Балканските войни 1912-1913

[Toshiro]

Сега малко за договора ни със Гърция...
На 16 Май 1912 година е подписан таен "отбранителен договор"между България и Гърция, насочен срещу Турция. Англия играе посредническа роля.Договорът е придружен от тайна военна конвенция, в която се определят военните сили, с които всяка от страните трябвада участва в случай на война с Турция. България предоставя 300 000 свои войници, а Гърция - само 120 000 ( :wall: ).
Следва цитат от телеграма до София, изпратена от делегацията, подписала договора: "Острите противоречия по няколко основни пункта и липсата на време не позволиха да бъде постигнато споразумение за границата между България и Гърция. Тя подлежи на допълнително уговаряне след завършване на военните действия" :tdown
Така териториалните проблеми между България и Гърция не намират никакво разрешение в този документ, като следва да се отбележи, че този въпрос изобщо не е засегнат в самия документ. Така и този договор съдържа в себе си условия за един бъдещ сблъсък на интересите на двете държави, особено при благоприятно развитие на войната с Турция.
Аз само искам да попитам: Тия хора идиоти ли са били или това се дължи само на липса на каквато и да е култура и опит (политически, дипломатически, военен....) ???

[Parabellum]

Originally posted by "Toshiro"

Аз само искам да попитам: Тия хора идиоти ли са били или това се дължи само на липса на каквато и да е култура и опит (политически, дипломатически, военен....) ???

Аз мисля, следното:Това се дължи преди всичко на факта,че нашите дипломати прекалено много са вярвали и доверявали в арбитража на руският цар.
Нека да погледнем кой в този момент стои на престола на Русия-Николай Втори нямащ никакъв политически и военен опит, той токущо е бил загубил Руско-Японската война.Русия отново изпада в политическа криза.
И въпреки, че недостатъците на руската дипломация през 20 век са очевадни,нашите политици се обръщат именно към него,при положение,че вече двата военно-политически блока са оформени и вече се чувстват симпатиите на Русия към Сърбия.
Абе шантава работа :evil:

[Toshiro]

Аз си мисля, Парабелум, че на наш'те им е липсвало малко самочувствие. Не може, след като с огромни усилия страната ни си е извоювала правото да се обяви за независима на 22 септ. 1908г., при подписването на тези договори, отново се поставяме в позиция на зависими от решенията на други държави, които дори дори не са пряко въвлечени в назряващия конфликт.

[Parabellum]

Честно да ти кажа, незнам какво да мисля вече.Едно е ясно.Две дивизии трябваше да бъдат оставени,като резерв в Северна България.

[Mahadeva]

Доста шантава история. Но това, че се поставяме в зависима позиция от други страни, прсто до голяма степен е неизбежно. Проблемът е, че се поставяме в зависими позиции от различни страни, които все пак са с различни политики и то точно в този взривоопасен регион и момент...Така, значи посредник за договора със Сърбия е Русия, а за договора с Гърция - Англия...е, как тогава да има общо споразумение...всъщност теорията ми може и да не вярно, просто питам :o
а тези дивизии, щяха ли да спрат румънците. а и не е ли било грешка, че сме оставили дивизии, които не са се включили още в самото начало на Междусъюзническата...?

[Toshiro]

Виж сега, те грешките не са на военните, доколкото аз съм сведующ по въпроса. Те генералите и войниците са си вършили много добре работата. Въпросът е, че по време на битките с турската армия на "Източният фронт" през Балканската война, не знам дали поради лоша комуникация между командването на фронта и столицата или поради всеобщата изненада, която настъпва след първия пробив, войските нямат заповеди, нито за настъпление, нито за отстъпление. Вследствие на това, те "дремят" 4 дена, докато умниците в София решат какво да правят. Получава се най-сетне заповед за атака, но противника се е укрепил за времето, в което Българската армия бездейства. Има нов пробив на турските отбранителни линии. Историята се повтаря, ние сме изненадани от успеха, и не знаем що да правим...
В софия, Фердинанд, българският владетел, на едно от съвещанията след втория успех задава следният въпрос:
"А ние не можем ли да влезнем в Цариград???" (не претендирам за точност на цитата, така че не ме съдете )
И на практика се оказва, че на може!!! Българските войски са отблъснати и турция минава в контранастъпление. Сключен е сепаративен мир и Турция, като победителка в последната фаза на бойните действия има вече много по-добри възможности за преговаряне, може да се надява на по-благоприятни условия в мирните договори.
България хвърля близо 350 000 във войната с Турция, докато наш'те съюзници нямат проблеми в Македония, където четите се справят с местните гарнизони и установяват контрол. Следват още простотии и се стига до Втората Балканска война, в която нашата армия влиза пределно изтощена в бой. И все пак имаме шанс да я спечелим, но поради лошата дипломатическа подготовка на всичките тези събития, Румъния ни "изненадва в гръб"...

[Mahadeva]

Не, мисълта ми беше, дали използваме всичко във войната със Сърбия и Гърция или първоначално си запазваме бойни части, които не водят военни действия и се включват по-късно?

[Toshiro]

еми виж по-предните ми постове. Там пише колко мобилизираме. Ако знаеш колко е потенциала на БГ по това време, ще можеш да се ориентираш...

[gollum]

Намесвам се съвсем за кратко - България е държавата, която най-много надхвърля мобилизационния си потенциал през Балканските войни и след това - през ПСВ. Никоя друга държава не мобилизира такъв оргомен ресурс (имампредвид - като процентно съотношение). Така че това надхвърляне и пренапрягане на силите на нашия социум (далеч над реалните възможности) има доста негативни последствия след това - и демографски и общи (може да се каже, че много дълго време след това българското общество изпитва едни или други негативни влияния, макар да е трудно да се посочат и проследят - няма качествени изследвания по въпроса).
Така че - да, не само използват всичко, но и много надхвърлят границата на това "всичко".

[Mahadeva]

Е, както и да е, ще проверя, защото ме гони някакъв спомен, че не хвърляме всички дивизии срещу Гърция и Турция...но иначе, да съгласен с Голъм, но пък благодарение на тази мобилизация постигнахме и успехите във войните (имам предвид военните успехи)...а, мнението ми за войната си го знаете...скоро четох в една интересна книжка на Marc Mazower - The Dark Continent, че най-голямата сексуална катастрофа в историята била Първата световна война( това изявление обаче е било преди Втората... )

[Toshiro]

Наистина е така, Голъме!!! Просто България се хвърля с всички сили, но й пречи слабата подготовка от гледна точка на дипломатическо урегулиране на последвалите военни действия и взаимоотношения между балканските държави. Каквото и да си говорим обаче, изводът, който се налага е един: С некомпетентите си и необмислени решения нашият цар Фердинанд обрича каузата на неуспех и оттам нататък, нещата се развиват лавинообразно - национали катастрофи и ново, непоносимо бреме за България, което обрича страната ни, народа ни и управляващите на едни последвали реваншистки настроения и оттам действия, които от своя страна не водят до нищо добро[/siz].

[Parabellum]

Това е доклад от комисията Каренги за Втората Балканска война


Войната започва по начин, който може да се окачестви във висша степен като жесток. Първият удар е особено свиреп и кръвопролитен. Неговата цел е да реши съдбата на военните действия. Според изчисленията на Сръбския генерален щаб загубите на двете сръбски армии по време на нощната атака (16/29 юни срещу 17/30 юни) възлизат на 3200 души. Почти всички войници и офицери са убити с удар на щик или на приклади, дори и след като са се предали. Г-н дьо Пененрун, който твърди това, продължава с предположени-ето, че тази българска ярост е била умишлена и по нареждане от командващия, който е смятал с това средство да предизвика ужас, чрез който да постигне победа. Според този автор „жестокостите бяха почти винаги извършвани по заповед на офицерите. Техните войници въпреки своята природна грубост се колебаеха да убиват други славяни, който само до вчера са били техни братя по оръжие." Духът на телеграмата, подписана от г-н Савов, която вече ни е добре известна, потвърждава това предположение, тъй като с нея се нарежда на командващия „да повдигне духа на армията" и да я научи „да гледа на вчерашните съюзници като на неприятели". Каквото и да е било истинското положение, публикуваните от нас сръбски документи се занимават почти изключително с тези първи дни на войната, от 17 до 25 юни. Те безусловно доказват, че тази цел е била не само постигната, но и надмината в много голяма степен.

Бихме желали да обърнем вниманието на читателя най-напред върху документи 1, 3, 7 и 10 (приложение Н). В него се дават примери с войници, останали по чудо живи след битките, в който са били ранени, след като са понесли същите страдания, както и техните другари, паднали убити на бойно-то поле. Те разказват за отношението на българите спрямо ранените и говорят за това като жертви. Първата работа на българския войник била винаги да присвой парите и ценностите от тялото, което скоро щяло да се превърне в труп. След като ограби ранения човек, грабителят не е постъпвал по един и същи начин. Опиянението от боя било вече позатихнало. Да го убие ли, или не? Капитан Джурич (приложение Н 2) ни разказа как чул българ-ските войници да разискват помежду си този въпрос и как проблемът за убийството всъщност бил разрешен от офицер. Поручик Стоянович разказва, че след като го ограбили, войниците се приготвили да си тръгват. Тогава един от тях напомнил на другите, че имало още нещо да се върши, и двама от войниците го намушкали с щиковете си, а третият го ударил с приклада си, без да го убие. Друг свидетел, поручик Маркович оживял, след като бил ограбен, тъй като българските санитари, който му задигнали всички ценности, не искали нито да го убият, нито да го закарат в болница, когато той ги помолил. Вместо това те го оставили да лежи в гората в продължение на три дни, докато бил намерен там на 19 юни. Пленници, който не били ранени, също така бивали обирани и след това затваряни с оглед да изтръгнат от тях сведения. (Случаят на Любомир Спасич, приложение Н 3). Някои от пленниците били пускани да си вървят и след това войниците стреляли по тях (Милошевич, приложение Н 4, с). Имало обаче случаи, когато освобождавали тези, който можели да предложат пари, а убивали онзи, който нямал какво да предложи. Цитират се също така случаи, при който цели групи пленници били разстрел-вани след пленяването им. От друга страна, се споменава и един случай, при който няколко ранени пленници не само били отведени до българска болница, но след като там възстановили здравето си, успели да избягат със съучастието на един български подофицер (приложение I 4с).

133

Разбира се, всичко това се отнася само до случаите, когато хората са били в състояние да поразмислят малко и да си направят някакъв извод. Ужасите на самата битка, по време на която хората са надъхани единствено от чувства на жестокост, са страхотни и почти неописуеми. Ние публикуваме най-обикновения случай, описан с пълни подробности в два медицински доклада. Дълбоко впечатление направила смъртта на полковник Аранджело-вич, убит при оттеглянето на българските части (8/21 юли). Тя е описана в едно от първите съобщения за войната. За това впечатление до голяма степен допринася личността на жертвата - офицер, познат и обичан от всички подчинени, награден от цар Фердинанд за заслуги при обсадата на Одрин. фактите по случая разкриват, че полковникът, тежко ранен, но все още жив, е бил доубит с изстрел в тила и намушкан с щик в областта на сърцето. (вж. снимката на г-н Аранджелович в книгата на г-н дьо Пененрун, стр. 292). Както показва вторият доклад, девет войници, убити в схватката на 9/22 юли, са загинали по същия начин. Те били ранени сериозно от куршуми, след което били доубити със силни удари по главата, нанесени с приклад, намушкани с щикове, или простреляни. Има много случаи на ранени сръбски войници, които били промушени с щик, за да се сложи край на живота им.

Но което е още по-зловещо, убиването често пъти се струвало недоста-тъчно за убийците. Те се опитвали да похитят умрелите и да измъчват живите. Тук се натъкваме на истински свирепи и диви действия, характерни за Втората война. Някои от случайте може да са били преувеличени или неточно предадени. Но те са толкова многобройни, че съпоставянето на свидетелските показания е достатъчно, за да докаже тяхната достоверност. Ще ги изложим по реда им в документите, а именно:

1. В битката при Трогарци са намерени сръбски трупове с отрязани членове, натъпкани в устата им.
2. В битката на 17 и 18 юни били отрязани ушите и носът на Анджелко Йонич, докато бил все още жив (Н, I, 2).
3. В битката при Криволак на 21 юни очите на един сръбски доброволец били избодени (Н, I, 4в). 4. На 21 юни езиците на Живойне Милошевич и Божидар Савич били извадени и нарязани на парчета, защото нямали пари да се откупят от пленилите ги (Н, I, 4с).
5. На 19 юни Л. Милосавлевич видял трупа на един сръбски войник с извадени очи (Н, I, 4с).
6. Близо до село Драгово труп на сърбин бил привързан с обръчи към един стълб и после изгорен - видял го ефрейторът Живадич Милич (Н, I, 4с).
7. На 17 юни един сръбски военнопленник бил подмятан във въздуха сред викове „Ура" и бил набучен на щикове при падането си - видяно от Арсен Живкович (Н, I, 4с). Същият случай е описан и другаде (близо до позицията Гарвантои).
8. На 18 юни един сръбски войник бил набучен на кол и изгорен (Н, 1,4с).
9. На 25 юни капитан Спиро Чаковски видял изгорения труп на сръбски войник на север от селото Кара Хазани (Н, I, 5).
10. Капитан Димитрий Чемерикич видял два изгорени трупа, единия близо до укреплението Чобе, а другия край село Криволак (Н, I, 5).
11. Един патрул забелязал на различии места обезобразени трупове с отрязани ръце и крака (Н, I, 5).
12. Обезобразени трупове са намерени на бойното поле. На един от тях била махната кожата на лицето, на друг били извадени очите, а трети труп бил изгорен (Н, I, 6).

134


13. Обезобразени трупове са намерени на позициите между Чобе и Топлика на 24 и 25 юни. На някои от тях били извадени очите, на други -отрязани ушите и носовете, а на някои устата била разкъсана от едното ухо до другото. Имало е и трупове с извадени черва (Н, I, 6).
14. Тялото на един сръбски войник, Марине от Радуевац, било изгорено на позицията при Ческа (Н, I, 8).
15. На един войник били извадени очите при Нирасли Тепе (Н, I, 9)
16. Един български поручик трошел ръце и пръсти с камъни - показанието е дадено от Коста Печанац (Н, I, 9).
17. При Калиманска чука ранените, оставени в село Дулица, били с отрязани носове и уши, с избодени очи и отрязани ръце (Н, III, 7).
Комисията не може да намери достатъчно силни думи да заклейми и осъди тези жестокости спрямо човечеството и счита, че на подобии случаи трябва да се даде възможно най-широка гласност, като се посочат при възможност и имената на виновниците, за да се порицаят варварските инстинкти, които светът единодушно осъжда.
Комисията разполага с по-малко документални свидетелства относно изстъпленията на сръбската армия през време на войната. Отделни случаи, потвърдени от документи и свидетелски показания, показват обаче, че сърбите не са някакво изключение от общото правило, В приложението се намира един протокол, съставен от българската военна комисия, който доказва убийството на петима български офицери: полковник Янев (командир на Шести пехотен полк), поручиците Стефанов и Минков, ветеринарния подпоручик Контев и вахмистър Владев. След като били пленени при Босилеград на 28 юни/11 юли, на полковник Янев било заповядано под заплаха от разстрел да разпореди на българските ескадрони да се предадат на сърбите. Той се съобразил с това искане, обаче заповедта му не била изпълнена. След това петте офицери били изкарани извън затвора и поверени на конвой от 10 сръбски войници, които ги разстреляли, събули ботушите им и ги ограбили. Един друг офицер, доктор Кусев, бил ранен от сръбски войник веднага след като се предал, и това обстоятелство спасило живота му. Един сръбски лекар, г-н Митрович, дошъл да го види. Той изразил стъписването и съжалението си, като го видял в такова тежко състояние, и го завел до сръбската военна болница, намираща се в кметството. Първото оттегляне на сърбите, които по необходимост изоставили и собствените си ранени, спасило този български лекар. Ние имаме неговото показание, което потвърждава фактите от цитирания протокол.

Поведението на сърбите в бойна обстановка се характеризира и чрез свидетелството на български офицер от 26 полк, г-н Димитър Георчев, ранен близо до река Злетовска в началото на войната (21 юни/4 юли). Ето неговият разказ:

Нашите хора бяха дали сигнал за оттегляне. Пропълзях до гъсталака. Близо до мен на малка поляна стенеше един офицерски кандидат от 31 полк. Аз го помолих да не вика, за да не го открият. Така щяха да разкрият и мен. Бил съм прав. Мина един сръбски патрул, забеляза го и го уби. Мен не ме видяха; бях се скрил в един ров. Малко по-нататък, на разстояние от 400 метра, лежеше един офицерски кандидат от 13 полк, Георги Поружанов. Видях как патрулът го откри и го уби. На 22 юни се появиха сръбски болнични коли. Видях ги и им извиках. Сърбите ме запитаха: „Имаш ли пари?" Имах 900 франка и отговорих: „Да." След

135


това хората от линейката дойдоха до мен и един от тях ми взе парите. После ме натовариха на носилка и ме закараха до село Лепопелти.
Тук не предаваме останалата част от разказа на г-н Георчев. След много трудности и след отказа на д-р Вазич от Белград да се погрижи за него, тъй като за този сръбски лекар раненият човек бил „неприятел", г-н Георчев бил отведен до руската мисия и там получил необходимата медицинска помощ. [За отношението на сърбите към ранените български войници вж. също глава V.]
Ако сведенията относно поведението на сръбските войници на бойното поле не са толкова обилии, то българските документи пресъздават една достатъчно тъжна картина за начина, по който те са третирали населението в завзетата територия. И тук обвиненията са взаимни. Ние публикуваме един сръбски документ, (приложение Н, III), който съдържа общо описание на опустошенията по левия бряг на река Злетовска и десния бряг на Лакавица. Документът приписва на българите разрушаването на селата, унищожаването на имущество и насилието върху населението. Това може да се приеме за вярно доколкото се отнася до мюсюлманското население, което съгласно документа е избягало при българското настъпление и се е върнало по-късно заедно със сръбската армия. Но останалата част от населението са били българи и явно е, че не е възможно те да са пострадали от българската армия, освен доколкото едно население в театъра на бойните действия неминуемо страда от войната. В един публикуван от нас български документ виждаме, че всъщност обратного е вярно. Това се отнася до селата, чиито имена се повтарят както в българския, така и в сръбския списък, айв много други села, който сърбите не споменават. Това, което откриваме, е, че населението бяга пред сръбската армия, за да се спаси от насилието и мъстта на завръщащите се турци, или решава да чака съдбата си на място. Показанията на бегълците са твърди и решителни. Може би им липсва достатъчно дистанция от събитията, за да могат да ги преценят съвсем правилно; но това се компенсира от тяхното подробно и дълбоко познаване на местните условия.

Нека тук спрем за малко и да преценим показанията, дадени от селяни, свещеници и учители, чиито имена са познати на Комисията. Навсякъде виждаме, че повторното появяване на сръбската армия дава сигнал за бягство на хората. Вярно е, че понякога сърбите са декларирали намерението си да въдворят „ред и сигурност" и са заплашвали населението с опожаряване и разграбване само в случай, че бежанците не се върнат обратно по домовете си. Някои по-лековерни хора действително се завръщали. И какво става с тях?

Нека припомним обстоятелството, че сръбските войници не се връщат сами. Те се придружават от хора, който познават по-добре селото и неговите жители. Такъв е случаят и с Ранкович, сръбски комитаджия, станал офицер и провеждал пропаганда в полза на крал Петър в същите тези села от месец март насам. Идват и власите (арумъни), който застават начело на администрацията, защото са готови да се наричат „братя на сърбите", при положение че им се даде възможност да се обогатят за сметка на населението. Тяхната формула за българското население (като най-многобройно) е следната: „Досега вие ни бяхте господари и ограбвахте нашите имоти; сега е наш ред да грабим вашите" (приложение Н, IV). Но тук е важно да отбележим, че турците се появявали заедно със сръбската армия, която ги викала на помощ. Едновременно с това тя се е чувствала свободна да ги преследва, когато намери за добре (вж. глава IV). Турците пък искали да си отмъстят за евентуалните грабежи, извършени от българската армия и за насилствените покръствания

136


Фиг. 18. Телата на петима убити български офицери

137

(глава IV). Ето как са се развивали нещата в село Виница (което се цитира в сръбските документи като опожарено и ограбено от българите „по време на тяхното отстъпление"). Влезлите вече в селото сръбски войници започнали да питат селяните „един по един, дали са сърби или българи". Всеки, който отговарял „българин", бил бит. След това командирът на войсковата част подбрал 70 селяни и наредил да бъдат застреляни. Тази заповед била изпъл-нена и в някои други села, но както ще видим, в село Виница тя била отменена и селяните били закарани в Кочани. Българската армия се върнала три дни след завземането от сърбите на тази облает (27 юли), след което отново се оттеглила. Щом опитало сръбския „ред и сигурност", населението „обезумяло от страх пред ужаса от нови мъчения" и напуснало селото, но старите хора останали. Те видели разграбването на всички магазини и къщи, принадлежа-щи на сърбите. В приложението се дават имената на хората, убити или измъчвани, за да им бъдат взети парите, както и на изнасилените жени от Виница.

В село Блатец историята се повтаря. Турците изобличили „подозрителни" българи. Според друг един свидетел те ги сочели като „богаташи". Дванадесетина от тези българи били хвърлени в затвора. Турците извадили очите на едно момче, за да го накарат да каже къде има пари. Друго било хвърлено в огъня по същата причина; цели квартали били ограбени и опожарени. След това извели „заподозрените" вън от селото. Офицерът викнал:
„Който иска, нека бяга!" Войниците започнали да стрелят по бягащите и ги избили до един. В село Безиково има дванадесетина души убити, едно дете на година и половина е изгорено живо, три жени са изнасилени, две от който са умиращи; 60 къщи са опожарени, също така и реколтата, а добитъкът е откаран заедно с похитителите. В село Градец, където сръбската кавалерия обещава „ред и сигурност", останали само няколко старци да посрещнат войниците. Повярвали на обещанията на сръбските войници, 50-60 селяни се върнали. Тогава по изрична заповед на сърбите турците нахълтали в къщите, хванали между 60 и 70 мъже, извели ги вън от селото и ги намушкали с ножове сред отчаяните писъци на жените, следващи своите съпрузи. Турците взели своя дял: подбрали си три млади момичета и с песни и викове си ги завели в своето село. На следващия ден село Градец пламнало. След още един ден започнало преследването на бегълците.

Около 300 семейства заминали. Само 9 семейства стигнали Кюстендил. Другите били избити или разпръснати. „Сръбските куршуми валяха като градушка"; мъже, жени и деца падали покосени от тях. В село Лубница сръбските войници поискали пари от съпругата на Тодор Камчев. Тъй като тя нямала, намушкали четиригодишното и дете, както го държала на ръце.

Грабежът е житейски принцип в град Радовиш. Под претекст, че се събират подаръци за Червения кръст, селяните били принудени да дадат по 15, 30 и 45 наполеона, за да се отърват от очакващите ги мъчения. Водачът, който тук посочвал „богаташите", се наричал капитан Яаа, по произход албанец, бивш служител в сръбското представителство във Велес, а сега главатар на банда, покровителствана от военните власти. И нашият свидетел заключава: „В Радовиш сръбските офицери събраха много пари." В околните села също „били изтръгнати много пари от населението". Сърбите съблекли и претърсили една жена за пари, а след това при село Шипковица я изнасилили. В Ново село жените избягали в гората, но останалите в селото мъже били. ограбени. В Ораховица някакъв местен турски първенец от Радовиш поискал

138

да получи своя дял. Той пристигнал придружен от сръбски войници и събрал много пари от жените насила, като им горил пръстите.

Това са фрагменти от мрачната хроника в дните от края на юни (стар стил) на една малка територия, която след това става собственост на окупиращата държава. След завоюването и се възстановява някакъв „ред" и част от бегълците се връщат по своите села. Ще имаме още възможности да се върнем на този „ред", установен по сходен начин в анексираните територии. В момента допълваме следното: страшните неща, описани тук, показват чрез своя ужас абсолютно ненормални условия, които няма как да продължават дълго. За щастие на човечеството, самата човешка природа въстава срещу „ексцесите", наблюдавани при стълкновението между противниците. Докато злепоставя и очерня лицето на другия, всеки от тях вече е очернил своето. След като ги преценихме въз основа на собствените им показания, не се съмняваме, че в нормални времена те биха били по-добри от оценката, която вески от тях иска да даде за другия, а също така да наложи и на нас.

[Parabellum]

Я едно интересно докладче от мен

ОДРИН

Завладяването на града
Българското управление
Последните дни на окупацията



На Комисията бе предоставена възможност да изследва жестокостите, приписвани на българите, след като са превзели Одрин. На 20 август 1913 година „Daily Telegraph" публикува голям материал, изпратен на вестника от г-н Ашмийд Бартлет и отпечатан под впечатляващото заглавие „Страховит доклад на руски служител". На 26 и 27 август същият доклад се появи в Цариград в „Le Jeune Turc", официалния орган на т.нар. „Комитет за единение и напредък". Тъй като тази втора публикация включваше подробности, пропуснати от вестника, то информацията в „Le Jeune Turc" явно беше оригиналната. На 28 август „Le Jeune Turc" разкри източника на своята информация в резултат на одно неофициално руско опровержение от 27 август, поместено в „La Turquie". Неофициалният орган на руското посолство в Цариград декларира следното:"Ние сме упълномощени да изразим категорично опровержение на информацията, поместена в „Daily Telegraph" и въз-произведена в „Le Jeune Turc", която се приписва на някакъв руски служител. Никакъв руски служител не е бил упълномощаван да извършва проучвания в Тракия и Одрин или да получава каквато и да е информация: следователно никой не в състояние да направи такъв доклад. Нито пък руските консули са регистрирали фактите, споменати в „Daily Telegraph". В отговор на това опровержение, което положително произлизаше от руското посолство, „Le Jeune Turc" заяви, че въпросният документ не е бил съставен от руски служител на действителна служба, а от бившия генерален консул Машков, който всъщност е бил кореспондент на „Новое время". Трябва да се допълни, че телеграфният „доклад" на г-н Машков е бил отхвърлен от неговия вестник и че според изказването на колегите му от печати в Цариград разноските за неговата телеграма, които възлизали на над 150 турски лири, били възстано-вени от „Комитета за единение и напредък". Самият вестник „Le Jeune Turc" заяви: „Г-н Машков несъмнено се е опасявал, че вестникът („Новое время") като изключително българофилско издание [Това съвсем не отговаря на действителността.] може би няма да публикува резултатите от това осемдневно изследване в Одрин и затова е изпратил екземпляри от него на председателя на Министерския съвет и на външния министър."
Естествено е истинността на документа, който направи много дълбоко впечатление в Европа, да се приема с предубеждение поради неговия произ-

104

ход и история. Все пак тези съображения помагат да се разбере духът, в който той е съставен. Един от членовете на нашата балканска Комисия отиде в Одрин, за да проучи информацията, добита от г-н Машков. Той успя да се свърже с повечето от източниците, от които тази информация е била извлечена. Тези източници повторили пред него дословно всичките факти и изказвания, съдържащи се в доклада на г-н Машков.

Изглежда, истината е такава: г-н Машков действително нищо не е съчинил и нищо не е прибавил към информацията, която е могъл да събере в Одрин, той всъщност се е предоверил на явно предубедени и пристрастии източници, тъй като гръцкият език е бил средството за получаване на неговата информация. Членът на нашата Комисия направи всичко възможно да не ограничи своего проучване до това средство, т.е. до гръцкия език. В допълнение към получения дълъг списък от официални български показания от лицата, отговорни за управлението на града по време на неговата окупация, той успя да проведе свои собствени разследвания в Одрин (вж.приложение G 3) и да използва показания на турски военнопленници в София, събрани от друг член на нашата Комисия (вж. приложение G 2). И така, без каквото и да е намерение да бъдат реабилитирани българите, той успя да установи фактите по един по-безпристрастен начин, отколкото е могъл да стори това г-н Машков, който бе известен като много изявен служител в руското консулство в Скопие преди 15 години.

Описанието на случилото се в Одрин се представя в три раздеда: завладяването на града и дните непосредствено след това - 26-30 март 1913 година; българското управление на града през време на окупацията; последните дни и евакуацията на града - 19-22 юли 1913 година.

ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ГРАДА

Конкретного обвинение, отправено срещу българите през този кратък период, е, че са проявили жестокости срещу турските военнопленници и че са ограбили жителите на града. Категоричного установяване на тяхната отговорност зависи от доброто познаване на положението, съществувало преди окупирането на града. За да хвърлим светлина в това отношение, ще се позовем на един документ, озаглавен „Дневник на обсадата на Одрин", публикуван в самия Одрин с инициалите „Р.С.". Това са инициали на добре известен човек в града, които заслужава пълно доверие. И така, още на 31 януари (нов стил) Р.С. отбелязва, че „гладът е станал още по-ужасен, в някои от бедните квартали на града не се чува нищо друго освен плач на малки деца, които молят за хляб, и плач на майки, които нямат какво да им дадат. Съобщава се от квартала Хилдъръм, че някакъв мъж убил жена си и трите си деца, след което се самоубил. Говори се, че една туркиня, вдовица, хвърлила децата си в Тунджа...". И така нататък. На 12 февруари Р.С. говори за прегладнели войници, „на които е забранено да получават милостиня" и които се молят на минувачите „да хвърлят някоя монета на земята, откъдето те да я вземат миг след това." На 2 март избухва въстание сред населението в Хилдъръм и авторът предрича какво ще стане със следните думи:

„Когато обсаждащите сили влязат в града, ще дойде ден на мъст и репресии". Войниците понякога крадели хляб посред бял ден и дори заловени отказвали да го върнат. Два дни по-късно Р.С. описва как „Покрай нас минават групи от хора, които едва се крепят един друг; на повечето от тях лицата са изпити, а кожата
105
им е със землист цвят - като кожа на трупове; други хора с подути крайници и подпухнали лица едва кретат по улицата. Ще ги видите да дъвчат топки сняг с надежда, че ще могат да залъжат глада си."
И все още близо две седмици трябваше да минат, преди градът да се предаде. На 12 март се случва следното: Един войник, пресичащ моста на Марица, изведнъж се спира, започва да маха с ръце и след това пада мъртъв. Някои мислят, че е бил ранен, но той умира от глад. Носилки с умрели или болни хора се движат във върволица. Докторите предвиждат ужасяваща смъртност веднага щом дойде малко по-меко време. На 19 март: „В болниците смъртните случаи следват един подир друг. Вчера имахме два нови случая на холера." ..."Тази сутрин един нещастен войник бе доведен отровен от това, че пасъл трева. От началото на пролетта имаме много такива случаи." На 22 март: „Нощес имахме пет смъртни случая. В момента смъртните случаи са 50 - 60 всеки ден. Това не е резултат от епидемия, а главно от пневмония и физиологическо изтощение. Много хора са яли нездравословна или отровна храна." И накрая се казва нещо точно за „последния ден на Одрин", т.е. сряда 26 март, деня в който градът бе превзет. Това съобщение има следния текст:
„Улиците и площадите постепенно се изпълваха с окъсани войни-ци с изпити лица, които се движеха мрачно към сборного място или сядаха с пълно примирение по ъглите и покрай стените. Сред тях няма никакво безредие, напротив, те представляват картина на пълна угнете-ност и тъга. ...За разлика от спокойното достоинство на турците гръцката тълпа проявяваше все по-големи низости. Те все още не смееха да се гаврят със своите обезоръжени господари, но започнаха да грабят като луди с викове, удари и ругатни. Турците ги оставиха да задигнат всичко, без да кажат нито дума." [Тези доста дълги цитати от книгата на Р.С. са дадени тук, защото тази книга понастоящем е библиографска рядкост. Впечатленията на Р.С. се потвърждават от друг един „Дневник на обсадата на Одрин", написан от Густав Сирили, ("Journal of the Siege of Adrianople", Paris: Chapelot, 1913 стр. 129-151 и др.).]
Сега остава да съпоставим картината, дадена ни по този начин в доклада на г-н Машков, и сведенията на българските власти относно събитията от времето, когато техните войски навлизат в града, за да можем да видим как различните описания се допълват и потвърждават.
Нека започнем с наистина ужасната съдба на пленниците, затворени в острова на Тунджа, наречен Сарай Ески. Един член на нашата Комисия посети острова. Той видял как кората на дърветата била обелена до височина на човешкия ръст, което е било дело на гладуващите пленници. Той дори говорил на самого място с възрастен турчин, прекарал една седмица на острова и казал, че самият той е ял кора. Едно малко турче пасяло добитък на острова и му казало, че от другата страна на реката е виждало как пленниците ядат трева и възпроизвело движенията им. Генерал Вазов заяви в своего показание (вж.приложение G 3), че е дал разрешение на пленниците да отделят кората на дърветата за гориво - факт, потвърден и от други свидетели, на които може да се има доверие. От втория ден нататък същият този генерал заповядал да се дава по четвърт хляб на военнопленниците, който бил взет от дажбите на българските войници. Това бе потвърдено от майор Митов, който бил натоварен с изпълнението на тази заповед, а освен това тя е вписана в архивите на военния министър (вж.приложение G 5). Още от първия ден победоносните войници споделяли своя хляб с пленниците и с гладуващото население, но трогателни примери като този не биха могли да

106


Фиг. 14. Остров на Тунджа
Дървета с оголена кора, изядена от пленниците

снабдят масата от народа с храна, както не би могла и заповедта на генерала. Поради глада хората са умирали и има основания да се счита, че тези нещастници са продължили да ядат „нездравословна или отровна" храна, за която говори Р.С. Смъртността между пленниците трябва да е била много висока, специално на острова, където на третия или четвъртия ден от обсада-та холерата отново се появила. Има сведения, че са липсвали палатки, но това е вярно и за цялата армия. Освен това фактът, че тези нещастници прекарвали нощта, изложени на бичуващия дъжд и замръзващата кал, сам по себе си обяснява високата смъртност. След като прочетем описанията, публикувани в европейския печат, например статията на Барцини в „Corriere delle Sera" трудно е да се повярва, че изолирането на бодните пленници всъщност е имало онзи благоприятен резултат, за който говори генерал Вазов.

Броят на смъртните случаи е обект на различии изчисления. Майор Митов споменава за 30 смъртни случаи след първата сутрин. Майор Шукри бей, пленен турски офицер, изчислява за вески ден по 100 души; генерал Вазов изчислява общия брой на умрелите на 100 или 200 души. Истинската цифра трябва да е по-висока. Турчинът, разпитан от един член на Комисията, разказал за неговата група от 1800 души, ограничени върху тясно пространство, което той посочил с едно движение на ръката. Според него 187 от тези хора умрели от студ и глад през нощта на 15 март. Трябва да се отбележи също така, че този свидетел поставя болестите на второ или трето място сред причините за смъртността от острова. Както по време на обсадата, главната причина била слабост и изтощение в резултат на глад, чийто мъчителни последици били налице не само през първите дни от последната фаза на битката, за която говори г-н Вазов, но в продължение на месеци. Несъмнено не трябва да забравяме, че вдигнатият във въздуха на мост на Арда, както и унищожаването на турските складове са създали много големи трудности за снабдяването с храна на 55 хиляди пленници и жители на града. Но след като всичко се вземе предвид, остава един факт, който не бива да се отрича, а именно жестокото безразличие към съдбата на военнопленниците. Този факт се потвърждава напълно от показанията на пленени турски офицери в София. Човек следователно трябва да приеме, че е имало много да се желае по отношение поведението на победителите спрямо пленените неприятели. Ня-

107

кои от строгите мерки, за които говорят турските офицери, биха могли да се изтълкуват като основателни предвид на опитите за бягство, извършвани от някои военнопленници. Но това не може да обясни всичко: какво да се каже за победените, които били намушкани с щикове през нощта, а телата им лежали по улиците до обед на другия ден? Или за онзи турски пленен офицер, споменат от г-н Машков, който бил толкова слаб, че не можел да ходи, и заради това бил убит от придружаващите го български офицери? Или за съдбата на един евреин, който се опитал да го защити? Тези факти са потвърдени от запасен офицер Хаджи Али, който бил пленник в София. Г-н Машков съобщава и името на състрадателния евреин Соломон Бехми; цитира и неговите думи, произнесени на турски език: „Грях е, не убивай!" Те били съобщени и на нашия член от Комисията. Хаджи Али познавал убития турчин по име, капитан Исмаил Юзбаши, и със собствените си очи го видял да пада на земята. Обясненията, дадени от генерал Вазов и от баронеса Икскул доказват, че смъртта на 13-те турци, убити в джамията Мири Миран не може да бъде приписана на българите; но показанията на турските войници във връзка с избиването на болни военнопленници на път за Мустафа Паша (дн. Свиленград) сигурно са верни. На въпроса за третирането на военнопленниците ще се върнем в главата на доклада, посветена на международното право.

Една гръцка версия за плячкосването на Одрин, поддържана и от г-н Машков, е несправедлива, тъй като цели да повлияе върху общественото мнение. Като изключим изнесеното от Машков и г-н Пиер Лоти, който чисто и просто повтаря преобладаващия в момента турски вариант без да го провери, почти всички авторитети са съгласни, че плячкосването през дните, последвали превземането на града, е дело на самите гърци - до известна степен на евреи и арменци, но главно на гърци - които просто се нахвърлили върху незащитеното имущество на турците. Цитатите, дадени по-горе от дневника на Р.С., предвиждат това развитие, което напълно се покрива като несъмнено с показанията, събрани от Комисията.

Плячкосването започнало в Одрин преди влизането на българските войски в града и продължило до окончателното му превземане и настаняването на армията. Очевидци описват множество подобни сцени. Голям брой от тези описания се намират в приложението, а броят им е може би много по-голям.
Още при влизането на българските войници улиците били пълни с тълпи от местни жители, които плячкосвали турските обществени здания, отначало военните клубове, а после и частните домове, започвайки с празните квартири на турските офицери. Набързо били изпратени патрули, които обаче се загубили в лабиринта на градските улици. На населението било казано да сигнализира, когато се нуждае от тяхната помощ. Почти всички турци се страхували от репресии от страна на гърците. Патрулите се движели из града и наказвали някои от злосторниците под виковете на турците „Аферим!". Но самите турци казали на г-н Митов, който описва тези сцени: „Вие не можете да бъдете навсякъде и изведнъж." Плячкосването продължило.
Един служител (чието име нямаме разрешение да съобщим) преминавал по улиците на втория ден след окупацията. Джума бей, секретарят на валията, му посочил как от всички страни прииждат тълпи от мъже и жени, носещи откраднати предмети и стоки. Като влязъл в кметството, той поискал патрул и тръгнал заедно с майор Митов. Навсякъде виждали едно и също: непрекъснат поток от жени, нарамили ограбени предмети. Той ги заплашил

108

с бастуна си. Г-н Митов насочил своя револвер. Жените избягали, като захвърлили вързопите си. След като представителите на властта отминали, те се върнали обратно и прибрали своята плячка. Двамата пристигнали в джамията, където населението било складирало своите домашни вещи. Заставайки на вратата, българският офицер заповядал грабежът да спре и граби-телите да излизат един по един. Когато те минавали, той ги удрял с бастуна и с дръжката на револвера си. Жените обаче не се подчинили. Въпреки нанесения им бой с бастуна те не пускали откраднатите предмети. Имало твърде много грабители, както мъже, така и жени, които заслужавали наказание, но поради големия им брой останали ненаказани.

На третия ден вече имало редовно установени патрули. Редът започнал да се възвръща. Въпреки това плячкосването и обирите продължили, макар и под нови форми, съобразени с новите условия. Понякога крадците се преобличали като български войници и след като получили разрешение да влязат в една къща под претекста, че са патрули, те имали възможност спокойно да извършват своя обир. При това положение българските войници от своя страна започнали да следват примера на другите, или по-скоро да си сътрудничат с тях в един нов вид „разделение на труда". Има указание, че патрулите понякога са закриляли крадците при условие, че заделят част от тяхната плячка. Самият майор Митов признал, че доколкото му е известно, самите войници често пъти бивали убеждавани от своите гръцки домакини да участват в тези грабежи, като за целта домакините си служили с най-различ-ни средства, за да ги склонят.

Тук властите трябвало да признаят своето безсилие. Членът от нашата Комисия, който отговаряше за това конкретно проучване, научи за един пленен турски войник, помак, добре познат на едно от чуждите консулства, който получил писмено разрешение да се движи като „свободен пленник"; но когато се опитал да се възползва от това разрешение, бил ограбен на улицата от един от редовните български войници, който взел дрехите и обувките му. Нещастният човек се върнал бос в консулството и по този повод било изпратено оплакване до коменданта Грънчаров. Всичко, което Грънчаров е могъл да направи в случая било да поднови разрешителното на този нещастен човек и да му даде една меджидия от своя джоб, за да си купи обувки.
Грабежите продължили дори в българското консулство в Одрин. На връщане от Лозенград, където е бил временно преместен, консулът г-н Кожухаров заварил сандъците и куфарите си изпразнени. Полицейският началник в Одрин г-н Шопов ни съобщи, че не желаел да проведе разследвания за случая с г-н Кожухаров, понеже се отнасяло за български гражданин. От друга страна ген. Вазов ни каза, че той отказвал да извършва претърсвания на домове, „за да не предизвиква безпокойства на хората", а може би за да избегне и създаването на нови възможности за извършване на грабежи. Самият ген. Вазов споменава, че подобни разследвания все пак са били извършвани, когато се е налагало да се търсят укриващи се войници. Според г-н Митов жалби и искания за разследване завалели като дъжд от ограбваното население, по специално от турците, и то по 200 или 300 оплаквания на ден. При това положение започнали претърсвания на домовете, Които в някои случаи дали отлични резултати. Известно количество стоки, откраднати от турците, се открили у гърците и били върнати на турските собственици. Полицейският началник намерил в общината склад за конфискувани стоки на неизвестни собственици; а г-н Шопов каза на Комисията, че откраднатите стоки били докарани „с препълнени каруци". След това кметството им издало

109

свидетелства, от които да се вижда, че дадени стоки са придобити не чрез кражба, а чрез покупка. Г-н Митов обясни на Комисията, че това се оказало много удачен начин, за да може човек да установи своята собственост върху някои стоки, които действително са били закупени от евреи и гърци, макар и на много ниска цена.
Претърсванията на домовете от своя страна създали друг вид нарушение. Гръцките оплаквания не винаги могат да се приемат за истина, както проличва в един от случаите, цитиран от г-н Машков. В своя доклад той казва:

„Въоръжени с пушки войници задигнали известно количество скъпоценности и ценни антики от двама гърци, братята Александър и Иван Таласинос; те издърпали пръстените и гривните от ръцете на тяхната сестра."

Фиг. 15. Султан Селим джамия. Върхът на един от куполите е пострадал от снаряд.
Много се говорило за ограбването на килимите и библиотеката на прочутата Султан Селим джамия. Сведенията, събрани от Комисията, ни дават възможност да установим истината по този въпрос. Ясно е, че българските власти, веднага щом обстоятелствата позволили това, са взели всички разумни мерки за запазване на джамията и за нейната защита. Не е вярно, че тя изобщо не е била плячкосвана, а и заинтересуваните страни не са твърдели подобно нещо. През началния объркан период това прекрасно здание е служело като убежище и е било натъпкано с покъщнината на нещастни мюсюлмански семейства, които са търсели там защита. Г-н Митов ни разказа как след това тези мюсюлмани прибрали своите домашни вещи и килими, когато напуснали джамията. Г-н Шопов добави, че килимите на джамията ни най-малко не са били повредени, а представителят на одринския военен управител, който придружавал члена на нашата Комисия - натоварен с това

110

изследване, не направи никакви оплаквания по повод на така наречената вандалщина.

Въпросът с библиотеката стои по-иначе. Поради съществуването на отделен вход, който г-н Митов не е забелязал при първото си посещение в джамията, библиотеката цял ден е била достъпна. Когато на следващия ден се върнал в джамията, той видял ясни следи от разграбването. По пода лежали разхвърлени книги; някои от тях били откъснати от подвързията им; било е задигнато всичко, което се е считало като ценност. В Одрин и в София се говореше, че чуждестранни ориенталисти, просветени познавачи на тази литература, са се възползвали от възможността да спасят някои от тези ценни ръкописи и книги, като ги закупят за своя лична сметка. Ако сега, след като опасността от разрушаване на джамията е отминала, тези щастливи собственици възстановят всички вещи, които са нейна собственост, то техният жест би бил неоценим. Показанията на баронеса Икскул сочат, че след третия ден на окупацията редът бил възстановен както в джамията, така и в целия град Одрин.

БЪЛГАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

Нека сега оставим настрана другите характерни инциденти, чието изброяване може да продължава безкрайно, и да разгледаме общата критика, отправена към българското управление през четирите месеца на окупацията - 13/26 март до 9/22 юли. Не може да се отрича, че общото впечатление на одринските жителите от поданиците на цар Фердинанд днес е решително неблагоприятно. Представителите на българската власт имат предостатъчно добра възможност да преценят стойността на официално изказаната благодарност от името на разнородното население на града. Няма съмнение, че турците очакват с най-голяма радост отново да минат под властта на своето национално правителство. Както интересът, така и патриотичното чувство винаги са карали гърците да изпитват неприязън спрямо българите. Свидетелските показания на чужденците са твърде разнородни. Г-н Кли-менко, ръководител на руското консулство по време на обсадата, ни упълномощава да заявим от негово име, че до заминаването му от Одрин на 7 април той не е имал никакво оплакване по отношение на режима, установен от българите. Становището на Успенските братя и до известна степен на арменците е също така благоприятно. Документите, от които е съставено приложението към настоящия том, съдържа списък на мерките, взети от българските власти за възстановяване на реда и за задоволяване исканията и правата на различните националности. От друга страна, г-н Гюстав Сирили говори в своя „Дневник на обсадата", че българската администрация създала непреодолима вълна от недоверие и негодувание, което според него се дължи „не толкова на дразнещите изнудвания, които настройвали отрицателно населението", колкото на национализма на българите, на техните усилия да наложат своите религиозни ритуали и своя език. Същевременно г-н Сирили отдава заслуженото на управленския подход, характерен за последния комендант генерал Велчев, за когото г-н Машков се изказва толкова лошо, описвайки неговата система на управление като „желязна ръка в кадифена ръкавица".

Разбира се, компетенцията на Комисията се ограничаваше до регистриране на външните страни на режима. Добре е известно, че кметството е

111

запазило властта си при българското управление и че мнозинството в съвета е принадлежало на различни националности (трима българи, трима гърци, трима турци, двама евреи и един арменец). В сравнение с другите националности турците били по-добре разположени към българската администрация, която ги е предпазвала от грабежи, и затова те често са гласували официално в нейна полза. Гърците, от друга страна, не крият и сега своята враждебност. Забавни истории се разказват за срещи между гръцкия митрополит Поликарп и представители на българските власти, на които митрополитът видимо се разкъсвал между проявите на уважение, полагащи се на законната власт, и неговото вътрешно отвращение. Най-преувеличените твърдения за лошо поведение на българите произхождат от гръцки източници. Взетите от генерал Велчев мерки са естествен резултат от юначните настроения, обхванали отново покорените или вражеските народи в края на окупационния период. Г-н Богоев действително ни заяви (приложение G 5), че генерал Велчев свикал турските и гръцките първенци и им заявил, че ще държи отговорен специално гръцкия митрополит в случай на каквото и да е въстание на „младите" гърци. Събитията по крайбрежието на Бяло море оправдават напълно българските подозрения спрямо владиката в Одрин, който би могъл да бъде център на патриотична елинистка агитация, насочена към възстановяването на тракийска автономия.

Раздразнението, породено от конфликта между националностите, подсилено от „дразнещите изнудвания", на които е било подложено местното население, обяснява неговото отношение към българския режим в Одрин. Търговци на едро и на дребно били недоволни от новата организация, прилагана при внасянето на стоки, както и от максималните цени на стоките, определени от българските власти. В приложението се намират изключително интересните обяснения, дадени от г-н Ламбрев по повод на гръцките обвинения по този въпрос. Те описват един много интересен социален експеримент, чиято цел е била да се създаде хармония между печалбите на посредниците и законните нужди на населението.

Оплаквания има и от собственици на къщи, където са се настанили български офицери. Сравненията между българските и сръбските офицери са обикновено неблагоприятни за българите. Дори и приятели на българите признават, че що се отнася до външния вид, сърбите били „по-изискани" и че тяхното държание създавало по-благоприятно впечатление, за разлика от българската „арогантност". Очевидно сръбският офицер е предпочитан като обитател пред неговите български колеги. Наред с това е твърде вероятно през неспокойните първоначални дни на окупацията много хора да са предпочели да имат български офицер в дома си, за да се предпазват от произвола на тълпата и от съмнителната защита на патрулите. В това отношение може би гръцките първенци правят изключение. В някои случаи те са посрещали исканията на квартирните комисии с рязък отказ [Членове на квартирната комисия са били Фуад-бей, кметът (гръцки лекар на име Куртидис), един арменец и един евреин.]. Понякога се налагало срещу тях да бъде приложено насилие. Например, не се е намерила подходяща квартира за генерал Хесапчиев и той се видял принуден след завръщането си от Солун да отседне в хотел „Комерсиал".

Едва ли би могло да се отрече, че е имало случаи, когато заминаващи офицери - и то не само български - действително са вземали със себе си някои „сувенири" от къщите, в които са живеели. Не би било голямо преувеличение да се твърди, че е имало „цели влакови композиции с плячка", които се

112

изпращали в София. Самият г-н Шопов даде пояснения по така наречения „случай Шопов" (приложение G 6) и при необходимост неговите пояснения могат да бъдат потвърдени с показания от турски търговци. Говореше се и за така наречената история на Родригес, австрийски гражданин. Стана известно, че българските власти са обещали една анкетна комисия да установи вината и да възстанови съответната загуба. Говори се, че от една къща в Одрин, от дома на Нисим бен Сусам, са били взети дантели, панделки и дори дамски бални обувки.
Софийският вестник „Дневник" повтаря наивните признания на г-н Ников, български офицер, почитател на ориенталските украшения. В ранните дни на окупацията той видял една стара гъркиня да носи красив стол с изключителна изработка, който бил украсен с резба в ориенталски стил. Всичките мъки и лишения, през които е трябвало да мине в капните окопи през дългите месеци на обсадата, изплували в паметта му и подсилили убеждението му, че има право да притежава тази прекрасна част от мебели-ровката на някоя къща. И така, вместо да занесе този явно краден стол до склада, отворен от г-н Шопов, той го взел от старата жена, която притежавала точно същото право върху този стол, както и г-н Шопов. Такива офицери дойдоха пред Комисията и даваха показания пред нея или правеха публични признания. Разбира се, сигурно е имало и други, които са се въздържали да се явят пред Комисията и да кажат това, което трябва. Килимите от Султан Селим джамия не са били крадени и г-н Шопов ги е купил по съвсем почтен начин. Но един член от Комисията научи, че е имало време, когато цената на килимите била много ниска и че с тези килими в София можели да се реализират „прекрасни възможности".

Говори се също така, че за освобождаването на отвлечени лица се получавали чрез изнудване големи парични суми. Г-н Шопов говори за случая с валията Халил, чиято свобода била осигурена чрез такива средства. Гърците в Одрин твърдят, че той е платил откуп от 40 000 турски лири. Ако действи-телно е била извършена една толкова скандална сделка, тя едва ли би минала незабелязано; ето защо тази история трябва да се прибави към легендите, разпространявани от гърците. Обаче Комисията не би се осмелила да твърди, че не е имало нарушения от този вид, разбира се, в по-скромен мащаб. В Одрин се говори за някой си Хаджи Селим, тютюнотърговец и водач на банда, който в края на краищата бил екзекутиран. Но преди неговата екзекуция някои хора се опитали да го принудят да подпише чек за хиляда турски лири като депозит в Народната банка в София. Хаджи Селим подписал този чек, но в затвора, в навечерието на екзекуцията си, отказал своя подпис в присъстви-ето на прокурора и на директора на Отоманската банка, комуто бил предста-вен чекът.
Тези инциденти са интересни за всеки моралист, който наблюдава пъстрата неразбория от човешки слабости и честни усилия, съвестно изпъл-нение на дълг и престъпления, които сподирят пътя на победителя. Нека оставим преценката им на читателя: но преценка, за която той трябва да вземе предвид изключителните условия, характерни за един голям град в състояние на обсада. На този етап не би могло да се говори за по-късно установеното нормално управление, когато турците се върнаха в града като „трета печеливша страна", когато избухна Втората война след несъгласието между съюзниците и след нарушението на първото споразумение. Засега се задоволяваме да докладваме само за събитията от последния период на българската окупация.

113

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ОКУПАЦИЯТА

На 6/19 юли административните служители в Одрин получават заповед да се върнат в България. Телеграмата е пристигнала в 11.30 часа през нощта; хората не знаят нищо за нея. Посред нощ градината Решадие все още е пълна с хора, които гледат филмова прожекция. Напускането на българите става съвсем ненадейно. Поради тази причина те изоставят своите оръдия, боеприпаси и складове. Това пояснява защо отпадат напълно обвиненията в грабежи и безчинства, които българите били извършили, тъй като самите условия при напускането им правят подобни действия невъзможни. В своята бързина българските власти дори забравят да сменят часовите, поставени пред вратите на някои от къщите под защита. Българските търговци после открито се оплакваха от тайнствеността, с която е било проведено това нареждане на българските власти. Оттеглянето им наистина е изненадало всички.

Властите напускат Одрин през нощта на 6-7 (19-20) юли. Обаче турците не идват. В самия град майор Морфов заедно с неговите 70 жандармеристи, както и комендантът Манов са представители на законността и реда, но на железопътната станция или в квартала Карагач няма никакви официални власти и точно там възникват няколко много неприятни инцидента. Осем военни влака напускат станцията на 7 юли. При заминаването на предпоследния влак мародерите вече са започнали своята работа, поради което от покривите на някои вагони са дадени изстрели срещу тях. В складовете избухва пожар, който според гръцките свидетели бил Запален от отряд български пехотинци, пристигащи от юг по посока към Свиленград. Някои от същите тези войници казали на монасите от местния орден на Успенските братя, че складовете били обстрелвани от селяни, докато по това време българската армия била зад станцията и зад складовете. Според изявления на очевидци войниците запалили казармите, които служели и за арсенал. Във всеки случай няма никакво съмнение, че плячкосването е започнало пред очите на самите българи, докато те са се качвали на влаковете; че то е дело на селяни от Караагач и от съседните райони, Черкезкьой и Долу Джарос; че войниците са се опитали да стрелят срещу тях, но със заминаването на влаковете ги оставили напълно свободно да продължат с плячкосването. Селяните след това въоръжили турските пленници, които работели по линията - очевидно това са същите пленници, за които говори г-н Богоев. През вечерта на 7/20 юли жителите на Караагач са се запасявали с газ, брашно и прочие, взети от складовете.

Времето минава, а турците все още не се появяват. Ето защо българите се връщат сутринта на 8/21 юли и започват да разоръжават турските военнопленници. Сцената, описана от г-н Богоев, когато българите стреляли срещу военнопленниците и убили най-малко 10 от тях, трябва да се е случила именно по това време. Според обяснението, дадено тотава от българския офицер, отговорен за станцията, военнопленниците се опитали да извършат организирано бягство с надеждата, че турската армия вече се намира някъде из Одрин. Когато българите запитали турските военнопленници откъде са се снабдили с оръжие, казали им, че оръжието им е дадено от населението. Българите започнали внимателно да наблюдават жителите на Караагач. Войниците влизали в техните къщи и на обитателите им било заповядано да предадат до З часа следобед всичко, което са взели от складовете. В противен случай то щяло да им бъде отнето насила и щели да бъдат наказани.

114

Същата вечер започват и претърсвания по домовете. Не е ясно как са подбрани тези 45 души, които били арестувани. Един от тях на име Пандели (Панталеймон), всъщност единственият останал жив, съобщи, че неговият 12-годишен син бил взел брашно от склада. Бащата върнал брашното според издадената заповед, съгласно която крадените стоки трябвало да бъдат оставени на улицата, но след това както той, така и неговите другари за нещастие били задържани, за да занесат чувалите до станцията. Пандели описва подробно случилото се, след като занесли чувалите. Неговият разказ е подложен на проверка от члена на нашата Комисия, който го е сравнил с разказите на други двама свидетели, един гъркофил, а другия българофил. Пандели казва следното:

„Вечерта на 8/21 юли тези нещастници бяха завързани на групи от по 4 души, като за целта бяха използвани собствените им колани. Изкараха ги по пътя към Мараша под конвой от 60 войници. Парите и часовниците им бяха отнети, преди да бъдат навързани. Казано им бе, че ще ги водят към България, но когато войниците наближиха моста на Арда, някой им извика: „Бягайте бързо, влакът идва!" Те пресякоха моста и стигнаха до отсрещния бряг. Там бяха наредени в една линия с лице към реката и след това ги блъсваха във водата. Последва една страхотна сцена. Докато нещастниците се мъчеха да се спасяват от това положение, войниците стреляха по всеки от тях, чиято глава се подаваше над водата."
Пандели спасил живота си с едно отчаяно движение. Когато паднал във водата, той успял да се откъсне от колана си и да се освободи от останалите хора, с които бил свързан. Намерил се сам и свободен във водата, той започнал да плува, като от време на време си подавал главата. Насочените срещу нещо изстрели за щастие не го улучили. След това се престорил на умрял и легнал по гръб, а течението го повлякло надолу по реката. За известно време загубил съзнание, след това се намерил закачен за клоните на едно дърво. Пропълзял по обраслия с дървета бряг. Един каруцар го видял и се уплашил от вида му. През нощта успял да се върне обратно в квартала Хилдъръм, където се подслонил в къщата на своя чирак (Пандели е дърводелец в парните мелници в Караагач).
Снимката показва телата на някои от 44-те жертви, извадени от реката след няколко дни. Ужасният епизод не е извършен със знанието на отговорните български власти, но няма никакво съмнение в неговата истинност. Паниката и възбудата в последните часове на напускането не могат да извинят виновниците. Този член от нашата Комисия, който разследва случката на самото място, научил от Успенските братя, че и други хора били арестувани за обири, обаче били освободени, когато пристигнали на железопътната станция, тъй като от вагоните на последния влак започнали да викат към конвоиращите ги войници: „Бързайте, влакът тръгва." Това станало в З часа сутринта на 9 юли.

При това развитие на нещата няма съмнение, че заминаването на българите е станало набързо. Следователно не би могло да се твърди „българите знаеха, че турците ще се върнат, и извършиха пълни приготовления за последното клане", или „предвиждаше се те да избият мюсюлманите, а арменците, които те бяха внимателно въоръжили, щяха да бъдат принудени да избият гърците". Българите не са извършили никакви приготовления за

115


Фиг. 16. Жертви хвърлени в река Арда, където са се удавили

116

своето напускане и „кошмарите", за които се говори в цитата от статията на г-н Пиер Лоти във френския вестник „L'lllustration", изобщо не са съществу-вали освен във въображението на гръцкото население, възбудено от агитаторите. Драматичната картина на „последната нощ",представена по този начин от видния френски писател, издава твърде недвусмислено източниците, от които е почерпан материалът за описанието и. Да вземем още един пример от същата тази статия. Г-н Лоти споменава някакъв млад турски офицер Решид бей, син на Фуад, които бил „пленен" от българите при последните сражения през време на тяхното оттегляне. „Те (българите) избодоха двете му очи, отрязаха двете му ръце и след това изчезнаха. Това бе тяхното последно престъпление".

Няма съмнение, че смъртта на Решид действително е произвела дълбоко впечатление в редовете на турската армия, където той е имал много приятели. Член на Комисията, които разследваше този случай, видя неговия паметник, издигнат по пътя за Свиленград, чието освещаване бе преди известно време. Всъщност турците показаха по-голяма справедливост и правдивост, отколкото техният почитател във Франция. Когато членът на нашата Комисия отищъл в редакцията на B."Tanine" в Цариград, за да провери фактите, научил от специалния кореспондент на този вестник в Одрин, че в бъркотията Решид бей получил смъртоносна рана, от която смъртта му последвала незабавно. Разбира се, обезобразяването е нещо реално. Що се отнася до мъките, на които той бил подложен, това е абсолютна измислица. Дори и хората в Одрин говореха, че са му били откъснати ушите и ръцете, но никой не говореше, че очите му са били извадени.

Описанието, което даваме по-горе за случилото се в Одрин, далеч не изчерпва всички данни и свидетелски показания, събрани от нас. Любознателният читател може да намери допълнителни подробности в приложението, където ще може да прочете и документите, доказващи нашите твърдения. За нещастие по-голямата част от показанията, които успяхме да вземем в самия Одрин, не могат да се публикуват в подробности, тъй като са дадени с условие за поверителност. Но се надяваме читателят лесно да разбере, че именно тези събрани на самого място показания подкрепят останалите, с които Комисията си служи в настоящия доклад.

[Parabellum]

Не е на добро

ПРЕДГОВОР
Необходимо средство за отместване на тежкия камък, затварящ пещерата на робството, е мечът на правото дело, натиснат върху опорната точка на политиката. Българската държава възкръсна из пепелищата на Априлското въстание през 1876 г. и в пламъците на Руско-турската война през 1877— 1878 г., очертала санстефанските предели на освободения народ, но възторгът бе сподавен от скорошна покруса. Ръководени от империалистическите си интереси, западните велики сили стъпкаха безжалостно националните въжделения на българите, разпокъсвайки ги, по силата на Берлинския договор на пет части: васалното княжество България, автономната област Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия — върнати под властта на султана, Северна Добруджа предадена на Румъния, а Българското Поморавие — завзето от Сърбия. Колкото и да бе жесток ударът, понесен в началото на пътя, в българския народ продължи да живее мечтата за цялостно освобождение и обединение. Тази мечта политиците нарекоха „санстефански идеал за целокупна България” или стремеж на всички българи да се съберат „под общ държавен покрив”, докато обикновените хора си пожелаваха „да няма синори в Българско”.

Българският народ никога не се примири с решенията на европейските монарси и правителства, чиито представители зачеркваха върху географската карта съдбините на цели околии, окръзи и области, превръщайки Балканите в „барутен погреб”. Образуваните с възрожденски порив комитети „Единство” подеха отново борбата. Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г. бе безпощадно смазано, но Съединението през 1885 г. възтържествува, защитено героично от младата българска войска. В Сръбско-българската война при Сливница и Пирот се срещнаха със славата онези, храбри капитани, призвани да бъдат генерали в следващата война за обединение.

„Поробените братя отвъд Рила и Родопите” принесоха своя жертвен дял пред олтара на свободата. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) със смелите си действия непрекъснато напомняше за непоносимите страдания. През четническите подвизи и отчаяните атентати до величавото Илинденско-Преображенско въстание в 1903 г., от „пъдарските” Мюрщегски реформи и временното опиянение от Младотурската революция до бързото изтрезняване и възобновяване на въоръжената съпротива българското население под чужда власт изживя мъки, разочарования и надежди. Погледите изпровождаха дългите върволици на бежанците, търсещи спасение в българската държава, откъдето трябваше да дойде очакваната помощ на свободните съотечественици. Разказвайки за ужасите, разпъващи на кръст сънародниците в Македония и Одринско, на 12 февруари 1912 г. началникът на 3-а балканска дивизия генерал-майор Иван Сарафов споделя с брат си Михаил Сарафов, пълномощен министър в Цариград: „Заслужава да жертвува човек живота си, за да даде живот на нещастните живи погребани. В това същото време господин Гешов говори за приятелство с турците, а ти подаваш пръст на най-големия негодяй.. .” [1]. Така се наричаше вече султан Мехмед V.

Участието на България в Първата балканска война е поредица от съдбоносни изпитания. Въоръженият народ надделя над вековния враг, стъпи на върха на славата и възвърна напълно потъпканото от робството си самочувствие. Страховитият вик „Напред! На нож!” отлепваше телата и душите от земята и самосъхранението и тласкаше напред бойците в кървавия двубой между светлината и мрака. Невиждан масов героизъм обзе довчерашните раи, втурнали се на разплата с вековните угнетители. От опълченеца, бутащ волската кола по разкаляните пътища, до генерала, будуващ под огромната отговорност за живота на хиляди войници, се утвърждаваше свободната нация.

За жалост войната продължи със същото ожесточение по страниците на вестниците, списанията, стенографските дневници, брошурите и мемоарните книги, отеквайки разгорещено в читалищата, клубовете и кафенетата. Вината се разпределяше по-трудно дори от наградите. Военачалниците се дуелираха с писалки помежду си „всеки срещу всеки”, както бяха разделени по време на бойните походи. В техните спомени могат да се намерят важни директиви и оперативни заповеди, както и да се узнаят различните гледни точки по тяхното изпълнение [2]. Добросъвестното изложение на фактите се допълва от описания на напрегнатата обстановка, при която се замисляха победите в Главната квартира и в щабовете на армиите и дивизиите.

Мемоарите на политическите дейци и дипломатите са по-малко откровени, зад стилово изтънчените редове понякога се крият далече стигащи намерения. За разлика от военните кръгове тук разпределението не е по фронтове, а според двата основни лагера — управници и опозиционери. Представителите на различните политически партии прилагат и своеобразни начини при подбора и тълкуването на документите. Главният недостатък на инак привлекателните със заглавията си спомени е предумишлената им едностранчивост, сочеща винаги виновниците на отсрещната страна [3]. Ако не достигна прозорливост и се допуснаха фатални грешки, то поне трябваше да се прояви доблест да се признаят и извлекат поуките [4]. В случая не можа да се използува компромисният подход „истината е някъде по средата”. Полюсите на тълкуваната по-своему истина са толкоз противоречиви, че се стига до взаимно отричане. Забележително е, че лагерите на военните и политиците се сплотяваха, когато заставаха професионално солидарни един срещу друг. Но така изглеждаше само на пръв поглед, понеже генералите, макар и да не членуваха в определена партия, бяха свързани или съчувствуваха на определени политически среди. Признаците „филства” и „фобства”, позабравени в устрема към националното единство, напомняха за себе си при изявите на външнополитически предпочитания към надеждната велика сила. Парливата точка, около която се развихряха споровете между висшите военни и държавниците, бе въпросът за пропуснатите възможности. Генералите заявяваха, че армията постигна блестящите победи на бойното поле, останали непълно и несвоевременно използувани на зелената маса, а бившите министри им възразяваха, че хората с пагони са подкопали моста към бързия мир с атаката на Чаталджанската позиция [5]. И всички заедно, разбира се, след абдикацията на Фердинанд хвърляха почти цялата отговорност върху царя, който не ги удостои с писмен отговор.

Още по-трудно се проправя пътят към истината в объркващия лабиринт на десетките политически брошури, издадени скорострелно от централните бюра и дейците на буржоазните партии. В дълбоката незарастваща рана ровеха и обществено влиятелни личности, стремящи се користно да впрегнат острата болка от последвалата национална катастрофа в боричканията за докопването до властта [6]. Острастената размяна на жигосващи обвинения със знаците на „герои или предатели” страдаше от нарочно опростителство, което потулваше всичко неприятно за заинтересованите критици [7]. Когато еднопосочните упреци се редуват с прозрачни опити за пълно самооправдаване, не може да се преодолее съмнението в добре измислена неискреност. За изследователя е препоръчително внимателното използуване на тези инак пламенно написани защитни и обвинителни речи. Латинската поговорка „За мъртвите или добро, или нищо” не важи за отговорните държавни мъже и военачалници, особено за свързаните с народните крушения. Същевременно е необходимо да се бди да «е се допуска несправедливост срещу беззащитните мъртви.

До социалистическата революция изследването на Балканската война се съсредоточи във Военноисторическата комисия при Щаба на войската, която разви извънредна полезна дейност по събирането на архивни документи, обнародването на спомени и издаването на отличаващото се с изворовата си стойност сп. „Военноисторически сборник”. Като значително постижение може да се изтъкне написването на седемтомния колективен труд, плод на целенасочена и дългогодишна работа [8]. Авторите са както участници във войната, така и историци, съчетание, притежаващо предимства и недостатъци. Близостта до събитията придава свежест и съпричастие на изложението, обаче съдържа риска да се затъне в описание на подробностите [9]. Броят на монографиите е малък, та се налага да се прибавят и някои заглавия от категорията документирани спомени с опит за изграждане на собствена концепция [10]. Макар повечето автори да не са професионални историци, те оставиха книги с непреходно значение, будещи непрестанен интерес.

Марксистката историопис е представена с трудове, в които се полага старание за осветляване на повечето от страните на сложното обществено явление, наречено война. За пръв път се прилага класово-партийният подход, изобличаващ и късогледството на управляващите кръгове, и греховете на опозицията, и намесата на империалистическите, сили, печелещи от противоречията между балканските държави [11]. Единодушно призната за справедлива и освободителна, Балканската война се пресъздава като народна, изведена до победен край чрез жертвоготовността и героизма на войниците. Съвсем обосновано тя е разгледана като коалиционна, а обяснението на отделните военни операции е задоволително [12]. Интерес представляват и трудовете, отразяващи вътрешнополитическите условия в България и влиянието на външните фактори [13]. Авторът на тази книга също е разработил редица въпроси по темата [14].

Недостатъците се забелязват в сравнително ограничената по ширина и в дълбочина изворова основа, прилагането на черно-бялата схема, вместо да се употребяват разнообразните оттенъци на всички цветове, често повтаряните предубедени оценки на „отречени” от традиционните схващания личности, непоследователното разбиране на войната като последно средство за решаване на националния въпрос. Среща се предоверяване на вестникарски сведения и разпространени легенди, не се подчертава заслужено водещата роля на България в Балканския съюз и твърде подранилите противобългарски действия на Сърбия и Гърция, нито пък се разкрива напълно отрицателното влияние на заплахата от Румъния, а се допуска и удобното делене на „добри” и „лоши” велики сили.

Балканската война, наречена от В. И. Ленин „нова глава в световната история” [15], привлече вниманието на съвременници и изследователи от много страни. Политици и дипломати отразиха кървавия сблъсък в югоизточния кът на Европа като съдбоносно въведение към Първата световна война, повдигайки крайчеца на плътната завеса, спусната пред тайните кабинети и посланическите конференции [16]. Недоизказаното се съхрани в дипломатическите архиви, чието разкриване изненадва и с богатството си, и с неподправения дух на епохата. За да се потвърди още веднъж изводът, че понякога спомени се пишат не за подпомагане, а за заблуждаване на изследователя. Дневниците са за предпочитане, ако не са ги изгорили, за да напишат свободните си съчинения.

Съветската историография създаде значителни по научна стойност трудове за Балканската Война, особено като се има предвид първостепенната роля на Русия като покровителка на Балканския съюз [17]. Естествено е интересът да е по-траен в страните, които са били съюзници или противници на България. В преобладаващия брой заглавия мястото и усилията на България, изнесла основната тежест на войната, са или подценени и пренебрегнати, или пък се преиначават в неблагоприятен вид [18]. Неписан закон в историята е, че когато умишлено преувеличаваш своите заслуги, неизбежно ощетяваш другия до теб.

Привидно безпристрастни са историците от големите държави, които произнасяха узаконяващото „да бъде или да не бъде”. Представителите на бившите съглашенки Великобритания и Франция се отнасят положително към съзидателното начало на България в Балканския съюз, докато не й припишат греха за неговото по-сетнешно разрушаване [19]. Историците, произхождащи от държави, наследили Централните сили-— Германия до 1945 г. и Австрия до и след Втората световна война, са по-склонни да упрекват българската външна политика в непоследователност и двойственост, защото не променила навреме насочването си от едната към другата група сили. Докато, в трудовете, издадени в Германската демократична република, се търсят преди всичко империалистическите въздействия под девиза „разделяй и владей”, то в тези от Федерална република Германия се шири мнението, че Балканите са „балканизирали” цяла Европа [20]. След като Европа (разбирай — великите сили — б. а.) отдавна се готвеше да посегне към оръжието в името на световното господство.

В предлаганата книга се изследва средищното място на България в Балканския съюз и нейният решаващ принос във войната срещу Османската империя. Външнополитическата дейност е представена чрез проследяване отблизко отношенията със съюзниците, Румъния и великите сили. Подобаващо внимание е отделено на прякото и косвеното влияние на „европейския концерт” (Съглашението — Великобритания, Франция, Русия; Тройния съюз — Германия, Австро-Унгария, Италия) върху развитието на балканската криза. Дипломатическите отношения с Високата порта са разгледани до скъсването им, но и след обявяването на войната не са пропуснати нито преговорите за примирие и мир, нито „тайните мисии” около тяхното уреждане. Сложните ходове са предадени без повърхностно опростителство, поради което не са спестени нужните обяснения. Един пълномощен министър на възлов пост би могъл да пропусне или да извърши важни неща, непредвидени в окръжните директиви на Външното министерство. Разбира се, за това се изисква и творчески способности, и смелост да се поеме отговорност.

Стратегическият разбор на военните операции е направен в тясна връзка със състоянието на международните отношения, защото до голяма степен от развитието на фронтовите действия зависеше успехът или неуспехът на външната политика, здраво обвързана с военната стратегия. Победите осигуряваха провеждането на добра политика, пораженията я довеждаха до вдигане на бялото знаме. Разнозначните прояви на министрите, генералите и дипломатите се отразяваха в отношенията между монархическия институт, Министерския съвет и Главното командуване, трите меродавни фактора във воденето на войната, разполагащи с големи права и задължения да поемат падащите им се отговорности. Някои от въпросите вече са задавани, други се поставят за пръв път откровено и парливо, за да последват отговори, опрени на съществуващите доказателства.

Преди всичко авторът се стреми да избегне еднопосочното търсене на историческата истина. Като започва от управляващите кръгове в България, той се обръща за сравнение с действията на другите балкански държави и преминава към балканската политика на великите сили. Редица погрешни стъпки, предприети в София, се предизвикваха от предварителните решения, взети в съседните балкански столици, и от ожесточените разногласия между великите сили. Българската дипломация трябваше да преодолява пречки, създавани от съюзници и противници с упорита последователност. Непреодолимите и опасни препятствия бе за предпочитане да се заобикалят, и то по-отдалече, с по-малко героизъм, но с повече предпазливост и хитрост. Висшето командуване обаче и в политиката залагаше вместо на обхода — на фронталната атака.

Когато историкът се задълбочи в някой спорен въпрос, неизбежно възникват допълнителни въпроси, на които също е необходимо да се намерят верни отговори. Така усложнено, изследователското търсене на историческата истина може да се увенчае с известен успех само ако се вземат предвид последователно различни гледни точки, за да се покажат събитията от всичките им страни. Всеки прибързано направен извод въз основа на спомени, оставени от преживели войната участници или извлечени от сборници подбрани документи, отдалечава от възможно най-вярната представа за и без това постоянно отдалечаващото се минало. Архивите са запазили противоречиви свидетелства. Тук авторът прониква без никакви предубеждения от прочетено или чуто, взира се внимателно в пожълтелите листа и избледнелите снимки и се пренася мислено в онези съдбоносни години, запазвайки същевременно оценъчното разстояние на изследователя. Най-трудно се „влиза в положението” на политиците и пълководците, като се озовеш въображаемо сред дипломатическите схватки в привидно тихите зали и кабинети, а после усетиш мириса на барута по гърмящите бойни полета, без да напускаш височината на наблюдателния си пост, предложен от натрупания през изтеклите десетилетия опит.

Поднесеният на вниманието на читателя труд е написан през привличане на разполагаемите и достъпни извори, които могат да хвърлят обилна светлина върху историческата сцена. Най-подробно са използувани фондовете на Архива при Министерството на външните работи и тези на Централния военен архив, върху които са опрени трите главни направления на темата — външна политика, дипломация и военна стратегия. Личните фондове на видни политици, дипломати и генерали, съхранявани в Централния държавен исторически архив, Българския исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий” и Научния архив при Българската академия на науките, съдържат ценни сведения извън сдържащите предели на служебната преписка, които могат да изненадат и най-вещите познавачи на събитията. Допълнителни източници за „засичане” на доказателствата от български произход са документите, издирени в Политическия архив на Външното министерство в Бон, Държавния архив във Виена, Архива на Форин офис в Лондон и Архива на Външното министерство в Париж [21]. Авторът се позовава често и на поредиците от документални сборници, издадени в България, СССР, Германия, Австрия, Великобритания, Югославия и Румъния [22]. Текущи данни са извлечени от вестници, списания, стенографски дневници, бюлетини на телеграфни агенции и съобщения на Главната квартира.

Много са страниците в историята, написани с кръв, вечно четливи и четени. Събитията, врязани в народната памет, са незаличими. В случая историкът не е затруднен от професионалния си дълг да възкресява времето и неговите герои, а трябва само да напомня за тях.






--------------------------------------------------------------------------------

1. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 80.

2. Вазов, Г. Спомени от Балканските войни. С., 1929; Димитриев, Р. Трета армия в Балканската война 1912 г. С., 1922; Иванов, Н. Народната партия и Балканските войни през 1912—1913 г. С., 1919; Балканската война 1912—1913 г. Действията на 2-ра армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924; Лазаров, В. Българският гарнизон в Солун през 1913 г. С., 1929; Фичев, Ив. Висшето командуване през Балканската война 1912 г. От началото на войната до Чаталджа включително. С., 1927; Чаталджа. Тактическа студия. С., 1930; Балканската войка 1912—1913. Преживелици, бележки и документи. С., 1940; Ценов, П. 40 години на служба в артилерията. С., 1933.

3. Гешов, Ив. Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи. С., 1914; Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915; Донев, Ст. Моите аудиенции при Николай II, Сила, 1922, ¹ 19—20, с. 6 — 11; Балканският съюз, Родина, 1939, ¹ 2, с. 51—61; Примирието в Чаталджа на 20 ноември 1912 г., пак там, ¹ 3, с. 94—106; Лондонската конференция през 1912—1913 г., пак там, ¹ 4, с. 20—40; Акцията ми в Пеща през октомври 1912 г., пак там, 1940, ¹ 1, с. 65—81; Генерал Ив. Фичев. Балканската война 1912—1913 г. Рецензия, пак там, ¹ 2, с. 178—173; Моята мисия в Крим през 1912 г., пак там, ¹ 3, с. 123—133; Моето участие в преговорите между България и Румъния през 1912—1913 г., Отец Паисий, 1940, ¹ 9, с. 413—426.

4. Бобчев, Ст. Страници из моята дипломатическа мисия в Пегроград (1912—1913). С., 1940; Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (1911—1913). С., 1917; Маджаров, М. Дипломатическата подготовка на нашите войни. Спомени, частни писма, шифровани телеграми и поверителни доклади. С., 1932; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. Чуто, видяно, преживяно. С., 1929; Салабашев, Ив. Спомени. С., 1943; Тошев, Ан. Балканските войни, т. 1—2. С., 1929—1931; България и нейните съседи. С., 1943.

5. Нашата дума. Възражения на бившите министри Ив. Ев. Гешов, д-р Ст. Данев, Т. Теодоров, М. Ив. Маджаров, Из. Пеев и П. Абрашев срещу обвиненията на Държавния съд от 1923 г. С., 1923; Ников, С. Балканската война. Причини, развой и край. С., 1913; Виновен ли е царят за погрома? С., 1913; Реч от д-р Никола Генаднев, произнесена на 3 ноември 1913 г. С., 1913; Соларов, К. Балканският съюз и Освободителните войни през 1912 и 1913 г. С., 1926; България и Македонският въпрос. Причините на Балканските войни. С., 1926.

6. Балканската война и Земеделският съюз. Факти и документи. С., 1922; Велчев, В. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913; Габе, П. Добруджанският въпрос в неговата същност. С, 1925; Материали за историята на Балканската война. Шумен, 1913; Омарчевски, Ст. Балканската война. Нейните причини и последствия. С., 1913; От Берлин до Букурещ. Лъч светлина върху последните събития. С., 1913; Силянов, Хр. Сръбско-българският спор и Русия. С., 1915; Списаревски, К. Кой опропасти България. С., 1914; Шопов, Ат. Балканската война с прибавление на всички договори и конвенции със Сърбия и Гърция. С., 1915; Как ни се наложи Балканската война. С., 1915.

7. Антонов, Д. Катастрофата на България и мнение върху външната й политика. С., 1914; Кермекчиев, А. Как заблуждават народа, или престъпните безумия на Ив. Ев. Гешов и Сие, доказани с исторически документи и данни. С., 1915; Кьорчев, Д. Политика и съюзи. С., 1917; Митаков, Кр. Българо-турската война и заинтересованите държави. С., 1912; Мусаков, И. Причините за трагедията ни. Скици. С., 1928; Ценов, Г. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Историко-политическо издирване. С., 1915.

8. Войната между България и Турция 1912—1913 г. Т. 1—7 С., 1923—1937.

9. Ганчев, Ал. Войните през Третото българско царство. С., б. г.; Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение, т. 1. С., 1919; Студии по нашите войни. Книга първа. Войсководци и войски. Критически бележки и размишления. С., 1930; Атаката на Одрин под осветлението на историята и изкуството. Историко-психологически анализ. С., 1932; Балканската война както е била виждана, когато са се развивали самите събития. По осведомленията на Българската телеграфна агенция, кн. 1. С., 1941; Жеков, Н. Българското войнство 1878—1928. Военнополитически поглед върху развитието и бойните дела на нашите въоръжени сили от Освобождението до сега и тяхното бъдеще. С., 1928; Жостов, К. Действията на кавалерийската дивизия във войната през 1912 г. С., 1914; Кантарджиев, Т. Кратка история на Балканската и Съюзническата войни. С., 1928; Дефтеров, Хр. Балканската война. По дневника на Цензурната секция npи Щаба на действуващата армия. Спомени и документи. С., 1938; Маринов, Ил. Чаталджанската укрепена зона. Условия за нейното преодоляване. С, 1936; Недев, Н. Освободителни войни 1877—1878, 1885, 1912— 1013. 1915—1918. С., 1937; Разсуканов, А. Балканската война. С., 1939; Христов, Ат. Кратка история на Освободителната война 1912—1913 г. С., 1921.

10. Генов, Г. Източният въпрос. Политическа и дипломатическа историч. Част втора. От Парижкия конгрес (1856 г.) до Ньойския договор (1919 г.). С., 1926; Гиргинов, Ал. Народната катастрофа. Войните 1912— 1913 г. С., 1926; Данев, Ст. Най-нова дипломатическа история (от Виенския конгрес до днес). С., 1935; Коларов, Н. Очерк върху дипломатическата история на Балканските войни. Част първа. С., 1938; Кутинчев, Ст. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Бележки и впечатления. С., 1914; Станев, Н. Война за освобождението на Македония. Исторически, икономически и критически поглед. С., 1914; Тодоров, П. Погромите на България. Част първа. С., 1930.

11. Атанасов, Щ., Д. Христов, Б. Чолпанов. Българското военно изкуство през капитализма. С., 1959; Балканската война 1912—1913. С., 1961; Иванов, Ив. Към въпроса за резултатите и изводите от Първата балканска война и оценка на войната, Военноисторически сборник. 1961, ¹ 1, с. 32—45; Косев, Д. България през Балканската и Междусъюзническата война. С., 1948; Косев. К. Подвигът 1912—1913. С., 1983; Лалков, М. Балканската война 1912—1913. С., 1982; Митев, И. Героизмът на българския народ през Балканската война. С., 1958; Молхов, Я. Дейността на Щаба на армията по разработването на оперативния план за водене на война срещу Турция (1903—1912), Военноисторически сборник. 1986, ¹ 5, с. 124—135; Огнянова, М. Балканската война. С., 1949.

12. Българската военна стратегия през епохата на капитализма. С., 1985; Василев, К. Отношението на партията на тесните социалисти към Балканската война, Известия на ВИНД. Т. 37. С., 1984, с. 31—39; Гошев, Д. Нацноналноосвободителната борба в Македония 1912—1915. С., 1981; Илчев, Ив. Външнополитическа пропаганда на българската национална кауза през Балканските войни 1912—1913 г., Военноисторически сборник. 1982. ¹ 4, с. 80—98; Панайотов, Л. Балканският съюз и войната от 1912—1913 г.. Военноисторически сборник. 1982, ¹ 4, с. 3—22; Попов, P., Б., Самарджиев. Проблеми на Балканската война в новата балканска историография, Векове, 1972, ¹ 4, с. 49—56; Сборник материали от научната дискусия, проведена на 13 февруари 1980 г. в Института за военна история при Генералния щаб на тема „За характера на българската армия и на водените от нея войни през периода 1885—1918 г.", Известия на ВИНД. Т. 31. С., 1981; Стателова, Ел. Българо-гръцките политически отношения в навечерието на Балканската война, пак там, т. 37, С., 1984, с. 48—58; Стоилов, П. Някои основни научни проблеми на Балканската война 1912—1913 г., пак там, ст. 38, с. 173—207; Шарова, Кр. Буржоазната историография и участието на България във войните 1912—1913 г., Исторически преглед, 1950, ¹ 2, с. 120—157.

13. Божинов, В. Френската политика спрямо Балканските воини и българското население в Македония, Исторически преглед. 1967, ¹ 6, с. 97—110; Велева, М. Влошаване положението на народните маси по време на Балканската война, пак там, 1962, ¹ 4, с. 32—52; Влахов, Т. Отношенията между България и Централните сили по време на войните 1912—1918 г. С., 1957; Дамянов, С. България във френската политика 1878—1918. С., 1985; Калинков, А. Русия и подготовката на Балканската война, Военно-исторически сборник. 1980, ¹ 3, с. 58—70; Куюмджиев, Б. Дипломатическата и материална подкрепа от Русия на България по време на Балканската война 1912—1913 г. С., 1968; Нойков, Ст. Българската армия в Балканската война 1912—1913 г. през погледа на германския и австрр-унгарския Генерален щаб, Известия на ВИНД. Т. 38. С., 1984, с. 235— 241; Панайотов, Ив. Из руско-българските отношения през Балканските войни 1912—1913 г., Известия на Института по история. Т. 20. С., 1968, с. 53—92; Пантев, Ан., Попов, P., Шарова, Кр., Стателова, Ел., Тодорова, Цв. Външната политика на България и опозиционните партии (1900— 1914), пак там, т. 23, С., 1974, с. 104—148; Шипчанов, Ив. Вестители на бойна слава (военните кореспонденти през Балканската война от 1912— 1913 г.). С., 1983.

14. Марков, Г. Съдбоносните стъпки на България в Балканските войни 1912—1913 г., Исторически преглед, 1982, ¹ 4, с. 103—113; България и нейните съюзници през Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1983, ¹ 1, с. 31—48; Към предисторията на Балканския съюз (март — септември 1911 г.). Военноисторически сборник, 1987, ¹ 6, с. 96—113; Правата и отговорностите на българското Главно командуване в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1981, ¹ 5, с. 17—29; За съгласуваността между външната политика и военната стратегия на България в Балканската война 1912—1913 г., пак там, 1985, ¹ 1, с. 84—96; Добруджанският въпрос на посланическата конференция в Петербург (февруари — април 1913 г.), Добруджа, ¹ 1, Варна, 1984, с. 35—45; The Bulgarian Delegation at the London Peace Conference (December 1912 — May 1913), Bulgarian Historical Review, 1984, No 3, p. 29—43.

15. Ленин, В. И. Съчинения. Т. 18, С., 1952, с. 370.

16. Голц, К. фон дер, Погромът на млада Турция и възможността за нейното повдигане, С., 1913; Дорошкевич, А. Война на Балканском полуострове. От открития военных действий до перемирения. С.-Петербург, 1913; Война на Балканском полуострове. Второй период. Военние действия от ноябрьского перемирия до падения Скутари включительно, Елисаветград, 1913; Имануел, Фр. Балканската война 1913—1913, т. 1—2, София — Солун, 1913—1914; Ламуш, Л. Петнадесет години балканска история (1904— 1918), С., 1930; Мамонтов, Н. С болгарскими войсками от Балкань до Чаталджи. Записки военного корреспондента, Москва, 1913; Махров, П. Балканская война 1912—1913 годов. Общий очерк от начала войни до перерыва мирных переговоров, Севастополь, 1913; Пененрюн, Ал. Балканската война 1912. Походът в Тракия, София — Солун, 1913; Пиленко, Ал. Около болгарской войны. Дневник и сорок девять любительскнх фотографии, С.-Петербург, 1913; Сазонов, С. Воспоминания, Париж, 1927; Сухомлинов, Вл. Воспоминания, Берлин, 1924; Хохвехтер, Г. В огъня с турците, София— Солун, 1913; Шевалье, Н. Правда о войне на Балканах. Записки военного корреспондента, С.-Петербург, 1913; Buchanan, G. Meine Mission in Russland, Berlin, 1926; Buxton, N. With the bulgarian Staff, London, 1913; Grey, Ed. Fuenf und zwanzig jahre Politik 1892—1916, Bd. 1, Muenchen, 1926; Feldmarschall Conrad, Aus meiner Dienstzeit 1906—1918, Bd. 2—3, Wien, 1922; Kokovtsov, VI. Out of my Past, London, 1935; Mach von, R. Briefe aus dem Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1913; Nekludoff, A. Diplomatic Remmiscences before and during the World War 1911—1917, London, 1920; Rohde, H. Die Opetationen an den Dardinellen im Balkankriege 1912—1913, Berlin, 1914; Wagner, H. Mit den siegreichen Bulgaren, Oldenburg, 1913.

17. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок, М., 1972; Бестужев, И. Борьба в России по вопросам внешней политики накануне Первой мировой войны (1910—1914), ИЗ, 1965, т. 75, с. 44—85; Бовикин, В. Из истории возникновения Первой мировой войны. Отношения России и Франций в 1912—1914 гг., Москва, 1961; Буняковский, В. Балканская война. Действия 1 и 3 болгарских армий. Критико-историческое исследование, ч. I, Петроград, 1917; Водовозов, В. Балканская война и Россия, Современник, 1913, ¹ 11, с. 264—271; Владимиров, Л. Война на Балканах, Петроград, 1918; Галкин, И. Образование Балканского союза и политика европейских держав, Вестн. МГУ, Сер. обществ. наук, 1956, ¹ 4, с. 9—41; Гринберг, С. Внешнеполитическая ориентация Болгарии накануне Первой мировой войны (1912—1914). — В кн.: Славянский сборник, Минск, 1947, с. 291—335; Державин, Н. Болгаро-сербские взаимоотношения и Македонский вопрос С.-Петербург, 1914; Жебокрицкий, В. Болгария накануне Балканских войн 1912—1913, Киев, 1960; Болгария в период Балканских войн, Киев, 1961; Жогов, П. Дипломатия Германии и Австро-Венгрии и Первая балканская война 1912—1913 гг., М., 1969; Игнатьев. А. Русско-английские отношения накануне Первой мировой войны 1908—1914, Москва, 1962; История на дипломацията, т. 2, С., 1965; Киктев, А. Из истории образования Балканского союза 1912. — Науч. тр. Киев. ун-та, 1940, т. 1, с. 29—40; Мартыненко, А. Болгария в Балканскому союзу 1912. — В кн.: Усторични звязки славянских народив, АН УССР, Наукови записки, 1956, т. 7; Морозов, А. Политика России и европейских держав на Балканах в период подготовки сербо-болгарского договора 1912 г. — Вестн. МГУ, сер. 8, История, 1973,. ¹ 1; Писарев, Ю. Великие державы и Балканы накануне Первой мировой войны, Москва, 1985.

18. Абаджиев, Г. Балканските войни и Македония, Скопие, 1958; Балканикус, Срби и бугари у Балканском рату, Београд, 1913; Барби, А. Срби под Йедреном, Београд, 1913; Войводич, М. Бугарско-црногорски преговори и споразум 1912 године, Унив. Зборник философског факултета, Београд, 1964, т. 8, с. 741—751; Максимович, В. Српско-Бугарски спор из 1912—1913 год. за Вардарску област, Београд, 1928; Махмуд Мухтар паша, Моята дейност през Балканската война 1912, С., 1913; Попович, Д. Први балкански рат 1912—1913, Београд, 1939; Раткович, Н. Србиа и Црна гора у балканским ратовина 1912—1913, Београд, 1972; Стоянов, П. Македония во времето на Балканските и Првата светска война 1912—1918; Скопие, 1969; Македония во политиката на големите сили во времето на Балканските войни 1912—1913, Скопие, 1979; Тодорович, М. Солун и Балканского питанье, Београд, 1913; Томич, И. Аустро-Бугарска и Арбанаско питанье, Београд, 1913; Чобан Оглу, Поражението на Източната армия; С., 1914; Шериф паша, Няколко мисли върху Турско-Балканската война, Ямбол, 1915; Denkwuertigkeiten des marschalls Izzet pascha, Leipzig, 1927; Drossos, D. La Fondation de L'alliance balkanique, Athens, 1929.

19. Cassavetti, D. Hellas and the Balkan War, London, 1914; Deakin, D. The diplomacy of the Great Powers and the Balkan states 1908—1914, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3; The Greek struggle in Macedonia 1897—1913, Thessaloniki, 1966; Gooch, G. Before the War. Studies in Diplomacy, Vol. 1—2, London, 1936—1938; Hanotaux, G. La guerre des Balkans et l'Europe 1912— 1913, Paris, 1914; Helmrelch, Chr. The Diplomacy of the Balkan wars 1912— 1913, Cambridge, 1938; Hoffman, J. The Austro-Russian Rivalry in the Balkans, Chicago, 1940; Rankin, R. The inner history of the Balkan War, London, 1914; Rossos, A. Russia and the Balkans. Inter-Balkan rivalries and Russian foreign policy 1908—1914, Toronto, 1981; Seligman, V. The Victory of Venizelos. A Study of Greek Politics 1910—1918, London, 1920; Thaden, E. Russia and the Balkan Alliances of 1912, Pennsilvania, 1965; Wedel, O. Austro-German diplomatic Relations 1908—1914, Stanford, 1932.

20. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия до Чаталджанското примирие, С., 1914; Bauer, О. Der Balkankrieg und die deutsche Weltpolitik, Berlin, 1912; Bickel, O. Russland und die Entstehung des Balkanbundes, Koenigsberg, 1933; Giesche, R. Der serbische Zugang zum Meer und die europaeische Krise 1912, Stuttgart, 1932; Hering, G. Die Serbisch-bulgarischen Beziehungen am Vorabend und waehrend der Balkankriege, Balkan Studies, Thessaloniki, 1962, Vol. 3—4; Messier, O. Der Balkanbrand 1912—1913, Leipzig, 1913; Lading, D. Deutschlands und Oesterreich-Ungarns Balkanpolitik von 1912— 1914, Hamburg, 1969; Meyer, A. Der Balkankrieg 1912—1913, Berlin, 1914; Michaelis, H. Die deutsche Politik waehrend der Balkankriege 1912—1913, Leipzig, 1929; Tukim, C. The politischen Beziehungen zwischen Oesterreich-Ungarn und Bulgarien von 1908 bis zum Bucharester Frieden, Hamburg, 1936.

21. Politisches Archiv d. Auswaertiges Amts — Boon (PA. AA.), Akten betrefend den Balkankrieg 1912—1913, Tuerkei 203, Bd. 1—16; HausHof und Staatsarchiv, Politisches Archiv 1848—1918 — Wien (HHStA), PA I Allgemeines, 2. Geheime Akten, 493, Liasse XLV, Balkan-Konflagration 1912—1913, No 1—14; Public Record-Office, Foreign Office — London (PRO, FO), Genera Correspondence after 1906, Political (TO 371) 1582; Archives du Ministere des Affaires Etrangeres de France — Paris (AMAE), Direction Politique et Commerciale, Serie D—38-1 a, Turquie N. S., Vol. 240—270.

22. Балканската война или Руската оранжева книга (Дипломатически документи, издадени от руското Външно министерство, докосващи се до събитията на Балканския полуостров — август 1912 г. — юли 1913 г.), С., 1914; Балканската война през погледа на един французин. Сборник от документи, С., 1977; Българска военна история. Подбрани извори и документи, т. 2, С., 1984; Доклад на Парламентарната изпитателна комисия (ДПИК), т. 1—4, С., 1918; Кесяков., Б. Принос към дипломатическата история на България 1878—1925, т. 1, С., 1925; Красныйа архив. Исторический журнал (КА), т. 8—9, 15—16, Москва — Ленинград, 1925—1926; Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978; Миланов, П. Документи за дипломатическата история на Балканските войни (1912—1913), Известия на ВИНД, т. 38, С., 1983, с. 258—315; Милетич, Л. Документи за противобългарските действия на сръбските и гръцките власти в Македония през 1912—1913 г., С, 1929; Одрин 1912—1913. Спомени, С., 1983; Приложения към доклада на Парламентарната изпитателна комисия, т. 1— 3, С., 1918; Српски извори за историята на македонскиот народ 1912— 1914, Скопие, 1979; Boghitschewitsch, М. Die Auswaertige Politik Serbiens 1903— 1914, Bd. 1—3, Berlin, 1928—1931; British Documents on the Origins of the War 1898—1914 (BD), Vol. 9, The Balkan Wars, Part 1—2, London, 1933— 1934; Die Grosse Politik der Europaeischen Kabinette 1871—1914. Sammlung der Diplomatischen Akten Auswaertigen Amtes (GP), Bd. 33—34, Berlin, 1927; Documents diplomatiques. Les evenements de la peninsule balkanique. L'action de la Roumaine (Septembre 1912 — Aout 1913), Bucharest, 1913; Oesterreich-Ungarns Aussenpolitik von der Bosnischen Krise 1908 bis zum Kriegsausbruch 1914. Diplomatische Aktenstucke des Oesterreichisch-Ungarischen Ministeriums des Aussern (OUAP), Bd. 3—6, Wien und Leipzig, 1930.

[Parabellum]

България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-13

Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски

Тридесет и четири години се бориха българите в Македония и Одринска Тракия, откъснати насилствено от свободната българска държава, в чиито предели отекваха изстрели и стенания. Поколения наред се възпитаваха децата в училищата, войниците в казармите, гражданите в обществото, че ще дойде „денят Х” и ще удари „дванадесетият час”, за да бъде завършено националното освобождение и обединение. Много мъки и страдания се бяха събрали в язовете на народната душа и сега внезапно се отприщиха и втурнаха от височините на юг отвъд Рила, Родопите и Странджа. Свободните четири и половина милиона българи имаха врязана в съвестта си повелята да освободят своите сънародници, милион и половина изнемогващи под властта на султана. Те знаеха от горчив опит, че свободата не е така сладка, както когато е споделена.
Висшето командуване разчиташе на едно духовно оръжие, каквото противникът не притежаваше: „Войната е борба преди всичко на нравствени сили, на война, побеждава онзи, който вярва в успеха, онзи, който вярва в своя морал и своя ум, онзи, който е фанатично обзет от целта, която си е задал за постигане.” Националното обединение бе заветната цел, възвисяваща своите извършители. „Пълното обединение на всички българи” чрез „свещена война” се очакваше с нетърпение от поробените и свободните съотечественици, с безкрайна вяра в нейния успех [1].

На 17 септември 1912 г. в 9.30 ч. Министерският съвет състави два исторически документа. С указ ¹ 5 бе постановено “да се направи обща мобилизация на въоръжените сили”, а с указ ¹ 6 в цялото царство се обяви военно положение [2]. Министър-председателят Иван Ев. Гешов отнесе указите в двореца и се върна в 12 ч. с подписите на Фердинанд. Общата мобилизация бе обявена веднага. По телефона, чрез телеграми и биене на барабана жадуваната вест достигна до всички кътчета на страната. И се стекоха синовете на отечеството в казармите, струпани на покривите на вагоните, с каруци и пеш, с гайди и песни, накичени с цветя като за кървава сватба. Джеймс Баучер отбелязва в дописка до „Таймс”: „Мъже над допустимата възраст, момчета, още незавършили обучението си, мъже, отхвърлени поради негодност да служат, се тълпяха и предлагаха своите услуги... страната се е вдигнала в защита на националната кауза” [3].

По закон мобилизираните бяха задължени да се явят до шест дни в определените гарнизони, а закъсняването с три дни се смяташе за дезертьорство. Увлечени в съдбовен устрем, хората изпревариха закона. Възрожденският огън се разгоря с нова сила, оръжието не достигаше за всички не само поради погрешно направени сметки, а и поради всеобщото желание за личен принос в борбата срещу вековния враг. Вместо очакваните 1200 души допълващите дружини достигнаха 3000 души и се наложи да бъдат връщани доброволци, дълбоко засегнати и с измолваното обещание да ги повикат, „ако стане нужда” [4]. Българският народ преживяваше „звезден миг” от своята изпълнена с върхове и пропасти история.


ХВЪРЛЯНЕ НА ЗАРОВЕТЕ
След вземането на „окончателното и безвъзвратно” решение Гешов помоли Димитър Ризов да напише проект за нотата, която трябваше да се връчи на великите сили и да постави Портата пред избора „автономия или война”, както и да приготви манифеста за обявяването на войната, ако в Цариград не биха поели първия показан път. Пълномощният министър обаче не желаеше да постави като основа прословутия чл. 23 от Берлинския договор, за който „би се уловил с двете ръце” всеки велик везир, за да забави коренното разрешаване на македоно-одринския въпрос [5]. Той състави меморандума като предназначен за великите сили и общественото мнение в Европа, а до Портата според него трябвало да се изпрати само един кратък ултиматум. Проектът нямаше форма на обръщение към „европейския концерт” за подновяване на реформената акция, защото Балканският съюз вече бе станал „нов самостоятелен и решаващ фактор на Балканите, който не се нуждае от опекунство [6]. Ризов използува мемоарите на Андраши и Горчаков от Източната криза през 1875—1878 г., предвиждайки, че Австро-Унгария и Русия ще се явят мандатьорки на силите; следователно предстоеше борба срещу тях „със собствените техни камъни” [7].

По-трудно Ризов написа проекта на манифеста, изливайки трогателно цялата си душа, която раздвоена продължаваше да се измъчва: „Ни на минута не е престанало да ме гризе съмнението, че можете отстъпи пред великите сили, особено сега, когато Англия научи Турция да се улови с двете си ръце за 23-ия член на Берлинския договор и да ви хвърли в очите прашливия текст на статута, изработен от европейската комисия през 1880 г.” Недоволен от „новия фарс”, дипломатическият представител в Рим призова „българския бог да увеличи твърдостта и непреклонността” на Гешов, за да бъде сигурен, че с написаното от него „няма да се палят цигари” [8]. В проекта се изтъкваше, че войната ще бъде освободителна и няма да нарушава статуквото, като се издигна принципът на автономията. С него се припомниха паметните думи на Александър и — „святото дело трябва да бъде доведено до край” [9]. Това програмно изречение допадна на всички и бе включено в съдържанието на манифеста.

Намиращ се в невъзможност да предотврати общата мобилизация, Анатолий Неклюдов предаде мнението на Стоян Данев, че войната може да се избегне „само по един начин” — ако великите сили незабавно заставят Портата да се съгласи на осъществяването на чл. 23 под тяхна гаранция, с назначаването на генерал-губернатори европейци и създаване на международна жандармерия. Но Анатолий Нератов предложи великите сили най-напред да предупредят балканските съюзници да не нарушават мира и да заставят Портата да отмени мобилизацията в Одринско. Той смяташе за достатъчно да се приложи ливанският статут в „Европейска Турция”, което означаваше поставяне начело на управлението лица, назначавани и сменявани само със съгласието на силите. Предвиждаше се образуване на комисии от представители на разните народности със задачата да заседават в центровете на европейските вилаети за разрешаване въпросите на местното управление и самоуправление. Предложението бе насочено преди всичко към Австро-Унгария, която Русия искаше да въздържи от едностранна намеса „в започващия на Балканите смут”. Във Виена бързо се съгласиха на „единодушно действие” [10]. Доста рядко „европейският концерт” биваше толкова единен пред малките държави.

Принудено да мобилизира, народняшко-прогресисткото правителство все още се надяваше да добие „истински мир чрез коренни реформи”. На 18 септември Гешов не можа да сдържи огорчението си: „Крайно тъжно впечатление прави фактът, че великите сили не могат да се съгласят върху реформите и начина за налагането им, а могат да се съгласят да упражнят натиск върху балканските държави, които тъй жестоко страдат от турската анархия. Нека силите гарантират края на тая анархия и тогава да искат да демобилизираме” [11]. Поставеното условие излезе неизпълнимо.

Великите сили бяха изненадани от общата мобилизации на балканските държави, защото за мнозинството от тях Балканският съюз се оказа неочаквано сплотен. Високата порта обаче реши да не се поддава на силния натиск и отговори със същата мярка на 18 септември вечерта. За да избегне войната на два фронта, тя се съгласи да приеме условията за мир в Лозана. Напразно Гешов подтикваше Ризов да положи „всевъзможни усилия Италия да не отстъпва лесно на Турция” [12]. Отстъпките се направиха от страна на Цариград.

Не беше никак лесно на Михаил Маджаров да обяснява на Сергей Сазонов причините за общата мобилизация. На 19 септември ядосаният външен министър припомни: „Сам руският император предупреди Данев, че моментът е твърде зле избран за стълкновение с Турция.” Според него назначаването на чужденец за генерал-губернатор на Македония „е неизпълнима мечта, докогато Турция има сто хиляди войници. Силите разменяли мисли по възможните реформи, обаче това не могло да стане „в един ден”. От Берлинския конгрес изминаха 34 години. Сазонов очерта в мрачни бои близкото бъдеще на България — Сърбия, обезсилена от Двойната монархия, Гърция, негодна да действува, а що се отнасяше до Русия: „Не трябва да очаквате нашата помощ. Всичко вършете на ваш риск” [13].

Настроенията в Балплац също не бяха радващи, понеже общата мобилизация потвърдя на дело съществуването на съюз между България и Сърбия, смятан за „руска работа”. Макар и неизбежна, войната можеше да се локализира, ако и Румъния останеше неутрална [14]. Вилхелмщрасе гледаше по-спокойно на събитията, като препоръчваше великите сили да се занимават повече с въпроса за ограничаването на войната, отколкото с предотвратяването й. Държавният секретар Алфред Кидерлен-Вехтер с престорено равнодушие заявяваше, че „Германия била далеч и една балканска война не я засягала отблизо”. Той преценяваше, че единствен сериозен противник на Османската империя ще бъде България, но и една победа би донесла „само гола слава”, защото силите нямало да позволят промяна на балканското статукво. Според неговото предвиждане началото на предстоящата война щяло да означава края на Триполитанската [15]. Печелеше Италия дори от общата мобилизация на съюзниците.

Реймон Поанкаре изрази пред Димитър Станчов сдържащото мнение — балканските държави да не отиват по-нататък от мобилизацията [16]. Същевременно той сподели на 20 септември със Сазонов мисълта, че Русия и Австро-Унгария в качеството си на най-заинтересовани сили и като представителки на двата империалистически блока трябва да предприемат от тяхно име стъпки на натиск. Руският външен министър прие с готовност да влезе във връзка с Балплац, за да се заяви на Балканския съюз, че „силите не могат да допуснат нарушаването на мира, че те възнамеряват да запазят статуквото и да локализират войната, ако тя се разгори, при което държавите, пристъпили към мобилизация, не могат да разчитат на никакво териториално увеличение”. Сазонов вметна, че посланиците в Цариград ще могат да правят с успех постъпки и пред балканските държави, ако силите бъдат готови да съдействуват за осъществяването на реформите [17]. Не се спомена нищо за дълбочината на реформите, чиято форма вече не задоволяваше потърпевшите.

Спрямо подпитващия български пълномощен министър в Париж Сазонов бе пределно кратък: „Разискват се реформи с желание да няма война.” Това разтревожи Гешов, тъй като ускореното въздействие на силите заплашваше да изпревари ултиматума на съюзниците „и следователно да го омаломощи”. Желаейки „мир с чест”, той призова към бързи и решителни действия в Цариград и в столиците на великите държави. По негово нареждане Станчов се застрахова пред Сазонов, като съобщи „само за сведение, без да искаме ни най-малко интервенция” [18]. Надеждите за предотвратяването на войната намаляваха с всеки ден, понеже силите не можеха или по-вярно не искаха да наложат в Цариград условията на балканските съюзници. Оставаше войната да бъде ограничена на Балканите, без да прераства в европейска война.

Въпреки че Нератов сподели с генерал Стефан Паприков, че още няма нищо положително от разговорите между Русия и Австро-Унгария, в София очакваха скорошен натиск. Поне поведението на Румъния не вдъхваше опасения и според доклада на Георги Калинков: „Тук са много спокойни, засега няма никаква мобилизация.” В румънския неутралитет обаче се долавяше симпатия към Османската империя [19]. Преминаването на държавната граница се забраняваше по заповед и „до второ нареждане” трябваше да се държи отбрана, „без да се влиза в действие с турците, ако те не нападнат”. На 19 септември пограничните роти получиха строга заповед „да не предизвикват турците и да не заемат постове от турска територия, защото войната не е обявена” [20].

В Цариград не можеха да проумеят дързостта на бившите раи. От 19 септември частичната мобилизация прерасна в обща: „Главният обект на войната си остава България.” На 20 септември следобед, изпаднала във фанатичен бяс, тълпа изпочупи с камъни прозорците на българската легация с викове „Долу България!” и „Булгаристан е наш!”, след което направи овация пред румънската легация. Портата бързаше да сключи мир с Италия, за да съсредоточи сили за действия на Балканите и получи обезщетение за финансиране на новата война, която сам Норадунгиян ефенди смяташе „неминуема”. Между управляващите кръгове на Босфора все повече се ширеше „желанието да воюват, като вярваха, че времето е сгодно да омаломощят балканските държави за дълги години” [21]. Великите сили пък се надяваха, че мирът в Лозана ще възпре съюзниците, изправени сами пред империята.

Крал Никола искаше да почне войната на 26 септември [22]. Това щеше да утежни неопределеното положение на неговите съюзници, поради което трябваше да се бърза. Веднага след предстоящото подписване на мира италианският флот напусна водите на Бяло море. Преговорите между Петербург и Виена продължаваха, без да се намери взаимноприемлива формула [23]. Времето не работеше за малките балкански държави, след като бяха решили да поставят ребром източния въпрос. Съсредоточаването на мобилизираните войски по железницата и пътищата започна на 19 септември в 00,01 ч. Фердинанд чувствуваше, че не притежава качества на военен стратег, поради което искаше да повери на генерал-лейтенант Михаил Савов главното командуване на действуващата армия. Генералите Никифор Никифоров и Иван Фичев обаче категорично възразиха против издигнатата кандидатура, предлагайки сам царят да поеме главното командуване, като при неговата особа се образува „съвещателно тяло от генерали”. Гешов ги подкрепи както по партийнополитически причини, така и поради лични — генерал Савов се беше развел шумно с неговата племенница [24]. Срещнал съпротивата на Министерския съвет, Фердинанд реши да назначи генерала за свой помощник, до когото да се допитва относно ръководството на военните операции. Засегнатият кандидат го посъветва да не се натоварва с толкова тежка отговорност, а да я прехвърли върху някой от началниците на военноинспекционните области. Той намираше смисъл в новия пост само ако има възможност да замества главнокомандуващия по решаването на всички въпроси на висшето командуване; в противен случай създаването на двойственост в ръководенето на военните операции щеше да бъде крайно вредно. Царят настоя да не му се отказва сътрудничество и генерал Савов се съгласи да приеме с молба правителството да определи неговите права и отговорности [25]. Фердинанд обеща, но не постави този изключително важен въпрос на разискване в Министерския съвет, тъй като трябваше да се определи и неговият статут на главнокомандуващ.

Гешов твърдеше, че за назначаването на военни лица не се изисквало предварителното решение на Министерския съвет. За генерал Савов станало дума във виенското кафене на 30 май 1912 г., без да се предрешава въпросът. И толкова. Назначаването на един главнокомандуващ обаче трябваше да стане не по доклад на военния министър, а по доклад на самия министър-председател (основан на решението на Министерския съвет), одобрен от царя и с указ на съвета, подписан от монарха и приподписан от министър-председателя и министъра на войната. И понеже не съществуваше закон за Главното командуване, в указа бе необходимо да се посочат правата и отговорностите на главнокомандуващия, защото „няма права без отговорности, но няма и отговорности без права”. Това конституционно изискване оставаше в сила и когато царят сам поемеше главното командуване, тъй като едновременното упражняване на задълженията и като държавен глава създаваше възможности за злоупотреба с властта [26]. В качеството си на главнокомандуващ Фердинанд можеше да превиши правата си на държавен глава по отношение на правителството, което не бе в състояние да приложи действен контрол върху Главната квартира.

Дори генерал Фичев призна, че генерал Савов минавал в обществото „като добър и способен офицер”, макар да имало решаващо значение, че Фердинанд го тачел като „пръв и достоен военачалник в българската войска”. Познавайки заповедническите наклонности и енергията на своя съперник, началникът на щаба взе „тържественото” царско обещание, че генерал Савов „няма да се бърка във висшето командуване”, защото двама началници в Главната квартира „ще бъдат само вредни за ръководството на военните действия” [27]. Генерал Фичев не желаеше да има до себе си пълновластен и годен главнокомандуващ, тъй като смяташе да заповяда от името на военно неподготвения монарх. Най-сполучливата двойка в Главната квартира биха били взаимнодопълващите се генерали Савов и Димитриев, първият като главнокомандуващ, вторият — като негов началник-щаб. Така нямаше да остане място за рискованото новаторско въведение на длъжността помощник на главнокомандуващия.

Ускореното съсредоточаване на войските налагаше да се сформира по-скоро Главното командуване. Войната имаше вероятност да избухне вече 90 на сто. На 22 септември 1912 г. Фердинанд издаде Указ ¹ 1 по щаба на действуващата армия, с който възложи на себе си нейното главно командуване. Той назначи генерал Савов за свой помощник и след това генерал Фичев за началник-щаб на действуващата армия, като му възложи изпълнението на указа [28]. Подреждането издаваше предпочитанието на монарха. Указът излезе, без да бъде приподписан от военния министър. Като главнокомандуващ въз военно време Фердинанд се почувствува силен да нарушава Конституцията от самото начало. Трябва обаче да се отбележи, че назначаването на генерал Савов направи на всички в действуващата армия отлично впечатление поради увереността, че „здрава и сигурна ръка е хванала управлението” [29]. Това признаваха и неговите неприятели.

Генерал Савов обаче бе подведен под съдебна отговорност от Народното събрание, в което сегашните министри гласуваха за неговото наказание. Помощникът имаше слабо място, което Фердинанд възнамеряваше да използува — желанието на бившия военен министър да бъде амнистиран в хода на войната, като се хвърли „було на всичко минало". Царят бе впечатлен от енергичната природа на генерал Савов, който бе дълбоко убеден, че България може да воюва победоносно и при „днешната политическа и материална подготовка” и твърде различен от предпазливия до боязън генерал Фичев. Фердинанд се съгласи да се съберат всички годни под разветите бойни знамена, като дори генерал Анастас Бендерев бе поканен в Главната квартира, макар че го бил „псувал” безобразно. Друг военачалник със слава от Сръбско-българската война бе генерал Рачо Петров, но на него бе отредена скромната роля на военен съветник при свитата на престолонаследника или както той сам се оплакваше, че го направили „бавачка на царските деца” [30].

Фердинанд се изказа за преустройство на правителството, обаче Гешов и Данев възразиха, че в него не бивало да влизат лица, които ще се противопоставят на споразуменията със Сърбия и Гърция и ще предизвикат тяхното недоверие. Опозиционните кръгове не знаеха за направените отстъпки в Македония. Самият генерал Савов признаваше теоретичното положение, че военната политика на правителството определя противника и следователно организацията на армията: „Тя поставя целите пред стратегията.” На свой ред военната стратегия можеше да покаже на външната политика къде да търси съюзници или кои държави да неутрализира. Бедата обаче бе най-вече в липсата на подготвено от мирно време главно командуване. Царят не бе „човек на занаята” и следователно трябваше предварително да се определи генерал—главен инспектор, да оглави действуващата армия [31]. Всъщност никой висш военен в България не бе виждал повече от три дивизии, събрани на едно място, по време на учения. Пестенето на средства водеше до намаляване на необходимия опит във висшето командуване.

Генерал Савов не бе назначен от Министерския съвет въз основа на закона за Главното командуване във военно време, който да уреди отношенията му с правителството. Той не стана орган на правителството, а бе подчинен направо на държавния глава — главнокомандуващ. Като „неотговорен фактор” Фердинанд назначаваше за всеки ресор отговорен министър. Министърът на войната, обикновено сменяван с правителството, отговаряше за управлението на армията в мирно време, а във военно време правителството би трябвало да назначи генерал за главнокомандуващ на действуващата армия, на когото царят да не може да заповяда, без да се посъветва по съдбоносните въпроси. С обявяването на войната определените висши военни щяха да заминат за Главната квартира [32]. След националната катастрофа генерал Савов се оправдаваше, че веднъж назначен по царска воля, трябвало да му се подчиняват безпрекословно като пряко подчинен помощник. Действително в Главното командуване пълно единоначалие не бе постигнато, обаче страдащият от закъсняла скромност „помощник” изпълняваше само онези заповеди, които искаше да чуе.

Народното събрание не бе преживявало извънредна сесия като тази, отворена на 22 септември 1912 г. Фердинанд застана гологлав пред трона и прочете словото си: „Предизвиканата в страната ни обща мобилизация на въоръжените сили направи необходимо и прогласяването на военно положение.” Голямата заседателна зала се огласи от продължително „ура!”. Викаха всички народни представители. Гешов говори за Балканския съюз като за „епохално дело и историческо събитие”, от което ще се черпят „сили и дързост за тежката задача”, за „да се пукне зората на една нова ера в Балканския полуостров”. Александър Малинов искаше да вярва, че правителството е запазило българските интереси, и призова всички да напуснат своите партийни знамена и да застанат смело под националното. Васил Радославов също гласува доверие на управляващите, без да е посветен „в почвата” на новоизградения съюз. Никола Генадиев обяви, че е настъпил „върховният час”, Димитър Тончев призна, че „друг изход няма”, а Димитър Страшимиров изтъкна нетърпящото никакво отлагане освобождение на поробените братя [33]. Опозиционните ръководители проявиха рядко единодушие.

Едничък Янко Сакъзов посочи опасността от тайната дипломация, при която съдържанието на договорите остава скрито за народите, и провъзгласи „война на войната”. Той порица съдбоносната намеса на неотговорните фактори и защити автономията, за да не бъде тласната България в „сляпа улица”. „Недейте си представя, че македонският въпрос е само наш въпрос. Всички знаете, че той е общоевропейски въпрос днес за днес” [34]. Гласът на широкия социалист се изгуби сред развълнуваното народно представителство, което „прие с акламация” указа за въвеждане на военно положение, закона за отпускане на извънреден свръхсметен 50 000 000 кредит за военни нужди и одобри отговора на тронното слово. Изразител на войнственото настроение стана Христо Г. Попов, полкови командир от Сръбско-българската война, който доскоро бичуваше Гешов като „лъвоукротител”, повтарящ думата „мир” и най-сетне изрекъл Крумовото — „На ти секира!” „Сега ще видите кой е българският лъв” [35]! Народните представители се отказаха от полагащото им се възнаграждение, за да закупят един боен самолет за родното въздухоплаване. Вдъхновението, ги издигаше все по-високо.

Партията на тесните социалисти се произнесе против военното разрешение на националния въпрос. Димитър Благоев се опасяваше, че Балканският съюз, „турен на основата на подялба на Македония”, носи „в себе си, в недрата си, в утробата си катастрофата на България”: „Тази война и победоносна, ще свърши безплодно и нещастно за България”, която „ще си изгори пръстите, за да вади кестените от огъня за чужди държави” [36]. Въпреки антивоенното становище на партията много тесни социалисти се наредиха под бойните знамена и се сражаваха храбро за освобождението на измъчените си съотечественици. Ще се позовем на основателния въпрос, зададен в Народното събрание от мобилизирания като запасен офицер Георги Кирков: „Какво по-голямо доказателство искате от това, че ние се бихме на бойното поле?” Васил Коларов потвърди с примера си: „Ние доказахме, че обичаме своето отечество” [37]. Сравнително малочислената работническа класа на Балканите не бе в състояние да обедини балканските държави във федеративна република.

Въпреки обявяването на обща мобилизация военната конвенция между България и Гърция стоеше на равнище преговори между генерал Фичев и кралския представител капитан Йоанис Метаксас. Българското висше командуване се интересуваше преди всичко от гръцкия боен флот, който трябваше да затвори Дарданелите и да осигури господството си в Бяло море, прекъсвайки съобщенията с Мала Азия [38]. На 22 септември 1912 г. военната конвенция бе подписана в София като неразделна част от съюзния договор от двамата военни пълномощници Гешов и Деметриос Панас. България се задължаваше да се притече на помощ най-малко с 300 000 армия, а Гърция — със 120 000. Войските трябваше да преминат границата на Османската империя най-късно до двадесетия ден след обявяването на мобилизацията или при поискване от едната страна. Двете армии щяха да действуват съгласно оперативните планове на своите генерални щабове, които да се осведомяват своевременно по тяхното изпълнение. Главният обект пред гръцкия флот оставаше Бяло море [39].

България се задължаваше да настъпи с голяма част от въоръжените си сили в Македония, но ако Сърбия вземеше участие във войната с не по-малко от 120 000 бойци в Македония, „България можеше да разполага с всичките си военни сили в Тракия”. Ако едната страна обявеше война на друга държава освен Османската империя, то другата запазваше „приятелски неутралитет спрямо своята съюзница”. Без предварително съгласие не можеше да се сключва примирие за повече от двадесет и четири часа, а за влизане в преговори за мир се изискваше писмено съгласие [40]. Гръцкото правителство предпочиташе да действува в Македония съвместно със сръбски войски, понеже щяха да играят еднаква роля в българските земи. Двете страни избягнаха да се обвържат с определени оперативни направления, очаквайки това да реши ходът на войната. Трябваше обаче да се предвиди, че гръцката армия щеше да се насочи не към Битоля и Янина, а към Солун. Народняшко-прогресисткото правителство бързаше да изпревари намесата на великите сили. Гешов прие сръбския проект за колективна нота до Високата порта, след което разговаря с Никола Пашич по телефона на 23 септември и премахна определението „финансова автономия”, а „автономна област” замени с „административна автономия”. Той настоя в Атина да приемат предложения проект, „защото времето минава и нашите грамадни разноски по мобилизацията и възбуденото наше обществено мнение ни налагат едно бързо съглашение с нашите съюзници и една по-категорична и по-сбита формула” [41]. Ламброс Коромилас възразяваше, че не бива да се настройва Европа чрез искане на автономни области, за да не й се покаже, че балканските съюзници не преследват въвеждането на реформи, а разпадане на „Европейска Турция”. Той допускаше и поражение, поради което очакваше спасението в европейското обществено мнение, но при победа предвиждаше присъединяване на освободените земи, налагащо предварително разграничение [42]. Автономията се изхвърляше от дипломатическия речник на гръцките държавници.

Гешов вече губеше търпение и отново нареди на Панчо Хаджимишев: „Настойте най-енергично, като изтъкнете, че няма време за по-нататъшни разисквания.” И без това Портата щеше да отхвърли колективната нота като бъркане във вътрешните работи на империята. В Цариград предполагаха, че главните български сили ще се съсредоточат в района на Ямбол — Стара Загора, срещу които се противопоставяха пет армейски корпуса, готови за действия след петнадесет дена [43]. Норадунгиян ефенди заяви, че Високата порта „не допуща при сегашното положение чужденци да й говорят за реформи, а най-малко преди балканските държави да демобилизират”. Но под натиска на „европейския концерт” на 23 септември османското правителство обяви, че ще приложи законопроекта, изработен от международната комисия през 1880 г. съгласно чл. 23 от Берлинския конгрес. Хюсеин Хилми паша, бивш главен управител на Македония, обаче откровено сподели с Михаил Сарафов, че всяко правителство, което би приело изпълнението на чл. 23, „ще бъде веднага свалено” [44]. Никой не даваше гаранции за въвеждане на коренни реформи. Сблъсъкът ставаше неизбежен, понеже трябваше да се изпревари завършването на противниковата обща мобилизация.

За да се отговореше на съдбоносния въпрос „мир или пойна”, трябваше да се знаят истинските намерения на северната съседка. На 23 септември Титу Майореску избягна прекия отговор — ръководеното от него правителство решило „да определи засега своето поведение от онова на Русия и Австрия”. Ако тези две сили останеха неутрални и войната се локализираше, то Румъния нямаше да мобилизира и „няма нищо неприятелско да предприеме против България”. Но след свършването на войната, когато нейните резултати се обсъдеха от европейска конференция, „Румъния ще предяви своите искания и сметки” към България и съюзниците й. Успокоителното изявление „крайно трогна” Гешов и неговите колеги, за което незабавно изказаха сърдечна благодарност [45]. Управляващите кръгове в Букурещ бяха далеч от безкористното благородство, а търсеха собствената изгода — при поражение на Балканския съюз Румъния запазваше челно място на полуострова, а при победа щеше да придобие, без да пролее капка кръв, земи на юг от Дунава под предлог, че е нарушено статуквото.

Хабсбургската монархия също обуславяше неутралитета си с неувреждане на нейните интереси на Балканите. Съюзът между България и Сърбия заплашваше симпатиите към София да се обърнат в антипатии. На 23 септември граф Леополд Берхтолд изказа пред Иван Салабашев пожеланието „двете страна да демобилизират и България да почака, догдето великите сили се споразумеят с Турция за реформи”, чиято програма не могла да се състави за двадесет и четири часа. Пълномощният министър възрази, че „мирът може да бъде запазен само ако великите сили бързо заставят и насилят Турция да приеме една сериозна програма за реформи” [46]. По този въпрос обаче силите застъпваха различни становища поради техните финансови и военностратегически сметки с Османската империя. Общата мобилизация не се оказа достатъчно силно средство, за да се спре България „на самия ръб на войната”.

След срещата между Сазонов и Поанкаре в Париж на 24 септември двамата приеха последователно Станчов, за да му посочат правилния път. Руският външен министър нарече „необмислено и безумно” влизането във война, от която и с победа не можело да се добие повече, отколкото с мир: „Реформите щели да бъдат в духа на 23-и член и съгласно основава от 1880 г.” Но посланикът Александър Изволски прояви разбиране: „За балканските държави, а особено за България не е вече въпрос иска ли да спре войната, а въпросът е може ли да я спре — това зависи от вътрешните политически обстоятелства, а не от хората” [47]. Станчов запита френския министьр-председател „защо великите сили толкова сега настояват по балканския въпрос, когато нито една балканска държава не се е обърнала към тях”. Отговорът бе недвусмислен: „Европа иска мир и затова прави декларация по своя лична инициатива; тя ще реши реформите” [48]. Нищо не се каза кога ще бъдат наложени на Портата, доказала негодността си да въвежда реформи сама.

Дълги години издиганият като политическа цел чл. 23 вече не задоволяваше българските меродавни кръгове. Ризов предупреди Гешов: „Страшен грях и страшна отговорност ще падне върху Вашата умна, благородна и патриотическа глава, ако склоните на тоя жесток фарс.” Той препоръча да се иска „пълна политическа автономия с европеец генерал-губернатор” под гаранциите и контрола на великите сили: „Инък война предпочително!” Войната се намираше за назряла необходимост — за освобождението на Македония и Одринско и „за създаване от балканския блок нова велика сила, ръководена от българите”. Министър-председателят успокои близкия си съратник: „Не се тревожете. Преди Вие да ме предупредите, аз бях дал на Паприков инструкция за исканията, които Вие сега формулирате” [49]. Реформите все повече се схващаха като удобен повод за война, за да се отбие обвинението на силите в нарушаване на статуквото.

Българското правителство отклони като неприемливо предложението на Елефтериос Венизелос да се даде първо на Сазонов колективната нота, защото руският външен министър знаеше за какво се борят балканските съюзници, „та нотата няма нужда да се бави”, а и „подобна официална постъпка може зле да се претълкува от другите кабинети”. Гръцкото правителство се съгласи да се употреби определението „административна автономия” вместо автономна област, допусна и думата „милиция”, макар да предпочиташе израза „регионална военна повинност”. То възприе да не се поставя в нотата срок за отговор, обаче настоя към нея да се оформи приложение. В противен случай отказваше да подпише нотата и щеше „да предяви самостоятелно своите искания съгласно собствената си формула”. Хаджимишев се съобрази с поставеното условие, тъй като според него „ще бъде печално още отсега да се явиме пред Европа вече разединени” [50].

Посланиците в Цариград намираха обещанието за прилагането на законопроекта от 1880 г. като удовлетворително. Сарафов изказа дългогодишната преситеност от подобни обещания. Уверена в своето военно превъзходство, Портата гледаше да спечели време, докато завърши мобилизацията и съсредоточи необходимите войски в европейските вилаети. Той осведоми правителството за вероятното разпределение на въоръжените сили: „Тук всички вярват, че сама България ще понесе всичките тежести на войната.” Норадунгиян ефенди не скри, че „България е единствената сериозна противница” [51]. Но на българската армия не бе съдено да даде първите изстрели на войната.

Крал Никола бързаше да скъса дипломатическите отношения с Османската империя. Гръцкото правителство обаче поиска балканските съюзници да започнат войната заедно, което се подкрепи и от Белград. Но кралят заяви на двамата съюзнически представители, че „не е вече господар на положението”. Недялко Колушев се въздържа от съдействие, понеже „този отговор се основава на позволението, което България му даде”. Войната се сметна за неизбежна, оставаше да се реши кога точно да започне [52]. Черна гора скъса отношенията и обяви войната на уговорената дата — 25 септември. Точно когато „европейският концерт” бе вече съгласувал колективния си натиск.

Същия ден дипломатическите представители на Русия и Австро-Унгария в столиците на балканските съюзници връчиха нота, с която се осъди енергийно „всяка мярка, която би била от естество да доведе до нарушение на мира”. Опирайки се върху чл. 23 от Берлинския договор, силите обещаваха да поемат осъществяването на реформите в управлението на „Европейска Турция” — „без никакво посегателство върху суверенитета на султана и териториалната целокупност на империята”. Ако въпреки направеното предупреждение войната избухнеше, те заявяваха предварително, че „не ще допуснат никакво изменение на териториалното статукво в Европейска Турция”. Гешов отговори, че желанието на България, която не се стреми към териториално разширение, е да се избегне войната, но не вярва Портата да направи отстъпки без използуване на сила [53]. Сазонов откровено сподели с Ив. Ст. Гешов в Берлин, че повече от предвидените в чл. 23 реформи „не може да се спечели, понеже всички сили са съгласни да не ни дадат нито педя турска земя в случай на победоносна война: „Министър-председателят Гешов нека вземе перото сам и си направи сметка и да види кое повече изнася на България, реформи ли по мирен начин, или война без друга печалба в случай на сполука” [54]. Гешов отговори на Неклюдов и граф Адам Тарновски, че България винаги се е отнасяла с уважение към съветите на Европа, но след общата мобилизация, свързана с огромни разходи, „връщането е невъзможно” [55]. Постигането на коренни реформи само чрез натиска на общата мобилизация също се оказа невъзможно.

Тълпите в Цариград продължаваха да замерят българската легация с камъни и след като изпочупиха прозорците, „пренесоха огъня” по държавния герб. Сарафов се яви при Норадунгиян ефенди, за да му забележи, че щом Портата търпя подобни противозаконни деяния, дипломатите ще се принудят да се отбраняват със собствени средства. Едва тогава се изпрати полиция. На свой ред Младотурският комитет организира демонстрации срещу решението за прилагането на законопроекта от 1880 г., заплашвайки с преврат. Великият везир лично се зае да успокоява мюсюлманските фанатици, които не разбираха от дипломация на обстоятелствата. Сарафов се оплака на Михаил Гирс: „Ние сме станали неверници, защото турците много ни лъжат” [56].

Съгласно сключеното споразумение и по даден знак първият оръдеен гърмеж проеча в Албанските планини на 26 септември в 8 ч. сутринта. Нотата на великите сили и започването на войната срещу Османската империя наложиха промяна на съюзническата колективна нота под формата на отговор. Гешов намери за необходимо силите да дадат обяснения относно съдържанието на обещаваните реформи, предполагайки, че Високата порта ще отблъсне намесата на силите в нейното управление и „нашата акция ще бъде по-оправдана”. Войната ставаше „неминуема”, а веднъж „подкачена”, никой нямаше за се ръководи от съдържанието на нотата. Той се съгласи с гръцкото предложение да се изготви приложение към нотата до Високата порта, а Коромилас прие тя да бъде връчена едновременно на османските дипломатически представители в София, Белград и Атина [57]. Пречката бе тази, че силите не бяха свикнали да дават обяснения, а и нямаше време за гадаене.

След проучването на руско-австрийската нота в Министерския съвет на 27 септември се реши да се съставят две ноти — първата като отговор на призива на силите, а втората с искания към Портата. Министрите прецениха, че нотата на силите е твърде неопределена и не гарантира осъществяването на коренни реформи в „Европейска Турция”. Под израза „административна автономия” се разбираше примерът с Източна Румелия, която трябваше „да служи за образец”. Повече от сигурно бе, че Портата нямаше да приеме контрола на силите върху реформите, нито пък щеше да изплати разноските по-съюзническата мобилизация, а щеше да предпочете да отговори с война. Ето защо щабът на действуващата армия очакваше, след като на 30 септември се връчеше колективната нота в Цариград, на 5 октомври да започнат военните действия. Правителството реши да закупи от Австро-Унгария 150 000 „манлихери”, на свой ред и царят се зае лично да издействува доставянето на 25 000 пушки от Германия. Търговията с оръжие позволяваше на Берлин досега да снабдява с всичко необходимо Османската империя, когато воюваше с неговата съюзница Италия. Следователно би могло да се направи още едно малко изключение. На министър Александър Людсканов бе възложено да ходатайствува в Петербург за пушки, шинели и ботуши: „Може би Русия, която не ни дава да воюваме,. да ни даде това, което е необходимо за една война” [58]. Вярата в историческата мисия на освободителката не бе помрачена от нейното принудително единодействие с Двойната монархия..

За да покажат на балканските съюзници, че думите се подкрепят от дела, на 27 септември вечерта посланиците в Цариград връчиха на Норадунгиян ефенди колективна нота, в която, като вземаха акт от оповестеното намерение на Портата да въведе реформи в духа на чл. 23 от Берлинския договор и законопроекта от 1880 г. за административно преустройство на „Европейска Турция”, препоръчваха осъществяването на реформите в интерес на християнското население, без да се нарушава „териториалната цялост на империята” [59]. Доброжелателното поведение на силите се налагаше от обстоятелството, че самите те не бяха още готови да пристъпят към дележа на османското наследство и в Азия. Посланиците не задължиха Портата да им отговори, като се задоволиха тя да благоволи да влезе в разискване.

Сазонов не можеше да се примири с непослушанието на балканските съюзници, които искаха подкрепа от Русия, а пренебрегваха нейните съвети. На 28 септември той изказа разочарованието си пред генерал Паприков: „Това, що вие може да получите след войната, щяхте да получите без война... След войната, даже след успех, вие не ще пожънете желаните плодове.” В същото време първият човек на Певчески мост [Певчески мост — Министерство на външните работи на царска Русия.] не допускаше прокарването на коренни реформи: „За реформи, подобни на Източна Румелия, не мечтайте. Сега Европа е за вас, а тогава тя ще бъде против вас с изключение на Русия, но тогава Русия ще бъде сама.” Последното желание на руския външен министър бе да не се предприемат никакви военни действия в Черно море, за да не бъде затворен Босфорът. Гешов незабавно подхвана темата и помоли руското правителство да въздействува в Цариград османският флот също да не напада българското крайбрежие и българските параходи [60]. И без това българският военноморски флот нямаше възможност да извършва настъпателни действия.

Окончателната редакция на двете ноти се извърши от Гешов, Данев, Мирослав Спалайкович и Панас, обзети от една мисъл — „.няма време за губене и трябва да се бърза”. Великите сили не биваше да добият впечатлението, че не се преследват реформи, а „разпадането на Европейска Турция”. И така техните представители намираха за „почтено” първо съюзниците да предявят исканията си за реформи и ако се отхвърлят, тогава да мобилизират. Инак постъпките ставали ултимативни. Военните специалисти подтикваха напред, защото „всеки изминат ден намалява нашите шансове”, а вече постъпиха сведения, че противниковото командуване мечтае да настъпи към Пловдив [61]. На Златния рог разискваха по колективната нота на силите, без да проявяват отзивчивост, понеже смятаха войната за неизбежна. Някои посланици съветваха балканските съюзници да отговорят преди Портата „и като хванат великите сили за дадената дума, да държат само тях отговорни за реформите” [62]. От Берлинския конгрес насетне българският народ чакаше от силите да кажат своята тежка дума — този път за негово добро.

Министерският съвет се опасяваше от продължителна война, която би изтощила ресурсите на Балканския съюз в двубоя с империята. Бързата мобилизация и съсредоточаване увеличаваха изгледите за успех, преди противниковата армия да завърши мобилизацията си и съсредоточи на Балканите, обаче не осигуряваха своевременното привършване на войната. Ето защо се постави въпросът за руска интервенция в хода на военните действия. Царят вече губеше търпение и призоваваше да не се пестят средства за военни доставки. Вместо предвидените по мобилизационен план 350 000 души под знамената се стекоха 520 000, които скоро нараснаха до 606 636. Не достигаха оръжие, облекло и ботуши. Фердинанд предупреди Теодор Теодоров, че „щял да държи министрите отговорни, в случай че войната не излезе на добър край, понеже не се съобразили с протокола на Военния съвет” [63].

Царското недоволство се стовари върху военния министър, който пропускал ценно време за довъоръжаване, искал да закупи само 50 000 манлихери с 15 000 000 патрона, предназначени и за Македоно-Одринското опълчение в състав 14 145 души, след като от Виена предлагали 150 000. Повод за строгото мъмрене му даде ,желанието на Министерския съвет да изслуша генералите Савов и Фичев, за да се съобрази външната политика с бойната готовност на мобилизираната армия. Генерал Никифоров повикал царските помощници в Главното командуване, без да запита главнокомандуващия, което задържало отпътуването за Главната квартира. Министрите защитиха своя несправедливо обвиняван колега и го убедиха да не подава оставка, за да не предизвика правителствена криза в тези съдбоносни моменти” [64]. Взаимоотношенията между Министерския съвет и Главното командуване не потръгнаха добре, понеже от самото начало Фердинанд, облякъл генералската униформа, се почувствува повече главнокомандуващ, отколкото държавен глава.

Консултациите между съюзниците успяха да завършат преди отговора на Високата порта до силите. На 29 септември 1912 г. в 20 ч. управляващият османската легация в София Мухбил бей бе повикан в Министерството на външните работи, за да му бъде връчена колективната нота. Трите съюзни държави настояха Високата порта да пристъпи незабавно към въвеждане на коренни реформи, предвидени от чл. 23 върху етническия принцип: „административна автономия на областите, генерал-губернатор белгиец или швейцарец, изборни областни събрания, жандармерия и местна милиция, свобода на образованието”. Прилагането на посочените реформи трябваше да бъде възложено на висш съвет при великия везир, съставен от равно число християни и мохамедани, под надзора на. посланиците и представители на съюзниците. Портата се покани да заяви, че приема исканите реформи, задължавайки се да ги изпълни в шестмесечен срок, а веднага да отмени общата мобилизация. В приложената обяснителна записка се настоя за „потвърждаване етническата автономия на народностите в империята”, съразмерно представени в парламента, допускане на християни до обществени длъжности, равноправие на училищата, прекратяване заселването на мохамедани с цел изменяне етническия състав на областите, християните да отбиват военната повинност в родните си краища, преустройство на жандармерията под командуването на белгийски и швейцарски офицери. Назначените генерал-губернатори на населените предимно с християни области подлежаха на одобрение от великите сили и трябваше да бъдат подпомагани в управлението от изборни местни съвети [65]. Силите се засегнаха, че нотата не е отправена чрез тях, а направо до Портата.

Непосредствено след Мухбил бей бяха приети Неклюдов и Тарновски, на които се връчи нота отговор. Като благодари за проявеното внимание към тежкото положение на християнското население в „Европейска Турция”, българското правителство заедно със своите съюзница заяви, че би било жестоко да не се добият „по-радикални и по-определени реформи”. Ето защо трите балкански държави сметнаха за свой дълг да се отнесат направо до Портата, посочвайки точно реформите и начините на тяхното гарантиране, за да настъпи траен мир на полуострова [66]. За сведение се приложиха текстът на предадената нота и обяснителната записка...

Въпросът „мир или война” се решаваше в Цариград. Османското правителство не можеше повече да „изклинчи”. На 30 септември Норадунгиян ефенди заяви: на Сарафов, че „ако (министрите — б. а.) приемат чужда намеса в прилагането на реформите, Турция ще претърпи унижение пред балканските държави, вследствие на което могат да настъпят вътрешни сътресения, особено поради силното течение между военните да воюват”. Високата порта не желаеше да приеме посредничеството на великите сили, чиито съвети още не бяха се обърнали в „публични искания” [67]. Пред нейната сграда се тълпяха разгневени пантюркисти, които Ахмед Мухтар паша усмиряваше с уверението, че ще се въведат само реформите, предвидени от Конституцията, а неговият син, министърът на военноморските сили, Махмуд Мухтар паша се провикна: „Проклет да бъде оня, който приеме чл. 23” [68]!

Като потвърждение на заплахата към българската граница прииждаха войски чак от Мала Азия, нападаха се български погранични постове. В Босфора се образува ескадра за поход към Варна. Властите арестуваха видните българи. Във военните кръгове преобладаваше надменното мнение, че България ще бъде смазана. Министърът на войната Назъм паша, който пое и главното командуване на действуващата армия, бе по-трезв в своите пресмятания: „Българската войска ще бъде достоен противник на османската. България е сериозният противник, с другите балкански държави лесно може да се разправим” [69]. Тези тревожни сведения на пълномощния министър и консулите все по-ясно показваха, че Високата порта избира пътя на войната, за да поправи пораженията си в Северна Африка. Понеже избухването на войната стана неизбежно, силите насочиха усилията си към нейното ограничаване на полуострова.

Италия ловко се възползува от решителния език на балканските съюзници. Стана така, че вместо тя да им съдействува, те й помогнаха да спечели Триполитанската война. Гешов вече добре схващаше призрачността на своите очаквания и поиска от Ризов постъпки, които не бяха по силите му: „Желателно е обаче да се не плаши Турция, защото уплашена може да отстъпи на Италия. Продължавайте да работите, за да се не сключи мирът” [70]. Но неговото сключване бе предстоящо.

Съсредоточаването на българската действуваща армия завърши. Фердинанд гореше от желание да воюва, изтъквайки главното предимство — изпреварващия удар. Той не даваше покой на министрите: „Защо бавите с ултиматума? Свършвайте, защото иначе аз ще почна, преди вие да сте свършили.“ В нетърпението си да тръгне напред, преди да е приключила противниковата мобилизация и съсредоточаване, царят настои да се обяви войната на 3 октомври без ултиматум, привеждайки суеверни доказателства: „Сряда бил хубав ден. 3 октомври по нов стил бил 16, хаирлия число.” Според щаба на действуващата армия до този ден войските щяха да бъдат напълно готови да настъпят: „Връщане няма” [71]. Министерският съвет се съгласи, но съюзниците не бяха още готови, а и главната 3-а армия не бе още завършила съсредоточаването си.

На 1 октомври Високата порта отговори отрицателно на колективната нота на силите, заявявайки, че ще внесе законопроекта за вилаетите от 1880 г. за утвърждаване в парламента, но ако бъде въведен, това ще стане без тяхната намеса. При такова твърдо становище Сазонов разбра, че не може да предотврати войната и заработи за нейното локализиране и прекратяване „след първите решителни действия” в зависимост от успеха на едната или другата страна. Той знаеше добре, че по-ограничените ресурси на балканските съюзници не им позволяват продължителна война, така че изходът трябваше да се намери преди тяхното изтощаване. Поанкаре също бе на мнение, че „посредничеството трябва да стане веднага след като първите въоръжени сблъсквания охладят плама на противниците” [72]. Великите сили след „размяна на мисли” се спогодиха, че „няма да има някои европейски усложнения поради Балканската война” [73]. Важното бе не само да не се засегнат техните преки интереси на Балканите и в Близкия изток, но и да не се противопоставят заради малките балкански държави.

Колкото и да не желаеше войната, руското правителство отпусна на България 50 000 пушки с 15 000 000 патрона и 80 000 шинела. Пристигнал в Петербург, Людсканов успя „да измъкне” още 50 000 пушки с 50 000 000 патрона, 30 000 шинела и 120 000 чифта ботуши при най-сгодни условия — на кредит и по цени, колкото струват на самата руска държава. Военните материали се превозваха с руски параходи от Одеса до Рени и Русе [74]. Макар Петербург да не бе много богат, и тук се потърсиха пари. Владимир Коковцов склони да се отпусне заем от 25 000 000 лева. Българският пратеник се опита да повлияе крез топло настроеното обществено мнение върху меродавните среди, опасяващи се от възможна несполука на Балканския съюз и въвличане в далеч водещи усложнения. Той даде успокоителни обяснения за състоянието на българската армия, главната сила на съюза, и постигна удовлетворяване на поставените искания [75]. Твърде скъпи спомени се съхраняваха от руските освободителни походи на Балканите, превърнали се в жива легенда.

Управляващите кръгове в Цариград не бяха се разделили с високомерието си на довчерашни владетели. Вместо отговор на съюзническата нота на 2 октомври Портата отзова своите дипломатически представители от София, Белград и Атина. Оценката на положението се побираше в едно изречение: „Духът изобщо е в полза на войната” [76]. Самочувствието на османските военачалници се подсилваше от победите над Сърбия и Черна гора през 1876 г. и над Гърция през 1897 г. На българския войник се падна честта да обори това дълбоко вкоренено господарско убеждение. Чакаше се само да завърши съсредоточаването на 3-а ударна армия.

Главната квартира се установи в Стара Загора. По пътя се настигаха претъпкани ешелони, в които войниците весело пееха: „Турция ще бием, мамо ма, Одрин ще вземем.” Различията във възгледите и несходството на характерите между генералите Фичев и Савов проличаха още в щабния вагон. Първият пристъпваше предпазливо, подчертаваше недостига в снабдяването и тежката артилерия, а вторият самонадеяно го пресичаше: „Генерале, сега вече нам не принадлежи правото да критикуваме миналото, а да действуваме с каквото държавата ни е могла да приготви да воюваме.” Помощник-главнокомандуващият намери в лицето на полковник Стефан Нерезов, началник на Оперативния отдел, свой верен поддръжник. Те и двамата „натискаха” да се започне войната най-късно на 3 октомври [77]. Ето къде се криеше причината за решителността на Фердинанд, опрян на своите близки съветници по военна стратегия.

Стремейки се да сплаши съюзниците, Високата порта обяви на 3 октомври, че тяхната нота изобщо „не заслужава отговор”, и скъса дипломатическите отношения с България и Сърбия. Тя се постара да злепостави малките немирници пред великите сили, понеже не проявили полагащото им се почитание и си позволили да се обърнат направо към Цариград. Правителственият вестник „Йени газети” презрително предрече, че това не означава обявяване на война, защото империята „би отворила война само на държави, равни на себе си” [78]. Пренебрежителното изявление изискваше бдителност да не последва нападение без обявяване на война.

Българското правителство веднага осигури отпътуването на целия състав на османската легация, като нареди да му се даде свободен пропуск и окаже „всичкото съдействие и улеснение” за напущане на страната. Германската легация и подчинените й консулства поеха защитата на османските интереси в България [79]. Българската армия бе готова да започне военните действия, но съюзниците помолиха за отлагане с два дни.

Поведението на Румъния не вдъхваше открити опасения. Майореску прецени реформените искания като „добре определени, справедливи и приемливи” и призна, че ако силите имат искрено желание да се избегне войната, трябва да наложат на Портата да ги въведе [80]. Предприетата от Андрей Тошев постъпка по нареждане на Гешов за изпращане на две-три сръбски дивизии в Одринска Тракия заедно със 7-а рилска дивизия след осигуряване на успеха в Македония се посрещна с неочаквана „щедрост” от Пашич и генерал Радомир Путник. Княз Александър се съгласи, че войната ще се реши в Тракия, „гдето са главните неприятелски сили” [81]. Добре известната истина щеше да повлече искане за ревизия на договора.

След като стана ясно, че коренните реформи не могат да се наложат само чрез натиска на общата мобилизация, на в октомври в 17 ч. Министерският съвет окончателно определи деня 5 октомври за начало на военните действия. Късно вечерта Сарафов бе предупреден да се приготви за тръгване, като предварително помоли посланиците да настоят пред Портата да се избягват „зверства и изстъпления, които ще възмутят обществената съвест и ще направят още по-мъчно делото на омиротворяването” [82]. Гешов научи за преговорите между силите „предвид на разните евентуалности от Балканската война” и нейните „неизбежни политически последствия”. Той бе уверен, че при победа на Балканския съюз великите сили „сами не ще вярват, че статуквото ще се запази”. А победата се съдържаше в един „бърз, смел и решителен удар, който да сломи Турция” преди завършването на противниковото съсредоточаване [83]. Само така можеше да се победи една обширна империя, превъзхождаща в материални и човешки ресурси. През нощта на 3 срещу 4 октомври Фердинанд замина за Главната квартира. Като представител на правителството, макар и без да членува в него, бе изпратен Данев, за да поддържа връзките между политиката и стратегията, както и с възложената му от Гешов специална задача да урежда недоразуменията между генералите Савов и Фичев. Мястото на министър-председателя бе в Главната квартира, за да не позволява своеволия на неотговорните фактори. Царят отпътува, без да се види с Гешов, и без да се посъветва с него, повика при себе си Паприков и Станчов. Използувайки извънредното положение, той искаше да всели убеждението, че действително е „вся и все” в страната [84]. Личният режим вирееше ускорено в изключителните обстоятелства, при условията на строга цензура и ограничен дневен ред на заседанията на Народното събрание.

Високата порта не остави инициативата в ръцете на „неравностойните” за нея балкански държавници. На 4 октомври в 9 ч. началникът на протокола Едхат бей посети българската легация и връчи на Сарафов вербална нота, с която се извести, че „мирът между България и Турция не може повече да се задържи”, като се поканиха българските дипломати да напуснат империята „колкото се може по-скоро”. В 11 ч. пълномощният министър отиде във Външното министерство, за да си получи паспорта и да чуе от Норадунгиян ефенди, че колективната нота е сметната като повод за война. На измъчено учтивото „довиждане” той отговори с хладното „сбогом” [85]. Всъщност, без да обявява официално войната, османското правителство направи първата крачка към нея. По съобщение на агенция „Хавас” то даде заповед на своята армия да настъпи в България и Сърбия [86]. България бе наречена „главен обект на войната” [87]. Заповедта на Назъм паша до командуващия Източната армия Абдулах паша гласеше: „От вечерта насам дипломатическите отношения с България и Сърбия, с изключение на Гърция, са прекъснати. Предвид на това, препоръчва се предприемане бързо и общо настъпление” [88]. Въпреки още незавършеното съсредоточаване Портата държеше да вземе стратегическата инициатива.

Кямил паша, председател на Държавния съвет, положи усилия да откъсне Гърция от нейните съюзници, обещавайки отстъпки на остров Крит. Пълномощният министър Грипарис бе отпътувал под предлог, че неговото правителство не било връчило колективната нота. Коромилас обаче заяви, че „Гърция ще върви задружно с другите балкански държави” [89]. В началото на пътя трудно би могло да се използува познатото съперничество. И тримата пълномощни министри напуснаха Цариград, макар и на три различни парахода.

Още преди да се потвърди вестта за войнственото решение на империята, българското правителство изпрати на Сарафов нота, в която се изтъкваше, че тъй като Портата изобщо че благоволи да отговори на съюзническата нота и скъса дипломатическите отношения, позволявайки нападения върху български и сръбски постове и гръцки кораби, както и задържане на сръбски военни доставки, то се вижда „принудено да прибегне до силата на оръжието”. От момента на връчването на нотата „България се счита във война с Турция” [90]. По-точно би било да се каже, че България също се намира вече в състояние на война. На Сарафов бе наредено да връчи нотата на 5 октомври сутринта и да напусне незабавно Цариград, предоставяйки защитата на българските интереси на руското посолство и консулствата [91]. Обявяването на война бе споделено между двете страни.

Гешов обясняваше, че едва след като се убедил в неизбежността на войната, се наложило създаването на Балканския съюз поради отказа на Русия да влезе в пряк съюз с България. Понеже Портата отказала да даде административна автономия на Македония и Одринско, за да се превърнат във втора Източна Румелия, и обявила война, то трябвало да се отговори със същото [92]. Но в плановете на Съглашението Балканският съюз бе определен в наближаващата „голяма война” да воюва не толкоз против Османската империя, колкото срещу Двойната монархия. Неговото вкарване в действие бе малко преждевременно. При една европейска война всеки съюзник щеше да тръгне по своето естествено направление на разширение: Сърбия в Косово, Босна и Херцеговина; Гърция — в Тесалия, Епир, Беломорските острови и Малоазиатското крайбрежие; Черна гора — в Новопазарския санджак и Северна Албания. Румъния имаше да разрешава голямата си задача в Трансилвания. Тогава България можеше необезпокоявана да освобождава Македония и Одринска Тракия, воювайки заедно с Русия срещу Османската империя. Войната с вековния враг бе наистина неизбежна, но би могла да се поотложи още за година-две, а не да се ускорява окончателното решение на източния въпрос при условия, неблагоприятни за трайните български интереси.

Непосредствено преди началото на военните действия Фердинанд се сети да иска сформирането на още една отделна армия, 4-а, в състав от 100 000 души, които трябваше да се обучат, въоръжат и облекат. Изненадан, Министерският съвет обеща да направи „всичко възможно във военно време”, но изрази съмнение в мъчната изпълнимост на това внезапно възникнало у Главното командуване желание, поради което се напомни за сръбското предложение [93]. Мнозинството от министрите не сдържаха основателното си недоволство: „Преди да решим да воюваме, ние искахме мнението на Военния съвет. По указания на Военния съвет ние влязохме в пътя, който ни изведе на бойното поле. Никой върху никого не може и не трябва да сваля отговорностите” [94].

До образуването на Балканския съюз щабът на армията изготвяше оперативните планове с оглед самостоятелното действие на българската армия, като се предвиждаше да се нанесе решаващ удар с 2-ра и 3-а армия в Южна Тракия, а 1-ва армия да навлезе в Македония и вдигне на въстание българското население. Като се възползуваше от по-бързата мобилизация и ускореното съсредоточаване, България трябваше да води настъпателна война, без да изпуска грабнатата инициатива. Сключването на съюзните договори и военни конвенции промениха плана за воденето на войната, изработен през 1908 г. под ръководството на генерал-майор Атанас Назлъмов, и главните български сили се съсредоточиха за настъпление на Тракийския оперативен театър, а само 7-а рилска дивизия се остави за съвместни действия със съюзническите войски в Македония [95]. Въпросът за обединено съюзническо командуване изобщо не се повдигна, защото всяка страна държеше да води самостоятелно военните операции. Той се реши непълноценно чрез размяна на представители при главните квартири.

Основната оперативна идея възлагаше на 2-ра армия да обсади Одринската крепост, защото нейното атакуване означаваше отвличането на значителни сили, с което щеше да се даде възможност на противника да завърши съсредоточаването си. Главното командуване бързаше да нанесе решителен удар на главните вражески сили. 1-ва армия получи задачата да настъпи в пространството между Одрин и Лозенград и посрещне неприятеля, ако и той премине в настъпление, а с 3-а армия се замисляше нанасянето на решителния флангови удар. В случай че противникът действуваше отбранително, се планираше атакуване на Лозенградската крепост и след пробиване на вражеския фронт 1-ва и 3-а армия настъпваха на югоизток, за да търсят решителната битка с главните неприятелски сили. За осигуряването на десния стратегически фланг и за поддържане връзка със съюзническите сили в Македония 2-ра тракийска дивизия образуваше два отряда: Хасковският имаше назначението да действува към Кърджали — Гюмюрджина — Дедагач, а Родопският щеше да настъпи към Смолян — Драма — Кавала, Лъджане — Сяр и по долината на Места с главната цел да прекъсне съобщенията на османската армия между Македония и Тракия. 7-а рилска дивизия в състава на 2-ра съюзническа армия бе определена да действува в долините на Струма и Брегалница [96]. Вражеската армия на Балканите трябваше да понесе съкрушителни удари, преди да се попълни с пресни подкрепления от Близкия изток.

Не само управляващите кръгове в Цариград, но и чуждите военни наблюдатели виждаха силата на империята в нейните многочислени армии. Точно тази „предвзета идея” искаше да разбие българското висше командуване: „Борбата срещу такъв противник може да се води главно по един начин — нанасяне един бърз и смел удар, който непременно да го зашеметява; удар, който непременно да поразява въображението му; удар, който да убива вярата у собствените му сили.... Важно е да се разбие идеята, а не неприятелските физически сили” [97]. Това ръководно стратегическо схващане предопределяше настъпателния характер на военните действия, за да се вземе връх още в самото начало.

В основата на последното изменение на оперативния план генерал Фичев постави политическата цел на войната, както му я съобщи Данев на 4 октомври в Стара Загора. Председателят на Народното събрание твърдеше, че пряката намеса на силите е избягната, за да се отклони голямата война, но те още при първите успехи на съюзническото оръжие щели да се намесят, за да спрат бойните действия. Гешов допълни — и да въведат автономно управление в Македония и Одринско [98]. Поради това Главното командуване трябваше да постигне по-скоро разбиването на вражеската армия и да спре настъплението на р. Еркене, „тъй като Русия е дала да се разбере, че не ще й бъде приятно българската армия да се приближи към Цариград”. Изказаният възглед съвпадаше със схващането на началник-щаба, който се боеше от затягането на войната, заплашваща да изтощи по-ограничените средства на съюзниците. Той изрази мнението дипломацията да подготви почвата за интервенция, от която България да се възползува при първия случай, за да се свърши по-бързо войната, с по-малко жертви, като се предотвратят навреме възможните усложнения със съюзниците [99]. Нито Главното командуване, нито правителството допускаха, че ще се достигне не р. Еркене, а Чаталджанската укрепена позиция.

Късно вечерта на 4 октомври генерал Фичев докладва на царя за направените разпореждания по започването на военните действия. Фердинанд, почувствувал огромната отговорност пред тревожната неизвестност, подписваше със смутолевеното извинение: „Генерале, аз не познавам военното дело, всичката ми надежда е на Вас” [100]. След първите победи той забрави при.знанието си. За Гешов честолюбието във военната област бе непознато, защото, както повеч