Междусъюзническата война 1913

[messire Woland]

Наистина приказваш забавни неща. Дори и само заради това, че си готов без да се замисляш да употребяваш такива категории, да смяташ, че "нашите", само заради това си качество са безгрешни, а всички останали - няма как твърденията ти да се разглеждат сериозно. Вече си говорихме в едни други теми за емоциите и влиянието им върху погледа ни към историята. Докато се ръководиш изцяло от емоции при погледа си към историята, надали някой ще гледа сериозно на твоите изявления, най-много да ни забавляваш - и толкова.

[resavsky]

Не казвам че нашите са безгрешни.Но сам направи паралела между гръцкото настъпление през 1913 г. и българското през 1916.Има известна разлика нали?

[Thorn]

Вероятно има. Нашите са се компенсирали при Драмското въстание.

[resavsky]

Възможно е при Драмското въстание да е упражнено насилие върху местното гръцко население .Крути мерки са взети и при потушаване на Топличкото въстание в Моравско през 1917 г.Но всичко това е нищо в сравнение с гръцкото настъпление през юни - юли 1913 г.

[Sir Gray]

Когато нашите колят това са "крути мерки", когато чуждите колят това са "ексцеси"?

[albireo]

Нито за момент не съм си и помислял, че срещу българите не са извършвани зверства. Напротив извършвани са. Цялата Втора балканска война е изпъстрена с крайно ужасни жестокости и от гърци и от сърби и от българи и от турци. Това срещу, което съм против е пропагандния образ, според който ние сме невинни жертви, а другите изверги. Всяка от страните има своите основания, да се изкара невинна жертва с помощта на националистическата пропаганда и всяка точно това е правила. А по този начин се насажда омраза. Нищо друго освен омраза.
За илюстрация ето едно нещо публикувано много отдавана във форума от Парабелум.

Това е доклад от комисията Каренги за Втората Балканска война.
Войната започва по начин, който може да се окачестви във висша степен като жесток. Първият удар е особено свиреп и кръвопролитен. Неговата цел е да реши съдбата на военните действия. Според изчисленията на Сръбския генерален щаб загубите на двете сръбски армии по време на нощната атака (16/29 юни срещу 17/30 юни) възлизат на 3200 души. Почти всички войници и офицери са убити с удар на щик или на приклади, дори и след като са се предали. Г-н дьо Пененрун, който твърди това, продължава с предположени-ето, че тази българска ярост е била умишлена и по нареждане от командващия, който е смятал с това средство да предизвика ужас, чрез който да постигне победа. Според този автор „жестокостите бяха почти винаги извършвани по заповед на офицерите. Техните войници въпреки своята природна грубост се колебаеха да убиват други славяни, който само до вчера са били техни братя по оръжие." Духът на телеграмата, подписана от г-н Савов, която вече ни е добре известна, потвърждава това предположение, тъй като с нея се нарежда на командващия „да повдигне духа на армията" и да я научи „да гледа на вчерашните съюзници като на неприятели". Каквото и да е било истинското положение, публикуваните от нас сръбски документи се занимават почти изключително с тези първи дни на войната, от 17 до 25 юни. Те безусловно доказват, че тази цел е била не само постигната, но и надмината в много голяма степен.

Бихме желали да обърнем вниманието на читателя най-напред върху документи 1, 3, 7 и 10 (приложение Н). В него се дават примери с войници, останали по чудо живи след битките, в който са били ранени, след като са понесли същите страдания, както и техните другари, паднали убити на бойно-то поле. Те разказват за отношението на българите спрямо ранените и говорят за това като жертви. Първата работа на българския войник била винаги да присвой парите и ценностите от тялото, което скоро щяло да се превърне в труп. След като ограби ранения човек, грабителят не е постъпвал по един и същи начин. Опиянението от боя било вече позатихнало. Да го убие ли, или не? Капитан Джурич (приложение Н 2) ни разказа как чул българ-ските войници да разискват помежду си този въпрос и как проблемът за убийството всъщност бил разрешен от офицер. Поручик Стоянович разказва, че след като го ограбили, войниците се приготвили да си тръгват. Тогава един от тях напомнил на другите, че имало още нещо да се върши, и двама от войниците го намушкали с щиковете си, а третият го ударил с приклада си, без да го убие. Друг свидетел, поручик Маркович оживял, след като бил ограбен, тъй като българските санитари, който му задигнали всички ценности, не искали нито да го убият, нито да го закарат в болница, когато той ги помолил. Вместо това те го оставили да лежи в гората в продължение на три дни, докато бил намерен там на 19 юни. Пленници, който не били ранени, също така бивали обирани и след това затваряни с оглед да изтръгнат от тях сведения. (Случаят на Любомир Спасич, приложение Н 3). Някои от пленниците били пускани да си вървят и след това войниците стреляли по тях (Милошевич, приложение Н 4, с). Имало обаче случаи, когато освобождавали тези, който можели да предложат пари, а убивали онзи, който нямал какво да предложи. Цитират се също така случаи, при който цели групи пленници били разстрел-вани след пленяването им. От друга страна, се споменава и един случай, при който няколко ранени пленници не само били отведени до българска болница, но след като там възстановили здравето си, успели да избягат със съучастието на един български подофицер (приложение I 4с).

133

Разбира се, всичко това се отнася само до случаите, когато хората са били в състояние да поразмислят малко и да си направят някакъв извод. Ужасите на самата битка, по време на която хората са надъхани единствено от чувства на жестокост, са страхотни и почти неописуеми. Ние публикуваме най-обикновения случай, описан с пълни подробности в два медицински доклада. Дълбоко впечатление направила смъртта на полковник Аранджело-вич, убит при оттеглянето на българските части (8/21 юли). Тя е описана в едно от първите съобщения за войната. За това впечатление до голяма степен допринася личността на жертвата - офицер, познат и обичан от всички подчинени, награден от цар Фердинанд за заслуги при обсадата на Одрин. фактите по случая разкриват, че полковникът, тежко ранен, но все още жив, е бил доубит с изстрел в тила и намушкан с щик в областта на сърцето. (вж. снимката на г-н Аранджелович в книгата на г-н дьо Пененрун, стр. 292). Както показва вторият доклад, девет войници, убити в схватката на 9/22 юли, са загинали по същия начин. Те били ранени сериозно от куршуми, след което били доубити със силни удари по главата, нанесени с приклад, намушкани с щикове, или простреляни. Има много случаи на ранени сръбски войници, които били промушени с щик, за да се сложи край на живота им.

Но което е още по-зловещо, убиването често пъти се струвало недоста-тъчно за убийците. Те се опитвали да похитят умрелите и да измъчват живите. Тук се натъкваме на истински свирепи и диви действия, характерни за Втората война. Някои от случайте може да са били преувеличени или неточно предадени. Но те са толкова многобройни, че съпоставянето на свидетелските показания е достатъчно, за да докаже тяхната достоверност. Ще ги изложим по реда им в документите, а именно:

1. В битката при Трогарци са намерени сръбски трупове с отрязани членове, натъпкани в устата им.
2. В битката на 17 и 18 юни били отрязани ушите и носът на Анджелко Йонич, докато бил все още жив (Н, I, 2).
3. В битката при Криволак на 21 юни очите на един сръбски доброволец били избодени (Н, I, 4в). 4. На 21 юни езиците на Живойне Милошевич и Божидар Савич били извадени и нарязани на парчета, защото нямали пари да се откупят от пленилите ги (Н, I, 4с).
5. На 19 юни Л. Милосавлевич видял трупа на един сръбски войник с извадени очи (Н, I, 4с).
6. Близо до село Драгово труп на сърбин бил привързан с обръчи към един стълб и после изгорен - видял го ефрейторът Живадич Милич (Н, I, 4с).
7. На 17 юни един сръбски военнопленник бил подмятан във въздуха сред викове „Ура" и бил набучен на щикове при падането си - видяно от Арсен Живкович (Н, I, 4с). Същият случай е описан и другаде (близо до позицията Гарвантои).
8. На 18 юни един сръбски войник бил набучен на кол и изгорен (Н, 1,4с).
9. На 25 юни капитан Спиро Чаковски видял изгорения труп на сръбски войник на север от селото Кара Хазани (Н, I, 5).
10. Капитан Димитрий Чемерикич видял два изгорени трупа, единия близо до укреплението Чобе, а другия край село Криволак (Н, I, 5).
11. Един патрул забелязал на различии места обезобразени трупове с отрязани ръце и крака (Н, I, 5).
12. Обезобразени трупове са намерени на бойното поле. На един от тях била махната кожата на лицето, на друг били извадени очите, а трети труп бил изгорен (Н, I, 6).

134


13. Обезобразени трупове са намерени на позициите между Чобе и Топлика на 24 и 25 юни. На някои от тях били извадени очите, на други -отрязани ушите и носовете, а на някои устата била разкъсана от едното ухо до другото. Имало е и трупове с извадени черва (Н, I, 6).
14. Тялото на един сръбски войник, Марине от Радуевац, било изгорено на позицията при Ческа (Н, I, 8).
15. На един войник били извадени очите при Нирасли Тепе (Н, I, 9)
16. Един български поручик трошел ръце и пръсти с камъни - показанието е дадено от Коста Печанац (Н, I, 9).
17. При Калиманска чука ранените, оставени в село Дулица, били с отрязани носове и уши, с избодени очи и отрязани ръце (Н, III, 7).
Комисията не може да намери достатъчно силни думи да заклейми и осъди тези жестокости спрямо човечеството и счита, че на подобии случаи трябва да се даде възможно най-широка гласност, като се посочат при възможност и имената на виновниците, за да се порицаят варварските инстинкти, които светът единодушно осъжда.
Комисията разполага с по-малко документални свидетелства относно изстъпленията на сръбската армия през време на войната. Отделни случаи, потвърдени от документи и свидетелски показания, показват обаче, че сърбите не са някакво изключение от общото правило, В приложението се намира един протокол, съставен от българската военна комисия, който доказва убийството на петима български офицери: полковник Янев (командир на Шести пехотен полк), поручиците Стефанов и Минков, ветеринарния подпоручик Контев и вахмистър Владев. След като били пленени при Босилеград на 28 юни/11 юли, на полковник Янев било заповядано под заплаха от разстрел да разпореди на българските ескадрони да се предадат на сърбите. Той се съобразил с това искане, обаче заповедта му не била изпълнена. След това петте офицери били изкарани извън затвора и поверени на конвой от 10 сръбски войници, които ги разстреляли, събули ботушите им и ги ограбили. Един друг офицер, доктор Кусев, бил ранен от сръбски войник веднага след като се предал, и това обстоятелство спасило живота му. Един сръбски лекар, г-н Митрович, дошъл да го види. Той изразил стъписването и съжалението си, като го видял в такова тежко състояние, и го завел до сръбската военна болница, намираща се в кметството. Първото оттегляне на сърбите, които по необходимост изоставили и собствените си ранени, спасило този български лекар. Ние имаме неговото показание, което потвърждава фактите от цитирания протокол.

Поведението на сърбите в бойна обстановка се характеризира и чрез свидетелството на български офицер от 26 полк, г-н Димитър Георчев, ранен близо до река Злетовска в началото на войната (21 юни/4 юли). Ето неговият разказ:

Нашите хора бяха дали сигнал за оттегляне. Пропълзях до гъсталака. Близо до мен на малка поляна стенеше един офицерски кандидат от 31 полк. Аз го помолих да не вика, за да не го открият. Така щяха да разкрият и мен. Бил съм прав. Мина един сръбски патрул, забеляза го и го уби. Мен не ме видяха; бях се скрил в един ров. Малко по-нататък, на разстояние от 400 метра, лежеше един офицерски кандидат от 13 полк, Георги Поружанов. Видях как патрулът го откри и го уби. На 22 юни се появиха сръбски болнични коли. Видях ги и им извиках. Сърбите ме запитаха: „Имаш ли пари?" Имах 900 франка и отговорих: „Да." След

135


това хората от линейката дойдоха до мен и един от тях ми взе парите. После ме натовариха на носилка и ме закараха до село Лепопелти.
Тук не предаваме останалата част от разказа на г-н Георчев. След много трудности и след отказа на д-р Вазич от Белград да се погрижи за него, тъй като за този сръбски лекар раненият човек бил „неприятел", г-н Георчев бил отведен до руската мисия и там получил необходимата медицинска помощ. [За отношението на сърбите към ранените български войници вж. също глава V.]
Ако сведенията относно поведението на сръбските войници на бойното поле не са толкова обилии, то българските документи пресъздават една достатъчно тъжна картина за начина, по който те са третирали населението в завзетата територия. И тук обвиненията са взаимни. Ние публикуваме един сръбски документ, (приложение Н, III), който съдържа общо описание на опустошенията по левия бряг на река Злетовска и десния бряг на Лакавица. Документът приписва на българите разрушаването на селата, унищожаването на имущество и насилието върху населението. Това може да се приеме за вярно доколкото се отнася до мюсюлманското население, което съгласно документа е избягало при българското настъпление и се е върнало по-късно заедно със сръбската армия. Но останалата част от населението са били българи и явно е, че не е възможно те да са пострадали от българската армия, освен доколкото едно население в театъра на бойните действия неминуемо страда от войната. В един публикуван от нас български документ виждаме, че всъщност обратного е вярно. Това се отнася до селата, чиито имена се повтарят както в българския, така и в сръбския списък, айв много други села, който сърбите не споменават. Това, което откриваме, е, че населението бяга пред сръбската армия, за да се спаси от насилието и мъстта на завръщащите се турци, или решава да чака съдбата си на място. Показанията на бегълците са твърди и решителни. Може би им липсва достатъчно дистанция от събитията, за да могат да ги преценят съвсем правилно; но това се компенсира от тяхното подробно и дълбоко познаване на местните условия.

Нека тук спрем за малко и да преценим показанията, дадени от селяни, свещеници и учители, чиито имена са познати на Комисията. Навсякъде виждаме, че повторното появяване на сръбската армия дава сигнал за бягство на хората. Вярно е, че понякога сърбите са декларирали намерението си да въдворят „ред и сигурност" и са заплашвали населението с опожаряване и разграбване само в случай, че бежанците не се върнат обратно по домовете си. Някои по-лековерни хора действително се завръщали. И какво става с тях?

Нека припомним обстоятелството, че сръбските войници не се връщат сами. Те се придружават от хора, който познават по-добре селото и неговите жители. Такъв е случаят и с Ранкович, сръбски комитаджия, станал офицер и провеждал пропаганда в полза на крал Петър в същите тези села от месец март насам. Идват и власите (арумъни), който застават начело на администрацията, защото са готови да се наричат „братя на сърбите", при положение че им се даде възможност да се обогатят за сметка на населението. Тяхната формула за българското население (като най-многобройно) е следната: „Досега вие ни бяхте господари и ограбвахте нашите имоти; сега е наш ред да грабим вашите" (приложение Н, IV). Но тук е важно да отбележим, че турците се появявали заедно със сръбската армия, която ги викала на помощ. Едновременно с това тя се е чувствала свободна да ги преследва, когато намери за добре (вж. глава IV). Турците пък искали да си отмъстят за евентуалните грабежи, извършени от българската армия и за насилствените покръствания

136


Фиг. 18. Телата на петима убити български офицери

137

(глава IV). Ето как са се развивали нещата в село Виница (което се цитира в сръбските документи като опожарено и ограбено от българите „по време на тяхното отстъпление"). Влезлите вече в селото сръбски войници започнали да питат селяните „един по един, дали са сърби или българи". Всеки, който отговарял „българин", бил бит. След това командирът на войсковата част подбрал 70 селяни и наредил да бъдат застреляни. Тази заповед била изпъл-нена и в някои други села, но както ще видим, в село Виница тя била отменена и селяните били закарани в Кочани. Българската армия се върнала три дни след завземането от сърбите на тази облает (27 юли), след което отново се оттеглила. Щом опитало сръбския „ред и сигурност", населението „обезумяло от страх пред ужаса от нови мъчения" и напуснало селото, но старите хора останали. Те видели разграбването на всички магазини и къщи, принадлежа-щи на сърбите. В приложението се дават имената на хората, убити или измъчвани, за да им бъдат взети парите, както и на изнасилените жени от Виница.

В село Блатец историята се повтаря. Турците изобличили „подозрителни" българи. Според друг един свидетел те ги сочели като „богаташи". Дванадесетина от тези българи били хвърлени в затвора. Турците извадили очите на едно момче, за да го накарат да каже къде има пари. Друго било хвърлено в огъня по същата причина; цели квартали били ограбени и опожарени. След това извели „заподозрените" вън от селото. Офицерът викнал:
„Който иска, нека бяга!" Войниците започнали да стрелят по бягащите и ги избили до един. В село Безиково има дванадесетина души убити, едно дете на година и половина е изгорено живо, три жени са изнасилени, две от който са умиращи; 60 къщи са опожарени, също така и реколтата, а добитъкът е откаран заедно с похитителите. В село Градец, където сръбската кавалерия обещава „ред и сигурност", останали само няколко старци да посрещнат войниците. Повярвали на обещанията на сръбските войници, 50-60 селяни се върнали. Тогава по изрична заповед на сърбите турците нахълтали в къщите, хванали между 60 и 70 мъже, извели ги вън от селото и ги намушкали с ножове сред отчаяните писъци на жените, следващи своите съпрузи. Турците взели своя дял: подбрали си три млади момичета и с песни и викове си ги завели в своето село. На следващия ден село Градец пламнало. След още един ден започнало преследването на бегълците.

Около 300 семейства заминали. Само 9 семейства стигнали Кюстендил. Другите били избити или разпръснати. „Сръбските куршуми валяха като градушка"; мъже, жени и деца падали покосени от тях. В село Лубница сръбските войници поискали пари от съпругата на Тодор Камчев. Тъй като тя нямала, намушкали четиригодишното и дете, както го държала на ръце.

Грабежът е житейски принцип в град Радовиш. Под претекст, че се събират подаръци за Червения кръст, селяните били принудени да дадат по 15, 30 и 45 наполеона, за да се отърват от очакващите ги мъчения. Водачът, който тук посочвал „богаташите", се наричал капитан Яаа, по произход албанец, бивш служител в сръбското представителство във Велес, а сега главатар на банда, покровителствана от военните власти. И нашият свидетел заключава: „В Радовиш сръбските офицери събраха много пари." В околните села също „били изтръгнати много пари от населението". Сърбите съблекли и претърсили една жена за пари, а след това при село Шипковица я изнасилили. В Ново село жените избягали в гората, но останалите в селото мъже били. ограбени. В Ораховица някакъв местен турски първенец от Радовиш поискал

138

да получи своя дял. Той пристигнал придружен от сръбски войници и събрал много пари от жените насила, като им горил пръстите.

Това са фрагменти от мрачната хроника в дните от края на юни (стар стил) на една малка територия, която след това става собственост на окупиращата държава. След завоюването и се възстановява някакъв „ред" и част от бегълците се връщат по своите села. Ще имаме още възможности да се върнем на този „ред", установен по сходен начин в анексираните територии. В момента допълваме следното: страшните неща, описани тук, показват чрез своя ужас абсолютно ненормални условия, които няма как да продължават дълго. За щастие на човечеството, самата човешка природа въстава срещу „ексцесите", наблюдавани при стълкновението между противниците. Докато злепоставя и очерня лицето на другия, всеки от тях вече е очернил своето. След като ги преценихме въз основа на собствените им показания, не се съмняваме, че в нормални времена те биха били по-добри от оценката, която вески от тях иска да даде за другия, а също така да наложи и на нас.

Крайно глупаво и недостойно е да се мери насилието по количествени критерии. Ужасното насилие винаги е отвратително и реплики: "И ние ги клахме, ама те нас повече" ни най-малко не променят факта на насилничеството. И не оправдават нито една от страните!

[resavsky]

Поредната глупост на Божидар Димитров

Тези дни в българската и македноската преса се разгоря поредната дискусия относно паметника на полковник Каварналиев до Дойран.Своя принос даде естествено и Божидар Димитров който хвърли поредната си бомба - при Дойран една българска бригада командвана от полковник Каварналиев с численост от 3 000 души е спряла настъплението на четири гръцки дивизии с численост от 42 000 души.Подвиг в сравнение с който бледнеят всякакви Шипки и Термопили...........Всеки български войник е спрял 14 /четиринайсет / гръцки войници.Понякога си мисля дали директора на НИМ не страда от психично заболяване.Истината за Дойран е,че една българска бригада / 3 бригада от 3 пехотна тракийска дивизия/ се сражава срещу две гръцки дивизии.Гърците имат осезателно числено превъзходство но то е порядъка на 2.5:1 / най-много 3:1/.З бригада от 3 пехотна тракийска дивизия е в състав от два полка като към 1913 г. численият състав на един полк е от 7 200 души.Дори и да не са били напълно комплектовани полковете едва ли личният състав на бригадата на полк.Каварналиев е бил по-малко от 12 000 души.Срещу тях са две гръцки дивизии / а не четири дали пък "професорът" не бърка Дойран с Кукуш/.Нямам точни данни за числеността на гръцките части но доколкото съм запознат числеността на една гръцка дивизия е 15 - 17 000 души.Така че всеки може да направи елементарна сметка за съотношението на силите при Дойран.

[T.Jonchev]

Е, да не би пък да се учудваш? Поредната божидардимитровщина :aaa: .

[Imperial]

Вие просто не сте истински патриоти!

[Thorn]

Очевидно не сме

[resavsky]

http://www.geocities.com/kilkis1913/2thbalkanwar.htm - гръцката гледна точка за войната

[Гост]

Какво пише?
Като гледам картата, ние може да не сме големи патриоти, но гърците са достатъчно големи.

Гърците имат осезателно числено превъзходство но то е порядъка на 2.5:1 / най-много 3:1/.З бригада от 3 пехотна тракийска дивизия е в състав от два полка като към 1913 г. численият състав на един полк е от 7 200 души.Дори и да не са били напълно комплектовани полковете едва ли личният състав на бригадата на полк.Каварналиев е бил по-малко от 12 000 души.Срещу тях са две гръцки дивизии / а не четири дали пък "професорът" не бърка Дойран с Кукуш/.Нямам точни данни за числеността на гръцките части но доколкото съм запознат числеността на една гръцка дивизия е 15 - 17 000 души.Така че всеки може да направи елементарна сметка за съотношението на силите при Дойран.

Това са бройки "според правилата". Конкретно на място цифрите може да са били други - в каква степен са били комплектовани частите от едната или от другата страна.

[resavsky]

Какво пише?
Като гледам картата, ние може да не сме големи патриоти, но гърците са достатъчно големи.



Това са бройки "според правилата". Конкретно на място цифрите може да са били други - в каква степен са били комплектовани частите от едната или от другата страна.

Не претендирам за абсолютна точност.Но със сигурност съотношението не е било 14:1 в полза на гърците.

[Гост]

Да, едва ли е било чак такова.

[Николай]

Тези дни в българската и македноската преса се разгоря поредната дискусия относно паметника на полковник Каварналиев до Дойран.Своя принос даде естествено и Божидар Димитров който хвърли поредната си бомба - при Дойран една българска бригада командвана от полковник Каварналиев с численост от 3 000 души е спряла настъплението на четири гръцки дивизии с численост от 42 000 души.Подвиг в сравнение с който бледнеят всякакви Шипки и Термопили...........Всеки български войник е спрял 14 /четиринайсет / гръцки войници.Понякога си мисля дали директора на НИМ не страда от психично заболяване.Истината за Дойран е,че една българска бригада / 3 бригада от 3 пехотна тракийска дивизия/ се сражава срещу две гръцки дивизии.Гърците имат осезателно числено превъзходство но то е порядъка на 2.5:1 / най-много 3:1/.З бригада от 3 пехотна тракийска дивизия е в състав от два полка като към 1913 г. численият състав на един полк е от 7 200 души.Дори и да не са били напълно комплектовани полковете едва ли личният състав на бригадата на полк.Каварналиев е бил по-малко от 12 000 души.Срещу тях са две гръцки дивизии / а не четири дали пък "професорът" не бърка Дойран с Кукуш/.Нямам точни данни за числеността на гръцките части но доколкото съм запознат числеността на една гръцка дивизия е 15 - 17 000 души.Така че всеки може да направи елементарна сметка за съотношението на силите при Дойран.

БД както винаги, леко, да го кажем, се изхвърля. Превъзходството не е било едно към 14.
Иначе само ще отбележа, че боевете на участъка Дойран- Арджанско езеро траят от 17 до 23 юни 1913 и през това време съотношението на силите се променя значително в ущърб на българите. На 17 юни 3/3 бригада общо разполага с 7 пехотни дружини и 6 нескорострелни батареи.На 19 юни цялата 10 гръцка дивизия - 6 батальона и 5 скорострелни батареи преминава Вардара. В продължение на цели три дни тези части са спрени при дефилето на село Калиново от трите дружини на 41 полк с 3 нескорострелни батареи. На 21, след като Кукушката позиция пада, 41 полк, претърпял вече много големи загуби, получава заповед да отстъпи на север, за да не попадне в обкръжение. На 22 юни срещу позицията южно от Дойран се развръщат три гръцки дивизии в първа линия (10,3 и 5 дивизии с общо 24 батальона и 14 полски и 3 планински батареи - всички скорострелни!) и още две дивизии(4 и 2) във втора линия. Същия ден българите получават подкрепа - 2-а Бдинска бригада (15 Ломски и 35 Врачански полкове) с общо 8 дружини и 3 скорострелни батареи. Тези полкове след 5 дни вървене пеша са били буквално смазани от умора от дългите преходи между 4 и 2 армия. На 22 общо срещу групировка от 5 гръцки дивизии (от тях 3 в първа линия) - общо 42 батальона и 26 полски и 4 планински скорострелни батареи има две български бригади с общо 15 дружини и 12 полски батареи, половината нескорострелни. Гърците са имали огромно превъзходство в артилерия (в полска повече от 2:1, като 2/3 от българската е нескорострелно - превъзходството е било доста по-голямо). Наистина българските части се бият с голяма храброст - особено в боя при връх Хисар - и понасят много големи загуби от артилерийския обстрел. В боя на 23 юни освен, че е смъртоносно ранен Каварналиев (от шрапнел в крака), е тежко ранен и Йордан Йовков - командир на рота в 41 полк. Вечерта на 23, обходени по фланговете и загубили 1/3 от общия си личен състав, двете бригади се оттеглят на север, към Козлудере и гребена на Беласица.
Като цяло пак ще подчертая - огромното превъзходство в артилерия решава всичко. Което впрочем е характерно като цяло за онази епоха. Вече само личните качества на отделния боец или добрата обученост на пехотата като цяло не могат да окажат каквото и да било влияние на хода на боя при липсата на ефикасна артилерийска поддръжка. Още по-очевиден пример затова е Завоя на Черна през 1916 и Добро поле през 1918.

През 1912 - 1913 един български полк е имал щатна численост от 4005 бойци и 92 офицери. Още при мобилизацията през 1912 няма полк с повече от 70-75 офицери, а впоследствие заради тежките загуби намалява и войнишкия състав. Към 17 юни 3/3 бригада е имала не повече от 6500 бойци личен състав. На 29 юни според донесението от командира й, в редовете на двата полка е имало по-малко от 2000 души строеви състав.

Какво пише?
Като гледам картата, ние може да не сме големи патриоти, но гърците са достатъчно големи.

Честно казано, като гледам графиките по въпросния сайт, пък и като поразбирвам какво значат някои гръцки думи, картата засега изглежда най-обективното нещо там . Все пак не мога да съдя напълно. Странно защо не виждам версия на английски