Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Северен Кавказ

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #76
    Най-вероятно съм аз. Обаче Виталий изглежда се мисли за "гласът на Русия" във форума, за руския представител, едва ли не за "руския посланик" в БС. Това че Виталий ми е лично неприятен заради възгледите му (политически и икономически) и отношението му на "добричък, но неразбран колониалист" което многократно демонстрира към България, а и към други източноевропейски страни, не означава, че мнението ми за него трябва да се пренася и към Русия нали?
    Вероятно не му е лесно да го разбере, но да повторя: Това че Виталий ми е неприятен, не означава че съм русофоб.
    Recalibrating my lack of faith in humanity...

    https://www.youtube.com/watch?v=MvqjkS6t9Yk

    Comment


      #77
      Понеже темата е за Кавказ, връщам обсъждането към нея. И така ... не ме оставя чувството, че този въпрос много прилича на един подобен, повдигнат през втората половина на 30-те години на ХХ век, но в Централна Европа. С малко по-различни участници. И в тази връзка искам да попитам кой как вижда проблема:
      въпрос 1 - това, че във въпросните райони живеят руснаци значи ли, че те трябва да се присъединят към Русия?
      въпрос 2 - това, че те някога са принадлежали към вече несъществуващата формация СССР определящо ли е за бъдещето им? Политическо, икономическо, военно? Тоест, дали това, че са били част от СССР означава, че републиките, добили независимост след разпада на Съветския съюз трябва да следват политическия и икономическия фарватер на Русия или трябва сами да определят бъдещето си?
      въпрос 3 - това, че районите са със смесено население означава ли, че границите в района трябва да бъдат преначертани? Или да се запази статуквото - според положението в момента?
      Модератор на раздели "Втора световна война" и "Междувоенен период".
      Проект 22.06.1941 г.
      "... там можете да попаднете на персонажи като например "честен прокурор" - а това, съгласете се, е същество къде-къде по-фантастично от някакъв си там "тъмен елф"." ©

      Comment


        #78
        кратко резюме
        Защо Сухуми не е Тбилиси

        Русофобам и незнающим язык Империи зла – не читать!
        Разрешите выразить сво¸ мнение по этим вопросам.

        1.В этих районах живут не Русские а граждане России. Русских там менее 10 процентов.
        Их Кремль и не хочет присоединять, это ему не выгодно, земли и так хватает а скандала будет много. Вопрос стоит о признание независимости (они уже более 15 лет независимы от Тбилиси, а это достаточно большой срок).

        2.По второму вопросу – совершенно не значит быть в фарватере России, это показала и Прибалтика и Грузия и другие республики, на вс¸ нужна воля народа. В Грузии народ решил идти в фарватере США, а в Приднестровье или Абхазии в фарватере России, или твой вопрос подразумевает, что выбор должен быть всегда однозначен – только в фарватере США? Тогда однозначно народ Абхазии обманут Россией.

        3.Там уже не проживает смешанное население, была довольно кровавая война и тут и там, всех другой крови или убили или прогнали по обе стороны границ.
        "Россия безразлична к жизни человека и к течению времени. Она безмолвна. Она вечна. Она несокрушима..." Томас КАРЛЕЙЛЬ .

        Comment


          #79
          виталий написа
          , или твой вопрос подразумевает, что выбор должен быть всегда однозначен – только в фарватере США?
          Не, въпросът ми е искрен - какво според нас, тук, е решението и да добавя - има ли всъщност решение или поне не толкова трудно решение. То практиката е показала, че за тия въпроси лесни решения няма, правилни - също, тъй като там, където са преплетени противоположни интереси на големи групи хора конфликтите са неизбежни и силовото решение е най-вероятното за съжаление.
          Модератор на раздели "Втора световна война" и "Междувоенен период".
          Проект 22.06.1941 г.
          "... там можете да попаднете на персонажи като например "честен прокурор" - а това, съгласете се, е същество къде-къде по-фантастично от някакъв си там "тъмен елф"." ©

          Comment


            #80
            или твой вопрос подразумевает, что выбор должен быть всегда однозначен – только в фарватере США?
            Уви, едно от нещата, които най-много вредят на дискусиите във форума (и на атмосферата като цяло) е безкрайната мнителност, която води до повишена раздразнителност и до съответното дразнене на опонентите и въобще до подозрително вторачване не в написаното, а в мотивите да бъде изложено то на показ (аз също страдам от този форумен синдром, както забелязвам напоследък). Това, съчетано с това, че повечето сме се окопали всеки в своята позиция и гледаме на всеки опит за диалогичност и разбиране като на посегателство срещу светотата и целостта на позицията си е жалко... Позволявам си да напиша това като една обща критика и опит за подобрение на нещата. Мисля че ако всеки от нас (които страдаме от този синдром) подходи към дисуксията не като към бойно поле, където трябва да защитава меннието си, а като открит и добронамерен опит за разбирателстов и за постигане на общ резултат, вероятно и самите дискусии, и резултатните съждения, раждащи се в хода им, ще са по-добри и качествени.

            Въпрос 1: това, уви, е проблем на всяка разпаднала се империя или федеративна структура, защото поне както аз виждам нещата след разпадането й остават поне три категории хора (разделяни откъм държавно-социална гледна точка), всяка от които е продукт на миналото съществуване и проблеми на вече изчезналата/изчезваща структура (и трите названия са работни):

            - локални патриоти - хора, които отдават иденитфикацията и енергията/предаността си на новоформиращата се държава и възобновена нация. Характерно за тях е, че като новопокръстени са ревностни последователи на новата си вяра, а поради това, че са живели при пердишната струкутра са изключително подозрителни и мнителни към нейния наследник, мотивите му, всяко негово решение или предложение. Това ги кара да търсят своето място сред неговите бивши геополитичесик портивници и да се чувстват задължени да се борят с категорията хора, които се чувстват част от миналата имперска структура.

            - граждани на бившата структура - малка категория хора, които независимо от реалния си произход се идентифицират по-скоро с миналата империя и нейния социум, отколкото с нововъзникналите политически структури. Те по-скоро ще бъдат пасивни и ще реагират на десйтвията на другите две групи, отколкото сами да бъдат инициатори.

            - носители на бившата вече имперска идея - по-голяма категория хора, която донякъде се припокрива с предходната, но ако предходната е по-скоро носталгична най-вече по някогашния социум и социално-икономическите порядки от тогава, то тази категория е от хора, които се възприемат като активни носители на империята. Те почти задължително ще са (или ще се схващат) като етнически членове на бившия имперски народ и дори по този параметър ще се разгарничават от останалите групи, на които ще гледат най-малкото с презрение, отгоре и високомерно. Същевременно те са много нещастни, защото новата структура, заместила централната империя ще гелда на тях като на неудобство и ще се опитва да се отърве формално от грижата за тях. В крайна сметак те са бивши колонизатори, които са се заселили сред колониалните територии като част от културата и аднимистрацията на някогашната империя, но вече никому не са нужни.

            Тези три съвсем общо определени категории хора са фиксирани в миналото и според мен не биха могли да правят друго, освен да възпоризвеждат в настоящето неговите борби и идеологически структури. Решението не може да дойде от тях. За пълнота вероятно следва да се добави разширение към първата група - това са хора със същото място, но продукт на пордължаващия процес на деление, който веднъж започнал трудно може да погаси инерцията. Образуването на нови нации, които насочват своята агресия към нациите, образували се на основата на бившите колонии и които се явяват техни бивши малцинства. Те най-често ще търсят и намират подкрепа в наслединка на имперската метрополия, което е естествено.

            Решение на въпроса трудно може да има - или някогашните колонизатори следва да се преселят обратно в метрополията, - нещо, което биха напарвили само с неохота, защото въпреки идеологическата им привъзраност към нея като към родина, те са изживели активната част от живота си именно в колониите и са станали част от тяхното минало (минало, което самата колония, вече нова нация се опитва да отхвърли и забрави). А и те нямат място в новата метрополия и там ще се превърнат в един отломък без корен и смисъл на живот. Или да се опитат да се примирят и да намерят ново място в новата държава, бивша колония, което е малко вероятно, защото тези от първата група ще гледат да ги отхвърлят и да им откажат тази възможност.

            Comment


              #81
              Странни позиции чета тук, трябва да призная. От една страна е разбираемо защо се вихри тоя конфликт между виталий и останалите. Не мога да разбера обаче защо влагате толкова ненужна емоция. Геополитическото противопоставяне на ВСИЧКИ велики сили през ВСИЧКИ периоди на историята е протичало по подобен начин. Не знам обаче да са влагани толкова емоции, които са ненужни. И заклеймяването с епитети комунист-капиталист, русофил-русофоб и прочие са меко казано излишни за всяка дискусия. След време може да се окаже, че изразената подкрепа за САЩ не е на мода. Нали няма да се плюем тогава кой е американофил, кой американофоб?
              По въпроса за езика - ами всеки да си пише на какъвто разбира - виталий, пиши хоть чалдонским! А ще му отговори който го разбере и поиска.
              Има и друго нещо - в подобни теми се пренасят я личните политически пристрастия, я други предствави за черно и бяло. До колкото си спомням това никога не е водело до позитивен резултат.
              По въпроса за Кавказ мисля че Русия и САЩ са абсолютно прави в позициите си. Какво има да се спори - все едно да перефразирам въпроса така - Вие съгласни ли сте Гата Камски да бие Веско Топалов с белите фигури? :not: :not: :not: :not: Аз - не. Защото Веско е от нашите. Е, ясно е защо едни подкрепят едната страна-други другата.
              По-добре да обсъдим има ли шанс Русия да върне влиянието си в Закавказието, нещо което ми се струва съмнително. А аз лично съм за правото на всеки народ да реши дали иска да живее с друг в една държава или не. След като може за словаците, хърватите, словените, бошняците, "македонците", "еритрейците", палестинците, черногорците, албанците и хиляди знайни и незнайни "демократични народи", трябва да може и за чеченците, баските, каталунците, корсиканците, кюрдите, квебекците, абхазците, осетините и други "не толкова правелни народи". Ако правото на самоопределение се гледа единствено през призмата на про-американизма по-добре ООН да се саморазпусне и да се върнем в началото на 19 век, където " или управляваш със желязна ръка, или се махаш" Т. Рузвелт.

              Ам-Гъл, пак ме изпревари :nworthy:
              МРАЗЯ БДС клавиатурите :tdown
              Пишут нам много.... Погубит нас всеобщая грамотность.
              Неизвестен руски адмирал

              Comment


                #82
                Камерер написа
                Понеже темата е за Кавказ, връщам обсъждането към нея. И така ... не ме оставя чувството, че този въпрос много прилича на един подобен, повдигнат през втората половина на 30-те години на ХХ век, но в Централна Европа. С малко по-различни участници. И в тази връзка искам да попитам кой как вижда проблема:
                въпрос 1 - това, че във въпросните райони живеят руснаци значи ли, че те трябва да се присъединят към Русия?
                въпрос 2 - това, че те някога са принадлежали към вече несъществуващата формация СССР определящо ли е за бъдещето им? Политическо, икономическо, военно? Тоест, дали това, че са били част от СССР означава, че републиките, добили независимост след разпада на Съветския съюз трябва да следват политическия и икономическия фарватер на Русия или трябва сами да определят бъдещето си?
                въпрос 3 - това, че районите са със смесено население означава ли, че границите в района трябва да бъдат преначертани? Или да се запази статуквото - според положението в момента?
                Позволете господа да внеса малко смут в душите ви .
                Първо Камерер съгласен съм с теб и ще допълня още малко.
                По първи въпрос ще кажа само това :
                Кавказ е руски само по хартия и по преселеното там руско население.
                ( Имах честа да направя една малка обиколка на раиона и останах много очарован от културата която е придобила едно много идилично и някак собствено течение)
                По втори въпрос Ами помним какво зоначаваше името на СССР,
                Същата кашичка като съседна ЕКС Югославия.
                Само дето при Русия всичкото това е отнело повече време и се задържа повече време.
                Войните със смесеното население са ясни , повечето се извиняват със вярата , и започват да стрелят .
                20 века имаме история като примери за това.
                Като говорим за Чечня , там групите ( клановете както те се определят) Водят война със Русия , и помежду си?
                За какво ? За контрол над територия , много по-лесно и по-доходно е да се издръжаш с рекет.
                Останалото е за територия и надмощие .
                Въпрос:
                Защо чеченските бунтовници примеат медицинска помощ от " Лекари Без Граници " ? Нали на същите лекари им плаща Руското правителство?
                На всички е ясно , че това струва пари и то много ?
                Има други примери ? Чеченци изнасят скъпоструващи антични предмети като дарове за Руски политици ?
                Чеченските валутни сметки ?
                Цял брой на един вестник имаше за авоарите на чеченците в руски банки.
                От едно пребиваване до там съм останал с тягостното впечатление , че Русия искуствено задържа някакви размирни конфликтни раиони там, за да може да отбива общественото внимание от други неща.
                Но за едно съм съгласен : Русия преживя кризата на разпадащата се държава и мисля , че , няма да допусне още отцепления от нея.
                Все смятам , че там просто огъня се поддържа за да може Русия да показва мускули и на останалите....
                П.С. Това е лично мнение.
                А в началото на темата срещнах изявление , че руснаците са ни гледали пренебрежително?
                Нищо подобно , през 80те , те се блъскаха за нашето черно море , изкупуваха тонове кюстендилски касетофони марка "action" ( имам такъв пазя си го).
                Трепеха се за димитровградски консерви , за русенско варено и за маратонки , нашите маратонки бяха просто един хит на пазара.
                Абе отплеснах ......

                Comment


                  #83
                  По повод упреците на товарища ще кажа само, че аз изпитвам към него само най-дълбоки почитания - неговите постинги са в състояние да разведрят всеки мой ден - нещо твърде ценно и рядко в иначе доста нервните ми делници...

                  Comment


                    #84
                    Сега да внеса едно малко уточнение , с което се надявам да приключим темата за езика - аз само помолих за кратко резюме по вече гореизложени причини, а именно - би ми отнело по-малко време и усилия да разбера за какво иде реч - след като не може , ами не може и това е ОК, ще се мъча и ще си превеждам, но от сега се извинявам за евентуални бъдещи недоразумения свързани с моето далеч не перфектно разбиране на руски език....

                    А сега по темата:

                    На въпросите на Камерер - кратка версия на моето мнение:
                    1.Не!!!
                    2.Ами както се вижда всяка страна се опитва да следва своя политика - някои се насочват към сфери на влияние различни от руската.....Т.е опитват се да водят самостоятелна политика..Явно бившата им принадлежност към СССР не оказва съществено влияние , или тук се намесват вековни спорове - доколкото ми е известно нито една държавна формация от този регион няма особени поводи за обич към Русия.....
                    3.По въпроса с границите - ами това е някакъв доста тънък момент, към днешна дата границите са плод на някакъв световен консенсус , тъй че аз предлагам да си останат такива

                    Comment


                      #85
                      Вероятно ще ви се сторят интересни тези снимки на чеченската столица Грозни - как е изглеждал преди войната:

                      Градската библиотека А.П. Чехов


                      Универсален магазин - 50-те години


                      Градски фонтани










                      В музея по изобразително изкуство П. Захаров


                      Картината "Пленяването на Шамил". Художник Ф. Рубо


                      Проспект Революция


                      Съветът на министрите на Чечено-игушетската АССР


                      Институт "Гипрогнознефт"


                      Цвентралната печатница


                      50-те години - изглед от улица Мир и трамвайния мост в близост до басейн Садко




                      Чечено-Игушетския държавен университет


                      Проспект Орджоникидзе




                      Киносалон "Юбилей"


                      Източник: http://grozny.vrcal.com/grozny_album.htm
                      Last edited by ndragostinov; 22-06-2006, 20:12. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение
                      Truth will save the world

                      Comment


                        #86
                        Ето една интересна статия на д-р Никола Алтънковъ


                        ]БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА В ЧЕЧЕНИЯ


                        Събитията в Чечения и Дагестан отново са в центъра на световните събития. Те занимават и българската публика, но не и правителството, ако съдим по неговото мълчание. Събитията в Кавказ се поднасят от медиите, възприемайки официалната терминология на “политически коректните” руски и западни източници. Според тях бунтуващите се за независимост народи са “бандити” или “терористи” и зад действията им се търсят всевъзможни мотиви: прояви на ислямистки фундаментализъм, влияние на саудитски милионер, петролни апетити и други. Пропуща се, или не се коментира очевидното.

                        Стар и популярен похват на всички управляващи е, да наричат опонентите си бандити, а когато те се съпротивляват със сила - терористи. Такива бяха например Левски и Ботев за османското правителство. Те сега са наши национални герои. Такива са за израелския народ Давид бен Гурион (президент на Израел) и Моше Даян, които бяха терористи par excellence за англичаните след като взривиха хотела “Цар Давид” в Йерусалим с повече от 100 жертви в 1942 г. Такъв беше и Ясер Арафат доскоро, а сега е президент на палестинската държава. Герой за чеченците вече е убитият от руснаците в 1996 г. техен водач Дудаев - както и великият Шамил, загинал в борба против руските колонизатори през ХIХ век. А вероятно такива ще бъдат и сегашните водачи на чеченската съпротива Шамил Басаев и Хатаб.

                        Тези хора, както и кюрдите, северно-ирландските католици, баските, източно-тимурците - не са и не трябва да бъдат наричани нито бандити, нито терористи. Те са борци за национална независимост И ЧОВЕШКИ ПРАВА, принудени да действат силово от поробителите си. Те нямат танкове и хеликоптери, нито притежават страхотните разузнавателни и ТЕРОРИСТИЧНИ възможности на опонентите им. “Замисля се ядрен удар по Чечня” е заглавие от 30 септември в българската преса. “Химическо оръжие хвърлено срещу Грозни” (“Труд”, 9.ХII), “Русия готвела вакуумни бомби срещу Грозни” (“24 часа”, 11.ХII). В съседна Ингушетия броят на бежанците отдавна е надхвърлил 250,000 души. Това са почти изключително жени, деца и старци. Чеченците реагират!

                        В средата на ноември, 1999 година в България пристигна Багаутдин Аушев, секретар на съвета по национална безопасност на Ингушетия и брат на президента на а втономната република. Интервю с него бе отпечатано във в.”Сега” от 18 ноември. Заглавието на интервюто беше “МОЛИМ БЪЛГАРИЯ ЗА ПОМОЩ!” Разбира се, че то остана глас в пустиня. Не е известно дали г-н Аушев е посетил други страни. Интересно обаче защо 350,000-на Ингушетия иска помощ от България?

                        Ами защото ингушите и чеченците са българи по произход!

                        Нека припомним историята. Около 630 година е основана старата ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ (Мagna Bulgaria), която се свързва с рода Дуло и името на Кан Курт (Кубрат). Границите й са реките Кубан на изток, Днепър на запад, Донецк на север и Азовско и Черно море на юг. Столицата й е величественият град Фанагория на Таманския полуостров. Религията им е традиционно Тенгрианство, но е възможно да са изповядвали и християнство, тъй като Кан Кубрат е бил покръстен в Константинопол още в началото на VII век. Под натиска на изгряващата Хазарска империя държавата се разпада на няколко държави-наследници, една от които е днешната ни Родина, Дунавска България, а друга е Волжка България, организирана около реките Волга-Кама.

                        Тази т.н. още Черна България (черното тогава е означавало и северна посока) съществува - с много перипетии - чак до ХVI век. Простирала се е от хребетите на Урал до реките Сура и Ока, и от Кама и Вятка до Самара и изворите на Дон. Тези земи са сегашните територии на Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Самара, Мари/Черемиш, Мордвиния, Удмуртия, Нижни Новгород, както и земи в северен Кавказ: Кабардино-Българската република, Чечения, Ингушетия, Осетия и Дагестан. Приела мюсюлманството през Х век, Волжка България е била водеща търговска и стопанска сила не само в региона си, но и в пространството между тогавашна слабо цивилизована Европа и Азия. Богатството й, основано на земеделие и скотовъдство, производство на стомана, снаряжения и оръжия, пътни, транзитни, митнически и акцизни приходи, търговия с кожи и други редки продукти, скоро привлякло вниманието и алчността на Киевска Русия, войните с която продължават до Монголското нашествие в 1223 г. Като подвластни на монголите, българите успяват да запазят автономия и развиват своя културен и стопански живот, запазвайки етническият си характер, език и религия. Постепенно те се налагат над “завоевателите” си и когато Тамерлан се опълчва срещу българският кхан Токтамиш в 1391, г. той го идентифицира като владетел на Златната орда.

                        Монголското доминиране фактически спасява българите от руснаците, тъй като те са също подвластни на монголите и забавя с повече от три века руското нашествие. То не закъснява, когато чуждото присъствие отслабва от началото на ХV век и продължава до окончателния разгром на Волжка България през 1552 година. Първият държавен акт на цар Иван Грозни (получил прякора си от начина по който се е разправял с противниците си) е да се обяви за български кхан. Оттогава започва и дългогодишната руска агресия срещу кавказките и другите подвластни и сродни на волжките българи народи. Агресията още продължава и нейният последен акт се развива в Чечения. Особената жестокост, която характеризира руските прояви в района на бившата българска държава се дължи между другото и на тяхната религия (мюсюлманска), както и на идентифицирането на волжките българи с “татарите”. От страна руснаците, за които татарите са наследници на монголските орди на Чингиз хан, демонизирани в руската национална митология като завоеватели и потисници на руския народ в продължение на повече от три века. Самите оригинални татари са били противници на монголите и са били унищожени още през времето на Чингиз хан, обаче неудачното им грешно и порочно свързване с българите има крайно лоши последици в днешно време, тъй като повече от четири века руско владичество, съчетано с небивалите зверства на болшевиките, са успели да размият националното съзнание на част от тези народи, което прави тяхното възраждане много по-трудно.

                        Но сега наследниците на старата Велика България искат своята независимост. Тя им бе отнета от руския империализъм сравнително неотдавна: от средата на ХVIII век до около 1860 г. В случая с Чечения първата поява на руски части бе в 1732 г. Ожесточената съпротива на чеченците не стихва чак до наши дни: в 1785 г. под водителството на Шейх Мансур Ушурма, през първата половина на ХIХ век, когато Чечения и Дагестан са били крепост на Имамството на Шамил и въстанието на Алибек Алдамов от Симсири в 1877 г. Чеченците се биха и против болшевиките; страната им беше последният възел на местна съпротива (Имамството на Узун Хаджиджий до 1920 година). През втората световна война голяма част от тях бяха на страната на германците, което доведе до бруталната разправа на Сталин през и след войната: народите им заедно с Карачайците бяха депортирани в централна Азия, повече от един милион хора бяха изпратени в ГУЛАГ, а няколко стотин хиляди въдворени в Сибир. Чечения-Ингушетия и Кабаро-Балкарската република престанаха да съществуват като автономни републики до 1957 г.

                        Предпоследният акт на чеченската съпротива бе в 1994-1996 година и завърши с поражението на руския агресор подписано от ген. Лебед в Хасавюрт. На 7 август 1999 година Шамил Басаев нахлува в Дагестан и предизвиква отново руската армия. В ход е поредната руска акция. Изходът й е неизвестен, но моя залог е за Чечения.

                        Къде е българската следа?

                        Тя започва в Татарстан, където от няколко години съществува мощно движение за национално възраждане. То има няколко силни корени. Стопанският фактор, разбира се, е този който тревожи Русия най-много: 600,000 варела петрол на ден е производството на републиката със столица Казан, средището на Волжка България и Казанския кхаганат. Нищо чудно, че жителите, наричащи се българи, или татари, желаят да развиват и да ползват собствените си ресурси. Петрол бе открит и в Чечения още през 30-те години. Част от техните политици, разочаровани от пан-тюркистката идея с която бяха ухажвани от чужбина, държат главно на мюсюлманското си наследство, и /о, ужас!/ - намекват, че в Татарстан трябва да се включат Нижни Новгород и републиките Башкортостан, Чувашия, Мари-Ел и Удмуртия в Урал. Това би довело до създаването на икономически мощна и сплотена мюсюлманска общност от около 15 милиона жители, сегашни поданици на Руската федерация. Осведомените знаят, че голяма част от населението на Татарстан, Чувашия и Башкортостан определят етническият си произход като Българи/Булгари/Болгари, потомци на жителите на Волжка България ( Виж Заявлението на Казанския меджлис на българската община, Казан 2 август 1992 година). Недобре известно е, обаче, че БЪЛГАРСКАТА народност е отречена като малцинство, или националност даже и в днешна “демократична” Елцинова Русия. За определянето на националност се допуща само тази, която е включена в списъка на утвърдените националности съгласно официалният “Речник на националности и езици”, утвърден със закон от 1987 година. В един конкретен случай от 1994 година, явно създаващ, или подкрепящ прецедент, Върховният съд на Руската федерация в Москва отхвърли решението на Московския районен съд в Казан и на Върховния съд на република Татарстан с които се разрешаваше сменянето на националността записана в паспорта на Х.Г.Габдрахманов от “татарин” на “булгар”. Отхвърлянето на това решение се основаваше на мнението на “сътрудници от Института по етнология и антропология, че може да става дума само за генетическата приемственост от булгар, за която освен казанските татари претендират също чувашите, бесермяни, башкири, ТЮРКОЕЗИЧНИ НАРОДИ ОТ СЕВЕРЕН КАВКАЗ” (Дело 2-874/1994 г., курсивът мой, НА). Тук е мястото да спомена, макар и само мимоходом, че езиците на чуваши, удмурти, чеченци, североосетинци нямат нищо общо с тюркската езикова група. Но това е друга тема. Сега думата ми беше за нашите забравени братя на Изток.

                        Българската следа в Поволжието и Кавказ явно се развива без каквато и да е дейност от страна на българските власти и даже без знанието на широките маси на българското общество. Държава и народ са толкова вторачени в Европейския съюз, че нямат време, възможности, нито каквото и да е желание да разчупят безперспективността на сегашния модел. Напразни остават ясните сигнали пращани от Чувашия през последните 30 години. Техният народен поет Петер Худенхай се обяви открито за българин, с което си навлече неприятности и в болшевишка Русия, и в живковска България. Без отговор останаха и намеците от страна на Япония, осъзнала отдавна връзките си с България. Още по време на приема, даден от императора Хирохито на Тодор Живков в Токио за хилядолетните връзки между двата народа. Само тук-там се мълви за думите, с които Живков бил посрещнат от японския Император: "Добре дошли след три хиляди години". Японското желание за помощ и сътрудничество с България след 1989 година също остана неразбрано и японците изместиха вниманието си към друг сроден народ - унгарците, - където техните инвестиции вече надхвърлят 10 милиарда долара. С тъпо и нямо мълчание мина и визитата на президента на Казахстан Нурсултан Назърбаев, който при посещението си в София преди няколко месеци вдигна тост за “братска България”, а и президента Стоянов остана глух към пищното посрещане и изяви от страна на Гейдар Алиев в Азербайджан преди месец. Индикациите съществуват, но “никой не е толкова сляп както този който не иска да види, и никой не е толкова глух както този който не иска да чуе”. Толкоз по-ироничен (но, дали?) е фактът, че единствената официална загриженост относно съдбата на сънародниците ни в Поволжието и Кавказ бе изразена от Юнал Лютфи, депутат от ДПС, пред сесията на ПАСЕ в Страсбург през декември 1998 година. Там той дискутира опасността от изчезването на културите на уралските малцинства и сподели тревогата си от лишаването им от елементарни човешки права. И това на фона на задоволството на премиера Костов, който изрази своята радост от смачкването и унищожаването на българския национализъм, и то не другаде, а в българския парламент.

                        Още не е късно!

                        Никога не е късно, макар че времето не работи в наша полза. Още Ейбрахам Линкълн казваше, че “този който чака в края на краищата ще получи всичко, с изключение на това, което вече е било взето от други”.

                        Изборът е наш.

                        Закритата Агенция за българите в чужбина трябва да бъде възстановена и да се издигне до ранг на министерство. Още президента Желев ясно обобщи през 1995 година (макар да не направи нищо по този въпрос), че нашият национален идеал включва и “грижата за запазване на етническата принадлежност, на правата и свободите на нашите сънародници извън пределите на страната, съгласно декларациите на Организацията на Обединените Нации и общоевропейските споразумения”. Може би той както и неговия приемник Стоянов разбират тази грижа само и изключително за правата на българите в сръбските западни покрайнини (Виденов пък направо ги беше обявил за сръбски територии и население!). И то поради създалата се конюнктура на Балканите където временно Сърбия е изпаднала в немилост пред международната общност. Иначе защо мълчим за Егейска Македония в Гърция, Северна Добруджа в Румъния, а и даже Поморавието - друга исконна българска територия в Югославия. Българският етнос е многоброен и разностранен. Ако се освободим от миопичното и тесногръдо балканско виждане, което ни пречи, ще съзрем, че може би двойно, ако не и тройно повече българи от тези живущи на Балканите са на изток от нас. Ние и не ги познаваме, макар че те ни знаят и разчитат на нас, чудейки се защо ги пренебрегваме толкова леко и даваме възможност на всевъзможни незаконни емисари - пантюркисти, исламисти, панруснаци, пантатари и други да вършеят в областите, които не им принадлежат. За опознаването на различните клонове на българския етнос са необходими постоянни, непрекъснати и трайни връзки между тях. Този процес трябва да започне с откриването на български посолства в независимите държави от бившия СССР, както и с бързото създаване на консулства в градовете с голямо съсредоточение на население с българско (булгарско, болгарско) народностно съзнание, на първо време в Казан, Чебоксари, Уфа и Оренбург, а след това в Самара, Нижни Новгород и Грозни (ако още съществува след руските разрушения), както и в Осетия, Дагестан и другаде. Тези действия трябва да станат на реципрочна основа: необходимо е и откриване на техни представителства в България. Оттам ще тръгнат и плодотворни делови и стопански връзки, от които страната ни може само да спечели. За това не е нуждно да прекъсваме връзките си с Европа, още по-малко да се отказваме от Европейския съюз, или НАТО. Обратното, така ще станем много по-ценни и необходими за тях.

                        Необходима е и различна нагласа за българския национализъм - да я наречем условно "глобална", за да я различаваме от традиционната ни, балканска такава. За тази нова нагласа, която е не само желателна и целесъобразна с нашите народностни идеали и въжделения , но и ни се налага с пътя ни към “Европа” - трябва да тушираме редица наши малко или повече любими предразсъдъци, един от които е религиозният, а другият - етническият. Дошло е време да приемем не само толерантността, изисквана от нас от модерността, но и да съобразим живота ни тук - на Балканите, в традиционната ни среда на източното православие - с естествения в миналото импулс на българина към непринудена религиозна толерантност. Да припомним ли, че исконната ни старобългарска религия - Тенгрианството не само не изискваше недружелюбие към различни религиозни вярвания, но и търпеше мирното съжителство на различаващи се мировъзрения в името на ТЕНГРИ - всемогъщият, всевиждащият, вездесъщият и безкрайно добър и толерантен наш Закрилник. Просто казано, да приемем мюсюлманството на нашите братя от Кавказ и предна Азия като техен приоритет и тяхна вътрешна работа, която зависи единствено от тях. Повечето българи в света са мохамедани, отколкото християни. Пък и не е ли странно: отвсякъде ни увещават да бъдем толерантни към небългарите, изповядващи различни от православието религии, а в същото време ни внушават, че не бива да мислим за нашите кръвни братя на Изток, само защото те не били християни.

                        Расови, религиозни, езикови и културни различия не трябва и не могат да бъдат обезличителните белези в новото възраждане на Българщината. Създаването на съвременното общо-българско ГЛОБАЛНО народностно съзнание не трябва да зависи от никой друг освен от нас самите. Възходът на българския етнос може да бъде и приносът, който ние ще внесем в новия ХХI век!


                        д-р Никола Алтънковъ
                        декември 1999 г.

                        ВОЕННИ ТАЙНИ



                        Ти не криеше ли отношението си към чеченската война?
                        Не бих казал, че винаги съм бил против чеченската война. Дори съм си мислил, че този проблем може да се реши само по силов път. Когато започна първата война, аз я подкрепях. Мигар някой знаеше как е започнала!
                        За пръв път се замислих над случващото се в Первомайское. Участвах в една операция по освобождаване на заложници. Задържахме едни чеченци и аз разпитвах младо момче, на седемнайсет години, още хлапе, ученик. Питам го: "Ти защо тръгна да се биеш?" Той отговаря: "Мразя тази война. Отвращава ме. Но тръгнах да се бия, защото тръгна целият ни клас." Тогава си спомних филмите за Великата отечествена война, когато цели класове направо от училищната скамейка са отивали на фронта като доброволци.
                        Той страхуваше ли се, че ще го бият?
                        Да. И трябва да кажа, че ние, естествено, бяхме много озлобени, защото петнайсет денонощия бяхме живели насред полето, в калта. Бяхме виждали тези заложници измръзнали в студа хора, жени с деца. Беше нещо страшно. Купчини трупове, разрушено село. Ужасна гледка. Но когато той каза, че "нашият клас целият отиде на фронта", разбрах, че Русия не ще успее да спечели тази война.
                        У един убит чеченски командир намерихме бележник. В него имаше кодови таблици. Написах справка (за радистите това е важно). В нея имаше имена на арабски наемници (без фамилните) и Барсуков я размахваше тази справка на пресконференция: "Виждате ли, вече установихме 26-28 наемници, които са участвали в бойните действия. Но те избягаха от нас боси!"
                        От този бележник ме порази и фактът, че чеченците водят строг отчет на боеприпасите, на оръжието, описват постовете кой кога стои, кой кого сменя. Такова нещо за последен път бях видял в образцовата дивизия "Дзержински". И разбрах, че чеченският командир води отчет на силите и средствата си като в образцова съветска дивизия.
                        Дисциплина, ред, "целият клас на фронта" това не е банда. Това е армия. Малобройна, без въоръжението на руската, но армия. Те знаят за какво се бият. Можем да убеждаваме всички, че са бандити. Но престъпници не стават "цели класове". И банди не се унищожават със силите на цял народ.
                        Разбира се, там има хора, които правят пари от войната както и в руската армия. Разбира се, много от тях и грабят, и мародерстват. Като нашите. Но все пак това е война, а не хайка за две-три хиляди бандити, както ни убеждават.
                        Разпитвал си Ала Дудаева, нали?
                        След като бе убит Джохар Дудаев, съпругата му се опитала да избяга от летището в Налчик заедно с телохранителя си Муса Едигов. Била задържана. Представила фалшив паспорт, но я идентифицирали. Муса вече бил в самолета. Но когато видял, че са спрели Ала, слязъл от самолета и се предал.
                        Мен ме извика Волох и ми каза, че ми се възлага сериозна задача трябвало да замина за Кавказ. Обясни ми, че била задържана Ала Дудаева, трябвало да се разговаря с нея, да опитаме да научим всичко, което можем, и да я докараме в Москва. Но главната задача била да научим къде е погребан Джохар, защото все още имало съмнения дали наистина е убит.
                        Държаха я в бившата вила на Сталин в Кисловодск. Там вече бяха служителите на ФСБ за Кабардино-Балкария. Събрахме се на обяд в хола, дойде и Ала и аз се запознах с нея.
                        Първото впечатление е много силно човек, преизпълнен със скръб. Притеснена, нервна. Беше много скована. Всички седяхме на обща маса, вдигаха се някакви нелепи тостове, после станах аз и казах: "Ала Фьодоровна, запознахме се в трагични за вас дни. Виждам колко голяма е болката ви. Толкова голяма, че аз изпитвам огромно уважение към вас. Вашият съпруг беше за едни враг, за други бог, но той влезе в историята. Никой не знае накъде тепърва ще свърне историята. Какъвто и да е бил Джохар, каквото и да се говори за него, той е бил ваш съпруг. Живели сте с него повече от двайсет години и аз разбирам вашата мъка. Искам да вдигна тост за вас, за вашите чувства. Искам да ви изкажа съболезнованията си за това, че загина не президентът на Чечения, а вашият съпруг. Лека му пръст."
                        Какво ли биха казали за този тост другарите ти, които са организирали ликвидирането на Дудаев?
                        Те не са ми другари. Между другото Хохолков ми каза: "Ти ни предаде." Отговорих му не може да съм ви предал, защото не съм се клел пред вас. Никога не съм се клел да нарушавам законите. Само веднъж съм се клел във вярност, и то пред Съветския съюз. В клетвата пишеше, че съм длъжен да служа на съветската родина и на делото на комунизма, без да щадя кръвта си и до последен дъх. Съветския съюз го няма, комунистическата партия също. На кого съм задължен до последен дъх? На Хохолков ли? Ами че той е съучастник на бандитите. На Русия ли? Ами аз и сега й служа по-добре от Хохолков.
                        Когато свърших, Ала стана и каза: "Много съм ви благодарна. Вие сте първият офицер, който ми изказа съболезнования."
                        От този ден установихме с нея добър човешки контакт. На другия ден трябваше да започнем да разговаряме. Инсталирахме техниката, но нямахме хубава камера лентите на нашата трябваше да се сменят на всеки трийсет-четирийсет минути.
                        Налагаше се постоянно да си гледам часовника и да търся претекст да излизам и да сменям лентата. Тя ми разказа всичко за Джохар, как е живяла в Подмосковието, в Пушкино, как често идвала с приятелки на разходка в Москва, как се запознала с Джохар... Попитах я защо той заплашваше да вдигне Москва във въздуха. Тя каза, че винаги го е укорявала та това е твоят град! Джохар отговарял: "Права си, Ала, не мога да го сторя. Заканвам се, защото се гневя. Те са по-силни, тяхната армия е по-голяма. Ще ни бъде тежко. Но те ме заплашват и аз се гневя. Започвам да ги плаша." Тя беше толкова развълнувана, че започна да говори за него като за жив човек: "Той никога не би взривил хора! Той обича децата, обича Москва. Та ние сключихме брак в Двореца за бракосъчетания номер 1..."
                        После започна да разказва как загинал Джохар. Гледам си часовника лентата е свършила. Предлагам й: "Ала Фьодоровна, хайде да се поразходим." Тя ме моли: "По-добре да довърша, не мога често да си спомням за това."
                        По състоянието й личеше, че мъжът й наистина е загинал. И че всички слухове, че бил жив, са празни приказки. Той беше жив само за нея.
                        А твоите началници вярваха ли, че Дудаев е жив?
                        И да, и не. Та ти казвам, тя моли да не прекъсваме, а аз да излезе на чист въздух, да се грижи за себе си. Нали не мога да й кажа, че трябва да сложа нова лента! Излязохме. Ядосвах се на себе си, а за нея ми дожаля много. Тя е обичала Джохар. Ако сега науча от нея къде е гробът му, ще го изровят. Тя и децата й ще бъдат лишени от последното гроба. Срам ме беше да я слушам и да изчоплям тайните й. И казах: "Ала Фьодоровна, не споменавайте в помещението къде е погребан мъжът ви..."
                        Извършил си длъжностно престъпление?
                        Длъжностно престъпление е да изравяш човека от гроба му заради политика. Трябваше да бъда или офицер от ФСБ, или човек. В онзи момент не можех да бъда и двете.
                        Но ти си получил заповед! Сега е модерно да се оправдаваш с това, че си изпълнявал заповед. Демек, какво можех да направя наредиха ми да стрелям...
                        Тогава не мислех за това. Просто реших това е противозаконно нареждане. И не го изпълних.
                        И точно тогава съобщават, че Елцин я е амнистирал. Наредиха ми още да не й казвам. Обадих се на ръководството: "Как така да не й казвам? За какво тогава стои с мен? Аз какво охранявам ли я, или я държа незаконно? Извинявайте, не мога да го направя." Волох ми казва: "Обади се пак." И затвори. Цял ден му звъня не отговаря. Чак през нощта жена му вдигна слушалката: "Вие съвест имате ли, генералът вече спи." И тъй като генералът спеше, взех решението самостоятелно и съобщих на Дудаева, че е свободна.
                        След това разговорът ни продължи по-откровено. Вече не бях обвързан с нареждането и задавах въпроси, които вълнуваха лично мен.. Защо например Дудаев е започнал тази война? Нима не е разбирал, че тя ще доведе до изтребването на народа му?
                        И Ала ми каза, че Джохар е разбирал всичко това и е искал да се срещне с Елцин. И че ако тази среща се била осъществила, нямало да има кръв. Но за среща с Елцин поискали от Дудаев няколко милиона долара.
                        Тогава попитах: защо не ги е дал, глупаво е да не спасиш народа си с цената на някакви си пари. И тя каза, че Дудаев постоянно е пращал пари в Москва. Всеки икономически въпрос се решавал срещу долари. Но срещата на двама президенти е не стопански, а политически въпрос. За нея Дудаев отказал да плати. Освен това сплашил някои високопоставени чиновници с компромати, които притежавал (Ала разказа, че Дудаев постоянно носел със себе си някакви документи и казвал, че никога няма да го арестуват обкръжението на Елцин не би го допуснало, можели само да го убият).
                        И тогава тя ми каза, че нападението на Басаев върху Будьоновск било опит да се спасят парите срещу указ за примирие, който бил обещан на чеченците, но не бил подписан.
                        А на кого са били предавани парите, тя каза ли ти?
                        Попитах я, но тя не искаше да цитира имена. "Ако кажете на някого, може да не стигна жива при децата си." Обещах й: на никого. Тя дълго мисли, а после каза: "Добре, вярвам ви. Само ми обещайте, че това ще си остане между нас, докато напусна Русия." Обещах й. Тя каза: "Ние наричаме тези хора "партията на войната"."
                        Спомни си, през лятото на 1995 година чеченците бяха прогонени в планините и загубиха управлението над войските си. Бойците се разотиваха по домовете си. Нямаха нито връзка, нито нищо. Фактически ние бяхме удържали победа. Ситуацията бе станала катастрофална за тях. И в този момент каза ми Ала от Москва отново поискали пари от Дудаев. За спирането на военните действия. Чрез Басаев. Няколко милиона. И Дудаев платил нямал друг изход. След това от Москва решили елементарно да метнат чеченците. Да вземат парите, а да не спират военните действия.
                        Тогава Басаев завзел Будьоновск.
                        И аз си спомних, че Басаев говореше в пряк ефир на Черномирдин нещо за пари, за подкупи.
                        "За него ли са били парите?" попитах Дудаева.
                        "За онзи до него."
                        До него беше Сосковец.
                        Бойните действия бяха прекратени.
                        Чух един генерал от вътрешни войски, който бе воювал през първата чеченска война, да казва: "И до ден днешен не мога да разбера, защо беше подписан указ за спиране на военните действия. Това беше предателство спрямо армията."
                        За пръв път разказах това през 1999 година в интервю за Невзоров. Бях в ареста, но никой от прокуратурата не ме е разпитвал по този въпрос. А Невзоров след онова интервю го изгониха от телевизията.
                        А Елцин знаел ли е за това?
                        Ала Дудаева не ми каза нищо за Елцин. Каза ми за Сосковец. Нещо повече, имаше доста добро отношение към Елцин.
                        Когато тя даваше пресконференция в Москва, ме извика Волох: "Александър, имаме неприятности. Ала Дудаева събира журналисти в хотел "Национал". Трябва да провалим тази пресконференция." Попитах: "Как можем да я провалим?" "Трябва да измислим нещо." Аз предложих: "Хайде да се обадим в хотела и да кажем, че при тях има поставена мина." "Абе разбираш ли, ще се вдигне много шум. Това все пак е политика, трябва да пипаме по-фино. А ти не можеш ли да я придумаш да се откаже?" Обещах му: "Ще опитам."
                        Отивам в хотела, а там вече заели позиции хората от външното наблюдение личат си от цял километър. Питам ги: "Е, къде е обектът?" Те казват: "Ей там, подготвя се." Отидох при нея: "Ала Фьодоровна, възложено ми е да проваля вашата пресконференция. Бихте ли могли да не я давате?" Тя отговаря: "Късно е. Вече обещах на хората. Не мога да ги излъжа." Тогава я помолих: "А може ли поне да не ругаете много руските власти?" Тя се усмихна: "Това ви го обещавам." И започна словото си с думите: "Призовавам ви да гласувате за Елцин."
                        Просто да не повярва човек. Мъжът й беше убит по заповед на Елцин, а тя призовава да гласуваме за него.
                        Тя не обвиняваше Елцин за гибелта на съпруга й. И не смяташе, че тази заповед е негово дело, дори да я е подписал.
                        От думите на Дудаева разбрах тя определено смяташе, че ликвидирането на мъжа й е организирано от Коржаков, Барсуков и Сосковец и че причината не е била политиката, а парите и компроматите срещу тях, които Дудаев е носел със себе си.
                        Докато слушах този разказ на Дудаева, разбирах къде е истината. Онези, които са работили във ФСБ по чеченските проблеми, са знаели, че задачата е била именно да се ликвидира Дудаев. И че това няма нищо общо с политиката.
                        Ликвидирането на Дудаев вероятно е било официално оформено като оперативна задача?
                        Разбира се. Инак е било невъзможно операцията е била прекалено сложна, били са задействани разнообразни технически служби, включително самолет на ГРУ, от който са насочили ракета към телефона на Дудаев. Хохолков е разработвал тази операция под личния контрол на Барсуков. Чрез нея той направи кариера, стана генерал, получи управление, че и пари спечели. Всъщност УРПО бе създадено "на плещите" на тази операция, защото ръководството е съобразило колко е удобно да имаш автономно подразделение за решаване на "спецзадачи" по извънсъдебен път, при най-строга секретност. Може да се каже, че УРПО започна съществуването си от Дудаев и го завърши с Березовски, но за това после.
                        Колкото до Елцин, чеченците изобщо не са смятали, че това е негова война, били са наясно, че президентът не е контролирал ситуацията. Защото са имали информация за обкръжението на президента, знаели са каква роля играе всеки във войната, цялото разпределение на силите. По-късно ние получихме сигнал, че материалите от подслушването на кабинетите на Черномирдин и Петелин (началника на неговия секретариат) са били продавани на чеченците. Тези кабинети са били подслушвани от Службата за сигурност при президента, отдел "П", чийто началник беше Валерий Стрелецки. Ние разработвахме този сигнал, но не ни позволиха да продължим Коржаков прибра всички материали.
                        Разговарял съм с много чеченци. Те не обвиняваха за войната лично Елцин. Защото при Елцин не е имало и прочиствания. Путин е друго нещо. Той поде геноцида. Мръсните убийства. И чеченците усещаха много точно разликата между двамата президенти единият е воювал ЗА Русия, а другият ПРОТИВ чеченците. Ето защо Елцин успя да подпише мир, а Путин никога няма да може.
                        Чеченците са много мъдър народ. Лежал съм в ареста с тях, пътувал съм с тях с автовлака. Нормално общуват с хората.
                        А в затвора убиват ли ги?
                        Че защо да ги убиват в затвора? В затвора изобщо не съществува национализъм. Там всички са равни. Май това е единственото място в Русия, където националният въпрос е решен.




                        Историите на една кремълска къртица

                        Леката непоносимост на битието

                        Елена ТРЕГУБОВА


                        Елена Трегубова е известна журналистка, работила във вестниците “Русский телеграф”, “Известия” и “Коммерсантъ”, член на т. нар. “кремълски пул” (акредитираните в Кремъл журналисти) при Елцин и Путин. С любезното разрешение на сп. “Факел” публикуваме откъс от скандално нашумялата й в Русия и на Запад книга “Байки кремлевского диггера” (2003), заради която Трегубова е уволнена от “Коммерсантъ”. Целия текст можете да прочетете в кн. първа и втора на списанието.



                        Тайната на предизборната кампания на Путин се криеше наистина в журналистическата изобретателност иначе просто нямаше да има за какво да пишем. Клозетните афоризми на клиента ни бързо се изчерпаха. Освен тях фантазията му не отиваше по-далече от някои транспортни средства, с които, изглежда, главният кандидат на страната от дете е мечтаел да се изфука: изтребителят “Су”, леката кола “Волга”, самосвалите “Камаз”, тракторите. А полетът на творческата мисъл в неговия пиар-отбор се застопори на едно: във всеки регион Путин трябваше да целуне по дете и да позира до кой да е действащ конвейер.

                        Ах, тези конвейери! В ГАЗ един от тях едва не изпотрепа пред очите ни работничките, които чакаха високия гост. Преди идването на Путин лентата, разбира се, не работеше, щяха да я пуснат, щом дойде той, колкото да я покажат. Изведнъж на челничката, застанала до прекъсвача, й се привижда, че Путин вече е на прага и, естествено, дръпва лоста с всичка сила и едва не направи зян дружките си, накацали живописно сред “газелите”.

                        В Камския автомобилен завод отново ефектът “дежа вю”: пак бездействащ конвейер и пак в очакване на Путин работник до прекъсвача. Но този път зян щяха да станат не работничките, а западните телевизионни журналисти, които се опитаха да заснемат целия този показен спектакъл. Служителите от охраната на Путин и без това се отнасяха към западните журналисти като към врагове на народа, а тогава просто почнаха да бутат и да блъскат горкия оператор, за да не му позволят да заснеме застиналия конвейер. Колкото и да е смешно, именно крехките девойки от “кремълския пул” се хвърлиха да защитят горкия западняк, като заплашиха охраната, че ако не го остави веднага на мира, ще напишат за всичко това в репортажите си.

                        Държавният ни глава не можа някак си да се оправи и с децата. В “кремълския пул” от ухо на ухо се разказваха вицовете, в които се превръщаха опитите на Путин да прояви нежност към дечицата.

                        В болницата в Петрозаводск, вместо да изрази съчувствие към малко момченце с патерици, блъснато от кола, Путин му заяви: Туйто, вече няма да нарушаваш правилата!...

                        Чудно ли е тогава, че като се опита след това да целуне едно момиченце, то се дръпна и разплакано му призна: Страх ме е от теб!

                        Пресслужбата на Путин ни забрани да описваме тези епизоди в репортажите си, като ни заплаши, че в противен случай акредитациите ни незабавно ще бъдат отнети.

                        Впрочем, нямаше нужда предизборната кампания на Путин да е на толкова високо равнище. Просто всеки ден, във всяка новинарска емисия по държавната телевизия той трябва 096;е да набива една-единствена мисъл във филистерските мозъци: “Аз, Путин, вече съм на кормилото. Няма значение дали ще гласувате за мен, или не.”

                        Независимо от еднообразието на предизборните му визити, по време на всяка от тях се случваха неща, заради които ще помня даден град цял живот. В репортажите ни не трябваше да се пише именно за тези случки. Сега обаче аз няма да пропусна тази възможност…

                        ---------------------

                        Във волгоградската военна болница, предвидена в плана за посещения на Путин, журналистите получиха бели престилки и бяха изпратени на предварително подготвените места. Издокараl5;а с тази бутафорна дреха, случайно надникнах в стаята на пациентите с ампутации, докарани наскоро от Чечения. Видяното ме ужаси, но разбрах, че ще бъде проява на бездушие, ако просто си изляза и затворя вратата зад себе си. Пък и момчетата, които лежаха там, вече ме гледаха с някаква надежда гостенка. Усетих интуитивно, че най-важното сега е да им се усмихна, да ги гледам и да говоря с тях без страх. Приближих се и се запознах с всички. И започнах да им се усмихвам. С всички сили се правех, че не забелязвам откъснатите им крайници и обезобразените им лица. И пак им се усмихвах.

                        Деветнайсетгодишният Алексей от Нижни Новгород ми каза, че след като отишъл в казармата, воювал само три месеца в Чечения: взрив откъснал ръката му до китката и едва не загубил едното си око.

                        "Мечтаех си да стана шофьор на ТИР. Като баща ми въздъхна Алексей. Исках да пътувам из страната, да виждам нови градове. А сега, на както виждате, ще трябва да измисля нещо друго..."

                        "Имаш ли си приятелка в Нижни?"

                        "Да, написах й цялата истина за това, което ми се случи. Отговори ми, че няма значение. Иска да бъдем заедно..."

                        Тогава вратата на стаята се отвори и влезе Путин. Внимателно седнах на ръба на леглото до Алексей, за да не преча на делегацията, и благодарение на това чух чудовищния разговор на Върховния главнокомандващ с момчето, обезобразено във войната, която той, Путин, предизвика. Генералисимусът първо се разходи из стаята, като стискаше ръцете на всички, връчвайки им часовници и портативен телевизор. А като дойде редът на Алексей, който нямаше на какво да сложи часовника и почти нямаше с какво да гледа телевизия, Путин спокойно го попита:

                        "Окото ти вижда ли?"

                        "Да."

                        "Не се притеснявай заради белега на лицето. Сега хирурзите са такива майстори, че после изобщо няма да личи!" бодро му съобщи Путин.

                        След което кандидат-президентът бързешком се измъкна от стаята на ампутираните хич не беше за пред камери тази предизборна картинка.

                        На сбогуване, когато той вече беше до вратата, Алексей не че каза, а едва чуто въздъхна:

                        "Направо не ми се вярва... Путин... На живо..."

                        През цялото време, докато седях до Алексей, ми се струваше, че с все сила гледам да не заплача. Но в същия миг разбрах, че поток от сълзи отдавна залива лицето ми. Най-много исках да стана и да ударя шамар на Путин: заради равнодушния израз на лицето му в момента, заради менторския тон, с който той, дето никога не беше ходил на война, си позволяваше да говори с това момче, ранено във войната, толкова необходима за изборната му победа. И още заради онази пропаганда по всички телевизионни канали, която проми мозъците на хората до такава степен, че това момче, едва оживяло, се радваше, задето е видяло Путин на живо.


                        ----------------------------------


                        Докато Путин разглеждаше тъкачен цех, един от западните журналисти с акредитация в Кремъл се възползва от възможността и когато президентът мина край него, се опита да му зададе съвсем невинен въпрос.

                        Но щом Путин отмина, вбесеният кремълски прессекретар Громов се нахвърли върху журналиста и почна да му крещи пред всички:

                        "Какво си позволявате? Не знаете ли правилата?! Не може да задавате несанкционирани въпроси! Ако още веднъж направите така, ще изхвърчите оттук! Няма да работим с вас!"

                        Трябва да обясня, че откакто Путин дойде на власт, в “кремълския пул” несанкционирани станаха всички въпроси, които не бяха предварително одобрени или измислени и раздадени на журналистите от самия прессекретар на президента.

                        Громов гледаше чуждия “шпионин” като питон заек и оня вече се беше подготвил вътрешно, че за последен път придружава руския президент.

                        В този момент Громов случайно се обърна и разбра, че съм чула и видяла всичко. За миг съобрази, че по някакъв начин спешно трябва да ме неутрализира като опасен свидетел на грозната сцена.

                        На лицето му се изписа фалшиво-умилен израз и той подмазвачески се обърна към мен:

                        "Леночка, а ти искаш ли да зададеш въпрос на Владимир Владимирович? Може би вашият вестник се интересува кога по телевизията ще пуснат предизборните клипове на Путин?"

                        Сякаш напук, моят вестник наистина се интересуваше от това и аз се съгласих. Ето как на свой гръб изпитах действието на механизма за поръчкови въпроси, поставяни по време на така наречените пресконференции на Путин.

                        Громов направи брифинг направо в цеха. Пусна вътре всички вестникари и оператори, но даваше думата само на онези, чиито въпроси сам беше подготвил…


                        --------------------------------


                        Докато бях с Путин във воронежкия авиационно-строителен завод със звучното грузинско име ВАСО, най-неочаквано за себе си открих, че има един-единствен начин да се реформира страната ни. Мога да споделя тази рецепта с правителството. Запишете си я: ДА СЕ ВЗРИВЯТ ВСИЧКИ СЪВЕТСКИ ЗАВОДИ. А парите, които сега отиват за поддръжката им, да се дадат на бившите работници, за да могат те да се преквалифицират и трудоустроят на нови, ефективни работни места.

                        Сега ще ви обясня защо това откровение ме споходи благодарение именно на грузинеца Васо. Работата е там, че след като доста пътувах с Путин из страната, аз видях с очите си какво представлява нашата икономика. По-право, нашият бюджет. Някой наясно ли е за какво се харчат бюджетните пари? Не е ли? Е, сега ще разбере.

                        В завода ВАСО, докато Путин както винаги закъсняваше, аз се разхождах из огромен празен хангар и се катерех по самотните самолетчета, изложени там. И в един лайнер а на мен ми се стори, че е обикновен овехтял пътнически самолет от съветски тип случайно срещнах механик на име Дмитрий и той сподели с мен тревогите си.

                        Вече пет години нямаме нито една поръчка. Последния път, когато беше тук, Елцин обеща да ни даде държавна поръчка за построяването на президентски самолет. Но после не го откупи и на нас дори не ни стигнаха парите, за да го завършим. Така си и стои... Нашите самолети вече на никого не са потребни, никой няма да ги купи казвам ви го като механик. Остарели са не само морално, но и технически...

                        "А вие какво правите тук, щом вече пет години нямате поръчки?"

                        "Ами... Как “какво”... По нещо да завинтим, да завъртим... Да проверим... Аз почти не работя тук. На, днес ми се обадиха, извикаха ме... Припечелвам навън. Понеже заплатата ми е направо мизерна две хиляди рубли и нещо... А навън спокойно изкарвам по триста долара на месец..."

                        "Интересно, а колко взема вашият директор?"

                        "А, за него не се тревожете! Да знаете каква вила има! Такава не сте и сънували!"

                        Направо бях смаяна: механикът сам ми призна, че въобще не работи в завода, но въпреки това получава заплата. Макар и мизерна, но заплата. Нещо повече, призна, че целият завод не произвежда нищо вече пет години! А колко такива заводи-убийци с нож в зъбите се спотайват във всяко кътче на необятната ни родина и ограбват хляба на страната? Именно те прахосват целия бюджет. Докато депутатите в Думата викат, че имало нужда от дотации, за да се подкрепи отечественото производство, и настояват да се дадат нови държавни поръчки на заводите, вместо честно да признаят, че искат пари от джоба на данъкоплатците за онези на никого ненужни остарели самолети, за които разказа моят искрен воронежки познат Дмитрий.

                        “В такъв случай, драги ми Васо, няма ли да е по-евтино, ако сберем из страната по някоя пара, колкото за неколкостотин килограма тротил, та да ликвидираме веднъж завинаги тази бездънна яма и да почнем наново да създаваме в Русия реално, потребно, ефективно производство? Хайде бе, Васо, бъди мъж!” така разговарях аз с виртуалния воронежки грузинец, докато се разхождах из цеховете.

                        Но Путин, който пристигна в завода тъкмо в момента, когато Васо почти се беше съгласил да се самоликвидира, развали цялата работа. Веднага обеща на авиационните работници да откупи президентския самолет и да им даде нови държавни поръчки…
                        Last edited by GUUS; 22-06-2006, 00:33. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение

                        Comment


                          #87
                          Ето още снимки от преди войната:

                          Празнуване на новата 1969год.


                          Парк "Киров"






                          Новата сграда на Грозненския нефтен институт






                          Магазин "Океан"


                          Ленинският мост


                          Изглед от предградията




                          Проспект "Ленин"


                          Туристическата станция "Грозни"


                          Обеликсът на героите от гражданската война


                          Източник: http://grozny.vrcal.com/grozny_album.htm
                          Last edited by ndragostinov; 22-06-2006, 22:14. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение
                          Truth will save the world

                          Comment


                            #88
                            Готини снимчици. Можеш ли да пуснеш изображения на същите обекти, но сега, в днаши дни ?

                            Comment


                              #89




                              Last edited by Dinain; 23-06-2006, 02:14. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение
                              "No beast so fierce but knows some touch of pity."
                              "But I know none, and therefore am no beast."

                              (Richard III - William Shakespeare)

                              Comment


                                #90
                                Sturmpionier написа
                                Готини снимчици. Можеш ли да пуснеш изображения на същите обекти, но сега, в днаши дни ?
                                Ще се опитам да намеря.
                                Сред местата които съм показал, открих единствено това:

                                Градската библиотека А.П. Чехов


                                Само това остава от библиотеката след 1994год.


                                Улица "Мир" преди войната


                                След 1994год.


                                Проспект „Ленин” преди войната.


                                Поражения причинени върху една от сградите на проспект „Ленин”



                                Тук може да видиш някои други:

                                По две снимки на президентството преди и след 1994год.
                                Преди 1994год.




                                След 1994год.




                                Площад Сергей Орджоникидзе преди войната


                                След 1994год.


                                Дворецът на пионерите в Грозни преди войната


                                След 1994год.



                                Следващите са единствено от периода след 1994год.

                                Щурмуването на града, края на 1994год.




                                В този дом е извършено убийство


                                Панорама на града


                                Захвърлени гилзи от изстреляни руски снаряди


                                Руски танкист върху своята машина


                                Руски войници






                                Арестувани чеченци


                                Типични градски улици




                                Градски пейзаж
                                Truth will save the world

                                Comment

                                Working...
                                X