощник относно съдбата на Одрин. Но според него по въпроса за Беломорските острови България не можеше да не поддържа Гърция, защото тя ще потърси компенсация в Македония: „Нам трябва непременно да се дадат островите Тасос и Самотраки.” Възмутен от завземането на Правище и Лефтера, царят, без да се замисли за последиците, запита: „Нямате ли подръка някоя рота, която да ги изгони и оттам” [277]. Малък пролог към 16 юни.

Гръцките войски се стремяха да завземат колкото се може повече земи в Македония, ръководени от древното правило „превзетото е мое”. Началникът на Политическия отдел на Външното министерство Георги Радев повика на 29 декември Панас, за да му посочи грозящата опасност: „Представете си какво може да стане, ако нашите войски получат заповед да не допуснат това!” Пълномощният министър промърмори: „Да минем над всичко минало” [278].

Наложи се на 25 декември Фердинанд лично да телеграфира на Данев, че завземането на Лефтера и подготовката на гръцки десант в Кавала са опасни действия, които „могат да предизвикат кърваво стълкновение... и да докарат най-печални последствия” в полза на желаещите да разединят съюзническите сили. По негово нареждане първият делегат се срещна с Венизелос и го подкани да бъдат прекратени предизвикателствата, тъй като „ще им се отвърне със същата мяра по цялата линия” [279]. Думи, повторени съдбоносно от царя половин година по-късно.

Макар да очакваше с трепет доклада за проучващата среща, правителството „стискаше палци” да не възникнат отново подозренията, че България води преговори не само чрез своите упълномощени делегати в Лондон. То не одобри съвета на генерал Савов относно Беломорските острови, защото било необходимо да се защищават интересите на съюзниците, освен ако посланическата конференция вземела въпроса в своите ръце. В същото време бе одобрено нареждането на помощник-главнокомандуващия за енергична акция срещу гърците, в случай че искат да проникнат още по-дълбоко в освободените от българските войски земи. Неприятно впечатление направи съобщението на официозния вестник „Патрис”, че Венизелос и Данев постигнали съгласие по дележа и Солун ставал гръцки, което Хаджимишев обясни с поговорката: „Гладна кокошка просо сънува” [280]. Раздвояването между националните интереси и съюзническите задължения не обещаваше нищо добро.

Заповедта на генерал Савов за „очистване” на Правище и Лефтера и за откриване на огън в случай на гръцки десант в Кавала стресна Гешов на 27 декември: „Мисля, че за запазване засега съюзните отношение подобни крайни мерки би трябвало да се употребят след несполуката на всички други средства.” В Главната квартира не приемаха прокарването на демаркационна линия, което би довело до признаване на гръцките претенции към земи, освободени от българското оръжие и повторно „освободени”, освен ако правителството имаше свои политически съображения. Министерският съвет отмени заповедта на помощник-главнокомандуващия за изгонване със сила и прибягна до средствата на дипломацията [281].

Йонеску и Мишу се извиниха на Данев за „недоразумението”, наистина нямало никакво обещание, а по-скоро това било тяхно прибързано заключение, че българският представител бил „в полза на приятелското споразумение”. Разсърденият Данев обаче отговори на тях и на Министерския съвет, че не може да продължава преговорите с Румъния, препоръчвайки да се натовари с неговата допълнителна задача Маджаров [282]. Вземайки повод от временното прекъсване на преговорите, румънското правителство на 25 декември обвини Данев в умишлено забавяне и реши да окупира „без мобилизация и без обявяване на война” територията до линията Тутракан — Балчик, или до Русе — Варна [283].

Тревожната телеграма на Калинков за предстоящата акция събуди министрите и ги събра на едно среднощно заседание на 26 декември. Генерал Никифоров увери, че и дума не може да става за съпротива, поради което съветът реши „в случай на окупация да не се оказва съпротива, а само да се протестира”. Правителството се обърна за съдействие към Сазонов и посланиците в Лондон [284].

Сазонов прие да посредничи въз основа на четирите точки, но Майореску бе недоволен от скромното им съдържание и предпочиташе Румъния да окупира желаната част от Добруджа и тогава да преговаря. Крал Карол не скри от пълномощните министри на Русия и Австро-Унгария, че ще започне „нужните неприятелски действия против България” [285]. Надвисналата заплаха накара Гешов да настои чрез Бобчев на 26 декември, че „нерицарското решение” на управляващите кръгове в Букурещ „не само ще насърчи Турция да не сключва мир, но и ще даде повод за нова война, в която по силата на нашата конвенция от 1902 г., с която е гарантирана нашата териториална цялост, Русия трябва да вземе нашата страна”. Руското правителство бе призовано „да употреби всичките си усилия, за да се превари това зло”. Тъй като Гешов бе убеден, че военната конвенция е в сила, той се позова на нейния член 3 [286].

Меродавните среди на Нева се намесиха незабавно, но не защото конвенцията бе останала в сила, а понеже не можеха да допуснат Румъния да нападне славянска и православна България, когато воюва срещу Османската империя. Майореску бе принуден да отложи насилствената акция, като помоли преговорите да продължат в Лондон, „инак отказът на Данев ще се изтълкува зле”. Той упълномощи Мишу да заяви, че „Данев никакъв ангажимент и обещания не е давал” при осведомителното си посещение в Букурещ [287]. След изказаното съжаление от Майореску и съгласието на Сазонов да посредничи царят и Министерският съвет наредиха на Данев да завърши лично преговорите, още повече, че се очакваше подновяването на бойните действия. Крайно възмутен от прилаганата „низка цинцарска тактика” и с наранено честолюбие, той се ограничи да бъде „просто предавателна станция” [288].

На път за Петербург Теодоров се отби на 26 декември в Белград, където Пашич „щедро” предложи нови сръбски дивизии за Чаталджанския фронт, изказа готовност за оказване на помощ в случаи на сблъскване с Румъния, дори намери, че Солун трябва да бъде български или в краен случай под съюзнически кондоминиум. И всички тези услуги с тайната сметка да се направят отстъпки от съюзния договор при разпределението на османското наследство — „да се плаща със скъпи и мили български земи”. Теодоров отговори по точки: на Чаталджа българската армия ще се справи сама, конфликтът с Румъния ще докара обща европейска война с намесата на Австро-Унгария и Русия, Солун трябва да се присъедини към България с осигуряване на търговски улеснения и облага за съюзниците, а отстъпки можеха да се правят единствено в „спорната зона“ [289]. Пашич се престори на удовлетворен, за да не издаде зреещите вече противобългарски намерения.

Българското военно разузнаване имаше възможността да черпи сведения направо от руското посолство в Цариград, където бе оставен с осведомителни задачи драгоманът Милан Попов, поддържащ връзка със София и Лозенград чрез Българското консулство в Одеса. На 27 декември по този канал се получи важното известие: Османското главно командуване, установявайки колко здраво са се укрепили българите при Чаталджа, планира да съчетае настъплението от Чаталджанската позиция с едновременен десант в Родосто и настъпление откъм Галиполи. За тази цел се съсредоточаваха войски в Измир и Пандерма. От друг източник се узна, че падането на Одрин ще спомогне за посредничеството на силите, а и би улеснило Кямил паша в постъпките му за мир [290].

Съпоставяйки сведенията, добити в различни столици, на 27 декември генерал Савов изрази в доклад до царя и министьр-председателя своето непоколебимо убеждение, че „турците чрез протакането на преговорите се стараят да печелят време”. Тяхната армия на Чаталджа и Галиполи достигна 220 000—240 000 души, непрекъснато снабдявана с въоръжение и боеприпаси, в подобрено санитарно и продоволствено положение: „Всичко дава да се предполага, те още десет-петнайсет дни подобни интензивни работи турската армия ще вземе голямо надмощие над нас и може да ни постави да водим борбата при съмнителни шансове за успех. Толкова повече, че ние свършихме с нашата подготовка още преди десет дни и не прибавяме нищо към нашата сила, защото няма вече с какво и от где, когато турците носят (привличат — б. а.) нови сили и нови средства.” Загубата в преднина имаше и психологическо естество, понеже бездействието и неизвестността пред засилването на противника можеше да обезвери войските в скорошната крайна победа [291].

Помощникът на главнокомандуващия вече не виждаше оправдание на протакането с възможното предаване на Одрин, чийто срок на съпротива можеше да определи единствено Шукри паша, а и крепостта „в стратегическо отношение не е от такова значение, че нейното заемане да наложи на противника да тури край на войната, както това би било с Париж, Цариград, Виена и пр. (през 1871, 1878 и 1866 г. — б. а.)”. Той се опасяваше, че ако вражеската армия достигнеше 320 000 пушки, тя щеше да възобнови бойните действия при изгодни за нея обстоятелства, поради което направи тревожното заключение: „Преди десет дни протакането бе не в паша полза, а сега вече то става опасно. При тия условия на мене ще ми бъде трудно да поема отговорността за лошото влияние, което може да има върху хода на нашите бъдещи операции и за последствията от това” [292].

Трудно можеше да се вземе решение от Министерския съвет за подновяване на военните действия поради заплахата от север и възможността да се воюва без съюзници. Изтощаването на България от продължаването на войната щеше да засили претенциите на Сърбия и Гърция. Падането на Одринската крепост би оправдало отстъпването му от Кямил паша пред общественото мнение, а дори да откажеше, появата на 2-ра армия към Чаталджа и Булаир щеше да компенсира подкрепленията, получени от врага по време на примирието [293]. Нетърпящите никакво отлагане въпроси наложиха среща между министрите и генералите.

Правителството не желаеше да се злепоставя пред „европейския концерт” с окончателно прекъсване на преговорите за мир. Ето защо генерал Савов не престана да подтиква с помощта на втрисащи новини. На 28 декември той предаде, че на Галиполския полуостров е съсредоточена 75 000 вражеска армия, подготвяща се да настъпи в тила на 1-ва и 3-а армия: „От всичко се вижда, че турците сериозно се готвят за подновяване на военните действия и колкото повече време им се даде, толкова по-добре за тях. За нас тъкмо обратното. За последен път донасям, че сега в нашата войска, без да изключвам 3-а армия, духът е подигнат и тя е напълно бойно готова да се срещне отново с врага, обаче по-нататъшното й държане в бездействие и неизвестност ще я деморализира и разстрои” [294].

Царят напълно сподели възгледа на своя помощник и призова правителството „да не гледа на разни страни, а да върви смело напред”. Румъния в гърба могла да плаши министрите, но не и него, дори и да окупира българска територия, „ако Европа й позволи”: „Тоя позор не трябва да ни спъва.” На 28 декември в Министерския съвет войнственото настроение се поде от Д. Христов, Ан. Франгя и Д. Яблански, обаче се стигна до извода, че не бива да се подновяват военните действия, без да се осведомят предварително съюзническите делегати и посланиците в Лондон. Данев бе натоварен да заяви: „Ние не можем повече да чакаме. Положението на армията и огромният финансов товар, по три милиона лева на ден, ни повелително налагат подновяването на военните действия” [295]. Два въпроса представляваха особен интерес — дали Портата мисли сериозно да отзове своите пълномощници и какво ще бъде поведението на Румъния в случай на продължаване на войната?

Като отбеляза раздразнено да не му се напомня, че Шукри паша най-добре знае докога ще се държи крепостта, на 28 декември Данев поиска от генерал Савов „полезни указания”. Изхождайки от твърдението на помощник-главнокомандуващия, че отлагането на преговорите ще направи армията по-малко годна за действия, без да желае да причинява „подобно зло”, той съобщи: „Аз мога да прекъсна преговорите всяка минута, за да дам възможност да се почнат военните., действия.” Точно поради това искаше да знае дали ще се превземе крепостта преди падането й от глад и възможно ли е без участието на сръбските дивизии [296].

Генерал Савов се обърна и към Данев, за да го увери, че сведенията за състоянието на одринския гарнизон са от „третостепенни източници”, поради което не било възможно „даже и с приблизителна точност” да се определи дали крепостта ще. падне в близко време: „Дали да се прекъснат преговорите, или не, това не е въпрос от моята компетентност. Мой дълг е да посоча само, че протакането им вече от десет дена насам, от гледна точка чисто военна става не само вредно за нас, но даже опасно предвид на постоянните усилвания на турската армия във всяко отношение.” Той смяташе преждевременно да се взема определено решение за операцията срещу Одринската крепост, защото само след като се възобновели бойните действия, щял да се определи и начинът на действие в зависимост от съотношението на силите и възможността да се усили 2-ра армия за успешно извършване на щурма [297].

Османските делегати заплашиха, че ако съюзниците не приемат техните предложения, щели да напуснат Лондон. Никълсън посъветва да се възприеме поначало предложението на Портата за Одрин, за да не се прекъсват преговорите и да се разисква по него. Данев обаче показа твърда непреклонност:. „По въпроса за владението на Одрин от България не допущам никакво отстъпление... Ние сме готови на всичко.” Грей не виждаше как би могла да се осъществи морска демонстрация пред Дарданелите в подкрепа на колективната нота, обаче, първият български делегат находчиво припомни, че броненосците на великите сили още не са напуснали Златния рог: „Най-сетне ще има думата българският топ при Чаталджа. Във. всеки случай ще трябва да се бърза, защото ние не можем да чакаме освен само няколко дни” [298]. Това се искаше и от генерал Савов.

Посланиците внушаваха да се изчака Портата да прекъсне първа преговорите. Данев обобщи на 29 декември необходимостта от тактиката на кратко изчакване, докато силите подадат нотата си в Цариград, и в същия или на следващия ден примирието да бъде денонсирано, за да се подсили тяхната постъпка: „Да скъсаме преди подаването на нотата ще бъде неблагоразумно” [299]. Вечерта генерал Паприков съобщи българското становище във Форин офис, като добави, че след денонсирането на примирието ще изминат четири дни до подновяването на военните действия, през които силите ще трябва да принудят Портата да отстъпи и така да се възобнови работата на конференцията, инак войната ще продължи. Удържането на Одринската крепост поддържаше уважението към съпротивителната сила на османската армия в отбрана, което пък означаваше невъзможност да се добие линията Мидия — Сарос [300]. Вероятно за Родосто трябваше да се пробие Чаталджанската позиция.

Същия ден Теодоров бе упълномощен да настои в Петербург, че е необходимо незабавно да се реши какъв натиск да се упражни върху Портата за сключване на мир, защото „висшата военна власт категорически ни заяви, че не отговаря за последиците, ако веднага не се подновят военните действия”. Министерският съвет държеше за присъединяването на Солун, но без да се жертвува за него Югозападна Македония. Като височайши арбитър Николай II бе длъжен да знае опасните намерения на сръбските меродавни кръгове да установят своя власт във всички завзети земи в Македония. Тошев изрази мнението: „Колкото по-малко се показваме разположени да слушаме за каквито и да било отстъпки на Сърбия, толкоз повече това ще бъде в полза на работата. Ето защо е желателно всички в кралството (Сърбия — б. а.) да се свикнат с истинското положение на нещата. Нека с време, избягвайки всяко предизвикателство от наша страна, да се отнесе всяка надежда в Белград за каквито и да е отклонения от нашия договор” [301]. Бедата обаче бе в това, че и в Петербург постепенно си пробиваше път уравнителството — да се обезщети Сърбия в Македония заради недопускането й на Адриатическо море.

Сазонов успокои Теодоров в разговора на 29 декември, че посланиците в Цариград изработили проект за колективна нота до Високата порта, преценяваща направените отстъпки по въпросите за Одрин и островите като „недостатъчни и неотговарящи на резултатите от войната”. Съглашението било готово да отиде на морска демонстрация. На Сърбия препоръчал да почита съюзния договор и да не повдига никакви нови спорни въпроси, а на Гърция щели да дадат повече острови, за да намалеят претенциите й върху Солун [302].

Стопанинът на Певчески мост настоя да се избегне въоръженият конфликт с Румъния, като й се отстъпят — Меджидие табия, селата, разположени в двата малки вдадени клина, и 5—6 км морски бряг южно от Мангалия. Теодоров намери мъчно осъществими и незначителните отстъпки, но обеща да ги докладва на Министерския съвет, при условие че няма да се иска „нищо повече”. Той действително препоръча на Министерския съвет да се направи горната жертва, защото всяко протакане ставаше опасно и можеше да навреди на българската позиция спрямо Османската империя и съюзниците [303].

На 31 декември Николай II изказа пожелание пред българския министър „чрез мира да види по-скоро освободителното дело на дядо си довършено докрай и България укрепнала и засилена”. Той се надяваше, че Румъния ще се задоволи с предложеното от Сазонов, за да се възстановят нормалните й отношения с южната съседка [304]. За задълженията на Сърбия императорът си премълча.

Въпреки успокоителните уверения за спазване на договора в Белград Тошев отбеляза убедено, че „едничкото полезно въздействие може да се упражни само от Петербург”, като се избегне просръбски настроеният Хартвиг. Безропотното наблюдение на все по-жестоките насилия над българите в Македония даваше време на „злото да пуща корени”: „Всичко туй, разбира се, ще даде едно оръжие на неприятелите на съюза и ще внесе горчиво разочарование в средата и на най-големите му поклонници и радетели.” Не само военните и вестникарските кръгове в Белград, а и в правителствените вече искаха „да получат повече от определеното според съюза и се питат как да постъпят сега за задържането на част поне от окупираните още от сръбските войски покрайнини” [305].

Царят подтикваше да се побърза с прекъсването на преговорите, за да се подновят военните действия. На 29 декември генерал Савов се обърна към него и Гешов, за да нарече „положението твърде сериозно”, налагащо „едно бързо и основно проучване от правителството съвместно с висшите представители на армията”. Той поясни, че преди Министерският съвет да се натовари с отговорността да продължи войната, трябва да се ориентира дали армията ще може да я издържи. Според него, ако не се дадеше време за подготвянето на военните операции — „рискът ще бъде голям” [306]. Това бе достатъчно, за да накара министрите да посетят театъра на военните действия.

Упрекнат от Фердинад в бягство от отговорност, помощник-главнокомандуващият обидено отвърна: „При изпълнението на моя дълг като военен и гражданин не се боя от никакви отговорности пред Вас и отечеството. Проектираното съвещание е нужно не от боязън за отговорност, а от голямата необходимост преди подновяването на военните действия да се ориентират и главнокомандуващият, и правителството, и подчинените с какви средства разполагаме сега и в зависимост от това да се определи какво може да се иска от армията, та да не би при воденето на операциите с поставяне на задачи, несъобразени с нейните средства, било армията, било щабът на действуващата армия да се изложат на несправедливи упреци” [307].

Обзет от разумни разсъждения, генерал Савов се произнесе назидателно, че при вземането на съдбоносни решения не бива да надделяват „младежки пориви”, от каквито не са лишени и офицерите в щаба на действуващата армия, които, без да схващат обратите в политическото положение с техните внушителни последици „и като неотговорни, са всякога храбри”. Според помощник-главнокомандуващия положението бе „много по-сериозно”, отколкото преди започването на войната. Въоръженият народ трябваше да знае за какво ще продължава да се бие и пролива кръвта си. Главното командуване още не бе се произнесло по исканата граница в Тракия, нито пък бе държано постоянно в течение на преговорите, за да вземе съответните мерки. Като „истински военен” генерал Савов настоя при воденето на военните операции да преобладава само мисълта на отговорния началник. Той обаче се отнесе пренебрежително към заплахата от север: “Румъния е подла, но ние с нея рано или късно лесно ще се разчистим. Грижи не трябва да ви създава нейното гнусно поведение” [308].

Най-сетне правителството и Главното командуване се озоваха в такава необходимост, че трябваше да се срещнат лице в лице. Министрите искаха да чуят с ушите си дали може да се окаже някаква съпротива срещу една румънска окупация, а генералите очакваха възобновяването на бойните действия. Царят се съгласи при условие да участвуват само някои „по-приятни” му министри (Гешов, Людсканов, Христов), но се наложи да приеме всички членове на правителството, понеже всички носеха отговорност [309]. Той определи срещата да стане в Свиленград, затаил недоволството си от съгласуваността на двете меродавни инстанции, на чието противопоставяне разчиташе.

Предвид възможността одринският гарнизон да се опита да си пробие път по примера на Осман паша при Плевен през 1877 г., с което примирието щеше да бъде нарушено и военните действия подновени, на 31 декември в 11 ч. генерал Савов издаде директива ¹ 19, според която 1-ва и 3-а армия трябваше да бъдат своевременно готови за посрещане на подобна изненада. На 4-а армия се отреждаше задачата да спре всякакво вражеско настъпление на Галиполския полуостров, като заедно с конната дивизия вземе необходимите мерки за отбиване на голям десант на линията Ерекли — Родосто — Кора. 2-ра армия се задължаваше да съсредоточи бързо значителни сили в посоките, опасни за пробив, който можеше да бъде предприет „още тази нощ” [310]. Войските прекараха нощта в бдене въпреки бушуващата снежна виелица. Никаква новогодишна изненада не се случи.

Генерал Савов се почувствува самостоятелен стопанин в Главната квартира, където вече нямаше кой да му пречи. Той дори си позволяваше в тесен кръг от приближени да се надсмива над царската негодност във военното дело. Това не остана в тайна от Фердинанд, на когото полковник Нерезов редовно докладваше по телеграфа. Ето защо царят бе само привидно „неприятно изненадан” от намерението на своя помощник да премести Главната квартира в Ортакьой вместо предпочитаната от него Димотика, което изключваше появяването му там: „Не желая повече да се бъркате в този въпрос и няма да се явя на операционния театър” [311]. Царското желание за Димотика се уважи.

По случай новата 1913 г. Фердинанд поздрави действуващата армия и отправи „благопожелания за здраве, успешна и щастлива Нова година” [312]. Уви, събитията през тази фатална за българския народ година го опровергаха жестоко.

Посланиците в Цариград не постигнаха съгласие по какъв начин да натиснат върху Портата. След внезапната смърт на Кидерлен-Вехтер Германия отказа да участвува в морската демонстрация, следователно тя изобщо не можеше да се извърши. Това ободри османските меродавни среди до степен да твърдят, че „никаква демонстрация не ги плашела” [313]. На броненосците на великите сили те свикнаха да гледат като на охрана в Златния рог, а и взе да изчезва вярата в единодушието на „европейския концерт”.

На 1 януари 1913 г. колективната нота придоби следното съдържание: Одрин на българите; Беломорските острови в разпореждане на великите сили; предупреждение, че империята ще се лиши от финансова поддръжка и нейните владения в Мала Азия също могат да бъдат застрашени. Съюзническите делегати се споразумяха, щом научат за връчването на колективната нота, да заявят категорично на Решид паша, че прекъсват преговорите за мир. Данев веднага потърси първия военен представител: „Моля, уведомете генерал Савов да бъде готов да денонсира примирието, щом получи от мене телеграма за скъсване на преговорите.” Той защити становището да се преговаря направо с Румъния и ако по този начин не се постигне взаимно съгласие, тогава да се избере трета държава като посредница: „Моля, дайте ми по-скоро окончателно по въпроса решение и не довеждайте до прекъсване с румънците, защото това може да има твърде лоши последствия” [314].

На 2 януари от 16,30 до 23 ч. в царския влак, спрял на станцията Караагач, северозападно от Одрин, между Чермен и Капитан Андреево, се състоя под председателството на Фердинанд съвещание на Коронния съвет, в което взеха участие всички министри, без Теодоров, и генералите Савов, Кутинчев, Иванов, Димитриев, Ковачев и Фичев. На военачалниците бяха поставени два основни въпроса: Какво е положението на действуващата армия във връзка с възможно скорошно възобновяване на военните действия и в кое главно направление ще действува? Може ли да се воюва на два фронта едновременно — срещу Османската империя и Румъния, и ако не може, да се остави ли румънската армия да окупира „четириъгълника”, и как —с въоръжена “съпротива или с дипломатически протест [315]?

Инициаторът на срещата генерал Савов докладва за доброто състояние на войските „в материално и нравствено отношение”: 250 000 бойци бяха в готовност за боеве при Одрин и Галиполи, а на Чаталджа трябваше да се изчака пролетта. Генерал Иванов изложи плана за превземането на Одринската крепост за два-три дена и „при не особено много жертви” — от 6000 до 7000 убити и ранени. Генералите Димитриев и Фичев обаче останаха на особено мнение, че атаката с открита сила трудно би успяла. Командуващият 3-а армия изтъкна, че без употребата на обсадни оръдия чаталджанската позиция е непревземаема, на Галиполския полуостров още не могат да се водят настъпателни действия и следователно дипломацията да положи всички усилия за сключване на мир. След горещо разискване, в който оптимистичният дух надделя с намесата на генералите Кутинчев и Ковачев, се постигна съгласие, че военните действия могат да се подновят с успех, като решителният резултат ще се получи единствено чрез атаката на Одринската крепост с връщането на 3-а балканска дивизия, а по фронтовете на Чаталджа и Галиполи да се предприемат нападателни действия след падането на Одрин и освобождаването на заетата там тежка артилерия [316]. Плановете се поставиха в зависимост и от теренно-климатичните условия. Фердинанд подкрепи енергично изказалите се за атакуване на Одринската крепост, но окончателно решение не се взе. Остана да се произнесе Главното командуване.

Военните представители съставиха и подписаха протокол, според който при сегашните условия бе невъзможно да се воюва на два фронта и предвид тежките последици от една румънска окупация се допускаше поправка на добруджанската граница. Без да се отстъпват градове и „само след като се направят всички стъпки по дипломатически ред и начин”. Гешов подчерта, че всички велики сили настоявали за споразумение с Румъния, която била „готова с оръжие да поддържа претенциите си”, отначало до линията Тутракан — Калиакра, а после склонила на Меджидие табия и няколко километра от Черноморското крайбрежие. Царят ядовито отбеляза, че крал Карол иска да помогне на противника с нападение в българския тил: „Е, добре, ако му дадем земя, това ще бъде заветът, за да си върнем цяла Добруджа.” Не отговаряше на истината пуснатият слух от Букурещ, че щял да отстъпи, стига да не се посяга на „прелестния Евксиноград” [317]. Фердинанд бе твърде любезен с генералите, особено с командуващия 3-а армия, макар да не се изказа положително за атаката. Това не вещаеше нищо добро.

Същия ден Сазонов съобщи, че румънското правителство иска да откъсне безусловно земите до линията Силистра — Каварна включително, срещу което щяло да отдалечи страната от Тройния съюз и да помогне на България във войната против Османската империя. Теодоров възрази рязко, че „по никой начин” не може да се направи такава тежка жертва, която ще бъде отхвърлена от Великото народно събрание, „и не само, че никакъв мир не ще бъде възможен, но скоро ще имаме война и вечна вражда”. Той помоли външния министър да предприеме енергични стъпки в Букурещ, за да се задоволят със съдържанието на четирите точки [318]. Дълбоко в основите на Певчески мост вече зрееше идеята за откъсване на Румъния от Тройния съюз посредством на първо време „възнаграждение” в Добруджа, а после и в Трансилвания.

Видял се най-сетне упълномощен да инструктира, Гешов незабавно уведоми Данев, че „след зряло и всестранно обсъждане” се е добило съгласие относно приемането на „минималните отстъпки” според предложението на Сазонов, „от уважение към Русия и с риск да жертвуваме популярността, а може би и бъдещето на двете (управляващи — б. а.) партии”. „Минималните отстъпки” се обвързваха със следните условия — да се присъедини Одрин; руското правителство да се застъпи за България , ако Румъния откаже да ги приеме; същото да поддържа увеличените български искания, ако се подновят военните действия, както и да даде подкрепата си, ако Гърция „иска повече от това, което й се пада съразмерно с жертвите ни”, и ако Сърбия „иска да излезе вън от договора й с нас”. За да избегне „по-големи отстъпки”, българското правителство не пожела да се възползува от румънската военна помощ и се задоволи само с „дружествен неутралитет”, или да бъде прекратено пропускането на оръжие, боеприпаси и храни от Германия за Османската империя и да се допринесе чрез „приятелско държане” спрямо България за подписването на мира [319]. Намаляването размера на „услугите” обаче нямаше да ограничи отдавна определените румънски териториални домогвания.

Същевременно Гешов нареди на Теодоров на път за Париж да мине през Лондон, за да обясни лично на Данев гледището на руския външен министър „между другото и по конвенцията от 1902 г.”. Преди тръгването си от Петербург той бе задължен да се разбере „още един път изразително по тоя въпрос със Сазонов”: „Необходимо е да знаем положително какво може да чакаме от Русия, особено след като ние напълно се съобразихме с нейното желание да направим исканите от нея отстъпки” [320]. Като подчертаваше вслушването в съветите на Певчески мост, министър-председателят напомняше за неговото морално задължение да брани българските интереси.

Опасението, изказано в Коронния съвет, че Румъния няма да приеме „минималните отстъпки”, се оправда веднага. На в януари Йонеску доказа, че „румънците са хипнотизирани от Силистра”, предлагайки вместо нея да се отстъпи територията до Каварна включително. Данев рязко възрази: „Никое българско правителство нито за минута може да се спре на такава мисъл!” Нос Калиакра бе от изключително значение за сигурността на Варна. Преди да се завърне в Букурещ, румънският министър заяви, че предложението на Сазонов „е много постно”, не задоволяваше румънските претенции и ето защо изказа надеждата, че това „не е последната дума” на официална София. Румъния държеше да запази „първата роля” на Балканите. Посланиците се показаха загрижени от отхвърлянето на руското посредническо предложение, при което Данев ,,повиши тон”: „Това е нашата последна дума!” Когато граф Боздари спомена пред Гешов за жертвуване на Силистра в замяна на Одрин, прозвуча не по-малко категоричното: „Силистра по никой начин не даваме” [321]! Твърдостта на отказа се облягаше на опората, наричана Певчески мост.

Но важният разговор, проведен от Теодоров със Сазонов на 4 януари, не бе никак обнадеждаващ. От една страна, външният министър оцени решението на Коронния съвет като целесъобразно и обеща да направи всичко възможно за уговарянето на румънските меродавни среди да се откажат от искането си за Силистра и да не я завземат със сила, но, от друга страна, той допускаше продължаването на преките преговори и след възможното окупиране на града, защото румънските войски нямало да нахлуят по-навътре в страната. Теодоров потвърди изрично: „Завземането на Силистра ще докара неизбежно война и ние чакаме в такъв случай помощта на Русия и според договора от 1902 г., и по силата на историческите традиции.” Ръководителят на руската дипломация обаче остана непреклонен: „Договорът от 1902 г. не съществува.” Фердинанд се отказал от военната конвенция през 1910 г. в преговорите с Николай II и Изволски, което било известно на тогавашните министър-председател Ал. Малинов и външен министър генерал Паприков. Колкото до историческите традиции, Сазонов ги призна: „Те ни задължават да ви помагаме, което правим винаги” [322]. В политиката думите „винаги” и „никога” имаха променливо значение.

Гешов упорито не искаше да вярва в изявлението на Сазонов, понеже военната конвенция не могла да се денонсира с думи, а само „черно на бяло”. Той се позова на твърденията на Фердинанд и Малинов, че конвенцията „е в сила”, и настоя „Русия да ни подкрепи не само дипломатически”. Българското правителство отстояваше становището, че „една енергична постъпка на Русия може да застави Румъния да се съгласи с последните наши отстъпки, направени по настояване на Сазонов”, уверяващ в тяхното приемане. Руският външен министър отрече да е споменал думата „денонсиране”, но не помръдна в „гледището си, че Фердинанд сметнал военната конвенция непълна и недостатъчна — почнали се през 1910 г. преговори, направили се предложения и контрапредложения и „най-после работата замряла, без да се сключи нещо”. Шебеко съобщил, че преговорите по ректификацията ще се преместят в София или Букурещ [323]. Бедата щеше да бъде още по-голяма, ако румънското правителство разбереше със сигурност, че сдържащата го конвенция изобщо не съществува.

Най-после на 4 януари 1913 г. маркграф Палавичини в присъствието на другите посланици връчи колективната нота на Норадунгиян ефенди. В нея се отправяше сериозно предупреждението Портата да не поема тежката отговорност да пречи при възстановяването на мира, „като се отказва да следва съветите на силите”, обявили се против подновяването на военните действия. Това означаваше да се заплаши Цариград и дори бойните действия да се пренесат в Мала Азия. Силите съветваха отстъпването на Одрин, а участта на Беломорските острови да се реши от техните правителства, срещу което обещаваха материална и морална помощ на империята [324]. Но „европейският концерт” бе далеч от намерението да взема принудителни мерки.

Правителственият вестник предупреди, че трябва да се даде незабавно отговор на въпроса „мир или война”, за да престане непоносимото положение „нито мир, нито война”. Теодоров заплаши в Петербург с несвойствен за него език: „Изминали сме 300 километра, остават ни още 30” [325].

Сазонов съветваше да не се бърза с ултиматума, а да се даде време на Портата да отговори на колективната нота: „Почакайте да падне Одрин и тогава всичко ще се улесни.” Но във Вилхелмщрасе, където бяха посветени в „цариградските потайности”, се съмняваха в последването на положителен отговор и очакваха продължаването на войната. Държавният подсекретар Цимерман бе убеден, че „тоя път войната щяла да трае малко, тъй като българите скоро щели да превземат Одрин и тогава турците ще клекнат”. Ив. Ст. Гешов отбеляза заканително, че ако войната продължи, България няма да се задоволи само с Одрин и ще отиде докрай, при което чу равнодушното: “3a нас е все равно. Ние няма никак да ви се месим” [326]. Докато на Босфора властвуваше англофилът Кямил паша.

Мъчейки се да запази спокойствие, Гешов на 4 януари съобщи на Данев наставлението: „Ако Портата отхвърли категорически колективната нота на силите и делегатите на всичките съюзници в Лондон решат да скъсат, ние нямаме нищо против и предупредихме генерал Савов да чака от Вас депеша, че сте скъсали, за да денонсира веднага примирието.” Министър-председателят предупреди българските представители да бъдат „крайно внимателни” и да не се отделят от своите съюзници, за да не им предоставят търсения повод за нарушаване на договорите. Сръбското правителство се оплакваше от недостатъчна поддръжка за излаз на Адриатическо море и търсеше „обезщетение” в безспорната зона, особено Прилеп. Уязвеният Данев отхвърли „чудовищното” обвинение в несъюзническо държане: „Тъй прост не съм. Истината е, че сърбите не желаят да продължаваме войната; евентуално биха искали да се отклонят от договора.” Той обръщаше внимание на съветите на великите сили, но с определена въздържаност: „Не може и не трябва съвсем да абдикираме пред тях” [327].

Донесенията на майор Йосиф Разсуканов, представител при сръбската Главна квартира в Скопие, съдържаха все повече „сръбски безобразия”, предизвикващи негодувание в Министерския съвет, но за разлика от призива на Тошев не се намери отдушник навън: „Принудени сме да търпим сега за сега.” Надделя мнението, докато не се сключи мирът, „да не се разтварят старите тефтери със сърбите”. Гешов се ограничи да изплаче болката пред Неклюдов, който му поднесе временно успокоително: „Не трябва ни най-малко да се тревожите, тъй като Русия няма да позволи да се излезе вън от договора, който е ясен и категоричен.” На 7 януари министър-председателят възложи на Данев да разговаря строго поверително с Новакович и Бенкендорф, „тъй като неблагоразумие, мисля, ще е да говорим явно по тия наши междусъюзнически разправии”. Той се опитваше да си обясни причините за закъснението на Венизелос да представи писмено новото предложение за дележа. Вместо първия министър сега крал Георгиос заяви, че гръцката граница ще се изнесе на север от Лерин. Той не се доизказа с коя държава ще граничи Гърция, но „превземането” на българските училища и черкви в Югозападна Македония усилено продължи [328].

Въпреки пресните доказателства за нежеланието на Петербург да играе благородната роля на бариера пред агресия от север меродавните фактори на българската външна политика не преставаха да вземат желаното за действително. На 8 януари Гешов нареди на Бобчев пак да настоява пред Сазонов, че „щом конвенцията е в сила, ние разчитаме на активната поддръжка на Русия”. Той се бе закотвил в инак вярната постановка,, че Румъния сигурно ще се възпре от предприемането на „безвъзвратната постъпка” само от „един енергичен жест и една демонстрация” на могъщата съседна империя. България имала право да очаква това, след като приела предложението на Сазонов, което сега трябвало да се наложи на Румъния. Министерският съвет не съзираше смисъл в пренасянето на преговорите от Лондон в София или Букурещ, след като Данев „предложи всичко, което можем да дадем”. Редно бе преговорите „да се свършат от ония, които са ги започнали” и са най-добре посветени в техните подробности. Ако румънското правителство не се чувствуваше добре сред мъглата на Темза, то бе необходимо да се изчака завръщането на Данев в София [329]. Министерският съвет не склони да сменя пълномощника си по румънски каприз.

Запитан относно валидността на подписаната от него военна конвенция, генерал Паприков обясни на Теодоров в Лондон, че понеже тази конвенция не задоволила със своята едностранчивост, то през 1910 г. се повдигнал въпросът за сключване на ново споразумение „на по-широки начала”. При това конвенцията не била изпълнена въпреки устните подканяния от Петербург: „Българското правителство (второто стамболовистко — б. а.) се отнасяло към съглашението като несъществуващо, което и дало повод да се заключи, че България се отказва от съглашението” [330]. Самопризнанието на бившия външен министър бе доказателство за обезсилването на конвенцията. След неуспеха си да добие излаз на Адриатическо море сръбското правителство все по-често предлагаше съюзнически кондоминиум над Солун, като си осигури „коридор” до неговото пристанище. Разбира се, през безспорната зона. Ето защо Тошев също достигна до компромисния извод на Хаджимишев „в краен случай” Солун да се отстъпи на Гърция срещу нейния отказ от претенции върху Югозападна Македония. На първо време Тахинското езеро би могло да се превърне в „чудно пристанище”, а Солун „рано или късно ще бъде наш” [331].

Сръбските и гръцките делегати подадоха мемоари до посланическата конференция относно границите на Албания, като особено първите „нагазиха съвсем безцеремонно” в безспорната зона. На 9 януари Данев настоя да се връчи и български мемоар, в който да се изложи становището за бъдещата българо-албанска граница от Шар планина до Корча, и така косвено да се отговори на сръбските домогвания, насочени „засега” към Охрид, Преспа и Прилеп. Инак Австро-Унгария щеше да действува за включването на тези градове в Албания. Той обеща да бъде много предпазлив, за да не изпъкнат рязко разногласията между съюзниците, „особено додето траят преговорите с Турция и Румъния” [332]. Всъщност посланиците не желаеха да се занимават със споровете между съюзниците, заплашващи да изострят отношенията между самите велики сили, а тяхната първа задача бе да не се разпали „голямата война” от балканската криза.

За да бъде даден напълно обоснован отговор на „европейския концерт”, Мехмед V упълномощи Кямил паша да свика на 9 януари следобед Висш държавен съвет (Голям диван) с участието на 80 сановници и военачалници. Великият везир откри съвещанието от името на султана, прочете се колективната нота, след което министрите на войната, финансите и външните работи направиха изложение върху военното, финансовото и международното положение на империята. Съвещанието прие дадените обяснения и се произнесе за приемане нотата на силите и за сключване на мир. Правителството бе натоварено да заяви, че ще изпълни съветите на „европейския концерт”, убедено в неговата добра воля, вземайки акт от дадените му уверения за финансова помощ и за запазване на останалата територия на империята [333]. Отговорът трябваше да се връчи на посланиците през следващия ден, надлежно утвърден от султана.

Вечерта Сазонов с голяма радост съобщи на Бобчев, че според телеграма на Гирс „турците били наклоним вече да отстъпят Одрин” [334]. Прибързана радост, която предстоеше да бъде помрачена от внезапно събитие, предвиждано единствено в Германското посолство.

Озовавайки се в неблаговидното положение на досаден молител, Бобчев подчерта на 10 януари пред Сазонов, че „в София продължават да считат конвенцията в сила и молят за активна поддръжка”. Руският министър се зае да обяснява повторно, че Фердинанд не бил доволен от конвенцията, защото не била насочена срещу Османската империя и така „нямала реална стойност”. Преговорите през 1910 г. за нова конвенция не довели до нищо определено. Друг бил въпросът, ако сега се реши подновяването на тези преговори. В заключение Сазонов се изплъзна с твърдението, че „в сегашния момент конвенцията от 1902 г. не би могла да има и никакво практическо значение предвид на настоящето примирително развитие на нещата”. Във всеки случай той бе пределно ясен: „Договорът от 1902 г. не съществува.” На подхвърленото от Гешов предложение Румъния да се компенсира и със сръбска територия Неклюдов възрази, че на това ще се погледне „с лошо око” в Петербург [335]. За българските земи там имаха добри и далече виждащи очи.




--------------------------------------------------------------------------------

275. Пак там, с. 295; GP, Bd. 34, S. 108. За да се избягнат нови недоразумения, БТА съобщи за срещата. — Държавен вестник, ¹ 292, 27. XI. 1912,

276. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 32.

277. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1421.

278. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 848, л. 9.

279. BD, V. 9, Р. 2, р. 330.

280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 143, 178.

281. ДПИК, т. 2, с. 372—373.

282. Пак там, т. 1, с. 688; БИА, ф. 15, а. е. 681, л. 3—4; GP, Bd. 34, S. 99— 101, 161—163; OUAP, Bd. 5, S. 378—379, 386—387, 400—402.

283. Documents diplomatiques... p. 21; BD, V. 9, P. 2, p. 339—342.

284. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, a. e. 15, л. 539—541.

285. ДПИК, т. 1, с. 689—690, 695, 702.

286. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 145; Приложение към том първи... с. 120—121. За тайната българо-руска военна конвенция от 31 май 1902 г. вж. Грънчаров, Ст. България на прага на двадесетото столетие, С., 1986, с. 198—206.

287. ДПИК, т. 1, с. 690.

288. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 263, 267; Documents diplomatiques... p. 31.

289. ДПИК, т. 1, с. 396-397.

290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 144, 151, 167—168, 175.

291. Пак там, л. 160.

292. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 119—121.

293. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 13; В. Мир, ¹ 3756, 29. XII. 1912; BD, V. 9, Р. 2, р. 354-358.

294. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 182.

295. ДПИК, т. 1, с. 296; OUAP, Bd. 5, S. 421—426.

296. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 172.

297. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 299—300.

298. ДПИК, т. 1, с. 296—297; В. Мир, ¹ 3758, 31. XII. 1912.

299. Пак там, с. 297—298; Grey, Е., Op. cit., Bd. I, S. 251.

300. Пак там, с. 298; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 315; BD, V. 9, Р. 2, p. 378—381.

301. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 189, 192, 198, 218; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 17.

302. Пак там, л. 194.

303. Пак там, л. 197; ДПИК, т. 1, с. 700; Руската оранжева книга... с. 162—163.

304. ДПИК, т. 1, с. 700—701.

305. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1364, л. 56—57.

306. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 456; а. е. 4, л. 719.

307. Пак там, а. е. 2, л. 832—833.

308. Пак там. л. 878—879.

309. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 552—553; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 772; л. 14—15; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1471, 1505—1509.

310. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 447.

311. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1423.

312. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 141.

313. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 4; GP, III. 34, S. 196-203; OUAP, Bd. 5, S. 451—457, 462—463.

314. Пак там, л. 18; ДПИК, т. 1, с. 299, 703; В. Мир, ¹ 3760, 3. I. 1913.

315. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 556—558; ЦДИА, ф. 568, оп. 1... а. е. 692, л. 11.

316. ЦВА, ф. 01, оп. I, а. е. 30, л. 41; БИА, ф. 20, а. с. 4, л. 754; Приложение към том втори... с. 288; Иванов, Н. Балканската война... с. 225— 227; Фичев, Ив. Балканската война... с. 277—280.

317. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 1862; л. 31—36; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1.. а. е. 15, л. 560; ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 41; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 49—50.

318. БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 1—6; ДПИК, т, 1, с. 702; Documents diplomatiques... p. 33.

319. ДПИК, т. 1, с. 704.

320. Пак там.

321. Пак там, с. 705—706; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 35, 47; OUAP, Bd. 5, S. 475—485.

322. ДПИК, т. 1, с. 706—707; Приложение към том първи... с. 168.

323. ДПИК, т. 1, с. 707—708; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 47.

324. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 32—33; Руската оранжева книга... с. 39—40; Коларов, Н., цит. съч., с. 60—61; OAUP, Bd. 5, S. 499; BD, V. 9, P. 2, p. 389—396, 401, 426—427.

325. В. Мир, ¹ 3761, 4. I. 1913; ¹ 3763, 6. I. 1913; ¹ 3764, 8. I. 1913.

326. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 39, 41, 45; БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 7.

327. ДПИК, т. 1, с. 300.

328. Пак там, с. 583—584; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 573, 576;. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 48, 64.

329. БИА, ф. 255, а. е. 9187, л. 1—7; ДПИК, т. 1, с. 708; Руската оранжева книга... с. 164—165.

330. ДПИК, т. 1, с. 708.

331. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 86; РА. АА., Turkei 203, Bd. 12„ Dok. No 14, Bl. 1—3.

332. ДПИ К, т. 1, с. 301; Приложение към том първи... с. 52.

333. ЦДИА, ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 79—80, 82; ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 18, 23—24; В. Мир, ¹ 3765—3767, 9—11. I. 1913.

334. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 68, 71.

335. Пак там, л. 147; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 118; ДПИК, т. 1, с. 712—713. [/size]

[Parabellum]

[color=white]МЛАДОТУРСКИЯТ ПРЕВРАТ — ПЛЕСНИЦА ВМЕСТО РЪКОСТИСКАНЕ [/color]

В политическия живот нищо не можеше да бъде сигурно, особено в Цариград, столица, разположена на два континента и между две морета. На 10 януари 1913 г. в 15,30 ч., когато във Високата порта министрите изготвяха окончателния текст на отговора, пред сградата се събра шумна тълпа. Около 300 фанатизирани софти (изучаващи в джамиите мохамеданско богословие) начело с Енвер бей нахлуха в заседателната зала, застреляха Назъм паша и принудиха Кямил паша да подаде оставката на правителството. Превратаджиите съставиха ново правителство с велик везир и министър на войната Махмуд Шевкет паша, министър на външните работи принц Саид Халим, а главнокомандуващ стана Ахмет Изет паша. Министърът на вътрешните работи Талаат бей се опита да съчетае две несъвместими неща: „Продължаване на войната не искаме, но сме решени да задържим Одрин като условие, без което не може.” От Берлин дойде известието, че младотурското правителство „щяло да предпочете продължение на войната, отколкото да предаде Одрин” [336]. А известно бе изявлението на Данев, че мир без Одрин не може да се сключи.

Насилственото сваляне на Кямил паша от власт бе предизвикателство, хвърлено срещу Балканския съюз, и означаваше предстоящо подновяване на бойните действия. Първият български делегат сметна, че бе настъпил най-удобният момент за денонсиране на примирието и даване думата на оръжието: „Това трябва да направим по възможност по-скоро.” Фердинанд драсна върху телеграмата одобрителна резолюция: „Възхитен съм от идеята на делегатите да се възобновят военните действия. Трябва тутакси да се скъса.” Министерският съвет обаче реши да се изчака още „някой ден”, както съветваше и Неклюдов. В Лондон бе изпратена директива да се спази обещанието, поето пред силите, да се дочака отговорът на Портата [337]. Денонсирането на примирието можеше да стане след прекъсването на преговорите и в съгласие със съюзниците.

Теодоров изцяло подкрепи мнението на Данев, защото видя в преврата „публичен и предизвикателен за нас отказ да дадат Одрин”: „Ние ще станем смешни тук (в Лондон — б. а.) с нашето очаквателно поведение и ще да се помисли, че се боим от войната, като вследствие на което всички ще поискат да вярват, че ще се откажем от Одрин, както и от всякакво военно обезщетение.” Съюзниците не бяха наклонни да скъсат преговорите, за да се мине и без Одрин: „Ако и великите сили почнат да мислят същото, нашата доскоро отлична позиция ще бъде непоправимо изгубена... Нашето достойнство изисква незабавното прекъсване на преговорите” [338].

Въпреки почитането на „европейския концерт” Гешов на януари предупреди полковник Нерезов, че може скоро да се получи от Лондон известие за прекъсване на преговорите и денонсиране на примирието: „Предвид на сериозното положение в Цариград и на неприятните изненади, които могат да се случат, необходимо е да бъдем всички нащрек... Във всеки случай бъдете готови и бодри.” Отговорът бе изпълнен с увереност: „Взети са всички мерки за посрещането на събитията и изненадите... Чакаме думата и заповедта на Министерския съвет.” Генерал Савов бе известен направо от Данев, че са възможни изненади и преждевременно подновяване на боевете: „Нужна е бдителност, особено откъм Галиполи.” Тон незабавно заповяда по действуващата армия: „Има голяма вероятност военните действия да се подновят в най-скоро време. Вземете нужните мерки, за да бъдете готови за тоя случай” [339].

Помощник-главнокомандуващият не пропусна на 11 януари да напомни на царя, че още преди 24 дена му докладвал за готовността на армията, понеже „всяко протакане е в наша вреда и в полза на противника”: „Поради грешки на нашата политика ние днес сме поставени в сравнително по-неблагоприятно положение в това отношение, отколкото преди 24 дена. При все това армиите са стегнати и могат да почнат военните действия веднага, ако се заповяда. Това в чисто военно отношение.” Генерал Савов се оплака, че не познавал външно- и вътрешнополитическото положение, по което даде думата на правителството [340]. Макар да получаваше преписи от важните телеграми и доклади, привилегия, наследена от пребиваването на царя в Главната квартира.

Вземайки предвид „опасните усложнения”, произтичащи от младотурския преврат, Министерският съвет упълномощи Данев и Теодоров да обсъдят състоянието на спора с Румъния и да направят съответното предложение на Мишу. На 11 януари ръководителят на българската делегация изрази мнението, че не може да се говори за съюз с Румъния, преди да приключи въпросът с поправката на добруджанската граница. Доскоро смятаният за огъващ се български представител отхвърли категорично отстъпването на Каварна, което нямало да се одобри от никой българин. Румънската дипломация се възползува от преврата, Мишу протакаше, докато получи нови инструкции, заплашвайки, че „Румъния ще намери случай да си наложи волята”. Данев заключи не по-малко нервиран: „Очаквам да се разкрият утре картите (на Мишу — б. а.), всичко друго е шашарма, за да се потули гонимата цел.” Но от Певчески мост не преставаха да излъчват доволство от продължаването на преговорите, предричайки сполука, ако се бърза, защото от Букурещ имало „нови известия за примирителен тон” [341]. На чужд гръб жертви се правеха лесно. Стремежът да бъде привлечена Румъния в Балканския съюз бе трудно осъществим, понеже тя желаеше да свири първа цигулка, ако не и да бъде негова диригентка.

Майореску и Йонеску работеха за по-скорошното възобновяване на двустранните преговори в Лондон, София или Букурещ — „моментът бил много важен”. Гешов възрази, че преговорите не са прекъснати и поиска да отговорят чрез Мишу на последното българско предложение. Данев бе окачествен като „единствения наш пълномощник, посветен във всички подробности, поради което и преговорите ще се водят там, където се намира той”. Румънското правителство обаче намери за недостатъчни предложените досега отстъпки и на 12 януари се спря на линията Силистра — Балчик включително. Естествено отговорът на Данев бе решително отрицателен”, одобрен единодушно от Министерския съвет [342]. Пак се потърси съдействието на Сазонов, чието предложение всъщност бе отхвърлено в Букурещ.

Колкото и представителите на великите сили в София да повтаряха неуморно да не се скъсват преговорите преди отговора на младотурското правителство, Гешов на 12 януари допълни инструкциите до делегатите: „Разбира се, че ние не можем да чакаме безконечно.” Министерският съвет им възложи да определят какъв срок да дадат чрез Грей за получаване на отговора на колективната нота, например до два дена, след споразумение със съюзниците. Поддържайки мнението на Данев за скъсване, Маджаров изтъкна, че след отказа да се отстъпи Одрин продължаването на войната става неизбежна необходимост. Дори най-малките съмнения в мощта на българското оръжие трябваше да бъдат унищожени чрез пълна победа [343].

Допускайки неприятната възможност великите сили да поискат от България да се откаже от Одрин, за да се улесни тяхната задача, Гешов изпрати недвусмислено окръжно до легациите: „Ние по никой начин не можем да сторим това.” Особено след като „европейският концерт” призна отстъпването като належащо, а и самият Велик диван прие искането. Уверен в отрицателния отговор на младотурското правителство, министър-председателят съобщи, че телеграфира на делегатите „да скъсат преговорите, след като дадат един твърде кратък срок за турския отговор на колективната нота” [344]. Портите на Одринската крепост оставаха здраво затворени, поне щеше да бъде незаслужен упрекът на великите сили, че „се разбиват отворени врати”.

Данев се обърна с горещ призив към съюзническите делегати „да вървят по единствения път, който ни остава, ако не от друго, поне от кумова срама”. Той изтъкна повелително и пред сър Едуард мотива за скъсване на преговорите, при което ръководителят на Форин офис „на половин глас” отбеляза, че силите чакат отговора. Данев подозираше, че Портата може мълчаливо да отхвърли съветите или да отговори много късно. Самият преврат дал „най-внушително отрицателен отговор”. Този път Грей се въздържа да дава съвет, защото рискът бе за България, само помоли делегатите да останат в Лондон няколко дни след скъсването. Молбата бе удовлетворена [345]. Като дипломат Данев проявяваше повече раздвижения парижки, отколкото лондонския сдържан маниер. На Темза се шокираха от най-малкото нещо, което на Сена би звучало добре.

Първият български делегат вложи цялото си красноречие да убеждава за продължаването на войната и на 13 януари черногорските и гръцките пълномощници също се изказаха за прекъсване на преговорите. Той обаче напразно се опитваше да обясни на сръбските представители, че „с чакане ставаме смешни, понеже Портата даде вместо отговор — плесница”. Единствено липсата на инструкции от Белград бавеше разпадането на конференцията за мир. Вместо тях там вече смятаха Битоля за „спорен” град. Посланиците дадоха да се разбере, че ако въпреки техните опити да предотвратят възобновяването на военните действия това се случи, то силите ще гледат пак „да ги ограничат по място и време”, запазвайки всички „строг неутралитет спрямо преговарящите или воюващите”. Не съществуваха изгледи, че „някои сили ще напуснат концерта”, за да действуват по свое усмотрение [346]. Съюзниците не биваше да прибягват до определяне на къс срок, който, макар и отправен до Портата, би се изтълкувал като незачитане на „европейския. концерт”.

Колкото и да се преструваше на разгневен, Фердинанд посрещна преврата с облекчение, дори като подходяща „услуга”. Той сподели защитеното от Чапрашиков мнение в телеграма от Лондон, която препрати на генерал Савов за изпълнение: „Единственото, което остава да правиме — е да скъсаме веднага преговорите и да почнем атаката на Одрин... Скъсването е наложително, и то в най-късо време.” Той с удовлетворение отбеляза, че посланиците са запознати от Данев с разширяването на българските искания — „изходът на Мраморното море остава за нас абсолютно необходим” [347].

Гледайки да бъде все пак с нещо полезен на действуващата армия, царят предупреди своя помощник, че според „няколко източници” Шукри паша тъкмял да пробие обсадния обръч и да нападне българските армии пред Чаталджанската позиция, като едновременно настъпи и Галиполската армия [348]. Войските напразно прекараха още една безсънна нощ.

Министерският съвет прецени, че превратът усложни положението и може да забави „за дълго време” сключването на мира и без да е „симпатичен” на Европа. На 13 януари сутринта Гешов телеграфира на генерал Савов, че „съюзните държави ще побързат да използуват случая толкова скоро, че да не дадат никакво време на младотурците да се консолидират политически в Цариград и да преустроят армията си на Чаталджа и Галиполи”: „Моментът е благоприятен и не би трябвало да го пропускаме” [349]. След три часа обаче министър-председателят промени становището си.

За да бъде последователен в предпазливото си държане, същия ден преди пладне генерал Фичев лично докладва на Гешов в София, че не трябва да се прекъсват преговорите за мир, защото напразно щели да се дават жертви, без да бъдат постигнати положителни резултати, а и поведението на съюзниците изисквало „непременно сключването на мира”. Той запита дали Данев е запознат с мнението на генералите в Коронния съвет, че след денонсирането на примирието до пролетта не могат да се предприемат никакви настъпателни действия. Министър-председателят веднага телеграфира до Лондон горното мнение, прибавяйки със закъснение оправдателното предупреждение: „Счетох за нужно да знаете това в навечерието може би на скъсването на преговорите” [350].

Данев се сблъска с „пълна и тежка изненада”, разполагайки с настойчивите телеграми на генерал Савов с натрапващото се искане „да се скъсат час по-скоро” преговорите, понеже тяхното протакане „ще се отрази крайно вредно на армията”. Той упрекна Гешов, че късно му съобщава мнението на генералите, инак щял да действува по съвсем друг начин, дори след преврата в Цариград. Ръководителят на българската делегация виждаше едничката възможност да отсрочи прекъсването с един-два дена, и то с риск да се утвърди съществуващото вече убеждение, че армиите са негодни за бойни действия с всичките лоши последствия от това. Ето защо той си позволи да дава съвети в областта на военната стратегия: „Ние трябва да отиваме напред решително и без колебание. Ако почнат военните действия, никой не ни налага да атакуваме Чаталджа; ще е напълно достатъчно, ако на първо време се ограничим с превземането на Одрин, което може и да реши участта на войната. Ако пък не сме в положение да вземем и Одрин, то това трябваше да ни кажете по-рано, та да се съобразяваме с нашето военно положение” [351].

Царят бе също така „най-тъжно изненадан”, че Данев не е скъсал преговорите на 14 януари вечерта, и вместо това на 15 януари сутринта прочете горецитираната телеграма за отлагане на денонсирането. Той обвини началник-щаба в „подли доноси”, а министър-председателя в своеволни ходове „зад гърба” на държавния глава, изтъквайки, че в Караагач всички генерали, с изключение на генерал Фичев, са се изказали за подновяване на военните действия: „Моля най-убедително да не се влияете от неизмеримата страхливост на Гешов и предателското малодушие на началника на Генералния щаб и да скъсате час по-скоро, иначе нашият престиж в Европа е окончателно унищожен” [352]. Той бе запаметил българската поговорка — „На зла круша — зъл прът”.

Същевременно Добрович бе изпратен у дома на министър-председателя, за да му връчи писмена присъда, която не вещаеше нищо добро за неговото по-продължително задържане на власт: „Дълбоко съм възмутен от подлостта и предателството на генерал Фичев, който още снощи ми каза обратното на това, което Вие ми бяхте казали. Жалко! Слабостта, която имахте да телеграфирате на г. Данев зад гърба на царя, ме кара да мисля, че честта на Вашата страна е дълбоко и непоправимо компрометирана. Искам завръщането в София на господата Теодоров и Данев.” Генерал Фичев изпадна напълно в царска немилост или, както се казваше, бе „зачеркнат в тефтера на Фердинанд”. Гешов пък взе да предчувствува, че Фердинанд се готви да го замести с Данев [353].

Първият български делегат въздъхна с облекчение, когато получи царското поощрение. Той припомни, че преди две-три седмици бил заставен да чака намесата на силите и влязъл дори в спор с генерал Савов, „за да не бърза много, че малко бавене не ще разстрои армията”: „Но аз всякога вярвах, че армията е готова да си изпълни дълга не само доблестно, но и успешно.” „В недоумение върху истинското положение на армията”, Данев забави скъсването с един-два дена, „но днес (15 януари — б. а.) то е решено окончателно и утре ще бъде свършен факт”: „Ще остане прочее на генерал Савов върху основа постановлението на примирието да го денонсира, както намери за добре и да поведе войските напред” [354].

Същият ден съюзническите делегати подписаха нотата до Решид паша, с която се съобщаваше след триседмичното изчакване за прекъсването на преговорите. Копие от нотата се изпрати на Грей с благодарност за оказаното гостоприемство. Гешов се присъедини към решението: „Съгласни сме и ние (министрите .— б. а.), че скъсването се налага. Чакаме известието за скъсването и кога най-рано можете да тръгнете за тук” [355]. Данев и Теодоров бяха нужни в София, за да се вземат съдбоносни решения.

Представителите на великите сили подеха мълвата, пусната от Цариград, че отговорът на младотурското правителство може да бъде примирителен. Грей запита при какви условия България би продължила преговорите. Данев бе категоричен: „Ако Турция отстъпи Одрин преди подновяването на войната.” Почетният председател на мирната конференция посъветва да се забави денонсирането на примирието два-три дни и делегатите да останат още няколко дена в столицата на Британската империя [356]. Гостоприемството можеше да се уважи, ако бе свързано само с желанието на Грей да се справи с извънредно трудната задача на домакин.

Очертавайки разноезичието в Главното командуване, генерал Савов продължи да поддържа пред Фердинанд, че протакането на преговорите отдавна е станало вредно за бойната способност на войските. На съвещанието в Караагач се изтъкнала готовността да се подновят военните действия, като на Чаталджа и Галиполи до пролетта няма да се настъпва, „а заради това да насочим решителните си действия срещу Одрин”: „Това се каза да го знае правителството и да не обвинява впоследствие Главната квартира в бавно водене на операциите, в затягане на самата война, която под влиянието на горните обстоятелства ще бъде продължителна... Военните интереси налагат, ако политическите не се противопоставят, час по-скоро тия преговори да се прекъснат и подновят военните действия” [357].

След като изслуша обясненията на генерал Фичев относно случилото се недоразумение, на 16 януари помощник-главнокомандуващият прехвърли отговорността върху правителството, което не съобщило в Лондон поне за сведение важните решения на Коронния съвет. От една страна, той потвърди необходимостта да се превземе Одринската крепост, а, от друга, изтъкна, че и след това едва ли Портата ще поиска мир, без да бъдат разбити и унищожени главните й сили на Чаталджа и Галиполи. Генерал Савов се жалва пред Фердинанд, че към чисто военните отговорности му се прибавят и политически [358]. Засега той чакаше заповеди само от правителството, а скоро щеше сам да обсеби и правата за намеса във външната политика под предлог, че „слуша” царя.

Сложната военнополитическа обстановка намери двузначна оценка в доклада на генерал Савов до Фердинанд от 16 януари. Той стовари подновяването на военните действия върху грешките на българската дипломация при Чаталджа. Действуващата армия бе „съвсем готова” и толкоз по-боеспособна, колкото по-скоро се започнат военните операции: „От чисто военна гледна точка следователно налага се час по-скоро преговорите да се прекъснат и операциите да почнат.” Но помощник-главнокомандуващият пак предупреди, че поради невъзможността да се водят настъпателни операции на Чаталджанския и Галиполския фронт, които „поради своята ефикасност бързо да могат да турят край на войната”, те не могат да се почнат по-рано от два-три месеца и следователно войната се очертаваше продължителна. Това означаваше страната да се обрече на крайно изтощение още за четири месеца, след като бе изпуснат вече един месец. Обзет от внезапно благоразумие, генерал Савов изказа мнение да се пристъпи към подновяване на бойните действия само като „последно средство”, след изчерпването на всички други средства за постигане на гонимата цел [359].

За да бъде проверено дали е запазено единодушието на силите, помощникът на главнокомандуващия предложи българското правителство да заяви, че не може да държи в бездействие 500 000 армия на бойното поле и в петдневен срок желае да разбере дали ще се удовлетворят неговите искания. Ако не се получеше положителен отговор в определения срок, то това издаваше липсата на съзвучие в „европейския концерт”, което предполагаше, че подновяването на военните действия ще послужи за облекчаване териториалните ламтежи на Австро-Унгария в Албания и Македония и на Русия към Цариград, без да се допусне България на Мраморно море. Заключението на доклада бе доста условно, защото поставяше продължаването на войната в зависимост от поставянето на по-големи български искания. Българските армии стояха на Карасу, а на правителството стигнал куражът „едва” за искане на гранична линия по Еркене [360].

Младотурците се стремяха да проточат преговорите до пролетта, когато да настъпят, засилени по сухите пътища от Чаталджа и Галиполи към Одрин. За да даде доказателство за доверие към умението на Министерския съвет да пази тайна, помощник-главнокомандуващият запозна Гешов със същината на замисъла в оперативния план — при натиск от превъзхождащи вражески сили двете авангардни дивизии да се оттеглят от Чаталджа на главната тилна позиция. Това предупреждение се отправи, за да не би „такъв един мним успех на турците” да се изтълкува зле в политическите среди и в обществеността. Правителството оцени въпроса като „чисто военнотехнически”, в чието решаване не може да се намесва [361].

Този път Гешов бе пределно кратък в обръщението си до генерал Савов: „Министерският съвет моли да му съобщите деня и часа на денонсирането на примирието при вземане на всички нужни мерки за успешното водене на войната.” Той се заинтересува дали противникът възнамерява да настъпи от Чаталджанската позиция, но бе разочарован: „До откриването на военните действия и до окончателното разяснение на обстановката нищо положително не може да се каже за намерението на противника.” Голямата грижа на помощник-главнокомандуващия бе настаняването, разширяването и укрепването на съюзниците в Македония, особено след принудителното изтегляне на българските войски от нейните източни части: „Подновяването на войната ще ги прикове още повече в полза на нашите съюзници” [362].

Сър Едуард допускаше денонсирането на примирието да закъснее „с някой друг ден”, за да се види ще има ли скъсването на преговорите „благоприятно влияние на духовете в Цариград”. Данев застъпи противното гледище: „Аз обаче нищо не очаквам, та на мнение съм да се оставят военните власти да действуват по свое собствено усмотрение — нито прибързано, нито замедленно.” Съюзническата нота се връчи на 16 януари в 15 ч. В нея се наблегна на напразното триседмично очакване и преврата в Цариград, осуетил „всякаква надежда да се дойде до сключване на мир”, поради което преговорите се прекъсваха [363].

Генерал Савов, макар да смяташе, че правителството трябва да реши кога да се денонсира примирието и да му заповяда кога точно да се подкачат бойните действия, се разпореди и от името на всички съюзници денонсирането да се извърши на 17 януари от 19 ч., а военните действия да започнат отново на 21 януари в 19 ч. Махмуд Шевкет паша бе веднага уведомен за края на примирието. Допускаше се, че неприятелят ще открие огън преди изтичането на определения четиридневен срок. С голяма вероятност се предполагаше, че той може да настъпи от Галиполския полуостров, за да действува във фланг и тил на съединените армии, което да улесни настъплението на Чаталджанската армия, или за да деблокира Одринската крепост. Линията Ерекли—Родосто—Шаркьой се обяви за десантноопасна [364]. Със скъсването на преговорите поне щеше да се узнае, че или Портата ще отстъпи, преди да изминат броените четири дена, или ще бъде необходимо да й се наложат условията на самото бойно поле.

Младотурският преврат и последвалото денонсиране на примирието бяха добре дошли за засилване на румънския натиск. Потвърди се искането на линията Тутракан—Добрич— Балчик или най-малко Силистра—Балчик без Добрич. В окръжно от 13 януари Гешов изрази учудването си от настояването на линията Силистра—Балчик, тъй като Йонеску в присъствието на Мишу изключил тези два града. Ако румънският пълномощен министър не получеше нови инструкции, българското правителство одобряваше „решително отрицателния” отговор на Данев. На Бобчев бе възложена задачата да ходатайствува пред Сазонов най-енергично „да въздействува върху румънското правителство да не се повръща на въпроси, които се считат за свършени”: „По никой начин ние по тях не можем да отстъпим” [365]. Честото повтаряне на заричащото „по никой начин” не даваше никакъв признак за по-нататъшна отстъпчивост. Все по-ясно се очертаваше настойчивото желание на Съглашението да откъсне Румъния от Тройния съюз чрез възнаграждаване в Добруджа.

Предстоящото подновяване на военните действия накара генерал Савов да постави като условие в хода на преговорите с Румъния — тя „да запази по отношение на Турция абсолютен неутралитет, тоест да се задължи да не позволява да се превозват през нейната територия материали и храни за Турция” [366]. Строгата бележка по отношение на твърде съмнителния неутралитет на северната съседка бе напълно уместна. Потокът от оръжие и боеприпаси, изпращани от Централните сили през Кюстенджа за Цариград, не спря нито за ден.

Самият Йонеску упорствуваше, че не бил се отказал от линията Силистра — Балчик, а само заявил на Данев, че „приема с него да обсъжда, спори и се бори, което значело, че може да отстъпи нещо от него, но не да се отхвърли изцяло (румънското искане — б. а.)”. След завръщането си от Лондон министърът на вътрешните работи потвърди пред Шебеко неотменената парола Силистра. Неговият партньор Мишу „изненада” на 14 януари с колкото ново, толкова и старо искане на линията Тутракан—Балчик. Поради предстоящото отпътуване на Данев и за да приключи преговорите в Лондон, Мишу предложи да съставят протокол, в който да бъдат изложени българските пределни отстъпки и румънските максимални претенции. Първият български делегат прие, предвиждайки прекъсването на преговорите. Румънският пълномощен министър заяви, че „след съставянето на протокола двете правителства ще се разправят направо”. Като преживя дълбоко „новата изненада на Мишу”, направила невъзможно положението на българската външна политика, и поради необходимостта съдбоносните въпроси да се решават „напълно осветлени”, Гешов подкани Данев и Теодоров да ускорят завръщането си в София [367].

Майореску потвърди минималното искане Силистра — Балчик и максималното Тутракан—Балчик. Правеше впечатление преди всичко стремежът да се разшири излазът на Черно море. Той бе на мнение да се отбележат в протокола максималното искане на Румъния и минималното предложение на България, върху които двете правителства да поспорят и ако не могат да се споразумеят пряко, то да прибягнат до посредничеството на великите сили. Министър-председателят се учуди престорено, че в София не обърнали никакво внимание на предложението за съюз и помощ, но и за „благоволителния неутралитет” трябвало да се даде нещо [368]. На често казваното българско „по никой начин” румънските политици не се уморяваха да повтарят „дайте нещо”, понятие с доста разтегливи граници.

Предстоящото подновяване на бойните действия в Тракия облекчаваше румънските управляващи кръгове в стремежа им да заграбят цяла Южна Добруджа и накара Данев да сложи подписа си под протокола на 16 януари 1913 г. Мишу вписа румънското искане, линията Тутракан—Балчик включително. Българският представител повтори писмено известните вече отстъпки: черковно-училищна автономия на куцовласите в Македония, разрушаване на укрепленията около Силистра, отстъпване на двата издадени напред триъгълника на добруджанската граница и един трети триъгълник с 5—6 км от черноморския бряг. Споменатите отстъпки щяха да се извършат след окончателното определяне на новата южна граница на България. Мишу се обяви против обнародването на протокола и допълни, че горепосочената линия „не била тяхната последна дума, а я турили за пазарлък”. Данев отбеляза, че в София „са много възмутени от тоя начин на водене преговорите” [369]. Протоколът трябваше да послужи като основа за продължаване на преговорите.

Най-сетне на 17 януари в 14,30 ч. принц Саид Хал им връчи на маркграф Палавичини отговора на колективната нота. Портата предлагаше границата с България да минава по течението на Марица, като намиращата се на нейния десен бряг част от Одрин да бъде българска. Тя запазваше четирите острова пред входа на Дарданелите, а останалите предоставяше на решението на великите сили. Данев прецени, че новото предложение не може да бъде основа за подновяване на преговорите, защото Одрин и Беломорските острови трябва да бъдат отстъпени безусловно, и то преди възобновяването на военните действия, инак — „с първия изстрел ще се променят и нашите условия” [370]. Всъщност ставаше дума не само за Одрин, а и за вилаета, изцяло зает от българските войски. Под промяна се разбираше задържане на „прозореца към „Мраморно море” — Родосто.

Веднага след денонсирането на примирието генерал Савов издаде на 17 януари директива ¹ 20, с която заповяда военните действия да се подновят точно в 19 ч. на 21 януари, допускайки обаче противникът да не дочака този срок. Авангардните дивизии на 1-ва и 3-а армия, след като в достатъчна степен успееха да затруднят вражеското преминаване през Карасу, трябваше да се оттеглят 4—5 км назад на главната позиция, но по такъв начин, „щото да се даде възможност на главните сили на армиите, ако обстановката позволи, да атакуват противника във време на марша с дясното си крило и го отхвърлят към Странджа и отрежат от Чаталджа”. 2-ра армия пристъпваше към „усилена бомбардировка” на Одринската крепост, вземайки всички мерки против възможен пробив на гарнизона. 4-а армия получаваше отговорната задача да настъпи енергично напред с цел да овладее линията Шерефте — Шаркьой — Кавак и да изпрати разузнавателни отряди към Булаирската укрепена позиция, „без да се увлича в по-нататъшно нахлуване в полуострова”, защото същевременно осигуряваше левия фланг против възможни десанти, „особено на линията Родосто — Шаркьой”. 3-а балканска дивизия оставаше в гр. Чорлу в разпореждане на Главното командуване [371].

Генерал Савов изчисли, че са нужни в най-скоро време 5000 коня за обозите, за да могат съединените армии да настъпят и проявят своята сила при Чаталджа. Той се обърна направо към царя за „мощно застъпничество пред правителството, защото иначе операциите ще се затегнат и войната ще се продължи доста дълго време, а това ще изтощи окончателно страната и ще даде възможност на противника да се засили” [372]. И при най-добро желание обаче правителството не би могло да достави толкова много коне в такъв къс срок.

За да се премахне вредната „безредица”, на 11 януари военният министър осведоми генерал Фичев, че за в бъдеще връзката между щаба на действуващата армия, отделите на Военното министерство и други невлизащи в състава на действуващата армия инстанции ще се осъществява единствено чрез него. Генерал Никифоров разработи проект на „Привременно положение за командуването и управлението на въоръжените сили в царството във военно време”, който подлежеше на утвърждаване от царя, за да влезеше в сила. Министърът искаше да отстрани възникналата двойственост в ръководеното от него ведомство, като го разграничи от щаба на действуващата армия. Той предложи, ако монархът не благоволи да поеме Главното командуване на действуващата армия, да го възложи на „едного от най-достойните офицери”, а ако го поеме лично — да назначи също такъв генерал за свой помощник, разполагащ с правото „да действува всякога само от името на .Негово Величество” [373]. По този начин се узаконяваше завареното положение, следователно генерал Никифоров имаше възражения само против личността на генерал Савов.

Заповедта на помощник-главнокомандуващия по действуващата армия започва с обвинението, че „турците са искали само да печелят време и да ни залъгват”, отказвайки да дадат границите, падащи се по право на победителите. Той призова войските да продиктуват условията на мира на самото бойно поле, след като прогонят врага „отвъд морето”, за което българската армия е готова повече от началото на войната. Генерал Савов закле войниците в духовете на загиналите им бойни другари, гледащи ги от висините небесни [374].

Командуването на 1-ва и 3-а армия отново се обедини в оперативно отношение, този път в ръцете на генерал Кутинчев, на чиято армия се отреждаше водещата роля. Редуването на командуващите бе предлог. Неувереността на генерал Димитриев, последвала злополуката пред Чаталджанската позиция, се напомняше от неговите съперници. Неговият командуващ съединените армии отбеляза с удовлетворение: „Може би война и да не почне, обаче това назначение е голяма плесница за Радкото.” Самият командуващ 3-а армия въздъхна с облекчение: „Старши е, па нека си опита и той късмета, може би ще бъде по-щастлив” [375]. Царят раздаваше ордени и плесници с еднакво настървение.

Генерал Кутинчев допускаше, че противникът ще нанесе главния удар срещу десния български фланг, за „да подаде ръка” на Галиполската армия, едновременно със стоварване на десанти между Ерекли, Родосто и Шаркьой, разделяйки съединените армии от 4-а армия. Срещу левия фланг в посока Странджа врагът би настъпил с по-малка вероятност, защото се излагаше на отрязване от Чаталджа и притискане към север. Ако пък ударът се нанесеше в центъра на съединените армии, Чаталджанската армия би срещнала отпор с техните вътрешни флангове и щеше да бъде застрашена от обхващане с външните флангове. Генерал Кутинчев намери трудно изпълнима идеята на генерал Савов да се отхвърли врагът на север към Странджа, понеже той щеше да нанесе удар по 1-ва армия, чийто маневрен фланг се обстрелваше от корабна артилерия. С оглед на изтъкнатите съображения на 18 януари командуващият съединените армии представи в Главното командуване свой план. Според него противникът се извличаше до отбранителната линия Балабанли — Синекли — Странджа, след което се минаваше в решително настъпление с левия фланг на 1-ва армия и десния фланг на 3-а армия, за да се разкъса центърът на врага и притисне с по-голямата си част към Мраморно море. Външните флангове на армиите се осигуряваха със силни позиции [376]. Съгласно този план постигнатите резултати в стратегическо отношение нямаше да бъдат решаващи, обаче се добиваше с голяма увереност онзи тактически успех, обещаващ да стане безусловно решаващ за изхода на операцията.

Макар да държеше на директивата си, предполагаща по-смели и по-рисковани действия, но с по-решителни резултати, генерал Савов предостави свобода на командуващия да действува според преценка на място: „Очевидно е, че чужд план на действие не може да Ви се натрапва. В случая Вие като изпълнител трябва да бъдете и съставител на плана за своите действия.” Защото имаше насреща си един по-самостоятелен командуващ съединените армии, поел цялата отговорност и следователно имащ правото да предвижда и заповяда. Поради твърдо проявената самостоятелност директивата не му се наложи. Полковник Нерезов сподели с Гешов основната оперативна идея: „Ние бихме желали турците да настъпят от тоя фронт (Чаталджанския — б. а.) с всичките си сили, та един път завинаги по-скоро да свършим с тях” [377].

Що се отнасяше до двете сръбски дивизии под Одрин, генерал Савов се изказа за тяхното оставане в блокадната линия, понеже нямаше възможност да се заместват с войски от Чаталджа и Галиполи. „Блазнен от надеждата да добие нови отстъпки”, Пашич не само че не си прибра дивизиите, но и предложи още войски. Добре пресметната „щедрост”, защото сръбските държавници и дипломати вече открито говореха за присъединяване на Охрид и Прилеп, „спор ставало само за Битоля и Велес”. Българското население бе подложено на такива жестоки гонения, че се питаше дали наистина това са съюзниците „освободители”. Гешов предаде чрез Бобчев на Сазонов, че българското правителство не въстава публично срещу сръбски те произволи, за да не даде на света „печалното зрелище на съюзнишки раздори преди подписването на мира”, но е длъжно да протестира пред великата покровителка: „Ние по никой начин не ще се съгласим да се излезе вън от линията, определена в известния и на Сазонов наш договор със Сърбия” [378].

Руският външен министър се задоволи да предупреди „да гледаме да избегнем историческия скандал на един раздор, като се проникваме от великия интерес на съюза, така необходим днес, още по-необходим в бъдеще”. За сръбското правителство той имал „готов справедлив отговор, който няма нужда да му се напомня, а именно, че честните хора стоят на договорните си задължения” [379]. Ако можеше да се срещне честността в политиката на предварителното изиграване.

Солун продължи да бъде подводната скала във все по бурното море на българо-гръцките отношения. Ризов бе особено хипнотизиран от „бисера на Бяло море” и откликваше болезнено на всеки слух за неговото отстъпване, не преставайки да се прикрива зад „нашите приятели”. Гешов основателно настоя да посочва кои точно са „приятелите”, за да се разбере стойността на техните съвети. Той опроверга вестникарското съобщение относно някакво отстъпване на Солун, за каквото не било и продумано в Министерския съвет, макар видни македонски българи да предпочитат да се мисли най-напред за Югозападна Македония, населена „с многозаслужили със страданията си българи”, а после за Солун: „Да вземем и тях, и Солун, ще бъде мъчно. Но ние настояваме за Солун” [380]. Неслучайно Солун стана център на противобългарски преговори между военни и граждански представители на Гърция и Сърбия.

Придобил самочувствието на инициатор на Балканския съюз, Ризов се учуди от недосетливостта на министър-председателя. Толкоз близко до ума било предположението, че „наши приятели” могат да бъдат съглашенските посланици и някои италиански политически мъже. Той разкритикува българските делегати, че водели преговорите в Лондон „по турски, при много дрънкания и малко работа, и при пълно незнание на турската психология и положението в Цариград”. Стрелите бяха отправени предимно срещу Данев, което застави Гешов да защити ръководителя на коалиционната партия: „Настоявам да си оттеглите тая депеша, да се откажете от обичая да критикувате с шифровани телеграми (а не в частни писма — б. а.) дела, по които не може да бъдете осветлени.” Притиснат о стената на недостатъчната осведоменост, Ризов се измъкна тактично: „Понеже човешкият ум още не е достигнал до всезнанието и всепредвиждането, особено по крайно сложните политически въпроси, аз съм винаги считал за полезна всяка интересна и безпристрастна критика, даже когато тя не е напълно основателна. Но ако Вие мислите иначе, оттеглям шифрованата си телеграма под ¹ 20, толкова повече, че не съм имал никакво намерение да нападам някого” [381]. Във взаимоотношенията между министьр-председателя и неговия съратник дипломат се появи разширяваща се цепнатина.

Венизелос реши на връщане от мирната конференция да се появи лично в Солун, като посети пътьом Белград, без да се отбива в София. Пашич отново постави въпроса за съюзнически кондоминиум. Хаджимишев призова правителството да бъде нащрек, за да се провалят гръцките опити за споразумение със Сърбия против България, особено при възникване на затруднения с подновяването на военните действия. Честото гостуване на княз Александър в Солун умножаваше натрапващите се подозрения. Генерал Савов командирова в града с преобладаващо еврейско население четирима български офицери от еврейски произход [382]. Не толкова за „носене на военната служба”, колкото с политическата задача да влязат във връзка с местните еврейски първенци.

След младотурския преврат, извършен от офицери — немски възпитаници, се забеляза рязка промяна на германската външна политика в полза на Османската империя. Меродавните кръгове в Берлин обвиниха съюзниците в прибързаност въпреки дадените им съвети да не прекъсват преговорите и да не денонсират примирието, преди да получат отговора на колективната нота. Цимерман се обърна на 18 януари към Ив. Ст. Гешов с призива България да допринесе за запазването на европейския мир чрез „полюбовно ликвидиране на въпроса”. Вилхелмщрасе се опасяваше от пренасяне на балканските усложнения и в Мала Азия, „гдето Германия има колосални интереси, които не може по никой начин да жертвува”. Изказа се надеждата, че „в София ще погледнат с добро око на отговора на нотата, въз основа на която би могло да стане нещо, ако съюзниците имат добрата воля”. Великите сили трескаво разменяха мнения за предотвратяване възобновяването на бойните действия. Дипломатическият представител дойде до разбираемия извод, че „ако някои велики сили имат интерес от протакането на преговорите, то ние трябваше да направим това, което диктуват нашите интереси плюс освобождаването ни от намесата на великите сили” [383]. Възвръщайки силната си позиция на Босфора, Германия щеше да пречи на съглашенския натиск.

Що се отнасяше до компромисното предложение „светите места” в Одрин да се превърнат в „мохамедански оазис” под управлението на Халифата, Данев духовито отклони подобен изход: „Това е немислимо поради съвременната несигурност на въздухоплаването, което би останало да осигури съобщенията на Одрин с Турция!” Християнските „свети места” в Ерусалим бяха под османска власт. Теодоров допълни, че България уважава религиозните права на друговерците, но първо трябва да се прокара границата и уреди военното обезщетение. Гешов изрази готовността на правителството да допусне в Одрин османски генерален консул, който да отговаря и за джамиите, но при условията: граница Мидия — Сарос, военно обезщетение и „мирът да бъде сключен час по-скоро” [384].

За да отбие сръбското попълзновение за разширение на „спорната зона” в Северозападна Македония и за да предотврати включването на Дебърско в Албания, Данев на 19 януари връчи мемоар по албанския въпрос. Посланиците го запитаха относно новото течение в Сърбия по разграничаването, на което трябваше да отговори, че „то произлиза от неотговорни кръгове и е без значение” [385]. Друго не можеше и да си позволи да каже, след като очакванията се насочиха единствено към справедливостта на височайшия арбитър.

В съгласие с посланиците Грей препоръча да се вземе повод от отговора на колективната нота, отстъпваща одринското предградие по десния бряг на Марица, и като се обяви за незадоволителна, да се изброят отстъпките по религиозни съображения. Това могло да стане и след възобновяването на бойните действия. Данев схвана разумното зърно на съвета: „По този начин нишката на преговорите за мир не ще бъде окончателно скъсана. На мнение съм да приготвите отговора и да го подадете най-вече ако операциите около Одрин не се очаква да се увенчаят веднага с успех” [386]. Преговорите за мир можеха да се водят и в хода на военните действия, както направи Италия в Триполитанската война.

След като обяви отговора на Портата за неприемлив, Данев напусна Лондон на 20 януари, възнамерявайки да се отбие пак в Париж, Берлин и Виена, но успя да осъществи само първото посещение, защото царят и правителството го повикаха да се завърне незабавно в София. Фердинанд държеше на линията Мидия — Родосто и не прие „комбинацията” — Одрин български, а „светите мохамедански места” под контрола на османския генерален консул. Той бе сърдит на Николай II, че не му отговаря на писмото, чието съдържание бе неизвестно на Министерския съвет, макар и предадено от Теодоров. Съзираше причината в нежеланието на императора да даде Родосто. Царят нямаше преки връзки с правителството точно когато те трябваше да бъдат най-тесни, а ги осъществяваше чрез Добрович. Поиска да се срещне с ръководителите на опозицията, преди да отпътува за Одрин, за да чуе първия топовен гърмеж. Гешов схвана царското недоволство като „сигнал за разделяне” и бе готов да подаде оставката на правителството [387]. Но сега не бе време за оставки.

Българското правителство продължаваше да търси подкрепа в Петербург по добруджанския въпрос, макар че оттам „правеха мили очи” на Румъния. Гешов направи обратен извод от поведението на Сазонов — конвенцията не е писмено денонсирана, следователно „тя е в сила”. Той отрече обезсилването от българска страна с искането да бъде допълнена конвенцията и със започването на преговори през 1910 г., изтъквайки „така очевидното” правило: „Щом нещо ново не е подписано, неденонсираното старо остава в сила.” Още повече, че приветствуваната от Певчески мост „сговорливост” на Румъния изчезна с поставянето на въпроса за откъсването на цяла Южна Добруджа, което не можеше да се извърши доброволно. Министър-председателят пак помоли Сазонов въз основа на член 3 „да обсъди зряло въпроса за една ефикасна подкрепа на България”, за да не се дава оръжие в ръцете на „противниците на съюза с Русия” да твърдят, че Русия е отказала да изпълни задължението си според военната конвенция [388]. На широката общественост не бяха известни подробностите около сключването и съдбата на това тайно съглашение.

Макар да отричаше валидността на конвенцията, на 18 януари Сазонов предупреди Нано, че ако православна Румъния нападне в гръб славянска България, когато воюва с мохамеданите, руското правителство „не би могло да остане повече господар на положението”. Предвид сериозните последици той посъветва „Румъния да размисли два пъти” [389]. Точно тука бе ключовото положение в отношението на Петербург към българо-румънския спор, което заблуди управляващите кръгове Б. София. По-късно, когато противникът на България се откри в лицето на Сърбия, Певчески мост възприе спрямо Румъния тактиката на развързани ръце.

На 20 януари Бобчев завари Сазонов ядосан от денонсирането на примирието, остро обвиняващ българското правителство в „неблагодарно отнасяне към неговото мнение и съвети,, които искаме да чуем, а не изпълняваме”. След протакането на преговорите с Румъния, „сега и Русия не може да помогне”. Йонеску се завърнал в Букурещ разярен с думите: „Отидох в Лондон българофил, върнах се българофоб.” Първият човек на руската дипломация смяташе, че е невъзможно да се отзоват да българската молба за помощ — „не само дипломатически, тоест да воюваме”: „Конвенцията не ни задължава. Вие сами се отказахте от нея.” Николай II изрично предупредил Данев в Ливадия, че Русия „решила две-три години да не воюва с никого”, така че тя сама ще избере благоприятния момент, а не други да я вкарват преждевременно във войната: „Който не слуша съвети, няма право на помощ... Вие нямате право даже и на дипломатическа помощ.” Самото споменаване на военната конвенция вече „го кара да излиза от себе си”. Бобчев се опита да възрази, че съветите на Сазонов били уважавани, доколкото е възможно: „Руското правителство и да няма конвенция, не може да допусне нарушение целостта на България. Конвенцията ние считаме за неотменена и сега настъпи моментът за прилагането й” [390]. Той залагаше на общественото мнение, което обаче не беше постоянна положителна величина.

Рязкото недоволство на сърдития Сазонов бе посрещнато в Министерския съвет с „дълбоко опечаление”. Гешов подчерта, че руските съвети са били изпълнявани — Данев бе изпратен в Букурещ, прие се предложената ректификация, но румънските меродавни фактори, вместо да отговорят положително, изчакали преврата в Цариград, за да отправят съвършено неприемливо искане. Денонсирането на примирието станало седмица след преврата, след изслушването на мненията на Грей и посланиците, които вече се съмнявали дали изобщо ще последва отговор на колективната нота. Българското правителство очакваше „едно стресване” у Сазонов, за да се откаже „от едно с нищо неоправдано враждебно държане” спрямо неговата външна политика, и „по никой начин” не приемаше отменянето на конвенцията. Изволски заявил на Данев в Париж, че дори и да нямало никаква конвенция, Русия не могла да допусне ампутиране на освободената от нея България [391]. Докато воюва срещу Османската империя.

Военната конвенция не бе съобщена дори на съюзницата Франция, което поставяше допълнително под въпрос нейното цялостно изпълнение. Президентът Поанкаре, министър-председателят Бриян и външният министър Жонар, макар и „с половин уста” казаха на Данев, че трябва да се постигне споразумение с оглед на румънските искания: „По-важен от войната се счита Румънският въпрос” [392]. Започна да зрее идеята за заместване на „непослушна” засилена България с отмъкната от Тройния съюз Румъния.

Последните разузнавателни сведения от Цариград гласяха, че новото Главно командуване, убедено в непристъпността на Чаталджанската позиция, смяташе да остави на българите първи да я атакуват. Военните действия се очакваха да бъдат подновени с тридесетхиляден десант между Родосто и Силиврия. Опасенията се подсилваха от предположението, че одринският гарнизон има храна само за още три-четири дена и може да се опита да направи излаз от крепостта [393]. Напрегнатото очакване не се оправда.

Командуващият съединените армии отдаде заповед, според която авангардните 4-а преславска и 10-а сборна дивизия трябваше да предизвикат противника „да се излъже” и напусне укрепената си позиция, за да бъде атакуван в благоприятен момент по време на марша или развръщането му срещу отбранителната линия Балабанли — Синекли — Странджа, заета от главните сили — 1-ва софийска, 6-а бдинска, 5-а дунавска и 9-а плевенска дивизия. И двете воюващи страни останаха на Чаталджа в очаквателно положение. Генерал Димитриев предложи да изпрати четири самолета над Цариград за разузнаване и бомбардиране [394]. Така бойните действия щяха да прехвърлят Чаталджанската позиция поне по въздуха.

Понеже последната дума за възобновяване на военните действия принадлежеше на правителството, генерал Савов се обърна към него „да реши политическите цели, които тая втора кампания преследва”, за да се имат предвид при стратегическите съображения на Главното командуване. Отговори му се, че главната цел остава същата: „Да накараме неприятеля да приеме нашите условия за мир” [395]. Всяка вечер в 19 ч. Министерският съвет трябваше да получава сведения за хода на военните действия.

Общото стратегическо положение в началото на втория период на войната налагаше отбрана на Чаталджа и Галиполи. На 21 януари генерал Савов изтъкна пред командуващите-„Нашето главно внимание е насочено към превземането на Одрин.” Тази отговорна задача се възложи на 2-ра армия, прикривана от съединените армии и 4-а армия срещу възможно вражеско настъпление от двата фронта, съчетано с десант по северното крайбрежие на Мраморно море, предназначен да облекчи фронталните действия чрез обход или обхват [396]. Ударът трябваше да бъде отбит преди нанасянето му с всичката сила.

Великите сили бяха против продължаването на войната, както и против нейното започване. За два месеца Високата порта забрави кои са победителите. Съюзниците действуваха несъюзнически в Македония, но до тях не бе дошъл редът, или както писа Маджаров: „Нека свършим с големия неприятел — Турция, на тогаз ще си отворим тефтерите и ще си потърсим вересиите... Но всичко зависи от състоянието на нашата войска” [397].







--------------------------------------------------------------------------------

336. В. Мир, ¹ 3768—3769, 12—13. I. 1913; Имануел, т. 2, с. 11—14; GP, Bd, 34, S. 240—242; OUAP, Bd. 5, . 529—534.

337. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е, 1364, л. 87; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 577; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 380; ДПИК, т. 1, с. 381; Алиев, Г., цит. съч., с. 226—227; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.

338. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 391—392.

339. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 84, 88, 103; ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 17; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 215; ф 740, оп. 5, а. е. 14, л. 44, 56.

340. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 723.

341. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 91, 100—101; ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 13—24; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 90—93; OUAP, Bd. 5, S. 507—524.

342. ДПИК, т. 1, с. 709—710.

343. Пак там, с. 302; ЦДЛА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 106; BD, V. 9, Р. 2, р. 438—441, 445-446, 449.

344. ДПИК, т. 1, с. 302—303; Балканската война през погледа... с, 172—176.

345. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 867, л. 28; ДПИК, т. 1, с. 303—304.

346. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 125, 138, 142.

347. БИА, ф. 20, а. е. 8, л. 1425—1426.

348. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 52.

349. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 121.

350. ДПИК, т. 1, с. 303; Фичев, Ив. Балканската война... с. 282.

351. ДПИК, т. 1, с. 304—305.

352. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 438.

353. Пак там, ф. 14, а. е. 4339, л. 1; а. е. 4882, л. 12; Миланов, П., цит. съч., с. 290—291.

354. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 440.

355. Пак там, л. 444, 469—472; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 757, л. 2; В. Мир, ¹ 3774, 18. I. 1913.

356. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1364, л. 177; В. Мир, ¹ 3773, 17. I. 1913.

357. Приложение към том втори. . . с. 290; Фичев, Ив. Балканската война. . . с. 284—285.

358. Фичев, Ив. Балканската война. . . с. 285.

359. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 828.

360. Пак там, л. 829—831.

361. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 165; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 592.

362. ЦДИА, ф. 568, оп. I, a. a 860, л. 6—8; а. е. 862, л. 59—60; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 858.

363. Цанев, Ст. Лондонската конференция. . . с. 34.

364. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 10— 11; а, е. 862, л. 37, 61; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а.е. 7, л. 218—219; ДПИК, т. 1, с. 305—306; т. 2, с. 395.

365. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 118; ф. 568, оп. 1, а. е. 876, л. 19 — 24; Руската оранжева книга... с. 168 — 170; Documents diplomatiques... p. 39.

366. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 112.

367. Пак там, л. 143; БИА, ф. 15, а. е. 6181, л. 7—9; ДПИК, т. 1, с. 711.

368. БИА, ф. 14, а. е. 4050, л. 1—2; ДПИК, т. 1, с. 716—718; Руската оранжева книга. . . с. 166—167; GP, Bd. 34, S. 248, 263—264.

369. ДПИК, т. 1, с. 714; Данов, Ст. Моето участие... с. 419— 421;OUAP, Bd. 5, S. 547—548; 577—583; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 30—31.

370. Руската оранжева книга. . . с. 42—43; GP, Bd. 34, S. 286, 296; OUAP, Bd. 5, S. 586—589, 623—624.

371. ЦВА, ф. 40, оп. 2, a. e. 129, л. 250.

372. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 23, л. 12—13; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 750.

373. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 90—96; Нашата дума. . . с. 64—65.

374. В. Мир, ¹ 3780, 24. I. 1913.

375. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 43; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 48; БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 638; Българска военна история... Т. 2, с. 560.

376. Българска военна история. . . Т. 2, с. 560 — 562.

377. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 15—16.

378. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 173, 176, 206; ДПИК, т. 1, с. 397—398.

379. Пак там, л. 153.

380. Пак там, л. 128 — 129; Тошев, Ан. България и нейните съседи... с. 305—306.

381. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 149—150, 178.

382. Пак там, л. 81—82, 191, 194; ДПИК, т. 1, с. 584.

383. Пак там, л. 184, 186, 192; PA. AA., Turkei 203, Bd. 12, Dok. No 48, Bl. 1.

384. ДПИК, т. 1, с. 367; Донев, Ст. Лондонската конференция... с. 32.

385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 196.

386. ДПИК, т. 1, с. 306—307; В. Мир, ¹ 3776, 20. I. 1913; BD, V. 9, Р. 2, р. 459, 469, 471—472.

387. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 596—601; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, . а. е. 1364, л. 213; В. Мир, ¹ 3777, 21. I. 1913.

388. БИА, ф. 15, а. е. 637. л. 1—9; ДПИК, т. 1, с. 715.

389. Documents diplomatiques... p. 46; GP, Bd. 34, S. 300—301, 312—313; Feldmarschall Conrad, Op. cit., Bd. 3, S. 50—52.

390. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 17—18; а. е. 865, л. 7—8; БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 98; ДПИК, т. 1, с. 718; Руската оранжева книга... с. 43—44.

391. ДПИК, т. 1, с. 719; Documents diplomatiques. . ., p. 103.

392. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 196, 217—218.

393. Пак там, л. 221, 228; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 225—226; GP, Bd. 34, S. 335.

394. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 330; а. е. 7, л. 223—224; ф. 740, оп. 5, а. е. 15, л. 153.

395. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 860, л. 1; а. е. 862, л. 39.

396. Иванов, Н. Балканската война... с. 239. Според Махмуд Шевкет паша обсаденият гарнизон можел да се държи повече от месец, а войната би продължила до пролетта. — OUAP, Bd. 5, S. 627.

397. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 25-30. [/size]

[Parabellum]

Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие


Древният повик — „дайте ми съкрушителни победи, за да направя от тях добра политика” — прозвуча с пълна сила и в Първата балканска война. Първоначалното неверие във възможностите на Балканския съюз се преодоля с поредицата блестящи победи, решили съдбата на закостенялото статукво. Когато българските армии спряха пред Чаталджанската позиция, къде умишлено, къде от заблуждение се посяха съмнения в способността им да изтръгнат крайната победа. Сега оздравелият и отпочинал български войник трябваше да докаже, че не се е озовал случайно под стените на Цариград и в близост до Дарданелите. Управляващите можеха да кажат „Всяка зло — за добро”, или да свърши протакането, щом не води до желания мир. Но законите на войната изкараха на първа бойна линия синовете на един народ, борещ се за събиране под общ държавен покрив.
Царят си мечтаеше за Родосто и Самотраки, правителството търсеше най-прекия път към зелената маса на преговорите, а войските начело с генералите се наеха да го прокарат в кръвопролитни сражения. Прекъснатите преговори за мир щяха да бъдат подновени при по-благоприятни условия и тласнати към успешно завършване единствено с мощното и увличащо „Напред! На нож!”. Българските войници предпочитаха да се бият, отколкото да бездействуват в мъчителната неизвестност на повтарящия се до втръсване израз в бюлетините на Главното командуване: „На фронта — нищо особено.” След като събитието не се случи в дипломатическите салони, неговата развръзка отново се пренесе на фронтовата линия.

Османската империя трябваше да се застави да се признае за победена от довчерашните подвластни й балкански народи. Подмамени по хлъзгавия път на самозабравата, младотурските водачи не отчитаха точно настаналите промени в хода на историческото развитие, а се опираха на вехтото правило — „Земя, отнета с меч, се възвръща с меч.” Свободата, окована с насилие, се добиваше с кръвта на тези, които я бяха загубили, и на тези, които й се радваха толкова, че желаеха силно да зарадват и поробените си братя.


СРАЖЕНИЕТО „КЛАНИЦА” ПРИ БУЛАИР И ШАРКЬОЙ

Пред Одрин, Чаталджа и Булаир оръдията заговориха припряно и от двете страни, бързайки да оповестят възобновяването на ожесточения сблъсък, в който едната щеше да спечели, другата — да загуби. Министрите напразно питаха своя колега генерал Никифоров за вести от бойното поле, а той се измъчваше от мисълта, че царят нарочно руши авторитета му на военен. Всъщност Фердинанд не се доверяваше на всички министри и забрани на генерал Савов да им съобщава подробности по провеждането на военните операции: „По този начин Вие само тревожите министрите, които и без това са нерешителни и непредприемчиви. Подобни телеграми трябва да се изпращат само на мене, а аз мога да ги съобщавам на министрите, ако намеря, че обстоятелствата позволяват това. Сношенията мимо главнокомандуващия между Вас и министрите докарват само до нежелателни недоразумения” [1]. А обратната тактика водеше до 16 юни.

Понеже царското мнение остана в тайна, Гешов се чудеше как да се добере до новините на Главната квартира. Той дори бе упрекнат от помощник-главнокомандуващия в излишно любопитство: „Ежедневно подробни сведения за хода на военните действия не могат да се дават, защото това не е в интереса на сигурността за успешното водене на операциите. Ще може да се съобщава само онова, което не пречи на тая сигурност” [2]. Това означаваше правителството да бъде запознато не с плановете, а с последиците от директивите на Главното командуване. Полковник Нерезов, който посвоему „навреме уведомява за всичко” Министерския съвет, предаде за първия ден на втория период от войната все хубави вести. На Галиполския полуостров напредване: „На Чаталджа всичко е спокойно. Духът на войските е отличен” [3].

Помощник-главнокомандуващият се зае да подобри връзката между Главната квартира и отделните армии, която през първия период на войната била „твърде слаба”, понякога прекъсната по цели денонощия, една от причините да не се постигне „решителното унищожение” на противника. Поради „особено деликатното стратегическо положение” на целия театър на военните действия и необходимостта да се отбиват своевременно възможните изненади той заповяда командуващите да осветляват Главното командуване най-малко два пъти в денонощието. Всички разполагаеми съобщителни средства се поставяха в пълна бойна готовност, защото без тях „няма ориентиране, а без ориентировка няма правилни решения, а следователно и правилно водене на операциите” [4].

Тъй като снарядите за обсадната артилерия щяха да стигнат едва за 10—11 дена, на 22 януари генерал Иванов пред ложи „да се пристъпи час по-скоро към атаката”, за която да се привлече 3-а балканска дивизия. Генерал Савов обаче не подкрепи командуващия: „Само след разяснение на общата обстановка ще се вземе решение.” Той се надяваше, че Шукри паша ще се види принуден да излезе от крепостта и даде срок за нейното падане до един месец [5].

За да повдигне духа чрез превземането на гр. Чаталджа, от 23 до 25 януари предните части на Чаталджанската армия напреднаха 5 км, но бяха спрени от авангардните 4-а преславска и 10-а сборна дивизия и отхвърлени обратно на левия бряг на Карасу. В същото време войските на 4-а армия настъпиха, за да завземат водораздела между Сароския залив и р. Кавак, от една страна, и Мраморно море, от друга, което откриваше по-благоприятни възможности за действия срещу Галиполската армия. Под огъня на вражеската корабна артилерия македоно-одринци заеха гр. Шаркьой и околностите му, рилци преминаха р. Кавак и овладяха височините около селата Кавак и Ексемил, а тракийци се съсредоточиха около с. Еникьой. Така Галиполската армия бе натикана в „шишето” на полуострова, чието гърло бе запушено здраво с Булаирската укрепена позиция, отбраняваща Дарданелите по суша. Генерал Ковачев заповяда части от 7-а рилска дивизия да водят рекогносцировъчен бой, за да се узнае с какви сили е заета неприятелската позиция [6]. Рилци се разположиха на 4 км от нея поради поразяващия огън на крепостната артилерия.

Генерал Савов изрично предупреди на 23 януари, че 4-а армия може да настъпи със значителни сили към Булаир само когато се разбере със сигурност, че позицията „е слабо заета”. Нейните войски не биваше да навлизат дълбоко в полуострова, „защото това може да бъде фатално не само за 4-а армия, но и за операциите под крепостта”. Помощник-главнокомандуващият не предвиждаше по-нататъшно напредване. На 7-а рилска дивизия се възложи да поеме отбраната при Булаир, а 2-ра тракийска дивизия и Македоно-одринското опълчение да осигурят напълно участъка Родосто — Шаркьой и бъдат готови да поддържат рилци, без да отслабват левия фланг на армията. Два дена по-късно генерал Савов промени мнението си, като поиска да се разузнае чрез обстойна рекогносцировка с какъв калибър оръдия е въоръжена Булаирската позиция и да се донесе „какви сили са нужни за нейната атака”. Генерал Ковачев отговори, че Булаирското направление се бие и от корабната артилерия: „Изобщо атаката на Булаирската позиция изисква големи жертви, ако не бъде поддържана от оръдия с голям калибър, които да могат да противодействуват на флота.” Генерал Савов смяташе, че не е мислимо да се пристъпи към решителни действия срещу Одринската крепост, преди да се изясни обстановката на Галиполския полуостров [7]. Противникът сам взе стратегическата инициатива.

От подновяването на военните действия помощник-главнокомандуващият побърза да направи извода на 24 януари в доклад до царя, че те не могат да бъдат настъпателни на Галиполския и Чаталджанския фронт до пукването на пролетта. Допускаха се ограничени стълкновения между предните части. Сведенията за предаване на Одринската крепост от глад излязоха фантастични, храна имаше още за месец. Обстрелването с обсадната артилерия не сломи духа на упоритите защитници, а снарядите щяха да стигнат за 11 дена. Според генерал Савов оставаше едно-единствено средство за овладяване на крепостта — атака с открита сила или постепенна инженерна атака. В случая той предпочете да се покаже късопаметен: „За атаката с открита сила съм бил всякога против, защото намирам, че при съвременното въоръжение такава една атака би била една авантюра. Постепенната атака е по-приемлива.” Генералът стовари военната отговорност върху комисията, произнесла се за атака с открита сила, за чието подготвяне искаше и съвета на правителството, за да направи своевременно нужните разпореждания. Така той се осигуряваше от всички страни, и то с едно противоречиво и стряскащо заключение: „При това считам за неизлишно да доложа, че ако атаката бъде неудачна, загубата в политическо отношение по отношение на преговорите за мира ще бъде неизчислимо голяма и непоправима; ако ли пък не атакуваме, то ще трябва да се примирим само с едно просто обсаждаме на Одрин, което ще ни доведе към заемане на едно наблюдателно и очаквателно положение за продължително време на всички операционни театри, което, мисля, в политическо отношение също ще се отрази зле на нашата кауза” [8]. Рядко генерал Савов бе правил толкоз объркано военностратегическо изложение, което не можеше да разчита на верни отговори.

Когато в Министерския съвет прочетоха боязливия доклад, взеха да се чудят дали наистина е изпратен от помощник-главнокомандуващия, толкова неузнаваемо бе представеното в неговите страници. Всички се питаха как е възможно генерал Савов да не помни днес това, което е поддържал вчера. Решението се взе с единодушие: „Операциите са военно дело, а не дело на правителството.” Царят в яда си поиска да уволни своя непоследователен помощник. Данев, Гешов и Теодоров обаче го въздържаха да не прави тая ненавременна промяна — „за добро или за зло”. Придружен от Теодоров и Франгя, Фердинанд се отправи за Димотика [9]. Царската милост често се редуваше с царски гняв.

С основание министър-председателят на 25 януари изрази недоволство от потайностите на Главната квартира: „Министерският съвет със скръб констатира още един път, че късно му се съобщават от Главната квартира факти и мнения от съдбоносно значение за втората половина на войната.” На съвещанието в Караагач мнозинството от генералите се изказали против атакуването на крепостта, но правителството не било осведомено, че нейният гарнизон разполага с хранителни припаси, а българската тежка артилерия нямала достатъчно снаряди. Съзнавайки своята некомпетентност във военната област, Министерският съвет отново остави на шестимата старши военачалници да намерят след зряло обсъждане най-подходящото средство за достигане на гонимата цел — „да се накара неприятелят да приеме нашите условия за мир с колкото е възможно по-малко жертви” [10]. И колкото е възможно по-бързо. Две трудно съчетаеми условия.

Помощник-главнокомандуващият не възнамеряваше да омилостиви разгневения цар. Неговият пореден доклад се превърна в назидателна лекция по военна стратегия, и то с тон, подсказващ незнанието на формалния главнокомандуващ: „С голямо недоумение прочетох Вашата депеша по моите съображения за Одрин ” за нашите бъдещи нови операции. В моите решения по всички оперативни въпроси аз никога не съм бил повече от онова, което ми е диктувала основателно изучената обстановка. По всеки оперативен въпрос пълководецът не може и не трябва да бъде нито оптимист, нито песимист, а само такъв, какъвто му налага да бъде обстановката. На войната обстановката заповядва, а не личното желание на пълководеца.” Генерал Савов стигна дотам, че направо заплаши честолюбивия, но невеж във военното дело Фердинанд, че всяка операция, водена несъобразно с истинското положение на нещата на театъра на военните действия „не може да има добър изход, а понякога се свършва и с катастрофа” [11]. Само последвалата победа спаси от отстраняване уязвения генерал.

Макар и неочаквано генерал Савов се оправда на 26 януари пред Министерския съвет, молейки за снизхождение с цената на една царска тайна: „Виждам със съжаление, че господа министрите не вземат предвид обстоятелството, че аз не съм (нищо друго — б. а.) освен един прост помощник на главнокомандуващия и че в това ми качество аз нямам право и не мога да нарушавам дисциплината да се сношавам направо с Министерския съвет, и че въпреки това аз с риск да изложа себе си, за всичко съществено и важно по състоянието на армията съм държал в пълна известност Министерския съвет.” Стремейки се да изглежда искрен, упрекнатият помощник напомни, че поставял под съмнение съобщенията, извличани от третостепенни източници за глад в Одрин, за чието истинско положение може да знае едничък Шукри паша. Той поддържаше, че в Караагач се изтъкнало достатъчното количество снаряди само за времето на атаката, която според него могла да трае от 5 до 15 дни, а според генерал Иванов 4—5 дни. Ето защо се поискало поръчването на още снаряди. Що се отнасяше до съдбоносния въпрос да се атакува крепостта, генерал Савов подчерта тясната връзка с политиката: „Правителството трябва не само да знае за него, но и да си каже думата, толкова повече, че още в Караагач стана известно, че на другите два фронта ние сериозни операции засега не можем да водим, че единственият възможен обект за постигане отчасти целта, поставена от политиката за тая втора кампания, е превземането на тая крепост” [12]. Правителството остана на своето гледище. За атаката на Чаталджа то изобщо не бе питано, както нямаше да бъде известено и за нападението на 16 юни, защото беше против.

Един сгоден случай даде възможност на помощник-главнокомандуващия да наблегне отново върху военната тайна като най-високата степен на държавната тайна, с което се мъчеше да оправдае скриването на оперативните планове и намерения от правителството. Прелиствайки в. „Тан”, той, възмутен, прочете откровеното изявление на Теодоров, че първо ще бъде превзета Одринската крепост: „В деня, когато Одрин падне, ние ще изпратим на Чаталджа всичките ни обсадни материали и тогава ние само в няколко часа ще минем от отбрана към настъпление чак до Цариград” [13]. Тази привлекателна перспектива, очертана от любител стратег, най-малко би срещнала противник в лицето на генерал Савов, но той се ядоса, че „се разкрива цялата основа на плана за военните действия през втората кампания”: „Понеже това не само не е в интереса на сигурността за воденето на операциите, но още е вредно, моля да се вземат мерки за операциите по-малко да се говори, а още по-добре съвсем да не се говори” [14]. Всички телеграми от Главното командуване трябваше да се пазят от министрите в най-строга тайна.

След несполучливото допитване до царя и правителството на 25 януари генерал Савов изпрати до командуващите отделните армии преглед на общото стратегическо положение. Поради невъзможността засега да се настъпи на Чаталджанския фронт вниманието се съсредоточи към превземането на Одринската крепост. 2-ра армия се подготвяше да щурмува крепостта, прикривана от съединените армии и 4-а армия, защото се допускаше противникът да подпомогне обсадения гарнизон с настъпление от Чаталджа или Галиполи, поотделно или едновременно. С най-голяма вероятност се очакваха десанти по северното крайбрежие на Мраморно море със задача да облекчат фронталните действия на Чаталджанската и Галиполската армия. При така предположената обстановка генерал Савов заповяда в началото на втория период на войната съединените 1-ва и 3-а армия заедно с 4-а армия да преминат в стратегическа отбрана, като заемат силни отбранителни линии с разполагане на войските по начин, позволяващ както упорна съпротива от фронта, така и бързо отбиване на десанти откъм морето, целящи обхват или обход във фланг [15].

Същия ден опасенията на помощник-главнокомандуващия се потвърдиха с важното сведение, че 17 парахода, натоварени с войски, са отплували от Цариград за Галиполи. Енвер бей лично стягаше за транспортиране по море войските на тридесетхилядния 10-и корпус, съсредоточени в Сан Стефано, Измир и Пандерма. Генерал Савов предвиждаше десантът да се стовари някъде на линията Ерекли — Родосто — Шаркьой и разпореди повишена бдителност по целия бряг. Друго сведение посочваше вероятното място на удара между Родосто и Силиврия [16].

Още на 25 януари врагът сам подсказа, че е избрал гр. Шаркьой и околността за място на десанта, като направи опит да дебаркира на нос Индже Бурну, загубвайки един десантен кораб. Десетина броненосци и миноносци обстрелваха позицията на македоно-одринци. Друг малък десант бе открит от две опълченски роти при с. Подима на Черноморското крайбрежие. Въпреки че лодките се тласкаха напред под дулата на корабните оръдия, десантът бе провален с понесени загуби около стотина убити и ранени вражески войници. От пленниците се узна, че най-добрите и свежи низамски части са прехвърлени в Галиполи. Броненосецът „Асар и Тевфик” се натъкна на мина и заседна силно повреден, напуснат от екипажа и взривен от българските сапьори [17].

Макар рилци да очакваха неприятелското настъпление с пръст на спусъка, видяното в мъгливата утрин на 26 януари ги порази. Точно в 7 ч. гъсти колони в състав 6 пехотни полка, 12 полски и няколко планински батареи се заизточиха от Булаирската позиция и запъплиха по петкилометровото разстояние до главната българска позиция. Настъплението бе открито едва на стотина крачки от българските предни окопи, колкото позволяваше видимостта на часовите. Противникът просто удави предните подразделения с огромното си множество и достигна главната позиция на 7-а рилска дивизия. Изведнъж пламна убийствен пушечен, картечен и артилерийски огън от упор, който помете назад сразените стрелкови вериги. Войниците от 13-и рилски полк не помръднаха нито крачка назад пред непрестанно прииждащия враг. Особено „бесен” бе натискът в центъра и срещу лявото крило [18].

В 15 ч. настана върховият миг. 22-ри тракийски полк контраатакува на левия фланг, стремително се хвърли напред в ръкопашен бой с нож, приклад, камъни — „гуша за гуша”. Дясната вражеска колона не издържа напора и обърна гръб в бягство. Подгонените турци бяха промушвани с ножове или достигани с точни изстрели. Българските войски преминаха в настъпление по цялата линия, като отхвърлиха и лявата неприятелска колона. В 17 ч. османските табури подновиха настъплението срещу центъра, но бяха пак отблъснати с големи загуби. Артилерията действуваше отлично, разстрелвайки просто в упор техните бързо попълвани редици. Преследван ожесточено с огън и нож до спускането на мрака, разбитият противник се укри в укрепената позиция [19]. Ако преследването бе извършено с повече сили, участта на Булаирската позиция щеше да бъде решена още през този кървав ден. Но се получи тревожната вест за вражески десант в Шаркьой, поради което увлеклите се в преследване части бяха върнати на предишните си позиции. Само отличилите се тракийци запазиха преднината си от 2 км.

Настървеността на боя, приличащ по-скоро на „кланица”, остави страшен белег на бойното поле. Върху пространството между българската позиция и Булаирската се изброиха около 6000 вражески трупа. Българските загуби бяха значително по-малки: 114 убити и 416 ранени. Командуващият 4-а армия се чудеше кого да представи за награждаване: „Показаната храброст на нашето войнство в този блестящ бой беше така единодушна, че се страхувам да направя оценка за някаква относителна лична храброст” [20]. Наистина трудно би могло да се прецени кой е повече или по-малко храбър. Войнишките кръстове „За храброст”, макар и щедро раздадени, не стигнаха за всеки храбрец. Но всички бяха удовлетворени от чувството за мъжествено изпълнен дълг, увековечен от марша „Булаир”.

Генерал Тодоров донесе, че „атаката на Булаирската позиция би била съпроводена с грамадни загуби” под кръстосания огън на артилерията от укрепленията и броненосците. Той поиска далекобойни оръдия и гаубици. Помощник-главнокомандуващият, без да знае още за десанта в Шаркьой, заповяда 4-а армия „да премине в отбранително положение, за което да се укрепи на сегашната си позиция срещу Булаир и вземе мерки за най-ефикасно наблюдение и охранение на морския бряг от Индже Бурну до Родосто” [21].

Когато кръвопролитният бой при Булаир клонеше към пълна победа, в 16,30 ч. от щаба на Македоно-одринското опълчение постъпи тревожно известие за извършван със значителни сили десант при Шаркьой. Четиридесет транспортни кораба и множество гемии в три колони, прикривани от огъня на седем броненосеца и кръстосвача, стоварваха части от 10-и корпус на брега, на 3 км югозападно от Шаркьой. Вражеските сили се пресмятаха на около 15 000 души, от които стъпиха на сушата 8000 души начело с Енвер бей. Двете македоно-одрински дружини се държаха до вечерта, а през нощта напуснаха Шаркьой. Генерал Ковачев заповяда трите опълченски бригади съвместно с 26-и пернишки полк да отбият десанта. Към Шаркьой се насочи в усилен марш и 1-ва бригада на 2-ра тракийска дивизия. Дебаркирането продължи и на 27 януари. Плацдармът бе разширен до 3 км северозападно от града. Същия ден следобед българските войски обходиха неприятелските флангове и принудиха осемте табура да се оттеглят към морето. Българската артилерия попречи на транспортните кораби да приближат отново до брега, като потопи един от тях [22].

Полученото съобщение за понесеното съкрушително поражение пред Булаирската позиция развали плана на Енвер бей да развие успеха, като стовари още войски и завземе господствуващите над морския бряг височини. Десантната операция се прекрати и започна обратно товарене на параходите за Цариград и Галиполи под огъня на българските планински батареи. Изтеглянето продължи и на 28 януари под прикритието на броненосците, без да престава боят за Шаркьой. Към 15 ч. неприятелят бе обграден и притиснат на самия бряг. За да подпомогне спасяването на десантчиците, противникът атакува десния морски фланг на 10-а сборна дивизия, който отстъпи 5 км до тилната си позиция, повличайки и части от 4-а преславска дивизия. Полковник Нерезов обаче успокои генерал Ковачев: „Всичко отива на добро. Засега Вашият театър е най-важен. Според сведенията ни турците постоянно мъкнат войски към Галиполи. Съдбата на кампанията Вашата армия ще реши” [23]. 2-ра армия временно мина на заден план.

След като дадоха около 1000 убити и ранени, 450 пленени, в отмъщение на което изклаха стотина мирни жители и 16 ранени опълченци в присъствието на Енвер бей и трима германски военни инструктори, турците изоставиха Шаркьой. Над Мраморно море се разнесе победното „ура” на смелите македоно-одринци. Генерал Савов ги поздрави за славните дела: „Вие напълно оправдахте жертвите, които България прави за свободата на братята в Македония и Одринско” [24]. И пак се чу мощното „ура”, което отекна през Бяло море и Вардар до Охридското езеро и Шар планина. Нали ставаше дума за бъдещето на свободата.

Министерският съвет узна за „важната битка” най-напред от чуждите телеграфни агенции. Победата на Галиполския полуостров съвпадна с пребиваването на царя в Главната квартира. Той бе толкова доволен, че му мина лошото настроение срещу генерал Савов, но не и към генерал Фичев, когото прие само за две минути. Помощник-главнокомандуващият твърдеше пред Теодоров, че „други” повлияли върху Фердинанд да не използува предложението на Кямил паша. Царят бе сърдит, че Николай II не го допуска до Родосто, желания за присъединяване град въпреки противното мнение на повечето от тъй наречените „съветници на короната” [25]. Монархът отсъствуваше от София, обаче неговият флаг бе нарочно оставен да се развява над двореца.

През цялото време на Галиполската операция Чаталджанската армия напираше срещу съединените армии, за да повлияе на изхода от боевете при Булаир и Шаркьой. Генерал Димитриев, който се обяви против повторна атака на Чаталджанската позиция, внезапно на 27 януари предложи да се извлекат по-далеч от укрепената позиция по-големи вражески части и — „да ги атакуваме стремително, с цел да ги притиснем или към морето, или към Странджа”. Генерал Кутинчев намери идеята приемлива, защото съвпадаше с неговия план за действие, но се съмняваше дали противникът ще се увлече да преследва авангардните дивизии дотолкова, че да бъде достатъчно отдалечен от укрепленията си: „Ще чакаме благовремието” [26].

Нанесеното поражение на Галиполската армия бе толкова съкрушително, че до края на войната не се предприеха никакви настъпателни действия срещу 4-а армия. Въпреки привлечените пресни подкрепления, окопали се дълбоко в Булаирската позиция, врагът повече „не показва никакви признаци на живот”. За да изтъкне приноса на рилци и македоно-одринци в поддържането на външната политика, на 29 януари генерал Савов им оповести, че „противникът е почувствувал своята слабост и захванал да търси средства отново да открие преговорите за мир”: „Това забележително събитие показва какви са последствията от юначното държане на нашите храбри войски.” Той призова към стремителност и натиск, за да се унищожи врагът „в едно непродължително време” и да му се наложат благоприятни за победителите условия на мира [27]. Вражеските авангардни части излязоха от обсега на батареите по Чаталджанската позиция. Това накара генерал Димитриев на 30 януари да предложи авангардните дивизии, подкрепени от две бригади, да преминат в решително настъпление, като отхвърлят противника от чаталджанските височини на изток или да го притиснат към морето. Генерал Кутинчев обаче не сподели изказаното мнение, защото излезлите напред 18 табура и техните 5—6 батареи се отдалечиха от базата си едва 5—6 км, тъй че добитите резултати не биха оправдали жертвите, и това означаваше „да се бие въздухът”. Той определи момента за контранастъпление, когато Чаталджанската армия настъпи с по-големи сили, които авангардните дивизии да отвлекат по-далече от укрепената позиция до линията Яладжа — Курфали — Анастасиевата стена. Черноморското крайбрежие също се оказа десантно опасно. На 26 и 27 януари 31-ви варненски полк отблъсна опит за десант северно от с. Орманлъ [28]. Господствуващото положение на османския флот тормозеше Главното командуване в неговите планове за война между три морета.

В прехваната радиограма от Изет паша до Шукри паша се съобщаваше за настъпателните действия на Чаталджа и Булаир и препоръчваше „още малко търпение”. Поощреният одрински гарнизон направи два излаза на 27 и 28 януари. Генерал Вазов предложи да се превземат предните позиции и да се преследва противникът по петите към фортовия пояс. На 30 януари генерал Савов се възпротиви на мнението за бърза атака, понеже врагът струпва значителни сили на Галиполския полуостров и се готви за нови решителни действия, включително и със стоварването на „всевъзможни” десанти [29]. Османското главно командуване успя да отклони, макар и временно, вниманието на Българското главно командуване от превземането на Одринската крепост.

Високата порта бързаше да поднови преговорите за мир, преди да е паднал Одрин, разпространявайки същевременно легенди за някакви големи успехи на Чаталджанския и Галиполския фронт. Генерал Савов се измъчваше от колебанието: „Като имаме предвид, че при настоящата политическа обстановка завладяването на Одрин ще има голямо значение, за да наложим нашите искания, но и обратното, при една неуспешна атака загубите във всяко отношение би били по-големи.” Ето защо той поиска да му се доложи доколко се разчита на „положителен успех”. На 31 януари генерал Иванов отговори, че като постоянствува за атакуване на крепостта, има „всякога предвид общото политическо и стратегическо положение”: „Както преди примирието, така и сега, Одрин е тъмната точка на нашето положение и колкото той стои, толкова повече ни нанася вреда. Падането на Одрин ще обистри във всяко отношение положението. . .” Всякакви настъпателни действия от Чаталджа и Булаир за деблокирането на крепостта щяха да станат безпредметни. Тъй като не се очакваше цялостен излаз на гарнизона, то командуващият 2-ра армия пак настоя да се атакува, преценявайки положително изгледите за успех: „Две трети от успеха са гарантирани, а една трета остава на случайностите.” Дори като гледаше на атаката като на „малка авантюра”, генерал Иванов намираше, че и при несполука тя няма да измени съществено общото военностратегическо положение, а ще трябва да се продължи и довърши ударът [30].

Докато българската армия се биеше за общото дело на три фронта, съюзниците не само желаеха нейното по-нататъшно изтощаване, но и пуснаха твърдението, че продължавали войната главно заради Източна Тракия. Шкодра и Янина бяха обречени на предаване градове в дълбокия тил. Все по-засилващите се настроения в Белград и Атина за преразглеждане на съюзните договори принудиха Гешов на 26 януари да опровергае в окръжно до легациите, че с възобновяването на бойните действия България била уговаряла нови условия за сътрудничество със съюзниците: „За подобни нови условия нито дума не е ставало и не може да става, тъй като договорите ни всичко бяха предвидили” [31]. Не бяха предвидливи само тези, които от българска страна сключиха такива договори.

Дори в умерения сръбски периодичен печат вече се търсеше „естествената граница” в Македония по реките Вардар, Брегалница и Злетовска. На 22 януари Тошев докладва, че и Пашич виждал необходимостта да се направи потребното по „изправката” на разделната линия. Спалайкович бил натоварен да предприеме официални стъпки в това направление, но се отложили за „малко по-късно”. Военните кръгове направо заявяваха, че което „е завоювано от сръбския меч, ще е сръбско”, и виждаха в Гърция и Румъния „естествени съюзници” срещу България. Всекидневните насилия, на които бяха подлагани българите в Македония от сръбските и гръцките окупационни власти, пораждаха един разкъсващ въпрос, предаден от Тошев на 25 януари: „Неужели трябваше да се води една освободителна война, за да видим освободеното от турския гнет българско население минало под ярема на нови тирани, и то не други, а наши съюзници?” Той обърна внимание на правителството, че е време да бъде изтъкнато на отговорните фактори в Белград и Атина, че не е този начинът да се запази и затвърди Балканският съюз, създаден като „политическа необходимост за общите ни балкански интереси”. Всяко премълчаване, за да не се охлаждат отношенията със съюзниците според пълномощния министър, ги насърчаваше в стремежа да задържат всички окупирани от техните войски земи в Македония. Прогонването на българските свещеници и учители, завземането на българските черкви и училища, забраната да се произнася дори думата „българин”, насилственото прибавяне на окончанието ,,-ич”, цялата тази противобългарска дейност се вършеше под ръководството на сръбските власти. Тошев отбеляза: „Не трябва да се заблуждаваме и с Пашичовите обещания, които са толкоз по-изобилни, колкото повече той е решен да ги не изпълни. Трябва да поискаме факти.” Той препоръча да не се дава повод да се говори, че „нещо куца в нашия съюз” и следователно се нуждае от изменение или допълване [32]. Министерският съвет отложи неприятното обяснение, защото трябваше да поиска нова „услуга” от Белград.

Желаейки да подсили обсадната артилерия около Одринската крепост, на 27 януари помощник-главнокомандуващият помоли да се настои пред сръбското правителство да му даде в разпореждане тежки оръдия и гаубици заедно с боеприпасите „на каквито условия ще им бъде удобно”. В Белград отказаха да продадат 34 гаубици и оръдия със снарядите, а решиха да ги дадат за временно ползуване. Българските министри никак не се зарадваха на злоумишлената „щедрост”, понеже вече не се съмняваха, че „срещу тия услуги Сърбия ще си предяви сметката, и то сметка, която ще ни смае”. И настояха да си платят навреме сметката. Данев бе обзет от същите подозрения и подчерта дебело, че разделителната линия между двете зони в Македония не може да се тълкува ката бъдеща граница между България и Сърбия. Официален Белград трябваше да се задължи да уважава националните и човешките права на българите, които останат под негова власт в част от „спорната зона” [33]. Тази уговорка се отнасяше и до височайшия арбитър.

Белград бе желана спирка за Венизелос. На 23 януари той преговаря с Пашич за обща граница според Хартвиг в Албания, но за Тошев по-вероятно бе — в Македония. Венизелос отхвърли предложението за съвместно владение на Солун [34]. На следващия ден сутринта гръцкият министър-председател се отби в София и се срещна с Гешов, „за да види какъв вятър тука вее”, след като не можа да отклони любезната покана. Въпросът за дележа не напредна нито стъпка. Всеки от спорещите държеше здраво за Солун. Венизелос обеща, щом се завърне в Атина, да направи писмено онова предложение, предадено устно на Данев в Лондон. Пред Неклюдов той заяви, че не могат да отстъпят Солун и Югозападна Македония. На обеда в „Юнион клуб” не се вдигнаха тостове, за да се покаже, че посещението има „не политически, а просто приятелски характер”. Царят също прие госта, допитвайки се предварително до Министерския съвет какво да приказва. Венизелос остави впечатление на „умен и тактичен човек”. Той изказа мнението предварителните условия на мира да се подпишат на Чаталджа, по-далеч от влиянието на великите сили. Вечерта първият министър отпътува през Ниш за Солун, като в политическите кръгове придадоха на неговото пребиваване в българската столица „голямо значение за заякчаването на. Балканския съюз” [35]. Без да предрешават бъдещото разделение в Македония, двете страни натрупваха противоречия за въоръжен сблъсък.

Коромилас се изказа скептично относно полезността на срещата, на която Гешов пак се въздържал да представи „крайната линия”, запазвайки „олимпийско мълчание”. Поне Данев настоя в Лондон за Югозападна Македония, без да се отстъпва Солун. Хаджимишев си позволи да бъде оптимист, защото толкова умните правителствени ръководители няма да развалят Балканския съюз, дал бляскави резултати. Но в доклада си до Гешов на 25 януари пълномощният министър не скри тревогата си от изтърваните сведения, че в Белград Пашич и Венизелос са преговаряли за обща граница на изток от Охридското езеро към Лерин: „От всички четири съюзници сръбско-гръцките отношения носят най-искрения характер, понеже нямат сериозни интереси в конфликт. . . Нашето засилване поражда такива чувства на долнопробна завист и у гърци, и у сърби, от една страна, а, от друга страна, и двете тия страни имат такава „апатия” на български земи, в наш ущърб, щото допускам и най-лошото от тяхна страна. Тия две причини, взети наедно, и стремлението им да не допуснат България да се засили дотам, щото да бъде по-силна от тях двете, двете наедно, тая грижа за своего рода екелибър (равновесие — б. а.) в тяхна полза, ме кара да допускам възможността на подобни замисли за „конвенции” с острие, насочено против нас” [36]! Предположенията скоро се потвърдиха въпреки умишлено направените опровержения.

Хаджимишев стресна Демидов с предупреждението, че Австро-Унгария ще поддържа България за Солун, за да я привлече и разбие Балканския съюз: „Ще бъде голям коз в нашите ръце, ако успеем да създадем едно надпреварване между Петербург и Виена, кой от тях повече ще ни услужи по въпроса за Солун, понеже двете тия монархии безспорно повече ценят българското приятелство от гръцкото за в бъдеще.” Но меродавните фактори в Атина залагаха не само на династическите си връзки с Романовци, а и обещаваха на Хабсбургската империя стопански предимства в Солун [37]. Особено силно бе елинофилството в Париж, което не можеше да не се отрази върху неговите съглашенски съюзници.

Непрестанно постъпващите сведения за гръцки и сръбски изстъпления в окупираните български земи измъчваха съвестта на Гешов. На 29 януари той се съгласи напълно с Маджаров, че „е отвратителна политика да се караме с всичките ни съседи”, но започва да си задава гризящия въпрос: „Дали аз след всичко, що направих за осъществяването на съюза, мога да остана начело на българското правителство в деня, когато тоя съюз се провали. Не ще ли бъде по-добре в знак на протест против тия, върху чиято вярност и лоялност аз възлагах такива светли надежди, когато третирах и подписвах с тях съюза, да се оттегля и да оставя други да се карат и може би — ужасно! — да се бият с тях” [38]? Министър-председателят бе убеден, че не бива да се жертвува Югозападна Македония за Солун, мнение, споделяно от мнозина, но не и от Данев.

Майореску положи всички усилия за незабавно продължаване на преговорите в София, за да привършат непременно преди подписването на мира. Той търсеше окончателното споразумение някъде между румънското минимално искане и българското максимално предложение. Тъй като Мишу бил „твърде много любезен и отзивчив”, за румънски делегат се назначи княз Гика. На 24 януари Министерският съвет се съгласи преговорите да се водят в българската столица, определяйки за свои пълномощници Данев и Сарафов. Председателят на Народното събрание се опита да отхвърли натежалата му мисия, но бе заставен да продължи преговорите, защото името му било залог, че „за нови териториални отстъпки не може да става и реч” [39]. Княз Гика зачака инструкции.

След получените надлежни разяснения Сазонов се поуспокои и на 25 януари бе отново вежлив с Бобчев. Могло да се разчита „напълно на неговата готовност и услуги всякога дето и когато може”, не проявявал враждебност, а се стремял да избягва всякакви изостряния „и особено повод за военна намеса на Русия”. Оттук произлизаше ядовитото му раздразнение винаги щом се споменеше за задължения по военната конвенция от 1902 г. Румъния поискала отново руското посредничество и Сазонов се заинтересува дали не е възможно вместо Силистра да се отстъпи „нещо” на друго място. Три дена по-късно той уточни, че Силистра може да бъде спасена посредством по-значителна жертва по крайбрежието на юг от Мангалия, без да се стига до нос Калиакра предвид безопасността на Варна. Външният министър поучаващо посочи постоянното нарастване на румънските претенции, които могло да бъдат задоволени още в края на октомври миналата година, за да се приключи „с тоя въпрос, който можел да създаде опасни за Русия усложнения” [40]. В Певчески мост възприеха ректификацията, съдържаща се в четирите точки на Данев с допълнението на Теодоров.

Българското правителство обаче отказа да прави повече териториални жертви, за да не се изтълкуват и като проява на слабост. Гешов мрачно предупреди да не се поставя „нож върху гърлото” на България, когато воюва с една империя. Той пак призова Русия да наложи в качеството си на посредник предишното свое предложение, сама или с още някоя велика сила: „В никой случай не можем да отстъпваме градове.” Съществуваше съмнението, че Сазонов отново ще отклони поемането на посредническата мисия. В същото време Майореску заявяваше, че без Силистра конфликтът е неизбежен, на власт щяла да дойде Либералната партия с единствената за нея линия Тутракан — Добрич — Балчик. Той определи едноседмичен срок за съгласие, инак неговото правителство подавало оставка [41]. Този път румънската молба за посредничество бе предадена чрез Шебеко. Преговорите щяха да се проведат в София, а „пазарлъкът” в Петербург.

Разчитайки на близостта си до Централните сили, румънската дипломация постоянно търсеше тяхното съдействие. На 29 януари граф Тарновски предприе поредната постъпка пред Гешов за споразумение с Румъния. Във Вилхелмщрасе Готлиб фон Ягов наблегна пред първия братовчед на министър-председателя върху необходимостта да се компенсира по-щедро северната съседка, след като България придобивала толкоз много и богати земи, „за да останат двете държави, най-влиятелните в Ориента, приятелски свързани помежду си, което ще бъде в интерес и на самите тях, и на Европа”. Пълномощният министър забеляза, че войната още не е завършила, не е известно колко територия ще получи България, напоена с кръвта на българските юнаци, а румънците се стремели, „без да пукнат пушка”, да преместят още добруджанската граница и разширят излаза си на Черно море. И то след като обявеният неутралитет е благосклонен и към двете воюващи страни [42]. Ставаше дума за моралното право в политиката и войната.

Още на първото заседание в София, на 30 януари, княз Гика направо поиска от Сарафов 3300 кв. км българска земя с 90 000 жители до линията Силистра — Балчик включително, поставяйки ултимативно двудневен срок за отговор, като българското правителство „вземе предвид всички евентуалности”. Гешов тревожно телеграфира на Бобчев: „За нас е невъзможно да приемем това... Моментът е съдбоносен и настойте най-енергично пред Сазонов да действува, преди да бъде късно.” Руският външен министър заяви на Нано, че не могат да получат „стратегическата граница” Силистра — Балчик, защото се застрашава Варна. Румънският представител пак засвири на чувствителната струна за необходимостта от благожелателно съдействие, което щяло да откъсне окончателно Румъния от Централните сили [43]. Данев бе веднага извикан от Главната квартира „по крайно важни причини”. Той вече подозираше, че народняците го поставят умишлено „на топа на устата”, натоварвайки го с най-отговорните дипломатически мисии.

Като потвърди, че „положението е крайно сериозно”, Сазонов предостави на българското правителство да решава какви последни отстъпки да направи, за да се свърши спорът миролюбиво. Според него предложението за посредничество бе доста закъсняло, понеже в Букурещ категорично заявяваха: „Без Силистра няма преговори!” Поради това, преди да отговори на молбата за посредничество, първият човек на Певчески мост пожела да узнае как би се погледнало в България „на тая последна жертва — Силистра”. В телеграмата до Неклюдов се каза Силистра — Шабла като пределно възможна жертва. Бобчев на място възрази, че не може да се направи „такава страшна жертва”. Неговият събеседник се произнесе, че откъм крайбрежието не бива да се слиза на юг от Шабла [44]. Като черноморска държава Русия бдеше за разпределението на крайбрежието.

След като възприе досегашните съвети на Сазонов, българското правителство бе крайно изненадано от новия ход в полза на Румъния: „Новото внушение на Сазонов да отстъпим Силистра ни отчайва.” Повече от Меджидие табия, „стратегическия ключ” на Силистра, не можеше да се жертвува. Гешов изрази дълбокото убеждение на Министерския съвет: „Голяма заблуда е да се мисли, че с даване Силистра Русия ще спечели Румъния. Русия няма да спечели Румъния, а ще загуби България.” Протакането се присъди на румънската страна, дала инструкция на княз Гика да преговаря едва две седмици след подписването на Лондонския протокол, а обвиняваща България в бавене: „Предвид на тия възмутителни факти, ние не виждаме друг изход освен да скъсаме (преговорите — б. а.) със съседите, които тъй осъдително се отнасят към нас, като отхвърляме от себе си отговорността за последствията. Дълбоко скърбим обаче, че с това ще дадем да се помисли, че България в най-критическите минути на своя живот е била изоставена от Русия” [45].

Един въоръжен конфликт между свързаната с Тройния съюз Румъния и България, оглавяваща Балканския съюз под покровителството на Съглашението, заплашваше да разруши „европейския концерт”. На 31 януари Грей осведоми Маджаров, че посъветвал в Букурещ да се споразумеят пряко с България или чрез посредничеството на великите сили, „в никой случай обаче да не прибягват до насилие, защото ще предизвикат обща война, при която малките държави могат да изчезнат”. Пълномощният министър отговори, че неговата страна прави всичко възможно за разбирателство, но „с вероломството си румънското правителство копае яма, която може да се изпълни с реванш”. Никълсън гледаше по-спокойно на румънските закани и се надяваше, че силите ще се намесят, за да предотвратят въоръженото сблъскване да се превърне в начало на „голяма европейска война”. Германия също бе против „всякакви военни заплитания” и не бе разположена още да бъде преждевременно въвлечена от Австро-Унгария в балканския пожар [46]. Великите държави бдяха преди всичко за собствените си империалистически интереси.

Изгледите за 4-а армия да завземе европейския бряг на Дарданелите съдържаха опасност от нови международни усложнения. Това пролича особено в казаното на 26 януари от фон Ягов, проявяващ голямо любопитство към хода на бойните действия на Галиполския полуостров, защото положението около Цариград и Протоците засягало пряко интересите на някои велики сили: „Па и за самите вас (българите — б. а.) Цариград ще бъде една голяма спънка, тъй като между другото ще имате въпроса на „Св. София” — ако успеете да турнете кръста на куполата й, ще трябва да го гарантирате така, че да не може вече да се свали оттам, за да бъде заместен пак с полумесеца.” Ив. Ст. Гешов повтори известната истина: „Цариград не е за нас цел; ние Цариград не искаме и ако поради военните събития сполучим евентуално да влезем в него, то е, за да накараме турците да приемат безпрекословно всичките наши условия” [47]. Владението на Цариград и Протоците излизаше извън българската външнополитическа програма дори в нейния най-широк вариант.

От една страна, Високата порта се стараеше да внуши на „европейския концерт”, че е в състояние да продължи успешно войната, а, от друга, да го убеди, че България ще й наложи прекалено тежки условия, включително излаз на Мраморно море. На 29 януари след дълбоко преживяното съкрушително поражеине при Булаир и Шаркьой Тевфик паша помоли сър Едуард да излезе с инициатива в полза на мир с Одрин, предавайки на великите сили молбата на Портата за посредничество. Посланическата конференция възрази, че посредничество може да се извърши само ако бъдат напълно приети условията, залегнали в колективната нота на силите, и то след като се иска предварително съгласието на балканските съюзници [48]. В Цариград обаче все още виждаха бъдещата граница по Марица.







--------------------------------------------------------------------------------

1. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1429—1430.

2. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 232.

3. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 1, 49, 52—53.

4. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 15, л. 162.

5. Пак там, ф. 317, он. 7, а. е. 48, л. 243; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 12, 14; Иванов, Н. Балканската воина.. . с. 234.

6. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 9—15.

7. Пак там, а. е. 32, л. 1; а. е. 35, л. 138, 142, 167; ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 164—165.

8. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 160—161; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 61.

9. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 615—617.

10. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 256; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 75.

11. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 835.

12. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 264, 267; Иванов, Н. Спомени... с. 344, 355. Махмуд Шевкет паша предполагаше едномесечна съпротива на крепостта и 30 000 жертви за атакуващите. — PA. AA., Turkei 203, Bd. 12, Dok. No 69, Bl. 1; Dok. No 82, Bl. I.

13. В. Мир, ¹ 3779, 23. I. 1913.

14. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 255.

15. Пак там, л. 94—95; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 231—232; Войната... Т. 7, с. 165—173.

16. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 237; Izzet pascha, Op. cit., S. 206— 209.

17. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 255; ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 15—16; В. Мир, ¹ 3701, 4. II. 1913.

18. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 136, л. 10; ф. 50, оп. 2, а. е, 30, л. 21; Христов, Ат., цит. съч., с. 276—280.

19. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 30, л. 22; Войната... Т. 7, с. 238—267.

20. В. Мир, ¹ 3794, 7 II. 1913.

21. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 18; а. е. 35, л. 195

22. Пак там, а. е. 28, л. 20; Войната. .. Т. 7, с. 270—305; Емануел, цит. съч., т. 2, с. 21—26; В. Мир, ¹ 3790, 3. II. 1913.

23. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 168; а. е. 160, л. 173, 197; ф. 50, оп. 2, а. е. 35, л. 326; Българска военна история... Т. 2. с. 563; Христов, Ат., цит. съч., с. 280—284.

24. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 35, л. 330.

25. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 626, 632—635; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 688, л. 1.

26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 245—250, 255—256.

27. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 26—28; а. е. 35, л. 449—450; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 284.

28. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 135, л. 419—421; а. е. 136, л. 93—95; ф 48, оп. 5, а. е. 7, л. 268; OUAP, Bd. 5, S. 643-645.

29. Иванов, Н. Балканската война... с. 245—248.

30. Пак там, с. 238—239.

31. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 266.

32. НАБАН, ф. 175 к, оп. 1, а. е. 2, л. 6—7; ДПИК, т, 1, с. 399—403; OUAP, Bd. 5, S. 656—657, 669.

33. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 629; ДПИК, т. 1, с. 242—243, 403; Миланов, П., цит. съч., с. 295—296.

34. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 282, 286—287; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 223—224; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 478—479; Руската оранжева книга... с. 72—73; OUAP, Bd. 5, S. 685.

35. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 166, л. 1; ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л, 611; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 53—55; В. Мир, ¹ 3782, 26. I. 1913.

36. ДПИК, т. 1, с. 584—586.

37. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 288, 302, 320; а. е. 1365, л. 1.

38. Маджаров, М., цит. съч., с. 108.

39. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 282; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 612; ДПИК, т. 1, с. 720—721; OUAP, Bd. 5, S. 670-678, 684.

40. ДПИК, т. 1, с. 722—723, 730—731, 276—277.

41. Пак там, с. 723—724; OUAP, Bd. 5, S. 707—714.

42. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 298, 308, 312, 324; GP, Bd. 34, S. 367—368.

43. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 865, л. 10; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163. л. 2—3; БИА, ф. 20, а. е. 378, л, 21; а. е. 677, л. 1.

44. ДПИК, т. 1, с. 724—725; Руската оранжева книга... с. 175; BD, V. 9, Р. 2, р. 500, 508.

45. ДПИК, т. 1, с. 725—726; Руската оранжева книга... с 175—176.

46. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 281; ДПИК, т. 1, с. 728. 733—734; GP, Bd. 34, S. 369, 377—378.

47. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 306—307; GP, Bd. 34, S. 393—394, 396—398.

48. Пак там, а. е. 1364, л. 293, 305; а. е. 1365, л. 2—3; В. Мир, ¹ 3787, 31. I. 1913; Руската оранжева книга... с. 46; Коларов, Н., цит съч, с 64—65; OUAP, Bd. 5, S. 662, 689, 737—739; BD, V. 9, P. 2, p. 515.

[Parabellum]

ПРИВИДНО СНЕЖНО ЗАТИШИЕ
„Малък Сечко” започна със снежни бури и пронизващи виелици. Студът скова бойните действия. Настана бяла тишина, смущавана сегиз-тогиз от оръдейните гърмежи около Одрин. Мръзнеха хора и добитък, плъзнаха болести, съобщенията се затрудниха, пак се появи призракът на глада — в някои части войникът получаваше половинка хляб на ден. Конете затъваха до гърди в преспите, опълченците пробиваха пъртини и носеха храната на гръб. Българската армия не бе достатъчно подготвена да воюва при сурови зимни условия, защото нейните началници не вярваха, че войната ще се затегне до последния сняг. Не стигаха топли дрехи, ботуши и палатки [49]. За щастие и противникът, макар да не страдаше от недоимък, също не се чувствуваше добре във връхлетелия мраз и настроението му за настъпление бе „под нулата”.

Лошото време не пречеше на генерал Савов да планира нова операция на Чаталджанския фронт, за да се разузнае с бой дали неприятелят е вече заел с главните си сили старата българска позиция и да се прикове отново вниманието на Портата пред Цариград, с което да се попречи на прехвърлянето на войски към Галиполския полуостров. Най-късно до 3 февруари авангардните дивизии трябваше да контраатакуват, давайки вид, че „ние преминаваме отново в решително настъпление”. Стремежът бе насочен към отрязване лявото крило на врага. Командуващият съединените армии помоли да се отложи операцията до подобряване на времето, понеже виелиците скриваха хоризонта. Помощник-главнокомандуващият се съгласи на отсрочка, но предвид предстоящата операция не позволи рискованата смяна на авангардните дивизии, стоящи на предната линия от подписването на примирието. Той се смили да нареди бойната верига през нощта да се сменя от подсилени застави, които да накладят огньове [50]. Предните постове се сменяха често и непрекъснато се движеха, за да оцелеят.

Премръзванията и бялата смърт се появиха като още един опасен враг на българските войници, повличайки след себе си и други болести. В 4-а преславска дивизия 10 на сто от личния състав бе изваден от строя от тиф и жълтеница, а в 10-а сборна дивизия броят на болните достигна 2000. Снежната стихия, гасяща огньовете, не пощади и 7-а рилска дивизия пред Булаирската позиция: 34 замръзнали, 1718 измръзнали първа степен, 1237 — втора. Никой не бе очаквал такава безпощадна зима покрай бреговете на Мраморно море. Вината за недостига на топло облекло и обувки Фердинанд хвърли върху военния министър като „виновник за всичко” [51]. Това не стопли никого.

Студът скова окопите, но не и оперативните идеи на щаба на действуващата армия. На 5 февруари полковник Нерезов представи доклад, с който се заостряше вниманието към Одрин. След поразяващия удар, понесен при Булаир и Шаркьой, шестдесетхилядната Галиполска армия не бе в състояние да преодолее редовете на 4-а армия нито по суша, нито откъм морето. На Чаталджанския фронт съединените армии противопоставяха 124 000 пушки, 1800 саби и 380 оръдия на 134 000 вражески войници с 288 оръдия. Обсадният обръч около Одринската крепост със своята четиридесет и пет километрова дължина се затягаше от 2-ра армия с 92 000 пушки, 1350 саби, 40 картечници, 188 полски и 162 обсадни оръдия с 50 000 снаряда. Избраният Източен сектор имаше дължина 15 км, но решителният пробив щеше да се извърши на участък от 4— 5 км. Началникът на Оперативния отдел искаше да осигури пълен успех със създаването ако не на тройно, то на двойна превъзходство, като се прехвърлят от Чаталджа най-малко две пехотни бригади с 36 оръдия и „решително да се поведе смелата операция”, която ще реши участта на войната. Генерал Фичев намери доклада „много интересен”, но го отправи за мнение до генерал Савов, понеже „е изключително компетентният команден орган” [52]. Помощник-главнокомандуващият не бързаше с превземането на крепостта, макар обсадата да вземаше жертви от болести и глад.

Командуващият 2-ра армия разреши на началника на Източния сектор да се възползува от всеки опит за излаз, като контраатакува противника и овладее предните позиции. Генерал Савов обаче се възпротиви, защото не били пристигнали подкрепленията от 3-а балканска дивизия. Решителният удар трябваше да отнеме главното средство за по-нататъшното протакане. Той отбеляза строго, че атаката може да бъде предприета единствено с разрешението на Главното командуване и със съгласието на правителството с оглед на вътрешната и външната политика. Помощникът на главнокомандуващия пак взе да пресмята голямата полза от една успешна атака, когато Портата отново ходатайствува за европейска интервенция, и, обратното — при неуспех вредата „ще бъде много голяма и непоправима”: „Затова при решаването на въпроса трябва да бъдем много внимателни, за да не би независимо от жертвите да навредим на нашето сегашно политическо положение” [53]. Когато бе убеден в полезността на делото, генерал Савов можеше точно да се съобразява с международното положение.

Френското правителство настоя да се позволи на всички чужди поданици начело с консулите да напуснат обстрелвания град. Главното командуване обеща „да направи нещо”, ако тяхното число не е много голямо и ако се гарантира, че няма да се измъкнат и османски поданици. Генерал Савов поиска точни списъци, извън съдържанието на които „няма да се разреши никому да излезе”, защото, ако се пуснеха 5—6000 души, щеше да се засили отбранителната способност на крепостта. Той обаче не се съгласи с определянето на неутрална необстрелвана зона в града: „Това би било абсолютно против нашите интереси като обсаждащи. Духът на населението в крепостта е един важен елемент, който не може да се пренебрегва, защото има решително влияние върху духа на гарнизона. Уплахата и моралният упадък на гражданите бързо се предава като по въздуха и на войските, а това увеличава шансовете за успех в борбата.” Фердинанд сложи резолюцията: „Одобрявам напълно!!” [54]. В качеството си на главнокомандуващ и в разрез с мнението на правителството.

Шукри паша отказа да пусне чуждите поданици на брои 1389, ако не се допусне неутралната зона. На 9 февруари помощник-главнокомандуващият отхвърли категорично умишленото възползуване от внезапното човеколюбие на великите сили: „В никакъв случай не може да се допусне неутрална зона в крепостта, понеже по тоя начин никакви операции и против нея са невъзможни. Това би било равносилно предварителна да дадем на противника да мисли, че няма да атакуваме крепостта, понеже без бомбардировка атаката е немислима. Повтарям, че подобен прецедент в историята на войните няма и удовлетворението на несправедливите искания на френското правителство ще сведе действията ни около Одрин към едно безцелно проливане на българска кръв, за което не мога да поема отговорността.” Обстрелването се извършваше от разстояние 9—10 км и разсейването на гранатите не позволяваше спазване на неутрална зона. Генерал Савов пак подчерта най-силния довод: „Приемането на такава (зона — б. а.) е равносилно с отказването от бомбардирането, или с други думи, да се откажем от атаката на крепостта, защото без предварителна бомбардировка тя не може да се произведе” [55]. Поставен пред мрачните изгледи за продължителна война, Министерският съвет възприе стратегическите съображения на Главното командуване въпреки недоволството в Париж.

Непредвидимото число на жертвите, които трябваше да се дадат за превземането на Одринската крепост, вълнуваше дълбоко правителството с оглед на общественото мнение в страната. Гешов се разкъсваше между желанията и опасенията, душевно състояние, проличало най-ярко в телеграмата му от 7 февруари до генерал Савов: „Без да иска да влияе върху воденето на войната, Министерският съвет Ви моли да обсъдите въпроса, дали не ще бъде за предпочитане, наместо да давате тежки жертви, за да превземете с щурм Одрин, да се опитате да превземете булаирските укрепления, като употребите за тая цел пристигащите (сръбски — б. а.) обсадни оръдия и като ангажираме и гръцката флота да ни помага. Разбира се, че само при голям шанс за успех трябва да се решават подобни съдбоносни атаки, каквито са ония на Одрин и Булаир, тъй като, ако не сполучат, не само напусто се дават скъпи жертви, но и се силно насърчава неприятелят, за да продължава упоритата си борба” [56]. От подобни колебания бе обзет и самият генерал Савов.

Отговорът на Главното командуване постъпи на 12 февруари косвено чрез майор Н. Начев, началник на Сухопътното отделение, който съобщи, че генерал Савов „се готви да нанесе решителен удар” срещу Одринската крепост и взема всички мерки за осигуряването на успеха, „обаче този удар може да се нанесе в едно по-близко или по-далечно време в зависимост от това, дали превземането на Одрин ще има решаващо значение върху сключването на мира”. Помощник-главнокомандуващият бе готов да овладее крепостта и с повече жертви, ако би се облекчила политическата задача на правителството, но държеше да бъде винаги посветен в неговите политически намерения, „доколкото те имат връзка с успеха на нашето оръжие”, за да ускори или забави извършването на стратегическата операция „в зависимост от политическите цели, които се преследват, и жертвите, които трябва да се дадат”. Министерският съвет схвана допитването като опит да се избегне отговорността за военната операция, поради което натовари Теодоров да предаде мнението му по същия заобиколен път: „Падането на Одрин несъмнено ще ускори сключването на мира, обаче не може да се предскаже, че само по себе си то ще принуди Турция веднага да приеме нашите условия и сключи мир. Превземането на Одрин в зависимост от жертвите, които ще изисква, и сигурността на атаката е въпрос чисто военен, в който правителството няма своя дума” [57].

Отношенията между правителството и Главното командуване се преценяваха от министрите като „крайно ненормални”. Генерал Савов дори подхвърли, че ако Министерството на войната се ръководеше от гражданско лице, работите щели да вървят много по-добре. Имаше предвид личността на Д. Христов, от чиято войнственост царят бе доволен. Тук трябва да напомним и за неспокойството на помощник-главнокомандуващия поради готвеното обнародване на обвинителния акт срещу второто стамболовистко управление и старанията му със заслугите си във войната да издействува амнистия за всички стамболовистки министри [58]. „Победителите не ги съдят.”

Но полковник Нерезов, над когото не тегнеше съдебно дело, си позволи „толкоз неуместна, колкото и оскърбителна критическа бележка” относно решението на Министерския съвет за удръжките от офицерските възнаграждения, че Гешов се оплака на генерал Савов: „Министерският съвет Ви моли да внушите на полковник Нерезов да се отнася към него с подобаващото приличие” [59]. Във военно време един полковник, ползуващ се с царското благоволение, се надсмиваше над „цивилните гарги”, изпълнен със самочувствието, че от действуващата армия зависят победата и мирът.

Колкото и да се опитваше генерал Иванов да прокара „окончателното разрешение на въпроса за Одрин чрез атака”, той срещаше упрека, че иска да наложи своето схващане за начина на воденето на операциите по целия боен театър, стратегическа област, запазена за Главното командуване. На 8 февруари генерал Савов му напомни, че въпросът за атаката още не е решен от отговорните фактори и зависи от два вида условия. Стратегическите условия изискваха осигуряването успеха на операцията с още войски, които не можеха да се снемат сега от Чаталджа и Галиполи, където противникът готви „ред изненади” с превъзхождащи сили. От политическа гледна точка големият риск и значителните жертви можеха да се оправдаят само ако „се знае дали превземането на крепостта ще принуди противника към мир, или ако не го принуди, то има ли поне големи шансове с превземането й при бъдещите преговори за мир да осигурим по-голяма територия за себе си”. От необвързващото държане на правителството и съвета — „поставените политически цели на войната трябва да се достигнат по възможност с по-малко жертви”, помощник-главнокомандуващият подразбра, че то „е против атаката на крепостта”. На командуващия 2-ра армия се остави да реши съобразно с местните условия дали да атакува сега предните позиции на Източния сектор, или да изчака разрешаването на цялостната атака на крепостта [60]. Лошото време се намеси в спора и отложи предприемането на атаката.

Генерал Савов чакаше с нетърпение подобряването на времето, за да настъпят авангардните дивизии към изоставената стара позиция и разузнаят с бой не се ли съсредоточават значителни вражески сили в долината на Карасу. Той се опасяваше, че противникът щеше да се възползува от липсата на нападателни действия на Чаталджа, за да извърши нова „сериозна акция” срещу 4-а армия, вследствие на която би се влошило положението на съединените армии, както и това на целия театър на военните действия. Но докато 4-а преславска дивизия бе готова за енергични действия напред, 10-а сборна дивизия бе твърде изтощена, за да завземе новоизградената предна неприятелска позиция. Предвид на непроходимия терен, затруднените съобщения, нередовното снабдяване и болестите генерал Кутинчев отложи настъпателната операция за възвръщането на старата позиция при Чаталджа, докато не се установи продължително подобряване на времето. На 10 февруари генерал Савов предложи да се заеме нова отбранителна линия Синекли — Фенер — Силиврия, като се задържи последният град на Мраморно море по важни политически съображения. Командуващият съединените армии я намери обаче негодна за отбрана, тъй като дясното крило се издаваше напред и се излагаше на удари [61]. Ето защо той предпочете да остави авангардните дивизии на заеманата позиция.

На 11 февруари генерал Савов докладва на царя и министър-председателя: „Операциите по всички фронтове спрени.” Снежното затишие по фронтовете обаче бе привидно, защото зад тях се подготвяше скорошното решаване изхода на войната, а схватките в дипломатическите кабинети не престанаха. Бившият велик везир Хакъ паша пристигна в Лондон с неофициална мисия да измоли благоприятно посредничество на посланическата конференция, понеже било изключено да се постигне мирът в преки преговори между воюващите. На 8 февруари той заяви: „Европа ще ни покаже в какви рамки да сключим договора и после ще преговаряме.” За Одрин империята искаше „два ключа — един за себе си и един за съседката”. В него трябвало да остане независима от българското правителство мюсюлманска община [62]. Макар и непрактично, предложението намери отзивчивост сред „европейския концерт” като възможност за прекратяване на военните действия.

Махмуд Шевкет паша на 11 февруари постави чрез Гирс условия за по-скъпо предаване на Одрин — границата да започва от Св. Стефан на Черно море, да минава покрай Скопие южно от Лозенград до Чакмак и оттам по течението на Марица да достигне устието й; никакво военно обезщетение; запазване на вакъфските права; събаряне укрепленията около Одрин и Лозенград. Докато в Лондон и Париж намериха предложената граница приемлива, в Петербург отстояваха Мидия — Енос [63]. Пълният провал на опитите за настъпление от Булаир и Чаталджа накараха Портата да отбягва преките преговори с очертаващите се победители.

Подозирайки все по-високата цена на сръбските „услуги”, Министерският съвет настоя да заплати оръдията и снарядите, а управляващите кръгове в Белград се престориха на обидени от недоверието спрямо тяхната „щедрост”. Предчувствието за нови териториални искания в Македония внесоха двоумението „дали да не им повърнем топовете”. Но обсадният обръч около Одринската крепост се нуждаеше от огнево подсилване, та Гешов на 8 февруари благодари за помощта, изисквана от „съюзния характер на делото” и в съгласие с генералщабното споразумение от 19 юни 1912 г. [64] Представянето на доста надписаната сметка не закъсня.

Още на следващия ден Пашич в писмо до Спалайкович поиска ревизия на съюзния договор, позовавайки се на сръбската помощ в Тракия — две дивизии и обсадна артилерия при Одрин. В същото време според него България не изпратила стохилядна армия в Македония. Той обяви цяла Македония за „спорна” и настоя да се даде „нещо повече” извън „спорната зона”. Военната лига начело с княз Александър отиваше още по-далеч, заричайки се да задържи всички окупирани земи в Македония и дори да проникне със сила в освободените от българските войски райони. В Сръбската главна квартира все по-често се повдигаше въпросът за влизане в споразумение с Гърция срещу България. Гешов се задоволи да повтори уверено, че не може да се посяга върху Битолско, Прилепско и Велешко — „местности, които според нашите договори със Сърбия трябва безпрекословно да бъдат наши”. Като отличен банкер той размахваше двуезично изписаните листове като полица, подлежаща на изплащане. Но в Белград не смятаха, че са длъжници, напротив, мъчеха се да твърдят обратното. Във Виена потриваха злорадо ръце: „Балканският съюз ще се разпадне, защото съюзниците ще се изпокарат при дележа” [65].

Приемайки желаното за действително, на 11 февруари Сазонов телеграфира на Хатвиг и Неклюдов за постъпили сведения, че „България би се съгласила да се прокара границата между Охрид и Струга”. Той посъветва сръбското правителство да се споразумее колкото се може по-бързо на тази основа и препоръча на българското правителство да прояви „тактическа мъдрост”. И тук Сазонов „изплю камъчето”, изтъквайки, че Николай II ще каже своята дума „в зависимост от фактическото положение на нещата” по време на дележа. На забележката, че Дебър е български град, външният министър прибави натъртено — „отстъпен на сърбите” [66]. Становище, близко до сръбското, за ревизия на договора в зависимост от измененията, настъпили в хода на войната.

Пълна светлина върху вероломните намерения на сръбските управляващи кръгове хвърли докладът на генерал Паприков до царя от 17 февруари, пътуващ през Белград за Скопие, за да заеме поста си представител на българската армия при Сръбската главна квартира. Съгласно „един добре обмислен и последователно прилаган план... въпросът за анексирането на окупираните от сърбите земи е решен окончателно, с което потайно е съгласно и правителството”. Пашич, „лукав и хитър”, уж говореше за запазване на съюза, а все подхвърляше, че „нещо има да се поправи в този договор”. Южната граница на „спорната зона” се разглеждаше като изходна за нанасяне „поправки” във вреда на България. Заключението на генерала дипломат не предвещаваше нищо добро: „Против България тук е съставен заговор за изнудване... Положението е много тежко, на българското правителство сега предстои да прояви умение и решителност в действията си.” Той обаче препоръча едно съвсем недопустимо средство: „Тях (сърбите — б. а.) може да стресне само едно — да се вземе тоягата в ръце. Само пред нея те ще присмирят” [67]. След сключването на мира.

Царят изпрати тревожния доклад до генерал Савов, който на 23 февруари отговори, че с най-голяма вероятност между Сърбия и Гърция е сключен таен съюз против България, за да бъде омаломощена и получи несравнимо по-малко от това, което й се полага по право и жертви. Като изход от създаденото крайно неблагоприятно положение се посочи: „Час по-скоро по възможност на згодни условия да сключим мир с Турция, за да можем да освободим армията си час по-скоро от тоя театър, гдето борбата е станала не само безпредметна и безцелна, но и под влиянието на онова, което става и ще се извърши и Македония, твърде вредна за правилно разбраните ни национални интереси, и да я прехвърлим в Македония, догдето е още време...” Помощник-главнокомандуващият прокара мисълта, че невзетото в Тракия ще е въпрос на бъдеще, но сега изгубеното в Македония „ще бъде безвъзвратно изгубено”. Той предупреди Фердинанд, че недобиването на линията Мидия — Родосто не ще подкопае трона му, както жертвите в Македония: „Приковаването на нашата армия в Тракия фатално ще ни доведе до подобно печално положение на работите в Македония” [68].

Никак не бе учудващо, че откритото изявяване на сръбското искане съвпадна със засилването на румънския натиск. Княз Гика заплаши на 2 февруари, че ще напусне София след 2—3 дни, щом не се отстъпва територията „поне до нос Калиакра”. През цялото време на преговорите той шумно обявяваше разпродажба на мебелите си. Поради срещнатата съпротива в Букурещ Сазонов отклони високо произнесения призив на българското правителство за намеса, защото то не го послушало още в самото начало на спора да отиде на споразумение, а Данев отказал да преговаря в Лондон. Той не скри, че заедно с Франция „щели да ни оставят (българите — б. а.) да се разправяме сами” в подготвяния от Румъния кървав конфликт. Николай II смятал, че „за една Силистра война не може да се прави”, Русия имала собствени интереси, които не могла да жертвува „комуто кога скимнело”, а колкото до жизнените интереси на славянството, тя била в правото „да си избира сама момента за действуване”. Това бе стара истина, но русофилското правителство на Гешев сякаш я бе забравило, та се наложи отново да му я напомнят. Чу се дори мнение да се предложи отстъпване на Силистра срещу Родосто, за да престанат от Петербург да дават такива съвети [69].

Гешов осведоми съюзниците, че Румъния намира недостатъчни направените досега отстъпки и иска крайбрежието до нос Калиакра или Силистра с околността. Той разчиташе из тяхната подкрепа, след като България даде най-тежките жертви във войната. Министър-председателят извести Бобчев, че според княз Гика Румъния би могла да се задоволи и с по-малко от линията Силистра — Шабла, която Сазонов препоръчва да се приеме. Ето защо му загатнали за крайбрежието до Шабла „без града Силистра, разбира се” [70]. Под натиска на изключително опасните обстоятелства първоначалната неотстъпчивост полека-лека се изостави.

Руският външен министър отрече да е съветвал отстъпване до линията Силистра — Шабла, а говорил поотделно — или да се пожертвува Силистра, или 23 км от крайбрежието до Шабла. Френското правителство поддържаше руското предложение, понеже не могло да се дели от руския възглед по балканската политика на Съглашението. Жонар внушаваше да се избегне опасността от всеобща война заради Силистра. На 4 февруари от Петербург предложиха „България и Румъния да поверят разрешаването на спора на великите сили”. Изволски предупреди Станчов, че „най-после политическият свят ще се умори да говори само за нашите работи” и „с половин уста искаше да каже, че Силистра струва бъдещите наши нови владени”. Цената на българо-румънското помирение ставаше все по-определена. От Балплац допълниха, че румънското правителство би могло да построи нов град на прогонените силистренци, които да изоставят стария като „Помпей, загинал от политическия вулкан на Балканите” [71].

Колкото и Гешов да се позоваваше на частния си разговор с княз Гика, който дори бил склонен на пет-шест километра крайбрежие, Майореску отхвърли това твърдение и пак поиска крайбрежието до нос Калиакра, а по въпроса за Силистра да се извърши арбитраж на силите. Румънският пръв министър подчерта, че отстъпването на морското крайбрежие и Силистра трябва да се разгледа едновременно и заедно [72]. Този подход не отговаряше на вече уточненото руско предложение.

В старанието си да докаже, че Австро-Унгария е „еднакво приятелски разположена към България и Румъния”, граф Берхтолд предпочиташе пряко споразумение. Неговият колега фон Ягов се съгласи със становището на сър Ед. Грей въпросът за Силистра да се подложи на арбитраж, като прибави, че България сигурно ще се обърне към Русия, а Румъния — към Италия, с правото тези две велики сили да назначат „обер арбитър”. Той упрекна българските дипломати, че не завършили двустранните преговори още в Лондон [73]. Като приемат по-значителни териториални отстъпки в Добруджа.

Инициативата за свикването на Петербургската посланическа конференция дойде от маркиз Империали, италиански посланик в Лондон, който предложи „силите да се занимаят със спора между Румъния и България”. Маркизът бе веднага подкрепен от сър Едуард при условие да не се извършва задължаваща арбитражна намеса, а само необвързващо посредничество. Сазонов с готовност поде предложението и се обърна към другите участнички в „европейския концерт” с покана да бъде осъществено посредничеството между двете спорещи страни. Той поиска да узнае какво би могла да жертвува България, пояснявайки на Бобчев, че в Букурещ биха се задоволили или със Силистра и двата вдадени триъгълника, или с крайбрежието до Шабла [74]. И в двата случая България бе губеща страна.

Гешов не допускаше загубването на гр. Силистра и се зае да обсъди втората възможност — „само Меджидие табия и черноморския бряг до Шабла”. За пръв път той съобщи условното съгласие на правителството с окръжно от 5 февруари: „По принцип не можем да отхвърлим посредничеството.” Но Майореску заговори не за посредничество, а за задължаващ арбитраж [75]. Разбира се, при гаранцията, че и в двата случая Румъния щеше да откъсне част от Южна Добруджа.

Балканската политика на царска Русия „се съобразяваше сериозно” с намесата на фактора Румъния. В желанието си да откъсне „опашката” на Тройния съюз, тя започна да проявява разбиране към искането на Букурещ „да осигури своето положение на Дунава” чрез нови придобивки в Добруджа, защото България се усилвала значително. Но линията Силистра — Балчик бе „прекалено искане”, заплашващо „миролюбивите усилия” на Съглашението, поради което се потърси „третейското решение на великите държави”. Според Сазонов „приятелското настроение” на българското правителство към Русия и обстоятелството, че „доверието на Румъния към политиката на руското правителство постепенно нараства, бяха причината спорещите страни да изберат Петербург за заседаване на третейската конференция” [76]. С оглед на наближаващата „голяма война” руската дипломация правеше опити да запази и разшири Балканския съюз чрез включване на Румъния, която щеше да се конкурира с България, първата сила на съюза.

Майореску не пропусна да изтъкне, че идеята за посредничество по добруджанския въпрос принадлежала на него, обещавайки да го приеме, ако силите осигурят предварително отстъпването на земите до линията Силистра — Калиакра. В същото време заповяда свикване на запасни набори под знамената, предизвикало протеста на Гешов, понеже се затрудняваше мирното разрешаване на спора и се спъваше посредничеството [77]. Най-напред румънският първи министър постави въпроса за руски арбитраж, но в Певчески мост го сметнаха „тежка задача” и поискаха да се покани също и Италия, а супер-арбитър да се избере между Германия и Великобритания. В Рим обаче поддържаха, че арбитърът трябва да бъде неутрална сила. Според Сан Джулиано за предпочитане било да се постигне споразумение направо с Румъния, като й се даде крайбрежието до нос Калиакра, а ако това е невъзможно, да се отиде на посредничество до арбитраж [78].

Сазонов приемаше да се нагърби с арбитража, ако и двете спорещи страни предоставят „свобода на решение” или както още по-точно се изрази Шебеко: „Русия приема да стане арбитър с пълни неограничени права, без никакво условие, с нито най-малка надежда да реши в полза на едната или другата страна.” Но за да се подчини на едно арбитражно решение, румънското правителство постави като предварително условие да му се обещае гр. Силистра, поради което отклони арбитража и прие само посредничеството на шестте велики сили. Лондонската посланическа конференция се произнесе за колективно посредничество [79]. Това даде повод на българското правителство също да отклони арбитража, макар че при всички случаи щеше да се граби българска земя.

Сазонов начерта с молив върху карта, предназначена за Нано, възможните отстъпки — Меджидие табия, двата вдадени триъгълника и триъгълника с 5—6 км крайбрежие, не по-далеч от с. Дуранкулак, без да казва, че „крайният пункт” е определен пред с. Шабла. Отговаряйки на демарша на силите, Майореску предложи да се избере Петербург за място на конференцията по добруджанския въпрос, понеже Лондонската посланическа конференция била претрупана, а и работната атмосфера там му се струвала неблагоприятна. Имаше предвид трудния ход на преговорите между Данев и Мишу. Министър-председателят се надяваше, че решението, взето в Петербург, ще бъде по-приемливо за България. Много поласкан, Сазонов бе вече подготвен да влезе в ролята на домакин и посъветва самото румънско правителство да действува в София за извършването на подобен избор [80]. Независимо от обхвата на решението руската дипломация рискуваше ощетяване на руското влияние в България.

На 11 февруари Гешов прие намесата на силите в спора „с вяра в справедливостта на Европа”, но отбеляза, че Румъния не е съгласна на арбитраж, а само на посредничество. Българското условие бе и Румъния да се задължи предварително в подчинение на волята на „европейския концерт”. Великите сили трябваше да накарат Румъния да приеме формулата на България за решаването на спора, а не само формално посредничество. Същевременно той напомни, че в Букурещ, са съгласни на посредничество, но не и на задължаващ арбитраж [81]. Не се споделяше мнението, че няма съществена разлика между посредничество и решение на силите.

На следващия ден Сазонов успокои министър-председателя, че Румъния ще се подчини на решението на силите, прибавяйки, че ако Лондонската посланическа конференция няма възможност да се занимава и с добруджанския въпрос, тогава такава конференция би могла да се свика в руската столица. На 13 февруари Министерският съвет прие „на драго сърце посредничеството да стане в Петербург” [82].

Никълсън увери, че на румънското упорство за посредничество Великобритания и Франция ще отговорят с натиск за арбитраж. Благосклонният посланик Джордж Бъканан ободри Бобчев, че решението на силите ще бъде в полза на България, защото Съглашението и част от Тройния съюз никак не съчувствуват на румънските претенции. Нератов допълни, че и в Певчески мост са за запазване на Силистра, помолвайки за сведения относно топографията и етнографията на пограничните райони в Добруджа [83]. Оставаше да се види осъществяването на добрите намерения.

* * *

Незапомнена зима бушуваше над окопи и огневи позиции, нощем живакът спадаше до 20 градуса под нулата. Войниците правеха землянки и огнища с подръчни средства. Добитъкът измираше във впряговете на продоволствените обози. Въпреки взетите защитни мерки болестите влошиха тревожно здравословното състояние на войските, макар и не както през първата половина на ноември миналата година. На 17 февруари 1913 г. генерал Савов се оплака на Министерския съвет от „грозната стихийна” зима: „При тия условия всякакви военни операции най-малко за един период от 15 дни са невъзможни” [84]. Това означаваше превземането на Одринската крепост да се отложи за ранната пролет.

От Цариград се узна, че Високата порта разчита да спаси обсадения гарнизон, ако успее да се удържи до 15 март. На 16 февруари помощник-главнокомандуващият даде на защитниците не повече от 15 дни съпротива или крепостта ще бъде взета със сила. Следователно предаването на обречения Одрин не бивало да се смята за отстъпка. Генерал Савов очерта като подходяща границата: Мидия — Муратли, водораздела южно от Малгара — Кешан, Талъиман. Ако нейното прокарване се окажеше невъзможно, то се настояваше да се вземе поне Мидия — станцията Кайбели между Люлебургаз и Муратли — Ченгерли — Юруклер — Аврен — Махмудкьой — Талъиман на Бяло море. Той не намираше за достатъчно притежанието на гр. Енос при отбрана на гр. Дедеагач и се произнесе, че предлаганата от Портата трудно защитима гранична линия не издържа никаква критика от военностратегическа гледна точка [85]. Мнението на Главното командуване не можеше да бъде пренебрегнато като твърде важно за политическото и стопанското значение на бъдещите граници.

Използувайки отново майор Начев за свръзка с правителството, на 16 февруари генерал Савов изтъкна, че от чисто военно гледище досега Одрин не представлявал първостепенен стратегически обект, обаче поради политическото си значение „се издига в стратегически обект от първа важност”. Той продължи да подготвя атаката на предните позиции, за да може със сравнително по-малко жертви да принуди коменданта на крепостта да направи вилазка с целия си гарнизон и въвлечен в сражение на бойното поле, да се предаде: „Ако това обаче не се постигне, тогава ще се пристъпи към атаката на фортовата линия” [86]. Шукри паша не възнамеряваше да повтори печално завършилия опит на Осман паша при Плевен.

Фронтовото затишие позволи на противника да привлече подкрепления, включително от освободения „под честно войнишко слово” солунски гарнизон. По сведения на Разузнавателното отделение на Чаталджа се струпа 160 000 армия с 406 оръдия, 50 ескадрона конница с 16 оръдия; в галиполската „бутилка” бяха натъпкани 55 000 души със 107 оръдия, а одринският гарнизон погрешно се пресмяташе намален на 30 000 пушки [87]. Ако крепостта се предадеше от глад, политико-моралната стойност нямаше да бъде така висока, както след превземането й с щурм въпреки скъпите жертви.

За да отвлече вниманието на османското командуване и прикове повече вражески сили на Галиполския полуостров, на 16 февруари помощник-главнокомандуващият нареди на генерал Ковачев „да си даде вид”, че има намерение да настъпи през Булаирската позиция към Дарданелите и Галиполи, засега бомбардирани само от българските самолети. За целта 1300 войводи и четници от общо 2000, изтеглени от Македония сякаш да не пречат на съюзниците в противобългарската им .дейност, трябваше да образуват отряд в състава на Опълчението, който да напада нощем вражеските редове, държейки ги в постоянно напрежение. След това силни рекогносцировъчни отряди получиха задачата да дразнят непрекъснато неприятеля, без да се увличат навътре в полуострова, защото още не можеха да се дадат на 4-а армия подкрепления за разгърнати действия срещу превъзхождащия противник [88]. А и заеманото стратегическо положение бе доста изгодно, за да се напусне в несигурност.

Същия ден генерал Ковачев представи на Главното командуване своя настъпателен проект, далеч надхвърлящ горепосочения стратегически замисъл. Той обеща пълен успех в една операция срещу Булаирската позиция с решаващо значение върху общия ход на войната. Гръцкият флот получаваше задачата да навлезе в дълбокия Сароски залив и да обстрелва цялата петкилометрова дължина на позицията. Силите на 4-а армия стигаха за успешни действия по суша, трябваше само да се докарат поне две гаубични батареи за разрушаване на укрепленията. Радиотелеграфната връзка между войските и бойните кораби осигуряваше пълно единство в действията: „След заемането на Булаирската позиция може да се каже, че ние ставаме господари на целия полуостров и на Дарданелите, защото противникът няма вече на какво да се опира по-назад” [89]. Другите укрепления по дължината на Протока го бранеха от десанти, но не и от удари откъм сушата.

Добре замислената операция бе вече проучвана в Главната квартира, обаче нейното осъществяване зависеше от преговорите с Атина, където все по-трудно се добиваше съгласие. На 17 февруари генерал Савов съобщи в щаба на 4-а армия, че всички гаубици са събрани под Одринската крепост, „от атаката на която, ако общите условия го позволят, още не сме се отказали”. Пет дни по-късно той запита командуващия дали не може да превземе Булаирската позиция с разполагаемите сили, понеже гръцката нелоялност от ден на ден става все по-явна, а оръдия голям калибър трудно ще се превозят по лошите пътища. Помощник-главнокомандуващият препоръча да се предприеме нощна атака, която при успех да се подкрепи от силни отряди [90]. Командуващият 4-а армия се зае лично да провери на самото място възможностите за пробив на у крепената позиция.

Поговорката за пазенето от „приятели” важеше и за съюзниците на България. Така на 14 февруари в. „Тан” се позова на източник от Белград, че българските войски около Одрин били „в мизерно положение”. Гешов, възмутен, поиска редакцията да опровергае умишлено лъжливото известие: „С подобни известия турците се насърчават да упорствуват и съпротивата продължава съвършено безполезно ужасното кръвопролитие и неизказаното страдание на милион войници” [91].

Но Високата порта вече не се заблуждаваше в силата на българското оръжие и на 16 февруари се обърна официално към „европейския концерт” с молба да посредничи за сключването на мира, без да поставя никакви условия. Посланиците в Лондон се споразумяха първо да запитат балканските съюзници дали приемат посредничеството въз основа на колективната нота и при утвърдителен отговор щяха да изготвят формулата за мир, която воюващите страни бяха свободни да приемат или не. Станчов побърза да заяви в Париж, че България няма да седне около зелената маса, преди да се увери в отстъпването на Одрин и другите искани територии, защото след неколкоседмични мъчителни преговори пак ще заговорят топовете [92].

Пълномощните министри на великите сили често ходатайствуваха за допущаме на техни търговски кораби в пристанищата Варна и Бургас, пред които бяха поставени минни заграждения. Банкерът Гешов направи бележка на Главното командуване, че наложената забрана уврежда чувствително не само чуждите, но и българските търговски интереси. Генерал Савов отговори на 17 февруари поучаващо: „Война и търговски интереси, това са две неща несъвместими.” Той помоли правителството да не го притеснява в мерките по бреговата отбрана, което ще влоши и без това извънредно тежките условия за воюване. Вместо това великите сили трябваше да накарат вражеския флот да не заплашва българските пристанища. Изключения се правеха единствено за параходите, снабдяващи войските. Дори се нареди конфискуването на 16 големокалибрени оръдия, превозвани от австро-унгарски кораб. Генерал Савов наложи възбрана за посещаване на дедеагачкото пристанище, намиращо се на десния фланг на стратегическия фронт [93]. Царят го подкрепи условно.

„Лютата зима” бе отново главният аргумент в доклада на помощник-главнокомандуващия от 19 февруари до Министерския съвет, че „никакви операции, поне за 15 дена, не са възможни”. В него се подчертаваше, че „Времето следователно се явява най-верният съюзник на противника, което не ни позволява, догдето е още слаб, да го предизвикаме на бой в открито и му нанесем решително поражение”. Продължителното снежно примирие подсилваше врага с нови дивизии от Азия и оръжейни доставки от чужбина, почти удвоявайки неговия състав в сравнение с началото на ноември миналата година. Генерал Савов посочи, че силите в Тракия се почти изравняват, като неприятелските се увеличават с всеки ден, прекаран в бездействие, „докато стигне един ден равновесието в тях да не наклони окончателно в негова полза и шансовете за борбата преминат на негова страна”. Защото българската действуваща армия можеше да повика още 20 000 младежи от набор 1913 г., но не и да внесе поне едно оръдие [94].

Отчитайки промяната на нещата на театъра на военните действия, генерал Савов предположи, че през втората половина на март и в началото на април „шансовете за успеха в борбата благодарение на станалите промени в средствата на двете страни за воденето й (ще започнат — б. а.) да се изменят в полза на противника”. С оглед на политическото положение той намери за уместно да призове: „Да се погледне истината право в очите, като не се изпуща из предвид, че основният елемент, който ни гарантираше успеха, е бързината във воденето на войната, веднъж, сега поради снеговете и дипломатическите преговори и тоя елемент ни е отнет и заменен с бавно и продължително водене на война; то ще бъде едно твърде опасно увлечение да се допуща, че малката четири и половина милионна България ще бъде в положение да води успешно борбата в една продължителна война с една двадесетмилионна империя” [95].

Влиятелните български дипломати не бяха на по-друго мнение въпреки молбата на Портата за мир. Маджаров, опитващ се да надникне в тайните на посланическата конференция, не виждаше промяна: „Както досега, тъй и занапред нашата кауза ще зависи от успеха на нашето оръжие.” Той предпочиташе предварителен мир, сключен в преки преговори. Понеже в Берлин започнаха да тълкуват въздържаните действия на българската армия като признак за слабост, Ив. Ст. Гешов сочеше само едно средство: „Да се нанесе на Турция решителен удар, който да сломи упорството й” [96]. „Дипломатическата война” понякога се водеше по закони, приличащи на тези в „обикновената война”.

Липсата на достатъчно топло облекло и топливо превърна вледеняващия мраз в „истински бич”. От 30 януари до 14 февруари се разболяха във 2-ра армия 17 044 души, изразходваха се хиляди снаряди и — както генерал Вазов докладва на 19 февруари — „без да сме приближили нито на един метър падането на крепостта”. Той предложи да се овладеят предните позиции, като при „щастлив случай” да се пробие и фортовият пояс [97]. Разбира се, след затопляне на времето, защото пехотата не можеше да се окопае в замръзналата земя, а дълбокият сняг пречеше да се изнесе обсадната артилерия напред.

Гешов възнамеряваше да влезе в неофициални преговори с Портата за бъдещата обща граница, и то по възможност със съгласието на Певчески мост, когато на 20 февруари го посетиха представителите на великите сили, за да запитат дали България е наклонна да приеме посредничеството на „европейския концерт” за сключването на мир. Министър-председателят поблагодари за вниманието и обеща да отговори, след като се споразумее със съюзниците. Въпреки че младотурското правителство не отвори нито дума за условията на мира, Гирс узна, че то държи границата с България да започва от с. Св. Стефан на 11 км северно от Инияда вместо от нос Малатра на 40 км южно от същата точка и да следва течението на реките Резвали и Марица. Одрин би могъл да остане в българска територия, но „под известни гаранции” [98]. Тази линия бе далеч от линията Мидия — Родосто, срещу която пак се обявиха единодушно великите сили, за да не допуснат български излаз на Мраморно море между Босфора и Дарданелите. Така се пренебрегваше и линията Мидия — Еркене — Енос.

В Главното командуване се опасяваха, че преговорите за мир отново ще бъдат протакани от противника в негова полза, поради което генерал Савов настоя предварителните условия на мира да бъдат подписани на бойното поле, положение, премахващо всякакъв повод за протакане в преговорите за окончателен мирен договор. По този начин се зачиташе и армията, на чиито усилия „се дължи тоя славен исторически акт, в подписването на който трябва да вземат участие така също и представители от нея” [99].

Излизайки от предположението, че Портата е приела колективната нота, и като пожела военните действия да не спират, на 21 февруари Министерският съвет прие предложението за посредничество, но с две предварителни условия: предложението на балканските съюзници в петото заседание на конференцията за мир от 10 декември 1912 г. да се вземе за основа при окончателното определяне на териториалните отстъпки; военното обезщетение да се признае по принцип, като се определи при подписването на окончателния мир. При промяна на военното положение условията също щяха да се изменят [100]. Съюзните правителства извършиха едноседмична размяна из мисли, за да постигнат колективен отговор.

Злото време взе да преминава. Очите на войниците и офицерите се обърнаха към Одринската крепост, която въпреки обстрела и глада не падаше. Не останаха ни бради, ни мустаци от загубени басове. Данев замина за Димотика, за да съветва генерал Савов да не се бави с щурма: „Жертви ще се дадат, но затова пък ще се улесни сключването на мира.” Но в главната квартира на 27 февруари правителственият пратеник дойде до обратното заключение: „Не трябва да се атакува крепостта; сравнително с изгодата, рискът е голям.” Той се вълнуваше повече от непрестанното пълзене на гръцките войски в освободените от 7-а рилска дивизия земи. Помощник-главнокомандуващият му обеща да отдели две-три бригади за задържането на Тахинското езеро, устието на Струма и засилването на гарнизона в Солун. Председателят на Народното събрание препоръчваше дори да се възвърнат земите на север и изток от Солун без страх от въоръжено сблъскване. По същия начин трябвало да се действува и против сърбите в безспорната зона: „Нека не се боим от евентуално съглашение между сърби и гърци, защото такова ще се установи по силата на лещата и ние трябва да се борим съвместно (едновременно — б. а.) и против едните, и против другите.” Данев изказа мнението да не се повтаря сондажът относно съдействието на гръцкия флот при завземането на Галиполския полуостров, за да не се повдига международният въпрос за Протоците. Той се спря на линията Мидия — Енос [101]. Такава бе и волята на Европа.

Устремът на Фердинанд обаче не бе пресечен от несполуката пред Чаталджанската позиция. От горчивия опит той извлече поуката, че военната операция срещу столицата, разположена на два континента, трябва да бъде добре подготвена дипломатически, преди всичко посредством откровени постъпки в Петербург. Николай II писа на царя, че се налага да се задоволи с линията Мидия — Енос [102]. За никого не бе тайна,, че мечтата на тристагодишната Романовска династия бе завладяването на Цариград и Протоците. Самият Николай II преминаваше през Босфора с параход, без да може да си позволи дори да стъпи на неговите брегове, защото преданието гласеше, че руският император ще влезе в Цариград само когато се възстанови кръстът на „Св. София”. Макар Фердинанд да бе вторият владетел в света, носещ титлата цар, оказа се, че изпълнението на вековната повеля не е негова задача. Ето защо той прецени, че е необходимо да изпрати в Петербург с особено поръчение най-тачения там български военачалник генерал Димитриев, известен русофил, предан възпитаник на руската военна школа, притежаващ влиятелни познанства във висшите кръгове на управлението.

„Обработката” на набелязания пратеник бе поверена на Данев. Генерал Димитриев се съгласи да пътува до Петербург, стига там да склонят предварително да го приемат, „макар и частно”. Той настоя да бъде командирован „по височайше повеление” за уреждане на въпроси от материалното снабдяване на действуващата армия, понеже намираше крайно неудобно да напусне полесражението като отпускар: „Повтарям, формата е важна повече за тук, отколкото за там.” Това означаваше царят” лично да го повика в столицата „по важна служебна задача”, а от София „по-нататък следите могат да се заличат”. Командуващият 3-а армия бе „готов на всичко, стига да се помогне на делото” [103].

Фердинанд се вслуша в поставените условия, тъй като трудно би могъл да открие по-подходящ изпълнител на тайната мисия. Напразно той доскоро заклеймяваше „отчаяния русофил”, който не атакувал енергично Чаталджанската позиция, понеже Цариград ще принадлежи на Русия. Във Форин офис отбелязаха пред Маджаров с усмивка на неверие: „Вие изпращате тежка артилерия за биене на врабци” [104].

Царят разговаря продължително с генерал Димитриев на 27 февруари под официално съобщения предлог — съвещание по предстоящата военна операция срещу Одринската крепост, но във вестниците се подчерта, че командуващият 3-а армия ще се задържи в столицата няколко дена. В Министерския съвет гласовете се разделиха: народниците бяха против изпращането на висш военен в Петербург, а прогресистите — за. Добрович обясни, че монархът възлага отговорната задача на генерал Димитриев „в качеството си на главнокомандуващ”, което поуспокои възразяващите [105]. Министрите усвоиха начина да разговарят с Фердинанд в София като с държавен глава, а в Главната квартира като с главнокомандуващ. Отговорностите обаче и в двата случая се стоварваха върху правителството.

По предложение на Николай II и обладани внезапно от „човеколюбиви причини”, великите сили натиснаха съюзниците да пропуснат мирното население извън обсадените крепости. Запитан от Министерския съвет, на 28 февруари генерал Савов категорично отхвърли странното предложение, пренебрегващо интересите на обсаждащите и противно на „азбуката на военното изкуство”: „Да пуснем населението да излезе от крепостта, това е равносилно да усилим съпротивлението й и да продължим живота й.” Той изчисли, че ако се пусне сто и петдесет хилядното население, неговата храна ще се предостави на гарнизона й вместо предаване на крепостта от глад след 8 дена съпротивата можеше да продължи 48 дена [106]. Учудваща проява на хуманност във воденето на крепостната война, която щеше да увеличи числото на българските гробове около Одрин. Правителството уважи изказаните военни съображения, но докато отговори отрицателно на колективната нота на силите, крепостта бе превзета.

Гешов цял пламна от негодувание, когато на 16 февруари прочете предаденото му от Спалайкович писмо с искането за преразглеждане на договорните задължения. Той повика по телефона Тошев, потвърди „неприятната новина” и го натовари да помоли Пашич да си вземе обратно писмото, като го смята за неподадено. Сръбският министър-председател обаче отказа да си вземе думите назад. В Белград се правеха „на глухи” и дипломатическият представител отпътува за София, където завари настроение на всеобщо възмущение от вероломството. Прогресистките министри заговориха за „нов курс” на приятелство с Виена, а народняците им възразяваха, че от „леля Австрия България не очаква прегръдка, а душене” [107].

Правителството възложи на Тошев и Ив. Пеев-Плачков да напишат отговора, приготвен на 24 февруари, одобрен от Гешов и утвърден от Министерския съвет с малки поправки. Желаейки да заякчи съюза със Сърбия, българското правителство виждаше единствения начин в „святото и ненарушимо” спазване на поетите договорни задължения, за да не бъде подкопай „из дъно”. Съюзният договор, военната конвенция и четирите генералщабни споразумения се разглеждаха като неделимо цяло. България се бе задължила да изпрати 100 000 армия в Македония само ако Сърбия бъде нападната, което за щастие не се случи. Съгласно допълнителното споразумение от 15 септември 1912 г. трябваше да бъде отделена една българска дивизия, и то докато сръбските главни сили отблъснат противника от линията Скопие — Велес — Щип, когато и тази дивизия можеше да се прехвърли в Тракия. Никъде в договорните документи не ставаше и дума да се дели Македония въз основа на размера на употребените тук въоръжени сили. Пашич съвсем произволно обяви цяла Македония за „спорна” територия. За вярващите в неговата „почтеност” това бе поредното горчиво разочарование. Недопускането на излаз на Адриатическо море не даваше право да се иска „обезщетение” в Македония, защото в договора не се и споменаваше какви земи ще се придобият в Албания и Тракия. Сърбия бе задължена да изпрати останалите свободни войски за действия на главния боен театър, без да очаква възнаграждение със земи в Македония. Нали там се ковеше крайната победа в името на общото съюзническо дело! Българската действуваща армия даде повече жертви от своите съюзници, взети заедно. Министерският съвет призова към строго и точно изпълнение на договора „във всяко отношение”, за да се съхрани и разшири съюзът за бъдещето на двата народа [108].

Царят също одобри писмото отговор, но се усъмни в неговата резултатност, защото Сърбия и Гърция искали да изнудват заедно с Румъния, търсеща евтина слава за българска сметка. Той прие Тошев, за да му заяви, че в никакъв случай няма да отстъпи от договора. Не се сдържа да изрази недоволството си от пакостните търкания между правителството и Главната квартира, за липсата на единомислие между Гешов и Данев, между Савов и Фичев. Министър-председателят бил вече сит на управлението, а и остро развиващите се събития не допадали на темперамента му [109]. Със засилването на противоречията между съюзниците и пропукването на Балканския съюз Фердинанд се замисли как да се раздели с умерения ръководител на Народната партия. Като потвърждение дойде задържането на отговора, за да не се влошат още повече отношенията със съюзниците, макар това да се вършеше в Македония.

Сред дипломатическите кръгове в Белград и Атина все повече си пробиваше път мнението, че се готви „нещо” против България. Пълномощните министри на двете съюзнически държави се бавеха всеки ден с часове в министерствата на външните работи. Хартвиг спусна димна завеса, упреквайки Неклюдов, че представял разногласията в преувеличена форма, та в Петербург взели да смятат сблъскването неизбежно. Той уж упражнявал влияние за прекратяване на произволите, вършени от сръбските власти над българското население в Македония [110]. Като си затваряше едното или двете очи в зависимост от случая.

Военната партия в Сърбия виждаше границата с България да минава по Струма, а тази в Гърция я простираше поне до Сяр. И влагаха съвместни усилия не толкова за сразяване на общия враг, колкото за натиск върху собствените правителства. Всеки ден гръцки и сръбски офицери демонстрираха в Солун „сръбско-гръцкото братство”, и то с открита враждебност против българските офицери. „Побратимяването” се придружи с изявления за „общи интереси”. Според сведения, постъпващи от столиците на великите сили и в управляващите кръгове на Сърбия и Гърция, вече се говореше за обща граница в Македония, като се задържат всички окупирани български земи. Колушев бе най-откровен: „Балканският съюз е в предсмъртната си агония” [111]. Спасението се потърси при височайшия арбитър.

На 26 февруари Бобчев предаде в Певчески мост натрупалите се оплаквания от гоненията срещу българите в Македония, особено срещу техните духовни водачи — свещениците и учителите. Сазонов обеща да обърне сериозно внимание в Белград: „Не знам как ще можете да турите край на тези разправии, но аз бих желал да чуя, че вие помежду си правите усилия да се споразумеете и да не чакате всичко от чужда намеса.” Усещайки стремежа към изплъзване, пълномощният министър отбеляза, че руското правителство е задължено „да напомни на сърбите докъде могат да се простират техните домогвания и апетити” съгласно предвиденото в договора, за „да имат предвид задълженията си и произходящите от тях взаимоотношения”. Сазонов пак увери, че ще поиска от Белград строго придържане към подписаните договорни задължения [112]. Хартвиг обаче не бе на същото мнение.

Докато със сръбското правителство все още се водеха словесни и писмени престрелки, в Югоизточна Македония вече се стреляше истински между гръцки и български войници. Жертвите в „инцидентите сбивания” наброяваха няколко десетки. Първоначалното желание на Гръцката главна квартира да осигури хинтерланда на Солун „на един топовен изстрел” се разшири значително. Нали „апетитът идва с яденето”. След изтеглянето на 7-а рилска дивизия и Родопския отряд към Галиполския полуостров тук останаха слаби части, пръснати на голямо пространство.. Тогава започна неспирното проникване на използуващите случая съюзници в околиите Нигритска, Лъгадинска, Гюмендженска и Съботска. Българските роти и взодове биваха обкръжавани и обричани на глад, а при прояви на упоритост се прибягваше и до оръжието.

Най-значителното сблъскване стана на 20 февруари при гр. Нигрита, чийто малочислен български гарнизон бе обсаден от съюзниците. На този ден гръцки пехотни части нападнаха внезапно града и започнаха да убиват или пленяват българските войници. Изпратеният от генерал-майор Михаил Вълков отряд бе посрещнат с огън. В завързалия се бой загърмяха и оръдия. Поради численото превъзходство на гръцките войски освободените защитници на Нигрита и техните спасители се оттеглиха на левия бряг на Струма и задържаха мостовете в свои ръце. Българските загуби брояха 22 убити и 100 обезоръжени, а гръцките достигаха 300 убити и ранени [113].

За разлика от военния губернатор на Македония, подкрепен от Главното командуване да действува с твърда ръка, генерал Хесапчиев посочваше малочислеността на българските сили и настоя да се направи всичко за поддържане „горе-долу нормални отношения” в районите, където съюзниците са в съприкосновение. Министър-председателят взе неговата страна и на 23 февруари предложи на Венизелос да се уредят временно въпросите, като се признае статуквото и правото на първия, който е завзел земите, за „да се тури край на това положение, толкова гибелно за нашите съюзни отношения”. Той се произнесе за назначаване на смесена комисия с участието от българска страна на М. Сарафов и генерал Хесапчиев, която не само да разкрие виновниците за сблъскването, а и да установи първенството на заемането, за да останат или се оттеглят войските в техните местности. Гешов предупреди генерал Савов, че гръцкото правителство може да се ожесточи и да лиши България от морското съдействие при Дарданелите, ако се вземат остри мерки против тяхното разширяване в Македония [114].

Помощник-главнокомандуващият не се сдържа да смъмри генерал Хесапчиев, че е негов подчинен по военните въпроси и не е редно да докладва през главата му направо на правителството: „Имайте предвид, че изказваните от вас мнения правителството ги взема като изходящи от Главната квартира и с тях се оправдава за всичките свои неуспехи в политиката му в заетите от нашите войски в Македония земи и едва ли не стоварва отговорността за тия неуспехи на военните, въпроси за които нито Главната квартира, нито аз желая да вземам каквато и да била отговорност.” Той намери твърдото преследване от гръцка страна на стратегическата цел да бъдат отдалечени българските войски от Вардар и Бяло море „достойно за подражание”. Поради пълната заетост на Тракийския оперативен театър Главното командуване не бе в състояние да отдели „нито една дружина” за Македония, а с това заплашване със загубване на половината освободени земи: „Конфликтът става неминуем” [115].

За да не бъде упрекван в прекалена сдържаност, Гешов упълномощи Данев да разисква в Главната квартира въпроса за изпращане на войски „към местностите, близки до театъра на последното сбиване с гърците”. Другият въпрос за обсъждане с генералите бе подновеното предложение на Венизелос за съвместна акция за овладяване на Дарданелите по суша и море, с което да се наложи на Високата порта мир с голямо военно обезщетение [116].

Гръцките военни дипломати успяха на 21 февруари да добият пак без бой предаването на Янинския гарнизон — 33 000 души със 128 оръдия, без дори да бъде обсаден. Говореше се, че предаването струвало 6 000 000 френски франка за подкупване на коменданта Есад паша. Сигурно бе, че преговорите между Атина и Цариград, водени чрез депутата Рахми бей и вселенския патриарх, улесниха отварянето на крепостните врати. Сега главните гръцки сили бяха свободни да се прехвърлят в Македония за завземане на вече освободените земи „много по-нататък” от Солун — до Места. Хаджимишев стигна до естествения извод: „Ние трябва да засилим нашите войски в съприкосновение с гръцките, за да избегнем всяка изненада.” Но генерал Савов не можеше да отдели „почти никакви сили” за противодействие, което правеше положението в Македония още „по-грозно” за българските интереси. Отново се появи опасението, че и пленниците от Янина могат да се появят на Чаталджа и Булаир, както тези от Солун [117].

Уязвен от падането на Янина, Фердинанд запита нетърпеливо генерал Савов кога най-сетне ще падне и „отвратителният Одрин”, главното препятствие пред победоносния мир. На 22 февруари помощник-главнокомандуващият изказа низкото си мнение за гръцката армия, наброяваща колкото жертвите на българската в убити и ранени, а по организация я постави по-долу от Македоно-одринското опълчение. Но с помощта на „една силна до виртуозност дипломация” тази армия влязла в Солун и Янина, без да дава жертви: „Там политиката и стратегията вървят заедно под ръка.” Точно обратното било в България, чиято дипломация „не съумя да използува тия блестящи победи своевременно и на място”. Всъщност генерал Савов не бе склонен да заповяда щурма на крепостта: „Ръководната идея да се атакува или не Одрин принадлежи не на военните, които като техници ще направят онова, което заповяда политиката, като вземат, разбира се, отговорността само за изпълнението на операцията, а на компетентните политически кръгове.” Почувствувал тежестта си, самостоятелно разсъждаващият помощник отказа да разпореди въз основа на „произволна преценка” предприемането на „тая крайно рискована операция” срещу един „второстепенен военен обект”, когото великите сили вече давали, понеже бил държан в „абсолютна тъмнила” относно преследваната политическа цел, и по-точно каква нова граница би се придобила: „Нужна е една абсолютна връзка между кабинета и Главната квартира” [118]. Условие, поставяно и от другата страна.

Фердинанд сподели критичните възгледи на своя помощник и съобщи, че би се задоволил „най-сетне” и с границата Сарос — Мидия, но „по никой начин” с Енос — Иниада: „Всичко това зависи от по-скорошното падане на Одрин, защото това чакат и великите сили. След това ще се занимаваме с превземането на окупираните от гърците и сърбите земи в Македония” [119]. Тревожна директива за близкото бъдеще.

Колкото и да не желаеше да отвлича вниманието си от Одринската крепост, на 26 февруари генерал Савов предрече, че анкетната комисия „няма да бъде в положение да спре гърците от ясно начертаната им политика в Македония”, където положението на българите се влошаваше с всеки изминат ден: „Гърците още от началото на войната не са били лоялни спрямо нас.” Постоянното проникване на гръцки части доведе до загуба на Нигритска околия, Тахинското езеро и целия десен бряг на Струма: „Ако ние следваме тоя път на постоянни отстъпки, то ние в скоро време ще останем без Кавала и Сяр.” Той се опасяваше, че ако гръцкият флот отслаби или снеме блокадата в Бяло море, пристанището на Дедеагач ще попадне под заплахата на вражеските бойни кораби. А без главната снабдителна база армиите на Чаталджа и Булаир щяха да бъдат застрашени до пет дни да отстъпят, „за да не измрат от глад”. Помощник-главнокомандуващият гледаше на политическата обстановка като на „твърде зле” за България и предложи „като най-благоразумен изход да се побърза с преговорите за мира, за да не би с протакането на това положение на нещата да компрометираме досегашните си отлични военни успехи и докараме някоя катастрофа за страната” [120]. Ако генерал Савов бе показал такова трезво политическо мислене и след сключването на мира, нямаше да се стигне до 16 юни.

Хаджимишев допусна, че уговарянето на противобългарското съглашение между Гърция и Сърбия или е свършен факт, или е в ход. Колушев потвърди подозренията и подтикна да се побърза със сключването на мира, дори ако се наложи и с някои отстъпки пред Портата — „за да освободим ръцете си”. Той се върна на идеята за автономна Македония — „за да бием ребром нашите неприятели-съюзници” [121]. Противоречивото на пръв поглед определение бе много вярно и точно.

Военните кръгове в Сърбия и Гърция първи сключиха съюз срещу България. Представителят на сръбската армия при Гръцката главна квартира в Солун полковник Милош Васич, довереник на княз Александър, води продължителни преговори с принцовете Костантинос и Николас, за да се стигне на 28 февруари 1913 г. до подписване на противобългарско споразумение. Първата точка задължаваше двете страни да употребят „всички средства против домогванията на България да заеме окупираните от гръцките и сръбските войски местности”. Гърция се „отказваше” от Вардарската долина до Гевгели и предоставяше на Сърбия свободно пристанище в Солун. Специална комисия щеше да разграничи помежду им завладените земи [122]. Тайното споразумение стана известно още на 2 март, неговият текст се появи в европейските вестници, та правителствата се принудиха да опровергават нещо, което бе и тяхно скрито желание. Венизелос също одобри споразумението. Предвиждаше се и привличането на Румъния срещу „българското преобладаване на Балканите”.

В Министерския съвет все по-често си задаваха въпроса: „Дали сме водили добра политика, като сме се съюзили с гърци и сърби, които, очевидно, нямат нито срама, нито понятие за приличие.” И се дойде до гореспоменатото заключение, че е необходимо по-скоро да се постигне мир с Османската империя, защото други посягат към българските земи. От Петербург Сазонов сподели „своя страх, че подобни конфликти (като този за Нигрита — б. а.) могат да се разразят в много по-страшни сбивания и че това може да послужи само за опропастяване на великото дело на съюза и за радост на неговите врагове”. Мрачното предзнаменование бе разбрано, но не и последвано от своевременни постъпки за предотвратяването на злото. М. Попов донесе от Цариград: „Турците потриват ръце и очакват свадата между съюзниците. От друга страна, не бързат за мир, защото искат да ни скарат” [123].

Стоварените в Чаязъ и около езерото Айвасил гръцки части продължаваха да обграждат и обезоръжават пръснатите по селата малочислени български подразделения. На 8 март генерал Савов помоли Министерския съвет да му укаже: „Да продължаваме ли ние да държим исканата поради назначаването на комисията пасивност, която е крайно вредна за морала на войската, или пък да ми се разреши да усиля войските в тия населени места, за да не поставяме нашите войници в срамното положение да капитулирват пред гръцките паликарета” [124]? Ставаше дума и за андартските чети.

Заплахите на румънските управляващи кръгове, че ще окупират Силистра със сила, въздействуваха и върху двата империалистически блока. Преди всичко общественото мнение в Русия не можеше да позволи на Румъния да напада славянска и православна България, воюваща против полумесеца, а кайзер Вилхелм II нямаше да изостави в беда крал Карол Хохенцолерн. Майореску ловко шантажираше Тройния съюз, че ще загуби влиянието си в Букурещ в полза на Съглашението, ако не го подкрепи напълно по добруджанския въпрос. Карол осведоми своя роднина, че е жизнено необходимо да включи в държавата си Силистра. Тъй като начинът и усл

[Parabellum]

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ

След като Одрин не бе овладян от движение в самото начало на войната, надеждата на Главното командуване да се предаде обсаденият гарнизон от глад, както се случи в Янина, не се оправда. Шукри паша нарочно подхвърляше заблуждаващи сведения за липса на храна, за да отложи щурма. Войната се затегна, противникът протакаше с неопределени знаци за мир, съюзниците се окопаваха в Македония за борба против договорните си задължения, великите сили се готвеха да наложат изгодно за техните големи интереси посредничество. Не само спряната железница към армиите пред Чаталджа и Булаир минаваше през Одрин, а и пътят към мира в Лондон. Наричаха крепостта „стратегическият ключ” за портите на Цариград. Българските войници стигнаха до столицата на Османската империя, заобикаляйки Одрин, но сега трябваше да го превземат, както бяха правили дедите.

Изборът пред балканските съюзници бе доста ограничен: или без бавене „да се поеме посредническата ръка на силите”, или да се постигне решителен военен успех, за да се подобри тяхното политическо положение. Грей предупреди, че не е в интереса на България продължаването на войната, понеже „не ще спечели повече от онова, което сега би спечелила”. Силите не одобряваха и линията Мидия — Сарос като близка до Дарданелите. На 1 март 1913 г. балканските съюзници отговориха на колективната нота, приемайки с благодарност тяхното посредничество при следните условия: като основа на преговорите за териториално разграничение с Османската империя да се вземе линията, започваща източно от Родосто и достигаща до нос Малатра, югоизточно от Мидия, без Галиполския полуостров; цялата територия на запад от посочената линия, включително обсадените градове Одрин и Шкодра, трябваше да се отстъпи на съюзниците; отстъпване на Беломорските острови и пълен отказ от Крит; Портата да приеме по принцип изплащането на военно обезщетение; стопанските и юридическите въпроси да се уредят при сключването на окончателния договор за мир; военните действия не се прекратяваха [134]. За българите „слабо място” бе искането да им се даде град, който не бяха успели да превземат.

Въпреки условието за линията Родосто — Малатра Министерският съвет бе склонен да поддържа линията Енос — Мидия, така както бе начертана върху картата, предадена от Теодоров на Бобчев. Царят обаче още се сърдеше на Николай II, че „не му давал Родосто”, Данев го съветваше да пише на императора не за Родосто, а за Солун. Фердинанд си бе вече наумил да се раздели с умерения Гешов, прилъгал и него в Балканския съюз: „Който се ожени за публична жена, трябва да й носи срама.” Той се обърна изпитателно към председателя на Народното събрание с въпроса „дали не ще настане” време да се ориентира България “към Тройния съюз”, с което би постигнала повече. Отговорът не прозвуча поощрително: „Бъдещето ще покаже накъде да се насочи държавният кораб. Сега обаче ние не можем и не трябва да гледаме другаде освен към Русия, нашата естествена съюзница и покровителка” [135]. И без това Данев бе подозиран в Петербург, че въпреки известното си русофилство би могъл да погледне и към Виена. Съществуваше правилото Фердинанд да прави с русофилски партии русофобска, политика, а с русофобски партии — русофилска.

Помощник-главнокомандуващият се задоволяваше да докладва на правителството: „Крепостта Одрин е яко стегната от нашите войски и бомбардировката на града ежедневно се продължава.” Всеки ден бягаха по 30—40 дезертьори, постъпка, отдавана на „мизерното положение” на обсадения гарнизон — храната била разпределена до 20 март. Шукри паша можеше да се реши на излаз към Чаталджа или Булаир. Но щом оръдията гърмяха непрекъснато, а подвозването от Свиленград вървеше трудно, естествено бе снарядите да намаляват, което накара генерал Савов да прецени, че без достатъчно боеприпаси „всякаква решителна операция е невъзможна”. Генерал Иванов възрази, че ако продължава бездействието, „сериозната операция ще става все по-невъзможна” и следователно е необходимо да се атакува „час по-скоро”. Тогава от Главната квартира се даде заповед да се спре обстрелването до втора заповед, като огън да се открива само по живи цели [136].

Въпреки въздържаността на Главното командуване на 1 март командуващият 2-ра армия отдаде заповед ¹ 56, според която „главната и най-решителната атака ще бъде насочена на Източния сектор”. На другите сектори трябваше да се води енергична демонстрация и единствено в случай на усещане отслабване на вражеската съпротива се допускаше да се търси успехът и там [137]. И то ако противникът узнаеше за застрашеността на Източния сектор и също струпаше там голяма част от своите сили.

Държейки привлечените бригади от 3-а балканска и 4-а преславска дивизия в стратегически резерв, генерал Савов на 4 март отново спусна бариерата: „Не правете засега никакви разпореждания за атакуването на предните позиции на крепостта. Има някои данни, които трябва да проверя и след това ще Ви съобщя моето окончателно решение по тоя въпрос.” Според сведения от Берлин Шукри паша телеграфирал на своето Главно командуване, че е в състояние да се държи най-много още 8 дена. Тогава възниквало опасението, че освободената тежка артилерия ще бъде изпратена срещу Чаталджанската позиция, която този път няма да издържи и „пътят за Цариград ще бъде отворен за българите”. Наистина на Чаталджа чакаха с нетърпение тежката артилерия, за да пробият укрепената позиция. От своя страна помощник-главнокомандуващият се усъмни, че противникът може да предприеме изпреварващ удар преди падането на крепостта [138]. Теренът бе вече проходим и годен за настъпателни действия.

Генерал Иванов се срещна с генерал Савов на 7 март, за да го убеждава лично в сигурния успех на атаката, но последният остана непреклонен, защото и генерал Димитриев го уверявал при Чаталджа в 80 на сто сполука. Тогава командуващият 2-ра армия поиска да се оттеглят войските извън обсега на крепостната артилерия, за да не се дават напразно жертви. Помощникът на главнокомандуващия не възприе и това предложение, за да не се изтълкува като успех на врага, та да има вредни последици за политиката. И понеже стана дума, че външната политика се нуждае от военни успехи, той допусна да се заемат само предните позиции, без да се атакува и фортовият пояс [139]. За генерал Иванов бе важно да изкопчи разрешение за щурм, който можеше да доразвие и на своя отговорност.

Условията за приемане на посредничеството не допаднаха на великите сили, а и бе им пошепнато „на ухо” от пълномощните министри на съюзниците, че тяхна длъжност е да поддържат победителите. Засегнати бяха и европейските интереси с поставянето на въпроси, като излаза на Мраморно море, Албания, Беломорските острови и османския държавен дълг. След разговори с посланиците на 7 март Маджаров препоръча задоволяване с линията Малатра — Сарос: „Ако не сте сигурни за скорошната победа, неотстъпването няма да помогне много.” Станчов допълни, че колкото и „да вдига гюрюлтията” във вестниците, военното обезщетение ще се уреди, когато „се свърши с Одрин” [140].

На следващия ден Маджаров изтъкна в подробен доклад, че силите смятат бреговете на Мраморно море „за част от Цариград”. И тъй като се появиха съмнения в скорошното падане на Одрин и възможността да се пробият укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, „линията Малатра — Родосто е почти невъзможна”. От България се очакваше като „ръководителка на Балканския съюз” да даде пример на трезва отстъпчивост. Представителите на съюзниците с усмивка говорели, че линията Малатра — Родосто „е само за пазарлък”, подкопавайки почвата на българското искане. Портата предоставила съдбата на „Европейска Турция” в ръцете на силите, сигурна в тяхното единодушие срещу всякакъв излаз на Мраморно море и запазване на „Цариград с околностите му”. Единствено една скорошна решителна победа, преди още „европейският концерт” да вземе решение, можела да увеличи териториалните придобивки: „Моята идея отначало е била да не си отслабваме позициите в Македония с европейски заплитания около Цариград.” И без това в османската столица се надяваха, че другите балкански държави ще се обединят срещу създаването на Велика България [141]. Желанието на силите за привършване на войната започна да прилича на натиск.

Проникналите сведения се потвърдиха на 9 март, когато пълномощните министри на великите сили връчиха поотделно на Гешов новата си колективна нота. Като се изказваше задоволство от приемането на посредничеството, в нея веднага се отбелязваше, че преди да започнат разискванията върху условията на мира, на силите предстои да формулират своите възгледи по основата за преговаряне: границата на Османската империя в Европа ще тръгва от Енос, ще следва по течението на Марица и Еркене и излезе на Мидия; цялата територия на запад от посочената линия, с изключение на Албания, се отстъпва на съюзниците; Портата се отказва от всичките си права над Крит, но въпросът за Беломорските острови ще бъде уреден от „европейския концерт”; на военното обезщетение не се гледаше благосклонно, но делегати на воюващите страни щяха да бъдат допуснати да участвуват в международната финансова конференция в Париж за справедливо преразглеждане на техните финансови задължения, произлизащи от външните заеми. Особено тежка бе точката, изискваща спиране на бойните действия, щом се приемеше тази основа за преговори [142]. Горчивият опит учеше, че е възможно да последва отново протакане без гаранциите на силите за скорошно подписване на мира.

При подаването на нотата стана дума, че ще бъде възможно да се присъединят и двата бряга на Марица и Еркене, защото гр. Енос като изходна точка бе разположен на левия бряг. Министерският съвет се обърна към Фердинанд и генерал Савов с мнение да се приеме първата точка като основа на посредничеството с надеждата окончателната линия да започне „някъде между Родосто и Енос”. Всеки отказ заплашваше да предизвика общественото мнение в Европа, а съюзниците щяха да твърдят, че се бият за България и ще се възползуват от невъзможността да се прехвърлят български войски в Македония. Ето защо правителственото становище се сведе до предлагане на съюзниците да бъде прието посредничеството на силите с две уговорки: при окончателното определяне на границата посочената в колективната нота линия да се смята за база, а не като окончателна; международната финансова комисия с участието на съюзниците да се занимае с военното обезщетение, на което те продължават да настояват. Относно прекратяването на бойните действия Министерският съвет пожела предварително да знае мнението на Главното командуване [143]. Царят не възрази.

Без да смята себе си в правото да се намесва в работата на правителството, генерал Савов се произнесе за отлагане отговора с 5—6 дни: „През това време възможно е крепостта да се предаде или пък ние да вземем някои от предните позиции.” Очертаната от силите граница в Тракия се оценяваше като „невъзможна във военно отношение”, която нямаше да се осигури, ако не се включеха Айробол, Кешан и някои точки от Сароския залив. Железницата, минаваща по бреговете на Еркене и Марица до Дедеагач, оставаше съвършено открита, трудна за използуване в мирно време и извън строя във военно. В случай на отказ от военно обезщетение полагаше се намаляване на частта от османския публичен дълг, която България трябваше да поеме, защото Портата, освободена от обезщетението и облекчена от дълговете си, щеше да намери заеми за въоръжаване и реванш [144]. Това би наложило и на България да поддържа с големи разходи силна армия.

В отговора си на 10 март помощник-главнокомандуващият отбеляза, че владеенето на двата бряга на Марица и Еркене не бива да се разбира в ограничения му смисъл, защото от военна гледна точка то било невъзможно. Той уточни, че новата граница трябва да минава 15—20 км югозападно от тези реки, за да се прикрие железопътната линия Муратли — Дедеагач. Това означаваше границата да бъде прокарана южно от Малгара и да „сече” Сароския залив в Талашмани. Така Одринската крепост получаваше възможност „за размах от 40—50 км”. При отказ можеше да се отстъпи до линията Койбели — между Малгара и Кешан — Талашмани. Генерал Савов изрично настоя предварителните условия за мир да изключат всякаква възможност за подновяване на военните действия, понеже, ако войната не се прекратеше, Високата порта би си позволила да протака преговорите за мир до някой нов преврат: „Нам ни са потребни още 4—5 дена, за да можем да завършим, надявам се, горе-долу бляскаво войната, а след това е нужна една политическа обстановка, която да ни позволи да изпратим хората по домовете си.” Армията вече наброяваше 15 459 офицери и 624 108 войници и подофицери [145]. За втора война сякаш не се мислеше.

Министерският съвет направи горепосочените уговорки относно границата в Тракия. Той обаче не бе уверен, че силите ще наложат на Портата окончателно прекратяване на военните действия и се съгласи с Главното командуване да не се дава отговорът преди 5—6 дена, които да се оправдаят с допитване до съюзниците. Гешов се заинтересува дали се смята необходимо превземането на някои от предните позиции на крепостта [146]. Нищо не се каза за съдбата на самата крепост, гледана от генерал Савов като предрешена. Въпрос не на дни, а на часове.

Този път помощник-главнокомандуващият се постара да печели време, помолвайки за пояснението, дали, ако се приеме основата за посредничество, „войната се прекратява окончателно”, или армиите на воюващите страни ще заемат положение, подобно на онова през примирието: „Това обстоятелство е важно да се знае за положението на Одринската крепост.” Отговорността бе огромна не само поради необходимия сто на сто успех, а и поради очакваните критики в Народното събрание относно смисъла на кръвопролитния щурм. Правителството се довери на сметките на Главното командуване, че до 4—5 дни с Одринската крепост ще бъде свършено. Гешов избягна да се произнесе пред съюзниците по последната точка на колективната нота: „Колкото за предложението да се прекратят военните действия, ние не успяхме да се споразумеем с висшето командуване, но да се не губи време, бихме желали да знаем мнението по него на съюзното правителство” [147]. Докато се чуеше мнението на съюзниците, трябваше да се разчуе за овладяването на Одринската крепост.

Директивата на Фердинанд до Данев и генерал Димитриев от 10 март гласеше непоколебимо: „Линията Мидия — Сарос непременно трябва да се спечели.” Това бе „последната отстъпка” на царя „в случай, че Мидия — Родосто бъде безнадеждна”, която се нареждаше да бъде осигурена дори със забавяне на отговора. По въпроса за Солун, Югозападна Македония и безусловното изпълнение на договора от Сърбия следваше заплашителното: „Трябва да бъдете непреклонни, не се колебайте да заявите, че ние ще отидем до война, но няма да отстъпим.” С помощта на цялото си красноречие двамата делегати се задължаваха да убедят Николай II лично да осигури остров Самотраки „като подарък” на Фердинанд [148]. Малко обезщетение за отказваното Родосто.

Докато се водеше спор за границата в Тракия, Сазонов подхвърли, че „може да стане нужда да предадем нещо на сърбите” в Македония. „Твърде тъжно” впечатлен, Гешов възрази на 10 март, че България не бива да плаща щетите на всички, и упълномощи Бобчев: „Енергически настойте пред него (Сазонов — б. а.) да не повдига подобни въпроси, защото с това се насърчават сърбите и се готви нещо ужасно, тъй като ние сме решени по никой начин да не допуснем нарушение на договора” [149].

В 19 ч. на 10 март генерал Савов подписа директива ¹ 21, по силата на която на следващия ден 2-ра армия трябваше да атакува с войските на Източния сектор и да завземе предните позиции на противника, а останалите сектори да ги поддържат с енергично настъпление. На Чаталджанския фронт авангардната 1-ва софийска дивизия, усилена с една бригада от 6-а бдинска дивизия, получаваше задачата да овладее линията Арнауткьой — Езетин. На 4-а армия и отряда на генерал Сарафов се възлагаше да съдействуват на операциите при Одрин и Чаталджа с упорито задържане на врага, ако се опита да настъпи, като преминат където е възможно и в контранастъпление с предните си части. 1-ва бригада от 3-а балканска дивизия заедно с придадената й артилерия влизаше в разпореждането на генерал Иванов [150]. Тя бе насочена към Източния сектор, където предстоеше нанасянето на главния удар.

За да бъде разбрана напълно извънредно високата политическа стойност на решаващата операция, помощник-главно-командуващият поясни на командуващия 2-ра армия, че „е твърде възможно след 5—6 дена да се тури край на войната” чрез водените преговори: „Затова, въз основа на директивата ¹ 21, вземете мерки за енергически действия, та да се завърши кампанията с успешно дело и пълно поражение на противника, като се вземат всички предварителни мерки за осигуряване на успеха.” Предаден или превзет, Одрин щеше да има две различни значения на зелената маса. На запитване от Данев генерал Савов скромно отговори че положението на Одрин е неизменно: „Възможно е подир два-три дни да се измени незначително в наша полза” [151].

Най-сетне в 22,30 ч. генерал Иванов бе щастлив да отдаде заповед ¹ 58 за изпълване на отдавнашното му желание.. На 11 март в 13 ч. цялата обсадна и полска артилерия трябваше да започне мощна артилерийска подготовка по всички сектори, а през нощта на 11 срещу 12 март пехотата под закрилата на артилерийския огън да настъпи и на разсъмване да завземе предните неприятелски позиции съгласно заповед ¹ 56: „Началниците на секторите да имат предвид, че от успешните действия, които предприемаме, ще зависи завършването на войната и принуждението на противника към мир” [152]. Въпреки неспоменаването за атака на фортовия пояс за щаба на 2-ра армия бе ясно, че няма да има спиране на предните позиции.

Фортовият пояс на крепостта, природно защитена от реките Арда, Марица и Тунджа, обхващаше 26 форта и 74 дълговременни батареи, от които на Източния сектор — 13 форта и 25 батареи, на Южния — 4 и 13, на Западния 2 и 2, на Северозападния — 7 и 34. Силата на гарнизона достигаше 75 000 души с 210 крепостни и 450 полски оръдия. Поради достъпността към фортовата линия и близостта до вътрешността на крепостта, което улесняваше възползуването от очаквания пробив, Източният сектор бе избран за фронт на атаката, а североизточният му ъгъл — от форта Айвазбаба на юг до Кестеник и на север Таштабия — за точка на решителната атака. Войските на този сектор бяха призвани да изиграят решаващата роля за съдбата на крепостта, поради което се усилиха до 14 пехотни полка с 88 полски скорострелни и 98 обсадни оръдия, всички български. На Южния сектор се съсредоточиха 4 полка с 48 български полски и 28 сръбски обсадни оръдия. Западният сектор бе зает от 3 сръбски полка с тяхната полска артилерия, без да им се дава обсадна артилерия поради третостепенното му значение. На Северозападния сектор бяха разположени 4 сръбски полка с полагащата им се полска артилерия и 6 обсадни оръдия и българският 55-и полк с 12 оръдия. Обсадната армия се състоеше от 120 000 българи с 380 оръдия и 40 000 сърби с 98 оръдия [153]. Разпределението на силите отговаряше на поставените задачи.

Сутринта на 11 март бригадните командири се изказаха за предприемане на внезапна нощна атака, без артилерийска подготовка. Генерал Иванов се съгласи със смелото предложение. Точно в 13 ч. откриха огън всички обсадни батареи. Крепостната артилерия се обади в ожесточен двубой. В 20 ч. по заповед стрелбата от българска страна започна да намалява постепенно до пълно мълчание, за да се даде възможност на атакуващите части да заемат преди разсъмване изходно положение за настъпление. Само на Северозападния сектор огънят продължи до полунощ, за да се заблуди врагът [154]. С първите минути на 12 март настана натежала от напрежение тишина.

Точно в 3 ч. войските на Източния сектор настъпиха към Кумдере, което преминаха в 4,15 ч. Светлата нощ позволи на бдящите вражески наблюдатели да съзрат тичащите колони и огънят пламна с нова сила. Българската артилерия веднага влезе в действие, биейки по неприятелските батареи и тила. Поддържанн от „бога на войната”, пехотните полкове срязаха телените заграждения, сечаха ги с ножове и лопатки, хвърляха отгоре шинели, одеяла и платнища и влетяха във вражеските окопи. Оцелелите защитници не издържаха на силния напън и отстъпиха в безпорядък към фортовете, захвърляйки оръдия и картечници, които незабавно бяха обърнати срещу крепостта. Неуспелите да побягнат вдигнаха ръце. В 7,05 ч. генерал Иванов донесе в Главната квартира, че предните позиции от Маслак до Демиркапу са завзети. В 9,40 ч. предните части достигнаха линията Кеналъдере — Бостанлъдере — Сервандере— Хаиваджидере. На Южния сектор бяха заети първата линия противникови окопи, докато на Западния сектор сръбските войски напразно се опитваха да стъпят на Папазтепе. Командуващият подкани генерал Степанович да се възползува от успехите на Източния сектор, за да предприеме „по-енергично настъпление” [155]. Сръбските полкове на Северозападния сектор бяха доста далеч от фортовия пояс, но поне биха могли да привлекат повече вражески сили за облекчаване решителния удар .на Източния сектор.

Под непосредственото впечатление на неудържимия щурм генерал Вазов в 11,20 ч. докладва в щаба на армията: „Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използуваме за завършване изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин.” Той одобри заповедта на генерал Грънчаров за атака на фортовете Айвазбаба и Аджийолу, пред чиито телени мрежи войнишките вериги бяха залегнали на 300 крачки. За съдействие бе притеглена бригадата на генерал Церковски, а на 57-и и 58-и полк от Южния сектор, заели левия бряг на Хаиваджидере, се възложи да демонстрират. За началника на сектора бе лесно да схване желанието на генерал Иванов, който никак не се подвоуми: „Използувайте незабавно постигнатия досега успех и най-енергично продължете настъпването си. Атакувайте фортовата линия” [156]. Началото на втората атака бе определено за 13,30 ч. Общата дължина на фортовия пояс достигаше 50 км.

Генерал Вазов заповяда войските от северния отдел на сектора да атакуват участъка Айвазбаба — Илдъзтабия, а тези от южния отдел да щурмуват Илдъзтабия — Кавказтабия. Поради закъснението на някои части да заемат изходно положение атаката на фортовия пояс се отложи. Началникът на Източния сектор построи така щурмовите колони и поддръжките в дълбочина, че ако се наложи, ударът да бъде повторен. До изгряването на луната между 22 и 23 ч. сапьорните команди под прикритието на артилерийския огън трябваше да направят прелези в телените заграждения. С изгрева на луната батареите щяха да учестят стрелбата в продължение на 15 минути по предварително пристреляните през деня обекти. Десетминутното прекратяване на артилерийския огън служеше като сигнал за атака, след което се възобновяваше и пренасяше зад фортовия пояс до разсъмване. След превземането на укрепленията полските оръдия се тласкаха незабавно напред за отбиване на вражески контраатаки. Началникът на сектора обяви по войските: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад — безславие и смърт” [157]. Всички се втурнаха напред, за да освободят жадувания мир, затворен в крепостта.

Както се полагаше, в 22,30 ч. на 12 март генерал Иванов направи вечерния си доклад, в който изтъкна, че войските на Източния сектор са приближили на 200—300 крачки от фортовете, пленили са 800 вражески войници и 21 оръдия, и завърши уверено: „Действията през тази нощ ще продължат.” В 23 ч. се получи царското разрешение: „Фортовата линия на Източния сектор да се нападне и завладее” [158].

На 13 март в 3,20 ч. атакуващите части достигнаха направените прелези в телената мрежа. Нощта се огласи от трясъка на пушечната и картечната стрелба и от взривовете на пукащите гранати. Там, където загражденията не бяха разчистени, войниците или ги преодоляваха, или оставаха по тях като мост от тела, за да минат напред атакуващите им бойни другари. Най-коварни бяха фугасните ями. 54-и полк бе отблъснат от Таштабия, а 56-и полк настъпи между Айвазбаба и Таштабия, където дочака атаката на 23-и шипченски полк от изток срещу Айвазбаба. 10-и родопски полк, усилен с две дружини от 53-и полк, превзе с пристъп форта Аджийолу. В 5 ч. 29-и ямболски полк и 32-и загорски полк достигнаха на 1000 крачки пред Илдъзтабия и Коручешме. Маневриращите 44-и и 43-и полк чакаха знак пред Куштепе и Малтепе. 57-и и 58-и полк настъпиха на запад от Сервандере. Конният отряд бе съсредоточен на левия фланг. На разсъмване шипченци овладяха ключовия форт Айвазбаба, след което и другите фортове паднаха един по един. В 8 ч. генерал Иванов съобщи с гордост, че целият Източен сектор, с изключение на все още държащия се Кавказтабия (до 9 ч.), е в ръцете на храбреците [159]. Полските батареи се изтикаха напред, за да се затвърди положението.

Едва когато участта на крепостта стана пределно ясна, генерал Савов в 9,05 ч. изпрати телеграма до царя и министър-председателя с кратки сведения за хода на щурма, завършвайки бодро: „Падането на цялата крепост още днес е неминуемо” [160]. Генерал Иванов обаче го бе изпреварил с радостната вест.

Фортовият пояс бе неспасяемо пробит в неговия източен сектор. Защитниците на останалите сектори побягнаха към града. Шукри паша заповяда да се подпалят складовете с боеприпаси и храни, достатъчни за още няколко седмици съпротива. Генерал Иванов разпореди на всички части, с изключение на тези от Източния сектор, щом заемат фортовете, да се утвърдят на тяхната линия, без да настъпват повече. Генерал Савов се позова на проверени сведения, според които комендантът на крепостта щял умишлено да се предаде на сърбите, за да издействува по-благоприятни условия. Горчивият опит с Тахсин паша бе твърде пресен: „Няма да се съгласявате на никакви условия, а ще дадете заповед да се продължава щурмът и го пленете безусловно.” Шукри паша трябваше да бъде пленен без военни почести. Помощник-главнокомандуващият подозираше, че комендантът ще предизвика европейска намеса, за да не се каже, че крепостта е превзета: „Заради това вземете мерки, за да не се даде време за извършване на това вмешателство, посредством едно бързо и енергично завладяване на последната зад фортовете позиция на противника.” Командуващият 2-ра армия предупреди началниците на сектори и особено генерал Степанович: „Никой освен мене няма право да влиза в каквито и да е преговори с Шукри паша, който трябва да се предаде на мен” [161].

Когато славната 2-ра бригада на 3-а балканска дивизия навлезе в покрайнините на града, нейните челни части бяха посрещнати от парламентьори на Шукри паша с молба за предаване на гарнизона. Полковник Рибаров заповяда спиране на огъня и веднага повика генерал Вазов. В 10 ч. българските войски с развети знамена и под звуците на бойни маршове влязоха в Одрин, радостно поздравявани от населението. Хилядата конници препуснаха по брега на Марица и първи влязоха във форта Хадерлъка, където се помещаваше щабът на крепостната отбрана, и командирът на гвардейския полк полковник Генко Мархолев обяви Шукри паша за пленен. Смазаният от поражението комендант се опита да възрази, че бил готов да предаде крепостта с условия, за което изпратил парламентьори. Но непреклонният гвардейски офицер го пресече нетърпеливо: „Одрин е вече превзет с пристъп. За никакви условия не може да се говори!” [162].

Безмерно щастлив от сбъдването на голямото му желание, генерал Иванов изпрати телеграма направо до Фердинанд, с която докладва за пълната победа „въпреки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревзимаема с открита сила”.

Намекваше се за Коронния съвет в Караагач, когато генерал Савов не вярваше в убеждението на командуващия: „Не ще се намерят позиции в света, конто българският войник да не може да превземе” [163].

В 13,30 ч. генерал Вазов докара с лека кола взетия под стража комендант при Каиктабия, където потушилият Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903 г. паша преклони глава пред генерал Иванов. По собствено желание високопоставеният пленник бе оставен във форта Хадерлък до отвеждането му в София. Никой не подозираше, че той ще бъде повторно „пленен” от съюзниците. Генерал Степанович честити на войските от Източния сектор „пробиването бронята на османското чудовище” [164].

Над шестте минарета на „Султан Селим” се вееха български трицвети. Победният вик „ура” се разнесе до бреговете на трите морета, където, щом престанаха да чуват гърма на топовете, го подеха нататък. Дълги пленнически колони се заизнизваха от превзетата крепост: 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, предавайки 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси. Съпоставени с тези внушителни цифри, дадените жертви, макар и много скъпи, бяха оправдани: 1298 убити и 6655 ранени българи, 274 убити и 1173 ранени сърби. На Източния сектор всяка пехотна рота получи по 80 кръста „За храброст”, а всяка батарея — по 50 [165]. Никой не биваше да накърнява паметта и заслугите на загиналите заедно, но шовинистичните кръгове в Белград се постараха да противопоставят дори и мъртвите.

„На основание осветените международни обичаи” Народното събрание гласува закон, според който войниците пленници се издържаха „на общо основание, както и българските войници”, а офицерите се настаняваха в хотели и частни квартири, получавайки дневни пари според званието си [166]. Подобно благородство се проявяваше в дни, когато в новоосвободените земи често се срещаха гладуващи хора. Хляб се взимаше от запасите на българската армия.

Министерският съвет с притаен дъх се вслушваше в „гърма на топовете”. На 12 март в 9 ч. полковник Нерезов съобщи, че предните позиции са завзети: „Надяваме се на пълен успех за нашите славни войски.” Гешов незабавно изказа мнение пред съюзниците, че не бива повече да се оказва съпротива на желанието на великите сили за прекратяване на военните действия, срещу което те могат да станат отстъпчиви по другите точки. Падането на Одрин се посрещна от правителството с всеобщо ликуваме, защото с тази решаваща победа идеше мирът [167]. 13 март 1913 г. бе „нещастно” число за империята и щастливо за България, изкачила върха на бойната слава. Министър-председателят пак се уточни с телеграма до столиците на великите сили: „Подир блестящото превземане на Одрин ние се надеем, че и съюзниците, и великите сили ще се съгласят, какво нашите искания напълно заслужават да бъдат удовлетворени във всяко отношение, особено в отношение на границата ни, която трябва да се тегли между Родосто и Енос” [168]. Някъде по брега на Сароския залив.

Министрите поискаха веднага да отпътуват за Одрин, но Фердинанд ги възпря честолюбиво, защото се затича да стигне пръв. Тогава Гешов поздрави в лицето на генерал Савов храбрата армия, на което от Главната квартира се отговори скромно, че армията се е постарала да изпълни възложената от царя и правителството задача и по този начин всеки си е изпълнил дълга към отечеството — „армията с оръжието, а правителството с политиката”, за да се увенчае достойно победоносната война. Бляскавият успех не само се вписа с незаличими букви в българската история, но и издигна още повече авторитета на българските военачалници. Наистина това бе най-добрият пример за съгласуване между външната политика и военната стратегия, който за зла участ не се повтори. Фердинанд пожела на действуващата армия „славни дела и подвизи както досега, така и за в бъдеще за покриване с неувяхващи лаври нашето славно и победоносно оръжие” [169].

Досега противникът не се подаде напред със значителни сили на Чаталджанския фронт, за да бъде отрязан от укрепената позиция. По сведения, събрани от агентурното и въздушното разузнаване, генерал Савов направи извода, че подсилената с новодоставени оръдия Чаталджанска армия ще се опита да помогне на одринския гарнизон с внезапно настъпление. Генерал Кутинчев се съобразяваше с изискванията на общата стратегическа обстановка и избягваше да увлича съединените армии в боеве „за дребнави резултати”. Изучавайки директива ¹ 21, той настоя да бъде свободен в разпорежданията си по усилването на авангардните дивизии, защото им противостояха около 45 табура. Помощник-главнокомандуващият разреши със забележката да не се допуска прекалено увличане напред [170].

Неприятелят заемаше Чаталджанската укрепена позиция с авангарди на старата българска позиция, а нашите авангардни дивизии под командуването на генерал Тошев се окопаха на линията Епиватос — Кадъкьой — Ерменикьой — Орманлъ. 1-ва софийска дивизия, поддържана от една бригада на 6-а бдинска дивизия, получи задачата да завземе линията Чаталджанските височини — Арнауткьой, а деснофланговата бригада на 9-а плевенска дивизия да овладее линията Чаталтепе — Гюкчелий. Главните сили на съединените армии се съсредоточаваха на линията Абанли — Гюджук Сеймен — Странджа [171]. Заблуждаващият ход на Главното командуване бе предназначен да отклони вниманието от решаващия удар срещу Одринската крепост.

В разгорелите се на 11 — 13 март боеве 1-ва софийска дивизия завзе Епиватос, Инджекьой и височините непосредствено на запад от Чаталджа, от двете страни на пътя Албасан — Чаталджа. Железните шопи „с ура и нож” обърнаха в бягство две вражески пехотни дивизии и една конна бригада, преследвани с артилерийски и картечен огън. 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия премина р. Софас, овладя Еникьойските височини, но срещна упорита съпротива на Чаталтепе, паднало след редуване на атаки и контраатаки и след като генерал Савов гневно заплаши с отнемане на полковите знамена. Под закрилата на крепостната си артилерия врагът се оттегли в укрепленията на Чаталджанската позиция, изоставяйки отново гр. Чаталджа. Авангардните дивизии спряха на линията Арнауткьой — Чаталджа — Гюкчелий — Калфакьой — Софас — Орманлъ [172]. Така българските войски си възвърнаха старата позиция на Чаталджа, която отстъпиха по стратегически съображения.

На Галиполския полуостров властвуваше спокойствие, нарушено само от гръмливото „ура” на българските предни части при радостната вест за падането на Одрин. Турците взеха страшния вик за предхождащ атака, напуснаха окопите си пред укрепената позиция и бегом се скриха във фортовете [173]. Потомците на бившите вековни господари набраха достатъчно страх от някогашните раи. Мирът изглеждаше близко, стига да зависеше само от победения противник.

* * *

Очертаващата се скорошна крайна победа, вместо да заздрави отношенията между съюзниците, ги влоши, защото общият враг вече не бе в състояние да ги държи сплотени. Тошев се завърна в Белград, инструктиран да не говори за никаква териториална компенсация в Македония. Гешов сподели мнението за споразумение с Гърция, като се отстъпи Солун срещу Югозападна Македония, обаче Данев бе непреклонен — „да не отстъпваме ни на косъм никому нищо”. Веднага с пристигането си на 6 март Тошев посети руската легация, където Хартвиг се постара да омаловажи писмото на Пашич, чието правителство се „дълбоко оскърбило” от предложението да се заплати обсадната артилерия при Одрин. Българският дипломатически представител обаче обясни, че това е само повод да се изкажат тълкувания, несъвместими с постигнатите съглашения: „За никакви концесии вън от уговореното не трябва и дума да става. Там е гаранцията за запазването на съюза.” На следващия ден Пашич взе да твърди, че „друго било преди войната, друго било сега”, а при липса на пряко разбирателство имало избран арбитър. Тошев извлече верния извод, че и двамата му събеседници са за задържане „ако не цялата, то поне част от окупираната от сръбските войски територия”. Тъй като Хартвиг обеща да размени мисли по съдържанието на писмото със сръбските държавници, българският писмен отговор се забави [174]. Всъщност руският пълномощен министър прочете писмото преди неговото изпращане в София, но така печелеше време за своите любимци.

На път за Петербург Данев бе причакан на 7 март от Хартвиг на гара Белград. Председателят на Народното събрание откровено заяви: „Ако тия недоразумения се разразят в явен конфликт, както изглежда, не зная дали не би било предпочително да не се почваше войната против Турция.” Препоръчваното изглаждане на спора по приятелски начин според него бе възможно единствено ако се зачита сключеният договор: „Другояче стълкновението е неминуемо.. . Вън от договора ние не допущаме никакво преговаряне.” За разлика от Тошев Данев посъветва правителството да отговори на сръбската нота, като постави „ребром” въпроса, дори и с риск да бъдат изтеглени двете сръбски дивизии от обсадния обръч около Одринската крепост. Както можеше да се очаква, на 8 март Хартвиг оправда сръбското искане, което според него не се свеждало до задържане на всички окупирани земи в Македония, а само „до една ректификация” на разделителната линия. Той настоя да не се връчва българският отговор под предлог да не се „разрази дискусия, вредна за съюза”. Тошев възрази, че „Сърбия не е направила нищо повече от онова, което е била длъжна да направи съгласно договора”. Руският дипломат мълчеше намръщен [175]. Мълчание, което не предвещаваше нищо добро.

Гешов изрази готовност да оттегли писмото, предлагащо „оскърбителното” заплащане на крепостната артилерия, ако и Пашич си вземе обратно своето писмо. От Белград отказаха. Вместо да обуздае навреме сръбските стремления и техния покровител Хартвиг, Сазонов загатна на 2 март пред Бобчев, че „може да стане нужда да им предадем (на сърбите — б. а.) нещо, тъй като наистина са много обидени, а много жертвували”. И то при линия Мидия — Енос. В Министерския съвет избухна взрив от негодувание, защото „няма да се намери правителство, което да се съгласи” [176]. Жертвите се искаха все от България.

На 10 март министър-председателят изказа „тъжното впечатление” от подхвърлянето на руския министър: „Не сме ние, които трябва да плащаме за обидите и жертвите на другите. Енергически настойте пред него да не повдига подобни въпроси, защото с това се насърчават сърбите и се готви нещо ужасно, тъй като ние сме решени по никой начин да не допуснем нарушение на договора” [177]. Политическата основа на Гешовото управление започна да се подкопава и отвън.

Идеята за съюз между Сърбия и Гърция се ширеше из политическите и вестникарските кръгове на Белград и Атина в името на „равновесието”, което могло да се наложи чрез обща граница между двете държави западно от Вардар. Сръбското правителство умишлено подготвяше общественото мнение за нарушаването на договора, като бъдат задържани всички окупирани земи в Македония. На 12 март Тошев докладва обезсърчен: „Сметка погрешна, а може би и фатална. За съжаление умопомрачението днес тук е толкова голямо, щото за логика и здрав смисъл място почти няма” [178]. Особено след като сръбските попълзновения срещнаха подкрепа и в Атина.

Правителственият пратеник М. Сарафов се зае с генерал Хесапчиев в Солун да подготвят прокарването на временна демаркационна линия, без да се предрешава въпросът за окончателното разпределение на освободените земи. Като основа се постави принципът на първото заемане, което трябваше да се уважи, и местностите, завзети по-късно чрез „пълзене”, да се очистят незабавно. Не се прие гръцкото искане за произволно прокарване на линията. Българските представители напразно убеждаваха гръцките си колеги, че „е срамота да се бием и да даваме на хората да казват, че като деца си играем на съюзници” [179]. В преговорите между военните делегати на Сърбия и Гърция българската армия вече се разглеждаше като несъюзническа.

Коромилас толкова често опровергаваше „по най-категоричен начин” съществуването на каквото и да е гръцко-сръбско съглашение, че издаваше своята гузност. Като средство за натиск се чу „слухът” за предстоящо оттегляне на гръцкия флот от Дарданелите и насочване към Кавала, за да се увеличи струпването на вражеските войски срещу България. Хаджимишев не можеше да се освободи от съмненията „спрямо вероломните ни съюзници, които приготовляват нещо против нас”. Недоверчивостта се затвърди с едно кърваво деяние. След завръщането си в Атина Венизелос се зае да повлияе върху краля в дух на умереност, на което се възпротивиха -Костантинос и Военната лига. На 5 март гръцкият монарх бе застрелян в Солун, а убиецът набързо „самоубиха”. Престолът се зае от надменния и крайно шовинистичен принц, за чието съпричастие в отцеубийството заговориха не само злите езици [180]. Той настоя да се възкачи като Костантинос XII, за да символизира мечтата си за възстановяване поне на част от Византия. Убийството на краля се превърна в допълнителен „аргумент” за предоставянето града на Гърция.

Още на 9 март полковник Васич уговори в Солун общата граница в Македония да минава точно през средата на Дойранското езеро, а в Битоля княз Александър и принц Николас я продължиха до Демирхисар. Когато българските дипломати в Петербург се оплакваха от задкулисната игра на съюзниците, Сазонов тържествено уверяваше, че никога няма да се съгласи „щото гърците да минават оттатък Струма към Сяр и Драма”, но относно Солун посъветва пряко споразумение. Никак не му бе приятно напомнянето, че с гърците би могло да се намери някаква „разменна монета” по отношение на населението, а със сърбите е невъзможно, защото „само ние ще трябва да даваме” [181]. Ставаше дума за гърците, живеещи в Одринска Тракия и Югоизточна Македония.

На 1 март княз Гика пристигна в Петербург под предлог да предаде на Нано устни инструкции от неговото правителство, обаче всъщност имаше за задача да обоснове по-аргументирано румънските претенции. За съжаление системната пропаганда не остана без последствия, защото, докато руското обществено мнение осъждаше остро всяко изнудване на воюващата славянска България, правителствените среди бяха склонни на компромис в името на своята „голяма политика”. Въпреки настояването на Тройния съюз за по-скорошно откриване на конференцията Сазонов чакаше завръщането на френския посланик Теофил Делкасе, главния инициатор за привличането на Румъния, та дори за сметка на България. А както отбеляза австро-унгарският посланик граф Турн: „Щом Франция се съгласи с румънските аспирации, то ще се наложи и Русия да се съгласи.” Финансово зависима, Русия не играеше ръководна роля в Съглашението. Молбата на Гешов пред Панафьо бе да се разреши спорът „по начин, който не остава семена на бъдещи конфликти между двата съседа, еднакво ценени като елементи на мира в Близкия изток” [182]. Но не и на политическите борси в големите столици.

Вземайки пример от отиването на княз Гика в Петербург, българското правителство реши да изпрати Данев като защитник на българската кауза, „за да се поставят двете страни на равна нога”. Сазонов обаче намери „излишни всякакви делегати”, понеже посланиците щели да се съвещават тайно, без да изслушват „никакви делегати и никакви пледоарии”, като приемат единствено писмени обяснения. Българският мемоар се прецени като кратък и се поиска да бъдат приложени подробни карти. Бобчев изтъкна, че в територията, претендирана от Румъния, нейните сънародници нямат и 1 % от населението [183]. Впрочем тази безспорна истина бе известна на дипломатическите представители на великите сили в София и на техните консули в страната, но за посланическата конференция се изготви подробна справка.

На 2 март Гешов повтори, че „щом Гика е там (в Петербург — б. а.), макар в отпуск, и щом се застъпва, макар и частно, за каузата на Румъния пред посланиците, трябва непременно да дойде и Данев”. Трескавото оживление се усили, когато се узна, че конференцията вероятно ще се открие на 11 март. На 4 март министър-председателят подтикна Бобчев да бъде по-настоятелен: „По целта на отиването в Петербург на Данев телеграфира се от Неклюдов приблизително, както се телеграфира от мене Вам. Досега обаче от Сазонов няма никакъв отговор. Данев чака тоя отговор.” За да не бъде обвинен в пристрастност, Сазонов съобщи чрез Неклюдов, че „не може да препятствува на идването на Данев като частно лице, но намира това за неудобно”. Казаното с половин уста не бе сметнато за възбрана и на 7 март председателят на Народното събрание потегли с „Ориент експрес” през Белград за Виена, където престоя инкогнито само четири часа до тръгването на влака за Петербург. Пътуването бе запазело в тайна. Салабашев получи строго нареждане: „Никой да не излиза да го посреща на станцията. Чакайте го в легацията, дето ще дойде да Ви види. Това свиждане само Вие ще знаете, тъй като никому абсолютно няма да говорите нищо, било по това свиждане, било по заминаването на Данев за Петербург” [184].

Предния ден Салабашев проучи мнението на граф Берхтолд, който предвиди, че гласовете „ще се разделят три против три” — тези на Германия, Австро-Унгария и Италия против онези на Русия, Франция и Великобритания. Стана дума за обръщане към САЩ с покана да поемат ролята на суперарбитър. Ръководителят на Балплац не можеше да допусне намесата на Съединените щати „в чисто европейски работи, които те не са в състояние дори да знаят”. Той предпочиташе силите да се споразумеят „чрез взаимни отстъпки”, без да става нужда от суперарбитър [185]. Отстъпки за сметка на България. Сазонов не вярваше, че италианският посланик маркиз Карлоти ще се застъпи за България, и според него пак щяло да се дойде до избиране на суперарбитър. Наистина Ризов бе уведомен, че Солун не може да бъде компенсация за Силистра, като „въпрос извън компетентността на великите сили”, поради което трябвало да се търси друго обезщетение за предаването на Силистра в румънски ръце [186]. За Тройния съюз откъсването на Силистра бе предрешено.

На 8 март от Певчески мост съобщиха на Неклюдов, че представителите на Съглашението виждат две възможности: или да се отстъпи до линията Меджидие табия — Шабла, или да се жертвуват гр. Силистра с укрепленията и двата издадени триъгълника, и само в краен случай да се прибавят няколко километра крайбрежие. Според Сазонов за предпочитане бил вторият вариант, отговарящ най-точно на понятието „стратегическа поправка на границата”, а и се загубвало по-малко територия. Председателят на предстоящата конференция предупреди, че всяка по-нататъшна неотстъпчивост ще бъде във вреда на българските интереси [187].

Полученият неочакван съвет се посрещна с учудване от Гешов, защото на 30 януари руският външен министър му бе предал, че „румънските искания се свеждат до владението на Силистра”. На 10 март министър-председателят телеграфира прочувствено на Бобчев: „Министерският съвет с дълбока скръб се вижда поставен пред подобна алтернатива.” Постанови се, че ако ще става дума за „стратегическа поправка”, то не се допуска „никаква територия извън Силистра” [188]. Силите на Съглашението щяха да защищават националните интереси на България до разтегливите предели на собствените си империалистически интереси и планове на Балканите.

След като Австро-Унгария успя да наложи приемане на решенията с единодушие, а не по мнозинство, остана да се постигне единодушие в Тройния съюз. България бе необходима на Двойната монархия като противотежест на засилващата се Сърбия. В същото време обаче трябваше да се задържи и Румъния, като се сближи с България. С обявяването на Вилхелмщрасе против даването на Солун на България започна търсене на компенсация в Тракия, където се чертаеше бъдещата граница между България и Османската империя. Това означаваше да се тика България по-близо до Протоците, с което се предизвикваше недоволството и опасенията на Русия. На 11 март се състоя съвещание на посланиците, представящи Тройния съюз в Петербург, за съгласуване обща линия на поведение. И тримата се изказаха за енергична подкрепа на Румъния с цел откъсване на гр. Силистра. За да се избягнат разногласията, посланиците препоръчаха на своите правителства да обсъдят въпроса за обезщетяване на България по левия бряг на . Марица, от вливането на р. Еркене на юг до залива Херос [189].

Докато империалистическите сили режеха късове от българската държавна територия, живеещите в Румъния българи високо предупредиха какво очаква техните сънародници, ако сменят поданството си, принудени от „стратегическата поправка”. На 15 март в София се проведе учредително заседание на Изпълнителния комитет на българите от Румъния, който изготви, гласува и изпрати меморандум до министър-председателя.

От името на над 300 000 българи, живеещи и Румъния без право да се учат и молят на своя език, дори под забраната да се наричат българи, Изпълнителният комитет напомни за съществуването на чисто български селища. Само около Букурещ, Крайова, Александрия и Турну Мъгуреле се наброяваха повече от 90 български села, основани преди векове, „без да говорим за компактното чисто българско население около Тулча и Бабадаг”. В румънската официална статистика по преброяването българите не съществуваха, защото се даваха сведения само за поданство и вероизповедание. Новородените се записваха насилствено в актовете за раждане като „румънци”. Така стоте хиляди българи в Северна Добруджа през 1878 г. румънските власти свеждаха до 42 000. Докато през 1878 г. само в Бабадагска околия имало 28 български училища и толкова черкви, през учебната 1912—1913 г. останаха отворени само три български училища — в Букурещ, Браила и Кюстенджа. Преименуваха се и се заграбваха български черкви, екзархистите се заставяха да стават патриаршисти. И след всичко това, изтъкна с възмущение Изпълнителният комитет, румънското правителство имало наглостта да иска права за цинцарите в Македония. Той настоя българското правителство да използува сгодния политически момент и да повдигне остро въпроса за възвръщане на отнетите права на българите в Румъния [190]. Меморандумът бе незабавно препратен на Данев.

В Букурещ се надяваха България да преглътне „горчивия хап” за две-три години поради големите придобивки на юг и широкия излаз на Бяло море. Майореску упрекна Калинков, че се отблъсва тяхната „протегната ръка”, когато други правят всичко, за да им се подаде същата ръка. Намекваше както за Османската империя, така и за съюзниците на България. При невъзможност „да ги огрее в Петербург относно Силистра” от румънските управляващи кръгове се очакваше или да предприемат насилствени стъпки въпреки волята на силите, или да се свърши всичко с една „ефимерна гюрултия”. Във всеки случай Калинков предупреди своето правителство да бъде готово да посрещне всяка „неопределена евентуалност”. Опасността нарастваше поради постоянните старания на съюзниците да използуват спора и да привлекат Румъния в предстоящото разделяне на освободените земи. Коромилас призна заплашително, че съществувало желание за съюз между Гърция, Сърбия и Румъния против България, ако тя не бъде по-отстъпчива при дележа [191]. Последвалите събития потвърдиха на дело тревожните сведения, постъпващи от различни източници.

Председателят на Народното събрание не бе допуснат до заседанията на конференцията, поради което се задоволи да се срещне с видни представители на меродавните среди, пред които защищаваше делото на България. В самото навечерие на конференцията той посети Певчески мост и държа „остър тон” на Нератов, критикувайки намерението да се „реже” от Южна Добруджа, и то без обезщетение със Солун. Данев разобличи и пред посланиците несправедливите румънски претенции, призовавайки към по-малко болезнена ампутация и с компенсиране на жертвата. Точно на място се отбеляза, че „възнаграждението” за разширението трябва да се заплати от всички държави, участнички в Балканския съюз. Гешов също телеграфира в Петербург, че ако се нанесе „ужасна рана” в Добруджа, преди се да видят придобивките от войната, това ще причини „ужасна пакост” [192]. И на позицията на русофилското правителство в България.

На 6 март генерал Димитриев бе посрещнат в Петербург от група генералщабни офицери, представители на Държавната дума и дами от благотворителния комитет, но от нито един представител на двореца или правителството. Освен неканен, гостът бе и твърде неочакван както за домакините, така и за българската легация. Бобчев бе доста недоволен от пристигането на специалния пратеник, „толкова неочаквано за дипломацията”, което могло да причини „пречки от високо деликатно естество”. Той се учуди от загадъчното обстоятелство, че генерал Димитриев напуснал София „скришом” дори от Неклюдов, а самият е оставен без никакво официално известие. Твърденията на Бобчев пред акредитираните в Петербург дипломати, че няма инструкции относно мисията на генерала, се поставяха под открито съмнение. В действителност той научи едва от царския пратеник накратко за същността на неговата задача: „да говори по разграниченията със Сърбия и Гърция, особено със Сърбия, и за това, как да се ликвидира с Турция в Европа — чрез намесата на Русия”. Пълномощният министър не скри неверието си: „Всичко това ще се посрещне тук с удивление” [193]. Въпреки яда си той веднага отиде при Сазонов, за да ходатайствува за аудиенция при императора.

Николай II никак не се разнежи от предадените му сърдечни поздрави и произнесе три пъти рязкото „не” на Фердинандовите молби. Отказа да даде съгласието си за влизане на българските войски в Цариград, отхвърли дори демонстративното съдействие на руския черноморски флот с натоварване на 8-и одески корпус по корабите и не възприе бъдещата граница в Тракия да минава по линията Мидия — Родосто, макар и в пределите на бившия Одрински вилает. Руският самодържец погледна внимателно картата с нанесеното предложение и едва се съгласи да „отстъпи” няколко километра на изток от правата линия Мидия — Енос [194]. Той гледаше на тази линия като на „бъдеща граница” между Русия и България, поради което бе настроен твърде скъпернически. Въпросът за Цариград и Протоците се смяташе за преждевременно поставен — „не бил назрял за разрешение”, защото заплашвал да предизвика всеобща война, за която Русия все още не била подготвена. Обиден, Николай II отклони предложението да приеме като „подарък” от български ръце Цариград, където се кръстосваха големите интереси и на другите велики сили. Той нарече заветния град „вредителен за България” и настоя да бъдат прекратени военните действия на Чаталджа и Булаир [195].



--------------------------------------------------------------------------------

134. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 321, 323; ДПИК, т. 1, с. 317; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 2, с. 417—418; В. Мир, ¹ 3816 2. III. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 123-125; PRO, FO, Political 3711918, p. 3; BD, V. 9, P. 2, p. 546, 551, 582.

135. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 711; а. е. 16, л. W3; БИА, ф. 15, а. е 1680, л. 34—35; ф. 255, а. е. 5347, л. 1; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 84—86; OUAP, Bd. 5, S. 1070—1071.

136. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 20; ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 43; ЦВА, ср. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 42—43, 48.

137. Българска военна история... Т. 2, с. 564—569, 573—574.

138. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 6; Иванов, Н. Балканската война.... с. 280; PA. AA., Turkei 203, Bd. 14, Dok. No 163, Bl. 1.

139. Иванов, Н. Балканската война... с. 282; Ганчев, Ал., цит. съч., с 192—193

140. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 21, 29, 42—43; БИА, ф. 255, а. е. 3944, л. 1—4; ДПИК, т. 1, с. 317—318.

141. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 163—165; ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 12.

142. В. Мир, ¹ 3825, 11. III. 1913.

143. ДПИК, т. 1, с. 318—319.

144. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 99.

145. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 30—31; Българска военна история... Т. 2, с. 575—576.

146. Пак там, л. 26.

147. ЦДИА, ф 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 108, 118; ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 80; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 4; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 261, p. 228.

148. БИА, ф. 15, a. e. 1815, л. 473—474.

149. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 831, л. 3.

150. Българска военна история... Т. 2, с. 576—577; Жеков, Н., цит. съч., с. 250-251.

151. БИА, ф. 15, а. е. 1362, л. 9; Иванов, Н. Балканската война..., с. 286.

152. Българска военна история... Т. 2, с. 577—578.

153. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 203—204; В. Мир, ¹ 3834, 20. III. 1913; Христов, Ат., цит. съч., с. 285—295.

154. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 278—280.

155. Пак там, л. 281—291, 298, 306; Иванов, Н. Балканската война.... с. 291—298.

156. Пак там, л. 309—312.

157. Пак там, л. 320—323.

158. Пак там, л. 326.

159. Пак там л. 339—341, 348; В. Мир, ¹ 3886, 16. V. 1913.

160. ЦДИА, ф. 568. оп. 1, а. е. 862, л. 32.

161. Пак там, л. 63; Иванов, Н. Балканската война... с. 304—305.

162. Иванов, Н. Балканската война... с. 306—307; В. Мир, ¹ 3885, 15 V 1913; PA AA., Turkei 203, Bd. 16, Dok. No 169, Bl. 12—15.

163. ЦВА, ф. 317, оп. 2, a. e. 17, л. 373, 379.

164. Иванов, Н. Балканската война... с. 308—311, 319.

165. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а, е. 3, л. 86; а. е. 5, л. 205-206; Иванов, Н. Балканската война... с. 332-335.

166. Пак там, ф. 317, оп. 2, а.е. 17, л. 409; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 60, л. 6; а. е. 62, л. 19.

167. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 153; ДПИК. т. 1, с. 319.

168. БИА. ф. 15, а. е. 2829. л. 42; ДПИК, т. 1 с. 319-320

169. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 46; ЦВА. ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 185; БИА, ф. 15, a. e. 11, л. 57; В. Мир, ¹ 3829. 15. III. 1913.

170. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 23—24; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 317-318, 321-322.

171. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 18, л. 30, 221-222, 242, 247.

172. Пак там, л. 264. 278—279, 294—295; Българска военна история... Т. 2, с. 582-583.

173. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 4, л. 136; ф. 50, оп. 2, а. е. 27, л. 26.

174. ДПИК, т. 1, с. 417—419; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 197—198.

175. ДПИК, т. 1, с. 419-421.

176. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 78; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 5

177. ДПИК, т. 1, с. 421.

178. Пак там, с. 421—423.

179. Пак там, с. 995, 997, 1002—1003, 1006; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е 1214, л. 156; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 10—11.

180. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 22—23, 41, 45; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 141; БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 644.

181. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 25—26, 77; В. Воля, ¹ 239, 13. XI. 1913.

182. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 286, 288—289; ДПИК, т. 1, с. 750— 751; Калинков, Г., цит. съч., с. 179; OUAP, Bd. 5, S. 977—978; АМАЕ, DPC, Serie D—38— 1a, Turquie N. S., Vol. 260, p. 44—45, 51—52, 141—142; Vol. 266, p. 170.

183. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, a. е. 1366, л. 92—94; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 259, л. 1—10; ф. 51 к, оп. 1, а е. 16, л. 6; ДПИК, т. 1, с. 748—750, 753.

184. ЦДИА, ф. 176, оп. 2. а. е. 1366, л. 15, 36, 61; ДПИК, т. 1, с. 752; В. Мир, ¹ 3817, 3. III. 1913.

185. Пак там, л. 68, 77.

186. Пак там, л. 8.

187. Пак там, л. 102.

188. Пак там, л. 114; ДПИК, т. 1, с. 754.

189. OUAP, Bd. 5, S. 1023—1024; GP, Bd. 34, S. 577—578; Feldmarschall Conrad, Op. cit., S. 210—211.

190. В. Мир, ¹ 3832, 18. III. 1913. Чрез делегати и мемоари добруджанци настояха „правителството да стори всичко възможно да не позволи на Румъния да заграби тия чисто български краища”: „Ние искаме и сме решени да си останем българя.” На 27 март 1913 г. в Силистра се стече многохилядно събрание, гласувало телеграма до правителството, в която се изтъкна, че добруджанци за юначните си синове „готвят триумфални арки, а не вериги”.—Пак там, ¹ 3818, 4. III. 1913; ¹ 3823, 9. III. 1913; ¹ 3842, 29. III. 1913.

191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 30; ДПИК, т. 1, с. 751—753. 756.

192. ДПИК, т. 1, с. 756—757; Данее, Ст. Моето участие... с. 422; Калинков, Г., цит. съч., с. 292; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 95.

193. БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 30—31.

194. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 52; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 32;. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 90—91; Коларов, Н., цит. съч., с. 70.

195. БИА, ф, 14, а. е. 4188, л. 45—46; а. е. 4883, л. 139—140; Иванов, Н. Спомени... с. 372; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 155—163; BD, V. 9, Р. 2, р. 689— 690; Nekludoff, A., Op. cit., p. 126—128. [/size]