Дунавският кръстоносен поход

[DelaRea]

Стотина или малко повече. За флота знам, обаче в момента го правя на по-подробна статия, всъщност хвърли едно око на: http://vladislavivanov.blogspot.com/...1396-1403.html - в началото

О, тоя твоя текст съм го чел вече не знам колко пъти, да не кажа, че май от него започнах!
Много си е добър!
Но нека да видим как се развива похода през втората половина на септември.



Обсадата на Никопол

Крепостта Никопол е била ключова за района и е владеела на практика пътищата водещи на изток, по река Дунав към Дръстър, както и на юг – от реката към вътрешността на страната – Търново, Ловеч. За качествата на крепостта, няма какво да говорим – ясно е че тя е била изключително добро защитно съоръжение. Бихме могли да я сравняваме с Видин, а като знаем, дори сега, колко масивен е замъкът във Видин (Бабини Видини Кули) то най-вероятно така е изглеждала и цитаделата на Никопол.В града е бил разположен османски гарнизон, начело с Доган бей.

Възниква два въпроса – първо, знаели е Доган бей за наближаването на кръстоносците и второ, колко може да е бил многоброен османския гарнизон в крепостта?
Отговорът на пъврият въпрос е ясен – да, без съмннение Доган бей вече е знаел за нахлуването на неприятеля. За това можем да съдим по поведението на османския гарнизон в Рахово – там османлиите, научавайки за наближаването на неприятел, се канят да разрушат моста, водещ към града (няма никаква логика просто така да са решили да го събарят, освен ако не знаели, че идва враг към портите им). По тази логика, ако в Рахова са научили за идването на кръстоносците, ден или два по-късно, това вече е знаел и Доган бей в Никопол.

Втория въпрос е по-любопитен – с какви сили може да е разполагал бея в Никопол?
Няма данни за това, можем само да гадаем. Ако тръгнем да го изчисляваме, то пак опираме до Рахово и Видин. Както знаем, и в двете крепости Сигизмунд оставя гарнизон – 300 във Видин и 200 в Рахово. Можем да направим два извода – първия е, че Видин е по-голяма крепост (като стойност и сила) от Рахово (което е очевидно). Втория е, че вероятно се е смятало че толкова бойци ще успеят да охраняват тези крепости. Много вероятно, но не е задължително, кръстоносците да са оставили такъв гарнизон в крепостите, какъвто са заварили там.
Възможно ли е във Видин да е имало 300 османлии, а в Рахово – 200, при появата на Сигизмунд? Според мен, турците във Видин са били по-малко, защото е имало и български сили – ратници на Иван Срацимир, който се е грижил за сигурността в областта, турците са били там по скоро само за презастрахоква, не е оснавна бойна сила. Т.е. възможно да са били стотина, но с бойците на Срацимир – към 1000 човека общо.
Съвсем друго е Рахово, която не е във васалната област на Срацимир, а е под директна османска власт. Тук няма други сили освен османлиите, които могат да се надяват само на гражданите в крепоста и на евентуална помощ от султана. Както разбрахме, гражданите предават крепостта. Според мен е напълно възможно гарнизона да е бил наистина около 200 човека, което и не зле за една все пак не толкова ключова крепост.
Показателен е факта, че след Рахово, кръстоносците водят със себе си в похода 1000 човека пленници (или заложници). Дали това са били пленници от гарнизона? Едва ли, няма никакъв смисъл да ги влачат със себе си, защото нямат никаква полза от тях. Смисълът на подобен плен, за мен е само един – във вземането на някакъв откуп, отплата, срещу освобождаването им. Т.е. това са по скоро заложници срещу откуп, отколкото пленници в бой. Само тогава има смисъл да ги водят със себе си, като плячка. В този ред на мисли, тези 1000 човека не е задължително да са били (само) военни – няма никакво значение какви са, стига някой да плати за тях. По-скоро са били видимо имотни люде, за които ще се намери кой да плати – семейство, (или господар, може и султана). Ако е така, то това са били по-скоро имотни граждани (цивилни), и то – не е задължително да са само турци или мюсюлмани. Много вероятно да е имало и християни-заложници (българи или гърци). Това обаче е друга тема, важното в случая е че няма връзка между броя на заложниците (1000 човека) с броя на гарнизона (може би 200 човека).

Нека се върнем на въпроса, колко може да е бил гарнизона на Доган Бей в Никопол? Според мен, най-вероятно е бил по-голям от този в Рахово (понеже Никопол е по-голяма и по-важна крепост), както от този във Видин (понеже двете крепости са съразмерни, но във Видин е имало и български войници). По тази логика, Доган бей е имал под ръка около 500 човека в крепоста, които може да са се увеличили с хора от околността. Така че, моят извод е следния - в Никопол е имало между 500 и 700 човека гарнизон.

При всяко положение, кръстоносците пристигат пред крепостта, но не го атакуват веднага. Първо са били респектирани от сериозните стени, второ – не са разполагали с никаква техника. Както знаем, кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен. Въпреки това, кръстоносците са убедени, че градът бързо ще падне. Маршал Бусико оптимистично заявява, че „стълбите (за атака срещу стените) струват повече, отколко катапултите, когато са използват от храбри мъже".
Според някои източници, кръстоносците започват да копаят два тунела, за да стигнат до стените на града. Но, недостатъчните оръжия на кръстоносците, силния наклон на стените и огромните укрепления правят завземането на крепостта невъзможно. Кръстоносците се задоволяват с това да обсадят града от всички страни (включително и от към реката, благодарение на своя флот) и се надяват защитниците да се предадат сами, поради глад или изтощение.

[DelaRea]

Намесата на Баязид




От своя страна, Доган бей е бил достатъчно добре защитен, вероятно и запасен с оръжия и храни, така че нямал никакво намерение да се предава, а се е подготвил за дълга обсада, като е бил уверен, че рано или късно султан Баязид ще дойде на помощ.
Точно това се е случило. Научавайки за нахлуването на кръстоносната армия в територията си, Баязид реакира светкавично (типично в негов стил). Веста вероятно го заварва край стените на Константинопол, който той „перманентно” си обсажда още от 1394 година. Султанът взема част от войските си (най-често се споменава 20 000 човека) и се отправя на север. Пътят му е следния – Константинопол, Одрин, Пловдив, Шипченския проход, Търново. Това е най-късия и бърз път от Константинопол до Никопол, с изключение на отбивката до Пловдив, която според мен не е сигурна. Ако обаче е имало подобно отклонение, то единствената причина може да е само една – за набиране на повече войници. От друга страна, войници от Пловдив могат да се присъединят към османската армия и без да ги „забира” самия султан. Просто праща вестители и заповядва еди кои си части да дайдат еди къде си. Точно така се случва с най-важният му васал – Стефан Лазаревич, който пристига със своята тежка конница от 5000 човека от Сърбия и се присъединява към Баязид при Търново.
Така че, много е възможно да не е имало отклонение към Пловдив, а директно от Одрин през Шипка до Търново. Султанът определено е бързал.
Колко може да е била армията на Баязид при Никопол? В никакъв случай 200 000 човека, дори и 100 000 са немислими голяма цифра. Пак смятам, че качеството на войските и скороста на придвижване е било приоритет на султана, отколкото количеството на армията му, сам по себе си. Затова, можем да предположим, че нито армията му е била толкова многобройна, нито е водел със себе си някаква обсадна техника или артилерия. Предполагам, че е поел от Константинопол с няколко хиляди отбрани части, едва после армията му е достигнала големина, съразмерна с тази на кръстоносците.

Според мен, най-голямата възможна цифра е 20 000 османлии + 5 000 сърби = 25 хиляди общо.
Но това е абсолютния максимум, много е възможно всъщност да са били общо между 15 и 20 000.

Можем да се постараем да отговорим и на един друг въпрос – как и откъде научава Баязид за нахлуването на Сигизмунд, дали наистина Джан Галеацо Висконти, херцог на Милано, е съобщил на Баязид за кръстоносния поход, поради разприте си с френския крал? Нека да помислим малко – скандала между херцог Висконте и крал Шарл избува едновременно с началото на похода, през април 1396 г, а Дьо Кюси е на дипломатическа мисия в Милано през май. Вероятно предателство е възможно да се случи едва след това. Френския дипломат напуска Милано, на 17 май е във Венеция, прекосява Адриатика с кораб, пристига на хърватскто пристанище Син на 30 май и поема към Виена по суша, където пристига пред 24 юни. Ако миланския херцог също по това време е пратил свой пратеник до Баязид, с информация за похода на кръстоносците, то времето за достигане до Адрианопол би било горе долу пак толкова, а до Константинопол, малко повече. Т.е., ако дьо Кюси достига Виена на 24 юни, пратеника на херцога би бил при Баязид приблизително по същото време, най-късно до края на юни. Но както виждаме, Баязид не предприема нищо, нито през юли, нито през август, което ни кара да смятаме че той не е знаел нищо за похода по това време. Ако пък е подозирал нещо, то много по-подозрително би било самото преминаване на 44-те венециански кораба през Проливите, които се е случило доста преди появата на Сигизмунд при Оршова. Така че, най-вероятно никой не е информирал Баязид за кръстоносния поход. Иначе, ако Баязид бе знаел за очкващото го нашествие, то най-вероятно щеше да се отправи още тогава със свои войски на север и да изчака кръстоносците още при Видин. Нищо такова не се случва.
Тогава все пак, как е разбрал?
Най-вероятно е разбрал по най-обичайния начин – от свои поданици, които са го информирали „по канален ред”, че кръстоносците са нахлули в османска територия. Напълно възможно е това да са сторили още във Видин. Факт е, че османците в Рахово са знаели за наличието на кръстоносци отсам Дунав, значи веста е стигнала вече до тях и е продължила по пътя си до Баязид. Така че, вероятно нито има някаква драма, нито има някакво християнско предателство. Просто, нормално работеща за времето си съобщителна система, като във всяка държава.

[DelaRea]

През тези две седмици на обсадата, скучаещите участници в похода се развличат банкети, игри, и с оскърбления на военните качества на врага. За прехраната на кръстоносците се грижили фуражири, които обикаляли местността. Унгарския крал Сигизмунд изпратил 500 конника за разузнаване в посока на Търново, които първи научили за наближаването на османските войски. Пристигането на Баязид било шок за кръстоносците, които вечеряли, когато пристига вестител с новината.

Веста за наближаването на Баязид обаче достигнала и до защитниците на Никопол, които реагирали твърде бурно на това. Те започнали да крещят от радост и да празнуват, че помощта идва. Когато в лагера на кръстоносците чули шумът от празнуването на обсадените, маршал Бусико обявил, че това е само уловка - според него, Султанът никога няма да дойде тук и заплашил, че ще да заповяда да се отрежат ушите на всеки, който пуска подобни злонамерени слухове, тъй разрушителни за морала на кръстоносците.

От своя страна, дьо Кюси сторил друго – той взел група от 500 рицари (може би по-скоро конници) и още 500 стрелци и се отправил на юг. Узнавайки, че турците наистина приближават, той отделил 200 конника, за да направи маневри и да въвлече турците във засада, където нападнал пресдевачите в гръб. Стигнало се до сражение, кръстоносците убили колкото могли от враговете си и се прибрали в лагера. Това първо сражение с турския авангард извадили кръстоносците от летаргията им. Самата битка предизвикала възхищение у едни и завист у други. Граф граф д'Йо отново обвинил дьо Кюси в безразсъдство, което излагало на риск цялата армия и в опит да се „отнеме слава и власт от командващия дьо Невер”.
Случилото се всъщност само завишило надменноста на французите спрямо събитията и врага, който идел насреща им.

Военен съвет

Сигизмунд свикал военен съвет на 24-ти вечерта, в който кралят, подкрепен от Мирчо Стари, предложил план за очертващото се сражение. Според предложеният план, влашката пехота, имайки опит в сраженията с турците, трябвало първи да посрещнат техния удар.Турският авангард, както е обичайно, щял да бъде съставен от зле въоръжени опълченци, обикновено изолзвани повече за грабеж, но и в сражение, за да омоломощят врага, преди да се срещни с най-добрите турски части (точно така се и случило). Сигизмунд твърдял, че този турски авангард просто не заслужава да бъде удостояван с внимание от рицарите. От друга страна Сигизмунд заявил, че иска да разположи своите спомагателни части от Трансилвания и Влашко най-отпред като авангард, защото смята, че бойните им качества са ниски и ще може по-добре да ги наблюдава (и контролира). Кралят предлагал след първоначалния сблъсък, французите да се втурнат през фронтовата линия и да пробият вражеската отбрана, докато унгарците и другите съюзници ще ги съповождат в нападение, и ще държат спахийската конница да не обкръжи атакуващите по фланговете.

Граф граф д'Йо обаче осъдил подобно преедложение като унизително за рицарите, които щели да се бият зад гърба на селяните. Според френския благородник заявил: ”Това означава всички ние да се опозорим”. Той поискал да му бъде дадена челна позиция, като конетабъл, и заявил, че всеки преди него ще му нанесе смъртна оскърбление. В това отношение граф д'Йо бил подкрепен от Бусико, а дьо Невер също бил лесно убеден в правотата на такава позиция.
Така се стигнало до нов план за сражение, в който френските рицари щели да бъдат в авангарда. Тяхното упорство принудило Сигизмунд да прави за себе си нов план, този път, разчитайки само на собствените си части. Така се стигнало до окончателното разпределение на силите.
Френските и бургундските рицари под командата на Жан дьо Невер образуват авангарда.
Центърът под командването на Никола от Гора бил съставен от пехотинци - унгарци, германци, чехи, елзасци, фламандци и малък брой тевтонски рицари. Сигизмунд, който е обиден на френските рицари, щял да командва резервите. Трансилванците на Стефан Лазкович образуват дясното крило, а власите на Мирча лявото. Един френски отряд, комадван от дук Нобер, бил оставен за защита срещу Никопол.
Сигизмунд освен това заявил, че Баязид е само на шест часа път от тях и трябва да се внимава за неприятни изненади от негова страна.
През тази паметна нощ се случило и нещо друго важно. Дали от паника или поради някаква друга причина (не достатъчно хора за охрана на пленниците), но кръстоносците избили през нощта всички свои пленници-заложници от Рахово, за които писах по-горе. Европейските летописци по-късно наричат това деяние „акт на варварство".

[Guy de Mont Ferrand]

Граф д”Е всъщност е граф д'Йо.

DelaRea, би ли би бил така добър и да споделиш източниците си за написването на тези материали. Иначе начинанието ти е похвално, адмирирам.

[DelaRea]

Граф д”Е всъщност е граф д'Йо.

DelaRea, би ли би бил така добър и да споделиш източниците си за написването на тези материали. Иначе начинанието ти е похвално, адмирирам.

Единствената книга (на хартия) която ми е подръка е Българска Военна история на Димитър Ангелов и Борис Чолпанов , издадена 1989 г, където тези събития са описани между 178 и 182 страница.
Всичко останало е от интернет - например "Пътеписа" на Шилтенберг в превод на руски (http://www.vostlit.info/Texts/rus3/S...frametext1.htm).
Основната база текст обаче е от Уикипедия. Сравнявам всички статии по темата на различни езици. Българската е ок, но е средна хубост, английската ( http://en.wikipedia.org/wiki/Battle_...ther_languages ) е най-подробна и аз почти изцяло я преразказвам текстово. Във френската статия са имената на рицарите (затова и ги пиша на френски, а грешките в превода са си мои). Отделно прегледах и немската, руската, а и унгарската статии по въпроса, както и всички линкове, които водят към детайли или личности.
Това тук пък мисля, че е английската статия от Уикито, само че пак на руски ( http://ru.knowledgr.com/00642623/%D0...D0%B5Nicopolis.)
Аз лично оставам с впечатление, че повечето статии по въпроса, са копирани от английската веврсия, която е най-обширна и пълна, която пък се позовава предимно на Tuchman, Barbara W. (1978). A Distant Mirror: the Calamitous 14th Century. New York: Alfred A. Knopf. ISBN 0-345-28394-5. (http://en.wikipedia.org/wiki/A_Distant_Mirror)
Това е всичко, няма някакво творчесто от моя страна, само сумирам, сравнявам, превеждам и преразказвам.

[DelaRea]

Сражението



Сражението при Никопол най-вероятно се е състояло в понеделник 25-ти септември, но според други сметки, то е било на 26-ти, или дори на 28-ми септември.

При всяко положение, на разсъмване в деня на битката, на следващият ден след съвета, християнските бойци започнали да се организират под знамената на своите водачи. Според Шилтерберг, двете армии били на една миля разстояние една от друга. Мирчо Стари поискал и получил от краля разрешение да разузнае обстановката. Влашкия войвода взел със себе си около хиляда човека, за да разгледа позициите на неприятеля и се върнал при краля с донесение.

Сигизмунд изпратил своя маршал за да съобщи на дьо Невер, че съгледвачите му са забелязали турския авангард и пита, дали е възможно настъплението да бъде отложено с два часа, когато неговите разузнавачи ще са се върнали с повече данни за броя и разположението на врага. Дьо Невер сбира набързо своя съвет на рицарите - висшите френски благородници от похода. Дьо Кюси и Жан дьо Виен, адмирал на Франция и най-възрастния сред френските рицари на кръстоносния поход, го посъветвали да се подчини на желанието на унгарския крал, което изглеждало разумно. При това,граф д'Йо заявил, че Сигизмунд просто искал да трупа бойна слава за себе си и заявил готовността си да поведе войските в бой. Дьо Кюси заявил че думите на граф д'Йо са само предположения и се обърнал за съвет към дьо Виен. Адмиралът на свой ред отбелязал, че: "Когато истината и причината да не могат да бъдат ясни, трябва да се вярва и на предположенията”. Дьо Виен коментирал също така, че ако граф д'Йо желае да напредва, армията трябва да го следва, но все пак би било по-разумно да се напредва съвместно с унгарците и останалите съюзници. Съвета се разделил на два лагера, като младите „ястреби” обвинили старите рицари, че са не толкова мъдри, колкото страхливи. Разногласията им обаче били загладени, а междувременно разузнавачите на Сигизмунд се върнали обратно.

Мирчо Стари докладвал, че неприятелската войска се състояла от двадесет корпуса, като всеки един от тях стоял строен отделно под своите знамена и е бил от по 10 хиляди човека. Мирчо отново препоръчал дефанзивен боен план и отново поискал да нападне пръв. Влашката конница трябва да предизвика турците да напуснат позицията си, отслабвайки по този начин основната им линия, която след това да бъде атакувана от тежката кавалерия. Сигизмунд също считал, че е добре да се действа с предпазливост, но предложението е отхвърлено от други кръстоносци, които мислят, че влашкият княз иска да спечели слава за себе си. Но херцога на Бургундия, щом чул това, не пожелал да отстъпи тази чест другиму и поискал да му бъде позволено да нападне пръв, заради това че той бил пристигнал тук със шест хиляди войни от толкова далечен край и похарчил толкова много пари по време на своя поход. Така пак се стигнало до план за съкрушителен удар, който да бъде нанесен от рицарите, който се оказва гибелен за кръстоносците.

Конетабълът граф д'Йо поел командването на рицарския авангард, а дьо Невер и дь Кюси командвали основните френски сили. С това френските рицари, заедно със своите стрелци поели към бойното поле, за да се срещнат първи с турците, които вече се спускали по околните хълмове. Основните сили на кръстоносната армия - унгарците, хоспиталиерите, както и другите съюзници, се стрили в боен ред по-назад, под общото командване на Сигизмунд.



Армията на Баязид

Османската армия начело с Баязид действали според своите обичайни методи, като постройка. Новото, което прилагат османците е, че за да се смегчи удара на рицарската конница, те правят заграждения, които конете да не могат да прескачат – забити в земята колове или може би дори и изкопани ровове (не е ясно кога и как османците успяват да сторят това). Зад линия от забити в земята колове, Баязид поставя авангард от леко въоръжени кавалеристи. Зад тях са еничарите и стрелците, като основната част от турците са скрити зад хълма. Сръбската тежка конница на Стефан Лазаревич е оставена в резерв зад османския ляв фланг.

П.П. Моля специалистите "османисти" да допълнят по въпроса за османската постройка в боя.
А между другото, пробвам да сложа някакви илюстрации към текста, но не ми излизат на екрана.

[DelaRea]

Развитие на сражението



Тежко въоръжените френски рицари нападат турския авангард, но скоро осъзнават, че ще трябва да слязат от конете при коловете. Те го правят и започват да махат коловете под огъня на турските стрелци, които се целят не само в рицарите, но и в конете им. След това турската пехота напада рицарите, които макар да са слезли от конете си надвиват турците, които не носят ризници. Рицарската атака – конна или пеша, успяла да съкруши предните турски линии и разгромявайки ги, да достигне и до следващата линия от по-добре обучените и въоръжени пехотинци. Кръстоносците продължавали да се сражават под тежкия обстрел на турските стрелци и да се промъкват през коловете, поставени да пронизват коремите на рицарските коне. Летописците описват хаоса на битката, шумът и ревовете на биещите се, както и за коне с разпрани кореми или нанизани на коловете, също така и за бягството на леката турска пехота под кръстоносния натиск. Разбитите акънджии бягат да се спасяват при спахиите зад себе си.

Тук някъде дьо Кюси и адмирал Виен посъветвали да се стори малка пауза в боя и да се изчакат основните сили на кръстоносците. Нужно било да се строят редиците, да се прегрупират силите, да се заместят падналите бойци, да се поеме малко отдих и да се позволи на унгарската пехота да застигне френската конна атака. Но по-младите рицари, не знаещи истинската численост на противника и наивно предполагащи, че току-що са разбили главните сили на врага, настоявали на продължение на атаката без всякакви задръжки.

Французите наистина продължават и окончателно изтласкват турците зад хълма, макар вече половината рицари да са без коне. Качвайки се на самото било, вече и уморени от боя, а и от ходенето пеша с тежките брони на гърба си, те озадачени виждат пред себе си не бягащите азепи, а настъпващи спахии - основните турски сили, и еничарите от резерва, които спокойно ги чакат зад хълма. Под звуците на бойните тръби и барабани, с гръмогласни възгласи турската конница се втурнала срещу изумените рицари. Тук, на билото на хълма вече става и основното сражение между рицарите и османците.

Но докато рицарите се изкачвали нагоре по хълма, то спахиите успяли да обхванат фланговете им и да вклинят между рицарския авангард и основните части на кръстоносната армия. В последвалия бой французите претърпяват пълно поражение. Някои побягват още тогава назад по хълма надолу към своите, други се втурват срещу спахиите с викове „Бог е Велик” но потъват в прииждащите редове на османците. Трети остават на място и се бият на билото на хълма, отчаянно съпротивляващите са на настъпващите турци. Според хронистите, кръстонсоците си сражавали "повече от разярени вълци".
Най-възрастният от рицарите – Жан де Виен, адмирал на Франция, се опитал да въодошеви своите съотечественици и развявал знамето. Бил прободен шест пъти преди да загине на бойното поле. Odard de Chasseron, Филип, граф на Бар и Жан де Каруж загиват заедно с него. На косъм от смърта се разминал и предводителя на рицарите дьо Невер. Турците вече били готови да убият бъдещия Жан Безстрашни, но неговият телохранител се хвърлил на земята и започнал да умолява османците да запазят живота на господаря му. Виждайки, че пленника е знатен, турците се смелили над живота му. Защото въпреки своята решителност да побеждават и убиват противниците си, те също така били заинтересовани от възможния откуп за своите видни пленници. Това и спасили живота на младия наследник на бургундското херцогство. Виждайки пленения свой командващ, последните живи рицари прекратили съпротивата. Видните водачи на кампанията - конетабълът граф д'Йо, Енгеранд VII де Кюси и Жан ле Менгр Бусико, маршал на Франция, също са пленени на бойното поле. Френско-бургундската войска, авангарда на кръстоносста армия е била разбита напълно.

Битката обаче не е била загубена все още. Сигизмунд се втурва на помощ на рицарите и среща Баязид на хълма, където битката е равностойна. По-нататъчните събития в сражението са неясни. Със сигурност битката е била кръвопролитна и с оспорван край, а унгарската пехота е успяла да разбие азебите. Бойното поле е било пълно със сражаващи се хора, мятащи се от една посока на друга, както и от коне без ездачи. Именно гледката на тези препускащи коне била това, което накарало власите и трансилванците да решат, че всичко е вече загубено.

Битката била решена от намесата на последните османски сили в боя. В късния следобед Стефан Лазаревич води атаката на 1500-те бронираните сръбски конници срещу войските на Сигизмунд, които се огъват. Унгарците и хоспиталиерите, както и немците са се борили докрая, за да не попаднат в обкръжение, което можело да свърши с „отвратителна резня”. Кралят е убеден от спътниците си да се оттегли, докато е възможно. Войниците под комадването на Херман II от Кили му помагат да се качи на рибарска лодка и да достигне венециански кораб в реката, заедно с Великия магистър Филибер дьо Наяк. Тогава Сигизмунд, както се твърди, казва за французите „Ако само ме бяха послушали... Имахме предостатъчно мъже да се бием с враговете си.“

Някъде по това време, сулатн Баязид и неговият шурей Стефан Лазаревич виждат в сражението знамето на друг шурей - Никола II Горянски, който се бие на страната на унгарците и го убеждават да се предаде, за да се спре излишното кръвопролитие. Той приема и с това последните унгарски сили слагат оръжие. Влашката конница отстъпва и се отправя към дома.

Това е и краят на сражението.

[Guy de Mont Ferrand]

Това е всичко, няма някакво творчесто от моя страна, само сумирам, сравнявам, превеждам и преразказвам.

Това (подчертаното) също само по себе си е творчество, напълно достатъчно за настоящия формат на публикуване .

[DelaRea]

Последствията

Според летописец Фросар "От сражението при Росевал, когато всичките дванадесет перове на Франция бяха убити, християнския свят не е изпитвал подбна загуба.”

Клането на пленниците



След края на сражението султан Баязид се отправил на мястото, където бил крал Сигизмунд, надявайки се безуспешно да открие трупа му, а след това огледал и цялото полесражение. Установил, че османските войски са претърпели огромни загуби (явно повече от кръстоносците), той „горчиво заплакал” и се заклел, че кръвта на войните му няма да остане неотмъстена. Гневът му се засили, когато се открили телата на избитите пленници от Рахово. Баязид заповядал на следващият ден, всеки турски войник да доведе своите пленници на разположение на султана.

На следващото утро, 26-ти септември, всички пленници били доведени пред шатрата на Баязид. Турците извикали на помощ Жак де Ели, френски рицар, служил още на султан Мурад, за да може той да разпознае измежду пленените главните френски благородници за откуп. Така се образувала една група рицари – дьо Невер, дьо Кюси, д’Йо, Бар, Ги де ла Тремоил и няколко други, които били заделени за откуп. Пленните младежи, под 20 годишни, били също така отделени, за да бъдат заробени. Това спасило живота и на младия немски кръстоносец Йохан Шилтбергер, който ни разказва за събитията от онези дни.

Останалите хиляди пленници били съблечени голи, завързани с въжета през ръцете, и на групи от по трима-четирима и преминавали пред погледа на султана. След това те бил обезглавявани или разкъсвани на парчета от палачите му. Френските благородници, начело с дьо Невер били принудени да гледат всичко това редом със султана.
В една от групите голи пленници, водени на закоиление бил видян Жан ле Менгр, маршал Бусико. Дьо Невер паднал на колене пред Баязид и със сплетени пръсти го молел да пожали живота на спаси живота на този рицар, който му бил като роден брат. Турците решили, че пленникът може и да струва добър откуп и така маршала на Франция също бил спасен.
Като изключим този дребен инцидент, останалите убийства продължили от сутринта до вечерта, докато Баязид се отвратил от кръвоприлитието и спрял палачите.
Не ясно точно колко души са били убити. Йохан Шилтбергер пише за „до 10 000” но това едва ли може да се приеме точно. Във всеки слуай, приема се, че пленените са били повече от падналите в сражението. Помилвани пленници, без да броим благородниците, са били 300 на брой.
Трябва да уточним, че става дума само за пленниците, който са дадени на султана, като негова лична плячка от битката, но със сигурност е имало и още много други пленници, които са взети от войниците му, и тяхната съдба не е ясна.


П.П. Колко може да са били екзекутираните – утре ще посмятаме.

[DelaRea]

Спасилите се



От тези кръстоносци, които успели да се измъкнат невредими от полесражението, не всички оцеляват.
Мнозина се опитват да доплуват до лодките в Дунав, които се претоварват. Първите, които се спасяват на тях, отблъскват следващите, искащи да се покатерят. От другите, които се мъчат да преплуват реката до острещния бряг, повечето се удавят в Дунав. Тези, които все пак успели по един или друг начин да достигнат до отсрещния бряг и се отправили по суша към вкъщи, пък били неприятно изненадани, че земята, през която примнавали, била вече „лишена от фураж” от отстъпващата влашка конница. Мнозина от спасилите се в сражението умряли от глад или други несгоди по пътя към страните си. Най-известният пример от неколцината, добрали се до дома си, е граф Рупърт от Бавария, който достига до прага си изнемощял от глад и умира няколко дена по-късно.

Сигизмунд, опасявайки се да не бъден предаден от власите, не им се доверява и не слиза на техния бряг, а продължава с кораб до устието на Дунав, където преминава в Черно море и се спасява в Калиакра при тамошния български владетел, също васал на Баязид (това между другото май му струва и васалитета, по-късно).

По този повод Георги Атанасов в книгата си „Добруджанското деспотство”, пише следното:
„Сигизмунд се спасява на кораб, който се придвижва по Дунав до генуезката цитадела Ликомосто (Килия), след което пребивава известно време в Калиакра преди да се отправи към Константинопол и Дубровник. ...
... Кой местен господар-християнин посреща Сигизмунд в Калиакра, обаче, не е ясно. По презумпция се приема че е Иванко, което е най-вероятно, но не съвсем сигурно” (стр. 198)
Източник:

http://www.scribd.com/doc/42646650/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2-%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D1%83%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-2009

[Guy de Mont Ferrand]

Въпросното "известно време" в Калиакра не е кой знае колко голямо, но действително се приема за индикация, че тогава крепостта не е под османска власт. Под чия точно обаче е, е дискусионно. Най-вероятно гагаузка

Изобщо, мътни са нещата в Добруджа по това време, което дава добра почва за най-различни спекулации и фабрикуването на определени истории, каквато за мен е и тази за "воеводата Вълко Добруджански".

Но да не задълбаваме в тази тема: интересен факт за "спасението" на Сигизмунд е, че когато преминава с кораб(ите) си през Галиполи турците довеждат пленниците от разгромената му армия и ги нареждат в шпалир по брега, за да може да ги вижда. Това, освен, че си е обикновена гавра, показва и друг важен факт - че въпреки донякъде успешните опити за построяване на османски флот до този момент, те все още не могат да направят нищо на галерата или нефа на краля. Тази ситуация се запазва до доста по-късно.

Що се отнася до "поздравилите" краля при Галиполи пленници, то по-богатите измежду тях са откупени, някои като Жан дьо Невер за небивало огромни суми (благодарение и на съдействието на хоспиталиерите на Родос, които прибягват до резервите в хазната на ордена), а по-бедните са разпратени като подаръци из ислямските дворове да рекламират голямата победа на Баязид като борец за вярата или са направени еничари

[boilad]

Великолепно изложение. Поздравления. (От това, че на евентуалното българско съпричастие към похода не се отдава голямо значение, темата само печели)
Във връзка с Никополската битка е и една легенда за раждането на Хунияди. Според нея Сигизмунд избягал във Влашко, където намерил подслон при някаква жена, която впоследствие родила Ян Хуниади, тоест намеква се, че той е незаконен кралски син. Тази легенда както и виждаме от изложението на събитията не е исторически достоверна, но е любопитен щрих към темата. (Вероятно възниква по-късно с цел да обоснове претенциите на наследниците на Хуниади върху унгарския престол.)

[DelaRea]

Драмата със заложниците и откупа

Пленниците на султана били отведени във вътрешността на страната - първо в столицата Едирне, където престояли две седмици, а после в Галиполи. Те били принудени да изминат тези 350 мили пеша до Дарданелите, почти без дрехи и повечето без обувки, с вързани ръце. В Галиполи всички те били настанени в една кула, като благородните пленници били настанени в помещения по горните етажи, а другите 300-те по-низши – в подземията на кулата.

Както Guy каза и по-нагоре, корабът на Сигизмунд, преминал само на около половин миля от Кулата, преди да навлезе в Проливите и турците се възползвали от тази възможност да му се подиграят. Те изкарали на пленницте на брега и ги строили в редица, като викали на краля да дойде и да ги спаси. Галерата (или нефът) на краля отминала безмълвно, разбира се. Дали е имало опити за преговори межу Сигизмунд и Баязид за освобождаване на рицарите или за тяхното откупуване, не е ясно, макар да има твърдения, че Сигизмунд бил намекнал нещо по този въпрос в Константинопол. Но по-вероятно, султанът изобщо не се е и надявал да получи някакви пари от изнурена Унгария, колкото е разчитал на директни преговори с Франция. След общо двумесечен престой в Галиполи, пленниците са били откарани на още по-сигурно място – във вътрешността на Османската държава, в Бурса, където вече трябвало да чакат своето откупуване.

Слуховете за невъобразимото поражение на кръстоносците плъзнали незнайно как в Париж в началото на декември същата година. Понеже нищо конкретно не се знаело, неколцина „сплетници” (клюкари, да ги наречем) били задържани и въдворени в затвора Grand Châtelet , и ако вината им била докажена, щели да бъдат съдени за разпространявани на зловредни слухове, като присъдата им би била смърт чрез удавяне. Кралят, както и бургундския херцог и орлеанския дук, все пак побързали да пратят посланици във Венеция и Унгария, за да узнаят нещо повече по въпроса. На 16 декември 1396 година, търговски кораб от Венеция донесъл потвърждение за поражението на кръстоносците при Никопол.

Междувременно, султан Баязид, използвал рицаря Жак де Ели (Jacques de Helly, същият, който идентифицирал пленниците на полесражението) за пратеник до Франция. Френският благородник бил пратен (след като се заклел, че ще се върне), за да съобщи на френския крал и на херцога на Бургундия за османската победа и за искания откуп. Де Ели пристигнал в Париж по Рождество и се явил пред краля, разказвайки му за всичко случило се с кръстоносците. За доказателство, той носел и писмо от дьо Невер и от другите благородни пленници. Спроред един монах от Сен Дени, „смърт се възцари в душите на всички”, а Дешан пише за „погребения от сутрин до вечер”. Девети януари 1397 година бил обявен за ден на траур в кралството, а църковните камбани биели в памет на загиналите рицари.

Делегация с богати дарове за султана заминала от френската столица на 20 януари. Де Ели, обвързан с клетвата да се върне, поел по обратния път към султана, носейки послание за него и писма за пленниците. Тук пак се опряло до помощта на миланския херцог Джан Галецо Висконти, поради неговите добри контакти с османците. При него също бил пратен посланик, който му занесъл закъснялото одобрение от краля на Франция, позволяващо хералдическите кралски лилии да бъдат вписано в герба на Висконти, чиято първа жена била от френския кралски двор и били използвана за посредник при сдобряването на Париж И Милано. Но все пак не Милано, а Венеция станала място за обмяна на мнения между Франция и Отоманската империя относно изплащането на откупа. Посланиците, пратени още в началото на декември миналата година, дори се помъчили да достигнат и до Бурса, но напразно.

Междувременно, на 13 февруари Енгеранд дьо Кюси починал в Бурса, може би от незаздравелите си рани от сражението.
Маршал Бусико, както и Ги де Тремои (Guy de Tremoille), били освободени по тяхно искане с обещание да търсят пари за откуп от Леванта. Двамата се добрали до хоспиталиерите в Родос, където де Тремои се разболял и починал около Великден.

През юни, френските посредници в султанския двор най-после постигнали споразумение за цената на откупа. Баязид поискал 100 000 златни флорина за свободата на предводителя на кръстоносците – Жан дьо Невер, и още толкова за останалите рицари. Общо 200 000 златни флорина за всичките рицари (вероятно 24-рима).
Вероятно става дума за италианските флорини, наричани още „дукати”. Флорентинския fiorino d'oro е имал тегло от 3,5 грама злато с чистота 0,986 и е първата европейска златна монета след 7 век, която е била сечена в достатъчно големи количества, за да има важно търговско значение.

За да освободи сина си Жан, а и останалите знатни пленници, бургундския херцог Филип Смели, прибягнал до заем от италианския банкер Дино Рапонди (Dino Rapondi)
На 15 юни в Бурса починал още един от пленниците – конетабъла Филип д’Артоа, граф д’Йо (Comte d'Eu )

Няколко дена по-късно, на 24 юни, останалите знатни рицари били освободени от затвора, след като било направено едно авансово плащане на 75 000 флорина. Рицарите били пратени във Венеция, с обещанието, че няма да напускат града, до окончателното изплащене на откупа. Отпътуването им за италианската република се забавило, понеже благородниците сметнали, че е немислимо да се пътува с по-малко от обичайните удобства, свита, прислуга и бласък. За да си набавят всичко това, им струвало още доста време, а и пари (едва ли не, почти толкова, колкото размера на откупа ).

Така или иначе, благородниците стигнали до Венеция едва през октомври 1397 година, като по пътя си спирали в различни страни и острови, за да доийдат на себе си след тежкия плен, аккто и за да вземат нови заеми от когото могат. Въобщо, финансовите операции по цялата тристранна сделка между Бургундия, Венеция и Отоманската империя отнели цели 27 години, за да се изчисти съвсем. На всичкото отгоре, по време на престоя им във Венеция, в града пламнала чума, та се наложило да се преместят в Тревизо, но въпреки това болеста покосила Анри де Бар .

Последните оцелели рицари от кръстоносния поход – Жан дьо Невер, маршал Бусико (Boucicaut), Гийом де Тремои (Guillaume de Tremoille) , Жак де ла Марше (Jacques de la Marche), заедно с още седем или осем благородника, се върнали във Франция през февруари 1398 година. Посрещнали ги с почести като герои.

П.П. Открих още един от откупените рицари - Юбер (ле Батар) от Савоя, полубрат на Амедей VIII (Humbert de Savoie) Той си сложил после няколко полумесеца в герба и построил църква като благодарност за своето оцеляване.

[Guy de Mont Ferrand]

В тия материали, които си ползвал, е пропусната ролята на хоспиталиерите. Именно те плащат "аванса" от 75-те хиляди флорина.

[DelaRea]

В тия материали, които си ползвал, е пропусната ролята на хоспиталиерите. Именно те плащат "аванса" от 75-те хиляди флорина.

А, това наистина не го знаех!
Искам още малко да се поровя, за да довърша темата - какво става с останалите участници, за наказателния поход на Баязид в Унгария и други интересни дреболии, а после пак да дискутираме по спорните неща (които май намаляват).
Дори си мисля че вече знаем дори колко са бойците в битката при Никопол. Но пък все повече се обърквам по това, кой, по дяволите, командва дясното лрило на кръстоносната армия в битката?).
Кой каквото знае по темата да пише и да допълва, разбира се.