Цензура на "западните влияния" в СССР и народните демокрации (50-те - 80-те години)

[Imperial]

Това е ясно, просто неговото поведение по принцип в такива теми пасва точно на вица.

[Eguo]

Но това беше. Това е факт - Маккартизъм.
Тактика известни.
Социализмът - мръсен и кръвожаден.
Капитализмът - бял и пухкав.
Кой се опитва да се съмнява - достоен за смях.

То - вид цензура.
цел - да се маргинализира.

[Гост]

Това интервю толкова издиша, че за истина може да го приеме само промит мозък.
На всичкото отгоре, живелите по това време са още живи. Вземе ги разпитайте малко.
Тези неща с огромните зверства по лагерите и как там са вкарвали за щяло и нещяло излязоха -91-92 г. После се разбра, че са бошлаф и замлъкнаха. Сега ги изкарват от мазето марширувалите на луков марш...
...поне да се бяха постарали да измислят нещо свястно

Валбо, ти да не би да си единствения човек в света, който не вярва на това "интервю". Не знам друг човек в света, който да е оспорил казаното от Витанов. Смяташ ли че има хора (които хора да не са комунистически симпатизанти), които да се връзват на написаното в твоя пост. Няма смисъл да отричаш нещо, което много твои другари признаха. Ето един разказ www.bulblog.com/?p=3293 според който 2 момичета попаднали, в така наречен от някои "концлагер" по време на социализма в България, защото чакали с къси поли на кея да дойдат американски моряци. Според цитат от същия разказ Мирчо Спасов е заявил, че в такива лагери са събирани хора за унищожаване, защото такива хора са зародиш на гнилия американски капитализъм. Според написаното http://iankov.blogspot.com/2011/12/21.html от Янко Николов Янков, Надя Дункин е била изпратена в такъв лагер, затова че се е обличало модно, слушала радио "Свободна Европа" и критикувала на публични места тогавашната власт.

[Dinain]

За съжаление България още не е узряла за цялостен преглед на комунистическия режим. Което е трагедия само по себе си, 23 години по-късно. Нито се случи прочистване на кадрите от държавния апарат, нито периода се разглежда сериозно в учебниците, нито се подлага на обществен дебат. Един вид табу, между 1944 и 1989 - мъгла, разни неща се шепнат под сурдинка, тоя казал, оня разказал, третия отрекъл. Със сигурност нещо е имало; но липсата на цялостна ревизия дава повод на такива като ValBo да отричат изцяло, други - да твърдят какво си искат.

Комисията по досиетата през 2010 г. установи, че 45% от настоящите и бивши дипломати на България са "с принадлежност към структури на бившата Държавна сигурност или Военното разузнаване". Едва ли сте го пропуснали. С години тече яростен дебат относно закона за забрана на сътрудници на ДС да заемат държавни ръководни постове и т.н. (и до ден днешен не е приет май). И това се случва 20 години(!) след смяната на режима. Казвам го, за да обясня защо според мен скоро няма да се случи безпристрастен прочит на периода 1944-1989 и отговорност няма да бъде потърсена - участниците и виновниците ще си отмрат по естествен път.

Но темата беше за цензурата. Сега, не вярвам някой сериозно да тръгне да спори, че е имало цензура на "западни влияния". Та дори покойният ми дядо, който си беше ортодоксален комунист, не е отричал цензурата, въпреки че вярваше в лявата идея до края на живота си! Всички имаме роднини и близки и сме слушали разкази, но едва ли темата трябва да се превръща в "сравняване на спомени", най-малкото защото са недоказуеми.
Имаше хубав сайт, направен точно за тази цел: "Аз живях през социализма" (www.spomeniteni.org), който обаче се е затрил някъде. Хора споделяха спомените си. Гледам че 171 истории са събрани и в книга: http://www.helikon.bg/books/114/%D0%...B8_119154.html

[ValBo]

Смятам, че човек с нормална мисъл е свикнал не да мрази различните, а да ги уважава.
От горното е присъщо да не се взима всичко за истина, а да се мисли и да се четат други източници.
Бил казал Мирчо Спасов, че лагерът е за унищожаване. А от къде простия лагерист го знае?
И къде са даните кои са изчезнали в лагерите?
Както казах, тези неща ги вадеха вече веднъж. Спрягаха се всякакви числа, а накрая официалните данни излязоха мнооого по-малки. И затова спряха да се тиражират.
От време на време някой журналист(обикновено по избори) реши да изплющи някоя сензация и се пуснат подобни спомени - тип интервю с някой мнооого пострадал и невинен(В затворите всички са невинни да знаеш.). И се почват глупостите на килограм.
Никой никога не казал, че в лагерите е било песни и рози. Нито в нашите, нито във френските след войната, нито в ГУЛАГ, нито сега е Гуантанаму.
Тогава времената са били реваншистки. Но нито е имало масови убийства с тояга, нито са давани на прасетата. А още повече, не са им показвани рязаните глави на площада, както е правено 10 години по-рано.
А на какво симпатизирам - на здравия разум предимно.

[SRH]

Рано е за оценки на периода 1944 - 1989. Има много хора, дето си го спомянт, а знаете за Мойсей и 40-те години в пустинята

На мен нещо друго ми се чини: Западната култура в крайна сметка победи. Ама май оня свят не беше подготвен за това, а си знаеше руслото на позиционната война. Изведнъж някак им дойде промяната в тоя аспект и на изток се процедиха някакви културни явления - несистематични, напълно глуповати, които в крайна сметка объркаха нашенеца "за тва ли беше работата?"

Ето как стана така, че носталгията се появи. Носталгията към соц. културата (понеже в тоя пласт некак се движим и генерализирането ще е подвеждащо, поради невъзможността от цялостна и обективна оценка). Да, имаше цензура, ама в някакъв смисъл тя стана оправдана, понеже не допускаше изгъзици от западния фронт... Така пък понятието "цензура" се върна към едно от значенията на позицията цензор в Рим: да отсява недостойното. И цензурата стана желана.

[ValBo]

Не става въпрос за носталгия.
Става въпрос, че някой се опитва да подмени моите спомени. Живях достатъчно по онова време за да знам, че няма нужда да се връща, поне в този вид който беше.
Но също помня какво, как и къде съм правил. И милиционери са ме гонили и разпитван в детска педагогическа стая съм бил. Но да изкочи някой с твърдение, че са ме гонили за западна музика - ами не са.
Не са ме затваряли защото разкавам политически вицове, както и никой не ни е правил забележки за облеклото извън училището. В последното ходехме с костюми в горните класове.
Другото са опити да се изкара някой десидент за девиденти, същото като голяма част от активните борци след 9-ти.
И тогава и след 10-ти активните участици, бяха(са били) заменени от нагаждачи.

П.П А защо има носталгия ли?!
Както казва един приятел - 23 години сме ДЕМОкрация! Време е да купим пълната версия!

[messire Woland]

Както казва един приятел - 23 години сме ДЕМОкрация! Време е да купим пълната версия!

Да, това е точно казано, добре би било

[pehotinec]

Лично аз за Сталинските репресии имах някаква бегла представа до 1987г. , когато пред пълната аудитория на лекция по "Съветска литература" преподавателят с най-големи подробности разказваше за Гладомор, са Гулаг, за погрома над казаците, поетапното унищожение на различни народности и социални групи и други неща - формирали литературата и изобщо културата на онзи период...Това ми направи огромно впечатление. После подобни неща взеха да се чуват дори от преподавателския "амвон" и в упражненията не само по литература, но и по разните граматики. Значи тогава вече цензурата не действаше....Демокрацията в България "избухна" преждевременно, трябваше още някоя година да узреем непълно, което така и не стана...и нещата тръгнаха не както трябва.

[ndragostinov]

Добре познатият списък с "упадъчна" музика буди повече смях отколкото страх, обаче в по-ранния комунизъм борбата срещу "западни влияния" не беше такава формалност, а реално се водеше, с фанатизъм и настървение. От страниците на вестниците:

В гр. Сталин - на летовището "Балкантурист", те се шляят, несмущавани по плажа и хотела надянали бански гащета и костюми с нарисувани по тях палми и орхидеи, лули и бикове, на яркожълт фон. Кройката на тия чудати бански принадлежности е така "свободна", че напомня късовете платно, които хавайците препасват около бедрата си. На краката си са нахлузили вместо обувки найлонови яркоцветни чехли. Това е последната мода. Отде и кой е донесъл тая мода, не е трудно да се отгатне. Приятелките им, така наречените зози, както е модно напоследък, не употребяват гребен и ходят чорлави като пещерните жени в праисторическо време.
По ресторантите и дансингите в гр. Сталин, дето хиляди трудещи се са отишли да починат, редовно обядват, вечерят и харчат на широко, групи от съвсем млади момчета и момичета от тоя тип, които се прегръщат и целуват пред всички, дрънкат на китара, пеят провлачени задокеански шлагери, лигавят се така че на човек да му стане болно и обидно. В София можете да ги видите - особено привечер - на оградата на градинката пред ЦДНА, да чуете мръсните им закачки към минаващите жени и момичета. Пред паметника срещу Народното събрание някои от тях не се свенят да "демонстрират" най-новите танцови кълчения и да пеят дивашки мелодии с гърлени, несвои гласове.
Жаргонът на който си говорят тия "младежи" по улиците, трамваите и обществените места е ужасен. Той буди едновременно гняв и недоумение: "От каква народност, от каква порода са тия хора?" Кален поток от изкълчени неразбираеми думи залива и дави съзнанието на тия млади чуждопоклонци с тесни като кюнци панталони и още по-тесни мозъчни помещения.
Колкото и редки екземпляри да са вече те, колкото и безспорно да е че т.нар. зози и суинги са един нищожен процент от нашата нова възторжена младеж, все пак редно е да се попита: де са тук организациите на ДНСМ, де е преди всичко родителският контрол, помощта на масовите организации. На действително заблудените заслужава търпеливо и организирано да се помогне, но за дълбоко развратните, невземащите от дума, трябва тояга - нашенска, здрава българска тояга!"

Върбан Стаматов, 1953г.

И от правоохранителните органи, които репресираха много хора по такива признаци.

[Amazon]

Да, това е точно казано, добре би било

Или както казват руснаците: "Не ни е яд че ни лъгаха за комунизма. Яд ни е че излязоха прави за капитализма."

[Dinain]

Прецених, че тук е мястото да пусна тази статия. Не е пряко свързана с цензурата, а с това защо наистина в днешно време наблюдаваме толкова разноположни тълкувания на миналото.

Преходно историческо
"Сега тече една страхотна битка - чий разказ за промяната ще победи" - думи на Петко Симеонов, един от основателите на СДС. Казва ги в първите минути на документалния филм "Подмяната 10-ти" преди близо десетилетие.

Според различни изследователи, към днешна дата българският преход би трябвало да е завършил между 2 и 4 пъти, но реториката на партии и протести продължава да звучи, сякаш така и не сме напускали зората на 90-те.

(Пред)последният социологически взрив за края на прехода дойде фанфарно за новото правителство - и в чест на премиера му Пламен Орешарски. Съставът на новото правителство на Орешарски е една от категоричните илюстрации на тезата, че преходът е свършил, констатираха в анализ за политическия май политолози и социолози от институт "Иван Хаджийски"(познати имена - проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Андрей Бунджулов, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев). А предишният президент Първанов обяви края ехееей откога...

Междувременно обаче цяло едно поколение се е родило и пораснало, а към политическите промени в България погледа си са насочили и историците.

Всичко се развива много бързо

"В миналото беше залегнало едно убеждение, че трябва да умрат последните живи свидетели, за да се превърне едно събитие в история, други казват "да минат 50 години", други - 100. В рамките на един човешки живот се проектира превръщането на едно събитие в история, но това е представа от XIX век, когато времето тече много по-бавно.

Днес, когато събитията се развиват по-бързо, отколкото можем да ги осмислим, процесът на превръщането на настоящето в минало и в история е много по-бърз", смята ръководителят на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" доц. Михаил Груев. От три години заедно с екипа си той работи по проекта "Преходът - гласове, образи и памет".

Трите неверни разказа

Според автора на учебници и дългогодишен преподавател по история Александър Кертин, към българския преход има три гледни точки, които обслужват различни политически сили. Те намират своята основа в отношението към стария режим, а даже и в периода преди установяването на комунистическа власт в България.

"Едната е на наследниците на комунистическата партия. Тя търси да обоснови тезата, че по времето на социализма е имало диктатура, но в същото време творческата енергия на народа е била насочвана към собствените му интереси. Десницата доказваше противоположното - това е десницата, която се обединяваше около една ретроутопия. Тя показваше преддеветосептемврийска България като страна, която е можела да реализира своя потенциал, но войната й е попречила", обяснява Кертин.

Отнесени към прехода, тези два разказа изграждат коренно различни картини. "Единият показва несъстоятелността на политики, които са водени тук или пък несъстоятелността на идеи, които са били дадени отвън и са били реализирани неумело, наивно или без оглед на интересите на обществото.

Другият е, че преходът е започнал неправилно, защото е имало двроцов преврат, вместо истинска демократична нежна революция. Дворцовият преврат води до трансформирането на политическата власт в икономическа и тя се запазва до момента", посочва Кертин.

На фона на противоположните и чисто политически гледни точки на "синия" и "червения" елити, има и трети разказ: "Една народна гледна точка. Тя се проявява най-вече по форуми и сайтове, в които пишат обвързани със семейно-фамилната си история хора. Те повтарят, тези позиции са на много ниско ниво и няма наука, а спекулативни схеми с аргументи от типа "дядо ми каза" и т.н." По отношение на прехода, той е изключително ирационален и сблъсъците на мнения са непрекъснати.

Практика на конспирацията

Според доц. Груев двете политически интерпретации накрая са се срещнали в разказа за проваления преход, който днес е доминиращ: "Даже и да е бил нещо добро изначално, накрая се получи нещо лошо".

В продължение на три години той, заедно с историци, социолози, етнолози и политолози провежда стотици интервюта с хора от градове и села в България. Обект на интерес в "Преходът - гласове, образи и памет" са по-важните хора в населените места: приспособяващата се средна номенклатура, появилите се и изчезнали в последствие публични фигури и протодисиденти, политически лидери, икономически актьори на прехода и други.

Първият извод от изследването е, че конспиративната версия за прехода е станала доминираща в обществото - "че по някакъв начин промените най-напред за договорени на най-високо ниво и на един втори етап тази договорка между Горбачов и Буш след това е сведена до една договорка между комунистите и опозицията, в частност - между Луканов и дисидентите".

Доц. Груев посочва, че българинът по принцип има склонност към конспиративни теории и търсене на външния враг. Това води и до усещане за едно не-случване на прехода: "Това се дължи на разминаването в хоризонта на очакванията на голямата част на обществото и мизерията на постигнатото.

Не е ясно какво точно българското общество си представя като трансформация, защото то по принцип не е склонно да вижда проблемите в себе си и това подпомага търсенето на външна причина за собствените неуспехи и неуредици".

Искаме си комунизма!

Вторият извод от изследването е, че нашето общество не е било убедено в края на 80-те, че комунизмът е изчерпан. В това се корени и носталгията по соца в наши дни. "Ние имаме много латентно гражданско общество в края на 80-те години. Средният българин не е осъзнал комунизма като излишен, още по-малко - като зло. Тук няма значими вътрешни двигатели на промените в страната", посочва доцент Груев.

Той припомня и че българският преход е органично свързан с предишния режим. "Главните актьори по места, били те условно "комунисти" и "седесари", всъщност са хора, които по някакъв начин са свързани със стария режим, по някакъв начин произтичат от него и емоционално му принадлежат", коментира доц. Груев.

"Другари, назначавам ви за..."

Имаме един парадокс: самата соцносталгия се мисли като една далечна жалба по сигурност и по нормалност, ако щете. От друга страна, когато се опитаме да установим какво стои зад това, всъщност виждаме че това, което се мисли като преход, е организирано и извършено от хората на предния режим - били те номинирани за дисиденти или бизнесмени", отбелязва историкът.

Той припомня, че у нас може да е имало Кръгла маса по полски модел, но в оригинал тя е била резултат от гражданската активност на общество и интелигенция и чрез нея е бил зададен дневния ред на оттеглянето на комунистите от властта. В България, поради липсата на дисидентска традиция, "номинирането на опозицията, която да седне на тази кръгла маса, всъщност беше направено от самата комунистическа партия", обяснява доц. Груев.

Номенклатурният елит успява да се ориентира много бързо: "Резултатите от интервютата показват, че даже хора, които са били далече от кухнята на голямата политика, са разбрали логиката и смисъла на тези промени и голямата част от тях са ги разбрали в своя полза, като са се адаптирали".

Сиво безвремие

"Аз мисля, че никой от разказите за прехода не е взел превес и това се обективира в резултата от изборите. Той е израз на дълбока криза, на неспособността ни да осмислим миналото и да го преодолеем чрез самопознание. Изглежда, че оттук нататък ще имаме италиански политически процес - след Втората световна война през няколко години правителствата се сменят, без да са изкарали мандата си", обяснява Александър Кертин.

Доц. Михаил Груев насочва вниманието към един уж отговорен въпрос - кога свършва преходът: "В последните месеци на протестите цялото публично говорене за тези 23 години беше като за нещо единно. Не като за минало, а като за част от настоящето.

Общото убеждение е, че преходът не е приключил, а цялата академична наука твърди, че по формални причини и критерии, това трябва да е станало най-късно през 2007 г. Последните събития показват как преходът се мисли като нещо продължаващо, което непрекъснато ни преследва и не можем да се откъснем от него".

Как ще го учим?

Александър Кертин не смята, че интерпретациите на прехода ще стигнат до учебниците по история. Според него авторите се задоволяват с хроникирането на периода и избягват поставянето на оценки на действия и личности. Преподавателят посочва, че изискванията на университетите към кандидат-студентите представляват по-голям проблем, защото от зрелостниците се очаква да знаят наизуст огромно количество дати от средновековната история за сметка на факти от по-близкото минало.

Доц. Михаил Груев на свой ред посочва, че обясняването на прехода в учебник може да бъде доста трудна задача. „Става въпрос за такава гигантска и бърза трансформация, каквато до този момент човечеството не познава. Няма книга и рецепта, която да е описала трансформацията на комунизма отново в капитализъм. Марксическата теория описваше обратното като еднопосочен път. В този смисъл, няма теория и няма алгоритъм, който да е предвидил това и да го е описал", смята той.

По думите му политическите промени в България след 1989 г. трябва да навлизат на малки порции в учебния материал - с включването на теми за ранния преход, икономиката, приватизацията и криминализацията на цялостния процес.

Какво знаят учениците?

Момичетата и момчетата в гимназиална възраст винаги са в първите редове на протестите у нас. Много малко от тях обаче се интересуват в подробности за политическите процеси, които няма как да помнят, но и които често са свързани с недоволството им.

„Рядко питат, най-вече тези, които са по-любознателни. По-голямата част от тях си имат предварително изградени представи от родителите. Случвало се е вътре в класа да се възпроизвеждат същите сблъсъци, както в обществото", разказва Александър Кертин, който преподава от години в столичната Втора английска езикова гимназия и през 2010 г. спечели конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам".

По думите му принципът „Аз не знам точно, Тате знае" е силен и не е невъзможно на 18-тата си година детето да гласува като своя родител, само за да му достави удоволствие.

Изходът е в образованието

„В момента аз не виждам някой да се е загрижил за това учениците да придобиват чрез училището гражданска образованост. Нашите ученици няма дори необходимото правно образование, което в други страни се получава доста рано. Затова е възможно да се възпроизвежда определен тип манталитет", коментира Кертин възможността младото поколение да повтори грешките на родителите си.

На неговото мнение е и доц. Груев: "Съвременната история след падането на комунизма трябва да бъде преподавана като гражданско образование на ценности на случили се и неслучили възможности и на демокрация. В края на краищата, да води до житейски изводи за младите хора - за разликата между онова, което нормативната уредба (в т.ч. Конституцията и законите) предвиждат и разминаването му с реалността. Гражданското образование трябва да е абсолютно задължителен предмет в българското училище".

Според него гражданското образование трябва да учи на липсващата в обществото ни толерантност - "не към грабежа и беззаконието, а към другостта".

"Наличието на будно гражданско чувство е единствената рецепта срещу самозабравили се властници, срещу крадливи политици и всичко, което възмущаваше младите хора", категоричен е доц. Груев.

http://www.webcafe.bg/id_627402791_Prehodno_istorichesko?utm_source=arena&utm_medium=banner&utm_campaign=webcafe

[messire Woland]

Статията е свързана с темата, макар и косвено, но пък е любопитна:
Победа проигравших.
"Победа проигравших. Почему в Москве обязательно пройдет гей-парад
На совместной пресс-конференции с Аллой Пугачевой выступил Михаил Прохоров, обещал жениться, когда будет меньше работы, и сказал, что человек – звучит гордо, существует в истории, против рожна не попрешь, а рожно, то есть наше общество, консервативное, поэтому он как политик пока против гей-браков. «Мы до этого еще не дозрели, поэтому я в настоящий момент это не поддерживаю». Ясно, что наша очередь наступит попозже Греции, пораньше Ирана.

Связь между консерватизмом страны и положительным ответом на главный проклятый вопрос нашего времени кажется совершенно прямой. Чем патриархальней, тем крепче, чем строже нравы, тем позже стулья. А на самом деле связи нет, а то и вовсе связь обратная.

Законы об однополых браках приняли одновременно парламенты Франции и Великобритании. Во Франции после учреждения содомических браков случилось вавилонское столпотворение, которое у нас ежедневно показывают по телевизору. А из Великобритании буквально нечего предъявить. Толпы не маршировали у Вестминстера, никто не принес себя в жертву за грехи народа в соборе Святого Павла. Это при том, что во Франции сейчас правят социалисты, черт им не брат, по заветам их Сен-Симона с Сен-Жюстом у нас переливали колокола на турбины. А в Британии у власти консерваторы-тори, и их лидер, Дэвид Кэмерон, наследник Тэтчер и Черчилля, понесет закон королеве, и та подпишет.

Ведь это удивительно: во Франции давно республика, в бывших институтах благородных девиц учат останавливать на скаку коня, третье столетие эгалите и фратерните волка с ягненком, мужчины и женщины, льва и собачки. Гомосексуальные отношения не преследуются с Французской революции, а по-хорошему – со времен маркиза де Сада. Статью за гомосексуализм во Франции убрали из кодексов так давно, что о ней никто не помнит – в 1791 году, потом законный характер частных гомосексуальных отношений подтвердил наполеоновский кодекс 1810 года, и вопрос с тех пор не ставился до самой оккупации Франции Гитлером в 1940 году. Менялся только возраст согласия: в начале XIX века он у французов и француженок был 11 лет, потом его повысили до 15, и педофильское лобби тут совсем ни при чем, просто мой Ваня моложе был меня, мой свет, а было мне 13 лет. Все дело в крестьянских браках.

А вот Англия отстала лет на двести. Посадила Оскар Уайльда, а в 1954 году за то же самое – Эдварда Дугласа-Скотта барона Монтагю и не его одного: полиция с дубинками и наручниками гонялась за геями по туалетам и паркам. Даже в Гайд-парке было нельзя! Частично уголовное преследование отменили только в 1967 году, полностью – в 1980-м (кстати, при баронессе Тэтчер). То есть еще нынешнее поколение британских людей жило при этом коммунизме. И вот – пожалуйста. Как выразился коллега Фаворов, во Франции полстраны стоит на ушах, а в Англии никто и ухом не повел.

Можно сказать: потому Франция и протестует, что вера в ней настоящая католическая, а в Англии сомнительная протестантская. Но рядом с обеими – совсем католическая Испания: ночной кошмар Дэна Брауна, Opus Dei, каждый седьмой житель каждое воскресенье на мессе. И общается с богами.

Статью из Уголовного кодекса там убрали в 1979 году, как в Англии, а уже в 2005 году, на 8 лет раньше Англии и Франции, приняли закон о гей-браках, и король его подписал. Конечно, Опус Деи был против, но жители, как ни странно, за – в количестве 62% и против – 30%, и эти тридцать по большей части остались дома: ничего сопоставимого с сегодняшней прогрессивной Францией не наблюдалось.

Как такое возможно? Именно такое и возможно. Сплошь и рядом бывает, что искусственная задержка помогает пружине выстрелить быстрее.

Расплата за победу

Сорок лет в Испании была диктатура Франко, в том числе лучших лет, когда Европа богатела и превращалась в поголовный средний класс. Про власть Франко есть много чего сказать разного, но по части идеологии это была диктатура государственной духовности. Идеология режима называлась национал-католицизмом, и там было все, что мы любим: опасные либералы, настоящие патриоты, национальный лидер и традиционные христианские ценности испанского народа. Был еще антикоммунизм: этого мы не любим – если под коммунизмом понимать СССР, а если Маркса с Троцким, то и тут мы с Франко заодно.

Защищать традиционные ценности Франко было труднее, чем Путину и французской церкви. Вот у него были настоящие вызовы и угрозы. Франко победил своих врагов в гражданской войне, разгромил и изгнал, разоблачил их идеологию — тогда еще довольно популярную. Да и так ясно: если бы в Испании победили барселонские анархотроцкисты, которые в свободное от умирания на баррикадах время стреляли друг в друга, выясняя, кто из них лучше понимает «Апрельские тезисы», ничего хорошего с Испанией бы не случилось.

Но если приехать в Испанию сейчас и не знать, чем закончилась тогдашняя гражданская война, то с полным основанием можно решить, что гражданскую войну выиграли коммунисты, а Франко проиграл.

Говорить хорошее про Франко в Испании неприлично. Его не выносят на голосование «Имя Испании», не поминают даже то несомненное, что любой поставил бы ему в заслугу, – нейтралитет во Второй мировой войне. Нет ток-шоу, где какой-нибудь завалящий публицист скажет «было много и хорошего». Не споют «Старых песен о главном». Наоборот, по государственным каналам идут фильмы с разоблачением франкистской диктатуры, ее жестокости и коррупции, в память о ее жертвах. Фильмов с вопросом «Если не Франко, то кот» нету, показывать такие – дурной тон.

Вся лучшая испанская литература ХХ века посвящена страданиям интеллигенции в годы диктатуры. В любом книжном магазине она на видном месте. И, конечно, памятники. Их не так много, но памятники испанским красным, борцам за республику – в городах. А вот до Долины павших (Valle de los Caidos), где похоронены жертвы гражданской войны со стороны испанских белых, а потом и сам Франко, иначе как на такси не добраться, последний автобус сюда давно снят с маршрута. Ни школьных экскурсий, ни иностранцев сюда не возят.

У гражданской войны по меньшей мере две стороны и жертвы с обеих. Но Испания вспоминает жертвы одной, оплакивает жертвы одной, чтит – по крайней мере публично – только их. И это жертвы проигравших. Жертвы со стороны победителя забыты. Победитель осужден.

Его никто не свергал, не предавал международному и отечественному суду, он всю жизнь прожил и умер победителем, на правах победителя подобрал себе преемника и передал власть как и кому хотел, похоронен там, где завещал, на его могиле – гигантский церковный крест в честь ценностей, за которые он воевал, в стране не было революций, после него спокойно на выборах сменялись умеренные правые и умеренные левые, но сейчас он – проигравший.

И вот заодно ответ на вопрос, что произошло бы с Россией, если бы победили белые. Возможно, регент Колчак или генералиссимус Врангель запустил бы первый искусственный спутник Земли. Но совершенно не обязательно, чтобы его портреты продолжали висеть в школьных классах в 2000 году, а по центральному телевидению показывали бы художественный фильм про любовь молодого капитана Колчака. Весьма возможно, что фильмы про адмирала Колчака к нашему времени было бы неприлично показывать.

Нас, как испанцев, ждал бы левый романтизм. Демократия пришла бы в сопровождении романтизации проигравших. В городах стояли бы памятники расстрелянному белогвардейцами молодому Маяковскому – ввиду исключительных обстоятельств, посмертно получившему Нобелевскую премию. Набоков считался бы реакционным апологетом победивших помещиков и буржуазии, чтение его было бы легкой фрондой в отношении общественного мнения. Разумеется, и речи быть не могло о том, чтобы включать его произведения, оправдывавшие диктатуру, в школьный курс. В программе делался бы акцент на произведения пострадавших в гражданскую войну и период последовавших за ней политических репрессий – Горького, Серафимовича, Шолохова, «Конармию» Бабеля и «Разгром» Фадеева. И, конечно, на революционную поэму Блока «Двенадцать». Дети писали бы сочинение по гигантскому полотну Малевича «Вятка», где в мощных полуабстрактных фигурах матерей, убитых детей и апокалиптического зверя был бы передан весь ужас бомбардировки мирного города армией реакционной хунты.

Победа в текущей политической борьбе совсем не гарантирует победы в истории, судя по тому, что мы наблюдаем, сплошь и рядом происходит ровно наоборот: рано или поздно побеждают жертвы репрессий, как в Испании.

Московская движуха

В области морали нас ждало бы то, что пережил Мадрид, а за ним вся Испания в конце семидесятых – в восьмидесятые. То, что у них называется La Movida Madrileña, мадридское движение, точнее – мадридская движуха. Годы непроглядного гедонизма. Каждый новый клуб был гей-, или стрип-, или травести-клубом, каждый новый режиссер, писатель, был гей-режиссером или на худой конец просто певцом сексуальной революции и расширителем границ дозволенного, другом вина и куренья табаку, критиком католической церкви, каждый парад – гей-парадом. И ровно это ждет нас. Если свергнутые с пьедесталов победители используют мораль как оружие, то и мораль летит с ними с пьедестала к черту.

Власть, пусть даже не худшая из возможных, взяла страну силой и, чтобы удержать, в качестве пояса верности использовала патриотический католицизм. Крещение, конфирмация, первое причастие. Скромность в быту и личной жизни. Холод католической тонзуры и комитета по делам семьи, нравственности и молодежи.

Засиделась, разложилась, коррумпировалась, отстала от жизни, превратилась в анахронизм. Надоела. Не извинилась за тех, кого переехала, – с лучшими, разумеется, намерениями, а все равно – любовью, грязью иль колесами – ей припомнят.

И вот когда это начальство падает, не обязательно громко, можно и тихо, просыплется вместе со временем из верхней стеклянной колбы в нижнюю, государственная духовность просыплется вместе с остальным песком, тихо шурша.

Во Франции, где геев никто не ущемлял, где всегда было можно было быть за, там можно выйти и против: мы вас не гнали, дайте и нам слово. Англия, как было замечено выше, консервативнее Франции, а новый закон приняла спокойней, Испания – консервативнее Англии и Франции, но гей-браки там появились на восемь лет раньше, чем в обеих. Благодаря, конечно же, годам традиционных ценностей, национал-католицизма и остальной госдуховности. Никакой консерватизм не помешал.

И у нас будет не Франция, у нас будет Испания. Тогда и оторвемся. "