Балканските войни 1912-1913

[Michael Wittmann]

Може би малко хора знаят но днес (11 март) е празника на Българската артилерия. Именно на този ден храбрите пехотни полкове щурмуват "непревзимаемата" крепост подкрепяни от грохота на стотиците оръдия, който дават своя огромен дял за падането на крепоста с множеството нововъведения в военното изкуство направени именно от Българските артилеристи...
Както всяка година наследниците им от 4-та артилерийска бригада в Асеновград проведоха учение - гръмнаха баирите и напълниха коремите както подобава

:artil: поклон :tup:

[Parabellum]

Вечна слава на Героите! Наистина Велик Миг от Българската История!

[подводничаря]

Вярно,обаче да сте чули нещо по телевизията или по другите медии???
Пълна тишина.Срам и позор!!!!! :evil: :evil: :evil:

[Parabellum]

То бива бива, ама това никъде го няма! Гледам календара на американците, през всеки ден от годината все нещо се е случило-тачат си го хората. А ние? Абе нямам думи 1300 години история отиват на кино! Баси! :evil:

[Parabellum]

Когато Одрин беше наш


Пресни спомени за едно незабравимо поклонение


Подир големите катастрофи, които сполетяват народите, нерядко настават за тия народи дни на малодушие, дни на ярости и на самоизтребление, на изгубване всяко чувство на самоуважение и на справедливост към себе си.

Ние ги преживяваме днес.

Я се вслушайте в тоя стихиен вихър на възкипялите страсти, в тоя избух на омразите и на сичките долни страсти, които позорят човешката природа! Ние дишаме в тифозна атмосфера, която отравя живота и задушва в дълбините на душите всяко добро и светло чувство, храним се със злъч, въздухът на българското небе е напоен със смъртните миазми на низостта и безумието. Отрекохме се от сичките добродетели и достойнства, светлото охулихме, потърсихме и намерихме в прекрасното грозота и забравихме, че сме синове на великия оня народ, който лани по това време беше обсипван от цял свят с похвали за непознати в историята доблести, когото удивеното човечество славеше и сочеше пример за себе си!

Но защо се задълбавам в тия тежки за мене, като българин, усещания? По-добре да се повърна в друга, ясна област, в спомените за ония дивни дни, когато България беше хубава и благородна, и сички се чувствахме порасли до небето заедно с нея...

Лани, на 22 май, девет дена след падането на Одрин, аз пътувах за там със специален влак, отпуснат на народните представители, за да посетят току-що завоюваната първа столица на Турската империя. Радостно, пълно с високи вълнения на душата, беше това пътуване.

През нощта се сепнах във вагона си при едно спиране на влака, погледнах из прозореца. Видях слабо осветена станция и прочетох на зида й надпис "Любимец".

- Значи, минуваме границата - казах аз на също събудилите се другари.

- Не, границата е още далеко, тя е при Чаталджа - отговори ми един.

По здрач влакът пак спря. В дрезгавината на изток се мержелеят някакви високи ридове, по тях се чернеят пояси от окопи. Едно знаме се вее на темето на най-високия рид.

- Вижте "Капитан Андреевия връх"! - каза един войник, зъзнещ от утренния студ в скъсания си шинел.

Войската беше вече обезсмъртила героя, като нарекла с името му тепето, първо превзето с "Ура", и дето падна храбрият капитан.

Беше ден вече, когато спряхме пред Одрин. Джамията Султан Селим възвишаваше своя висок свод и четири проточени минарета в синьото небе. На едно от тях се развяваше знаме: разбрах, че е българското.

Шукри паша беше хвърлил на въздуха моста над Марица, та трябваше да влезем в града по наскоро построения понтонен мост. Продължихме с кола сред гъмжило от обози, коне, войници.

Минахме и моста над Тунджа. Отляво, на един остров - мравуняк турски войници, пленници, седят край пушливи огньове или лежат, или се щурат насам-нататък. Те се бяха покорили на участта си, нещастни, победени, очакващи само едно нещо: х л я б. И хляб им се даваше - хляба, донесен за нашите войници, защото Шукри паша беше запалил сичките складове със съестни припаси в минутата, когато се предаваше, не мислейки, че пленените негови шейсет хиляди войници трябваше да ядат. Една престъпна и ненужна вандалщина!

Ето ни и в О д р и н.
Войски, викове, трясък от колелета по калдъръма на улиците, тълпи пленници, офицери на коне, шум.

По сички къщи, по сички дюкяни - български трикольорни знамена.

Никакви следи от разорение.

Никакво изражение на уплаха по лицата на жителите.

Помислих си какво би било в един град, превзет от турците с пристъп!

Пред конака на кметството посрещнати сме радушно от одринския губернатор генерал Вазов, ръководителя на щурма на 13 март. Поздравления, здрависвания, ликувания!

Отиваме и в квартирата на генерал Иванов, командующий II армия, да поздравим и него. Генералът свети от възторг. По неговото добро, мъжествено лице се четат хубавите вълнения, които изпълнят и нашите души. Но ние бързаме да видим "Султан Селим", едничката забележителност на Одрин, едничката му красота и слава, защото почти всички останали сгради в него са вехтории. Одрин има изглед на грохнал старец, одърпан, беден, оттласквателен - турски град.

Описвана е много тая джамия, чудо на зодческото изкуство, та да не повтарям. Едничкото ново нещо в нея беше околчеста дупка в кубето, отдето е минала една наша граната.

Губернаторът ни дава обяд. Обяд весел. Трапеза благословена, събрала представители на тържествующа България от всичките й краища. Сътрапезници ни са и десетина турски депутати, дошле от София; поканени са и турци големци от Одрин, и самият бивши кмет Фуад бей. И тука великодушната природа на българина. Чуждо е нам паметозлобието и отмъстителността.

Времето до вечерта използвахме в разходки из града. Животът му беше си добил обикновения делничен вид. Секи си гледаше работата, като че никаква промяна не е станала; турското население бе свикнало да гледа великодушните си завоеватели. Само българските знамена на сяка сграда придават празничен вид на града. Под сводовете на безистена обикновеното гъмжило от разните народности на града: турци, българи, гърци, арменци, евреи.

Много европейски кореспонденти из улиците. Срещаме и г-н Нодо, отличния български приятел.

Посетихме валийския конак. Той е огромно, старо здание с широки, завехтели стаи. В една стая там е дадено гостоприемство на самия валия, кротък, добродушен человек, с когото побеседвахме. Той е искрено очарован от добрите обноски на българските власти към него и сънародниците му. Оплаква се сам от гърците, които ограбвали турските къщи в деня на превземането града. На лявата страна на двора е едно ниско, мрачно, навъсено каменно здание. В подгизналия му зид са пробити редки малки прозорчета с железни пръчки. Окръжният затвор.

В него са лежали и гниели стотини българи; лежал е и Константин Величков, след Априлското въстание.

И казах си: "О, Величков, де си сега да видиш въплотени високите си блянове? Да се порадваш, брате, с нашата радост!"

Вечерта - богата вечеря във валийския конак.

Сутринта тръгваме да се поклоним на Айваз-баба.

Айваз-баба! Прозвучал по целия всемир рът!

Айваз-баба е два-три километра на североизток от Одрин, голо тепе сред безконечната гола равнина.

Айваз-баба е решил падането на Одрин.

Ние се покачваме на тоя славен рът.

Той е насеян с гилзи, с късове от гранати, с незапалени фугаси; той цял е изкопан с дълбоки и широки ями от българските гранати през щурмуването. Личат черни петна от засъхнала турска кръв, някъде се подават от земята нозе на едвам засипани с пръст турски войници. Страшните чудовища - грамадни круповски топове - сочат безмълвните си сега ждрела на изток. Гарваните сърдито грачат над нас...

Едно наше знаме се развява на най-високото място на форта.

Въз тоя форт са заизригали едновременно един ураган от гранати наши батареи от равнината, скрити дотогава и мълчали. Небето и земята са се тресли от ужасната гръмотевица.

По източния стръмен склон на Айваз-баба - един безконечен троен пласт от бодлива телова мрежа. Тая мрежа тук-там е пресечена, разкъсана и е дала проход на неустрашимите ни момци да се изкачат дотука.

Секли са тая мрежа с ножици, с топори, с пушки, с ръце, с проклятия под адския огън на турците, под писъка на град куршуми, под огнен дъжд на картечниците.




И въпреки тоя ураган от смърт юнаците са минали и тяхното победоносно "Ура!" е огласило тоя връх и те са побили на него българския стяг.

В тоя дивен устрем е блеснал с легендарната си храброст полковник Пашинов.

Отиваме на юг, на тепето Айджиолу, провирайки се през проходите, изсечени в телените мрежи. И там същата картина: пресни трагове от титаническата борба.

Но след изпитаните вълнения от триумфа на българската сила ние имаме да изпълним един скръбен и благочестив дълг.

По склона на Айджиолу личат пресни могилки, много, много могилки. Само на някои от тях - ниски дървени кръстчета. Тук са погребани част от героите ни, на самото място, дето са паднали, летейки през град от куршуми към съдбоносното тепе. При тия славни гробове правим панахида за успокоение душите на праведниците, на благородните деца на България, отдали живота си жертва на дълга и на честта.

Младият одрински свещеник държи вдъхновена реч за витязите. Ние, гологлави, благоговейно слушаме думите му.

Сълзи се точат по бузите ни. И никога българин, чини ми се, сълзи не е проливал за по-велики покойници, на по-свето място...

20 март 1914 г.

Споменът е публикуван в литературния сборник "Одрин-Чаталджа", издаден от Софийския дамски благотворителен комитет за подпомагане сираците на загиналите във войните през 1912-1913 година. Негови редактори са Иван Вазов, Кирил Христов и Александър Балабанов. Излиза през 1914 г. с подкрепата на царица Елеонора.

[Parabellum]

Едно чутовно име, обвито в тишина


Едва ли има голям български град, в който да няма улица “Булаир”. Но едва ли живеещите по тях знаят защо улицата, на която може би са се и родили, е наречена точно така. Днес великата българска военна победа, постигната само преди 90 години, е известна единствено на историците. Защо ли се чудим: победите при Тутракан и Дойран също тънат в забвение, а това са най-големите ни военни победи в цялата наша четиринадесетвековна история. И само преди десетина години един кмет на София (този, дето изпразни язовир “Искър") искаше да смени името на улица “Червена стена”. Логично разсъждаваше човекът: щом е червена, стената не може да не е комунистическа. Добре, че в последния момент го предупредих, че “Червена стена” е позиция на българската армия в Битолско, където между март и май българите нанасят едно от най-тежките поражения на съглашенските сили през Европейската война само във финалната ни контраатака са унищожени до крак три полка на противника. Така поне името на тази улица оцеля...

И сега става дума за едно име, което е записано не само в улиците на българските градове, но и в най-славните, най-доблестни страници в историята на българския род. Още тогава съвременниците осъзнават това, които ние, потомците, сме склонни тъй безгрижно да забравим.

През януари 1913 г., в самия месец на епичната битка Вазов възкликва:


Ново име във исторьята световна

наший меч записа най-подир,

нова слава в славата гръмовна:

Булаир!



Как се стига до битката при Булаир? До средата на ноември 1912 г. българските войски прев-

земат цяла Източна Тракия. В Европа турците разполагат само с ивицата земя между Цариград и Чаталджа, Галиполския полуостров и обсадения Одрин. Преговорите за мир след подписаното примирие са провалени поради турската неотстъпчивост и вследствие на възвърнатата вяра в турския генерален щаб, че след Чаталджа военното щастие е минало на турска страна. Междувременно в Османската империя е извършен военен преврат. Убити са от фанатизирана тълпа склонните към компромиси велик везир и военен министър и на местата им са поставени представители на твърдата линия за продължаване на войната.



Планът на турците е да се изненадат българите с атака не от Чаталджа, където ги очакваме, а от Галиполския полуостров, подкрепена от десантирали войски. Веднъж съединена, тази групировка трябва да тръгне към Одрин и да го деблокира, след което да удари в гръб попадналите на практика в обкръжение български армии при Чаталджа. Мястото на ударите е избрано сполучливо. В този район няма крупни български сили. Пред Булаир са отделни части от изморената 7-а Рилска дивизия, водила тежки боеве в Егейска и Вардарска Македония, а при Шаркьой стоят две дружини от Македоно-Одринското опълчение. Турските сили при Булаир се водят лично от Енвер бей, зет на султана и вдъхновител на преврата.

Настъплението на противника започва на разсъмване на 26 януари 1913 г. От Галиполския полуостров тръгват в пълна тишина 27-а турска пехотна дивизия и елитната дивизия “Мюретаби”. Мъглата благоприятства придвижването им и бойното охранение на 13-и полк ги открива, едва когато турците са на няколко метра от стратегическата височина Рязаната могила. Българската артилерия открива яростен огън, но изненадата си казва думата: противникът овладява Рязаната могила и чифлика “Доганарслан”. Създава се опасност от обкръжаване на основните сили на 7-а дивизия.

В 13.00 часа започва и десантът при Шаркьой. Дебаркиращите части са прикривани от големокалибрените оръдия на турския флот, срещу които българските опълченци не могат да противопоставят нищо. За няколко часа турците стоварват 10-и армейски корпус, който въпреки яростната съпротива на двете опълченски дружини успява да ги изтика от Шаркьой.

Контраударът на българската армия е светкавичен и безмилостен. Командването на 7-а Рилска дивизия само се справя с булаирските турски сили, като още на 26 януари заповядва на 13-и полк да атакува Мюретаби при Рязаната могила. Един български полк срещу цяла елитна турска дивизия. При това полкът атакува без алтилерийска подкрепа, тъй като всичките батареи на 7-м дивизия са при чифлика “Доганарслан”.

Но 13-и полк атакува “На нож!”!






А това е кошмарът на турските войници. След кратка, но ожесточена схватка оцелелите от Мюретаби бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи.

Лоши работи се случват и на 27-а дивизия. В ранния следобед настъпващите º колони са смазани от артилерията на 7-а Рилска дивизия, а в 16.30 часа в атака “На нож!” тръгват четири дружини от 22-ри полк. Към 17.00 часа турската дивизия е буквално изтребена, а “Доганарслан” отново е в български ръце.

Идва ред на турския 10-и армейски корпус. През нощта на 26 срещу 27 януари към силите на двете опълченски дружини се насочват 1-ва бригада на 2-ра дивизия, 26-и пехотен полк и 2-ра и 3-а бригада на Македоно-Одринското опълчение. Рано сутринта на 27 януари българските сили нанасят концентричен удар от всички страни по десантиралите части, а полевата артилерия бие по пристанището и... броненосците. В турските войски избухва паника и те се хвърлят към лодките и корабите. Участта на неуспелите да избягат е безмилостна.

Така само за два дни българската армия печели пълна победа, разгромявайки един армейски корпус и две дивизии. Победата при Булаир обаче не се измерва само с хилядите убити турски войници и офицери. Според мемоари на турски военни сред тях отново е настъпил психологически срив вследствие на убеждението, че дори при огромно превъзходство на силите турски части не могат да спечелят срещу българи. Действително, до края на войната турската армия не предприема активни бойни действия нито при Чаталджа, нито при Галиполи и безсилно наблюдава подготовката ни за атака на Одринската крепост...

[Shelenberg]

Може би тук е мястото да спомена че попаднах на една статия за първата жена света изпълнила бойна задача - Райна Касабова (1.05.1897 г. - 25.05.1969 г.). Едва на 15 г. Райна Касабова става първата жена герой в световната авиация.Подвигъг си тя извършва случайно, като на шега. На 30 октомври 1912 г. на летище Мустафа паша (сега Свиленград) по обяд пристигат две момичета от Първа полева подвижна болница. И едно от момичетата е Касабова. Тя е от стар карловски род. Майка й Мария е кръстена от Васил Левски и после още невръстна му става куриерка. Бащата на Райна храбро се бие на Шипка през Руско-турската освободителна война, вуйчо й Лазар Лилов е обесен от турците.
На летището Касабова се заприказва с летеца Стефан Калинов, наричан Черния принц. Той е качва на неговия биплан "Воазен" и тя остава много очарована и казва че се седи много хубаво и че всичко се вижда като от балкон. Когато слиза на земята, подпоручик Калинов иска и получава разрешение от Радул Милков да я "разходи" из въздушните простори над Свиленград.
Друг летец - Никифор Богданов, загръща кандидат-пилотката с коженото си палто, снабдява я с пасмантон (това не знам какво означава) и очила. Механикът Илия Младенов взема скришом две връзки позиви , навити на руло, и ги мушва под палтото на настанилата се вече в самолета Райна. Обеснява й как да ги хвърли, когато пилотът й даде знак. Когато самолетът отлита вместо за Свиленград Калинов се устремява към Одрин.
След като няма и следа от Черния принц и Райна Радул качва в своя самолет механикът Младенов и двамата отлитат на помощ на Калинов и Райна към Одрин. Двамата преживяват различни премеждия във въздуха и са принудени да се върнат на летището Мустафа паша.
За щастие "Воазен" се завръща след 43-минутен полет. И когато питат Калинов защо се е забавил толкова, той отговаря въодушевено: "Летяхме над Одрин!Хвърляхме позиви! Райна ги хвърли!"
Райна им разказва как са ги обстрелвали турците, как е карала Калинов да вдигне самолета нависоко, за да не се закачат за високите минарета на джамията "Султан Селим". С вълнение натъртва на решителната част - как е пуснала позивите, на които е пишело: "Жертвите са напълно излишни". След огледа на "Воазен" механикът Младенов открива по него много попадения от турски куршуми и шрапнели.
Първата жена, извършила боен авиационен полет остава до края на дните си сама. Черния принц загива при изпитание на българския самолет "Доган" на 15 юли 1915 г. - едва 26-годишен. А Райна доживява дълбока старост - умира през 1969 г. След ковчега й крачи само един човек - ветеранът авиатор Георги Хайверов.

Това беше разказът за Райна Касабова с малки съкращения. И дано никога не забравяме такива герои. Поклон пред светлата им памет.

[Parabellum]

Мдааааааа.Бях я забравил тази история, макар, че от малък знам за нея! Благодаря ти, че ни я припомни!
Само ще добавя, че самолетът "Доган" с който загива Калинов, е негова конструкция! По-точно копие на "Воазен" с малки подобрения!

[Matrosov]

Днес има статия точно за "Червената стена"
=======
На днешния ден през 1917 г. нашата армия за първи път използва огнепръскачки
Червената стена е македонската Шипка
От 6000 французи, намиращи се на легендарния връх, оцеляват 261

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля, и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии. До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно- разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията. Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна. Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба. Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.
===
Наистина е много жалко, че тези епизоди от нашата история остават неизвестни. Може би остават в сянката на Шипка, Сливница и Одрин. Не искам да си мисля, че някой съзнателно е искал или иска да ги омаловажи.

[Parabellum]

Добре че от време на време някой се сеща да ни припомни тези велики събития!!!Браво Матросов!!!!

[Imperial]

ами да, щото ти сега ше се затриеш

[Parabellum]

Не ми дават да се доближа до Пс-тоооооооо :cry:
Ей случих на жена!

[Шовинистъ]

Каквото и да кажем,за Балкансите воини,ще е малко!
Всяка БЪЛГАРСКА битка/разбирай победа/ е пропита с героизъм!

В тези воини показахме,че сме номер едно в света като Армия,използвахме самолета за пръв път във война,смачкахме вероломните съседи/Сърбия и Гърция/ и въпреки всичко загубихме...

СЪЮЗНИЦИ РАЗБОЙНИЦИ

Поехме ний ръка на брат,
У вас душа се крила ад,
Привичка на разбойник стар,
Погазил име, чест, олтар!

Съюзници-разбойници,
Коварни, подли и без срам,
Обрахте ни, ограбихте
Отечествения наш храм!

Не хора сте, демони вий,
У вас престъпността се крий,
Загнездила се здраво днес;
Вий рожба сте на злоба, бес!

За сатанинския ви план
О, подла, завистлива сган,
Помнете, сметка ний държим
И люто ще си отмъстим

[gollum]

Знаете ли, вече го споменах някъде и ми се прииска да го напиша отново - героизмът като понятие не зависи от това дали боя е завършил с победа или не, а още по-малко е присъщ на определна етническа група.
И макар в тези войни да се прилагат и най-вече изпитват някои новости, митът за първото бойно използавне на самолет си е именно това - мит. Въпросното събитие да речем става малко по-рано и не е българско дело (и като знам историята на въздушните бомбардировки през изминалия вече век някак се радвам, че не ние сме били първи).
За митът, че "сме номер едно в света като армия", няма какво да коментирам.
Що се отнася до Междусъюзническата война, ако тя издава нещо, то е най-вече некадърността на тогавашната ни дипломация и държавно ръководство. Бившите ни съюзници действат в съответствие с техните си интереси, така че едва ли биха могли да бъдат наречени "вероломни". А ако това събитие предизвиква силни емоции спрямо текущото население на балканските ни съседи (какъвто подозирам, че е Вашият случай, Шовинист), то това е достойно най-много за съжаление.

[Шовинистъ]

Ами gollum само ще Ви кажа,че сърбите и гърците започват да избиват мирно БЪЛГАРСКО население далеч преди 16 юни 1913.