БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ВРЕМЕННО СЕ ПРЕКРАТЯВАТ
С превземането на Одринската крепост България стъпи върху върха на славата. За нея се заговори и в най-отдалечените страни, докъдето достигаха новините на телеграфните агенция и големите вестници. Българските войници и офицери доказаха по блестящ начин, че спирането пред Чаталджа не бе закономерно явление, и с оръжието си подостриха перата на дипломатите. Падна и последната преграда пред победоносния мир. За Портата остана утешението, че досега „Одрин спаси Цариград” [196]. Задължение на българската външна политика бе да прибере плодовете на победата на сигурно място, и то колкото се може повече и по-бързо, защото още не бяха разделени и към тях посягаха хищни ръце. За изпълнението на тази изключително трудна задача се изискваше трезв разум, умерени желания и чувство за такт пред великите сили. Меродавните политически и военни фактори бяха длъжни да действуват в пълно единодушие, за да не се предостави пролука за възползуване от противници и съюзници. Всяко главозамайване щеше да доведе до главоразбиване.
Огромният успех дойде тъкмо навреме, за да заглади нововъзникналото търкане между двореца и Главното командуване. Генерал Савов се сети със закъснение да напомни за правата си. За да оправдае внезапното отпътуване на генерал Димитриев от фронта за София, Фердинанд нареди на генерал-адютанта Петър Марков да пусне съобщение във вестниците: „В Димотика се състоя военен съвет, който разиска важни въпроси, и генерал Радко Димитриев е дошел в София да иска мнението на главнокомандуващия.” Засегнат от незнанието относно мисията в Петербург, помощник-главнокомандуващият заповяда на столичния комендант полковник Бонев да обнародва следното опровержение: „В българската войска няма, както някога в австрийската, дворцов военен съвет. Българската войска има своя началник, който сам направлява нейните действия и отговаря за делата си” [197].
Учуден от дръзкия език, комендантът предаде телеграмата на министъра на войната, който я задържа по политически съображения — за да не се издава истинската цел на повикването. Тогава генерал Савов заплаши полковник Бонев с даване под съд за неподчинение във военно време и той представи копие от телеграмата в двореца. Фердинанд реши, че опровержението не бива да се обнародва, но това стана за негово дълбоко огорчение: „Какво понятие ще има след това софийският комендант за авторитета на главнокомандуващия?” На 13 март помощник-главнокомандуващият си подаде оставката: „На мене не остава (нищо — б. а.) освен, за да защитя авторитета на положението, което заемам, най-покорно да помоля Ваше Величество да благоволите да ме освободите от командуването на армията и длъжността Ваш помощник” [198]. Но за победи не се приемаха оставки.
Царският гняв отново се разпали, когато узна, че по заповед на генерал Савов е организиран специален влак за пътуване на военните аташета до Одрин, „нещо съвършено невероятно и недопустимо”, което не можеше да си позволи и правителството. На 13 март вечерта Фердинанд телеграфира ядосан на непослушния помощник: „Виждам, че търсите причини, за да се разделите от мене, Ваш шеф и благодетел. Още един път Ви съветвам да не сторите това, което ще бъде фатално за Вас във всяко отношение. Пристигам в Одрин нощес, гдето заповядвам да се явите при мен.” Последното изречение обаче съдържаше и частица молба: „Напротив, бъдете внимателен, благоразумен и верен на мене, особено в тия моменти и не отравяйте моята радост за славното падане на Одрин” [199]. Генерал Савов бе прекалено необходим на царя, за да се разделеше с него, преди да замлъкнат напълно оръдията. И трябваше да се убеди, че един подведен под съдебна отговорност генерал не е играчка за честолюбив монарх.
„Големеят дефект” на Главното командуване според генерал Савов се състоеше в липсата на „твърда власт”. Царят използуваше „търканията” между Савов и Фичев и по политически съображения оставяше положението неопределено — „да няма лице с достатъчен авторитет и престиж начело на войската, да има две лица, които да се карат и да си оспорват правата, да не би да се съгласят помежду си” [200]. Вместо като държавен глава да уреди разпаленото съперничество, той го поддържаше егоистично.
Отношенията между главнокомандуващия и неговия помощник се опънаха още повече, след като генерал Иванов донесе направо на царя за превземането на Одринската крепост и напомни за колебанията на генерал Савов. Помощник-главнокомандуващият застигна царя при разрушения мост на Арда, където пред очите на смаяната свита се разигра невиждана сцена: „Вие какво търсите тук, Ваше Величество?” Отговорът заслужаваше удивителната: „Дойдох да влезем в Одрин!” И последва остра забележка: „За мен, Ваше Величество, Одрин не е паднал, защото аз нямам още никакво съобщение за това, и ако е паднал, то аз Ви съветвам да не влизате в града, защото там, вероятно, сега е голяма бъркотия и не е изключено да стане някоя неприятност за Вас.” Царят упорито държеше на своето и дръзкото пререкание продължи половин час [201]. Пристигна генерал Иванов и автомобилната колона се отправи към града.
За отбелязване е, че генерал Фичев се чудеше как генерал Савов си позволява да пъди царя, защото „няма работа” в Главната квартира. Генерал Кутинчев възрази: „Прав е (Савов — б. а.). Височайшите особи, които не носят отговорност за командуването, трябва да са далече от щаба” [202]. Мнение, останало записано в дневника.
Генерал Савов можеше да бъде и злопаметен, понеже отказа на Фердинанд да предаде заповед по действуващата армия във връзка с предстоящото тържествено влизане в Одрин, за да не се насърчи „една крайно осъдителна, от гледна точка на субординацията, политика на командуващия 2-ра армия”. Тъй като генерал Иванов бе докладвал направо на царя за падането на крепостта, то височайшата телеграма трябваше да се изпрати до него, а той да я обяви само по войските, превзели крепостта. Помощник-главнокомандуващият постави условието, ако монархът иска да оповести по цялата действуваща армия великото събитие, то да се обърне към него с благодарствена телеграма, в която да се отдаде „всекиму — заслуженото”. Това означаваше да се признаят и заслугите на Главното командуване, претеглило и осигурило успеха. Все пак генерал Савов поздрави войските чрез генерал Иванов, комуто, сърадва „другарски за отличния резултат” [203].
Тържественото влизане на царя в Одрин начело на войските се отложи от 17 за 24 март като „много прибързано и не безопасно”. Но и на новата дата то не се състоя, за да бъде отменено от генерал Савов „до второ нареждане”, т. е. за никога. Наистина въпросът не се изчерпваше с издигане арка на победителя, а трябваше да се въведе пълен ред в освободения град. Помощник-главнокомандуващият обаче намери в провалянето на честолюбивата царска мечта малко удовлетворение за нанесената обида. Фердинанд пък подписа указ за обнародване на обвинителния акт срещу стамболовистките министри [204]. Така щеше да обуздае непослушния си помощник.
Фердинанд разгледа следите от довчерашната ожесточена борба, мина с леката си кола през гъстите колони от пленници, прие парада на победителите и влезе в комендантството, където Шукри паша му предаде сабята си с думите: „Убедих се, Ваше Величество, че за българския войник непревземаема крепост няма.” Царят му я върна с похвални думи за упоритата защита [205]. Този великодушен жест напомни за Александър II и Осман паша след падането на Плевен. Всички паши бяха „вежливо” откарани в София.
Промяната в театъра на военните действия налагаше нова среща между министри и генерали в Караагач, поради което помощник-главнокомандуващият на 15 март отправи поканата: „Нужно е да ги ориентирам (министрите — б. а.) в положението, което се създава за нашата армия след падането на Одрин, за да го имат предвид при своите политически комбинации.” Царят не възрази. Министерският съвет прие с облекчение поканата, защото закипялото въодушевление „да се сгази след Одрин и Чаталджа” и предположението, че Фердинанд ще иска да върви напред заради Родосто, тревожеха отговорните политици. Въпреки неумолимото повтаряне на силите: „Стига един портиер на Мраморно море” [206]. По-точно на Протоците.
Овладяването на Одринската крепост би трябвало да донесе по-благоприятни условия за мир, но силите не проявяваха щедрост, приковали волята си на началната точка при Енос. Грей допусна оспорваната точка да се премести „някъде между Енос и Сарос”, но въпросът подлежеше на разискване в посланическата конференция. Макар Данев и Бобчев да бяха носени на ръце в Държавната дума, Сазонов държеше за предложената от „европейския концерт” граница в Тракия. Председателят на Народното събрание му заяви, че България няма да отстъпи „нито педя” от своето искане, което, ако не се приеме, няма да се възобновят преговорите за мир. При това границата трябваше да се прокара „в точност” [207]. В Певчески мост обаче ловко се възползуваха от едно добре дошло недоразумение.
Теодоров остави на Бобчев два проекта за бъдещата граница с Османската империя: ¹ 1 Родосто — Мидия и ¹ 2 „лъкатушната” Енос — Мидия, по водораздела през Сарай и Муратли, като се включат и градовете Кешан и Айробол. Проектите се държаха в строга тайна до получаване на царска заповед от София. На 6 март пълномощният министър запита министър-председателя може ли да връчи на Сазонов препис от втория проект и след последвалото разрешение стори необходимото. Той поддържаше, че минималното искане Енос — Мидия трябва да минава по стратегическите точки на водораздела, и отначало срещна разбиране. Но Данев предложи на Сазонов правата линия Енос — Мидия вместо Енос — Еркене — Мидия, разбирайки я като стратегическа. Руският външен министър се хвана здраво за недоразумението, понеже правата линия щеше да се възприеме от всички сили, и незабавно направи бързи постъпки в тази посока, добивайки съгласието на Европа и Портата. Бобчев не понесе упрека, че бил „напълно бос в дипломацията”, и заплаши, че „ще си вземе шапката” от легацията в Петербург [208]. Крещящото неразбирателство нямаше да се случи, ако двамата български представители действуваха единодушно и без да скриват директивите си един от друг.
Всички усилия за поправяне на грубата грешка отидоха напразно. Сазонов се вкопчи за изказаното от Данев желание „щото наместо линията Енос — Еркене — Мидия да се приеме правата линия Енос — Мидия”, въпреки че нейната 250 км дължина би била трудно защитима. Той отказа да направи нови постъпки пред силите, които възприели вече изразеното българско искане, добавяйки натъртено: „Всички нови искания, които имат за цел приближаването към турската столица, бидейки противни на явно изказаните заявления на Русия, не могат да се приемат от нас.” На 17 март Сазонов предаде чрез Неклюдов, че правата линия Енос — Мидия е „последната отстъпка” от страна на „европейския концерт”, а искането за излаз при Родосто е недопустимо и ще срещне решителна съпротива. Фердинанд обаче възрази: „По този въпрос ще бъдем непреклонни” [209]. Правите линии се прилагаха като граници в Африка и Америка, но не бяха подходящи за Балканите.
Опитвайки се да окаже натиск в Петербург, Данев заплаши, че България може да задържи земите до линията Родосто — Мидия. Сазонов обеща да поддържа „всецяло” българския възглед по спора със Сърбия, като от „спорната зона” се даде Струга на България, а Дебър — на Сърбия. Председателят на Народното събрание възрази, че според договора Русия е „помирителка само от етнографическо гледище, защото според неговия дух съдбата на Македония се решава само в свръзка с оценката, която се дава на народностния облик на населението, живущо в нея”. Следователно „спорната зона” не можеше да се разпределя по друго мерило, за да не се „реже живата народна душа”. Данев настоя да се въздействува върху Атина за изтегляне на гръцките войски, нахлули на север и изток от Солун. Сазонов отбеляза, че щом България зае Одрин, не бива да иска и Солун, обаче поставен „съвсем натясно” от разгорещилия се събеседник, препоръча да се реши спорът в преки преговори без намеса на великите сили, чието мнозинство бе в полза на Гърция. Данев остана непреклонен: „И в такъв случай пак ще го вземем (Солун — б. а.), даже и против съединените сърби и гърци.” Министърът се намръщи подозрително: „Значи вие ги тикате съзнателно в обятията на Австрия.” Председателят на Народното събрание го успокои: „Не се безпокойте, нужните мерки са взети да се избегне това” [210].
Данев продължи да недоволствува и пред Коковцов, че на България не се позволява да обере всички плодове в Тракия, откъсват й земи в Добруджа и в разрез с договора се прави от „спорната зона” „подарък на сърбите”. Тези удари щели да възмутят българския народ, който „не ще се поколебае да прибегне към най-крайното средство, за да запази своята тъй безогледно потъпквана кауза” [211]. Окрилящата одринска победа направи непредпазлив видния русофил, което му навлече подозрения и в Петербург.
Министерският съвет се поуспокои след слуховете, че „се готви нещо” на Чаталджа и Булаир, едва когато на 17 март вечерта узна мнението на генерал Савов: „Със завършването на одринската операция трябва да се бърза да се тури край на войната.” Помощник-главнокомандуващият се опасяваше: „Да не би от бавното водене на операциите отново да се изгуби тоя блестящ ефект, който превземането на Одрин произведе, та отново да става нужда да даваме подкрепа на политиката и да прибягваме към нови решителни действия, които от гледна точка на нови териториални придобивки ще да бъдат безпредметни.” Снабдяването не бе подготвено за лятна кампания, а и задържането под знамената на селяните в най-усилното за тях време щеше да се отрази вредно върху духа на армията, която „даде всичко, каквото можа”: „Всичко това налага едно по-бързо пристъпване към сключването на мира” [212]. Трезви разсъждения, забравени твърде скоро от първия генерал на действуващата армия.
Правителството изрази пълно съгласие с внимателно изслушаното мнение, защото „никаква полза не може вече да има от каквито и да било операции към Чаталджа и Булаир”: „Жертви безполезни ще се дават, без да може да се добие някакъв резултат. Направеното досега е достатъчно, за да ни даде пълна възможност да наложим на неприятеля един достоен и износен за нас мир... До дохождането ни (в Одрин - б. а.) недейте решава, молим, никакви нови операции.” Молбата не бе чута в Главното командуване, понеже закъсня. Царят поддържаше генерал Савов поради отново станалите им „тъждествени” възгледи: „Няма нужда да се сърдите, че да ме обсипвате с обиди” [213].
Същия ден, 17 март, в 11,55 ч. генерал Савов издаде директива ¹ 22, по силата на която „с падането на Одринската крепост центърът на тежестта на операциите се пренася на Чаталджанския и Галиполския фронтове”. Предните части на съединените армии се утвърждаваха на заеманата позиция пред вражеските укрепления на Чаталджа. 2-ра армия съставяше маневрените войски, съсредоточавайки се на линията Чорлу — Черкезово. Най-важна бе третата точка: „4-а армия да вземе всички подготвителни мерки за атакуването на Булаирската укрепена позиция, за която цел с пристигането на назначените подкрепления (обсадната артилерия) ще последва особено разпореждане.” Със заповед ¹ 154 8-а тунджанска дивизия се прехвърли побригадно в Кавала, Сяр и Дойран, а двете сръбски дивизии поеха обратния път към родината [214].
Главното командуване виждаше необходимостта да се засили военното присъствие в Македония, но не можеше да отклони вниманието си от Тракия, където се решаваше войната. Възложената задача имаше изключително политическо предназначение: „Да се прави демонстрация с настъпването към Чаталджа за изтръгване по-добри условия за мир.” Полковник Тантилов подразбра така спотаените намерения: „Както се вижда, демонстрация или действителност, Главното командуване има намерение да отива в Цариград” [215]. Освободените сили на 2-ра армия се насочваха заедно с тежката артилерия срещу укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, в непосредствена близост до Протоците.
Дълбоко в себе си генерал Савов таеше нов стратегически замисъл, скрит дори от повечето му сътрудници в Главната квартира. Теодоров го узна пак чрез майор Н. Начев, който съобщи на 17 март съвършено поверително: „Сега генералисимусът готви превземането на Галиполския полуостров, тъй че в скоро време ще бъдем господари както на него, така и на Дарданелите” [216]. Следователно имаше за какво да се бърза със съвещанието в Одрин.
Колко опасности съдържаха подобни горещи желания, подсказа острото предупреждение на Сазонов от името на Николай II: „Ако отидете оттатък Чаталджа, вие ще срещнете не само Турция, но и великите сили. Не си играйте с Цариград и Дарданелите, защото ще се изгорите!” Въпросът за тяхното завземане не бе още „узрял” [217]. Главното командуване не можеше да се прави, че не знае за становището на „европейския концерт”.
Генерал Димитриев бе обсипан с възторжено внимание в Петербург и взе участие в славянофилските демонстрации, които не допаднаха на управляващите кръгове. На 17 март Сазонов прие Данев и Димитриев. Той бе много ядосан от „генералската тактика” на появяване на митинги, усложняващи отношенията на Русия с Австро-Унгария. Дворцовите „германофили” бяха толкоз влиятелни, че можеха да навредят на българското дело. Нападките на руското обществено мнение срещу въздържаността на правителството засягаха лично императора. Бобчев докладва в София, че меродавните среди на Нева са против сегашното изостряне на източния въпрос, което ще намеси и другите сили в неговото ненавременно за Русия разрешаване: „Дворцовата клика е за мир на всяка цена” [218]. Поне през 1913 г., защото през следващата година Русия бе хвърлена в катастрофата на голямата война.
Неканеният гост стана нежелан, защото прекали в своята словоохотливост. Сазонов поиска от българската легация да опровергае, че генералът „имал за мисия да урежда с русите съдбата на Цариград”. На 18 март командуващият 3-а армия бе тържествено изпратен от славянофилите с „ура” и занесен на ръце до вагона. Освен Данев и Бобчев на гарата се появи и генерал Жилински. Дворецът и правителството пак пропуснаха да бъдат представени, за да не подчертаят политическия характер на мисията. Съюзниците на България следяха с безпокойство пребиваването на известния генерал и зачестиха изпращането на „нови ходатаи” в Петербург. Силите на Тройния съюз пък се усъмниха, че Русия не спазва възприетия от „европейския концерт” принцип да се избягва пряката намеса във войната [219].
За пръв път български военачалник се отдели от бойното поле и посети столица на велика сила. На 27 март генерал Димитриев докладва на генерал Кутинчев, че се е завърнал от „задграничната командировка” и поема командуването на поверената му армия. Той не спотаи неудовлетворението си, че Фердинанд му възложил да изпълнява мисия, предварително обречена на неуспех, или направо бил „проводен за зелен хайвер”. Командуващият допускаше нарочно отдалечаването му в чужбина, за да го отстранят от действуващата армия и да го изложат с дипломатическа несполука [220]. Генерал Димитриев почувствува на свой гръб, че схватките на дипломатическото поле не бяха по-малко ожесточени от тези на бойното поле, обаче при провал жертвите не падаха около зелената маса, а пак на фронтовата линия. Дипломацията позволяваше да се стреля и в гърба, което смущаваше рицарските разбирания на генерала.
Управляващите кръгове в Белград посрещнаха превземането на Одринската крепост „със завист и злоба”. Те забраниха да се печатат съобщенията на БТА, вместо които се пускаха в ход безочливите фалшификации, че сръбските дивизии решили съдбата на Одрин и били пленили Шукри паша [221]. За жалост тели необосновани измислици се разпространиха и в чуждите вестници, заплащани щедро със злато.
В Народното събрание се отправиха остри запитвания поради опасението, че „днешната лъжа утре ще бъде история”. По молба на правителството генерал Иванов в качеството си на командуващ всички съюзнически войски около Одрин написа доклада „Разяснения за възстановяване истината по атаката и превземането на Одрин”, с който документирано се опровергаваха злоумишлените заблуждения на сръбската пропаганда. „Историята — изтъкна той — обаче не търпи неверни факти, а търси всякога истината, която да бъде потвърдена с неопровержими документи.” Преди всичко генерал Иванов припомни основното правило, че всяка крепост или укрепена позиция „не се атакува от всички страни еднакво, а се избира някой участък, гдето се групират всички средства, за да се осигури успехът на този участък, отгдето този успех да може да се разпространи по останалите участъци”, имащи задачата да демонстрират. Последните трябваше да не позволят на противника да съсредоточи значителни отбранителни средства на избрания за атака участък и да не узнае навреме „где ще бъде нанесен ударът”. На избрания за атака Източен сектор се съсредоточиха „изключително български войски”, а ролята на другите сектори, където бяха разположени и двете сръбски дивизии, „остана демонстративна” [222]. Думата „демонстрация” най-много засягаше сръбското честолюбие, но това не означаваше бездействие, а, напротив — необходимо съдействие, за да се попречи на неприятеля да отгатне истинското намерение на атакуващия. Сръбските части не атакуваха, а демонстрираха и не превзеха нито един форт до пробива, извършен на Източния сектор.
Ключът на крепостта бе изтръгнат с овладяването на укрепленията Аджийолу и Айвазбаба, откъдето се въздействува в тил и фланг на останалите фортове на Източния сектор, чиято съпротива стана невъзможна. В 9,30 ч. българските войски влязоха в града и започнаха да обезоръжават бягащите бранители на превзетата крепост. Към 10 ч. защитниците на фортовете по другите сектори взеха да ги напускат и да се предават без никаква съпротива. Изводът на генерал Иванов последва съвсем логично: „Ако следователно” става дума за превземане, то това може да се отнесе само към фортовете на Източния сектор, а всички други се заеха, защото турците след превземането на Източния сектор и завземането на града и мостовете от войските на Източния сектор не бяха в състояние да се съпротивляват, особено като хвърлиха във въздуха складовете си с бойни припаси, запалиха брашното си и застреляха конете си” [223].
Премеждията на бившия комендант не завършиха с пленяването му. Въпреки изричната заповед на генерал Иванов да не се минава фортовият пояс, една рота от сръбския 20-и полк, подсилена с кореспонденти и фотографи, се озова пред форта Хадерлък между 15 и 16 ч. на 13 март. Натовареният да въведе ред в объркания град генерал Вазов погледна снизходително на нарушението и дори възложи на сърбите да охраняват квартирата на Шукри паша [224]. На никого не минавало през ума, че жадни за слава, съюзниците ще „пленят” повторно предалия се комендант. Това, което не направи генерал Тодоров с Тахсин паша, макар да му се полагаше по правилата на войната да го стори.
Генерал Иванов уточни числеността на двете сръбски дивизии, които по списък наброяваха 47 000 души, но като се извадеха нестроеваците и болните, връщани обратно в Сърбия, оставаха 32 000 войници и офицери с 98 оръдия и гаубици. Докато 2-ра армия наброяваше 105 000 души, от които 88 000 бойци на предната линия с 342 оръдия и гаубици. За превземането на крепостта българската армия даде 1298 убити и 6655 ранени. Жертвите на сръбските войски са значително по-малки: 274 убити и 1173 ранени [225].
Езикът на цифрите, когато те са действителни, не търпи никакви възражения и извъртания. Генерал Иванов обаче не бе лековерен: „От горните факти любителите на истината ще направят своите справедливи заключения. Надявам се, че това ще бъде убедително и за шовинистите (великосръбските — б. а.), но ако и това не ги убеди в истината, не остава друго, освен да се съжалява и остави на историята, която, като използува по-широко официалните документи, да каже своята дума” [226].
На 27 март Шукри паша заяви на Неклюдов, че се е предал на българите. По думите на Гешов в специално разпратено окръжно руският пълномощен министър телеграфирал „това признание на своето правителство, за да опровергае, както е казал сам, една ненужна и на нищо неоснована лъжа” [227]. Ето и самата декларация на пленения комендант, предназначена за печата: „На 13 март аз се намирах с щаба си в старото укрепление Илдъръм, дето ми беше квартирата. След като навлязоха в града войските от Източния сектор, дадох сигнал за прекратяване на действията и подир половин час се яви при мене полковник Мархолев, командир на лейб-гвардейския на Негово Величество полк, който престоя при мене около един час. След това аз заедно с двама офицери от гвардейския полк заминах при генерал Вазов, който се намираше на долния край на града, явих се при него и стоях около половин час. С генерал Вазов, в един автомобил, се отправихме към моста, дето се намираше началникът на Втора армия генерал Иванов, и след като престоях при него около половин час, по същия ред се завърнах обратно в квартирата си и там ми се каза, че идвали няколко сръбски войници с един майор, но аз не ги видях” [228].
Двама сръбски офицери разговаряха с Шукри паша три часа след неговото пленяване и когато той ги предупреди, че е пленник на българските войски: „Сърбите още не бяха успели даже да завладеят предните ни позиции откъм запад” [229]. Единият от тези сръбски офицери, майор Милован Гавраилович, оповести на света, че бил „пленил” Шукри паша, което се подхвана настървено от сръбската пропаганда. Най-острото обвинение, което може да бъде направено от българска страна, се съдържаше в признанието на Али Сабри бей, началник на Източния сектор от фортовия пояс, че сърбите се споразумели с турците „да не стрелят при щурмуването на Одрин” [230]. Това просто не беше за вярване, ако не последваха и други несъюзнически прояви.
И след падането на Одрин Гешов продължи да храни празни надежди, че сръбското правителство ще оттегли искането си за ревизия на договора. Вместо да връчи готовия писмен отговор, на 18 март той нареди на Тошев да отбележи пред Пашич, че неговото правителство „не може по никой начин да сподели този възглед”, изложен в писмото от 16 февруари. Военната помощ в Тракия не е оказана извън договора и за нея не може да се иска териториално възнаграждение в Македония, а в договорните документи „нийде не се споменава нито Адриатическо море, нито Одрин”. Този кратък извод бе съобщен от Тошев на Пашич, който поиска препис и остави отговора без последствие [231]. Българският дипломатически представител затъваше в неверие: „Истината продължава да се разпъва на кръст от най-високо място... Впечатлението ми е, че Сърбия и Гърция желаят продължението на военните действия с цел да се омаломощаваме и да не можем да дадем на войските си друго предназначение” [232].
* * *
Тъй като отговорът на съюзниците се забави, а Портата прие посредничеството, посланиците в Цариград връчиха на 18 март колективна нота на принц Саид Халим, в която предлагаха следните предварителни условия за мир: границата на Османската империя в Европа се теглеше „по права линия от Енос до Мидия”; всички територии на запад от нея се отстъпваха на Балканския съюз, без Албания, чието разграничение и управление силите си запазваха правото да определят; решението на въпроса за Беломорските острови се предоставяше на „европейския концерт”; Портата се отказваше напълно от Крит; силите не гледаха благосклонно на искането за военно обезщетение, но допускаха делегати на воюващите страни да участвуват в международната финансова конференция; военните действия се прекратяваха веднага с приемането на предварителните условия [233]. А те се различаваха от тези, които съюзниците предложиха. Младотурското правителство прие условията на силите, за да се засили техният натиск върху Балканския съюз.
Фердинанд бе вбесен от недопускането до Мраморно море, изказваше се остро срещу Петербург, напъваше, крайно войнствен, да пробие Чаталджанската позиция. Теодоров положи доста усилия да го успокои, за да председателствува разположен Коронния съвет на одринската гара Караагач. Мислите на генерал Савов вече летяха към Македония, така че в себе си не бе за усложнения около Родосто, които биха „изцяло преметнали” руската политика на страната на Сърбия [234].
Съвещанието се състоя на 21 март 1913 г. от 11 до 14,30 ч. в щабния вагон на помощник-главнокомандуващия. Министър-председателят направи изложение по международното положение на страната и от името на правителството заяви, че щом великите сили дават „стратегическата линия Мидия — Енос” и обезщетение, трябва да се сключи мир: „Никакъв опит да се не прави за отиване в Цариград.” Руското правителство обещавало точно изпълнение на договора със Сърбия. Свободните войски да се прехвърлят в Македония, да се покаже твърдост пред несъюзническите попълзновения, но без предизвикателства: „Да се приеме арбитражът и с Гърция, тъй като инак ще да се бием не само с гърци и сърби, но и с румънци и турци” [235]. Данев отсъствуваше и не чу предупреждението.
Царят бе много лошо настроен против гърци и сърби, ругаеше „отцеубиеца” Костантинос, при което Абрашев отбеляза, че не бива да се бърза с „хващането за косите”, за да не извлекат други ползата. Тогава Фердинанд заговори за остров Самотраки, представляващ част от Одринския вилает, и забелязвайки усмивките на министрите, сърдито спря: „Вие не вземате за сериозна думата на царя!” [236]. От Главното командуване само полковник Нерезов го поддържаше енергично по този въпрос. И излезе в обкръжението на генералите Савов и Петров, без да задържи министрите на обед във вагон-ресторанта. Добре че генерал Иванов се оказа любезен домакин.
На присъствуващите направи впечатление хладното държане на монарха към Гешов и особено към генерал Никифороф, на когото дори не подаде ръка. Той отхвърляше всяка миролюбива отстъпчивост пред съюзниците. На допитванията си до Генадиев и Радославов за съставяне на „всепартийно правителство” получи отрицателен отговор: „Царят трябва да знае„ че ако допусне да завърши войната без владението на Скопие и Одрин от България, той не ще може да задържи българската корона на главата си” [237]. Подобна дързост нямаше да бъде простена, ако не бе погалила царските уши.
Твърде красноречиви са телеграмите на полковник Жостов до Гешов и Данев от 21 март, в които им предвещаваше „престъпление спрямо поколенията и нова България”, ако не бъде осигурена „една добра граница (южно от р. Еркене — б. а.), която за дълго време да гарантира мирното им развитие”. След основно проучване на място той настоя по военно-стратегически съображения на линията планината Курудаг — Чорлу — Черкезово — Мидия, особено Чорлу: „Армията е готова да Ви подкрепи” [238]. Заобиколен от такива съветници, Фердинанд телеграфира на Данев, че след бляскавата победа на бойното поле следва да се постигне подобна и на дипломатическото поле: „Никому да не се отстъпва нито педя българска земя.” Желание на „целия български воюващ народ” [239]. Всеки държавник би се замислил над това заклинание.
Намериха се и дипломати като Маджаров, който подчерта дебело, че „продължаването на военните действия и държането на войските ни при Чаталджа е не само безполезно, но и много вредно за народното ни дело”: „И гемиджийско въже не трябва да се опъва докрай... Какво може да очакваме на Чаталджа, след като сме се съгласили на линията Мидия — Енос.” Дочуваното намерение на военачалниците да атакуват отново Чаталджанската позиция се нарече „фатална грешка”, изгодна само за сръбските и гръцките окупатори в Македония, с които тепърва предстояха разправии [240].
Наложи се Станчов да опровергае чрез френските вестници, че „Русия ни забранява да вземем Чаталджа от страх. да не се явим пред Цариград и да не се установим безвъзвратно на Мраморно море”. Макар Изволски да го предупреди изрично: „Там никой няма да ви допусне!” Пълномощният министър посъветва правителството да не разисква по мира, преди великите сили да обещаят „черно на бяло”, че Портата ще изплати обезщетението, а международната финансова комисия да се занимае само с размера на сумата и да определи припадащата се част от отоманския дълг [241]. Финансовите задълженият бяха чувствителната област на „европейския концерт”.
Още със завръщането си в София на 22 март Гешов помоли Неклюдов да телеграфира на Гирс „за едно фактическо спиране на военните действия”. Руският посланик в Цариград веднага се свърза с Махмуд Шевкет паша, който обеща да даде нареждане на Изет паша да „пази всичко в голяма тайна”. Но самото спиране на огъня щеше да предизвика общественото внимание. На 23 март Гешов отправи този въпрос за решение в споразумение между генерал Савов и Изет паша, молейки за царското одобрение. В същото време помощник-главнокомандуващият заповяда войските на 2-ра армия най-късно до 28 март да се съсредоточат в определения район зад Чаталджанския фронт предвид „крайно деликатното политическо положение” [242].
Едва на 23 март сутринта след продължителна размяна на мисли по колективната нота от 9 март и след превземането на Одринската крепост Гешов връчи на пълномощните министри на великите сили съюзническия отговор. Балканските съюзници приемаха условията за посредничество, но при следните резерви: при окончателното определяне на границата в Тракия линията, определена от силите, „ще се вземе като основа, а не като окончателна гранична линия”; границите на Албания да са предварително известни, като се съобразят с интересите на съюзниците; Беломорските острови да се отстъпят на съюзниците; спиране на бойните действия, щом се приемат така променените условия [243]. Добре бе известно, че Франция и Германия като главни кредиторки на империята щяха да бъдат най-много против изплащане на военно обезщетение и ще настояват най-усърдно да се изплатят частите от отоманския дълг.
Дипломатическите представители заедно излязоха за малко от Министерството на външните работи, за да се върнат и подадат нотата: „С цел да се дойде до спиране на военните действия великите сили заявяват, че правата линия Енос — Мидия трябва да бъде приета от съюзните държави и че разрешението на всички финансови въпроси ще бъде предоставело на техническата комисия в Париж, в която ще участвуват делегати на воюващите страни.” Министър-председателят отбеляза, че Българи-я държи на линията Енос — Мидия по водораздела и за признаване по принцип на военното обезщетение. Понеже нищо не се спомена за другите две условия, той посочи необходимостта от споразумение със съюзниците [244]. Новата постъпка на силите бе допълнение към колективната нота, направено независимо от закъснелия отговор на съюзниците.
Понеже великите сили си запазиха правото да се произнесат по съдбата на Беломорските острови, на 22 март Фердинанд изпрати окръжно до своите пълномощни министри в големите европейски столици с нареждане да предприемат подходящи ходове „да се отстъпи остров Самотраки лично на мене, като един вид подарък”: „С това силите ще ми направят едно голямо удоволствие, за което ще им бъда твърде признателен, а на България ще принесат една неоценима услуга, тъй като за владението на Дедеагач и Енос е необходимо Самотраки да бъде в наши ръце.” Това царско желание бе отделно от усилията на правителството за присъединяване на остров Тасос „като безусловно нужен за владението на Кавала” [245]. Тасос бе обещан от силите на България като разположен срещу Кавала. Самотраки се явяваше част от Одринския вилает и влизаше в Дедеагачката каза. По другите острови българското правителство се изказа в полза на Гърция, за да не търси и тя „обезщетение” в Македония.
Докато Министерският съвет се стремеше да прекрати военните действия, в чуждите вестници се появиха съобщения, че на 16 и 17 март се водили на Чаталджа успешни за турците боеве. Гешов поиска от генерал Савов да докладва: „Излишно е да Ви казвам колко съдбоносни са за успешното свършване на войната подобни несполуки, дори и незначителни да са те при голямата наша победа.” На 23 март помощник-главнокомандуващият препоръча: „Министерският съвет не трябва да се тревожи от лъжливите новини.” Той обясни, че във водените от авангардните дивизии на 11—13 март боеве с цел отвличане вниманието на противника и подпомагане на одринската операция е възвърната старата позиция при Чаталджа с изключение на силно укрепения участък Фанасакрис — Арнауткьой — Кумбургаз, охраняващ тактически важния мост при залива Бююкчекмедже. Подложена на кръстосания огън на полската, крепостната и корабната артилерия, 2-ра софийска бригада не можа да разкъса няколкото реда окопи, телени мрежи и фугасни мини. Генерал Кутинчев заповяда да се завземат по-предни изходни позиции, за да се подготви атаката на Чаталджанската позиция след падането на Одрин, тласна напред и главните сили, но не даде навреме гаубична артилерия на деснофланговата бригада. Въпреки упоритата вражеска съпротива през нощта на 15 срещу 16 март шопите овладяха укрепения участък Фанасакрис — Кумбургаз [246].
Неприятелското Главно командуване усети, че са прехвърлени войски от Чаталджа към Одрин и на 16 и 17 март атакува дясното крило на съединените армии, хвърляйки в боя и части от 10-и корпус. Енвер бей бързаше да настъпи, преди да пристигнат войските на 2-ра армия. 2-ра софийска бригада в състав 37-и и 38-и полк и само с една планинска батарея напред отблъсна редуващите се атаки откъм Арнауткьой, но до пристигането на подкрепления и гаубици генерал Савов разпореди загъване на фланга и заемане на височините при Ялос. Кръстосаният огън от корабната артилерия и от Арнауткьойския укрепен пункт нанасяше големи загуби. Когато помощник-командуващият се готвеше да хвърли в боя трите бригади, превозени от Одрин, той узна за „правата линия” на Сазонов и заповяда да се спрат настъпателните действия. Съвестта на командуващия съединените армии не можеше да бъде спокойна, нито облекчена с мъмренето, наложено за възразяване на генерал Тошев. Дори и с разделените по 60 войнишки кръста „За храброст” на рота. Жертвите от българска страна наброяваха 300 убити, 270 безследно изчезнали и 2100 ранени, а от врага се оставиха на бойното поле 2006 трупа [247].
Генерал Савов скри от правителството заповедта си от 23 март „да се определят позициите на обсадната артилерия за евентуалната атака на Чаталджанската позиция, а така също и колко обсадни батареи ще бъдат нужни за тая цел, за да се насочи превозката им от Одрин”. Той съобщи на генерал Кутинчев да има предвид, че „при атаката на Чаталджанската позиция решителният удар ще се насочи на участъка Каракол Нокта — Хамидие”. Политическото обяснение звучеше правдоподобно: „Да правим вид, че ще атакуваме Чаталджа, за да накараме руската дипломация да ги застави (турците — б. а.) по-скоро да сключат мир.” Подготвяната „чисто военна операция”, макар и подчинена на стратегическите съображения, можеше да бъде предприета единствено по изричното нареждане на правителството за разлика от началото на ноември 1912 г. [248] В случая натискът сполучи, но нямаше да се повтори след 16 юни.
Министерският съвет подозираше, че въпреки решението, взето в Одрин, Главното командуване подготвя нова атака срещу Чаталджанската позиция, с което се настройваха враждебно управляващите кръгове на Нева. Наложи се на 24 март генерал Савов да дава повторно обяснение, че никъде не е претърпяно поражение, допустимо „при отслабването на нашата Чаталджанска армия за интересите на одринската атака”: „Моля съветът да има предвид, че ние тук имаме много по-важна и по-сложна работа, отколкото да се занимаваме с писанията на разни кореспонденти, и го моля да има за основа нашите бюлетини и съобщения за меродавни.” Той раздразнено посъветва правителството „да развърже малко кесията”, защото Портата подкупвала вестникари из цяла Европа. Министър-председателят се задоволи да направи бележката, че нямало да се искат отделно сведения за бойните действия на Чаталджа, ако Главната квартира му пращаше редовно своите бюлетини [249]. За да не се стряска от превратно предадени новини в чуждите вестници.
Главното командуване прояви още едно незачитане на решение на Министерския съвет — поради голямата нужда от работна ръка да бъдат постепенно освободени опълченците от втори призив. Генерал Савов възнегодува, че ако се разпусне опълчението, то за тиловата служба ще се отвлекат 50 000 души от действуващата армия, и като се изпраща 8-а тунджанска дивизия в Македония, „на бойните фронтове ще станем по-слаби, отколкото сме били преди падането на Одрин, което аз в никакъв случай не мога да допусна”. Без да обръща внимание на критиката, правителството поиска само да знае в каква форма ще стане разпущането — дали във вид на частична демобилизация с доклад и указ, подготвени от него, или направо със заповед от Главното командуване. Министърът на войната на три пъти се обръща към Главната квартира с молба за демобилизиране на опълченците, одобрено и от Народното събрание по силата на чл. 23 от Закона за устройството на въоръжените сили. Постановлението не се изпълни от Главното командуване, понеже, „докато не се прекратят военните действия, никакви освобождения не могат да се допуснат”. После срокът се удължи: „Не е целесъобразно, нито в интереса на народната отбрана, преди да се подпишат прелиминарните условия за мира, да се издава указ за демобилизация” [250]. Самата дума демобилизация в смисъл на отпускане не допадаше никак на генерал Савов.
Най-сетне помощник-главнокомандуващият под нарастващото „наблягане” на правителството, сметнало въпроса на закон и чест, се съгласи да се извърши уволнението по молба на началниците на дивизионните области чрез полковите окръжия. В Министерския съвет бяха сигурни, че Главното командуване не би се държало толкоз нахално и надменно, ако не се ползуваше с благоволението на царя, който, недоволен от решението в Одрин, отиде демонстративно в Родосто. Гешов се готвеше да подаде оставка, щом правителството не успее да се наложи на Главната квартира да му „слуша думата”. Населението на Родосто, състоящо се от арменци, гърци и евреи, подаваше молби за включване в пределите на българската държава, обаче волята на силите бе съвсем друга. Генерал Савов не упорствуваше за излаз на Мраморно море, тъй като предпочиташе българските земи в Скопско и Югозападна Македония [251]. Въпреки проявяваното неразположение към русофилите Фердинанд не можеше да се раздели с тях, докато не завърши войната и Николай II произнесе своето арбитражно решение.
Високата порта се опита да представи нещата в благоприятна за себе си светлина. На 25 март Изет паша изпрати до генерал Савов писмо, според което Гирс предал молбата на българското правителство за преустановяване на военните действия. Следователно той твърдеше тенденциозно, че мирът се иска от българите, а не от Турция, което противоречеше на истината. Ето защо помощник-главнокомандуващият прецени, че така поставен, въпросът „ще се отрази зле при воденето преговорите за мира, като накара турците да мислят, че ние сме слаби, а следователно ще ги направи да бъдат по-упорити”. Министерският съвет напълно възприе мнението да не бъде отговаряно на писмото, а да се направят постъпки чрез Неклюдов. „За да се избегне всякакъв шум” при уговаряне спирането на бойните действия в Тракия, генерал Савов предложи руският пълномощен министър да съобщи в Цариград, че по взаимно споразумение между двамата главнокомандуващи началниците на авангардните съединения при Чаталджа и Булаир трябва да се срещнат и уговорят срока за прекратяване на военните действия и определянето на неутралната зона [252]. Не биваше да се дава възможност на съюзниците да хвърлят обвинение за нарушаване на военните конвенции, за да намерят някакво морално оправдание при неизпълнението на договорните задължения.
Очакван с голямо нетърпение, на 26 март Данев докладва в Министерския съвет за срещата си с Николай II, състояла се на 22 март. По отношенията между съюзниците височайшият арбитър казал натъртено: „Договорът е закон за страните и трябва да се зачете и изпълни.” Той признал правото на България да добие етническата си граница в Югозападна Македония, обаче за Солун се произнесъл в полза на Гърция. Председателят на Народното събрание си позволил да подкрепи мисията на генерал Димитриев: „Ако Русия иска, България може да вземе и да й поднесе Цариград.” Императорът само промълвил „не трябва, не трябва” и отклонил разговора в друга посока. Той предупредил България „да не ламип за Теснините”, които не й подхождали на международното положение [253].
Данев бе толкова впечатлен от царската сръдня за Родосто и Солун, че помоли чрез Гешов за аудиенция. Добрович прояви добрината да отклони свиждането: „В сегашното душевно настроение на царя не бих съветвал Данев да дойде на личен доклад при царя. Негово Величество царят следствие приемането от страна на правителството наложената от Русия граница Енос — Мидия е съвършено съкрушен и сломен, тъй щото появяването тук на господин Данев може би да има за последния нежелателни последствия” [254]. В гнева си Фердинанд посягаше понякога и към бастуна.
Министър-председателят пожела да бъде „в пълна хармония с държавния глава” и му обърна внимание, че не Русия налага граница на България, а България налага такава граница на Османската империя, за която в Цариград преди два месеца не искаха и да чуят. Да се упорствува за повече означаваше „да се въстава против Европа”, забраняваща излаза на Мраморно море; да се изложи на риск онова, което по право ни принадлежи в Западна Македония; да се изтощават силите, след като предстоят големи задачи в Македонки. Заключението поставяше монарха пред подранилия избор: „Подобна отговорност днешното правителство не може да поеме и то е дълбоко убедено, че Негово Величество със своята мъдрост не може в това отношение да бъде на друго мнение.” Министрите се надяваха Фердинанд да си открие картите — „или ще управляваме, или ще си вървим” [255].
Тревожните слухове за тайни преговори между Сърбия и Гърция накараха Гешов на 26-март да предаде чрез Хаджимишев в Атина, че „в краен случай” може да се подложи на арбитраж спорът относно онази част от Югозападна Македония, върху която не се е постигнало споразумение в преките преговори. Демаркационната линия обаче трябваше да се прокара от смесената комисия едва след като се установи първенството на заемане. Гръцкото правителство се стремеше да наложи завареното положение, след като бяха откъснати околиите на север и изток от Солун, освободени от българското оръжие. Венизелос съсредоточи усилията си в разширяване зоната на арбитража. Макар да заяви на княз Борис и министър Людсканов, пристигнали в Атина на 20 март за погребението на Георгиос I, че „стои силно и искрено на съюза”, който могъл „да се запази и засили чрез взаимни отстъпки” [256]. Смятан за умерен, и той искаше да вземе това, което нямаше да му отстъпят.
Според генерал Савов положението в освободените земи бе „от изключителна компетентност” на военните власти, поради което на 27 март отхвърли бележката на Гешов, че последните дразнели „пъплещите” гръцки войскови части: „Понеже висшето командуване носи отговорност за воденето на операциите, на него принадлежи и изключителното право да разполага войските така, както то намери, че ще бъде най-целесъобразно.” Правителството могло само да заповяда дали да се прехвърлят, или оттеглят войски в Македония [257].
Изет паша изпрати на 28 март второ писмо до генерал Савов, в което се говореше за молба на българския министър-председател за среща между двамата главнокомандуващи и се настояваше за определяне на място и час. Помощник-главно-командуващият по политически съображения отговори, че няма инструкции от правителството [258]. Портата хитруваше, стараейки се да изкара пред света, че уж България се моли за преговори.
Докато Министерският съвет се чудеше как да намери най-прекия и таен път към прекратяването на бойните действия,. Главното командуване продължи изпращането на войски и тежка артилерия към Чаталджа и Булаир. На 26 и 27 март в Дерменкьой генерал Кутинчев ръководи съвещание, което раздели Чаталджанската укрепена позиция на шест участъка за действие в шест артилерийски групи с общо 78 далекобойни оръдия и гаубици, разположени на 4—5 км разстояние от нея. На 30 март командуващият съединените армии представи в Главната квартира своя проект за атака срещу Чаталджанската позиция. Тя трябваше да се извърши от съединените 1-ва и 3-а армия, увеличени до 9—10 бригади. Всяка армия действуваше самостоятелно срещу своите обекти, запазвайки достатъчно сили за маневриране, а в стратегически резерв оставаше една усилена дивизия. Най-уязвим бе десният фланг на противника, обаче генерал Кутинчев предпочиташе да бие направо в самия център на вражеската позиция. Решителният удар се стоварваше върху участъка Ахмед паша — Газибаир — укрепление ¹ 3 включително. Двете армии щяха да водят демонстративна атака с външните флангове и центровете си, а със значително усилените вътрешни флангове да пробият укрепената позиция [259]. Главното командуване одобри точката на решителната атака да бъде в центъра, макар и най-силно укрепен. По-целесъобразно би било позицията да се раздели на три участъка, а не както на 4 и 5 ноември 1912 г. всяка армия да има свой участък за действие.
Превозените пред Булаирската позиция 17 тежки гаубици и оръдия се предвиждаше да бъдат така разположени на огневи позиции, че да защищават фланговете на 4-а армия от корабната артилерия на противника. На 28 март генерал Савов предупреди: „Разпореждане за действията против Булаирската позиция ще последва в събота или понеделник.” Крепостните батареи трябваше да бъдат готови за обстрелване на вражеските укрепления. Рекогносцировъчен отряд завзе предните неприятелски окопи в средата на позицията, за да изпита здравината на нейната отбрана. Отпочиналата 2-ра тракийска дивизия смени 7-а рилска дивизия. Фердинанд лично обиколи нейната позиция. Генерал Савов се опасяваше, че преговорите за мир в Лондон отново ще се протакат, което тежкото положение в Македония не можеше да позволи. Ето защо според него — „прелиминарните условия на мира трябва да бъдат подписани на бойното поле” [260]. 4-а армия се подготви за преминаване в настъпление на Галиполския полуостров.
Съсредоточаването на още войски и тежка артилерия към Чаталджа се разискваше оживено в дипломатическите кръгове на Европа. Гадаеше се само дали българите ще влязат в Цариград, или ще пробият укрепената позиция, за да наложат своите условия пред вратите на османската столица. Граф Бенкендорф откровено сподели, че „Русия няма да остави ключа от своята (южна — б. а.) входна врата в български ръце” и следователно ще изпрати черноморската ескадра в Златния рог, за да стои там до опразването на Цариград. Но и след одринската победа великите сили не желаеха да възприемат не само уголемяване на българското искане за граница в Тракия, но и дори условията минимум: линията, започваща на изток от Енос — Ерекли — по стратегическия път и водораздела до Малатра, южно от Мидия. Те се заковаха на правата линия Енос — Мидия, за да не допуснат приближаване към Цариград и Протоците [261]. Естествено най-чувствителни бяха меродавните среди в Петербург. Сазонов на 27 март заканително завъртя глава пред Бобчев: „Вървете в Цариград, но знайте, че по пътя си ще срещнете против вас Русия” [262]!
В Главната квартира смятаха, че неспирното движение към Чаталджа и Булаир оказва полезен натиск върху „европейския концерт”, за да приеме българските предварителни условия за мир. На 28 март в 9 ч. генерал Савов съобщи на генерал Кутинчев, че според Гешов силите вече са решили границата с Османската империя и военното обезщетение в полза на България: „Една твърде сериозна стъпка следователно е направена към сключване на мир и спирането на военните действия е належащо.” Великите сили обменяха мисли за изпращане на международна ескадра в Босфора [263].
Упълномощен от българското правителство, на 30 март Бобчев заяви на Сазонов, че то взема акт от обещанието „по буквалното изпълнение на договора ни със сърбите”. Той завари министъра раздразнен, сърдит и с прегракнал глас: „Колко пъти Ви казах. Защо не се успокоите по тая точка. Ние ще направим всичко, за да се изпълнят всичките договорени клаузи със сърбите. И те ще ме послушат. Но вие не слушате...” И последва изброяване на „греховете” — щурмуване на Одринската крепост, подготвяне на атака срещу Чаталджа и Булаир за завземане на Цариград и Дарданелите въпреки обещанието за спиране на бойните действия: „Предупреждаваме ви, че ще се каете горчиво за това си поведение, но ще бъде късно.” Нищо нямало да се спечели от „неприличното шури-мури” с Централните сили. Бобчев се постара да опровергае тежките обвинения, особено относно завоюването на Протоците и поглеждането към другата империалистическа групировка. Сазонов махна с ръка: „Правете, що знайте, но не забравяйте едно — Русия ще ви трябва винаги.” Началникът на Близкоизточния отдел княз Трубецкой призна, че „руската дипломация е принудена да се придържа и да съветва сърбите и те да се придържат у договора си, тъй като инак не се знае где може да му отиде краят” [264].
Министерският съвет посрещна с радост обещанието да се спази точно договорът, без да се измени „нито йота”, което означаваше цялата безспорна зона да се присъедини към България, а частите на „спорната зона” да се определят от Николай II. Радостта се удвояваше, защото напоследък си пробиваше път тъжната убеденост, че „без бой не ще може да накараме съюзниците да се подчинят на съглашението и правото”. Сега вече правителството се обяви рязко против генералите, които си „играеха с огъня” на Чаталджа. Зад тях обаче стоеше царят, за когото ,,Taн” писа, че мечтаел за Родосто в разрез с мнението на правителството. Станчов постоянствуваше в прокарването на царската воля [265]. Роб на характера си, променлив в отношението си към своите министри и чуждите дипломатически представители, Фердинанд в определени дни бе всичко друго освен добър дипломат и политик.
Броейки разполагането на всяка българска тежка батарея пред Чаталджа и Булаир, превозвани ускорено по освободеното вече железопътно съобщение през Одрин, Високата порта се убеди, че не може повече да отлага разговорите за спиране на огъня. Руската дипломация увеличи натиска си в тази желана и от нея посока. Франция предложи силите да устроят морска демонстрация в Мраморно море. На 30 март Гирс предаде чрез Неклюдов, че великият везир предложил на Изет паша да изпрати на следващия ден в 12 ч. един генерал до българския помощник-главнокомандуващ, но без никакво писмо. Пратеникът на османското Главно командуване бе упълномощен да заяви: „Турците узнаха от руския посланик, че българите, отстъпвайки на съветите на Русия, биха били готови да влезат в преговори за преустановяването на военните действия; на турците е добре познато, че не е имало никаква инициатива от българска страна по това прекратяване; все пак турците са готови да почнат преговори” [266]. Тъй като този начин на преговаряне отговаряше на желаното от генерал Савов, Гешов настоя срещата непременно да се осъществи.
Помощник-главнокомандуващият заповяда на генерал Тошев да се яви на предните постове на 6-и търновски полк, за да преговаря устно с представителя на противниковата Главна квартира върху следните условия: прекратяване на военните действия по всички фронтове между двете воюващи армии; смесени комисии да определят неутралните зони на Чаталджа и Булаир; ако след десетдневен срок предварителните условия за мира не бъдат приети от двете държави, спирането на огъня може да бъде продължено по взаимно съгласие; ако се наложи подновяване на бойните действия, предупреждението се отправя 48 часа по-рано [267].
Началникът на авангардните дивизии се срещна със Зия паша на 31 март 1913 г. в 12,30 ч. източно от гр. Чаталджа. Всички условия на Българското главно командуване бяха приети. Пашата предложи незабавно спиране на огъня и определяне на място разделителната линия. Генерал Тошев отговори, че определянето ще се извърши от нарочна комисия, а за преустановяването на военните действия ще доложи на генерал Савов, като до получаването на неговата заповед се избягват всякакви предизвикателства от двете страни. Още същата вечер в 19,50 ч. помощник-главнокомандуващият се разпореди от Главната квартира в Одрин: „От утре, 1 април, 12 часа по пладне, военните действия се прекратяват.” Назначиха се българските представители в комисиите по прокарването на разграничителните линии на Чаталджа и Булаир. Командуването на обединените авангарди се отмени и те се връщаха в състава на своите отделни армии [268].
В подкрепа на българските усилия за приближаване на мира дойде колективната постъпка на силите в София, предприета на 31 март следобед. Вземайки със задоволство акт от наклонността на съюзниците за прекратяване на военните действия, те заявиха, че първата точка относно границата с Османската империя „не повдига възражения” (правата линия Енос — Мидия се взема като основа за преговори, а не като окончателна), втората точка се възприемаше под резервата за вземане решения само върху някои от Беломорските острови, по третата точка границите на Албания щяха да бъдат своевременно съобщени, а по четвъртата точка смятаха, че няма защо да се изказват засега по принципа на обезщетението, което да се реши от международната финансова комисия в Париж с участие на делегати и от воюващите страни [269]. Въпреки вежливата форма на обръщение Европа се произнесе твърдо и единодушно за мира. Съюзниците преставаха да се обръщат по спорни въпроси направо към Портата, а се озоваваха лице в лице с интересите на великите сили. Замислената нова морска демонстрация в Босфора не се състоя.
Българското правителство схвана ясно, че този път „европейският концерт” ще иска да наложи своите решения. Гешов се отнесе до съюзниците с призив да се приемат предложените условия, за да не се изложат на излишен натиск. Той извести на Сазонов, че след като Портата се съгласила да не хитрува с писмени свидетелства, че България уж била взела инициативата и изказала първа желание за прекратяване на бойните действия, те наистина се спират. Министър-председателят прибави, че тази новина не бива да се разгласява, докато не се намери начин да се съобщи на съюзниците. Генерал Савов бе също предупреден да пази тайната, понеже по силата на военните конвенции не можеше да се сключва примирие без общото съгласие на съюзниците [270]. Макар в случая да нямаше подписан протокол за примирие, а само уговаряне за прекратяване на военните действия за ограничен срок.
Поради необходимостта от оправдаване пред съюзниците, чакащи само да уловят българското правителство в някакво нарушение, Гешов на 1 април поиска да се отложи, ако е съставен протокол, неговото подписване до уреждането на въпроса със Сърбия и Гърция. Всяко споменаване на думата примирие се изключваше: „В случая касае се само за прекратяване.” Устното споразумение подлежеше на най-строго изпълнение, защото силите подготвяха морска демонстрация и десант, ако българските войски се опитат да пробият Чаталджанската позиция и влязат в Цариград. Генерал Савов успокои Министерския съвет, че „всичко е станало устно и никъде не става дума за примирие”, споразумението се опирало „на честна офицерска дума”, никакъв документ не се подписал и нямало да се подписва, а на полковник Лешанин и майор Францис съобщили, че началниците на авангардите са се споразумели да спрат бойните действия за няколко дена, за да се приберат и погребат убитите [271].
Гешов осведоми българските пълномощни министри в столиците на съюзниците, че за да се избегне готвеният от силите натиск върху България за прекратяване на военните действия, нейното правителство се принудило да го приеме. Те не биваше да предават направо новината, а първо да проучат как ще се погледне подобно наложено спиране на огъня, което „не ще бъде примирие, а временно прекратяване”. Угризенията на съвестта бяха съвсем неоснователни, защото, докато Венизелос настояваше да се побърза с дележа по мирен начин, Коромилас и Бошкович вече преговаряха за образуване на противобългарски съюз в Балканския съюз, предназначен да наложи със сила на България „равновесието” — „да не стане по-силна от Гърция и Сърбия, взети наедно”. Това означаваше двете държави да си създадат обща граница на запад от Вардар до Охридското езеро. Генерал Савов докладва, че съюзниците се укрепват в Македония, твърдо решени с оръжие да задържат окупираните български земи, макар населението да ги смяташе за неканени гости: „Предвид на това мисля, че трябва да се употребят всички средства за по-скорошното сключване на мира с Турция, за да можем навреме да групираме нашата артилерия и защитим интересите на отечеството” [272]. От попълзновенията на тези, които все още минаваха за съюзници на България.
--------------------------------------------------------------------------------
[size=54]196. Дървингов, П. Атаката на Одрин... с. 61.
197. БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 111—112.
198. Пак там, л. 152; ф. 20, а. е. 2. л. 774—775; а. е. 3. л. 1442.
199. Пак там, ф. 20. а. е. 3, л. 1440—1441.
200. Приложение към том първи..., с. 271—272.
201. Ценов, П., цит. съч., с. 117—118.
202. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 55.
203. Пак там, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, л. 74; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 846.
204. ЦВА, ф. 317, оп. 3, а. е. 17, л. 428—431, 461, 514—516, 546; БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. Т1.
205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 186, 212, 260, 263; ф. 568, оп. 1, а. е. 781, л. 1; ЦВА. ф. 317, оп. 2, а. е 17, л. 411. 427; В. Мир, ¹ 3830, 16. III. 1913; ¹ 3862, 20. IV. 1913; Иванов, Н. Спомени... с. 364—365.
206. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. а 16, л. 7; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 10; а. е. 773, л. 1—2.
207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 203; БИА, ф. 15. а. е. 1829, л. 2; ДПИК, т. 1, с. 320; СД XV ОНС, 2 р. с., ки. 3, с. 714; Маджаров, М., цит. съч., с. 129—131.
208. БИА, ф, 14, а. е. 4882, л. 32; ф. 273, а. е. 186, л. 36—37; ф. 255, а. е. 9158, л. 2; Руската оранжева книга... с. 56; Бобчев. Ст., цят. съч., с. 111—115.
209. Пак там, ф. 20, а. е. 3, л. 1444; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 84—85; ДПИК, т. 1, с. 323, 334;GP, Bd. 34, S. 580—584; BD, V. 9, P. 2, p. 619, 624.
210. БИА, ф. 15, а. е. 1829, л. 5—13.
211. Пак там, л. 16—21.
212. ДПИК, т. 1, с. 322.
213. Пак там, с. 323; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1446.
214. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 19, л. 102; Българска военна история... Т. 2, с. 583—584.
215. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 15, 18.
216. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 108.
217. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 50.
218. БИА, ф. 255, а. е. 5322, л. 1—5; GP, Bd. 34, S. 610, 750—751.
219. Пак там, ф. 273, а. е. 186, л. 33; ДПИК, т. 1, с. 590—591.
220. Пак там, ф. 14, а. е. 4258, л. 47—48; а. е. 4883, л. 333; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 40, 57.
221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 234, 443; ДПИК, т. 1, с. 424—429; Балканската война през погледа... с. 271—273.
222. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 317; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 198—201; ДПИК, т. 2, с. 407—408; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 3, с. 715, 825—826.
223. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 17, л. 412—413.
224. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 318.
225. Пак там, л. 319.
226. Пак там.
227. ДПИК, т. 1, с. 430.
228. Пак там, т. 2, с. 398, 410.
229. В. Мир, ¹ 3841, 28. III. 1913; ¹ 3848, 4. IV. 1913.
230. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321.
231. ДПИК, т. 1, с. 423—424; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 213.
232. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 198, 345—360.
233. В. Мир, ¹ 3839, 21. III. 1913; GP, Bd. 34, S. 592—593, 607; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 12—22.
234. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 34; a. e. 2248, л. 1—2.
235. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 19; Приложение към том първи... с. 125, 254; Приложение към том втори... с. 58; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 106.
236. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 11—12; БИА; ф. 273, а. е. 515, л. 23.
237. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 3—4.
238. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 779, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 597, л. 1; а. е. 1129, л. 1.
239. БИА, ф. 15, а. е. 510, л. 103—104.
240. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 68—73; Маджаров, М., цит. съч., с. 131—132.
241. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 109—110; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.
242. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 381; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 16, л. 19.
243. В. Мир, ¹ 3838, 24. III. 1913.
244. ДПИК, т. 1, с. 327.
245. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482. Остров Тасос бе обещан от великите сили на България, като разположен пред Кавала. — ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 454, 713.
246. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 334—339; а. е. 13, л. 247; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 33, 62.
247. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 393—39о; ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 90; оп. 5, а. е. 13, л. 250—256; Войната... Т. 7, с. 455—468.
248. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 354; Приложение към том първи... с. 254.
249. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 417, 421.
250. Пак там, л. 240, 378, 483, 507, 517; а. е. 1388, л. 53; ф. 568, оп. 1. а. е. 862, л. 48—50; ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 18-20.
251. БИА, ф. 15, а. е. 1717, л. 37—39; Държавен вестник, ¹ 96, 2. V. 1913.
252. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 446; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 7—8; ДПИК, т. 1, с. 326—327.
253. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 16—17; ДПИК, т. 1, с. 327—328; Приложение към том първи... с. 60; Гешо
С превземането на Одринската крепост България стъпи върху върха на славата. За нея се заговори и в най-отдалечените страни, докъдето достигаха новините на телеграфните агенция и големите вестници. Българските войници и офицери доказаха по блестящ начин, че спирането пред Чаталджа не бе закономерно явление, и с оръжието си подостриха перата на дипломатите. Падна и последната преграда пред победоносния мир. За Портата остана утешението, че досега „Одрин спаси Цариград” [196]. Задължение на българската външна политика бе да прибере плодовете на победата на сигурно място, и то колкото се може повече и по-бързо, защото още не бяха разделени и към тях посягаха хищни ръце. За изпълнението на тази изключително трудна задача се изискваше трезв разум, умерени желания и чувство за такт пред великите сили. Меродавните политически и военни фактори бяха длъжни да действуват в пълно единодушие, за да не се предостави пролука за възползуване от противници и съюзници. Всяко главозамайване щеше да доведе до главоразбиване.
Огромният успех дойде тъкмо навреме, за да заглади нововъзникналото търкане между двореца и Главното командуване. Генерал Савов се сети със закъснение да напомни за правата си. За да оправдае внезапното отпътуване на генерал Димитриев от фронта за София, Фердинанд нареди на генерал-адютанта Петър Марков да пусне съобщение във вестниците: „В Димотика се състоя военен съвет, който разиска важни въпроси, и генерал Радко Димитриев е дошел в София да иска мнението на главнокомандуващия.” Засегнат от незнанието относно мисията в Петербург, помощник-главнокомандуващият заповяда на столичния комендант полковник Бонев да обнародва следното опровержение: „В българската войска няма, както някога в австрийската, дворцов военен съвет. Българската войска има своя началник, който сам направлява нейните действия и отговаря за делата си” [197].
Учуден от дръзкия език, комендантът предаде телеграмата на министъра на войната, който я задържа по политически съображения — за да не се издава истинската цел на повикването. Тогава генерал Савов заплаши полковник Бонев с даване под съд за неподчинение във военно време и той представи копие от телеграмата в двореца. Фердинанд реши, че опровержението не бива да се обнародва, но това стана за негово дълбоко огорчение: „Какво понятие ще има след това софийският комендант за авторитета на главнокомандуващия?” На 13 март помощник-главнокомандуващият си подаде оставката: „На мене не остава (нищо — б. а.) освен, за да защитя авторитета на положението, което заемам, най-покорно да помоля Ваше Величество да благоволите да ме освободите от командуването на армията и длъжността Ваш помощник” [198]. Но за победи не се приемаха оставки.
Царският гняв отново се разпали, когато узна, че по заповед на генерал Савов е организиран специален влак за пътуване на военните аташета до Одрин, „нещо съвършено невероятно и недопустимо”, което не можеше да си позволи и правителството. На 13 март вечерта Фердинанд телеграфира ядосан на непослушния помощник: „Виждам, че търсите причини, за да се разделите от мене, Ваш шеф и благодетел. Още един път Ви съветвам да не сторите това, което ще бъде фатално за Вас във всяко отношение. Пристигам в Одрин нощес, гдето заповядвам да се явите при мен.” Последното изречение обаче съдържаше и частица молба: „Напротив, бъдете внимателен, благоразумен и верен на мене, особено в тия моменти и не отравяйте моята радост за славното падане на Одрин” [199]. Генерал Савов бе прекалено необходим на царя, за да се разделеше с него, преди да замлъкнат напълно оръдията. И трябваше да се убеди, че един подведен под съдебна отговорност генерал не е играчка за честолюбив монарх.
„Големеят дефект” на Главното командуване според генерал Савов се състоеше в липсата на „твърда власт”. Царят използуваше „търканията” между Савов и Фичев и по политически съображения оставяше положението неопределено — „да няма лице с достатъчен авторитет и престиж начело на войската, да има две лица, които да се карат и да си оспорват правата, да не би да се съгласят помежду си” [200]. Вместо като държавен глава да уреди разпаленото съперничество, той го поддържаше егоистично.
Отношенията между главнокомандуващия и неговия помощник се опънаха още повече, след като генерал Иванов донесе направо на царя за превземането на Одринската крепост и напомни за колебанията на генерал Савов. Помощник-главнокомандуващият застигна царя при разрушения мост на Арда, където пред очите на смаяната свита се разигра невиждана сцена: „Вие какво търсите тук, Ваше Величество?” Отговорът заслужаваше удивителната: „Дойдох да влезем в Одрин!” И последва остра забележка: „За мен, Ваше Величество, Одрин не е паднал, защото аз нямам още никакво съобщение за това, и ако е паднал, то аз Ви съветвам да не влизате в града, защото там, вероятно, сега е голяма бъркотия и не е изключено да стане някоя неприятност за Вас.” Царят упорито държеше на своето и дръзкото пререкание продължи половин час [201]. Пристигна генерал Иванов и автомобилната колона се отправи към града.
За отбелязване е, че генерал Фичев се чудеше как генерал Савов си позволява да пъди царя, защото „няма работа” в Главната квартира. Генерал Кутинчев възрази: „Прав е (Савов — б. а.). Височайшите особи, които не носят отговорност за командуването, трябва да са далече от щаба” [202]. Мнение, останало записано в дневника.
Генерал Савов можеше да бъде и злопаметен, понеже отказа на Фердинанд да предаде заповед по действуващата армия във връзка с предстоящото тържествено влизане в Одрин, за да не се насърчи „една крайно осъдителна, от гледна точка на субординацията, политика на командуващия 2-ра армия”. Тъй като генерал Иванов бе докладвал направо на царя за падането на крепостта, то височайшата телеграма трябваше да се изпрати до него, а той да я обяви само по войските, превзели крепостта. Помощник-главнокомандуващият постави условието, ако монархът иска да оповести по цялата действуваща армия великото събитие, то да се обърне към него с благодарствена телеграма, в която да се отдаде „всекиму — заслуженото”. Това означаваше да се признаят и заслугите на Главното командуване, претеглило и осигурило успеха. Все пак генерал Савов поздрави войските чрез генерал Иванов, комуто, сърадва „другарски за отличния резултат” [203].
Тържественото влизане на царя в Одрин начело на войските се отложи от 17 за 24 март като „много прибързано и не безопасно”. Но и на новата дата то не се състоя, за да бъде отменено от генерал Савов „до второ нареждане”, т. е. за никога. Наистина въпросът не се изчерпваше с издигане арка на победителя, а трябваше да се въведе пълен ред в освободения град. Помощник-главнокомандуващият обаче намери в провалянето на честолюбивата царска мечта малко удовлетворение за нанесената обида. Фердинанд пък подписа указ за обнародване на обвинителния акт срещу стамболовистките министри [204]. Така щеше да обуздае непослушния си помощник.
Фердинанд разгледа следите от довчерашната ожесточена борба, мина с леката си кола през гъстите колони от пленници, прие парада на победителите и влезе в комендантството, където Шукри паша му предаде сабята си с думите: „Убедих се, Ваше Величество, че за българския войник непревземаема крепост няма.” Царят му я върна с похвални думи за упоритата защита [205]. Този великодушен жест напомни за Александър II и Осман паша след падането на Плевен. Всички паши бяха „вежливо” откарани в София.
Промяната в театъра на военните действия налагаше нова среща между министри и генерали в Караагач, поради което помощник-главнокомандуващият на 15 март отправи поканата: „Нужно е да ги ориентирам (министрите — б. а.) в положението, което се създава за нашата армия след падането на Одрин, за да го имат предвид при своите политически комбинации.” Царят не възрази. Министерският съвет прие с облекчение поканата, защото закипялото въодушевление „да се сгази след Одрин и Чаталджа” и предположението, че Фердинанд ще иска да върви напред заради Родосто, тревожеха отговорните политици. Въпреки неумолимото повтаряне на силите: „Стига един портиер на Мраморно море” [206]. По-точно на Протоците.
Овладяването на Одринската крепост би трябвало да донесе по-благоприятни условия за мир, но силите не проявяваха щедрост, приковали волята си на началната точка при Енос. Грей допусна оспорваната точка да се премести „някъде между Енос и Сарос”, но въпросът подлежеше на разискване в посланическата конференция. Макар Данев и Бобчев да бяха носени на ръце в Държавната дума, Сазонов държеше за предложената от „европейския концерт” граница в Тракия. Председателят на Народното събрание му заяви, че България няма да отстъпи „нито педя” от своето искане, което, ако не се приеме, няма да се възобновят преговорите за мир. При това границата трябваше да се прокара „в точност” [207]. В Певчески мост обаче ловко се възползуваха от едно добре дошло недоразумение.
Теодоров остави на Бобчев два проекта за бъдещата граница с Османската империя: ¹ 1 Родосто — Мидия и ¹ 2 „лъкатушната” Енос — Мидия, по водораздела през Сарай и Муратли, като се включат и градовете Кешан и Айробол. Проектите се държаха в строга тайна до получаване на царска заповед от София. На 6 март пълномощният министър запита министър-председателя може ли да връчи на Сазонов препис от втория проект и след последвалото разрешение стори необходимото. Той поддържаше, че минималното искане Енос — Мидия трябва да минава по стратегическите точки на водораздела, и отначало срещна разбиране. Но Данев предложи на Сазонов правата линия Енос — Мидия вместо Енос — Еркене — Мидия, разбирайки я като стратегическа. Руският външен министър се хвана здраво за недоразумението, понеже правата линия щеше да се възприеме от всички сили, и незабавно направи бързи постъпки в тази посока, добивайки съгласието на Европа и Портата. Бобчев не понесе упрека, че бил „напълно бос в дипломацията”, и заплаши, че „ще си вземе шапката” от легацията в Петербург [208]. Крещящото неразбирателство нямаше да се случи, ако двамата български представители действуваха единодушно и без да скриват директивите си един от друг.
Всички усилия за поправяне на грубата грешка отидоха напразно. Сазонов се вкопчи за изказаното от Данев желание „щото наместо линията Енос — Еркене — Мидия да се приеме правата линия Енос — Мидия”, въпреки че нейната 250 км дължина би била трудно защитима. Той отказа да направи нови постъпки пред силите, които възприели вече изразеното българско искане, добавяйки натъртено: „Всички нови искания, които имат за цел приближаването към турската столица, бидейки противни на явно изказаните заявления на Русия, не могат да се приемат от нас.” На 17 март Сазонов предаде чрез Неклюдов, че правата линия Енос — Мидия е „последната отстъпка” от страна на „европейския концерт”, а искането за излаз при Родосто е недопустимо и ще срещне решителна съпротива. Фердинанд обаче възрази: „По този въпрос ще бъдем непреклонни” [209]. Правите линии се прилагаха като граници в Африка и Америка, но не бяха подходящи за Балканите.
Опитвайки се да окаже натиск в Петербург, Данев заплаши, че България може да задържи земите до линията Родосто — Мидия. Сазонов обеща да поддържа „всецяло” българския възглед по спора със Сърбия, като от „спорната зона” се даде Струга на България, а Дебър — на Сърбия. Председателят на Народното събрание възрази, че според договора Русия е „помирителка само от етнографическо гледище, защото според неговия дух съдбата на Македония се решава само в свръзка с оценката, която се дава на народностния облик на населението, живущо в нея”. Следователно „спорната зона” не можеше да се разпределя по друго мерило, за да не се „реже живата народна душа”. Данев настоя да се въздействува върху Атина за изтегляне на гръцките войски, нахлули на север и изток от Солун. Сазонов отбеляза, че щом България зае Одрин, не бива да иска и Солун, обаче поставен „съвсем натясно” от разгорещилия се събеседник, препоръча да се реши спорът в преки преговори без намеса на великите сили, чието мнозинство бе в полза на Гърция. Данев остана непреклонен: „И в такъв случай пак ще го вземем (Солун — б. а.), даже и против съединените сърби и гърци.” Министърът се намръщи подозрително: „Значи вие ги тикате съзнателно в обятията на Австрия.” Председателят на Народното събрание го успокои: „Не се безпокойте, нужните мерки са взети да се избегне това” [210].
Данев продължи да недоволствува и пред Коковцов, че на България не се позволява да обере всички плодове в Тракия, откъсват й земи в Добруджа и в разрез с договора се прави от „спорната зона” „подарък на сърбите”. Тези удари щели да възмутят българския народ, който „не ще се поколебае да прибегне към най-крайното средство, за да запази своята тъй безогледно потъпквана кауза” [211]. Окрилящата одринска победа направи непредпазлив видния русофил, което му навлече подозрения и в Петербург.
Министерският съвет се поуспокои след слуховете, че „се готви нещо” на Чаталджа и Булаир, едва когато на 17 март вечерта узна мнението на генерал Савов: „Със завършването на одринската операция трябва да се бърза да се тури край на войната.” Помощник-главнокомандуващият се опасяваше: „Да не би от бавното водене на операциите отново да се изгуби тоя блестящ ефект, който превземането на Одрин произведе, та отново да става нужда да даваме подкрепа на политиката и да прибягваме към нови решителни действия, които от гледна точка на нови териториални придобивки ще да бъдат безпредметни.” Снабдяването не бе подготвено за лятна кампания, а и задържането под знамената на селяните в най-усилното за тях време щеше да се отрази вредно върху духа на армията, която „даде всичко, каквото можа”: „Всичко това налага едно по-бързо пристъпване към сключването на мира” [212]. Трезви разсъждения, забравени твърде скоро от първия генерал на действуващата армия.
Правителството изрази пълно съгласие с внимателно изслушаното мнение, защото „никаква полза не може вече да има от каквито и да било операции към Чаталджа и Булаир”: „Жертви безполезни ще се дават, без да може да се добие някакъв резултат. Направеното досега е достатъчно, за да ни даде пълна възможност да наложим на неприятеля един достоен и износен за нас мир... До дохождането ни (в Одрин - б. а.) недейте решава, молим, никакви нови операции.” Молбата не бе чута в Главното командуване, понеже закъсня. Царят поддържаше генерал Савов поради отново станалите им „тъждествени” възгледи: „Няма нужда да се сърдите, че да ме обсипвате с обиди” [213].
Същия ден, 17 март, в 11,55 ч. генерал Савов издаде директива ¹ 22, по силата на която „с падането на Одринската крепост центърът на тежестта на операциите се пренася на Чаталджанския и Галиполския фронтове”. Предните части на съединените армии се утвърждаваха на заеманата позиция пред вражеските укрепления на Чаталджа. 2-ра армия съставяше маневрените войски, съсредоточавайки се на линията Чорлу — Черкезово. Най-важна бе третата точка: „4-а армия да вземе всички подготвителни мерки за атакуването на Булаирската укрепена позиция, за която цел с пристигането на назначените подкрепления (обсадната артилерия) ще последва особено разпореждане.” Със заповед ¹ 154 8-а тунджанска дивизия се прехвърли побригадно в Кавала, Сяр и Дойран, а двете сръбски дивизии поеха обратния път към родината [214].
Главното командуване виждаше необходимостта да се засили военното присъствие в Македония, но не можеше да отклони вниманието си от Тракия, където се решаваше войната. Възложената задача имаше изключително политическо предназначение: „Да се прави демонстрация с настъпването към Чаталджа за изтръгване по-добри условия за мир.” Полковник Тантилов подразбра така спотаените намерения: „Както се вижда, демонстрация или действителност, Главното командуване има намерение да отива в Цариград” [215]. Освободените сили на 2-ра армия се насочваха заедно с тежката артилерия срещу укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, в непосредствена близост до Протоците.
Дълбоко в себе си генерал Савов таеше нов стратегически замисъл, скрит дори от повечето му сътрудници в Главната квартира. Теодоров го узна пак чрез майор Н. Начев, който съобщи на 17 март съвършено поверително: „Сега генералисимусът готви превземането на Галиполския полуостров, тъй че в скоро време ще бъдем господари както на него, така и на Дарданелите” [216]. Следователно имаше за какво да се бърза със съвещанието в Одрин.
Колко опасности съдържаха подобни горещи желания, подсказа острото предупреждение на Сазонов от името на Николай II: „Ако отидете оттатък Чаталджа, вие ще срещнете не само Турция, но и великите сили. Не си играйте с Цариград и Дарданелите, защото ще се изгорите!” Въпросът за тяхното завземане не бе още „узрял” [217]. Главното командуване не можеше да се прави, че не знае за становището на „европейския концерт”.
Генерал Димитриев бе обсипан с възторжено внимание в Петербург и взе участие в славянофилските демонстрации, които не допаднаха на управляващите кръгове. На 17 март Сазонов прие Данев и Димитриев. Той бе много ядосан от „генералската тактика” на появяване на митинги, усложняващи отношенията на Русия с Австро-Унгария. Дворцовите „германофили” бяха толкоз влиятелни, че можеха да навредят на българското дело. Нападките на руското обществено мнение срещу въздържаността на правителството засягаха лично императора. Бобчев докладва в София, че меродавните среди на Нева са против сегашното изостряне на източния въпрос, което ще намеси и другите сили в неговото ненавременно за Русия разрешаване: „Дворцовата клика е за мир на всяка цена” [218]. Поне през 1913 г., защото през следващата година Русия бе хвърлена в катастрофата на голямата война.
Неканеният гост стана нежелан, защото прекали в своята словоохотливост. Сазонов поиска от българската легация да опровергае, че генералът „имал за мисия да урежда с русите съдбата на Цариград”. На 18 март командуващият 3-а армия бе тържествено изпратен от славянофилите с „ура” и занесен на ръце до вагона. Освен Данев и Бобчев на гарата се появи и генерал Жилински. Дворецът и правителството пак пропуснаха да бъдат представени, за да не подчертаят политическия характер на мисията. Съюзниците на България следяха с безпокойство пребиваването на известния генерал и зачестиха изпращането на „нови ходатаи” в Петербург. Силите на Тройния съюз пък се усъмниха, че Русия не спазва възприетия от „европейския концерт” принцип да се избягва пряката намеса във войната [219].
За пръв път български военачалник се отдели от бойното поле и посети столица на велика сила. На 27 март генерал Димитриев докладва на генерал Кутинчев, че се е завърнал от „задграничната командировка” и поема командуването на поверената му армия. Той не спотаи неудовлетворението си, че Фердинанд му възложил да изпълнява мисия, предварително обречена на неуспех, или направо бил „проводен за зелен хайвер”. Командуващият допускаше нарочно отдалечаването му в чужбина, за да го отстранят от действуващата армия и да го изложат с дипломатическа несполука [220]. Генерал Димитриев почувствува на свой гръб, че схватките на дипломатическото поле не бяха по-малко ожесточени от тези на бойното поле, обаче при провал жертвите не падаха около зелената маса, а пак на фронтовата линия. Дипломацията позволяваше да се стреля и в гърба, което смущаваше рицарските разбирания на генерала.
Управляващите кръгове в Белград посрещнаха превземането на Одринската крепост „със завист и злоба”. Те забраниха да се печатат съобщенията на БТА, вместо които се пускаха в ход безочливите фалшификации, че сръбските дивизии решили съдбата на Одрин и били пленили Шукри паша [221]. За жалост тели необосновани измислици се разпространиха и в чуждите вестници, заплащани щедро със злато.
В Народното събрание се отправиха остри запитвания поради опасението, че „днешната лъжа утре ще бъде история”. По молба на правителството генерал Иванов в качеството си на командуващ всички съюзнически войски около Одрин написа доклада „Разяснения за възстановяване истината по атаката и превземането на Одрин”, с който документирано се опровергаваха злоумишлените заблуждения на сръбската пропаганда. „Историята — изтъкна той — обаче не търпи неверни факти, а търси всякога истината, която да бъде потвърдена с неопровержими документи.” Преди всичко генерал Иванов припомни основното правило, че всяка крепост или укрепена позиция „не се атакува от всички страни еднакво, а се избира някой участък, гдето се групират всички средства, за да се осигури успехът на този участък, отгдето този успех да може да се разпространи по останалите участъци”, имащи задачата да демонстрират. Последните трябваше да не позволят на противника да съсредоточи значителни отбранителни средства на избрания за атака участък и да не узнае навреме „где ще бъде нанесен ударът”. На избрания за атака Източен сектор се съсредоточиха „изключително български войски”, а ролята на другите сектори, където бяха разположени и двете сръбски дивизии, „остана демонстративна” [222]. Думата „демонстрация” най-много засягаше сръбското честолюбие, но това не означаваше бездействие, а, напротив — необходимо съдействие, за да се попречи на неприятеля да отгатне истинското намерение на атакуващия. Сръбските части не атакуваха, а демонстрираха и не превзеха нито един форт до пробива, извършен на Източния сектор.
Ключът на крепостта бе изтръгнат с овладяването на укрепленията Аджийолу и Айвазбаба, откъдето се въздействува в тил и фланг на останалите фортове на Източния сектор, чиято съпротива стана невъзможна. В 9,30 ч. българските войски влязоха в града и започнаха да обезоръжават бягащите бранители на превзетата крепост. Към 10 ч. защитниците на фортовете по другите сектори взеха да ги напускат и да се предават без никаква съпротива. Изводът на генерал Иванов последва съвсем логично: „Ако следователно” става дума за превземане, то това може да се отнесе само към фортовете на Източния сектор, а всички други се заеха, защото турците след превземането на Източния сектор и завземането на града и мостовете от войските на Източния сектор не бяха в състояние да се съпротивляват, особено като хвърлиха във въздуха складовете си с бойни припаси, запалиха брашното си и застреляха конете си” [223].
Премеждията на бившия комендант не завършиха с пленяването му. Въпреки изричната заповед на генерал Иванов да не се минава фортовият пояс, една рота от сръбския 20-и полк, подсилена с кореспонденти и фотографи, се озова пред форта Хадерлък между 15 и 16 ч. на 13 март. Натовареният да въведе ред в объркания град генерал Вазов погледна снизходително на нарушението и дори възложи на сърбите да охраняват квартирата на Шукри паша [224]. На никого не минавало през ума, че жадни за слава, съюзниците ще „пленят” повторно предалия се комендант. Това, което не направи генерал Тодоров с Тахсин паша, макар да му се полагаше по правилата на войната да го стори.
Генерал Иванов уточни числеността на двете сръбски дивизии, които по списък наброяваха 47 000 души, но като се извадеха нестроеваците и болните, връщани обратно в Сърбия, оставаха 32 000 войници и офицери с 98 оръдия и гаубици. Докато 2-ра армия наброяваше 105 000 души, от които 88 000 бойци на предната линия с 342 оръдия и гаубици. За превземането на крепостта българската армия даде 1298 убити и 6655 ранени. Жертвите на сръбските войски са значително по-малки: 274 убити и 1173 ранени [225].
Езикът на цифрите, когато те са действителни, не търпи никакви възражения и извъртания. Генерал Иванов обаче не бе лековерен: „От горните факти любителите на истината ще направят своите справедливи заключения. Надявам се, че това ще бъде убедително и за шовинистите (великосръбските — б. а.), но ако и това не ги убеди в истината, не остава друго, освен да се съжалява и остави на историята, която, като използува по-широко официалните документи, да каже своята дума” [226].
На 27 март Шукри паша заяви на Неклюдов, че се е предал на българите. По думите на Гешов в специално разпратено окръжно руският пълномощен министър телеграфирал „това признание на своето правителство, за да опровергае, както е казал сам, една ненужна и на нищо неоснована лъжа” [227]. Ето и самата декларация на пленения комендант, предназначена за печата: „На 13 март аз се намирах с щаба си в старото укрепление Илдъръм, дето ми беше квартирата. След като навлязоха в града войските от Източния сектор, дадох сигнал за прекратяване на действията и подир половин час се яви при мене полковник Мархолев, командир на лейб-гвардейския на Негово Величество полк, който престоя при мене около един час. След това аз заедно с двама офицери от гвардейския полк заминах при генерал Вазов, който се намираше на долния край на града, явих се при него и стоях около половин час. С генерал Вазов, в един автомобил, се отправихме към моста, дето се намираше началникът на Втора армия генерал Иванов, и след като престоях при него около половин час, по същия ред се завърнах обратно в квартирата си и там ми се каза, че идвали няколко сръбски войници с един майор, но аз не ги видях” [228].
Двама сръбски офицери разговаряха с Шукри паша три часа след неговото пленяване и когато той ги предупреди, че е пленник на българските войски: „Сърбите още не бяха успели даже да завладеят предните ни позиции откъм запад” [229]. Единият от тези сръбски офицери, майор Милован Гавраилович, оповести на света, че бил „пленил” Шукри паша, което се подхвана настървено от сръбската пропаганда. Най-острото обвинение, което може да бъде направено от българска страна, се съдържаше в признанието на Али Сабри бей, началник на Източния сектор от фортовия пояс, че сърбите се споразумели с турците „да не стрелят при щурмуването на Одрин” [230]. Това просто не беше за вярване, ако не последваха и други несъюзнически прояви.
И след падането на Одрин Гешов продължи да храни празни надежди, че сръбското правителство ще оттегли искането си за ревизия на договора. Вместо да връчи готовия писмен отговор, на 18 март той нареди на Тошев да отбележи пред Пашич, че неговото правителство „не може по никой начин да сподели този възглед”, изложен в писмото от 16 февруари. Военната помощ в Тракия не е оказана извън договора и за нея не може да се иска териториално възнаграждение в Македония, а в договорните документи „нийде не се споменава нито Адриатическо море, нито Одрин”. Този кратък извод бе съобщен от Тошев на Пашич, който поиска препис и остави отговора без последствие [231]. Българският дипломатически представител затъваше в неверие: „Истината продължава да се разпъва на кръст от най-високо място... Впечатлението ми е, че Сърбия и Гърция желаят продължението на военните действия с цел да се омаломощаваме и да не можем да дадем на войските си друго предназначение” [232].
* * *
Тъй като отговорът на съюзниците се забави, а Портата прие посредничеството, посланиците в Цариград връчиха на 18 март колективна нота на принц Саид Халим, в която предлагаха следните предварителни условия за мир: границата на Османската империя в Европа се теглеше „по права линия от Енос до Мидия”; всички територии на запад от нея се отстъпваха на Балканския съюз, без Албания, чието разграничение и управление силите си запазваха правото да определят; решението на въпроса за Беломорските острови се предоставяше на „европейския концерт”; Портата се отказваше напълно от Крит; силите не гледаха благосклонно на искането за военно обезщетение, но допускаха делегати на воюващите страни да участвуват в международната финансова конференция; военните действия се прекратяваха веднага с приемането на предварителните условия [233]. А те се различаваха от тези, които съюзниците предложиха. Младотурското правителство прие условията на силите, за да се засили техният натиск върху Балканския съюз.
Фердинанд бе вбесен от недопускането до Мраморно море, изказваше се остро срещу Петербург, напъваше, крайно войнствен, да пробие Чаталджанската позиция. Теодоров положи доста усилия да го успокои, за да председателствува разположен Коронния съвет на одринската гара Караагач. Мислите на генерал Савов вече летяха към Македония, така че в себе си не бе за усложнения около Родосто, които биха „изцяло преметнали” руската политика на страната на Сърбия [234].
Съвещанието се състоя на 21 март 1913 г. от 11 до 14,30 ч. в щабния вагон на помощник-главнокомандуващия. Министър-председателят направи изложение по международното положение на страната и от името на правителството заяви, че щом великите сили дават „стратегическата линия Мидия — Енос” и обезщетение, трябва да се сключи мир: „Никакъв опит да се не прави за отиване в Цариград.” Руското правителство обещавало точно изпълнение на договора със Сърбия. Свободните войски да се прехвърлят в Македония, да се покаже твърдост пред несъюзническите попълзновения, но без предизвикателства: „Да се приеме арбитражът и с Гърция, тъй като инак ще да се бием не само с гърци и сърби, но и с румънци и турци” [235]. Данев отсъствуваше и не чу предупреждението.
Царят бе много лошо настроен против гърци и сърби, ругаеше „отцеубиеца” Костантинос, при което Абрашев отбеляза, че не бива да се бърза с „хващането за косите”, за да не извлекат други ползата. Тогава Фердинанд заговори за остров Самотраки, представляващ част от Одринския вилает, и забелязвайки усмивките на министрите, сърдито спря: „Вие не вземате за сериозна думата на царя!” [236]. От Главното командуване само полковник Нерезов го поддържаше енергично по този въпрос. И излезе в обкръжението на генералите Савов и Петров, без да задържи министрите на обед във вагон-ресторанта. Добре че генерал Иванов се оказа любезен домакин.
На присъствуващите направи впечатление хладното държане на монарха към Гешов и особено към генерал Никифороф, на когото дори не подаде ръка. Той отхвърляше всяка миролюбива отстъпчивост пред съюзниците. На допитванията си до Генадиев и Радославов за съставяне на „всепартийно правителство” получи отрицателен отговор: „Царят трябва да знае„ че ако допусне да завърши войната без владението на Скопие и Одрин от България, той не ще може да задържи българската корона на главата си” [237]. Подобна дързост нямаше да бъде простена, ако не бе погалила царските уши.
Твърде красноречиви са телеграмите на полковник Жостов до Гешов и Данев от 21 март, в които им предвещаваше „престъпление спрямо поколенията и нова България”, ако не бъде осигурена „една добра граница (южно от р. Еркене — б. а.), която за дълго време да гарантира мирното им развитие”. След основно проучване на място той настоя по военно-стратегически съображения на линията планината Курудаг — Чорлу — Черкезово — Мидия, особено Чорлу: „Армията е готова да Ви подкрепи” [238]. Заобиколен от такива съветници, Фердинанд телеграфира на Данев, че след бляскавата победа на бойното поле следва да се постигне подобна и на дипломатическото поле: „Никому да не се отстъпва нито педя българска земя.” Желание на „целия български воюващ народ” [239]. Всеки държавник би се замислил над това заклинание.
Намериха се и дипломати като Маджаров, който подчерта дебело, че „продължаването на военните действия и държането на войските ни при Чаталджа е не само безполезно, но и много вредно за народното ни дело”: „И гемиджийско въже не трябва да се опъва докрай... Какво може да очакваме на Чаталджа, след като сме се съгласили на линията Мидия — Енос.” Дочуваното намерение на военачалниците да атакуват отново Чаталджанската позиция се нарече „фатална грешка”, изгодна само за сръбските и гръцките окупатори в Македония, с които тепърва предстояха разправии [240].
Наложи се Станчов да опровергае чрез френските вестници, че „Русия ни забранява да вземем Чаталджа от страх. да не се явим пред Цариград и да не се установим безвъзвратно на Мраморно море”. Макар Изволски да го предупреди изрично: „Там никой няма да ви допусне!” Пълномощният министър посъветва правителството да не разисква по мира, преди великите сили да обещаят „черно на бяло”, че Портата ще изплати обезщетението, а международната финансова комисия да се занимае само с размера на сумата и да определи припадащата се част от отоманския дълг [241]. Финансовите задълженият бяха чувствителната област на „европейския концерт”.
Още със завръщането си в София на 22 март Гешов помоли Неклюдов да телеграфира на Гирс „за едно фактическо спиране на военните действия”. Руският посланик в Цариград веднага се свърза с Махмуд Шевкет паша, който обеща да даде нареждане на Изет паша да „пази всичко в голяма тайна”. Но самото спиране на огъня щеше да предизвика общественото внимание. На 23 март Гешов отправи този въпрос за решение в споразумение между генерал Савов и Изет паша, молейки за царското одобрение. В същото време помощник-главнокомандуващият заповяда войските на 2-ра армия най-късно до 28 март да се съсредоточат в определения район зад Чаталджанския фронт предвид „крайно деликатното политическо положение” [242].
Едва на 23 март сутринта след продължителна размяна на мисли по колективната нота от 9 март и след превземането на Одринската крепост Гешов връчи на пълномощните министри на великите сили съюзническия отговор. Балканските съюзници приемаха условията за посредничество, но при следните резерви: при окончателното определяне на границата в Тракия линията, определена от силите, „ще се вземе като основа, а не като окончателна гранична линия”; границите на Албания да са предварително известни, като се съобразят с интересите на съюзниците; Беломорските острови да се отстъпят на съюзниците; спиране на бойните действия, щом се приемат така променените условия [243]. Добре бе известно, че Франция и Германия като главни кредиторки на империята щяха да бъдат най-много против изплащане на военно обезщетение и ще настояват най-усърдно да се изплатят частите от отоманския дълг.
Дипломатическите представители заедно излязоха за малко от Министерството на външните работи, за да се върнат и подадат нотата: „С цел да се дойде до спиране на военните действия великите сили заявяват, че правата линия Енос — Мидия трябва да бъде приета от съюзните държави и че разрешението на всички финансови въпроси ще бъде предоставело на техническата комисия в Париж, в която ще участвуват делегати на воюващите страни.” Министър-председателят отбеляза, че Българи-я държи на линията Енос — Мидия по водораздела и за признаване по принцип на военното обезщетение. Понеже нищо не се спомена за другите две условия, той посочи необходимостта от споразумение със съюзниците [244]. Новата постъпка на силите бе допълнение към колективната нота, направено независимо от закъснелия отговор на съюзниците.
Понеже великите сили си запазиха правото да се произнесат по съдбата на Беломорските острови, на 22 март Фердинанд изпрати окръжно до своите пълномощни министри в големите европейски столици с нареждане да предприемат подходящи ходове „да се отстъпи остров Самотраки лично на мене, като един вид подарък”: „С това силите ще ми направят едно голямо удоволствие, за което ще им бъда твърде признателен, а на България ще принесат една неоценима услуга, тъй като за владението на Дедеагач и Енос е необходимо Самотраки да бъде в наши ръце.” Това царско желание бе отделно от усилията на правителството за присъединяване на остров Тасос „като безусловно нужен за владението на Кавала” [245]. Тасос бе обещан от силите на България като разположен срещу Кавала. Самотраки се явяваше част от Одринския вилает и влизаше в Дедеагачката каза. По другите острови българското правителство се изказа в полза на Гърция, за да не търси и тя „обезщетение” в Македония.
Докато Министерският съвет се стремеше да прекрати военните действия, в чуждите вестници се появиха съобщения, че на 16 и 17 март се водили на Чаталджа успешни за турците боеве. Гешов поиска от генерал Савов да докладва: „Излишно е да Ви казвам колко съдбоносни са за успешното свършване на войната подобни несполуки, дори и незначителни да са те при голямата наша победа.” На 23 март помощник-главнокомандуващият препоръча: „Министерският съвет не трябва да се тревожи от лъжливите новини.” Той обясни, че във водените от авангардните дивизии на 11—13 март боеве с цел отвличане вниманието на противника и подпомагане на одринската операция е възвърната старата позиция при Чаталджа с изключение на силно укрепения участък Фанасакрис — Арнауткьой — Кумбургаз, охраняващ тактически важния мост при залива Бююкчекмедже. Подложена на кръстосания огън на полската, крепостната и корабната артилерия, 2-ра софийска бригада не можа да разкъса няколкото реда окопи, телени мрежи и фугасни мини. Генерал Кутинчев заповяда да се завземат по-предни изходни позиции, за да се подготви атаката на Чаталджанската позиция след падането на Одрин, тласна напред и главните сили, но не даде навреме гаубична артилерия на деснофланговата бригада. Въпреки упоритата вражеска съпротива през нощта на 15 срещу 16 март шопите овладяха укрепения участък Фанасакрис — Кумбургаз [246].
Неприятелското Главно командуване усети, че са прехвърлени войски от Чаталджа към Одрин и на 16 и 17 март атакува дясното крило на съединените армии, хвърляйки в боя и части от 10-и корпус. Енвер бей бързаше да настъпи, преди да пристигнат войските на 2-ра армия. 2-ра софийска бригада в състав 37-и и 38-и полк и само с една планинска батарея напред отблъсна редуващите се атаки откъм Арнауткьой, но до пристигането на подкрепления и гаубици генерал Савов разпореди загъване на фланга и заемане на височините при Ялос. Кръстосаният огън от корабната артилерия и от Арнауткьойския укрепен пункт нанасяше големи загуби. Когато помощник-командуващият се готвеше да хвърли в боя трите бригади, превозени от Одрин, той узна за „правата линия” на Сазонов и заповяда да се спрат настъпателните действия. Съвестта на командуващия съединените армии не можеше да бъде спокойна, нито облекчена с мъмренето, наложено за възразяване на генерал Тошев. Дори и с разделените по 60 войнишки кръста „За храброст” на рота. Жертвите от българска страна наброяваха 300 убити, 270 безследно изчезнали и 2100 ранени, а от врага се оставиха на бойното поле 2006 трупа [247].
Генерал Савов скри от правителството заповедта си от 23 март „да се определят позициите на обсадната артилерия за евентуалната атака на Чаталджанската позиция, а така също и колко обсадни батареи ще бъдат нужни за тая цел, за да се насочи превозката им от Одрин”. Той съобщи на генерал Кутинчев да има предвид, че „при атаката на Чаталджанската позиция решителният удар ще се насочи на участъка Каракол Нокта — Хамидие”. Политическото обяснение звучеше правдоподобно: „Да правим вид, че ще атакуваме Чаталджа, за да накараме руската дипломация да ги застави (турците — б. а.) по-скоро да сключат мир.” Подготвяната „чисто военна операция”, макар и подчинена на стратегическите съображения, можеше да бъде предприета единствено по изричното нареждане на правителството за разлика от началото на ноември 1912 г. [248] В случая натискът сполучи, но нямаше да се повтори след 16 юни.
Министерският съвет подозираше, че въпреки решението, взето в Одрин, Главното командуване подготвя нова атака срещу Чаталджанската позиция, с което се настройваха враждебно управляващите кръгове на Нева. Наложи се на 24 март генерал Савов да дава повторно обяснение, че никъде не е претърпяно поражение, допустимо „при отслабването на нашата Чаталджанска армия за интересите на одринската атака”: „Моля съветът да има предвид, че ние тук имаме много по-важна и по-сложна работа, отколкото да се занимаваме с писанията на разни кореспонденти, и го моля да има за основа нашите бюлетини и съобщения за меродавни.” Той раздразнено посъветва правителството „да развърже малко кесията”, защото Портата подкупвала вестникари из цяла Европа. Министър-председателят се задоволи да направи бележката, че нямало да се искат отделно сведения за бойните действия на Чаталджа, ако Главната квартира му пращаше редовно своите бюлетини [249]. За да не се стряска от превратно предадени новини в чуждите вестници.
Главното командуване прояви още едно незачитане на решение на Министерския съвет — поради голямата нужда от работна ръка да бъдат постепенно освободени опълченците от втори призив. Генерал Савов възнегодува, че ако се разпусне опълчението, то за тиловата служба ще се отвлекат 50 000 души от действуващата армия, и като се изпраща 8-а тунджанска дивизия в Македония, „на бойните фронтове ще станем по-слаби, отколкото сме били преди падането на Одрин, което аз в никакъв случай не мога да допусна”. Без да обръща внимание на критиката, правителството поиска само да знае в каква форма ще стане разпущането — дали във вид на частична демобилизация с доклад и указ, подготвени от него, или направо със заповед от Главното командуване. Министърът на войната на три пъти се обръща към Главната квартира с молба за демобилизиране на опълченците, одобрено и от Народното събрание по силата на чл. 23 от Закона за устройството на въоръжените сили. Постановлението не се изпълни от Главното командуване, понеже, „докато не се прекратят военните действия, никакви освобождения не могат да се допуснат”. После срокът се удължи: „Не е целесъобразно, нито в интереса на народната отбрана, преди да се подпишат прелиминарните условия за мира, да се издава указ за демобилизация” [250]. Самата дума демобилизация в смисъл на отпускане не допадаше никак на генерал Савов.
Най-сетне помощник-главнокомандуващият под нарастващото „наблягане” на правителството, сметнало въпроса на закон и чест, се съгласи да се извърши уволнението по молба на началниците на дивизионните области чрез полковите окръжия. В Министерския съвет бяха сигурни, че Главното командуване не би се държало толкоз нахално и надменно, ако не се ползуваше с благоволението на царя, който, недоволен от решението в Одрин, отиде демонстративно в Родосто. Гешов се готвеше да подаде оставка, щом правителството не успее да се наложи на Главната квартира да му „слуша думата”. Населението на Родосто, състоящо се от арменци, гърци и евреи, подаваше молби за включване в пределите на българската държава, обаче волята на силите бе съвсем друга. Генерал Савов не упорствуваше за излаз на Мраморно море, тъй като предпочиташе българските земи в Скопско и Югозападна Македония [251]. Въпреки проявяваното неразположение към русофилите Фердинанд не можеше да се раздели с тях, докато не завърши войната и Николай II произнесе своето арбитражно решение.
Високата порта се опита да представи нещата в благоприятна за себе си светлина. На 25 март Изет паша изпрати до генерал Савов писмо, според което Гирс предал молбата на българското правителство за преустановяване на военните действия. Следователно той твърдеше тенденциозно, че мирът се иска от българите, а не от Турция, което противоречеше на истината. Ето защо помощник-главнокомандуващият прецени, че така поставен, въпросът „ще се отрази зле при воденето преговорите за мира, като накара турците да мислят, че ние сме слаби, а следователно ще ги направи да бъдат по-упорити”. Министерският съвет напълно възприе мнението да не бъде отговаряно на писмото, а да се направят постъпки чрез Неклюдов. „За да се избегне всякакъв шум” при уговаряне спирането на бойните действия в Тракия, генерал Савов предложи руският пълномощен министър да съобщи в Цариград, че по взаимно споразумение между двамата главнокомандуващи началниците на авангардните съединения при Чаталджа и Булаир трябва да се срещнат и уговорят срока за прекратяване на военните действия и определянето на неутралната зона [252]. Не биваше да се дава възможност на съюзниците да хвърлят обвинение за нарушаване на военните конвенции, за да намерят някакво морално оправдание при неизпълнението на договорните задължения.
Очакван с голямо нетърпение, на 26 март Данев докладва в Министерския съвет за срещата си с Николай II, състояла се на 22 март. По отношенията между съюзниците височайшият арбитър казал натъртено: „Договорът е закон за страните и трябва да се зачете и изпълни.” Той признал правото на България да добие етническата си граница в Югозападна Македония, обаче за Солун се произнесъл в полза на Гърция. Председателят на Народното събрание си позволил да подкрепи мисията на генерал Димитриев: „Ако Русия иска, България може да вземе и да й поднесе Цариград.” Императорът само промълвил „не трябва, не трябва” и отклонил разговора в друга посока. Той предупредил България „да не ламип за Теснините”, които не й подхождали на международното положение [253].
Данев бе толкова впечатлен от царската сръдня за Родосто и Солун, че помоли чрез Гешов за аудиенция. Добрович прояви добрината да отклони свиждането: „В сегашното душевно настроение на царя не бих съветвал Данев да дойде на личен доклад при царя. Негово Величество царят следствие приемането от страна на правителството наложената от Русия граница Енос — Мидия е съвършено съкрушен и сломен, тъй щото появяването тук на господин Данев може би да има за последния нежелателни последствия” [254]. В гнева си Фердинанд посягаше понякога и към бастуна.
Министър-председателят пожела да бъде „в пълна хармония с държавния глава” и му обърна внимание, че не Русия налага граница на България, а България налага такава граница на Османската империя, за която в Цариград преди два месеца не искаха и да чуят. Да се упорствува за повече означаваше „да се въстава против Европа”, забраняваща излаза на Мраморно море; да се изложи на риск онова, което по право ни принадлежи в Западна Македония; да се изтощават силите, след като предстоят големи задачи в Македонки. Заключението поставяше монарха пред подранилия избор: „Подобна отговорност днешното правителство не може да поеме и то е дълбоко убедено, че Негово Величество със своята мъдрост не може в това отношение да бъде на друго мнение.” Министрите се надяваха Фердинанд да си открие картите — „или ще управляваме, или ще си вървим” [255].
Тревожните слухове за тайни преговори между Сърбия и Гърция накараха Гешов на 26-март да предаде чрез Хаджимишев в Атина, че „в краен случай” може да се подложи на арбитраж спорът относно онази част от Югозападна Македония, върху която не се е постигнало споразумение в преките преговори. Демаркационната линия обаче трябваше да се прокара от смесената комисия едва след като се установи първенството на заемане. Гръцкото правителство се стремеше да наложи завареното положение, след като бяха откъснати околиите на север и изток от Солун, освободени от българското оръжие. Венизелос съсредоточи усилията си в разширяване зоната на арбитража. Макар да заяви на княз Борис и министър Людсканов, пристигнали в Атина на 20 март за погребението на Георгиос I, че „стои силно и искрено на съюза”, който могъл „да се запази и засили чрез взаимни отстъпки” [256]. Смятан за умерен, и той искаше да вземе това, което нямаше да му отстъпят.
Според генерал Савов положението в освободените земи бе „от изключителна компетентност” на военните власти, поради което на 27 март отхвърли бележката на Гешов, че последните дразнели „пъплещите” гръцки войскови части: „Понеже висшето командуване носи отговорност за воденето на операциите, на него принадлежи и изключителното право да разполага войските така, както то намери, че ще бъде най-целесъобразно.” Правителството могло само да заповяда дали да се прехвърлят, или оттеглят войски в Македония [257].
Изет паша изпрати на 28 март второ писмо до генерал Савов, в което се говореше за молба на българския министър-председател за среща между двамата главнокомандуващи и се настояваше за определяне на място и час. Помощник-главно-командуващият по политически съображения отговори, че няма инструкции от правителството [258]. Портата хитруваше, стараейки се да изкара пред света, че уж България се моли за преговори.
Докато Министерският съвет се чудеше как да намери най-прекия и таен път към прекратяването на бойните действия,. Главното командуване продължи изпращането на войски и тежка артилерия към Чаталджа и Булаир. На 26 и 27 март в Дерменкьой генерал Кутинчев ръководи съвещание, което раздели Чаталджанската укрепена позиция на шест участъка за действие в шест артилерийски групи с общо 78 далекобойни оръдия и гаубици, разположени на 4—5 км разстояние от нея. На 30 март командуващият съединените армии представи в Главната квартира своя проект за атака срещу Чаталджанската позиция. Тя трябваше да се извърши от съединените 1-ва и 3-а армия, увеличени до 9—10 бригади. Всяка армия действуваше самостоятелно срещу своите обекти, запазвайки достатъчно сили за маневриране, а в стратегически резерв оставаше една усилена дивизия. Най-уязвим бе десният фланг на противника, обаче генерал Кутинчев предпочиташе да бие направо в самия център на вражеската позиция. Решителният удар се стоварваше върху участъка Ахмед паша — Газибаир — укрепление ¹ 3 включително. Двете армии щяха да водят демонстративна атака с външните флангове и центровете си, а със значително усилените вътрешни флангове да пробият укрепената позиция [259]. Главното командуване одобри точката на решителната атака да бъде в центъра, макар и най-силно укрепен. По-целесъобразно би било позицията да се раздели на три участъка, а не както на 4 и 5 ноември 1912 г. всяка армия да има свой участък за действие.
Превозените пред Булаирската позиция 17 тежки гаубици и оръдия се предвиждаше да бъдат така разположени на огневи позиции, че да защищават фланговете на 4-а армия от корабната артилерия на противника. На 28 март генерал Савов предупреди: „Разпореждане за действията против Булаирската позиция ще последва в събота или понеделник.” Крепостните батареи трябваше да бъдат готови за обстрелване на вражеските укрепления. Рекогносцировъчен отряд завзе предните неприятелски окопи в средата на позицията, за да изпита здравината на нейната отбрана. Отпочиналата 2-ра тракийска дивизия смени 7-а рилска дивизия. Фердинанд лично обиколи нейната позиция. Генерал Савов се опасяваше, че преговорите за мир в Лондон отново ще се протакат, което тежкото положение в Македония не можеше да позволи. Ето защо според него — „прелиминарните условия на мира трябва да бъдат подписани на бойното поле” [260]. 4-а армия се подготви за преминаване в настъпление на Галиполския полуостров.
Съсредоточаването на още войски и тежка артилерия към Чаталджа се разискваше оживено в дипломатическите кръгове на Европа. Гадаеше се само дали българите ще влязат в Цариград, или ще пробият укрепената позиция, за да наложат своите условия пред вратите на османската столица. Граф Бенкендорф откровено сподели, че „Русия няма да остави ключа от своята (южна — б. а.) входна врата в български ръце” и следователно ще изпрати черноморската ескадра в Златния рог, за да стои там до опразването на Цариград. Но и след одринската победа великите сили не желаеха да възприемат не само уголемяване на българското искане за граница в Тракия, но и дори условията минимум: линията, започваща на изток от Енос — Ерекли — по стратегическия път и водораздела до Малатра, южно от Мидия. Те се заковаха на правата линия Енос — Мидия, за да не допуснат приближаване към Цариград и Протоците [261]. Естествено най-чувствителни бяха меродавните среди в Петербург. Сазонов на 27 март заканително завъртя глава пред Бобчев: „Вървете в Цариград, но знайте, че по пътя си ще срещнете против вас Русия” [262]!
В Главната квартира смятаха, че неспирното движение към Чаталджа и Булаир оказва полезен натиск върху „европейския концерт”, за да приеме българските предварителни условия за мир. На 28 март в 9 ч. генерал Савов съобщи на генерал Кутинчев, че според Гешов силите вече са решили границата с Османската империя и военното обезщетение в полза на България: „Една твърде сериозна стъпка следователно е направена към сключване на мир и спирането на военните действия е належащо.” Великите сили обменяха мисли за изпращане на международна ескадра в Босфора [263].
Упълномощен от българското правителство, на 30 март Бобчев заяви на Сазонов, че то взема акт от обещанието „по буквалното изпълнение на договора ни със сърбите”. Той завари министъра раздразнен, сърдит и с прегракнал глас: „Колко пъти Ви казах. Защо не се успокоите по тая точка. Ние ще направим всичко, за да се изпълнят всичките договорени клаузи със сърбите. И те ще ме послушат. Но вие не слушате...” И последва изброяване на „греховете” — щурмуване на Одринската крепост, подготвяне на атака срещу Чаталджа и Булаир за завземане на Цариград и Дарданелите въпреки обещанието за спиране на бойните действия: „Предупреждаваме ви, че ще се каете горчиво за това си поведение, но ще бъде късно.” Нищо нямало да се спечели от „неприличното шури-мури” с Централните сили. Бобчев се постара да опровергае тежките обвинения, особено относно завоюването на Протоците и поглеждането към другата империалистическа групировка. Сазонов махна с ръка: „Правете, що знайте, но не забравяйте едно — Русия ще ви трябва винаги.” Началникът на Близкоизточния отдел княз Трубецкой призна, че „руската дипломация е принудена да се придържа и да съветва сърбите и те да се придържат у договора си, тъй като инак не се знае где може да му отиде краят” [264].
Министерският съвет посрещна с радост обещанието да се спази точно договорът, без да се измени „нито йота”, което означаваше цялата безспорна зона да се присъедини към България, а частите на „спорната зона” да се определят от Николай II. Радостта се удвояваше, защото напоследък си пробиваше път тъжната убеденост, че „без бой не ще може да накараме съюзниците да се подчинят на съглашението и правото”. Сега вече правителството се обяви рязко против генералите, които си „играеха с огъня” на Чаталджа. Зад тях обаче стоеше царят, за когото ,,Taн” писа, че мечтаел за Родосто в разрез с мнението на правителството. Станчов постоянствуваше в прокарването на царската воля [265]. Роб на характера си, променлив в отношението си към своите министри и чуждите дипломатически представители, Фердинанд в определени дни бе всичко друго освен добър дипломат и политик.
Броейки разполагането на всяка българска тежка батарея пред Чаталджа и Булаир, превозвани ускорено по освободеното вече железопътно съобщение през Одрин, Високата порта се убеди, че не може повече да отлага разговорите за спиране на огъня. Руската дипломация увеличи натиска си в тази желана и от нея посока. Франция предложи силите да устроят морска демонстрация в Мраморно море. На 30 март Гирс предаде чрез Неклюдов, че великият везир предложил на Изет паша да изпрати на следващия ден в 12 ч. един генерал до българския помощник-главнокомандуващ, но без никакво писмо. Пратеникът на османското Главно командуване бе упълномощен да заяви: „Турците узнаха от руския посланик, че българите, отстъпвайки на съветите на Русия, биха били готови да влезат в преговори за преустановяването на военните действия; на турците е добре познато, че не е имало никаква инициатива от българска страна по това прекратяване; все пак турците са готови да почнат преговори” [266]. Тъй като този начин на преговаряне отговаряше на желаното от генерал Савов, Гешов настоя срещата непременно да се осъществи.
Помощник-главнокомандуващият заповяда на генерал Тошев да се яви на предните постове на 6-и търновски полк, за да преговаря устно с представителя на противниковата Главна квартира върху следните условия: прекратяване на военните действия по всички фронтове между двете воюващи армии; смесени комисии да определят неутралните зони на Чаталджа и Булаир; ако след десетдневен срок предварителните условия за мира не бъдат приети от двете държави, спирането на огъня може да бъде продължено по взаимно съгласие; ако се наложи подновяване на бойните действия, предупреждението се отправя 48 часа по-рано [267].
Началникът на авангардните дивизии се срещна със Зия паша на 31 март 1913 г. в 12,30 ч. източно от гр. Чаталджа. Всички условия на Българското главно командуване бяха приети. Пашата предложи незабавно спиране на огъня и определяне на място разделителната линия. Генерал Тошев отговори, че определянето ще се извърши от нарочна комисия, а за преустановяването на военните действия ще доложи на генерал Савов, като до получаването на неговата заповед се избягват всякакви предизвикателства от двете страни. Още същата вечер в 19,50 ч. помощник-главнокомандуващият се разпореди от Главната квартира в Одрин: „От утре, 1 април, 12 часа по пладне, военните действия се прекратяват.” Назначиха се българските представители в комисиите по прокарването на разграничителните линии на Чаталджа и Булаир. Командуването на обединените авангарди се отмени и те се връщаха в състава на своите отделни армии [268].
В подкрепа на българските усилия за приближаване на мира дойде колективната постъпка на силите в София, предприета на 31 март следобед. Вземайки със задоволство акт от наклонността на съюзниците за прекратяване на военните действия, те заявиха, че първата точка относно границата с Османската империя „не повдига възражения” (правата линия Енос — Мидия се взема като основа за преговори, а не като окончателна), втората точка се възприемаше под резервата за вземане решения само върху някои от Беломорските острови, по третата точка границите на Албания щяха да бъдат своевременно съобщени, а по четвъртата точка смятаха, че няма защо да се изказват засега по принципа на обезщетението, което да се реши от международната финансова комисия в Париж с участие на делегати и от воюващите страни [269]. Въпреки вежливата форма на обръщение Европа се произнесе твърдо и единодушно за мира. Съюзниците преставаха да се обръщат по спорни въпроси направо към Портата, а се озоваваха лице в лице с интересите на великите сили. Замислената нова морска демонстрация в Босфора не се състоя.
Българското правителство схвана ясно, че този път „европейският концерт” ще иска да наложи своите решения. Гешов се отнесе до съюзниците с призив да се приемат предложените условия, за да не се изложат на излишен натиск. Той извести на Сазонов, че след като Портата се съгласила да не хитрува с писмени свидетелства, че България уж била взела инициативата и изказала първа желание за прекратяване на бойните действия, те наистина се спират. Министър-председателят прибави, че тази новина не бива да се разгласява, докато не се намери начин да се съобщи на съюзниците. Генерал Савов бе също предупреден да пази тайната, понеже по силата на военните конвенции не можеше да се сключва примирие без общото съгласие на съюзниците [270]. Макар в случая да нямаше подписан протокол за примирие, а само уговаряне за прекратяване на военните действия за ограничен срок.
Поради необходимостта от оправдаване пред съюзниците, чакащи само да уловят българското правителство в някакво нарушение, Гешов на 1 април поиска да се отложи, ако е съставен протокол, неговото подписване до уреждането на въпроса със Сърбия и Гърция. Всяко споменаване на думата примирие се изключваше: „В случая касае се само за прекратяване.” Устното споразумение подлежеше на най-строго изпълнение, защото силите подготвяха морска демонстрация и десант, ако българските войски се опитат да пробият Чаталджанската позиция и влязат в Цариград. Генерал Савов успокои Министерския съвет, че „всичко е станало устно и никъде не става дума за примирие”, споразумението се опирало „на честна офицерска дума”, никакъв документ не се подписал и нямало да се подписва, а на полковник Лешанин и майор Францис съобщили, че началниците на авангардите са се споразумели да спрат бойните действия за няколко дена, за да се приберат и погребат убитите [271].
Гешов осведоми българските пълномощни министри в столиците на съюзниците, че за да се избегне готвеният от силите натиск върху България за прекратяване на военните действия, нейното правителство се принудило да го приеме. Те не биваше да предават направо новината, а първо да проучат как ще се погледне подобно наложено спиране на огъня, което „не ще бъде примирие, а временно прекратяване”. Угризенията на съвестта бяха съвсем неоснователни, защото, докато Венизелос настояваше да се побърза с дележа по мирен начин, Коромилас и Бошкович вече преговаряха за образуване на противобългарски съюз в Балканския съюз, предназначен да наложи със сила на България „равновесието” — „да не стане по-силна от Гърция и Сърбия, взети наедно”. Това означаваше двете държави да си създадат обща граница на запад от Вардар до Охридското езеро. Генерал Савов докладва, че съюзниците се укрепват в Македония, твърдо решени с оръжие да задържат окупираните български земи, макар населението да ги смяташе за неканени гости: „Предвид на това мисля, че трябва да се употребят всички средства за по-скорошното сключване на мира с Турция, за да можем навреме да групираме нашата артилерия и защитим интересите на отечеството” [272]. От попълзновенията на тези, които все още минаваха за съюзници на България.
--------------------------------------------------------------------------------
[size=54]196. Дървингов, П. Атаката на Одрин... с. 61.
197. БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 111—112.
198. Пак там, л. 152; ф. 20, а. е. 2. л. 774—775; а. е. 3. л. 1442.
199. Пак там, ф. 20. а. е. 3, л. 1440—1441.
200. Приложение към том първи..., с. 271—272.
201. Ценов, П., цит. съч., с. 117—118.
202. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 55.
203. Пак там, ф. 317, оп. 1, а. е. 2, л. 74; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 846.
204. ЦВА, ф. 317, оп. 3, а. е. 17, л. 428—431, 461, 514—516, 546; БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. Т1.
205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 186, 212, 260, 263; ф. 568, оп. 1, а. е. 781, л. 1; ЦВА. ф. 317, оп. 2, а. е 17, л. 411. 427; В. Мир, ¹ 3830, 16. III. 1913; ¹ 3862, 20. IV. 1913; Иванов, Н. Спомени... с. 364—365.
206. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. а 16, л. 7; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 10; а. е. 773, л. 1—2.
207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 203; БИА, ф. 15. а. е. 1829, л. 2; ДПИК, т. 1, с. 320; СД XV ОНС, 2 р. с., ки. 3, с. 714; Маджаров, М., цит. съч., с. 129—131.
208. БИА, ф, 14, а. е. 4882, л. 32; ф. 273, а. е. 186, л. 36—37; ф. 255, а. е. 9158, л. 2; Руската оранжева книга... с. 56; Бобчев. Ст., цят. съч., с. 111—115.
209. Пак там, ф. 20, а. е. 3, л. 1444; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 84—85; ДПИК, т. 1, с. 323, 334;GP, Bd. 34, S. 580—584; BD, V. 9, P. 2, p. 619, 624.
210. БИА, ф. 15, а. е. 1829, л. 5—13.
211. Пак там, л. 16—21.
212. ДПИК, т. 1, с. 322.
213. Пак там, с. 323; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1446.
214. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 19, л. 102; Българска военна история... Т. 2, с. 583—584.
215. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 15, 18.
216. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 108.
217. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 50.
218. БИА, ф. 255, а. е. 5322, л. 1—5; GP, Bd. 34, S. 610, 750—751.
219. Пак там, ф. 273, а. е. 186, л. 33; ДПИК, т. 1, с. 590—591.
220. Пак там, ф. 14, а. е. 4258, л. 47—48; а. е. 4883, л. 333; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 728, л. 40, 57.
221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 234, 443; ДПИК, т. 1, с. 424—429; Балканската война през погледа... с. 271—273.
222. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 317; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 198—201; ДПИК, т. 2, с. 407—408; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 3, с. 715, 825—826.
223. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 17, л. 412—413.
224. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 144, л. 318.
225. Пак там, л. 319.
226. Пак там.
227. ДПИК, т. 1, с. 430.
228. Пак там, т. 2, с. 398, 410.
229. В. Мир, ¹ 3841, 28. III. 1913; ¹ 3848, 4. IV. 1913.
230. БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 321.
231. ДПИК, т. 1, с. 423—424; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 213.
232. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 198, 345—360.
233. В. Мир, ¹ 3839, 21. III. 1913; GP, Bd. 34, S. 592—593, 607; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 263, p. 12—22.
234. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 573, л. 34; a. e. 2248, л. 1—2.
235. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 19; Приложение към том първи... с. 125, 254; Приложение към том втори... с. 58; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 106.
236. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 11—12; БИА; ф. 273, а. е. 515, л. 23.
237. ЦДИА, ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 3—4.
238. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 779, л. 1; БИА, ф. 15, а. е. 597, л. 1; а. е. 1129, л. 1.
239. БИА, ф. 15, а. е. 510, л. 103—104.
240. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 806, л. 68—73; Маджаров, М., цит. съч., с. 131—132.
241. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 109—110; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3.
242. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 381; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 16, л. 19.
243. В. Мир, ¹ 3838, 24. III. 1913.
244. ДПИК, т. 1, с. 327.
245. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 482. Остров Тасос бе обещан от великите сили на България, като разположен пред Кавала. — ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 454, 713.
246. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 334—339; а. е. 13, л. 247; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 33, 62.
247. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 393—39о; ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 3, л. 90; оп. 5, а. е. 13, л. 250—256; Войната... Т. 7, с. 455—468.
248. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 354; Приложение към том първи... с. 254.
249. ЦДИЛ, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 417, 421.
250. Пак там, л. 240, 378, 483, 507, 517; а. е. 1388, л. 53; ф. 568, оп. 1. а. е. 862, л. 48—50; ф. 1452, оп. 1, а. е. 4, л. 7; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 18-20.
251. БИА, ф. 15, а. е. 1717, л. 37—39; Държавен вестник, ¹ 96, 2. V. 1913.
252. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 446; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 7—8; ДПИК, т. 1, с. 326—327.
253. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 16—17; ДПИК, т. 1, с. 327—328; Приложение към том първи... с. 60; Гешо
Comment