Хладните Оръжия по Българските Земи

[TVV]

В Интернет пространството има много сайтове, посветени на хладни оръжия от различни части на света. Засега обаче липсва сайт, който да изследва хладните оръжия характерни за българските земи. Ето защо предлагам към портала Бойна Слава да бъде направен сайт, посветен именно на тази тема и в който да са разгледани подробно хладните оръжия по Българските земи, от античността, до съвремието.
Понеже тази задача е доста сериозна, тя едва ли би била по силите само на един човек и призовавам всички, които могат, да допринесат. Няма човек, който да е абсолютен специалист по всичко и предполагам че тук някои ще знаят повече за хладните оръжия от античността и средновековието, а други повече за сабите, щиковете и кортиците на Българската армия след освобождението.
За изучаването на хладните оръжия илюстрациите са от огромно значение, защото са много по-добри от всяко словесно описание. Поради тази причина нека всеки, който разполага със снимки на хладно оръжие, ги качва в тази тема, за да могат от тук да бъдат качени в сайта. Те ще бъдат използвани единствено с некомерсиално, научно предназначение и притежателите им си запазват всички права.
Предварително благодаря на всеки за помощта.

[TVV]

Хладните Оръжия по Българските Земи

Ятаганите: Загадъчни и Красиви

У нас ятаганите се свързват основно с издевателствата, извършени от Османлиите. Негативното отношение към този тип оръжия е абсолютно незаслужено, защото въпреки че е характерен за воините на Османската Империя, ятаганът е бил предпочитано оръжие и на българските борци против турските нашественици, от хайдутите през 18в. до четниците от Илинденско-Преображенското Въстание от 1904-а. Този тип сабя заслужава да получи по-добро отношение и да бъде изучена по-подробно.

Общи Характеристики

Друга погрешна представа, която много хора имат за ятагана касае вида на оръжието. Противно на широката и погрешна представа, ятаганите не са сабя със силно закривено назад острие, завършващо с разширение на върха. Острието на ятагана е по-особено от повечето останали хладни оръжия поради факта, че е извито напред, а не назад. Освен това, към върха то постепенно се стеснява, а не обратното. Ефесът също се отличава с особена конструкция. Липсва какъвто и да е гард, а самият ефес е изработен от два чирена, най-често от кост или моржови бивни, които завърчват в долния накрайник с така наречени "уши", които удивително наподобяват бедрена кост. Очевидно е, че ятаганът е по-особена форма хладно оръжие и като такова знания за произхода му биха били от основно значение са цялостното му разбиране.

Произход

Както повечето оръжейни форми и началото на ятагана може да се проследи чак до много дълбока античност. Първообразът му вероятно е една от най-древните саби: египетския копеш, който също имал странна извивка напред. Когато Александър Македонски и войските му влезли победоносно в Египет, те харесали формата на копеша и я усвоили, като на гръцки сабята станала известна като копис. По време на похода на македонците на изток, кописът е достигнал Централна Азия, където от него са произлезли няколко централноазиатски и индийски кинжали и саби, включително и кхукрито, ножа на непалските гурки. Тюрките усъвършенствали кописа в съвсем друга насока и от пехотинска сабя, удължавайки и стеснявайки острието, създали кавалерийска.

Разпространение и Видове

С тюркските завоевания ятаганите са били разпространени навсякъде, където тюрките са подчинявали територии под управлението си. Срещат се от Балканите до Северна Индия, като липсват на територията на Персия. Тези в Северна Индия най-често са с дръжки от индийски тип. Вероятно, обаче, това са старинни остриета, на които е била сменен ефеса в по-късен период според предпочитанията на по-късните могулски благородници. Освен в Индия ятаганът е бил използван и в Египет. На картини от западни пътешественици-художници от 19 в. се виждат нубийски стражи (в онези времена всеки чернокож в Египет е бил окачествяван като нубиец), препасали ятаган в пояса. Вероятно там ятаганите са станали популярни с идването на армията от балкански наемници, от която е започнала забележителната кариера на най-великия египетски владетел след Саладин: Мохаммад Али (мисля че съвпадението с прочутия боксьор е чиста случйност), чийто армии разбиват модерната войска на султан Махмуд II. В Анадола ятаганите са с по-слабо изразени уши и дръжките често са изработени от рог. По черноморското крайбрежие на Мала Азия и в близост до Кавказ се среща редкия така наречен Черноморски Ятаган, който е особен с това че извивката напред е по-силна, че има канали по острието и че ефесът е странен.
На Балканите ятаганите се отличават по това, че ефесът им е изработен предимно от бяла кост, като за повечето е използвана кост от моржови бивни. Също така характерни за балканските ятагани са относително големите "уши" накрая на ефеса. Изключение правят гръцките ятагани, при които ушите не са толкова големи или почти отсъстват, и които имат по-изправени остриета.

История на Ятагана

Не се знае кой точно е първия ятаган, но един от най-старите е вероятно този на Сюлейман Великолепни, който е и може би най-красивия: дръжката му е изработена от слонова кост и върху нея и рикасото на острието има богата златна украса, на която са изобразени феникс и дракон. Тази сабя се пази в музея Метрополитан в Ню Йорк. Въпреки това ятаганът не е предпочитаното оръжие на османските владетели, които са изобразени винаги с турска сабя килидж на манускриптите. Ятаганът не е бил и от любимите оръжия на спахиите и еничерите, поне първоначално. Най-вероятно той е бил по-скоро хладно оръжие за по-бедните мюсюлмани, които не са могли да си позволят доспехи и килидж.
За разлика от повечето саби, ножницата на ятагана няма никакви приспособления за окачване на колан, тъй като ятаганът е предназначен за носене в силяха или направо в пояса. Тя се изработва от две парчета дърво, които се покриват с кожа и се захващат заедно с помощта на метални гривни. Самите остриета са най-често изработени от обикновена стомана, а не от дамаска, за разлика от сабите от турски и персийски тип, което говори за първоначалната скромна позиция, която тези саби са заемали сред хладните оръжия. Понякога се срещат остриета от дамаска усукана стомана, но не и от висококачествена уутц стомана (за съжаление уутц звучи отвратително, но няма друга дума на български). Дължината на острието е обикновено в рамките на 50 см при по-късите варианти до 1м при най-дългите.
С времето обаче ятаганите се утвърдили и дори и по-богатите в Османската империя започват да ги носят. Със засилването на интереса на богаташите към това оръжие се увеличава и украсата по ятаганите. Между двата чирена на ефеса започват да се слагат ленти, изработени от сребро и понякога позлатени. Случва се и дръжката да е изработена от слонова кост, или пък обкована в сребро. Върху лентата се инкрустират различни скъпоценни камъни, много често и корали.
Ножниците също получават украса от сребро, най-вече в началото и края, т.е. в тези места, които са изложени при носенето в пояса. Понякога накрайниците на ножниците имат декоративен елемент на самия връх, стилизиран змей (или делфинче, в случаите когато са изработвани в морски градове). Самите остриета също са украсявани със сребърни или златни инкрустации и надписи. Най-често тези надписи съдържат годината, в която ятаганът е изработен, и стихове от Корана. Много рядко, при по-късните ятагани се случва да има надпис с името на притежателя, например "Хасан е най-големият герой". Почти никога няма надписи с името на майстора-оръжейник.

Бойна Употреба

Тъй като тюрките са номадски народ, най-вероятно първите ятагани са били кавалерийски саби предназначени за сечащ удар. Формата на острието подкрепя такава теза. Има хипотеза, че разширението в долната част на ефеса е за да може тя да приляга в дланта и да бъде нанасян прободен удар. Това твърдение е абсолютно неоправдано, тъй като остриетата на ятаганите не са заострени като за прободен удар, а отделно са и прекалено дълги и не биха били удобни. Със сигурност, обаче, по-късите и широки ятагани са се използвали и като пехотно оръжие.

Очевидно ятаганите са имали отлични качества, защото почти на всяка гравюра с хайдути или снимка на революционер се вижда поне по един. В НВИМ се пазят доста копия, с повечето от които нашите прадеди са воювали за освобождението на отечеството. Това значи, че ятаганите са сред най-славните хладни оръжия в българската история. Като към това прибавим и красотата на тези изящни саби, те заслужават обичта на колекционери и патриоти.
Снимки

Ятагани от оръжейната в Топкапъ. Въпреки лошото качество на снимката се вижда, че най-левият е с дръжка, обкована със сребро.

Ятаган

[kapitan]

Ятаганите

Идеята е чудесна! Може да се напише и пространна статия за най-масовото хладно оръжие на Балканите - сопата, разбира се! :twisted: /това последното в рамките на шегата, разбира се /

[Imperial]

хм, аз досега не ти бях поглеждал сайта, обаче изглежда доста интересен. Дали не е време да се премести от angelfire?

за сега съм ти отворил фтп, данните по ЛС ще ги получиш

[Parabellum]

Бравос. Машаллах :rock: :nworthy: :tup:
Аз с каквото мога ще помагам. Идеята е интересна сайта да се раздели по Време- Античност, Средновековие, Възраждане и Ново Време. Ще се получи нещо хубаво..

[TVV]

Статията за ятяганите е готова в първоначалния и вариант. Който иска да добави нещо или нещо да редактира е добре дошъл да го направи: не претендирам за изчерпателност, нито пък (и особено) за безпогрешност. Просто съм написал повечето, което знам.
Иначе идеята е ако направим сайт за хладното оръжие по българските земи, той да е разделен точно както Парабелум е предложил. Мисля следващата статия да е за шамширите и килиджите: сабите на турците, които са ползвани и от нашите революционери. Проблемът е, че нямам кои знае колко снимки на такива, за които да държа правата. Е, има обаче няколко места, на които мога да помоля за снимки. От там обаче най-вероятно ще искат да видят сайт, преди да ми дадат разрешение. Мисля обаче че ще се оправим, а и превода на английски не е проблем (освен че отнема време).
Сега обратно на темата за ятаганите: не съм сложил линк, просто зачото липсва сайт, който да изучава ятаганите добре, освен сайта на един продавач на ислямски оръжия ит Израел, който поддържа секция със снимки и обяснения на вече продадени такива. Но не искам на никого да правя реклама от този форум. Това е засега.

[Araslan]

Отвлякоха и българи в Ирак

kogato se sdobiq s kirilica 6te drasna ne6to za bulgarskata sabq byzdygana bon4yka i t.n. moje ako iskate da napi6em ne6to za trakiiskata romfia i kalu4a mnogo interesni i yjasqva6ti s vun6niq si vid orujiq za koito ne znam po4ti ni6ti4ko 6te pregledam 1 novo knijle si kypix na skoro v nego mai ima6e ne6to za tqx..

[Imperial]

онази голямата синя книга ли?

[Parabellum]

Статията за ятаганите е прекрасна! Бравос! Само искам да допълня, че чирените на . са се правели от камилска кост, слонова кост и дърво. Това за Моржовата кост го чувам за първи път и ме заинтригува доста. Откъде имаш тази инфорамция?

[TVV]

Ами Парабелум, половината които съм виждал дасе продават по Интернет от реномирани търговци, т.е. тези хора, които би трябвало да разбират най-много, са с описание "hilt of walrus ivory." Оттам съм останал с убеждението че моржовата кост е била предпочитан материал. Аз самият трудно различавам орделните видове кост и рог: изглежда от тях има огромно разнообразие: виждал съм дори оръжия, за които пише че са с дръжки от рог на носорог, жираф, воден бивол и прочее.
Скоро ще опитам да напиша друга статия.

[Parabellum]

Помисли реално! Просто не виждам откъде в мюсюлманският свят ще дойде моржова кост. Вярно единични бройки да, но това сигурно са били отделни поръчки за много богати бейове. Попитах те за моржовата кост, защото аз лично съм реставрирал доста ятагани. Виждал съм камилска кост, слонова кост, биволска, даже и дървени чирени съм виждал-в интерес на истината дървените чирени доста рядко се срещат . Явно никой не ги е ценял тогава.

[TVV]

Честно казано, това за моржовата кост ще е добре да се изследва. А относно това откъде е идвала: мисля че е било от Русия. Мен обаче трудно би ме изненадало нещо, свързано с материали за дръжки, защотото съм виждал такива на индонезийски оръжия, правени от вкаменен кътник от мастодонт (!!!). Но обещавам да проуча въпроса с ятаганските чирени по-подробно.
Сигурно е имало и дървени, но специално на ятаганите наистина са били малко по някаква причина, както и не съм виждал и такива от еленов рог, а ореховото дърво и еленовия рог имат най-добро сцепление с дланта. Това не знам как би могло да се обясни. Тези, които сега продават пред Александър Невски имат единствено и само дървени чирени в окаяно състояние и това, както и изключително ниското качество на изработка на остриетата им ме навеждат на мисълта, че ако не всички, то поне 90% от тях са със съмнителна автентичност.
Сега се сетих че според една теория дръжката на ятага трябвало да наподобява бедрена кост, понеже бедрената кост е била най-вероятно едно от първите оръжия, познати на човечеството. Дръжки с форма наподобяващи бедрена кост са се запазили като езическа традиция и такива се срещат както по други централноазиатски оръжия, така и по мавърски кинжали, останали от маврите в Иберия. Ако наистина това е била идеята: дръжките да наподобяват кост максимално, това не обяснява големите вариации в размера и формата на "ушите" на ефесите на ятаганите, нито и това че много от тях са изработени от тъмен рогов материал. Но това е интересното в изучаването на хладните оръжия: много неща не са съвсем ясни и има какво още да бъде разкрито за тях.

[TVV]

Килидж и Шамшир

Заедно с Османските завоеватели по нашите земи идват и две особено красиви саби: килиджа и шамшира. Предполага се, че от тези саби са произлезли останалите европейски саби с закривено острие, предназначени за нанасяне на сечащ удар. Постепенно саби от такъв тип попадат в ръцете на българските хайдути и революционери, а по време на Руско-Турската Освободителна Война много от пленените турски саби са от този тип. Ето защо килиджа и шамшира са част от нашата история и тяхното изучаване представлява интерес за всеки любител на българската военна история.

Общ Вид

Килиджът е типичната турска сабя. Тя се състои от дълго, извито назад острие с леко разширение в горния край, наречено "йелман". Шамширът, което в превод от фарси значи "тигров нокът", и както името показва, е сабя с тънко, но много силно извито назад острие. И килиджът, и шамширът имат ефес, който завива в долния накрайник успоредно на острието при повечето екземпляри. Той се изработва от два чирена, които се завинтват към продължението на острието. Кръстовището в горния край на ефеса е изработено от метал, а по средата му има характерен ромб, който продължава от едната страна над ефеса, а от другата над острието. Според някои източници, двете триъгълни плоскости над острието са служили за захващане и изтръгване на противникови саби, но поради тънкостта им и слабата твърдост на метала, това изглежда напълно неправдоподобно твърдение.

Произход, История и Разпространение

Вероятно килиджът е доста древна сабя и още селджуките и останалите тюрки са я ползвали. Извитото й острие и разширението на върха придават на килиджа отлични характеристики за разсичащ удар. Единственото достигнало до наши дни изображение на Осман I Гаази го изобразява с килидж в ръката. Някои най-старите запазили се килиджи се пазят в оръжейната на двореца Топкапъ в Истанбул.
За разлика от килиджа, който вероятно е произлязъл в Централна Азия някъде в 11 в., шамширът произлиза по късно, около 15-16 в., в Персия. По времето на най-великия владетел от династията на Сафавидите, шах Абас, особена известност придобиват шамширите, произведени от един оръжейник на име Ассадуллах. Неговите остриета носят клеймо с неговото име и популярността им е толкожа голяма, че дори няколко века след него, клеймата с неговото име и името на сина му Калб Али се слагат на остриета от особено добра изработка, като гаранция за качество, независимо къде и от кого са произведени.
Освен сред Османлиите, килиджът е популярно оръжие и в Египет, като дори има хипотези че Османлиите са го възприели от мамелюците, след като Селим завладява Египет, а не обратното. Шамширът е значително по-разространен, като остриета произведени в Персия са били ценени и изнасяни из целия Близък Изток и Северна Индия. В тази статия обаче основен интерес представляват тези килиджи и шамшири, които са попаднали в някогашните български земи.
Естествено, в България броя на килиджите е бил много по-голям от броя на шамширите и почти всички шамшири са били с дръжки от османски тип (виж Фиг. 6). Друга интересна разлика между персийските и ислямските остриета е в това, че персийските носят много малко надписи по тях, предимно името на производителя (оснвоно Ассадулах, както беше коментирано по-горе), докато Османските са покрити с много надписи, най-вече стихове от Корана. Вероятно една от причините за това е че повечето персийски остриета са направени от висококачествена дамаска стомана уутц, която Османлиите не са можели да правят. Османските остриета са или от обикновена стомана, или от усукана дамаска стомана. (виж Фиг. 7).
Що се отнася до ефесите, техните чирени се изработват от различни материали, като наи-често срещаните са рог, слонова кост, еленов рог. Гардът и главичката на дръжката се изработват от различни меки метали - бронз при по-слабо украсените и сребро и дори злато при по-луксозните екземпляри. Тъй като остриетата са по-трайни от ефесите, често се е случвало дръжките едно острие, особено ако това острие било ценно, да бъдат подменяни многократно.
Ножниците се изработват от дърво или метал и при по-добрите екземпляри носят украса от обковано сребро, а понякога в тях са вградени корали и скъпоценни камъни. Коралите, впрочем, са типична украса на каниите на множество османски оръжия. Понеже голямата извивка на тези саби прави бързото им изтегляне от ножниците трудно, при някои ножници в близост до отвора в горния ръб има цепка, която да улесни ваденето на оръжието.
Първоначално килиджите са били доста сходни по форма на острието като шамширите, но към края на 18 в. формата на остриетата им изведнъж се променя и те стават по-къси, по-широки и по-тежки. Това се обяснява с изчезването на щитовете и нуждата от по-здрави саби, които да служат освен за нансяне на удари и за възпиране на такива, вкл. и от по-тежки оръжия като топори и боздугани, каквито са се запазили в ислямския свят до края на 19 в.
И килиджът, и шамширът са били предназначени единствено за нанасяне на разсичащ удар.
<> Историческото значение на килиджът и шамширът е огромно: те са родоначалниците на сабята, която се запазва на въоръжение в европейските армии чак до Първата Световна война. От килиджът произлизат полските и унгарски саби, като карабелата и палашът, които после се разпространяват на запад в континента. След наполеоновата кампания в Египет и ефесът на килиджа е усвоен на запад, като този тип ефес става известен като мамелюкски тип по името на управляващата каста в Египет до началото на 19 в.
Малко прабългарски саби са достигнали до наши дни, и голяма част от тях са с право острие. Но вероятно е имало и такива с криво и най-вероятно те са наподобявали тюркските килиджи, но извивката е била много по-слаба и е липсвало разширение на върха. По-късно в нашето средновековие сабите са изместени от по-лесните за произвеждане прави мечове (които са от по-ниско качество на острието) и сабята се завръща в България чак с Османското нашествие. Несъмнено такива саби, пленени като трофеи от турските потисници, са били ползвани от българските хайдути и революционери - свидетелство за това е например сабята на Ильо Войвода, която се пази в НВИМ. Като оставим настрана чувствата, които спомена за педвоковното робство поражда у българите, можем да се радваме и да се гордеем, че у нас са останали множество килиджи и шамшири: може би едни от най-изящните саби на всички времена.


Фиг. 1 Персийски шамшири от 16-17 век, Топкапъ


Фиг. 2 Сабята на султан Мехмет II Фатих в оръжейната в Топкапъ


Фиг. 3 Двете саби вляво са килиджи, като този по средата вероятно датира от 13-14 в.


Фиг. 4 Килидж от 19в., НВИМ София


Фиг. 5 Османски шамшир, края на 19 в., колекция на Адам Роуз (photo courtesy of Adam Rose)


Фиг. 6 Ефесът на Османския шамшир от колекцията на Роуз (photo courtesy of Adam Rose)


Фиг. 7 Усукана дамаска стомана (съвременно острив на ханджар, произведено в Индия)

[TVV]

Темата за ислямските саби е готова. Както и в тази за ятаганите: не претендирам за изчерпателност и безпогрешност. Много е възможно да греша за някои неща, зашото един автор е само толкова добър, колкото са източниците му. Понякога се случва дадена погрешна представа да бъде утвърдена и повтаряна статия след статия в продължение на години. Например при ятаганите, където Парабелум доста основателно се усъмни в това дали моржовата кост е била често срещан материал за чирени. Тепърва ще видим дали е било така или става дума за грешка на предишни източници.
Ето защо ако някой не е съгласен с нещо, да пише веднага. Все пак идеята не е да си пишем тук ей така, самоцелно, а да научим нещо повече. Пишете също така с какво да продължим тази тема: можем да останем в същия период и да пиша за кавказките кинжали и шашки, или пък да сменим темата и да минем на съвременни саби, байонети и кортици, или пък да започнем дискусии на антично и средновековно оръжие?
Аз не знам много за съвременното хладно оръжие в българската армия след 1878-а и тук ще се наложи Парабелум и други, които знаят повече по въпроса да помагат.
Що се отнася до античността и средновековието, поради малкото запазени екеземпляри там нещата са много неясни и мисля, че ще е по-добре да започнем дискусии за отделните саби, копия и кинжали.
Така че ще изчакам да видя какво ще кажете.

Let me also express my gratitude to Mr. Adam Rose, whom I know from SwordForum.com for allowing me to use pictures of his shamshir.

[Parabellum]

Аз предлагам да продължим с кавказките кинжали и ками. За средновековното оръжие с много малко данни разполагаме. Байонетите, сабите и кортиците ще ги оставим за най-накрая