Национализъм и нихилизъм в новата история на България

[messire Woland]

Днешната реалност винаги е резултат от вчерашния ден (в по-голямата си част), тоест - на дългосрочни тенденции. Днешните събития не се отразяват на обществото веднага, защото социалната система е голяма и бавна и има голяма инерция. Така че това, което виждаме като поведение и манталитет не е резултат от днешното състояние, просто няма как да е, а си е резултат на предишни тенденции и събития. Нормално е да е така.

Всичко е функция на икономиката - ако има доходи в провинцията, ще има читав бит, ако няма - чалгата ще дъни.

За функцията на икономиката - дотолкова не си прав, че направо не ми е ясно дали има смисъл да спорим. Ще ти дам само един съвсем простичък пример: тези, за които икономическото положение е добро, а такива в страната все пак има, като как са като морал и - понеже ти го включи - като отношение към чалгата? Да не би да са като останалите? Нали? Значи, икономическата съставляваща не е чак толкова важна точно за това. Не казвам, че няма значение - ясно е, че има. Но не е толкова съществена за моралния облик на нацията ни.

[Гост]

Не бързай. Засягаш много важен въпрос. Трябваше да направя уточнение по-горе - не просто богати хора, а добра икономика. Това са различни неща. Богати са и наркотрафикантите. Добра икономика знаем какво значи - сравнително широко разпределение на относително високи доходи - средна класа, тоест.
Такъв един процес става основата на възраждането през 19 век.

Но си прав - стопанството и морала вървят ръка за ръка. Малко хора знаят за втората кнга на Адам Смит - "Теория на нравствените чувства". Тя "върви заедно" с "Богатството на народите" до такава степен, че всъщност май са едно, точно както стопанството и морала са двете основни страни на куба на Рубик, наречен "общество".

И тука именно е мястото на въпроса за националните традиции като градивен елемент

[messire Woland]

И пак по темата, статия от "Дневник": Правото на хуните
Има връзка и с темата, а и с дискусията. Показва, че тези явления нито са случайни, нито са от вчера, просто ние тука си имаме традиции в неспазването на законите и правилата.

[Гост]

Това са гримаси на днешното време. В тях няма историческо сведение, такова нещо е немислимо в миналото. Само за справка - половината от присъдите по политически дела са оправдателни в периода 1930-1940 г.

Не, че този или онзи не са правели по някоя магария. Работата е в доминиращата тенденция, а тя определено не е била такава, каквото илюстрира днес цитираната статия.

[messire Woland]

Защо да не е била такава? А ако не е била такава, днешната откъде се е взела? Как ще обясниш тогава сегашното състояние, като не изпускаш обстоятелството, че повече ни държавници и политици са на възраст, която показва, че изграждането им като личности е станало още преди 1989 г.?
И какво общо имат оправдателните присъди, които и днес са много често срещано явление, особено когато става дума за големи престъпления?

[Гост]

Оправдателните присъди са илюстрация за независимата съдебна власт. Не ми е известен никакъв разкар от съпротивата за това, че някой е подкупил съдия.... Това е достатъчно.

Това, че някой е расъл преди 1989 г. не е гаранция за нищо - това е по своему неморално време също. Но пък промяната оттогава насам илюстрира колко изменчиви са нещата.

Който помни онова време знае какви големи разлики имаше.

Не отричам, че българския народ има по-ниско правосъзнание от развивалите се в Австроунгария хървати, например, за немците не говоря изобщо.

Но вижте една Сърбия - там има много повече ред, отколкото тук, една разходка из Белград ви стига.

Работата в това, че във всяка общност съществуват латентни тенденции към корупция и развала, както и такива към съзидание, ред и свобода. Ето вижте какво се обсъжда в този форум например. Защо се обсъждат разни теми, а не тръгне цялата пасмина да прави далавери?

Въпросът е кое начало ще започне да ДОМИНИРА. (ще го напиша с главни букви, защото не ми работят функциите а много ми се ще да го напиша с наблягане... )

[Sula]

Интересна дискусия. Ще вметна само, че началото те е толкова важно, колкото е краят, а той при всяка личност е моментът, в който тя изгради окончатилно ценностната си система. След това нещата трудно се променят, за разлика от криволиченията характерни за ранните години на всеки човек.

В този смисъл на мен ми е все по-трудно да си отговоря на въпроса що за ценностна система има съвременния българин? Може би защото и аз съм част от този народ на мен ми е по-сложно да доловя контурите, но като гледам другите народи съм почти наясно с техните общи ценностни приоритети. При нас все още водата ми е мътна.

Това се дължи на противоречията в националното ни поведение, на които ствам постоянно свидетел. Като крайност ще посоча промотирането на фалшиви герои с измислен начин на живот, които гледам постоянно по телевизията или за които чета по весници и списания. Да вземем за пример разните му там фолк звездици или ония полуидиоти от "Биг брадър". Ако тези са придставителна извадка на средния българин или образец за подражание, жална й майка на България.

Не ми се пише за агента, който сме си избрали за президент, за царя-кокошкар или за тоя нарцис, който си сложихме за министър прецедател, както и за по-голямата част от политическия елит на страната, който е в общи линии една интеректуална пустиня.

От друга страна като погледна къде бяхме преди 20 години и къде сме сега, не мога да не се гордея с това, че сме постигнали неща, които тогава ми изглеждаха немислими. Хората са станали много по-свободни в поведение, мислене и изразяване на мнението си. Движим се без визи по цял свят; докарахме нещата дотам, че американски бази ще пазят руски тръби на наша територия; приключихме мирно и тихо онази простотия, която си позволихме по отношение на иноверните ни сънародници; за разлика от Белград, София има метро и може да продължи да расте без да се задъхва; в сравнение със съседите ни и не само с тях българинът е станал по-заможен и с по-основателно самочувствие; изработихме данъчна система, която е една от най-разумните и атрактивни в Европа; най-после, макар и с много мъки се отвориха тия досиета, та се видя кой кой е.

Някой може да попита какво общо има всичко това с ценностите на народа ни? Отговорът ми е, че постиженията, както и паденията на всеки народ, според мен, имат своето отражение върху това кое той започва да счита за значимо за него и кое не.

Може би греша. Не знам. Интересно ми е вашето мнение.

[messire Woland]

Съгласен съм, а за простотията - имаше си я преди 1989 г., но тогава по-трудно можеше да се види, защото информационните връзки бяха на друго ниво и в голяма степен контролирани и "избелвани". Което не пречеше шофьорите в автобусите да надуват чалгата, слуховете и простотията да се шири сред "широките народни маси" (достатъчно беше да се качиш в обществения транспорт и да ти стане ясно). Сега определено не е така и информационните източници са широкодостъпни за хората. Поради което може да се види всичко. Но заради спецификата на простотията, която по начало е по-агресивна, главно тя изпъква. Освен това, "пазарът диктува", тоест, икономическата необходимост налага съобразяване с масовия вкус, което също налага един определен стил в телевизия/радио/вестници и т.н. Не мисля, че от 1989 г. безкултурието се е увеличило, просто то се вижда по-ясно, защото ги няма бариерите. По-скоро ми се вижда понамаляло, но този процес е бавен и реалните му резултати ще се видят след години. Свободата е важно нещо и е неоходима, за да се изчисти обществото, определени неща трябва да се изживеят и да преминат.
За профила ... наистина зависи кое се гледа. Масата има някакъв профил, вероятно сходен с този в съседните страни. Разбира се, зависи и за коя обществена група говорим. Интелектуалния елит, доколкото въобще има такова нещо у нас е по-неуловим. Реално в "клуба на интелектуалците" се бутат такива хора, че най-вероятно тези, към които определението наистина може да се приложи съвсем резонно се държат настрана от него. А и кои реално са истинските ни интелектуалци? Аз нещо не мога да отговоря на този въпрос, а само няколко откъслечни разсъждения не се броят.

[Гост]

E, to ako "ентеуегенция" се става с членство в клуб...

Ще обърна внимание на това, че тази псевдоелитарност (прикриваща в повечето случаи далавераджийство на държавната софра и в по-редки случаи - превземки и психологически обременености) не е български патент. (Оттук нататък моля не възприемайте казаното в най-горната му, политиканска плоскост) - този феномен е патент на социализма и отчасти на разни паразитиращи западни социални групи, издържащи се неизвестно от какво..

България си имаше интелигенция, нормална, умна и достатъчно елитарна, преди 1944 г. Имаше си художници, писатели, въобще нормален национален културен оборот, ако ми се позволи тази груба дума, нормална културна комуникация в обществото.

В късния социализъм, наченки на такава също се появиха. Една Сърбия, в която държавната намеса в творчеството винаги е била или малко, или деликатна и умна, никога не загуби това си "естествено" състояние..

Или, всичката простотия и негативи, които коментираме, е политическа функция на това, което някогашните преподаватели по марксизъм му викаха "надстроечни" елементи.

Народът не е "изначално прост" - развитието му е посичано 1-2 пъти, това е всичко.

Разбира се, не знам какво би станало с българите, ако живееха на територията на Хърватия и имаха нейната политическа съдба, например, сигурно пак щяха да имат някои кусур.

Но не толкова много

[messire Woland]

Не, нямам предвид реален клуб или нещо такова. Просто такъв израз използвах, нямам предвид реални неща. Един вид, някакво обединително определение, като "клубът на ядрените държави" например

За останалото - мисля, че идеализираш прекалено нещата. Даже "прекалено" ми се струва слабо определение.

[Гост]

Ако звучи така - не е. Опитвам се да намеря същината на съответния процес, доминиращата и съответно определящата съответния период тенденция.

[Kramer]

Не знам, отговор на въпроса за мястото на национализма и нихилизма в новата история на България си мисля че ще бъде даден от демографската картина в страната след няколко десетилетия...

[Гост]

Ами въпросът има историческо, традиционно и съвременно измерение. Съвременното и традиционното е най-сложно, исторически нещата са сравнително ясни.

Иначе демографията е функция на икономиката и на социалната атмосфера, а в последната националната традиция си търси мястото в объркания от нео-теории 20-ти и 21 век..

[Гост]

Ето един интересен текст от времето, когато националното крушение на България чука на вратата като Пърселовият марш за Мария Втора.

БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ПОГРОМЪТ

6. КЛУБЪТ НА БЕЗОТЕЧЕСТВЕНИЦИТЕ

По-ниско от щаба на полка, долу край пътя за лазарета, бе настанена четвърта дружина — на почивка след големите боеве на Говедарник. Повечето пъти се случваше така, че тая дружина действуваше откъснато от нас, присъединена към друг полк като бригаден резерв, или даже някъде в съвсем чужда дивизия, губейки се по цели седмици. Това беше причината, дето с нейните офицери ние малко се познавахме. Все пак за социалиста Еленски и за другарите му Стамов и Кривошиев знаехме твърде много. Те живели още от началото на войната заедно в някаква комуна, делели всичко по братски, не дружели с никого, затворени в себе си, понасяйки неволите на войната с роптание, омраза и погнуса, и все пак оставащи докрай изпълнителни и храбри. Войниците им никога не се бунтували, споени с духа на странна саможертва, послушни и безропотни.

В дни, когато бивахме заедно, ние ги посещавахме понякога, но винаги се връщахме с чувство на обида и отчужденост: приемани биваха студено, с мълчание и скрита ненавист — нито разговор можеше да се завърже, нито да се чуе мнение. Поглеждайки се многозначително помежду си, саркастично усмихнати, те стояха до последната минута на посещението все със същата отблъсваща затвореност — чужд мир, от който лъхаше презрение. И винаги ставаше така, че ние ги оставяхме насаме, като заобикаляхме тяхната палатка, търсейки компанията на други офицери от дружината.

През една от последните нощи след нахлуването на румъни и турци, късно към полунощ, бях тръгнал безцелно по пътеката зад позицията надолу към четвърта дружина. Войниците спяха в ниските палатки, белнали се една под друга по склона. На една равнинка близо до щаба на полка, се белееше палатката на Еленски: широката платнена врата бе дигната хоризонтално върху два пръта, а от четирите горни ъгъла се обтягаха въжета със завързани в колчета краища. През платното се жълтееха слаба светлина.

Лицето на палатката гледаше надолу към дола и аз можах незабелязано да се приближа отзад. Наоколо нямаше ординарец — навярно пратен да спи.

Отвътре се чуваше шум, дрънкане на канчета, викове „наздраве!", издигаха се гласове, декламаторски разлюлени, провикващи се патетично като в събрание.

Доближих се тихо и спрях незабелязан до платното — там, дето един гръб се бе облегнал и го издуваше навън. По опънатия четвероъгълник се движеха широко размахани сенки.

При Еленски имаше гости: познах гласа на бай Симеон, офицер от втора дружина. Този глас се отделяше от другите — звучен, гърдест, стоплен от естествен, задушевен патос. Такъв го знаех от школата за запасни подпоручици, дето всяка вечер през време на почивките, се носеше в спалнята безгрижен, ласкав и ободрителен. Насядали по креватите наоколо му, ние увлечено го слушахме да разказва с благ хумор приключенията си на село като народен учител. Попове, секретар-бирници, учители, селяни — изпъкваха пред нас като живи, духовито окарикатурени. Понякога обаче той се превръщаше на пламенен защитник на селския бит, идеализиращ го по своему, сякаш е видял само хубаво в затънтените села, дето бе прахосал младините си. Знаехме го като социалист, но от онова, което ни говореше, ние виждахме повече добросърдечния народник-идеалист, отрицател на градската поквара, влюбен в селото и селския труд.

„Поетите! Остави поетите! — звучеше над всички гласът на бай Симеона. — Те не можаха да разкрият душата на войника, на селянина воин! Представиха го като кукла, която непрестанно вика ура и пробада „по пет на нож!"
„Орли!" „Лъвове!" „Озъбени тигри!" — извика някой и започна да се смее. — „Развети знамена?" — — — Ха-ха-ха! „Юнаци балкански — великански!"

Пресипнал глас провлечено закрещя:

„По-е-зи-я! Дрън-дрън ярина! Ела тук, приятелю, че тогава пиши за „дъжд от олово!" — Съ-чи-не-ни-я! — — —"
„Признавам само един поет, но той не пише нищо: бай Симеон! — — "
„Моля, не прекъсвайте оратора! — заповеднически се носеше пресипналият глас от другия край на палатката. — Продължавай, бай Симеоне!"
„Та това исках да кажа: всички писатели в унисон пеят апология на войната. Защото не са искрени, пък и не познават селяка! Представете си един чичо от балкана. Измъкват го от затънтеното му село и го пращат на война. Ами че той си остава навсякъде същият! Дълбае окопите като къртица и мисли не за исторически идеали и величието на България, а за пръстта, за земята — каква е, бива ли я за нива. Ето на, това искам аз да видя описано!"

Случайно докоснах опънатото въже и то избръмча като струна.

Отвътре завикаха:
„Ей, кой там! Кой подслушва!"

И в същия миг на светлата врата се показа изпотеното лице на бай Симеон. Той се взря в тъмното:
„Аха! Първа дружина! Помислих да не е подполковник Христанов: той ходи като таласъм нощем из позицията. Ела тук, първа дружина!"
„Ще ви преча на компанията!" — се обадих смутено и поисках да си тръгна. Всъщност ме теглеше да остана.
„Не приказвай глупости! Влизай по-скоро!"

И бай Симеон ме повлече за ръкава.

Щом се показах, Еленски, сякаш ме е очаквал, театрално ме посочи с пръст:

„Ето го тоя! Слушай, избърши си праха от нозете, да не скверниш комуната!"

Той седеше по турски в левия ъгъл — от едната му страна голям плетен бинлик, а отпреде му сандъче, изцапано с вино и цепел от цигари. Четири чаени канчета. пълни с вино, бяха сложени отгоре. От средата на сандъчето се издигаше средният прът на палатката, по който висеха на наковани гвоздеи шапки, саби и малък запален фенер.

Еленски се бе надигнал, подпрян с една ръка. Японски извитите му очи ме гледаха унищожително. От смръщеното ъгловато лице лъхаше студенината на недружелюбна маска.

Разсъблечен, с разгърдена риза, небрежно се бе изтегнал до него младшият му офицер подпоручик Стамов. Той не ми обръщаше внимание, загледан към тавана на палатката, стиснал челюсти сурово-упорито. Бай Симеон ми беше разправял за него, че събирал документи против началството и против покварата във войската, за да ги публикува един ден. Макар по цели дни затворен в това гнездо на всеотрицание, не дружещ с никого, освен със своя ротен, той знаел всичко, което става в полка, бригадата, дивизията. Сандъчето му било пълно с преписи от заповеди, тетрадки с бележки, дневници, писма от войници — цели купове материали за черната страна на военщината.

Малко отстрани седеше третият обитател на „комуната" подпоручик Кривошиев. Широко разтворените му изпъкнали очи ме гледаха въпросително-недоверчиво. Той се наведе да види има ли още някой с мен. Явно беше, че му бях чужд и натрапен. Но той остави Еленски да се разправя с мен, като се смееше безпричинно почти след всяка негова фраза.

„Закълни се, че нямаш отечество! — викна Еленски. — Закълни се, че ненавиждаш войната! — Гледай го ти, той мисли, че се шегувам. Закълни се — тогава ще те пусна!"
„Добре! — отвърнах аз декламаторски за да попадна в тона на компанията. — Ненавиждам войната. Но как да се закълна, че нямам отечество."
„Навън! Навън! — закрещя Еленски. — Върви при подполковник Христанов! Хайде! Тук е клубът на безотечествениците. Казвай, обичаш ли България?"
„Обичам."
„Обичам — празни приказки! Няма какво да я обичаш, защото тя не съществува вече! Има сега Сърбо-Румъно-Турция."

Кривошиев гръмко се изсмя.

„Та какво ли й обичаш? — продължаваше Еленски, свил презрително очи. — Корупцията ли? Алчността, покварата, простащината? Казвай кое й обичаш?"
„Не, но все пак я обичам!"
„Ти нямаш обект на чувствата си! Метафизик! Посочи обекта!"
„Мечтата ми за България — и то е един обект!"
„Вятър и облаци! Тогава върви при мечтите си — тук няма мечти! Тука е суровата, горчива и страшна действителност!"

И той цапна с ръка по сандъчето.

„Я сядай! — ме дръпна бай Симеон при себе си. — Нека се съберат наедно мечти и действителност!"
„По-далеч само! Не осквернявай комуната! А така, дайте му сега вино! Стамов, има ли още едно канче?

Чаените канчета, мръсни и очукани, пълни догоре с червено вино, бяха изпити на един дъх. Еленски веднага ги напълни.

Странно настроение бе овладяло „безотечествениците". Един през друг с жестове на разпалени оратори — езикът развързан и велеречив — те се надпреварваха да изливат в буйни и смели фрази накипялото в душата. Еленски бе станал неузнаваем: винаги мрачен и мълчалив, той сега широко жестикулираше, подигащ се от мястото си, сякаш да подхвръкне, повлечен от размаха на свитата си в юмрук ръка. Думите му течаха в буен, пенлив поток.

Седнал настрана до бай Симеон, аз слушах, без да се намесвам — сърцето ми свито от болка за онова, което ставаше с България. Тия разюздано-патетични слова, кряскани под вдъхновението, което виното бе дало, и напоени с отрова от мъката, която бе преляла в наболелите души на хората около Еленски, се носеха в късната нощ като викове на умопомрачени. „Безотечествениците" страдаха за България не по-малко от „родолюбците" и затова се заливаха с вино и говореха тъй светотатствено.

Увлечено, сякаш имаше напреде си противници, които трябваше да обори, Еленски се хвърляше от тема на тема—с езика на словоборец из партийните клубове. Но той се въртеше все около погрома, като болник, който търси да разказва само за болестта си.

„Кой от тия нещастници - Еленски говореше за войниците — има съзнанието на буржоазните империалисти, че без Македония и Тракия ние не можем ла съществуваме? Къде са те, „народните" идеали, с които проглушиха света, натъпкаха литература и читанки, възпитаваха изкуствено работника войник? „Народни!" Каква ирония! Това са шепа капиталисти, които живееха с мечтата да намерят широк пазар за стоките си — широко поле за растежа на капиталите! И в лакомията си за повече тая буржоазна клика се самозабрави в Лондон, подхранвана от мечтата да стане господар на целия Балкански полуостров. Тя не видя в заслепението си, че на запад от нас друга една глутница — сръбски и гръцки капиталисти — се сдружи и подготви да обере съперницата си. Ето
ви цялата кървава комедия, дирижирана от няколко народни предатели, в която загинаха десетки хиляди невинни работни български синове! Долу буржоазията! Долу алчните апетити! Да живее международното братство! Когато един ден народите съзнаят невежеството си и дигнат мощен юмрук за отплата, тогава няма да има „дележ на Балканите" — тогава за общите интереси на работничеството в балканската федерация ще се премахнат тия изкуствени граници, народите ще заживеят братски и ще се грижат еднакво за общата си съдба. Ако международните въпроси се решаваха не от капиталисти, а от работничеството, македонският въпрос нямаше да създаде въоръжен конфликт. Долината на Вардара щеше да принадлежи на всички. Нека я вземат сега сърбите: утре тя ще принадлежи на съюзното работничество на балканите!..."

Кривошиев ме поглеждаше от време на време, кимайки с глава, сякаш искаше да каже: слушай приятелю, да разбереш къде е истината! — Стамов стоеше неподвижен, унесен в мисли — той много пъти бе слушал това, знае отнапред какво ще каже Еленски, съгласен е, сам би говорил същото. — Само бай Симеон се ослушваше: всичко това може да е истина, но то не трябва да се знае от войниците, то трябва да си остане тук като убеждение, като частно мнение.

„Какво, страх ли те е, бай Симеоне, да не чуе някой? Нека чуят! Ти одеве каза една права дума: българинът не търси да завладява. Не го интересуват „национални" проблеми! Не обича да се бие на вятъра — да мре мърцина за чужди идеали. Нищо, освен мракобесната дисциплина, не го задържа в окопите! Патриотизъм!... Фалшиво знаме, което са развели народните изедници!"

"Друго исках да кажа аз" — се помъчи да се обясни бай Симеон. Но Еленски не го остави:

"Нищо друго освен същото! Само че го виждаш от другата страна. Ти каза, че нашият селянин обичал земята, нивата. Е добре! Каква е моята мисъл? Аз казвам, че у него няма патриотизъм. Не е ли вярно? Това — да обичаш нивата — не е патриотизъм. То е, то е нивизъм! Да, нивизъм, нивизъм! — вдъхновено повтори Еленски, доволен от тая току-що изнамерена дума. — Нивата, това е неговото отечество. По-далеч от селския двор, от селото, от нивите — нищо, абсолютно нищо не го интересува! Там той е храбър — малко ли са случаите на кървави разпри, в които се проявяват безстрашие и кръвожадност! Но тук той е страхлив! Да, страхлив. В боя само страхливци съм виждал."
„Ба, да ме извиниш! — се обади бай Симеон. — Не го прекалявай! Сам барем си ги водил в толкова сражения! Нима на страха се дължат толкова победи? — Българинът е страхлив дотолкова, доколкото човек изобщо е страхливец. Но в случаи, когато има цел, ясно съзната от него, той се хвърля като лъв."
„Лъв балкански, великански! Ха-ха! — сухо се изсмя Кривошиев. — Ний тиранина душмански гоним все по пет на нож!" Така ли беше? Ха-ха-ха!"
„Остави! — продължаваше бай Симеон — Той се бие храбро, но трябва да има смисъл, смисъл, разбираш ли! Българинът е природно умен, предвижда събитията с чудна интуиция и сякаш предварително знае кога едно дело ще се увенчае с успех. Цялата брегалнишка война бе излишна — това се виждаше от бунтовете. Още като тръгнаха от Одрин и Чаталджа за Брегалница, войниците си казаха думата: не бива да се бием! Спогодба трябва! Не, не от страх се изгуби тая война! Да не си кривим душата!"
„Какво ми приказваш! — се обади Стамов, за пръв път откакто влязох — все тъй небрежно изтегнат, без да се помръдне. — Страхът е най-естественото човешко чувство. То е основата на самосъхранението, турено в природата на всяко същество. — Чакайте, защо да отивам далеч: тук има един дневник на убит офицер..."

И той се възви към сандъчето, до което лежеше, дигна капака му и извади оттам мека, сгъната на две, изцапана с пръст и кръв тетрадка.

Като се поизправи до фенера, за да вижда по-добре, Стамов започна да прелистя като в свой бележник. Намери бързо страницата и зачете без запъване — сякаш това бяха негови собствени признания:

„.. Не искам тия ми думи да чуят самохвални „храбреци", които даже пред себе си не щат да се изповядат. Те може би ще се усмихнат иронично, ще нарекат това малодушие, за да подчертаят храбростта си, за да проглушат света със своето надуто безстрашие! Но сигурен съм, че с моята изповед аз тълкувам и техните потайни чувства. Не им се мре на тях! Не! И те като мене обичат живота!..."
„.. -Оня ден, в сражението, аз всяка секунда очаквах да ме цапне куршум в челото и ме обвземаше ужас, че
само в един миг ще престане да съществува всичко туй хубаво, което ние лековерно наричаме „чер живот"... Долината на сълзите е милион пъти по-хубава от долината на вечното нищо..."
„.. Да умреш само за това, че туй било общо решение — за доброто на поколения, които ще дойдат след нас! Каквото щат да казват храбреците, но те скрито, дълбоко в душата си признават, че животът им е мил. Аз ги оправдавам! Това не е страх... Това е жажда за живот! Това е силна, страстна обич към живота! Само болният да смъртно легло, осъденият на смърт и оня, който отива срещу куршумите, познават силата на това чувство"...

Стамов се дръпна от фенера, затвори тетрадката и се отпусна на старото си място.

„Това е то! Страхът съществува! — каза той бавно, със снизходителна тежест в гласа, сякаш не си струваше труд да ни убеждава. — Кой не го е било страх, когато запищят куршумите? И кой се жертвува току така — просто да даде живота си за отечеството? Да ти кажат: дай си главата, и България ще получи Македония — ще ли я дадеш? Аз — не! По-добре пет минути страхлив, отколкото цяла вечност мъртъв Да имам два живота — е, тогава друга работа: единия ще подаря на отечеството...

Внезапно нещо префуча през въздуха, тъпо изпляска, зашляпка като платната на кораб. Праас! — Палатката се залюля, фенерът отхвръкна от мястото си и се строши на земята. Още няколко удара по платното. Стените се разклатиха; наведоха се на една страна и се повалиха отгоре ни.

„Хей, какво е това!" — викахме ние в тъмното.
„Кой събаря палатката!"
„Ординарец!"
„Станкоо!"

Заборичкахме се, запълзяхме един през друг. Виното се разляло: ръцете се опираха в мокро.

Едва редяхме да се измъкнем изпод тежкото платно. Навън — тъмно и тихо. На горния край, изправен на фона на звездното небе, се тъмнеше човек. Втурнахме се към него. Подполковникът Христанов!...

Задъхан, цял треперещ, очите му светещи като на нощна птица, той държеше високо тоягата си, замахната за нов удар. Нещо страшно и злокобно вееше от неговата настръхнала фигура.

Приближихме учтиво: но той бързо се наведе, сгърчил лице, и с отчаяно усилие тръсна глава. Поръсиха ни плюнки.

„Господин подполковник..."
„Всичко чух! Маарш! Вървете си по домовете, страхливци — — — Тук било гнездото, ахааа! — — — Трябва да ви изчукаме като гниди! Мискини!..."

Христанов не говореше: той ревеше като ранен звяр, широко разтворил уста — с чужд, неузнаваем глас — и тия удавени във вик и отчаяние думи се носеха из заспалата нощ като крясъка на умопобъркан. От време на време тоягата му профучаваше през въздуха.

„Г-н подполковник, вие ли съборихте палатката?"
„Вървете си! — — Идете си! — — Червеи такива! — — Чувате ли! — — Турците! — Гаджалите! — — -—"

Из околните палатки бяха наизскочили войници, сънени и уплашени. Събирайки се на групи, те се приближаваха към нас.

„По-тихо, г-н подполковник! Ще разтревожите цялата позиция."
„Каквооо? Нека! — Да се събудят! Ставайтее! Ставай-тее! Сега не е за спане! Турците! — — Румъните! — —

Откъм полковия щаб светна. Бързо се затекоха насам двама души. Полковият командир с адютанта си.

Отдръпнахме се, сторихме място. Гологлав, с наметната куртка, полковникът се приближи до Христанова и тихо, спокойно го запита:

„Какво има? Христанов, какво е това?"

Христанов слухтеше дълбоко, на прекъсвания, трепе-рещ като в треска. Езикът му се движещо сякаш бе дървен.

„Ела, ела да видиш гнездото!"
„Не викай като луд!" — повиши глас полковникът.
„Луд ли? Луди сте вие всичките! Не-га-дя-и!

Полковият командир го улови за ръкава:

„Я ела при мене в землянката, да се разберем. Адютант! Повикайте доктора!"
„Какво! — се развика отново Христанов. — Доктор ли? Тфу! На вас трябва доктор! Ама тоз — дървения!"
„Подполковник! Вървете с мен в землянката!" И уловил го здраво под ръка, командирът го завлече към щаба. На светлото каре на вратата фигурата на Христанова се очерта в грохнал, прегърбен силует.

Вратата се притвори. В полунощния мрак се носеше говорът на войници и офицери, събрани на купчини.

[Kramer]

До преди малко четох "Брегалница" в другата тема. Не знам каква да кажа. Авторът като Ремарк. Не съм го срещал произведението до сега. На пръв прочит: добре е, че е имало хора като ветераните от ротата начело с ротния им за да има България. В контекста на боевете при Брегалница: 4-та армия оттегляйки се организирано в планините западно от Струма и надвисвайки над Брегалница срещу сърбите, удържа позициите си и осигурява фланга на отстъпващата през Кресненското дефиле 2-ра армия, с което се вкарват гърците в чувала и се спасява до някъде положението през Междусъюзническата война.