Stan написа
1. а според една друга легенда прабългарите са излезли от Хиндукуш и след 60 дневен преход в пустинята са стигнали до Византия, където император Маврикий им позволил да се заселят като федерати. Ама ние на легенди много много невярваме. Все пак истирията е критично настроена наука.
2. Великата ни "истирия" не е захапала счетоводителската измислица. А иначе сте прав - сред професионалните историци и археолози през следващите сто години едва ще се появи някой, който да извади от нафталина тюркската теза.
1. а според една друга легенда прабългарите са излезли от Хиндукуш и след 60 дневен преход в пустинята са стигнали до Византия, където император Маврикий им позволил да се заселят като федерати. Ама ние на легенди много много невярваме. Все пак истирията е критично настроена наука.
2. Великата ни "истирия" не е захапала счетоводителската измислица. А иначе сте прав - сред професионалните историци и археолози през следващите сто години едва ще се появи някой, който да извади от нафталина тюркската теза.
Всъщност горното не е никаква легенда, а сведение от хрониката на Михаил Сирийски. В него обаче не става дума за Хиндукуш, а за Имеон, който в действителност е Хипийската Планина или дн. Ставрополски Възвишения.
Впрочем твоят духовен баща и ненаучен кумир не само се опита да фалшифицира и това безценно ранносредновековно сведение за прабългарите, но си позволи и да се изгаври с Патриарха на Българската История:
Общи и частни проблеми на българската ономастика в нейния общобалкански контекст (професорски хабилитационен труд, ръкопис). София, 2001
Интересно или странно, но по представения и анализиран непосредствено преди тази кратка етимологизация начин се стига и до друг един, много важен резултат заключение с “фундаментално-революционно” значение за прабългаристиката, централна и водеща роля и място в което заключение този път се пада на планината Имай или Имеон, т.е. Памир, тъждествеността на които пръв бил доказал проф. В. Златарски, който обаче, поради това, че насочил своето внимание главно към историческите сведения в Хрониката на М. Сирийски, “не успял да проучи цяла редица нейни географски подробности”. Въпреки това именно проф. Златарски, “на базата на редица конкретни исторически и географски подробности”, посочва като най-меродавен превода на Шабо, а там “пише, че Българите излезли буквално от клисурите на Имеон”, което по мнение на проф. Златарски, споделено и от заинтересованото лице, “показва, че древните Българи са живеели при северните склонове на планината Имеон”. Пък и вън и независимо от всичко това, то и от самия М. Сирийски си личи, че прародината на прабългарите се е намирала в планината Имеон, разположена в южната част на Средна Азия или днешният Памир и Хиндукуш” [Добрев П. 1991, 35; ~*~1998, 109; ~*~1999, 29,31].
В действителност във въпросната хроника в резюме въз основа на двата й превода при проф. В. Златарски [1972] пише, че от Вътрешна Скития потеглили трима братя с 30 000 скити; от клисурите, теснините, дефилетата, но също и от отвъд планината Имеон те направили един преход от 60-65 дни и стигнали река Танаис. А когато достигнали границите ромейски, единият от братята, който се казвал Булгариос, се отделил…преминал той р. Дунав и изпратил до Маврикий...Другите двама братя дошли в страната аланска Барзалия, наричана още Порти Торайски, а когато един чужд народ зацарувал над тази страна, те били наречени хазари по името на по-стария брат, който се казвал Хазариг [53-56]. И първото съществено впечатление, което се придобива от това резюме, е че от М. Сирийски наистина личи, че въпросните скити живеят около Имеон, но пък от никъде не личи, че Имеон е равно на Памир.
Централната и основна линия в Хрониката, по която се разгръщат главните събития, видно не само от немския, френския и обединително-резултативния български превод, но вече и от горното резюме, очевидно и безспорно е следната: Всички тръгват от Имеон, минават Танаис, стигат ромейските граници, единият преминава р. Дунав и стъпва в Източна Долна Мизия, т.е. Добруджа – точно това време и разстояние, което според долуцитирания автор е равно ни повече ни по-малко на времето и разстоянието от Памир до Добруджа. При напълно реалната в неговите представи възможност това разстояние да бъде изминато за 60-65 дни, като напълно основателен и безспорен според него се очертава и изводът, че българите са стар народ на Изтока, най-близко до древните памирски народи; те някога са живеели край планината Имеон и че прародината люлка на древните българи е планината Имеон, т.е. Памир и Хиндукуш [Добрев П. 1991, 35-41; ~*~1993, 85-93,156-162; ~*~1994, 11-21; ~*~1998, 29-40,108-113; ~*~1999, 36-37; ~*~2001, 80-85].
Всъщност самият проф. В. Златарски [1972] пък, с цел да види, разбере, обобщи и оцени по значимост и достойнство всички без изключение нейни страни и особености и то в детайли, включително и географските, проучва и анализира съставената през Х²² в. хроника на М. Сирийски в специално изследване, публикувано за първи път през 1915 год. и включващо наред с всичко необходимо и, както изисква добрият тон и възпитание в тогавашната българска историконаучна традиция относно изворите, прецизно-акуратно поместени, разбира се, в оригинал, извадки от съчиненията на старите гръцки писатели Агатий – V² в., и Дионисий - ²Х в., а наред с това взема предвид и анализира всичко и с оглед сведенията и данните на Захарий Ритор - V² в., Теофилакт Симоката - V²² в. и Генесий - Х в.
Оттук и върху всичко това проф. В. Златарски открива и систематизира празнотите, непоследователностите и противоречията в Хрониката под формата на наличие на сведения и податки всъщност не за едно единствено, а за три отделни събития през V²² в., които разглежда поотделно и се опитва да определи и тяхното време [56-66]. Всичко обаче в Хрониката, която за това си време, разбира се, не е и не може да бъде нищо друго освен компилация от разновременни и разнородни източници, е в такъв ред и безредие, пък и по-частните известия къде съвпадат или се съгласуват с известните исторически факти и събития, къде остро противоречат и направо ги отричат, че той е принуден чисто и просто да обобщи и да заключи, че “събитията в нея са крайно объркани” [56] и че поради изкуственото си построение, което не отговаря на истинския вървеж на събитията, известието на М. Сирийски не може да има първостепенна историческа стойност като извор, но все пак и въпреки всичко то иде да установи до известна степен факта за заселването на българите на Балканския полуостров първоначално със съгласието на византийското правителство и със задължение да защитават североизточните граници на Империята [66-67].
Важно и съществено за случая е да се отбележи още и това, че анализа и заключенията си проф. В. Златарски провежда и извежда с една напълно модерна и адекватна на онази епоха и следователно, ако не напълно, то поне и днес достатъчно ясна и разбираема, информативно-комуникативна терминология и фразеологичен синтаксис – термина турци, както е широко разпространено и добре известно по онова време, особено в руската ориенталистика, той използва с родовото значение “тюрки” изобщо, т.е. относно и за всичките известни по онова време тюркски народи и племена, но така също и с видовото му значение “западни тюрки”, т.е. за една отделна, административно-политически временно обединени и съвместно пребиваващи на определено място през Средновековието група тюркски племена. Но очевидно и тогава ще да е било голяма неразбория по тези въпроси, провокирана основно от по-трудно преминаващите от едно ниво на абстракция на друго, защото малко по-късно той чувствува нужда специално да се доизясни, определи и отграничи чрез нарочна бележка под линия в смисъл по принцип, че тюрки е еднакво и равно на турци и обратното и че специално турската, но ти сега разбирай тюркската теория за хуните, поради конкретни причини, си е спечелила вече всеобщо признание в историческата наука [Златарски 1970, 55].
Конкретно за Имеон проф. В. Златарски [1972] посочва, че под Имай при Птолемей се разбира Тенгри-даг, Тян-Шан, под името Ίμαον (или Ίμαίον) старите писатели разбират западната част на Хималаите, а специално при писателя от втората половина на V² в. Агатий има планина Имай в Азия, от западната страна на която възниква държавата на тюрките и всичко това му дава основание да мисли, “че в случая преводът на Шабо се явява по-верен и по-точен, отколкото оня на Маркварт” [57].
По този начин той съвсем неочаквано прекъсва, а може би напълно преднамерено и съзнателно се отказва да продължи разсъжденията си на тема Имеон, прескача най-неочаквано върху качествата на преводите и прави горната с нищо и никого неангажираща констатация за качествата на единия от тях, веднага след което преминава върху преселението на западните хуни в Европа. Ето така става напълно ясно и очевидно, че всъщност и фактически проф. В. Златарски изобщо никога и никъде не е показвал и доказвал, че Имеон непременно и във всички случаи е равно на Памир, както се твърди по-горе.
Много важно за случая, а и лингвистически любопитно и дори куриозно според нас между впрочем тук е да се забележи и отбележи още и това, че в приведената под линия извадка в оригинал от Агатий въпросното име се среща един единствен път и то в родителен падеж - Ίμαίον, но Професорът горе в текста си говори за Имай и продължава да не “забелязва” тази форма в родителен падеж и да не я свързва и отнася изобщо към Имеон на М. Сирийски, дори и след като я помества между две употреби на Имай.
Тази “незаинтересованост” и подминаване от страна на проф. Златарски на родителния падеж на Имай, според нас означава и показва най-напред, че той владее старогръцкия език на достатъчно високо ниво, за да се спира на различните граматични форми на едно и също име; поради това, че самото име притежава такива граматични форми, подобни или сходни на основните, именителните граматични форми на други имена, в случая на името Имеон на М. Сирийски, за него изобщо и в никакъв случай не означава, че и тези форми имат тяхното значение, което ще рече, че и тези граматични форми обозначават и наименоват същия, техния обект, което очевидно би го затруднило особено силно да отговори най-малкото на въпроса как общо взето масивният и трудноподвижен Химай се размърдва, тръгва и се озовава в северното подножие на Кавказ.
Наред с това, очевидно в старогръцките извори родителната форма на собствените имена е достатъчно и твърде често срещана и утвърдена, така че той не смята за необходимо да мотивира и показва защо всъщност там пише едно, а той на българска графика предава съвсем друго, в което между впрочем много лесно можем да се убедим, само като надзърнем в § 14 от настоящото изложение и си направим труда да видим, че повечето от вариантите на Хемус са форми за родителен падеж, включително и българизираното чрез окончание за женски род Емона.
И все пак, много по-важното и съществено според нас за случая е да се отбележи, че никога и в никакъв случай не може, на базата и въз основа на по-голямото или по-малко съвпадение между графичните форми на двете имена, да се прави някакъв фундаментален извод за семантико-функционално тъждество, т.е., че и Имеон от Хрониката означава и наименова планината, която означава и наименова формата за родителен падеж на Имай, както и самото име Имай, откъдето пък по необходимост да следва, че Имеон е същото, което е Имай, какъвто извод очевидно се прави и в настоящия случай [срв. напр. Добрев П. 1999, 30].
По-нататък, между другото, позволявайки си да се върнем малко назад и да вземем и ние отношение по съдържателно-информативната страна на Хрониката като цяло, единствено водени от желанието да допринесем, дано да сме прави, за избистрянето на нещата около Имеон, но и с известно неудобство, поради това, че не е възможно да знаем дали някой друг изследовател не е забелязал и не е обърнал внимание на него преди нас, бихме искали да отбележим най-напред, че, както личи главно от анализа и заключенията на проф. В. Златарски, М. Сирийски от Х²² в. греши дълбоко и непоправимо на някои места и по някои неща, но е и много прав на други места и по други неща едновременно, когато говори за събития от ²²-V²² в. върху една територия, която се намира долу-горе по средата преди добре известния и сравнително добре очертан за него време Край на Света, ако за такъв приемем линията Волжска България-Карпатите, защото за природата и народите след тази линия арабските пътешественици пишат като за сравнително странни и необичайни, което, разбира се, в никакъв случай не може да се съпоставя и мери с онова, което античните гръцки автори пишат за скитите и кавказките народи – просто Краят на Света за тях на север е Дунав-Черно море-Кавказ-Каспийско море.
Ето за една такава територия според нас М. Сирийски е знаел много добре къде се намират и как са разположени един спрямо друг основните и много съществени за анализа на съдържанието на Известието основни физикогеографски обекти ориентири Дунав-Понтийско море-Меотида-Танаис-Портите Торайски и наред с това е имал малко неясно и колебливо знание и представа за политикогеографските единици в областта по средата преди Края на Света в географски, разбира се, а не в исторически смисъл - Вътрешна Скития е след Портите Торайски, някъде към и около Танаис и забележи добре - там, където е Имеон, но така също и преди Портите, защото през тях минават двамата братя, за да навлязат в страната аланска Барзалия, след като единият брат се отделя от тях. Тези Порти пък от своя страна в текстовия израз са представени веднъж като страна, държава на българите и пугурите християни, после на хазари, т.е политикогеографски, но в съдържанието на семантиката на словосъчетанието генетична основа на собственото име те са само едно място, през което се преминава в Барзалия, т.е. тук те са представени физикогеографски.
Така разкрита и разпределена географията на Хрониката, която си остава същата и изобщо не се променя през цялото “нейно време”, се разкрива и очертава още и като географска среда, в рамките на която протичат не по-малко от пет отделни събития, първото от които по реда, по който те са представени в Хрониката, е потеглянето на синовете на Кубрат на запад след разпадането на Велика България и преминаването на Аспарух отсам Дунава; второто – достигането до ромейските граници и преминаването отсам Дунава на един прабългарски хан по времето на Маврикий; третото – излизането на българските племена от Средна Азия, отделянето на аварите от тях и преминаването на болгарските и хазарските племена през Портите и навлизането им в Кавказ; четвъртото – изтласкването на болгарите и хазарите от Северен Кавказ от страна на западните тюрки и петото – покоряването на останалите на Кавказ болгари от страна на хазарите.
Именно с това последно тълкуване уточняване и на събитията в Хрониката се възстановява и нейната поне като идея и замисъл многоелементна и многопластова персонално-локално-темпорална събитийна структура, която безспорно под въздействието на фактори от всевъзможен порядък с течение на времето дотолкова е деформирана, видоизменена и променена, че някои от компонентите й или са отпаднали и изгубени безвъзвратно, или пък са разместени, преместени и поставени над или под, пред или зад други, така че изобщо не се забелязват при краткотрайно-повърхностно наблюдение, а трети пък чисто и просто не следват и не се разполагат коректно-еднозначно в “историческата координатна система” и са чувствително разместени в Пространството по-малко и повече във Времето.
Настоящото съвсем различно разбиране, тълкуване и възстановяване съдържанието на Хрониката по-нататък намира своето потвърждение не толкова, колкото проявява своя немалък евристичен заряд и позволява географските обекти, лицата и събитията в нея да се видят и разположат в реалното историческо време и пространство съобразно, адекватно, но и максимално приближено до тяхното историкореално разположение и протичане, а именно: В Хрониката Вътрешна Скития и Имеон контаминират, означават едно и също място, но не Средна Азия, а област в Предкавказието, откъдето около средата на V²² в. потеглят синовете на Кубрат и когато достигат Дон, Аспарух се отделя, продължава и преминава Дунава.
Доста преди това обаче, пак някъде от същото място потегля, преминава Дон, стига до границите ромейски, взема разрешение от Маврикий да премине Дунава и да се засели в земите му още един прабългарски хан и това е добре известният вече в съвременната българска историография прабългарски хан Булгарис, който в изворите е назован не чрез своето лично, а чрез преносното си, производно от общия етноним име и който сто години преди Аспарух преминава Дунава и се заселва на юг от р. Дунав, с което, както твърди Д. Табаков [1999], без обаче да привежда необходимите аргументи, не само се присъединява към вече живеещите тук българи, но и променя напълно етническия облик на тези земи [156-161,240-241].
А от Вътрешна Скития, равно на Средна Азия, още преди края на ²² в. излизат, пресичат Чора-Дербенд и през клисури и дефилета се пръскат по високопланинските долини и котловини на Кавказ двете големи групи племена от българската група на тюркското езиково семейство - болгари и хазари, докато третият брат, Аварис или Авариг, в зависимост от това дали към гръцката или към арменската морфология биха наклонили предпочитанията на хрониста, ако беше решил да спомене и неговото име, се отделя още преди преминаването през Чора, поема пътя на север край Каспийско море, не толкова за да бъде много по-късно мимоходом и спорадично упоменат в старата руска литература като един от множеството обри, преминали през земите на славяните, колкото за да достигне и завладее днешните унгарски земи, където да изгради и установи своя Аварски хаганат, оказвал влияние и направлявал съдбините на цяла Европа в продължение на няколко века след това [срв. Табаков 1999, 161,167]. От друга страна, след разпадането на Велика България и останалите на Кавказ и в Предкавказието прабългарски племена и по-малки групи, се оказват в границите на хазарската държава, а по-късно и под властта на прииждащите от изток западни тюрки.
При тази като че ли вече безспорна логика на събитията, осъществявани и понасяни от конкретни лица и етнически групи върху и около сравнително ясно и точно определени и посочени географски обекти, би трябвало вече да е и напълно ясно и да може преспокойно и с чиста научна съвест и да се приеме и заключението, че за М. Сирийски от Х²² в. Имеон е планина, която се намира главно и преди всичко между Портите и Танаис и около която се разгръщат по-близките и следователно по-добре, по-сигурно познати и известни през този век, включително и на самия него, минали събития. Но пък от редица други места и източници е добре известно, че същите събития се разгръщат около и върху Хипийската планина [вж. напр. Бешевлиев В. 1984, 68; Златарски 1970, 153,156,177-178; Табаков 1999, карта ¹ 2], така че за М. Сирийски очевидно и безспорно Имеон, това е Хипийската планина, името на която, както е добре известно, е образувано на основата на съответната гръцка дума и се превежда обикновено като “Конска планина” [срв. Табаков 1999, 170].
Comment