Цар Петър ²

[resavsky]

Warlord това "бездйствие" на цар Петър го повтаряш непрекъснато но не си привел никакви доказателства засега.Що се отнася до твърдението ти че няма връзка между печенези и българи при нападението на княз Светослав самата логика на събитията показва че не си прав.В изключително трудната ситуация управляващите в Преслав намират точното решение.Относно личното участие на цар Петър - същият найвероятно е бил вече в напреднала възраст и със сериозни здравословни проблеми / очаквам да го обвиниш и че лично не е повел войската срещу варягите/ така че прояви малко снизхождение спрямо него.И все пак това показва,ако не друго то това че в Преслав е имало достатъчно качествен управленски екип който макар и без монарха успява адекватно да реагира на обстоятелствата.

[Thorn]

Ако наричаш капитулацията адекватно реагиране на обстоятелствата...

[Warlord]

Warlord това "бездйствие" на цар Петър го повтаряш непрекъснато но не си привел никакви доказателства засега.

Доказателствата са споменатите от мен резултати и последици от това "бездействие". Може и да е било "действие", но със сигурност крайно неефективно - това ще го отречеш ли?

В изключително трудната ситуация управляващите в Преслав намират точното решение.

Това е отсрочило бедствието само с една година, но дори и да е заслуга на българската дипломация, както казах вече Петър едва ли е имал заслуга за това след като вече е бил на смъртно легло.

[Obersturmbannführer]

Дипломацията на цар Петър

Основни извори, засягащи темата, са сведенията на Продължителя на Теофан, Скилица и Лъв Дякон. За съжаление досега не са открити текстове на мирни договори, както и домашни писмени извори. За българо- руските отношения се съдържат откъслечни сведения в “Повесть временных лет”. Унгарските извори от този период, според П. Мутафчиев, съдържат недостоверна информация и в тях е трудно да бъде отсята действителността от легендата . Изключително трудно е да се проследи хронологията на описаните събития, както и да се идентифицират участниците им, поради което не може да се говори със сигурност, кои засягат разглежданата епоха.
Поради изброените причини основен източник за изучаване на дипломатическите отношения на Българското царство се явяват сведенията на византийските летописци.
Особени затруднения за изследователите се пораждат от противоречията между Скилица и Лъв Дякон през 966- 986 г . Неясната хронология на събитията е причина за съществуването на доста различни хипотези.
Външната политика на България при управлението на цар Петър е обект на задълбочени проучвания. Сред тях можем да посочим изследванията на В. Златарски, П. Мутафчиев, П. Петров, П. Коледаров, В. Гюзелев, Ив. Божилов, Хр. Димитров, руският учен Карышковский и др.
Смъртта на цар Симеон, според хронистите, поставя Българската държава в изключително деликатно положение:
“ Когато околните народи- хървати, турки (според Скилица и сърби (!)) и други- узнали за смъртта на Симеон, те решили да се отправят на поход против българите. Понеже силен глад, придружен от скакалци, измъчвал много българския народ, българите се опасявали от нашествието на другите народи, още повече се страхували от нападението на ромеите. След като направили съвещание, те се отправили на поход против ромеите и стигнали в Македония, за да внушат страх, както е известно на ромеите” .
Тези сведения не се приемат безрезервно от изследователите. Ив. Божилов посочва, че описаните природни бедствия, засягащи околните народи, са характерни за византийската летописна традиция, изтъкваща божията намеса в тяхна помощ . Българите едва ли са се страхували толкова от ромеите след бляскавите победи на Симеон. Не е възможно опасност да са представлявали и сърбите, земите на които в дадения момент са принадлежали на българската държава. За враждебни действия между българи и хървати след 926 г. също няма свидетелства, тъй като и двете държави са застрашени от маджарите.
Очакваните вътрешни катаклизми и активизирането на маджарите от север подтикват българския цар да уреди отношенията с най- силния си противник- Византия. Не може да не направи впечатление начинът, по който се стига до преговори- след като българската армия, водена от своя владетел, навлиза във византийските предели. Разрушени са няколко византийски крепости, завоювани по- рано от Симеон . Българите в този случай действат от позицията на силния. Създава се впечатление, че те диктуват условията на мира. Това не е можело да не респектира и другите български съседи. Проведените преговори в Месемврия са решаващи за сключването на мирния договор в Цариград.
Съгласно сключения мирен договор, текстът на който не е запазен, византийската дипломация прави нечувани дотогава отстъпки- българският владетел е признат за цар (“василевс на българите”) и втори в йерархията след Василевса, за което свидетелства кремонският епископ Лиутпранд през 968 г . Българите също отстъпват от целите на политиката на Симеон, но това е в резултат на реалистична преценка на обстановката. Симеоновите стремежи не са били по силите на българската държава .
За успех на българската дипломация, водена от Георги Сурсувул, може да се смята и осъществяването на династическия брак между Петър и Мария- Ирина. До този момент византийската история не познава подобен прецедент- ромейска принцеса да бъде дадена за жена на владетел на чужд, доскоро нехристиянски народ. Тази постъпка е заклеймена няколко десетилетия по- късно от Константин VII Багренородни . Той дори омаловажава брака, поради факта, че Мария не е от аристократичен произход. Това обаче едва ли е вълнувало българския владетел.
Наред с признаването на царската титла на българския владетел, българската църква е въздигната в ранг на патриаршия, макар и с известни условности . Едно от тях е, че патриаршеската резиденция не е в столицата, а в Дръстър. Българският патриарх не е равен с другите- цариградски, александрийски, антиохийски и йерусалимски. Въпреки това признанието е пробив в идеологията на църквата и първи подобен случай.
Най- неясни са териториалните клаузи на мирния договор. Според повечето изследователи те са били в ущърб на България, която се разпростряла до границите от договорите от 896 и 904 г. В. Златарски смята, че по силата на този договор византийците отстъпват Девелт, Созопол и Агатопол . На друго мнение е Пл. Павлов, който смята, че “българските териториални интереси са съхранени в максимална степен” . П. Коледаров приема, че границата е съвпадала с тази от 904 г., като е осигурявала на византийците сухопътната връзка между Одрин и Солун. Въз основа на по- късни документи той определя и епархиите в Македония, които са принадлежали на България след 927 г. Така границата е определена като взаимноизгодна за двете страни .
Съгласно договора Византия се задължава да изплаща данък на България, макар за това да няма преки сведения от хронистите . За това свидетелстват събитията от 967 г., когато Никифор Фока отказва да плати дължимото на българските пратеници .
Съществувала е и клауза за размяна на пленници .
Няма информация за какъв период от време е сключен мирът, но изхождайки от принципите на византийската дипломатическа практика се предполага, че е за 30 годишен период. В полза на тази хипотеза няма достатъчно аргументи, тъй като през 957 г. той не е подновен .
По време на самото тържество визнтийците изпълняват едно искане на българите, което вероятно е съгласувано още на преговорите в Месемврия. Българите настояват да бъде нарушен византийският церемониал- царският тъст да бъде приветстван преди законния император . Това е в интерес и на Роман Лакапин, който издига членовете на своята фамилия пред Константин VII. Събитието говори за отличното използване на създалата се обстановка от взаимния интерес на двете страни.
Мирният договор от 927 г. е изгоден и за двете страни. Той може да се оцени като голямо постижение на българската дипломация, която успява в максимална степен да се възползва от военните победи на Симеон . Последвалият мирен период между двете държави е най- продължителният в отношенията им. Той е необходим на българите, предвид активизирането на силни съседи- маджари, руси и печенеги, както и на Петър I да се справи с вътрешната опозиция в страната. От друга страна дава възможност за консолидиране на българското общество, което изпитва сериозни катаклизми след приемането на християнската религия, ако съдим по свидетелствата на Презвитер Козма и Петър Черноризец .
В. Златарски и особено П. Мутафчиев изтъкват вредата, която нанася на България династичният брак и проникването на византийската принцеса в царския двор . Хипотетичността на подобни твърдения бе изтъкната от Пл. Павлов . Едва ли българската аристокрация би допуснала безнаказано Мария да провежда политика в ущърб на българската държава.
Мирът осигурява тила на Византия и тя продължава своята настъпателна политика на изток, срещу арабите. Империята обаче не се отказва от своята дипломатическа активност, целяща отслабването на България и отвличането и на други направления. Не е известно дали византийската дипломация взема отношение към бунтовете на Петровите братя Иван и Михаил. Намесата и при освобождаването на Иван и отвеждането му в Цариград показва, че едва ли е гледала безучастно на тях. Покровителството на кандидати за престола е често използвана от византийците дипломатическа практика (такъв е случаят с Иван Асен III, три века по- късно).
П. Коледаров и Пл. Павлов приемат, че този ход е обусловен и от интереса на Петър I, тъй като приемането на Иван във византийския елит го компрометира в лицето на българската аристокрация .
Византия се възползва и от бягството на Чеслав и подкрепя възстановяването на сръбската държава през 931 г. Така империята си спечелва още един съюзник, посредством който може да оказва натиск върху България. За съжаление изворите не говорят каква е ответната реакция на българския владетел, но едва ли може да се приемe застъпваната от П. Мутафчиев теза за безучастното му отношение .
Вероятно във връзка с тези събития маджарите нахлуват на византийска територия през 934 г. Дали нападението им е продиктувано от дипломатическа активност на България или е резултат от собствена инициатива, няма данни. Най – вероятният път, по който се придвижват унгарците, е Диагоналния, който минава през укрепени райони, където се издигат внушителни крепости- Белград, Ниш, Средец, Пловдив. Едва ли те биха рискували да минат през тези места, без съгласието на българския цар. Ето защо можем да допуснем, че това е резултат от неизвестно на нас споразумение между българи и маджари. Хр. Димитров изказва хипотезата, че през 917 г. е сключен мирен договор между цар Симеон и маджарите , но сигурни доказателства за това няма. А и сключването на подобен договор с един маджарски вожд едва ли е гаранция, че и другите вождове ще го спазват. Византийско- унгарските споразумения от 943 г. свидетелстват в полза на подобно съждение .
Отношенията между българи и маджари през този период не са документирани в наративните извори. Вероятно те са засегнати в унгарските летописи (“Деяния на унгарците” и др. ), но е много трудно да бъдат отсяти, поради обърканата хронология и наличието на легендарни събития и герои. Поради това в историческата наука съществуват няколко становища.
В. Златарски и П. Мутафчиев предполагат, че в резултат от слабото управление на “кроткия и добродушен Петър” маджарите са кръстосвали безнаказано българските земи и никой не се е опитвал да им се противопостави . На няколко пъти дори достигнали границите на Византия, без да срещнат каквато и да било съпротива от българска страна.
Ив. Божилов приема, че маджарските нахлувания са ставали с “мълчаливото съгласие” и “пасивното наблюдение” на българския цар .
В. Гюзелев отбелязва, че “становището за пълната пасивност на българската държава в нейните външнополитически отношения през 943 г. не издържа критика” . П. Коледаров е на мнение, че между българи и маджари е постигнато “частично разбирателство” и последните са пропускани през българска територия, като в замяна поемат задължението да не я плячкосват.
Както бе отбелязано, Хр. Димитров застъпва становището, че между българи и маджари съществуват съюзни отношения и тези походи са резултат от тях.
Какви са отношенията между българи и маджари, след заселването на последните в Панония през 896 г., е трудно да се прецени. Те са описани от Анонима , но е невъзможно да бъде установена хронологията им. Това води до голямо разминаване в тълкуването на събитията.
П. Коледаров изтъква, че отбелязаното от Константин Багренородни заселване на унгарците в Панония се отнася за земите западно от р. Дунав. Той обръща внимание на написаното от автора, че “съседите на турките (маджарите) са от източната страна- българите, където реката Истрос, наричана още Дунав, тече между тях…”, от което следва, че те не за завоювали земи на изток и юг от големия завой на реката. Първите отстъпки, направени от България (от Салан, според Анонима) са чак след 955 г. и засягат земите около големия завой на Тиса . Ив. Божилов подкрепя становището, че в годините след заселването на маджарите в Панония, България не търпи големи териториални загуби .
На противоположно мнение е В. Тъпкова- Заимова, според която България губи всички земи между Дунав и Карпатите, още по времето на цар Симеон, предвид неговата ангажираност на юг и незаинтересоваността му да запази тези второстепенни територии . Хр. Димитров също смята, че унгарците завоюват северозападните предели на България в началото на X в .
П. Мутафчиев отбелязва, че до 955 г., когато маджарите търпят поражение при Лех, основната посока на тяхната експанзия е на запад. Едва след това те насочват основните си усилия към овладяване на балкански територии . Това дава възможност да разграничим два отделни периода в българо- унгарските отношения- преди и след 955 г.
Тези разсъждения навеждат на извода, че през ранните години от управлението на Петър не е имало сериозни враждебни действия между двете страни и стълкновения е имало най- вероятно в граничната зона между тях. Осъществяването на поход през българските земи би бил възможен при участието на значителни по своята численост войски. Византийските автори едва ли биха пропуснали да отбележат тази подробност, ако подобна сила бе стоварила своя удар върху империята. Което показва, че е напълно възможно българите да са използвали отредите на приятелски настроени маджарски вождове срещу Византия. На тях вероятно им е било обещано свободно преминаване през българската територия и богата плячка от византийските земи.
Срещу тезата за неспособността на българската държава да се справи говори факта, че през 943 г. успешно отразява нашествията на печенеги и руси, а през 968- 969 г. оказва сериозна съпротива на завоевателните стремежи на княз Светослав. Предполагаемото малодушие на българския цар е можело да бъде компенсирано от силни личности в лицето на аристокрацията, какъвто е случая с Георги Сурсувул.
Не е известна причината за маджарското нападение срещу Византия през 943 г. В същата година руси и печенеги се отправят на поход срещу Цариград, но Петър, изпълнявайки своите съюзни задължения, предупреждава ромеите. Византийските дипломати успешно се справят с тази инвазия, подкупвайки руския княз Игор, а печенегите подбуждат да нападнат България. Този поход е отразен в руския летопис .
Твърде вероятно е между двете събития да има връзка. Трудно е да се прецени, кое се е случило по- рано. Възможно е Петър след нападението на печенегите да използва маджарите, за да осъществи натиск върху Византия и да покаже, че подмолните действия на нейните дипломати няма да останат безответни. Не бива да се изключва и възможността маджарите, възползвайки се от затрудненото положение на България, да започнат този поход и след съответното споразумение с Петър, да бъдат насочени към имперските земи.
В. Гюзелев и П. Коледаров са на мнение, че насочването на печенегите срещу България е ответно действие на византийската дипломация, срещу провокираното от българите маджарско нашествие. В. Гюзелев прави извода, че “анализът и интерпретацията на фактите от българската история за 943 и 944 г. показват непрекъснато напрежение в българо- византийските отношения през Петровото царуване…Всъщност разгледаните събития и последвалите недълго след тях се явили като прелюдия на открития българо- византийски конфликт, разразил се в сетните години на цар Петър.”
Справянето с печенежкото нападение и насочването на маджарския удар върху Византия показва, че България не е била слаба нито във военно, нито в дипломатическо отношение. Напротив, благодарение на адекватните действия на българската дипломация държавата излиза без сериозни поражения от този конфликт.
Не изглеждат убедителни твърденията на П. Мутафчиев, че през 943 г. византийци и българи започват да плащат данък на маджарите .
След разгрома на унгарците при Лехфелд (955 г.) настъпва промяна в отношенията между маджари, българи и ромеи. За активизирането на “новите хуни” свидетелства византийската летопис, като отбелязва няколко опустошителни похода в периода 959- 961 г. За справяне с тези нашествия са ангажирани значителни сили, водени от най- добрите военачалници. Каква е била позицията на България в този случай е трудно да се прецени, но най- логично изглежда становището на Ив. Божилов, че унгарците са пропускани през територията на България с цел да се избегне конфликт с тях . Но това едва ли е решавало въпроса с маджарската заплаха.
Убедително изглежда предположението, че в тази връзка е българското пратеничество в Магдебург от 965 г. Българите търсят съюзник, за да обуздаят агресивността на северните си съседи. Последвалите събития говорят, че подобно споразумение не е постигнато. Това принуждава българската дипломация да търси сключването не съюзен договор с маджарите (966 г.). За този съюз има сведение в хрониката на Йоан Зонара и той се приема еднозначно от изследователите. Какви са били клаузите на договора не е известно, но от последвалите събития става ясно, че българите оставят унгарците да извършват набези на византийска територия, минавайки през България.
Като следствие от този договор може да посочим и унгарските действия през 968 г. срещу Византия, която започва война срещу България година по- рано .
Сключването на мир с унгарците осигурява спокойствие на българите от северозапад, предвид нарасналата мощ на Византия, но дава повод на Никифор Фока да започне враждебни действия срещу Българското царство.
Дипломатическите отношения между България и Византия през последните години от управлението на цар Петър са обект на немалко разногласия. П. Петров обръща внимание върху противоречивостта на сведенията на Лъв Дякон и Скилица, засягащи периода 966- 986 . Обект на сериозни дискусии е следният пасаж:
“Петър, царят на българите, възобновил мира веднага след смъртта на жена си и сключил договор с императорите, като дал за заложници и собствените си синове Борис и Роман. Не след дълго той починал…” .
Основен проблем е хронологията на описаните от Скилица събития и най- вече- датата на смъртта на българската царица.
Повечето изследователи- Златарски, Мутафчиев, Божилов, Пл. Павлов, приемат че българската царица е починала през 963 г. За възобновяване на мирните отношения, след смъртта на гаранта, са изпратени като заложници в Цариград двамата Петрови синове- Борис и Роман. П. Мутафчиев е на мнение, че това е резултат от вътрешната слабост на България , докато други смятат, че събитието е нормална практика през Средновековието и не носи белега на капитулация .
Ив. Божилов не приема тези събития за достоверни, предвид тяхното противоречие със сведенията на Лъв Дякон и не разглежда присъствието на Борис и Роман в Цариград като заложничество .
П. Петров обръща внимание на добросъвестността на Скилица като автор и хронологическата непоследователност на Лъв Дякон и предлага различна, но приемлива хронология на събитията . Тя е възприета и от В. Тъпкова- Заимова и П. Коледаров . Според него пасажът се отнася за събития от 968- 970 г.
Относно другия спорен момент- заложничеството на българските принцове в Цариград, П. Петров е на мнение, че те не са изпратени в качеството си на заложници, а като придружители на двете български принцеси, изпроводени във византийската столица през 968 г.
Противоречия буди и датирането на смъртта на цар Петър, отбелязана от Лъв Дякон. Той описва действията на Светослав срещу Българското царство като един поход, но от Хрониката на Скилица и руската летопис “Повесть временных лет” е известно, че те се два. П. Петров е на мнение, че обект на вниманието на Лъв Дякон е втория поход, който си поставя за цел покоряването на България. Следвайки тази логика той приема, че смъртта на българския цар настъпва на 30 януари 970 г., по време на втория поход.
Изхождайки от направените уточнения, най- вероятният ход на дипломатическите отношения е следният:
След забележителните успехи срещу арабите, Никифор Фока унизително изгонва българските пратеници, дошли за годишния данък. Сключването на българо- унгарския съюз е удобен повод да го стори. Версията за спонтанното му решение не изглежда убедителна. В полза на това говори Хрониката на Скилица, където именно поради тази причина (отношенията с унгарците) императорът разтрогва мира .
Никифор Фока предприема демонстративен поход към българската граница. Нежеланието му, както пише Лъв Дякон, да навлезе в българските земи свидетелства, че българите са били подготвени да водят отбранителна война. П. Коледаров дори е на мнение, че византийците търпят поражение . Няколко години по- късно ромеите не чувстват подобна опасност, когато преминават старопланинските преходи, водейки война срещу Светослав. Вероятно тогава Никифор поставя като условие за възобновяване на мирните отношения да не бъдат допускани маджарите да опустошават византийската територия. Отрицателният отговор на Петър демонстрира решителност да се защитават интересите на царството и в никакъв случай не свидетелства за безпомощност. Нещо повече- маджарските действия в района на Солун, отбелязани от Лиутпранд, са провокирани от българския владетел .
Безкомпромисните действия на българския цар и невъзможността да го победи със сила принуждават Никифор да търси нови съюзници срещу него. Изпратеният в Киев Калокир успява да убеди княз Светослав не само да извърши поход в българските земи, но му обещава и Българското царство, като в замяна иска императорската корона.
Вероятно този удар е внезапен за българите, защото те очакват настъпление от страна на Византия. Все пак българската дипломация успява да привлече на своя страна печенегите, които обсаждат Киев и принуждават Светослав да прекрати настъплението си. Дали в завладените български градове са оставени гарнизони, както предполагат В. Златарски и П. Мутафчиев , изворите не дават информация.
Опасността от североизток и стремежите на Калокир към императорската корона принуждават България и Византия да търсят възстановяване на мира. Ако се съди по сведенията на Скилица, тогава умира българската царица Мария, което създава необходимост от нови гаранти за мира .
Преговорите се водят в Цариград през 969 г. По това време там се намира Лиутпранд, който изтъква по- високото положение на българските пратеници спрямо него .
Възстановяването на мира е съпроводено със споразумение за сключване на династически брак на младите византийски императори с две български принцеси, които според П. Петров са придружени от Борис II и Роман . За съжаление този съюз не успява, поради убийството на Никифор от Йоан Цимисхи, който, предвид създалите се обстоятелства, не възнамерява да го спазва.
Вторият поход срещу Преслав на руския владетел през 969 г. е очакван и на него се противопоставя българската войска, но тя е победена, а Североизточна България, заедно със столицата, окупирана от русите. Българският цар получава удар и умира на 30 януари 970 г.
Твърде малко податки за руско- българските отношения има в разглеждания период. Походите от 941 и 943 г. са споменати в руската летопис , но там не се пише за отношенията между Петър и русите. Едва ли те са били приятелски, щом царят предупреждава византийците за готвените походи. Вероятно българските черноморски селища са преживели опустошенията на варяжките набези.
Походите на Светослав също будят немалко въпроси. Византийските и руските летописци са твърде лаконични по отношение на действията българската страна по време на тези събития. Адекватните действия на българската дипломация около ангажирането на печенегите и мирните преговори с Византия не са достатъчни, за да се справят с руската опасност. Явно българите не са разполагали с достатъчно време, за да преодолеят кризата от неочаквания първи поход на Светослав. Дали са правени постъпки пред него за сключване на мир, също не е известно. Едва ли българският владетел би пропуснал да разреши по мирен път конфликта, предвид моментната си слабост. Но Светослав е бил решен да разшири своите владения и да премести центъра на държавата си на югозапад.
Не е ясно какви са били отношенията със завоевателя на българите, но застъпваната от Карышковский теза за братски славянски съюз срещу Византия е меко казано неприемлива . В подкрепа на това говорят сведенията на Лъв Дякон за множеството убити за назидание българи при превземането на Пловдив . Подобна версия се опровергава и от факта, че византийците не срещат отпор от българска страна, при преминаването си в Северна България, какъвто би могъл да се очаква при други обстоятелства. Едва ли подобен съюз би бил пропуснат да бъде отбелязан и от руските летописци.
Трудно е да се приеме и обяснението на П. Мутафчиев, че българите се намирали в подобно положение спрямо русите, както славяните при заселването на прабългарите три века по- рано .
Отношенията с печенегите също са слабо засегнати в изворите. П. Коледаров изтъква, че България успява да запази суверенитета си над земите, заселени от тях, както и да ги използва за целите на външната си политика, какъвто е случаят през 968 г. Въз основа на анализа на писмени и археологически данни, Ив. Божилов определя границата между двата народа по Долни Днестър .
Смъртта на цар Петър и разгрома на българската войска довеждат до непреодолима криза в България, от която в пълна степен се възползва император Йоан Цимисхи.
Въпреки оскъдните и противоречиви извори, направените изводи говорят за активна дипломатическа дейност на България през 927- 970 г. Царят успява да задържи през този дълъг период нашествениците далеч от българските земи и да осигури възможност за мирно развитие на държавата, довело до големия културен възход.
Несъмнено основната заслуга за това е дипломатическата дейност на Петър I. Претърпеният крах е резултат от неблагоприятната международна обстановка- засилването на Византия, маджарите и особено Киевска Рус, която преди това (965 г.) унищожава друга значителна държава в източна Европа- Хазарския каганат.
Доказателство за успешната политика и консолидацията на българската народност е фактът, че въпреки удара срещу центъра на държавата, България продължава своето съществуване и съпротива срещу византийското завоевание още няколко десетилетия, начело с цар Самуил.
С. Манолов, 2006

[Thorn]

:nworthy:

[Warlord]

Благодаря, за предоставянето на този материал Obersturmbannführer. Както виждаме и историците имат съвсем различни виждания по обсъжданите от нас точки.

[mitaca]

Цар Петър

В българската история битува мнението, че наследника на Симеон е един слаб владетел (не водил ни една война?, като хората! - може би затова?). Нещо повече, опитите да го "оправдаят" с "разорението" на държавата от непрекъснатите войни на неговия предшественник и баща са повече във вреда на на сина за сметка на бащата. Симеон си има златен век, а при Петър "монах" всичко тръгва наопаки (интересно от кога?). Нищо, че Симеон е признат само за малко (прости ми Йончев) за василевс въпреки многото и все победоносни войни на юг, а Петър без война (май само с демонстрация на сила след смъртта на баща му) получава таз титла за вечни времена (верно не толкоз вечни са се оказали за династията). Въпреки, че по времето на Петър данъците са били ниски (елееее, ако сега преровим "апокрифите" за последните 100 години, само оплаквания ще прочетем), по времето на Симеон сведения нямаме, но войните си искат данъци нали!
Въпреки, че сега се пише, че маджарите са нанесли удари на Петър (къде и кога?) и това е спомогнало за отслабването на българската д-ва, а при Симеон това не само, че не отслабва, а я прави и много могъща. А Симеон е трябвало със всички сили да защитава не само земя, хора и държава, а и династия и собствената си глава.
Имаме доста факти. Някои споменах по-горе. Някои други ще споменат, но да смятаме цар Петър за слаб е меко казано ....... недоказано.
Да вярно в края на царуването му е превзета столицата (след неговата кончина май ). Но държавата се държи още доста години. Нещо повече, след възстановяването на българската власт (а още преди това де) водачите се изтепват (термина значи избиват) да носят неговото име, като име на легитимен български владетел и само това ли?
Грешил ли е Петър? Разбира се! Че той и Аспарух е грешил (а можеше некъде при Рейн да ни ситуира, още по-добре при Сена илиии Мисисипи ). Имам си версия заааа, не за грешките на Петър, а защо така се е случило. Но нека тук да дискутираме какъв владетел е бил Петър? Защо е бил такъв (според нас/вас). Виновен или невинен (кат владетел де) е за последвалото (много години след смъртта му). Ииии дали можем така с лека ръка да правим квалификации.

[bukvite]

Петър прави стратегическа грешка, която не е имало как да бъде усетена на време. Умореният от войни народ е искал почивка, но 30 години без война довеждат до там, че израства цяло поколение без практически боен опит.
Това по-късно, когато Светослав си идва за наследството, да не можем да му се опънем като хората.

[Darkas]

Искам да взема отношение по израза "войните искат данъци". Не знам за Симеон, но по времето на Крум, когато той подготвя похода срещу Константинопол (точно преди да умре) отделя 5 000 вола от собствените си стада да теглят обозни коли и обсадни оръжия. Има изказани теории, че големците в държавата са отделяли най - много средства, не само за война, по принцип за развитието на страната и бедните не са били товарени много (Мостич или Исбул беше прекарал онзи водопровод? ).

[gollum]

Нали знаете, че преди да отваряте нова тема е добре да потърсите дали подобна вече не е отваряна . Какъвто е този случай.

[T.Jonchev]

Простено да ти е, Митаче, сине мой!

За Петър си прав. Популярният му образ на несполучлив, нещастен, некадърен и не знам какъв още няма нищо общо с източниците и с мнението за него през средновековната епоха. Този образ е напълно съвременен - понеже за нас е велик само този владетел, който пролива реки от вража кръв, извършва завоевания (освобождавания, присъединявания на славяните от бълг.група или нещо под.) и прецаква всичките си опоненти и партньори. Това - от своя страна - пък е много добро мерило на съвременния ни национален манталитет, но, хайде, да не прескачам в друга тема.
Понеже ни се ще да сме превзели Константинопол, да сме завладели целия полуостров, дори да сме се качили на луната преди американците, някой трябва да е виновен, че това не е станало. И виновен, естествено, е наследникът, който слага край на съответния военен период - всички криви дърва биват стоварени на гърба му. В 814/15 е Омуртаг, в 927 е Петър, в 1207 е Борил и т.н. Никой не пита въобще дали е могло дадената война да бъде продължавана (докога - не е ясно) и да се постигат чрез нея нови и нови перспективни резултати.
Предполагам, правило ви е впечатление, че негативите от Симеоновите войни никога не се коментират преди Симеон да умре - за да не бъде с нещо засенчен светлият му и победоносен образ. Коментират ги при Петър, защото неговото царуване е резервиран терен за признаване на негативи. Сиреч: цялата ни история е самият ослепителен блясък, но има тук там и проблеми - ето например при Петър...

Но Петър е двойно почернен, защото не само не превзел Константинопол, ами и след него има неприятности - страната пада под ромейска власт. И какво сега? Да вземем да укоряваме Самуил (понеже той фактически държи властта най-дълго в десетилетията преди 1018г.) за разни погрешки и издънки? Е как! Той е баш героят на ПБЦ - самоотвержен и трагичен, умрял от мъка по своя народ - таман по наш вкус. И кой да е крив тогава? Ами пак Петър, кой друг, той и без това за толкова неща е крив... Гавраил Радимир и особено Иван Владислав също са от кривите, но те са царували толкова кратко, пък и във време, когато вече залезът е повече от очевиден, че няма как да ги натовариш с цялата вина. Така Петър се оказва крив не само отдолу (за проблеми, които е получил в наследство като Омуртаг и Борил), но и отгоре (за проблемите, създадени впоследствие).

А истината е, че никак не е проста работа в онази епоха да се удържиш на трона 43 г., че и да те обявят за светец и името ти да е най-предпочитаното тронно владетелско име за 200 години напред. Но нас това не може да ни впечатли. Критериите ни са други.

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

Не съм сигурен дали действията на Петър ² във връзка с унгарските нашествия са били съвсем адекватни. Но те няма как да бъдат и неадекватни, защото действия няма, а има бездействия.
А хората имат удивителната способност да забравят и да идеализират. По същия начин е възпяван в народните песни и бездейният Йоан Шишман. Всъщност, той е действал, но неговите действия са се свеждали до неизпълнение на васалните задължения към турците, което пак си е чисто бездействие.
А колкото до войнствената политика на Симеон ², резултатите от нея са доста спорни. Спечелването на царско достойнство е изключителен успех и прецедент в онази епоха. Дали обаче цената не е била твърде висока?

по времето на Крум, когато той подготвя похода срещу Константинопол (точно преди да умре) отделя 5 000 вола от собствените си стада да теглят обозни коли и обсадни оръжия.

Да приготви в оборите си хиляди волове, не означава, че всичките са взети от собствените му стада.

[Darkas]

ИЦА, доколкото си спомням се споменаваше, че са негови стада?

[Юлиан Август]

.

[Warlord]

А колкото до войнствената политика на Симеон ², резултатите от нея са доста спорни

Адвокатите на Петър най-често пишат неуспехите през неговото царуване на сметката на Симеон и неговите войни, които разорили държавата. Смешно. Да сравним ситуацията с Крум - той също води много и продължителни войни дори на собствена територия, която е била оплячкосвана и тн. Защо след това България някак си не е разорена и следващия хан не бездейства през цялото си управление а продължава същата политика и държавата остава силна? Защо при подписването на мирния договор Омуртаг не връща всички завоевания на баща си обратно на византийците, както прави Петър със завоеванията на баща си (т.е. хвърля ги на вятъра) ? Защо когато него маджарите го нападат от север не ги пуска през земята му да грабят Византия (респективно и България през която ще преминат), а воюва с тях и ги разбива преследвайки ги чак до Днепър??? Някои казват "сложна била политическата обстановка" - ето при Омуртаг също е сложна - как той успява да се справи, а Петър - не?
Хубаво имал признание на царската титла и какво от това, какъв реален ефект е дало това?