Какво се случва във Франция?

[Nick]

...И сега една добавка - поправи ме ако греша, но знанието расте експоненциално следователно и известните параметри би трябвало да нарастват като бройка спрямо неизвестните с течение на времето?

Колкото и да расте познанието, пак не ще бъде достатъчно да напишем целевата функция на живота (ни повече, ни по-малко). Затова и имаме такова нещо като статистиката. Точните науки описват връзката причина-следствие еднозначно. Когато, обаче, тази връзка е обусловена от голям брой фактори, част от които не познаваме (а всичко в реалния свят е обусловено от безкрайно голям брой фактори), причинно-следствената връзка не е ясна и нейното изразяване не е възможно еднозначно. Тогава идва ред на термини като "стохастично", "вероятно" и т.н. С други думи, статистиката започва там, където свършва познанието ни за процеса (процесите). Може да звучи афористично, но е така. Оттук е само една стъпка до философската двоица случайност-закономерност.

В зависимост от философската нагласа тази тема може да е интересна за някои, а може и да е безкрайно скучна и безсмислена за други. На популярно ниво темата за случайност-закономерност е разгледана отлично от С. Лем в "Сенна хрема" - детективска история на повърхността, доста по-дълбока на практика. Лем е написал няколко философски труда (бидейки Ph.D.) и, очевидно, тази тема го е интересувала и него, за да напише книгата.

[Sir Gray]

Колкото и да расте познанието, пак не ще бъде достатъчно да напишем целевата функция на живота (ни повече, ни по-малко).

Несъмнено.
А "Сенна хрема" я бях забравил, то преди толкова време я четох... Но Лем си е Лем, повече няма какво да се каже .

[Хана]

Един хубав текст на един умен човек
Жан Бодрияр "Еби си майката"
Публикувано в "Култура", превод от "Либерасион"

[messire Woland]

Книжката на Лем е изключителна. И май ще става все по-актуална. Във всичките си аспекти. Ако някой не я е чел - препоръчвам я.

[ISTORIK]

Яростта срещу интеграцията

Бунтът на френските предградия е още една форма на отхвърляне на Запада от ислямския свят.

"Седем"

Бунтът на парижките предградия не се вписва лесно в схемите, използвани, за да го обяснят. Първата от тях най-много се доближава до традиционния прочит на левицата, чиито политици виждат в размириците ожесточена заявка за реформи. Във Франция това означава голям финансов разход и социална ангажираност на държавата.

Далеч преди избухването на протестите вътрешният министър Никола Саркози бе коментирал с реформистки термини проблема на парижките предградия и бе предложил мерки. Сред тях – французите от северноафрикански произход да бъдат назначавани с предимство на държавна служба. Т. е. вътрешният министър бе интерпретирал
социалната криза като дискриминация на хора, останали извън традициите и нравите на френското общество. Въпреки загрижеността той си навлече гнева на бунтовниците от предградията, само защото ги нарече «утайка».

Според друга хипотеза бунтът на френските предградия е израз на нов тип антиглобализъм - един осъзнат протест срещу световния културен модел, който западният свят дълго време налагаше на нациите им. Социална криза или проява на движението no global, общото и при двата модела е, че разглеждат «въстанието» като вътрешен проблем на нашата цивилизация. В някои случаи той се интерпретира като чисто социален, а в други като антиамерикански настроения. Погрешно е обаче в парижките събития да се търсят политически мотиви, защото в основата им не лежи някаква платформа с конкретни искания и няма признаци, че случващото се е нещо повече от форма на протест.

Бунтовниците от предградията не издигат цели, които едно реформистки настроено правителство да удовлетвори. Така че предложените социални мерки от френския премиер не идват в отговор на някакво движение, което предварително ги е изискало. Причината за много от
училищните провали на младежите, израснали в предградията, е трудността им да се интегрират във френския образователен модел. Тези хора обаче не са дискриминирани от френската държава, а от своя произход и мюсюлманската си принадлежност.

Всъщност, в протеста на предградията няма дори намек за нещо антиамериканско или антиглобалистко. Новото тук е, че единственият използван от бунтовниците език, е този на насилието. Но насилие, насочено срещу интеграционните структури, не обяснява истинските причини за събитията, прицел на чиято агресия в крайна сметка стават полицаи и мирни граждани. Този «безименен» протест показва, че всяка връзка с френския свят, който обгражда предградията, е скъсана. Той означава също, че отчуждението е радикално - толкова, че да изключва основни средства за комуникация, каквито са думите и политиката. А това е изцяло нов момент, който трябва да бъде разглеждан като още една форма на отхвърляне на Запада от ислямския свят. В конкретния случай - на опитите на Франция за асимилационна политика в името на Републиката.

Ислямисткият елемент на бунта от предградията не се заключава в придържане към някое от религиозните течения. Докато във Великобритания, където има относителната социална интеграция
малцинство от ислямисти осъществиха протест под формата на терористичен акт, във Франция се зароди протест на мнозинството. Този протест възприе от исляма единствено тоталното скъсване със Запада, а с масовия си характер онагледи големия разкол в нацията. Затова не е случайна позицията на френското правителство да въведе отново извънредния закон от времето на алжирската война, когато драматично се провалиха опитите да бъдат интегрирани мюсюлманите от северноафриканската страна.

Терминът, който трябва да се използва за парижките събития, е именно «бунт». Възможно е пламъците им да угаснат, проблемът обаче ще остане. Защото не е възможно мюсюлманите да бъдат интегрирани в културните и политическите традиции на Европа, докато в същото време страните им търсят новата ислямска идентичност, която да се превърне в тотална алтернатива на западното съзнание и ценности.
---
В Париж припламва класова борба

Френският социализъм възроди расизма и обедини имигрантите във въоръжени банди със свои закони

Диана ЦАНКОВА

Пътят към ада е покрит с добри намерения. По тази формула френската социална система, силно централизирана и стремяща се към изравняването на неравенствата в обществото, доведе до възраждането на класовата борба. Това се случи с насилие, което никой не очакваше. Благодарение на «партизанската» война медиите от цял свят показаха раздираща се от противоречия страна – толкова, че да прибегне до полицейски час, за да потуши бунта на собствените си граждани. Протестът, който като петна на леопард беляза цялата страна, не е възприел (все още) отличителните белези на религиозната борба, в която радикалните ислямисти се строяват срещу немюсюлманите. Но той може и да прерасне в такъв конфликт. Сред вандалите се срещат много мюсюлмани, а във форумите по интернет се появяват послания, вдъхновени от радикалния ислям. В тях се призовава да бъде наложен шериатът в кварталите с мюсюлманско мнозинство.

Въпреки че бунтовниците подпалиха две църкви, протестът не избухна под знамената на исляма. В бандите има големи групи африканци, които не са мюсюлмани, затова фатвите (призивите), отправяни от имамите в джамиите, не постигнаха никакъв ефект. Хулиганските прояви удрят по всички французи без разлика и все повече настъпват от периферията към центъра на големите градове. Имигрантите, дори и тези, които не са мюсюлмани, дори и тези, които са френски граждани трето поколение, реагират по един и същи начин. Всички те искат да накажат едно гостоприемно общество, което обаче им отговаря с брутални полицейски методи и ги обрича на вечна гетоизация.

В цяла Франция безработицата е висока и засяга 9 процента от населението. В предградията обаче нейните върхове достигат 40 на сто сред младежите, а това са много по-високи стойности в сравнение с Източна Европа. Най-далечните предградия на Париж и на големите френски градове не се различават особено от «пролетарските» градчета,
осеяли цяла Източна Европа. Но тук не става дума само за естетическа близост, защото принципите, които са в основата на раждането на предградията, са сходни със съветските. Френската урбанистична и социална политика доскоро се ограничаваше единствено с осигуряването на подслон за бедните, следвайки социалистическите критерии – същите, като в някогашния СССР. Затова не е случайно, че в разбунтувалите се квартали отвсякъде надничат бащите на реалния социализъм: площади и улици, посветени на Ленин, Сталинград, съветската история. И всички тези имена са дадени от комисии и съвети, доминирани по традиция от Френската комунистическа партия.

На безработицата, ширеща се в бедните квартали, правителствата никога не отговориха с либерализиране на пазара на труда и по-големи възможности пред този, който търси работа. В страната на 35-часовата работна седмица и привилегиите за раждането на деца все още се отпускат щедри парични помощи и се разчита на социални програми срещу маргинализацията. И тук, като в източноевропейските страни, се е създала класа от граждани, зависими за всичко от държавата, т. е. от данъците, събирани от труда на останалите френски граждани.

Вместо обаче да извоюват по-голямо равноправие, френските правителства – и социалистическите, и голистките създадоха класа от паразити - отделена от останалото население, презряна и още по-маргинализирана. А френските обитатели на предградията, принудени да съжителстват рамо до рамо с африкански и арабски имигранти, които са преките им съперници в трудното намиране на работа, сега гласуват за ултранационалистите на Льо Пен. Именно френският социализъм възроди расизма (истинският), племената и племенната война. Той улесни и раждането на групи, най-вече на етническа основа, които могат да си позволят да не работят и да се обединяват във въоръжени банди със свои закони, различни от френските. Какво е решението, предложено от десния Жак Ширак? Използване на силата в кратък период. А след това и друг вид държавна намеса – по социалистически.
---

Президентска игра между Вилпен и Саркози

Бунтовете – капан или жокер на бъдещите избори

Безредиците в няколко парижки предградия, които продължават близо месец, могат да се окажат залог за спечелването на президентските избори във Франция. Вероятно съзнавайки това, в началото на седмицата френският премиер Доминик дьо Вилпен твърдо заяви: “Държавата няма да отстъпи, законът и редът ще имат последната дума. Възстановяването на спокойствието и обществения ред са наш абсолютен приоритет”.

Опожарени автомобили, изгоряла детска градина, разрушен полицейски участък, демонстранти, които стрелят с истински куршуми, са само подробности от картината на вандалщините. Припламващото насилие рамкира завършилия в неделя конгрес на френската социалистическа партия. Според издания с различна ориентация като”Фигаро” и “Юманите” тя пропусна още един шанс да се модернизира и не успя да предложи силна президентска кандидатура и реформаторски проект, който да бъде на висотата на сегашната офанзива на десницата.

Отново в понеделник изтече поредния анонс, свързан с вероятността вътрешният министър Никола Саркози да бъде издигнат за кандидат-президент на десницата. Говорител на новината този път стана бившият министър на образованието Франсоа Филон. В прав текст той посочи Саркози за свой личен фаворит. “Не мисля, че Доминик дьо Вилпен има конституцията на президент. Нито че разполага с необходимото време, за да я придобие. Няколко месеца са кратък период, за да успее да създаде тази връзка с французите. Историята сочи, че рядко министър-председателите стават добри кандидати за президенти”, обобщи Филон.

Социологическите проучвания обаче сочат две интересни тенденции. Първата от тях е стабилният рейтинг на Вилпен, който достигна 62% и отстъпва само с 6 пункта на космическата подкрепа за Саркози. Втората е желанието на французите за промяна. Което пък силно орязва шансовете на сегашния държавен глава на Франция Жак Ширак да участва успешно в бъдещата надпревара. След като загуби доверие заради колебливата си позиция по бунтовете, все повече гласове подсказват на Ширак, че “би било неразумно да се кандидатира на предстоящите избори”. Още повече, че на дневен ред все по-остро излизат тежките проблеми с интеграцията на мюсюлманските малцинства. Припомня се и докладът от 2004, който е останал само на хартия, въпреки че “дума по дума” е прогнозирал събитията, взривили “трудните” квартали на Париж. “Имигрантската престъпност се разви върху територията на икономическата и социална мизерия, от която се възползваха местни банди”, смятат все повече френски анализатори. Оттук и изводът, че на бъдещия вот ще спечелят тези политици, които дадат най-удачната рецепта за справяне с проблема. “Трябва да скъсаме с това, което правим от 20 години. Да се заемем със създаването на реални работни места, възприемайки имиграционна политика, съобразена с истинските възможности на страната и реформирайки системата на образование в училищата”, предлага Франсоа Филон. Без да скрива обаче, че по тези пунктове има различия със “своя” фаворит Никола Саркози. Факт е, че именно Саркози твърдо отстоява идеята за позитивна дискриминация и че успя да спечели допълнителна популярност с въвеждането на извънредно положение и с намерението си да депортира участниците в бунтовете. Французите отдавна недоволстват от паразитиращите върху социалните помощи имигранти. Проблемът трудно ще намери бързо решение. Но дебатът около него със сигурност ще бъде използван на бъдещите избори.
---

Не всички мюсюлмани искат да се интегрират.

Европа ще се изправи пред война за територия.

Брус БАУЪР*

Бунтовете в Париж и в други части на Европа от последните седмици не би трябвало да изненадват. Европейските мюсюлмански общности са барутни погреби. Те са създадени от отчуждението, плод на противопоставянето на едно невярващо общество. И са резултат от действията на това невярващо общество, перверзно насърчавало този гняв чрез интеграционната си и практически сегрегационна политика.

Посетителят на Амстердам може да помисли, че в този град няма мюсюлмани. Но истината е друга. На няколко преки от оживените туристически маршрути по улиците се разхождат забрадени мюсюлманки с бебешки колички. Има също толкова надписи на арабски, колкото и на норвежки. В квартала се вее голямо турско знаме. Подобни места има из цяла Европа. Мюсюлманите са бързо нарастваща и силно сегрегирана общност – малцинство. Предградията са преобладаващо мюсюлмански, а центровете на градовете предимно европейски. Само че европейците намаляват заради ниската раждаемост, а мюсюлманите се увеличават заради високия си прираст.

Принципно интеграцията се случва при второто поколение имигранти, когато децата започнат да ходят на училище, намират си работа и напускат гетото. Но не и в Европа. Реално Франция е по-малко мултикултурна, отколкото останалите европейски държави – религиозната принадлежност не фигурира в официални документи, а носенето на религиозни знаци е забранено в училище. Милиони френски мюсюлмани, всъщност, не се смятат за французи!

Доклад на правителството разкрива двойствеността на образователната система. Все повече мюсюлманчета отказват да пеят, танцуват и да участват в спортните игри. Те не искат да начертаят прав ъгъл, защото изглежда като кръст. Не желаят да четат Волтер и Русо (твърде антирелигиозен е), Сирано дьо Бержерак (твърде расистки), Мадам Бовари (твърде феминистична) или Кретиен дьо Троа (твърде кретенски). Едно училище е разделило тоалетните си на “за французи” и “за мюсюлмани”, друго се е наложило да раздели съблекалните и чекмеджетата, защото според мюсюлмански лидер “обрязаните не трябва да се събличат заедно с нечистите”.

Много мюсюлмани, които искат да се възползват от западния просперитет, но са отблъснати от западния начин на живот пътуват често да родните си страни. В резултат от Осло до Исламабад има повече полети, отколкото до САЩ. Скорошен доклад в Норвегия разкрива, че сред норвежците от пакистански произход семейната чест зависи от това да не си интегриран.

Така за много мюсюлмани самосегрегацията се е превърнала в естествен процес. Трагичното е, че европейските власти подкрепят това. Те отхвърлиха американския подход – който насърчава имигрантите да работят и да се интегрират – и вместо това помогнаха на новодошлите да създадат отделни общности и им предоставиха помощи, които им дадоха възможност да са безработни. Истината е, че властите допуснаха това да се случи, тъй като не желаят да приемат, че “тези” могат да станат част от “нас”. Наивно те сметнаха, че могат да запазят културната си хомогенност, като пуснат милиони чужденци и като се присмиват на ценностите, които тези пришълци съхраняват.

Резултатът е, че Европа отгледа поколение мюсюлмани, които смятат кварталите си за колонии сред вражеска територия – и които настояват автономията им да бъде призната. Във Великобритания имамите притиснаха правителството и то отцепи част от Брадфорд и сега там важи мюсюлманският закон. В Брюксел мюсюлманите от един квартал смятат, че той е под ислямска юрисдикция. В Дания мюсюлманските лидери се опитват да контролират части от Копенхаген. Във Франция един чиновник се срещна с имам на границата на мюсюлманския квартал Рубекс, за да покаже че уважава декларацията му, че това е ислямска територия. В много градове полицията е спряла да патрулира в определени ареали и властите са прехвърлили контрола на местните религиозни лидери.

Затова, не е чудно, че един мюсюлманин бунтовник в Архус, Дания, извика: “Тази територия ни принадлежи!” Амир Тахери, редактор на френския вестник “Политик интернационал”, отбелязва, че основната причина за бунтовете не е, че двама младежи са загинали, гонени от полицията в трафопост. Причината е, че държавата е отговорила на първоначалното насилие, изпращайки полицията в райони, които много от местните смятат за своя територия. Накратко тези бунтове са първите битки в една бъдеща континентална война за територия.

Това е война, която властите не могат да си позволят да загубят. Приемайки сепаратизма, Европа се превръща в дом, разделен отвътре. Правителствата трябва да вземат твърди, агресивни мерки за интеграция, да сложат край на сепаратисткото отношение в училище и да превърнат получателите на социални помощи в работници. И преди всичко трябва да подкрепят мюсюлманите, които искат да се интегрират. А не тези, които искат да колонизират. И най-накрая трябва да се надяват и да се молят, че вече не е твърде късно.

*Брус Бауър е автор на книгата “Докато Европа спеше”, която излиза през февруари.

[Nick]

Един хубав текст на един умен човек
Жан Бодрияр "Еби си майката"
Публикувано в "Култура", превод от "Либерасион"

«"Еби си майката", това е всъщност техният лозунг. И колкото повече опитваме да ги дундуркаме, толкова повече те ще ебат майка си. Добре ще е да преразгледаме нашата хуманитарна психология.»

Фу, как грубо! Сразу видно что провинция. Написали бы как в столице: "Пошел трахатся" - би казал Остап Бендер. Обаче, колко е верен горният цитат! Пък аз съм тръгнал да цитирам Библията...

[Гост]

В крайна сметка, и до Библията може да се стигне. Не едно царство се е тресло и падало, нека не си мислят някои другари, че са вечни ....

[RAMMSTEIN]

" тряба да има движение ,че стават кражби "

[Batko Charly]

Свобода и демокрация!