Дунавският кръстоносен поход

[DelaRea]

Пускам тази тема, за Дунавския кръстоносен поход, защото ми се ще да го разгледаме малко по-обстойно и по-дълбоко.
Ще ми се, ако е възможно, да избягваме клишетата за него, без да гледаме на това емоционално - като на някакъв опит за освобождение на България или като на края на Второто Българско царство (и за двете твърдения знаем, че не са верни). Исками се да разгледаме из дълбочина всички аспекти около този поход, за който уж всичко се знае, а може и да не е така.
Нека се абстрахираме, че събитията засягат българите и сраженията се водят на сегашната ни територия. Затова и умишлено слагам темата тук, а не във форума за българска история. Все едно сме странични наблюдатели и не ни касае, а искаме само да разгледаме събитията чисто военно.
Нека да разберем всичко за събитията тогава, и едва след това, да умуваме - защо така се е случило, можело ли е чисто военно да се стигне до победа на кръстоносците или не. Да не изпадаме в положение да си за даваме въпроса: "А какво би станало , ако..." или "Жалко, че не ...". Нека не творим алтернативна история, а само да опознаем истинската, колкото се може по-добре.

Ще обобщя това, което намирам из уеб-пространството и ще го систематизирам тук, в няколко постинга. Не се старая да дам готови отговори или внушения, а по-скоро сам да задам въпроси за нещо, които не зная, така че, ви моля всеки да допълва, каквото знае повече от написаното тук.

[DelaRea]

Предистория

Отоманската експанзия на Балканите в края на XIV век започва да достига застрашителни размери. Не само че, византийската столица Константинопол е обсадена, но войските на Баязид вече застрашават земите под управлението на католически крале. Сигизмунд Люксембургски, унгарски крал от 1387 г. (и по-късно император на Свещенната римска империя от 1433 г.) е първият, който изпитва върху себе си османския натиск и проумява сериозността на положението. Но тъй като унгарската армия сама не може да се противопостави на устрема на османските сили, той започва да търси съюзници из другите католически крале, с цел да формира коалиция, която да отблъсне османслиите. Унгарския крал Сигизмунд започва да преговаря с Франция за общ кръстоносен поход от 1393 г. но походът всъщност е организиран и финансиран преди всичко от бургундския херцог Филип II Смели.

През 1394 г. папа Бонифаций IX предлага нов кръстоносен поход срещу турците, но отдавна е минало времето, когато папата можел да вдигне кръстоносен поход с един свой призив. По това време Западната схизма е разделила папството на две, с центрове в Авиньон и в Рим. От друга страна, продължава Стогодишната война между краля на Англия Ричард II и Шарл VI, крал на Франция, който имал подкрепата на Филип II, херцог на Бургундия.

През 1389 година обаче бил сключен поредния мир между враждуващите страни. През месец март 1395 година английският крал Ричард II, в интерес на закрепване на мира между двете страни, предложил брак между себе си и дъщерята на френския крал Изабела. През октомври 1396 година, двамата владетели се срещнали на границата - в Кале, за да обсъдят условията на договорения съюз и се съгласили да продължат действието на мирния договор между двете страни.

Междувременно, докато през 90-те година на века войната сякаш отстъпва на мира, а френския и английския крал се споразумяват за мир помежду си, то херцогство Бургундия сякаш си търсело нов враг и нова война, за да затвърди своя авторитет и престиж сред останалите европейски държави. Остава въпросът как, кога и накъде да бъде насочен той.

Още през 1391 година, Бургундия, се раздвоява между изпращане на кръстоносен поход в Прусия или в Унгария, и за да вземе решение е изпратен специален пратеник, Ги дьо Ла Tремоа (Guy de la Tremoille) до Венеция и Унгария, за да се оцени ситуацията на място. Бургундия първоначално е предвиждала кръстоносен поход, воден да е от собствения си херцог Филип Смели, както и от херцога на Орлеан и на Ланкастър, но не е сигурно, че някой изобщо би се присъединил към евентуален кръстоносен поход.

След като през 1394 г. получила 120 000 ливри от Фландрия, вече Бургудния започва да се подготвя за самостоятелна военна кампания, като за тази цел един нов кръстоносен поход изцяло влиза в нейните планове. Сега на дневен ред е повод за нов военен поход, както и неговото идеологическо или религиозно обяснение. Няма нищо по подходящо от обяснение за война, от добрата стара кръстоносна идея.

През януари 1395 г. Бургундия изпратила послание до унгарския крал Сигизмунд с заявлението, че Франция е готова да разгледа молба за помощ на унгарския крал. През август на същата 1395 година делегацията на Сигизмунд, съставена от четирима рицари и епископ, пристига в Париж, където подробно разказва за 40 хилядната османска армия, която граби и опустошава християнските земи, и от името на унгарския крал поисква помощ срещу османците.

Френският крал Шарл VI, след като вече си е осигурил мир с Англия чрез брака на дъщеря си, отговорил, че на неговите рамене, като на „главен” сред християнските крале, лежи отговорността за съдбата на християнския свят и за неговата защита от турската заплаха . Френското дворянство с ентусиазъм откликва на призива на краля. Филип д'Артуа, граф д'Е, конетабъл на Франция, и Жан II ле Менгр Бусико, маршал на Франция, веднага и охотно се съгласили да вземат участие в похода и призовали на кръстоносен поход - задължение на всеки "храбър мъж”.

Междувременно, през февруари 1396 г. византийският пратеник Мануил Филантропин сключва с крал Сигизмунд споразумение в Буда, според което император Мануил II Палеолог се задължава да съоръжи с унгарски средства 10 кораба за действия в река Дунав.

[DelaRea]

Планът

Първоначалните намерения били да се формира кръстоносен поход, който да е предвождан от Джон Гонт (Англия), Луи Орлеански (Франция) и херцог Филип Смели (Бургундия). Техните войски трябвало да тръгнат на изток още през същата 1395 г., а кралете на Франция и Англия Шарл VI и Ричард II да ги последват на следващата година.

Но докато Филип, херцог на Бургундия, бил готов веднага да поведе кръстоносен поход, то Джон Гонт и Луи Орлеан, се оттеглили от начинанието, твърдейки, че мирните преговори между Франция и Англия изискват тяхното присъствие. Вероятно, никой от тях не е искал да напуска пределите на държавата си, докато техните основни конкуренти остават. Точно поради тези причини, се стига до това, че именно Бургундия запазва контрол върху „предприятието” на кръстоносците.

Според историците, защитата на Европа въобще не е приоритет на Бургундия, и вероятно изобщо не се счита за особено важна цел на похода на Изток. Османската заплаха за християнска Европа изглежда е само повод, но не и причина за похода. За някакво освобождение (на Балканите, на българите) изобщо и дума не става.

Tuchman отбелязва следното: "since he was the prince of self-magnification, the result was that opulent display became the dominant theme; plans, logistics, intelligence about the enemy came second, if at all." Т. е., "поради личните качества на херцога, пищната показност става господстваща тема в похода, а планирането, логистиката, разузнаването за противника са на второ място, ако изобщо ги има".

С оглед на така създалата се ситуация, нормално, за „номинален” командир на похода е назначен 24-годишният Жан де Невер, най-големият син на херцога на Бургундия (Jean sans Peur, comte de Nevers). Кавалерията се командва от френския маршал Жан льо Менгр, известен като Бусико (Jean II Le Meingre, dit Boucicaut). Третият виден френски рицар начело на похода е кралския конетабъл Филип д’Артоа, граф д'Йо (Philippe d'Artois, comte d'Eu).

Бургундския херцог обаче е наясно, че и тримата командващи, които са били под 35 годишни, нямат необходимия боен опит. Затова херцогът призовава Енгеранд VII дьо Куси (Enguerrand VII de Coucy) , който е най-опитният воин, а и политик в държавата по това време, да бъде "главен съветник" на дьо Невер по време на похода. Освен това, Дьо Невер получил дълъг списък от "военни съветници", както и друг списък на видни френски благородници, който ще вземат участие в кръстоносния поход, с които явно трябва да се съобразява, и които също могат да консултират комаднващия „ако се наложи”. Сред изтъкнатите френски рицари били и тримата внуци на краля – Жак дьо Бурбон (Jacques II de Bourbon), Хенрих дьо Бар (Henri de Bar) и Филип дьо Бар.

Правилата за дисциплина по време на кръстоносния поход са постановени на военен съвет на 28 март 1396 година. В заключителна разпоредба пише, че „в битка графа и рицарите ще се сражават само в авангард, и че рицарски код изисква рицари да докажат своята храброст „. ( "Item, that [in battle] the Count and his company claim the avante garde," revealing that the chivalric code continued to require knights to prove their valor by leading the charge.”)

Неяснотата на командната структура на кръстоносците ще се окаже от решаващо значение за крайния резултат на похода. Със сигурност, концепцията за единство в командването изобщо не е разбирана от средновековните воини.

Планът на кръстоносците бил следният – да се изтласкат османците от Балканите, после марш към Константинопол за помощ на неговите защитници, след това рицарите планирали да пресекат Дарданелите и преминавайки през Анатолия и Сирия да достигнат и освободят Палестина и Гроба Господен. Венецианската флота трябвало да блокира турците при Проливите, да се отправи към Дунав, да се изкачи по реката по бреговете на Влахия, за да може да се срещне през юли там с войските на кръстоносците.

[DelaRea]

Кои и колко са кръстоносците?

Армията на кръстоносците се формира окончателно в Дижон и от там, на 30 април 1396 г., поема на изток, през Бавария към горното течение на река Дунав. Французите, пристигат във Виена през май и юни и от там, и плавайки надолу по реката с лодки, се съединяват със Сигизмунд в Буда през юли.

Преди да стигнем до същността на похода, трябва да уточним две важни неща – кои са участниците в похода и колко всъщност е тяхната численост?

Според едни източници войската е била съставена от 10 000 французи, най-вече кавалерия от Бургундия, заедно с английски контингент от 1000 души. Има още 6000 германци от Рейнските области, Бавария и Нюрнберг. Ако сборуваме, ще получим 17 хиляди войни още само от Западна Европа.

Според други източници обаче силите под водачеството на Жан са били общо 8000. А Сигизмунд се присъединява с още 6000-8000 мъже от Унгария, общо достигайки 16 000.

Има обаче и други твърдения – че французите са дали общо 1000 рицари, англичаните нито един, а цялата армия на Жан е била от около 10 000 човека (от цяла западна Европа) и заедно с тази на Сигизмунд става между 12 000 и 16 000.

Изобщо, темата за броя на армията е особено чувствителна и изисква особено внимание. За да не изпадаме в този капан, предпочитам да отклоним въпроса в друга посока.

За да добием по-реална представа за броя на кръстоносците, нека да видим първо, кои са рицарите, взели участие в похода (по именно, колега, по именно), а после да смятаме, колко може да е общият им брой.

[DelaRea]

Списък на рицарите

Според повечето източници, в похода са взели участие рицари и войни от следните страни: Франция (и Бургундия), Англия, Шотландия, Кастилия, Свещената Римска Империя, Швейцария, Бохемия, Полша, рицари от Ордена на Св. Йоан, Тевтонски рицари, от италианските републики Венеция и Генуа, от Византия, Унгария и Влахия. Нека ги разгледаме по страни.

Френски и бургундски рицари и благородници

1. Жан дьо Невер, главнокомадващ (Jean sans Peur, comte de Nevers, fils de Philippe le Hardi, duc de Bourgogne, commandant
2. Жан ле Менгре, Бусико, маршал (Jean II Le Meingre, dit Boucicaut)
3. Филип д'Артуа, граф д'Йо, конетабъл на Франция (Philippe d'Artois, comte d'Eu )
4. Енгард де Кюси (Enguerrand VII de Coucy)
5. Жан дьо Виен, адмирал на Франция (Jean de Vienne)
6. Гий де ла Тремоий – пратеникът на Бургундия в Унгария по-рано
7. Жак дьо Бурбон ( Jacques II de Bourbon, comte de la Marche, comte de Castres)
8. Гийом де Бордо (Guillaume des Bordes, porte-oriflamme de France)
9. Анри дьо Бар, зет на дьо Кюси ( Henri de Bar, gendre d'Enguerrand de Coucy
10. Рено дьо Роа, кралски шамбелан (Regnault de Roye, chambellan du roi)
11. Юбер ле Батар, (от Савоя, полубрат на Амедей (Humbert le B))
12. Жан дьо Каруж ( Jean de Carrouges)
13. Хюг дьо Шевенон (носил знамето на маршала при Рахово)


Рицари от други страна на Европа (Св. Римска империя и всички останали)

1. Йохан II - бургграф на Нюрнберг
2. граф Рупърт от Бавария (който умрял на прага на дома си, щом се завърнал от похода)
3. Херман II – граф на Уелс (от Англия???)


Рицари от Ордена на Св. Йоан и Тевтонския орден

1. Филибер дьо Наяк великият магистър на хоспиталиерите (Philibert de Naillac)


Унгарски рицари

1. крал Сигизмунд Люксембургски (Sigismond Ier de Luxembourg, roi de Hongrie)
2. Никола II от Гора, губернатор на Унгария, нещо като канцлер (Nicolas de Gara, grand palatin de Hongrie)
3. Херман II от Кили – (Херман от Циле, Словения 1365-13.10.1435 г), този, който спасява Сигизмунд след битката при Никопол)
4. Stibor of Stiboricz (??? кой е това, някой знае ли повече за него? Поляк или трансилванец на унгарска служба?)

Балкански владетели

1. Мирчо Стари – княз на Влахия
2. Стефан II Ласкович – бан на Хърватска (Stephen II Lacković, ban croate)
3. Вук Бранкович, сръбски войвода (???? ) (Vuk Branković) (това участие е споменато само във френската версия на Уикипедия)


Византия
Няма данни или имена на участници в похода.

Венеция и Генуа
Томаниче Нико – венециански адмирал на кръстоносния флот от 44 галери (???)

България
Няма данни или имена на участници в похода.

Най вероятно италиански участници в похода изобщо не е имало, тъй като градовете на Ботуша са били прекалено заети да се избиват един друг. Но имало ли е английски рицари в похода?
Донесението за 1000-та английски рицари идва от съвременника на събитията Антонио Фиорентино (Antonio Fiorentino) и е приемано за чиста монета от историците след него. Ако това е вярно, обаче, то означава не просто 1000 човека, но и още 4-5 хиляди оръженосци и поне толкова коня да са взели участие е похода. А такива информация няма никъде в английските извори. Ако подобна въоръжена сила бе напуснала Острова, то това няма как да остане незабелязано от съвременните хронисти. Те обаче не споменават нищо такова. Особено показателно е, че за разлика от Франция (а май и във всяка страна-дала свои войни в похода), то в Англия изобщо не се събира някаква сума за откупуване на пленниците след Никопол. Което означава, че или те са били всичките избити в боя или просто не е имало английски рицари в похода.

Много вероятно е просто английските рицари да са останали безучастни към начинанието на френските благородници и да са предпочели да останат у дома си. Възможна причина за английската липсата на участие е увеличаващото се напрежение между краля и херцогът на Глостър, които може да са убедени, че е най-добре да пазят силите и своите поддръжници, вместо да се впускат в необосновано дълги походи под френско командване.


П.П. Ако някой знае за друг участник в похода, да казва, ще го допишем в постинга.

[DelaRea]

От Дижон до Видин

И така, както казахме, французите тръгват от Дижон в края на април 1396 г., пристигат във Виена през май и юни и се съединяват със Сигизмунд в Буда през юли.

Меджувременно, дьо Кюси не е бил с кръстоносците, понеже му се е наложило да изпълни една дипломатическа мисия по пътя. Френския благородник е пратен при Джан Галеацо Висконти, херцог на Милано. Бесен на френския политически маневри, които са премахнали от Генуа влиянието му, Джан Галеацо се опитва да спре прехвърлянето на генуезкия суверенитет към Франция. Дьо Кюси е била изпратен да го предупреди, че Франция ще разгледа допълнително този враждебен акт от страна на миланския херцог. Кавгата е повече от политическа, защото прераства в семейна дрязга. Валентина Висконти, съпруга на херцога на Орлеан и любимата дъщеря на Джан Галеацо, поради интригите на кралица Изабела Баварска, е бил изпратен в изгнание от Париж, по същото време, когато кръстоносците поели на поход. Херцогът на Милано заплашил, че ще изпрати рицари, за да защитят честта на дъщеря му.

В последствие се смята, че именно поради този скандал, миланският херцог е информирал Баязид за движенията на войскита на кръстоносците. Няма солидни доказателства за това и най-вероятно, Джан Галеацо се превърнал в изкупителна жертва след това, поради съществуващата враждебност с Франция. Разбира се, винаги остава възможността, херцогът на Милано, който е убил своя чичо, за да гарантира собствената си власт, да е в състояние действително да предаде кръстоносците.

След като изпълнил тази дипломатическа мисия напълно, придружен от зет си Анри дьо Бар и свитата си, дьо Кюси напуска Милано в посока Венеция, от където реквизира един кораб на 17 май, и се прехвърля през Адриатическо море до хърватското пристанище Сен на 30 май, а след това се отправя на път по суша до мястото на срещата в Буда. Дьо Кюси пристигна там преди дьо Невер, който се е спрял в горната част на река Дунав за приеми и празненства, давани от германски принцове. Дьо Невер пристигна във Виена чак на 24 юни, цял месец след кръстоносния авангард, водена от д’Артоа и Бусико. Когато пристига във Виена дьо Невер се среща с радост със своя зет, Леополд IV, херцог на Австрия, женен за Екатерина Бургундска. Невер после поискал от зет си зашеметяващия заем в размер на 100 000 дуката. Всичко това отнело време да се организира, и в крайна сметка водачът на кръстоносците пристига при своята армия в Буда през юли.

С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари-йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филибер дьо Наяк. Воеводата на Влашко Мирча Стари, който е васал на Унгария, също се включва в кръстоносната войска със значителна сила. Мирча има боен опит срещу Баязид, на когото нанася сериозни удари в битките при Карановаса и Ровине през 1395 г.

След като всички водачи се събрали в Буда, стратегията била съгласуван и с дьо Наяк, както и с представителите на венецианския флот. 44-те вененциански кораба наистина извършават рейд от Родос през Егейско, Мраморно и Черни море до Дунав, а някои от тях се качват по реката. Те обаче не блокират Дарданелите, понеже Баязид така или иначе вече е бил в Европа, пред стените на Константинопол. Никой турски кораб не се и мъчи да спира венецианската флота по пътя и.

Военния съвет в Буда станал арена на ожесточен спорове за по-нататъчните действия на кръстоносците. Предната година, Баязид бил заплашил че ще нахлуе в Унгария през май, но ето че в края на юли, а нищо такова не се случило. Унгарските разузнавачи твърдят че до Дарданелите не могат да открият войските на Баязид. Това, според французите, означава, че османския султан бяга от битка с кръстоносците, защото е страхливец.

Сигизмунд уверява кръстоносците, че Баязид ще дойде, така или иначе, и съветва, че би било по-мъдро да оставят турците да изминат дългия път до тук (Унгария), вместо обратното – кръстоносците да изминават също толкова дълъг път, за да ги намерят.

Тази отбранителна стратегия е била отхвърлена от французите и от техните съюзници. Дьо Кюси, който се проявил като техен говорител, заявил: "Въпреки, че султанът може да лъже, това не трябва да ни възпира от нашите дела, и че преследването на нашите врагове, за това е целта, за която сме дошли". Сигизмунд нямал друг избор освен да се съгласи. Хронистите също така пишат, че речта на дьо Кюси предизвикала ревност в граф д”Е, който смятал че той трябвало да има честа да е официален говорител от името на Франция, поради ранга си на конетабъл.

След този военен съвет, начело с дьо Невер, кръстоносната армия се спуска надолу по река Дунав, движейки се пеша по левия бряг (тяхно ляво – наше дясно, реката им остава от дясно, те са на източния бряг, където е и Буда и Оршова). Част от унгарската армия заминава на север, за да събере още подкрепления от Трансилвания, както и войските на Мирчо Стари от Влахия. Останалата част на унгарските войски се движи в ариергадра на кръстоносната армия. Армията пресича реката при Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни. Тук армията на кръстоносците навлиза в земите на Йоан Страцимир, васал на османския владетел Баязид. Както се казва, жребият е хвърлен и няма връщане назад.

Преди обаче, да стигнем до фактите и събитията от септември, ми се ще да си отговорим (или поне да си зададем) няколко въпроса.

1. Колко наистина може да са били западноевропейските рицари?
2. Колко са унгарските войски?
3. Колко са влашките войски на Мирчо Стари и кога се присъединяват към останалите?
4. Колко са рицарите-йонити и тевтонци и кога и къде се съединяват с останалите кръстоносци?
5. Каква е силата на дунавската флотилия? Дали наистина са били 44 кораба, начело с венецианеца Томаниче Нико?
6. Дал ли е византийския император обещаните 10 галери? Имало ли е някакви представители на Византия в похода изобщо?
7. Кой всъщност командва похода след Буда? Крал Сигизмунд или принц Жан дьо Невер?


П.П. Допълних постинга в последствие и така отговорих донякъде на някои от въпросите.

[DelaRea]

Когато смятаме колко са били участниците в една или друга битка хем се доверяваме на изворите, хем не много. Сякаш съвременниците на сраженията винаги се опитват да преувеличат броя на бойците, за да засилят ефекта на своя разказ и да подсилят важността на събитията. Понякога се случва за една събитие да има коренно противоположни мнения или данни за броя на воюващите, според това, кой разказва историята. Сегашния пример е показателен в това отношение. Тогавашните хронисти обикновено заявяват че тяхната армия е била двойно по-малко от тази на противника. Всяка страна настоява, че врагът ги превъзхождат две към едно, което за кръстоносците е някаква утеха за тяхното поражение, а пък за турците увеличава славата на победата им.

Най-близките сведения все пак са от първо лице. Johann Schiltberger, известния хронист, кръстоносец, очевидец и свидетел на събитията, дава някаква представа за участниците в битката при Никопол, съответно и в целия поход. Той смята че армията на кръстоносците е била съставена от 16 000 човека, а тази на Баязид – от 200 000 войни. (моят коментар би бил, че на страха очите са големи...)

Османски хроникьор от XV век, заявява, че кръстоносците са били 130 000, а османлите не повече от 60 хиляди.

Истината, както обикновено, вероятно е някъде по-средата.

Немски историци от 19-ти век, които също се опитват да пресметнат броя на бойците на всяка страна в тази битка и стигат до цифрите от около 7 500 - 9 000 християни и около 12 000 - 20 000 турци. Според тях, че от гледна точка на логистиката, би било невъзможно за селата около Никопол са доставили храна и фураж за десетки хиляди мъже и коне.

Tuchman отбелязва друго - че ако трябва 100 000 мъже да преминат река Дунав при Железни врата с лодки от единия бряг до другия, то това би им отнело месец, докато на кръстоносците им стигат осем дни.

David Nicholle през 1999 година, дава други сметки – 16 000 християни срещу 15 000 османлии.

[DelaRea]

Когато се говори за броя на рицарите от Франция и Бургундия, сякаш най-често се споменава за около 2000 рицари и още 6 000 души – общо около 8 000 човека. Да кажем че това са били не само френските рицари, но и доброволците от другите страни, събрали се още в Дижон.

При това положение, най-вероятно унгарските сили са били не по-малко от техните или поне приблизително толкова – още 6-8 000 човека. Ако са били по-малко, то унгарците с прави биха били винени, че участват със собствените си сили по-слабо от другите рицари. А ако Сигизмунд е бил по-слабо представен от бургундците, то и няма как да предявява претенции за някакво общо комадване. Фактите обаче говорят обратното Сигизмунд става ако не едноличен командир на похода, то поне е бил толкова важен, колко и Жан Безстрашни. Което говори, че "източноевропейците" (условно казано) са били повече или поне колкото "западноевропейците" в похода.

Колко може да са били другите, по-късно присъединили се към похода?
Това са всъщност само две войски - тази на рицарите от Ордена на Св Йоан (за които се знае, че са малко) и власите на Мирчо Стари. Последните сили са всъщност най-любопитни. За тях се твърди, че са или 10 000 или 1000 човека.

Според мен първото е твърде много, а второто – много малко. Мирчо се е сражавал с 10 000 човека при Ровине, но тогава явно е бил принуден да впрегне всичките си сили в една отбранителна битка на живот и смърт – т.е. това вероятно е максимума, който страната може да даде по това време. И ако това е така, то е ясно, че никой владетел няма да включи в един експедиционен корпус за една настъпателна война абсолютно всички свои сили, без да си остава нещо в резерв. Това е все едно Бургундия или Франция да прати всички свои рицари на Изток и да остане без армия изобщо, заради похода по Дунав. Немислимо ми се струва.

[Kramer]

едно 20 000 до непълни 30 000 може да се предположи. Баязид да речем до към 50 000 максимум
това според мен е максимума, дето всяка от страните може да изтиска.

[DelaRea]

Колегата-съфорумец gladiator бе пуснал преди време една чудесна тема за „Бургундската армия през средновековието”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php?7789-%C1%F3%F0%E3%F3%ED%E4%F1%EA%E0%F2%E0-%E0%F0%EC%E8%FF-%EF%F0%E5%E7-%D1%F0%E5%E4%ED%EE%E2%E5%EA%EE%E2%E8%E5%F2%EE

Ето част от това, което пише там колегата и засяга пряко темата тук:

"Бургундската армия до реформите на Шарл през 1471 г. се състояла от конница и пехота, които се набирали на различен принцип. Все още се срещала старата форма на доброволно носене на военна служба, понякога на събиране на опълчение, но все повече се налагало заплащането срещу военна служба.
Конницата включвала в редовете си богатите херцози, графове и барони. Освен тях към нея се числели:
- банерети - богати знатни войни, воюващи под собствено знаме
- башелие - представители на по-бедната аристокрация, имащи за знаме дълго платнище с раздвоен край Ако имали под свое командване над 25 тежковъоръжени конници се провъзгласявали за банерети, а краищата на флага им тържествено се отрязвали.
- екюе, щитоносци - представители на най-бедната аристокрация или на буржоазията, можещи за своя сметка да се въоръжат да имат кон, дори и да водят хора със себе си.
Пехотата се набирала главно от градовете на Фландрия, Холандия, Зееландия. С течение на времето тези контингенти се оказали ненадеждни, поради което се преминало към набирането на наемници.

ЧИСЛЕНОСТ

Имаме данни за армията на Жан Бестрашни от 1417 г. В нея 38% от бойците били от Фландрия и Артуа, 29 % от Бургундия, а останалите наемници и съюзници.

Първоначално бургундските контингенти имали относително не голяма численост. Така на военната проверка през 1364 г. се явили един банерет, 134 башелие, 105 оръженосци, 19 конни стрелци,един тръбач и един ковач, общо 259 души. От тях само 108 имали пълен доспех, останалите нямали защита за краката. През 1384 г. когато херцог Филип обикалял из Фландрия екскортът му се състоял от 9 банерети, 76 башелие, 216 екюе, 2 конни стрелеца и 46 генуезки арбалетчици. Армията на херцог Жан по принцип не превишавала 10 000 души, а на Шарл Смели достигала до около 15 000 бойци."

Край на цитата, фактите са следните: "Армията на херцог Жан по принцип не превишавала 10 000 души, а на Шарл Смели достигала до около 15 000 бойци.". Което означава, че в края на VIV век Бургундия (както и Влахия по това време) не може да вдигне под оръжие повече от 10 000 човека. Така че, бургундскияи контингент, сам по себе си, едва ли е бил толкова многочислен.

[DelaRea]

Когато кръстоносците се появяват територията под властта на Баязид, нарастват съобщенията ограбване и малтретиране на населението от тяхна страна. Подобни информации - за участие в периодични грабежи и плячкосване, има, разбира се, още по време на тяхното преминаване през Германия, но недисциплинираноста на френските кръстоносци достига нови висоти, когато те влезли в "разколнически" земи. Летописците също са красноречиви и пишат за неморалност и хулят кръстоносците, има подробни сведения за пияни рицари, за гуляи с проститутки през ден и т.н. . В хрониката на манастира "Сен Дьони" се разказва, че в България кръстоносците вършат "ужасни зверства" срещу православните християни и оставят по пътя си "...безмилостно плячкосани земи и разруха..."

Първата голяма цел пред кръстоносците е Видин.
Госодарят на града, цар Иван Срацимир, нямал желание да се бори за турските завоеватели срещу доминираща сила на кръстоносците, и незабавно се предал.

Френският маршал Жан льо Менгр разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин, „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града.“

Единствените кръвопролития са екзекуцията на турските офицери в защита на гарнизона, а инцидентът служи за да се убедят французите, че турците са неспособни на някаква особена съпротива.

Немският кръстоносец Шилтбергер също пише че крепостта Видин, която била столица на България, се предала доброволно на краля, като добавя, че той (кралят) разположил в него 300 конници и пешаци.

Следващата цел на кръстоносците е Рахово (Оряхово, Rachowa), силна крепост, която се намира на 75 километра от Видин по поречието на Дунав..

Разочаровани от липсата на възможност да покажат своята смелост при Видин, французите решават да се проявят тук. Френската кавалерия, начело с маршал Бусико, извършва изнурителен поход през нощта, само и само за да стигнат до крепостта преди своите съюзници. Авангардът на кръстоносците пристига на сутринта, точно когато османските восйки идват да разрушават моста над рова пред входа на крепостта. В ожесточено сражение, турците са отблъснати и не успяват да разрушат моста, но и французите не успяват да се придвижат по напред, докато пристигат основните сили на кръстоносците, начело със Сигизмунд. Със съвместни усилия кръстоносците успяват да стигнат до крепостните стерни и да ги атакуват с дървени стълби, но безуспешно.

На следващата сутрин жителите на Оряхово се съгласяват да се предадат на Сигизмунд срещу уверението, че живота и собствеността им ще бъдат пощадени.

Споразумението за предаване на града обаче веднага е нарушено от французите, които започват да грабят и да избиват жителите му, веднага щом били отворени крепостните врати. По-късно, те твърдят, че градът е взет при завоевание, а не се е предал сам, щом като мъжете са се били по крепостните стени предната нощ. Хиляди жители, турци и българи, са взети за заложници, а градът е в пламъци. Унгарците приемат френските действия като сериозна обида към своя крал, докато французите пък обвиняват унгарците, че се опитват да ги лишат от славата им от победата чрез борба.

При това сражение има известно разминаване - маршал Бусико пише че градът е паднал на втория ден, докато Шилтбергер смята, че крепостта е паднала на петия ден. Но и двамата са единодушно, че падането на крепоста се дължи на местното население. Шилтбергер пише че "(кралят) не би могъл да завладее (Оряхово) , ако християнските жители не бяха прогонили турския гарнизон със сила и не бяха се предали на краля, който зае (крепостта) с 200 души".

След като оставили този гарнизон в града, кръстоносците продължили да се придвижат по течението на Дунав. Били завладени още една-две малки крепости (вероятно кули) и на 12 септември стигнали пред Никопол.

[DelaRea]

На хълм до западния край на град Никопол се намират останките на голяма крепост. Тя е с дължина 350 и ширина 250 метра. Археологическите разкопки са разкрили части от крепостната стена, сгради от Второто българско царство. Крепостните стени, преустройвани през османската епоха, в основната си част са били построени през ХII-ХIV в. Градежът е от дялан камък, бял хоросан с баластра и вътрешни греди в стените, положени надлъжно и напречно. Фугите са добре измазани. Лицевите камъни, понякога с по-големи размери, са обработени. Пълнежът на стените е от дребни ломени камъни, обилно залети с хоросан.
Втора крепост, значително по-малка, е имало на ниския бряг в подножието на хълма. Там са запазени останки от две успоредни стени, които са я ограждали от изток и от запад. Те започват от склона на хълма, за който са захванати, и посоката им е към Дунав. Източната стена е с дебелина 2,60 м. Градежът на тези стени е напълно еднакъв с този на крепостта горе на хълма. Запазено е преданието, че двете стени са достигнали до Дунав.



Тук има много добри снимки на крепостта Никопол или поне на това, което е останало от нея до наши дни.

http://ivoso.blog.bg/turizam/2006/03/16/shishmanovata-krepost.1387

[Guy de Mont Ferrand]

Когато се говори за броя на рицарите от Франция и Бургундия, сякаш най-често се споменава за около 2000 рицари и още 6 000 души – общо около 8 000 човека. Да кажем че това са били не само френските рицари, но и доброволците от другите страни, събрали се още в Дижон.

Били са не повече от 1000 рицари и 2-3000 от други родове войски. Общите армии едва ли са надвишавали 20-30 000 човека. Има си и огромна тема по въпроса във форума, макар че казвам "евала" и на тази

[DelaRea]

Били са не повече от 1000 рицари и 2-3000 от други родове войски. Общите армии едва ли са надвишавали 20-30 000 човека. Има си и огромна тема по въпроса във форума, макар че казвам "евала" и на тази

Склонен съм да се съглася с тези числа, относно френските рицари.
Guy, кажи, според теб, колко са били рицарите-хоспиталиери и тевтоците? Знаеш ли нещо повече за флота в похода?


П.П. Ето я и другата тема за битката при Никопол, където се пише за броя на войските.
http://forum.boinaslava.net/showthre...EE%EB-1396-%E3.

[Guy de Mont Ferrand]

Склонен съм да се съглася с тези числа, относно френските рицари.
Guy, кажи, според теб, колко са били рицарите-хоспиталиери и тевтоците? Знаеш ли нещо повече за флота в похода?

Стотина или малко повече. За флота знам, обаче в момента го правя на по-подробна статия, всъщност хвърли едно око на: http://vladislavivanov.blogspot.com/...1396-1403.html - в началото