Самуил

[г-н Никой]

Още малко извори. За по-лесно съм подчертала по-важното с червено. Това е част от преписката на папа Инокентий ²²² с Калоян.
(извинявам се за дългия цитат).
С две думи: Инокентий ²²² пише, че в регистрите на католическата църква са намерени записи, в които се признават за български царе Петър и Самуил и съответно Калоян има право да бъде наречен техен наследник.

П.П. Като сме почнали с прегледа на изворите, ето още малко, един вид подъл арменски удар в гърба.

Степаннос Таронеци (Асогхик), "Всеобща история" (1004 г.)
Превод на моя скромна милост по оригиналния текст.


ЧАСТ ²²²
ГЛАВА ХХ²².
“За мъчителната смърт, от която умрял митрополитът на Себастия и за царете на булгхарите, които го убили”

“И като получил това писмо, митрополитът се изпълнил със срам. Но злината му не намаляла. В същата година (986 г.) цар Васил го изпратил в страната на булгхарите да сключи мир. А те поискали сестрата на цар Васил да се ожени за техния [цар] и царят изпратил жена, една от слугините му, приличаща на сестра му, придружавана от митрополита. [Обаче] като отишли в страната на булгхарите, разпознали [коя е] онази жена и като осъдили митрополита като развратник и измамник, царете на булгхарите натрупали около него слама и вършини и го изгорили [жив]. Те били двама братя, наречени комсадзаки, по-големият се наричал Самуел, по род арменец от гавара (провинция) Дерджан, който заедно с отбраните полкове цар Васил бил довел в Македония, за да воюват срещу булгхарите. [Но] като случили сгоден час, [братята] се разбунтували срещу гръцкия цар, отишли при царя на булгхарите, който бил скопец и чрез храбростта си се издигнали в очите му.
И след всичко това царят на гърците Васил пленил във война царя на булгхарите, скопения евнух. А комсадзаките, които станали господари на страната на булгхарите, се надигнали срещу царя на гърците с яростни битки, за което ще разкажем като му дойде времето”.

[Guy de Mont Ferrand]

П.П. Като сме почнали с прегледа на изворите, ето още малко, един вид подъл арменски удар в гърба.

Защо пък "подъл"? Между другото историята с измамата със слугинята-царица е известна от много време, както и тази с арменския произход на комитопулите. Обаче точно тази версия е супер съмнителна и изглежда пълна с объркана информация.

[Гост]

Вашият любим Ахтум от началото на 11 век може и да е фактически независим от Ищван, но няма никакви данни и да е бил подчинен на Самуил.

Прабългарският княз Ахтум не е подчинен, а поданик на Самуил.

В критичен момент той търси закрила и подкрепа от него,
като тъкмо от неговите ръце приема и Светото Кръщение!

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005
Ето защо и именно поради всичко това, и според нас, нито “банатския господарь Айтонъ, най-мощниятъ от маджарските племенни началници”, който по времето на крал Стефан (997-1038) “се стремял къмъ пълна автономия” (Г. Фехеръ; К. Иречек); нито вождът на маджарско племе Охтум, както твърдят сегашни унгарски историци (вж. П. Коледаров), нито пък “румънският воевода на Банат и С. Кришани”, както обикновено пишат румънските историци [вж. Балкански 1996а, 13], още по-малко пък “унгарският княз Айтон от рода на трансилванския княз Дюла” (П. Миятев), а единствено и само, изцяло пълноправният и легитимен представител на българската официална власт в Областта, прабългаринът по произход и с прабългарско име, жупан Ахтум е управител, но и пълновластен господар на земите между Марош и Дунава в края на Х-началото на Х² в., както е не само според унгарската легенда за Св. Гелертъ (1046), но така също и според всички компетентно-добросъвестни историци и езиковеди, които са се занимали по-отблизо-непредубедено с въпроса.

Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основава на р. Марош, в столицата си Морисена – urbs Morisena, adică oraşul de pe Mureş (RmİEnc), с други имена Марошвар и Чанад, манастира св. Йоан Кръстител, където привлича и “гръцки”, в действителност не само според нас, християнски, български монаси, но не по-малко важното и съществено – той управлява Закарпатските, Марамурешките и Седмиградските находища на сол и не само снабдява със сол с предимство българското население на юг от Дунав, но и внася от тях солидни суми в държавното съкровище; разполага с богатства, каквито имат само кралете и дори повече от маджарския крал (П. Коледаров); “той ималъ по-вече войска и от краль Стефанъ, комуто не искалъ да се покорява, а взималъ мито от сольта, която кральтъ прекарвалъ презъ р. Марошъ” (Г. Фехеръ); продължавал да изнася сол за Панония и отхвърлил предложението на маджарския крал да приеме католицизма, което предложение безспорно ще да е направено малко след 1000 г., когато крал Стефан приема християнството и кралска корона от Рим.

Сега вече са налице всички необходими и достатъчни основания предпоставка, а и обяснението на това крал Стефан да не може да търпи жупан Ахтум и наляво и надясно да разправя, че рано или късно, с помощта на Господ, ще победи своя враг Ахтум, както се съобщава в Житието на св. епископ Герхард [ЛтИзв-5.1, 9], които основания и обяснение, разбира се, в никакъв случай не се свеждат до това, че “постоянно се бунтувал срещу споменатия крал”, както твърди Анонимус [ЛтИзв-5.1, 25] и към които безспорно трябва да прибавим и факта, че цар Самуил (978-1014), в намерението си да укрепи и заздрави северозападните български граници, включително и чрез разпространяване на християнството и покръстване на българите в отвъддунавските земи, не само сключва “приятелски съюзъ” с маджарите, като жени сина си Гаврил-Радомир за дъщерята на маджарския княз Гейза (972-997), която обаче по-късно, както малко по-долу, в една по-друга връзка ще бъде и обяснено защо, бива прогонена от българския царски двор, но и засилва връзките си с местните областни управители, като най-вероятно лично кръщава във Видин и въвежда в Христовата вяра, могъщия и твърд пред непрестанните разбойнически набези на маджарите, българин жупан Ахтум, който от своя страна, като израз и знак на особеното си отношение и благодарност към тази вяра и своя кръстник, построява на най-северната граница на царството му, и манастир, който просъществува до първата половина на Х²²² в. (П. Юхас).

Предостоен дар от достоен поданик за достоен Цар!

[monte christo]

Професоре, не е ли малко нелогично северозападните български земи да бъдат безусловно поверени и да се управляват от езичник?!? При положение, че от почти век и половина българската аристокрация е изцяло християнска. Поне на мен ми прави впечатление, че Ахтум се покръства на границата между X-XI в. Долу-горе по същото време се покръстват и мадярите. Не е ли той по-скоро мадяр, който не иска да признае властта на крал Стефан, отколкото български комит?

[Guy de Mont Ferrand]

Май към маджарче си бие

[Thorn]

Какъв католицизъм, по това време църквата още не е разделена.

[Sula]

Торн, то в тази дискусия с пълно право може да се пита и какви "македонци": онези от тема "Македония" около Адрианопол /откъдето е и Македонската династия в Константинопол/ или тези от областта на днешна Македония, дето си мислят, че имат нещо общо с онази античната Македония?
Поздравления към всички за интересната тема и за дискусията. Изчетох я с удоволствие и интерес, добре се е получило- от всичко по малко и най-вече много смислени факти, документи и съждения.
За мен лично целият спор е безсмислен, защото македониския прочит на историята е основан на витиевати теории с обрати достойни за турски или латино сериал. Българският прочит воже да е вехт и недостатъчно подплатен с фактите, които искаме, но те все пак са в него и не са малко, та е трудно да се нарекът всичките фалшификати.
В този смисъл за мен Македония от Средните векове е географско понятие, а не държава или народ и като такова то по-скоро прилича на Екватора. Или не, не е точно сравнението, защото Екватора не се движи, а Македония непрекъсното се колебае в географската си разположеност.
Тези съвременни македонци, които твърдят обратното са просто невежи, а тези които имат наглостта да спорят са болни. В този смисъл винаги съм твърдял, че македонските болни са най-здравите болни в света.

[monte christo]

Май към маджарче си бие

Нали?

Да прощава професорът, ама бая труд ще трябва да положи за да изплете ново и добре издържано становище по този въпрос. При условие, че мадярите са все още езичници или току-що новоизлюпени християни; а ние да твърдим, че Ахтум е българин на изключително висок държавен пост, на това отгоре и езичник?!? Български аристократ-езичник на границата между X-XI в.?!?

Добрев - или ние нищо не разбираме от история, или ти се будалкаш с нас

[Thorn]

Абе нали е потомък на Глад.

[monte christo]

Торн, те Борис и Роман също са потомци и част от фамилията Лакапини, но това съвсем не ги прави ромеи.

[г-н Никой]

Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас)

Юхас посочва ли откъде черпи това сведение?

[monte christo]

Статията за Ахтум в нашето Вики: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%...82%D1%83%D0%BC

Охту̀м (Ахту̀м, Айто̀н) е владетел на Банат и части от Трансилвания от началото на XI век, противник на първия унгарски крал Стефан I. Охтум е внук на Глад. След смъртта на Геза се намесва в унгарските междуособици като противник на крал Стефан I.
Около 1002 г. владенията на Охтум се простират между реките Муреш, Тиса и долното течение на Дунава, включително и Бъдин (днешният Видин)[1]. Негова столица е крепостта Морисена при днешния град Ченад в най-западния край на Румъния[2].
Сведения с полулегендарен характер за Охтум се черпят от два значително по-оскъдни източника – история на унгарците с анонимен автор от началото на XIII и житие на епископ Герхард от края на XIV век. От тях се знае, че той е потомък на друг местен владетел – Глад, че е построил е православен манастир на името на Йоан Кръстител в Морисена, разполагал е със силна войска и често е воювали с унгарците[1].[3]
За етническата принадлежност на Охтум и същността на неговото княжество са изказани разнопосочни предположения. Съгласно една от тях той е един от тримата (заедно с Купан и Дюла) унгарски вождове, които оспорват първенството на крал Стефан над унгарците[4]. Румънски и молдовски учени твърдят, че Охтумовото княжество е едно от ранните влашки държавни образувания[5]. Трета хипотеза е, че Охтум е българин, но историците, които я поддържат, не са единодушни относно това дали земите му влизат в Първото българско царство или той е самостоятелен владетел[1].[6]
През 1003 година Охтум оставя Самуиловия син Гаврил Радомир да ръководи отбраната на Бдин против византийците, докато самият той воюва на север с маджарите, където и загива. Съществува мнение, че първата съпруга на Самуиловия син и престолонаследник Гаврил Радомир е дъщеря на банатския владетел[4]. Съществува и обратното становище – че Охтум е съюзник не на Самуил, а на византийския император Василий II, на когото помага да завладее Бдин през 1002 г.[6]
Краят на Охтум идва след конфликт със Стефан I. Владетелят на Морисена е убит при превземането на столицата му от войските на унгарския крал. Това събитие се датира към 1002-1005 или 1028-1030 година.[6]


Тук в сръбското Вики за Глад http://sr.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...&oldid=2537720 и Ахтум: http://sr.wikipedia.org/wiki/%D0%90%...82%D1%83%D0%BC

[Гост]

Защо пък "подъл"? Между другото историята с измамата със слугинята-царица е известна от много време, както и тази с арменския произход на комитопулите. Обаче точно тази версия е супер съмнителна и изглежда пълна с объркана информация.

Изобщо не може да се твърди, че Комитопулите имат арменски произход, защото ако тяхната майка е арменка, то баща им комит Никола е син на Гаврил, по-големия брат на Симеон.

Освен това въобще няма нищо съмнително или объркано, защото и тук нещата още от времето на проф. Златарски са от ясни по-ясни.

Номерът на Василий не минава пред Самуил, но за сметка на това пък, а и за наше, българско добро, минава пред руския княз Владимир:
Иван Добрев, Българите за руския народ, държава и култура. София, 2011
http://bolgnames.com - Russians_2
Така че и от тази страна всичко е наред, поради което за гърците няма нищо нередно или лошо в това българската княгиня Анна да се представи и даде за жена на варварина езичник като чиста гъркиня и то сестра на императора, с което като цяло не се налага освен това те да нарушават и собствените си закони. Така с цената на една фалшификация подмяна и измама гърците спасяват положението, но пък още от тогава, че дори и досега продължават да лъжат русите, че са им дали за жена на Владимир княгиня истинска гъркиня.

И за да дадем възможност на Читателя да добие още по-пълна представа не само за отговорността и даже риска на подобно начинание, но и за степента на ромейската низост и вероломство, нека да кажем, че това всъщност е вторият, само че този път напълно успешен опит на Българоубиеца за подобна измама и фалшификация. Предният път е през 985-986 г., когато Василий ΙΙ решава да разцепи антиромейския фронт на братята Самуил и Арон. За тази цел той влиза в тайни преговори с Арон и се опитва да го привлече на своя страна и да го откъсне от Самуил:
Между другите условия за това сближение било и това Василий II да даде сестра си за жена вероятно на някого от синовете на Арон. Целта на последния, когато правил това предложение, е очевидна: той е искал 1) да запази своето полузависимо положение чрез роднинските си връзки с императорския дом и 2) с византийска помощ да се разправи с брат си Самуил и да заграби властта в ръцете си. Както изглежда, Василий II се съгласил на това условие, но в същото време искал да подведе Арон, като му изпрати не сестра си, а жената на един свой приближен служител и по тоя начин да се освободи от всякакви роднински връзки и задължения.

Решавайки се на такава смела измама, резултатът от която не е могъл със сигурност да предвиди, Василий II изпратил не някого от близките си хора, а севастийския митрополит, който за своето чисто православие вероятно бил принуден да напусне Армения и да търси покровителството на императора, изпратил го да отведе при българите невестата и да сключи с Арон мир, т. е. да свърши чрез брака акта за признаване върховната власт на императора от Арон.

Обаче измамата била своевременно разкрита и самият митрополит заплатил за нея с живота си - “император Василий изпратил севастийския митрополит в земята на българите, за да сключи мир [с тях]. И когато те, българите поискали сестрата на император Василий за женитба, императорът им дал жената на един свой служител под името на своята сестра и я изпратил с митрополита. Обаче когато тоя дошъл в земята на българите, те се научили коя е оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник. И като го обиколили със слама и друг леснозапалителен материал, изгорили го българските царе.” (В. Златарски).

Впрочем нека да дадем възможност на Читателя също така да сравни съдържанието на горните редове на проф. Васил Златарски с предлаганото и разпространявано от съвременни български историци и дано да успее да си направи съответното заключение за нивото на сегашната българска медиевистика, втренчена безизразно-глупаво в изворите и формулираща една от друга по-неоснователни тези, изводи и заключения въз основа на повече от несъществени признаци и белези. И понеже те няма какво да кажат по въпроса, то личният им жаргон изобилства от изрази като “спорно е”, “няма доказателства”, “изворите мълчат”, “нямаме пълнокръвна информация” и др. от този сорт:
Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара "...бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото ..." Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода при антихристиянския метеж през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" личат старите [пра]български норми, чието влияние явно е силно векове наред.
Коронацията на Самуил става най-вероятно в Преспа при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III. За подобни контакти няма сигурни доказателства [Павлов 2010а, 6-7, вж. и срв. Димитров 1988, 80-85].

Много често разказът на този превелик български историк се принизява и до нивото на обикновена махленска клюка, без каквото и да е познаване и вникване дори и в най-елементарната фактология, да не говорим за това, че в личните му нарцистични представи преди самия него ние българите нямаме други големи историци и всичко в действителност започва именно и едва от него, в което Читателят може и сам да се убеди, като сега сравни пък неговия и нашия текст за сродяването на Самуил с маджарите:...

Впрочем, същото това за Арон много вярно, точно и сбито го казват и военните ни историци:
ВОЙНИ ДО КРАЯ НА Х ВЕК
Войни до края на Х в. След сражението при Траянови врата и България, и Византия са заети с уреждане на своите вътрешни работи и стабилизиране на властта. Василий II трябва да се справи с вътрешните размирици и външните нападения на руси и араби. Самуил е изправен пред тежка дилема – отечеството или брат му Арон. Със завидна строгост и безкомпромисност той решава въпроса в полза на народа. За тайни връзки с Византия и измяна към родината на 14 юни 987 г. наказва брат си и семейството му със смърт. Пощаден е само синът на Арон – Иван Владислав.
http://rdsc.md.government.bg/BG/Abou...ria/1_15_X.php

[Гост]

Юхас посочва ли откъде черпи това сведение?

Когато пиша книгата си, аз се основавам не само на изворите, но и на специално-индивидуалните проучвания по въпроса, като, разбира се, преценявам на кои мога да имам доверие.

Така че най-добре ще бъде да потърсите отговора на въпроса си в неговите публикации:
Юхас П., Старите маджарски хроники за прабългарите. – Исторически преглед, 1980, ¹ 5.
~*~Тюрко-българи и маджари –Влияние на тюрко-българската култура върху маджарите. София, 1985.

[Гост]

Да прощава професорът, ама бая труд ще трябва да положи за да изплете ново и добре издържано становище по този въпрос. При условие, че мадярите са все още езичници или току-що новоизлюпени християни; а ние да твърдим, че Ахтум е българин на изключително висок държавен пост, на това отгоре и езичник?!? Български аристократ-езичник на границата между X-XI в.?!?
Добрев - или ние нищо не разбираме от история, или ти се будалкаш с нас

В случая не става въпрос да се прави история, а прабългаристика.

Като дял на Тюркологията, Прабългаристиката е комплексно-синкретична научна дисциплина с елементи на история, лингвистика, етнография, археология, епиграфика и др.

Аз не само съм тюрколог по образование и занимание, но и единственият изследовател, който превежда надписите на Боила и Денгиз и така извежда отечествената Прабългаристика на много по-предни позиции, отколкото всички останали чуждестранни учени, взети заедно.

Ето защо никак няма да е лошо да се поучите малко и от мене, особено пък в лингвистичен аспект, още повече че съм и старши и по възраст, и по научни степени и звания.

Моето становище за Ахтум е не само наистина качествено ново, но то вече е изградено и публикувано в монографията ми за съкровището от Наги Сент-Миклош. От тук нататък не виждам какво още може и трябва да се каже за него.

В най-общ план за него трябва да се знае и помни само това, че е велик българин, отстоявал до сетния си дъх северозападната граница на Отечеството и съумял да съхрани и все пак и въпреки всичко да предаде след време на истинските му собственици безценното българско златно съкровище от Наги Сент-Миклош.

Ахтум не е езичник, а тенгрианец. Тенгрианството е първата и най-стара монотеистична религия. Тя датира още от преди началото на 1-то хил. пр.н.е.

Ахтум не е чиновник на държавен пост, а владетел на земи, хора и добитък, които наследява от баща си, а той пък от своя баща и т.н.

Най-вероятно дядото на Ахтум, Гиляд е вожд на местното най-голямо и силно прабългарско племе, който е назначен още от Омуртаг за жупан, областен управител. При доминиращата тогава в огромната прабългарска империя децентрализация обаче тази длъжност е повече от номинално-почетна.

Покръстването на прабългарите от Борис се осъществява единствено и само в границите на Отсамдунавска България и както в специалното си проучване по въпроса доказва проф. Страшимир Димитров, след него остават непокръстени немалко и доста обширни анклави от прабългари, голяма част от които се изтеглят към планините.

Прабългарите в Отвъддунавска България изобщо не са засегнати от Кръщението на Борис и някои от тях започват да приемат Свето Кръщение едва след средата на Х век:
Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005

http://bolgnames.com/text/Treasure.html

В действителност и все пак, конкретно князете и населението в областите по р. Марош, още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), ако не и от много преди това, са прабългари, свидетелства и доказателства за което са налице както в старите унгарски хроники, според които в двореца на рода Gyula [дюла], например, в Трансилвания, за съжаление, поради доста странния маниер на ползуване на литературата, неясно по кое по-точно време и на кое място, все още се знае тюркобългарският език (Gy. Németh), а така също и множеството прабългарски географски названия по тези земи, и което население е вече християнско и експлоатира тукашните солници.

Впрочем този пропуск на унгарския професор се отстранява от съставената през 1300 г., на основата на редица други по-стари извори, Cronica de gestis Hungarorum, според която великият и могъщ княз Gyula dux Transilvano - “dux magnus et potens”, е третият от седемте главни предводители на унгарското племе, което се дели съответно и на седем основни части, и седалището на когото е в Ерделю, като крал Стефан води война срещу него, убива го и завладява княжеството му през 1002/3 г. [Gombos-1, 607-615; Коледаров 1979, 56].

Тази година я потвърждава и изворът, посочен от проф. П. Коледаров [1979], но не само и единствено поради това, ние не считаме за възможно да се съгласим и приемем, че “Не е възможно да се разбере коя е историческата личност” под името Гюла, “което по-скоро може да означава “господар” [56], защото и в този случай, както може да се види по-долу, очевидно-безспорно става дума за мъжко лично име, възникнало и развито на основата на титул, така че “управляващият над прабългарското племе секули в Трансилвания” княз Дюла, наистина е историческата личност, за дъщерята на когото се жени бащата на маджарския крал Стефан - княз Гейза (970-977), за да си осигури един сигурен и силен съюзник в намерението си да постигне равновесие и дори надмощие спрямо останалите “маджарски местни владетели”.

И все пак този племенен вожд трябва да е Дюла-младши, защото унгарските изследователи откриват още един княз Дюла, който заедно с друг един племенен вожд – Булчу, около [Юхас 1980, 116] или точно през 950 г. се покръства във Византия и завежда в Трансилвания новоръкоположения епископ на Тюркия (Унгария), където той “освободил мнозина от варварската заблуда и ги покръстил в християнска вяра”.

Повече подробности по въпроса намираме в Histoire de la Transylvanie [1992], според която история обаче gyula не е и мъжко лично име, а единствено и само титла, именно поради което през маса неясноти и противоречия около всички представени тук събития и лица, сред които неясноти и противоречия естествено не липсват и такива с лингвистическа природа и за главните от които съвременната унгарска историография по никакъв начин не може да признае и приеме, че по национална принадлежност и произход в действителност са не маджари, а българи, все пак успяваме да схванем, какво, че “привържениците” на Византия Булчу и Дюла са покръстени от император Константин Багрянородни между 952 и 955 г., след което Дюла довежда в Трансилвания гръцкия епископ Йеротей, който започва да покръства местните “варвари”; през 970 г. или по-късно Дюла-старши, който е съвременник на великите князе Файс и Таксони, го наследява Дюла-младши, съвременник на Гейза, а неговата дъщеря Шаролт, по силата на един изгоден предимно за Дюла, политически брак, става жена на Великия княз и така – бъдеща майка на Свети Стефан; Шаролт e родена през втората половина на 950 г. в Трансилвания и разбира се, покръстена по волята на покойния си дядо, при което получава “тюркско име от хазарски или кабарски тип: Sar-aldy = hermine blanche ou Sarylty = blancheure”, преведено по-късно на славянски език като Bele-knegini, което означава Dame blanche; сватбата е през 970 г., престолонаследникът Стефан е роден след 975, но преди 977 г., за кратко време позициите на Дюла отслабват, защото през 976 г. българите отрязват всички преки връзки с Византия, поради което Шаролт се пренася от Трансилвания в Естергом, а Дюла полага усилия да превърне своя двор във Фейхервар в княжески, при което построява редица големи сгради, включително манастир и черкви; по-малкият брат на Шаролт “се сдобива с титлата “трети” дюла на Трансилвания към края на 980 г.”; веднага след възцаряването си крал Стефан изпраща наказателен корпус срещу града на Дюла или “Prokoui (= fils de Prok = restant?, successeur?, descendant? - както го наричат, неизвестно защо, славяните)”, а “основанията за бързото и неочаквано падане на дюла” трябва да се търсят в новото нападение на Василий ²² срещу България през 1002 г., превземането на Видин и създаването южно от Долен Дунав на тема Тракия, защото трябваше да се попречи на това Императорът да окаже помощ на Дюла, който, силно повлиян от своите гръцки отци, се целеше в короната; според немските анали, през 1003 г. крал Стефан, начело на войските си, напада своя вуйчо, пленява го с жена му и двамата му сина, довежда го в двореца си, където го покръства, обаче Дюла избягва при полския крал Болеслав Храбри и там дочаква края на дните си, всичко това се случва преди 1018 г. [124-129].

И доколкото столицата на Трансилвания, гр. Ерделю става унгарски едва през 1002/3 г. след нейното превземане и убийството на Дюла-младши от страна на крал Стефан ² (997-1038), когото кралят убил несправедливо и от когото “Заграбил несметно количество съкровища, главно от злато, бижута и скъпоценни камъни” [ЛтИзв-5.1, 90,99,104], то очевидно и по необходимост, за населението по тези земи и през това време, все още изобщо не може да се говори като за “тюрко-българи, славяно-българи, секлери и маджари, които са говорили и на езика на тюрко-българите”, нито пък като за “унгаризиращи се секлери”, а единствено и само като за прабългари, болгари или тюркобългари с болгари или прабългари секели и за славяни склавини, а така също и като за славянизиращи се прабългари и секели [вж. и срв. Юхас 1985, 283].