Национализъм и нихилизъм в новата история на България

[Хана]

То всяка дискусия е хубаво да започва с този въпрос и достатъчно дълго да се завърти около него. Но тази точно вече май е отминала този етап (не че не може да бъде върната на него, де ).
Имам усещането, че в тази тема витаят две отделни дикусии, от които само едната има връзка (при това донякъде косвена) с проблема за дефинициите.
... Този аспект на дискусията на мен лично ми е безразличен, доколкото по същество е формален.
Втората дискусия, която на мен ми е интересна, засяга само съдържанието и в нея можем да използваме различни понятия, но се целим в един и същи смисъл.

По повод на дефинирането на понятието: на никого не му се връща в първи клас при основите, когато вече е напреднал с материала, много по-интересно е да се обсъжда на по-високо равнище. Но, както ти каза, тук се водят (поне) две дискусии или по-точно тук се целят поне две неща. Едната цел е да се анализира национализма, функциите му, следствията от него в теоретичен, но най-вече в Бг вариант. Втората цел е обаче е да се докаже, че идеята на национализма е позитивна идея, че понятието за национализъм носи само положителен смисъл. И когато има такава дискурсна цел (да се докаже позитивността), понятието за национализъм се осмисля само с хубави неща, като любов към родината, националната идея, традиции, национална идентификация и т.н., а те имат или косвено отношение, или са само една малка част или въобще са нещо съвсем различно.

А пътят е точно обратен: първо трябва да се види какво включва понятието за национализъм, а от там вече да се отсъжда какви са следствията от това явление, дали то е позитивно в индивидуален, обществен (за българското общество) и общочовешки план. "Национализмът е имунната защита на един народ" е една метафора, това не е определение, в което би трябвало да присъстват същностните характеристики на една понятие (между другото, ако не греша това изказване принадлежи на Николай Хайтов, когото уважавам като писател, но в други области като историята и политиката съвсем не е такъв авторитет, да не кажа нещо по-силно).

Въпреки че Динайн вече е пуснал определенията, аз все пак също ще дам извадени набързо от най-обикновени тълковни речници.
Ето какво дава Websters Dictionary:

Nationalism
1. Love of country and willingness to sacrifice for it.
2. The conviction that the culture and interests of your nation are superior to those of any other nation.

и за баланс Толково-словообразовательный словарь русского языка:

НАЦИОНАЛИЗМ м.
1. Идеология и политика, основа которых - идеи национальной исключительности и национального превосходства, трактовка нации как высшей формы общества. // Возведение в ранг государственной политики эгоизма какой-л. нации.
2. Национальное самосознание, которое в определенных социально-исторических условиях - в условиях национального угнетения - служит делу национального раскрепощения и национальной независимости.

Мисля, че и двете определения са достатъчно красноречиви сами по себе си.

[Nick]

Съжалявам, но дефинициите, посочени по-горе са остарели. Аз се опитвам да дискутирам модерния национализъм, не Сталин-Лениновата му трактовка.

Прескачайки различните видове национализми, отивам направо към разликата м/у патриотизъм и национализъм:

"While many use “patriotism” and “nationalism” interchangeably, they mean different things. Patriotism is the virtue of an individual, and nationalism more the popular sentiment of a group. In addition, patriotism refers to a state and nationalism to a culture or nation-state."

"Въпреки, че мнозина употребяват "патриотизъм" и "национализъм" като взаимозаменяеми понятия, те означават различни неща. Патриотизъмът е качество на индивидуалната личност, докато национализмът е повече популярно отношение на [една] група. В допълнение, патриотизмът е отношение към държавата, а национализмът е отношение към културата на [една] национална държава."

Аз харесвам понятието "либерален национализъм" - категория, приета в САЩ, основа на важни съдебни решения и в основата на правата, защитени от конституцията.

В правно отношение либералният национализъм има следните аспекти:

1. Основните права и свободи трябва да са защитени от конституцията на национално ниво и тази защита не трябва изцяло да е поверена на държавата.
2. При наличие на спорни въпроси, засягащи правата и свободите на личности и групи, не трябва да автоматично да се стига до извода, че това винаги са конституционно защитените права и свободи.

Няма да се занимавам със законова интерпретация, това е просто илюстрация за гражданствеността на термина "национализъм", който няма никаква отрицателна конотация. Казано сбито, иконата на либералния национализъм не е етнос, група, партия или една от категориите в (остарелите) дефиниции на национализма; иконата на либералния национализъм е конституцията, закона. Т.е. основните човешки свободи са символите на либералния национализъм.

Счита се, че либералният национализъм има следните положителни ефекти върху обществото:

1. Допринасяйки за повишена културна хомогенност, национализмът повишава ефективността на използуване на интелектуалните ресурси на обществото. ("Dialects disappear and a single language emerges, with all of the gestures and facial clues that are the common currency of exchange in a conversation...One could do all this without a common culture, but only at far greater expense, for culture permits us to economize on the scarcest of resources - the higher consciousness of deliberation and reflection.")
2. Национализмът провежда солидарност и чувство за съобщност - едно от най-общочовешките качества.
3. Свързвайки ни по-близко, национализмът увеличава алтруистичните импулси. Хората са по-склонни да извършват дела, облагодетелстващи обществото като цяло - служба в националната армия, благотворителни дейности и др. Тези деяния увеличават вярата на отделната личност в обществото, а тази вяра в обществото е най-важното, това е циментът, който го грепи. Вярата в обществото, за разлика от формалните договори, не може да се регламентира и изгради с държавен акт.

Още веднъж - национализмът е доброкачествена емоция. Повече по въпроса може да се прочете в прикачения файл (Liberal Nationalism.pdf). Казаното дотук е само резюме на моето схващане за национализма. Теории по въпроса ще изложа по-късно за тези, които се интересуват от чисто академичните аспекти на различните концепции за национализма.

[Dinain]

Счита се, че либералният национализъм има следните положителни ефекти върху обществото:

1. Допринасяйки за повишена културна хомогенност, национализмът повишава ефективността на използуване на интелектуалните ресурси на обществото. ("Dialects disappear and a single language emerges, with all of the gestures and facial clues that are the common currency of exchange in a conversation...One could do all this without a common culture, but only at far greater expense, for culture permits us to economize on the scarcest of resources - the higher consciousness of deliberation and reflection.")
2. Национализмът провежда солидарност и чувство за съобщност - едно от най-общочовешките качества.
3. Свързвайки ни по-близко, национализмът увеличава алтруистичните импулси. Хората са по-склонни да извършват дела, облагодетелстващи обществото като цяло - служба в националната армия, благотворителни дейности и др. Тези деяния увеличават вярата на отделната личност в обществото, а тази вяра в обществото е най-важното, това е циментът, който го грепи. Вярата в обществото, за разлика от формалните договори, не може да се регламентира и изгради с държавен акт.
Още веднъж - национализмът е доброкачествена емоция.

Казаното дотук е само резюме на моето схващане за национализма.

Дотук добре, Ник, но не стана ясно това твоя лична интерпретация ли е или цитираш някой авторитет. Изброил си три положителни ефекта на либералния национализъм - да разбираме ли от това, че той няма отрицателни ефекти върху обществото (според теб или според някой авторитет?).
В продължение ще те помоля да опишеш разликите между либералния национализъм и "обикновения" такъв.
Накрая, след като разгледаме и негативните последици, ще можем да преценим (всеки за себе си или групово) дали са повече или по-малко от позитивните такива, т.е. дали в крайна сметка национализмът днес е положително или отрицателно явление.

[Ханс]

Тъй като не се чувствам особено подготвен по темата ще се въздържа от мнение. Ник ме потсети за едно есе на Оруел, което и смятам да предоставя, на който желае да го погледне.

[Nick]

Дотук добре, Ник... след като разгледаме и негативните последици, ще можем да преценим (всеки за себе си или групово) дали са повече или по-малко от позитивните такива, т.е. дали в крайна сметка национализмът днес е положително или отрицателно явление.

Ами постарах се да избягна всичко "лично", но при сбит преразказ личната интерпретация е неизбежна. Разбира се, няма еднополюсни явления. Не се спрях на негативните черти на национализма, защото, разглеждайки го като противовес на нихилизма, се интересувам предимно от положителните му страни. Но посочените по-горе автори доста обективно разглеждат + и - на концепцията за национализма (вече се страхувам да употребявам "понятие", защото още не сме постигнали консенсус върху термина).

Дори и не искам да стигам толкова далеч, че да слагам окончателна оценка на явлението национализъм - положително или отрицателно. Това, което се опитвам да разгледам е положителния му ефект върху обществото. И това го правя не за да уязвя някого, а защото терминът предизвиква негативни асоциации (тук). Бих искал също така да разгледаме национализма в едно с противопоставеното му явление "нихилизъм", защото крайният ефект върху обществото се определя от това, как крайностите, теза-антитеза, двоица сили се балансират и дали се балансират въобще.

[Гост]

И да е лична интерпретация, и да е цитиране на авторитети, това което казва Ник според мене е много точно.
Точно такова е и моето виждане за един от аспектите на обсъжданата категория, но не ми стигаха думите ...

Към това може да се добави само, че национализъм не значи противопоставяне на друг национализъм по правило, напротив. Той спокойно може, и се съчетава в модерния и разпрострял се надълго и нашироко свят все повече с взаимното приемане и интеграционни процеси. Защото те не значат унификация ...
Той не значи и противопоставяне на модерното, а е просто стъпало към него, по-добрия път към него, защото по другият се минава през падения ...

[Хана]

Съжалявам, но дефинициите, посочени по-горе са остарели. Аз се опитвам да дискутирам модерния национализъм, не Сталин-Лениновата му трактовка.

Е не знаех, че в Уебстър са се загнездили сталинисти, но както и да е, това не е толкова важно.

Аз не живея в Америка и английският ми вероятно не е толкова добър, колкото твоя, но тези 2 изречения, едното от твоя постинг, а другото от статията, едно и също ли ще трябва да значат?

В правно отношение либералният национализъм има следните аспекти:
1. Основните права и свободи трябва да са защитени от конституцията на национално ниво и тази защита не трябва изцяло да е поверена на държавата.

Basic liberties should enjoy constitutional protection at the national level and should not be entirely returned to the states.

[Nick]

В продължение ще те помоля да опишеш разликите между либералния национализъм и "обикновения" такъв.

Много добро сравнение е това на Stanford Encyclopedia of Philosophy. Тъй като разбираш английски, помествам го без превод за сметка на бързина на реакцията и в интерес на плавния ход на въпроси и отговори. Ако модовете не го приемат без превод, sorry, ще тълмачим после:

3.1 Classical and liberal nationalisms
Let us return to our initial normative question, centered around (1) attitudes and (2) actions. Is national partiality justified and to what extent? What actions are appropriate for bringing sovereignty about? In particular, are ethno-national states and institutionally protected (ethno-)national cultures goods independent from the individual will of the members, and how far may one go in protecting them? The philosophical debate for and against nationalism is a debate about the moral validity of its central claims. In particular, the ultimate moral issue is the following: is any form of nationalism morally permissible or justified and, if not, how bad are particular forms of it? (For a recent debate on partiality in general, see Chatterjee and Smith 2003.)

Why do nationalist claims require a defense? In some situations they seem plausible: for instance the plight of some stateless national groups — the history of Jews and Armenians, the misfortunes of Kurds — makes one spontaneously endorse the idea that having their own state would have solved the worst problems. Still, there are good reasons to examine the nationalist claims more carefully. The most general reason is that it should first be shown that the political form of a nation state has some value as such, that a national community has a particular, or even preeminent moral and political value and that claims in its favor have normative validity. Once this is established, a further defense is needed. Some classical nationalist claims appear to clash — at least under normal circumstances of contemporary life — with various values that people tend to accept. Some of these values are considered essential to liberal-democratic societies, while others are important specifically for the flourishing of culture and creativity. The main values in the first set are individual autonomy and benevolent impartiality (most prominently towards members of groups culturally different from one's own). The alleged special duties towards one's ethno-national culture can interfere, and often do interfere, with individuals’ right to autonomy. Also, if these duties are construed very strictly they can interfere with other individual rights, e.g., the right to privacy. Many feminist authors have noted that a suggestion typically offered by the nationalist, namely that women have a moral obligation to give birth to new members of the nation and to nurture them for the sake of the nation, clashes with both the autonomy and the privacy of these women (Yuval-Davis 1997 and Okin 1999, 2002 and 2005). Another endangered value is diversity within the ethno-national community, which can also be thwarted by the homogeneity of a central national culture.

Nation-oriented duties also interfere with the value of unconstrained creativity, e.g., telling writers or musicians or philosophers that they have a special duty to promote national heritage does interfere with the freedom of creation. The question here is not whether these individuals have the right to promote their national heritage, but whether they have a duty to do so.

In between these two sets of endangered values, the autonomy-centered and creativity-centered ones, are the values that seem to arise from ordinary needs of people living under ordinary circumstances (Barry 2001; and Barry 2003 in the Other Internet Resources section below). In many modern states, citizens of different ethnic backgrounds live together and very often value this kind of life. This very fact of cohabitation seems to be a good that should be upheld. Nationalism does not tend to foster this kind of multiculturalism and pluralism, judging from both theory (especially the classical nationalist one) and experience. But the problems get worse. In practice, a widespread variant of nationalism is the invidious particularistic form claiming rights for one's own people and denying them to others, for reasons that seem to be far from accidental. The source of the problem is the competition for scarce resources: as Ernst Gellner (1983) has famously pointed out, there is too little territory for all candidate ethnic groups to have a state and the same goes for other goods demanded by nationalists for the exclusive use of their co-nationals. According to some authors (McCabe 1997) the invidious variant is more coherent than any other form of nationalism: if one values highly one's own ethnic group the simplest way is to value it tout court. If one definitely prefers one's own culture in all respects to any foreign one, it is a waste of time and attention to bother about others. The universalist, non-invidious variant introduces enormous psychological and political complications. These arise from a tension between spontaneous attachment to one's own community and the demand to regard all communities with an equal eye. This tension might make the humane, non-invidious position psychologically unstable and difficult to uphold in situations of conflict and crisis. This psychological weakness renders it politically less efficient.

The philosophical authors sympathetic to nationalism are aware of the evils that historical nationalism has produced and usually distance themselves from these. They usually speak of “various accretions that have given nationalism a bad name,” and they are eager to “separate the idea of nationality itself from these excesses” (Miller 1992: 87 and Miller 2000). Such thoughtful pro-nationalist writers have put forward several lines of thought in defense of nationalism, thereby initiating an ongoing philosophical dialogue between the proponents and the opponents of the claim (see the anthologies McKim and McMahan 1997, Couture, Nielsen, and Seymour 1998, and Miscevic 2000). In order to help the reader find his or her way through the involved debate, we shall briefly summarize the considerations which are open to the ethno-nationalist to defend his or her case. (Compare the useful overview in Lichtenberg 1997.) The considerations and lines of thought built upon them can be used to defend very different varieties of nationalism, from radical to very moderate ones.

It is important to offer a warning concerning the key assumptions and premises which figure in each of the lines of thought summarized below, namely, that the assumptions often live an independent life in the philosophical literature. Some of them figure in the proposed defenses of various traditional views which have little to do with the concept of a nation in particular.

For brevity, I shall reduce each line of thought to a brief argument; the actual debate is, however, more involved than one can represent in a sketch. I shall indicate, in brackets, some prominent lines of criticism that have been put forward in the debate. (These are discussed in greater detail in Miscevic 2001.) The main arguments in favor of nationalism, which purport to establish its fundamental claims about state and culture, will be divided into two sets. The first set of arguments defends the claim that national communities have a high value, often seen as non-instrumental and independent of the wishes and choices of their individual members, and argues that they should therefore be protected by means of state and official statist policies. The second set is less deeply ‘philosophical’ (or ‘comprehensive’) and encompasses arguments from the requirements of justice, rather independent from substantial assumptions about culture and cultural values.

The first set will be presented here in more detail, since it has formed the center of the debate. It depicts the community as the deep source of value or as the unique transmission device that connects the members to some important values. In this sense, the arguments from this set are communitarian in a particularly “deep” sense, since they are grounded in basic features of the human condition. Here is a characterization.

The deep communitarian perspective is a theoretical perspective on political issues (here, to nationalism), that justifies a given political arrangement (here, a nation-state) by appeal to deep philosophical assumptions about human nature, language, community ties and identity (in a deeper, philosophical sense).
The general form of deep communitarian arguments is the following. First, the communitarian premise: there is some uncontroversial good (e.g. a person's identity), and some kind of community is essential for acquisition and preservation of it. Then comes the claim that the ethno-cultural nation is the kind of community ideally suited for this task. Unfortunately, this crucial claim is rarely defended in detail in the literature. But here is a sample from Margalit, whose last sentence has been already quoted above:

The idea is that people make use of different styles to express their humanity. The styles are generally determined by the communities to which they belong. There are people who express themselves ‘Frenchly’, while others have forms of life that are expressed ‘Koreanly’ or … ‘Icelandicly’ (Margalit 1997: 80).
Then follows the statist conclusion: in order that such a community should preserve its own identity and support the identity of its members, it has to assume (always or at least normally) the political form of a state. The conclusion of this type of argument is that the ethno-national community has the right, in respect to any third party and to its own members, to have an ethno-national state, and the citizens of the state have the right and obligation to favor their own ethnic culture in relation to any other.

Although the deeper philosophical assumptions in the arguments stem from the communitarian tradition, weakened forms have also been proposed by more liberally minded philosophers. The original communitarian lines of thought in favor of nationalism suggest that there is some value in preserving ethno-national cultural traditions, in feelings of belonging to a common nation and in solidarity between its members. A liberal nationalist might accept that these may not be the central values of political life, but claim that they are values nevertheless. Moreover, the diametrically opposite views, pure individualism and cosmopolitanism, do seem arid and abstract and seem unmotivated by comparison. By cosmopolitanism I shall understand a moral and political doctrine of the following sort:

Cosmopolitanism is the view that one's primary moral obligations are directed to all human beings (regardless of geographical or cultural distance) and
political arrangements should faithfully reflect this universal moral obligation (in the form of supra-statist arrangements that take precedence over nation-states).
The critics of cosmopolitanism sometimes argue that these two claims are incoherent since human beings generally thrive best under some global institutional arrangement (like ours) that concentrates power and authority at the level of states.

Confronted with opposing forces of nationalism and cosmopolitanism, many philosophers opt for a mixture of liberalism-cosmopolitanism and patriotism-nationalism. In his writings Benjamin Barber glorifies “a remarkable mixture of cosmopolitanism and parochialism” which, in his view characterizes American national identity (in Cohen 1996: 31). Charles Taylor claims that “we have no choice but to be cosmopolitan and patriots” (ibid: 121). Hilary Putnam proposes loyalty to what is best in the multiple traditions that each of us participates in; apparently a middle way between a narrow-minded patriotism and a too abstract cosmopolitanism (ibid: 114). The compromise has been foreshadowed by Berlin (1979) and Taylor (1989 and 1993), and its various versions worked out in considerable detail by authors such as Yael Tamir (1993), David Miller (1995 and 2000), Kai Nielsen (1998), Michel Seymour (2000) and Chaim Gans (2003). In recent years it has occupied the center stage of the debate. Most liberal nationalist authors accept various weakened versions of the arguments we list below, taking them to support moderate or ultra-moderate nationalist claims.

Here are the main weakenings of classical ethno-nationalism that the liberal, limited-liberal and cosmopolitan nationalists propose. First, ethno-national claims have only prima facie strength and cannot trump individual rights. Second, legitimate ethno-national claims do not in themselves and automatically amount to the right to a state, but rather to the right to a certain level of cultural autonomy. Third, ethno-nationalism is subordinate to civic patriotism, and this has little or nothing to do with ethnic criteria. Fourth, ethno-national mythologies and similar “important falsehoods” are to be tolerated only if benign and inoffensive, in which case they are morally permissible in spite of their falsity. Finally, any legitimacy that ethno-national claims may have is to be derived from choices that concerned individuals should be free to make.

Това е само раздел от много интересен труд за национализма въобще. Прикачам го като PDF за преглед. После може да скубем от него части и да ги разнищваме. Не споделям напълно всичко в този труд, но това е целта на занятието - да не се поднасят едностранчиви мнения.

[Хана]

Stanford Encyclopedia of Philosophy...

която е достъпна фри в интернет и е май най-добрата философска енциклопедия в нета.

http://plato.stanford.edu/

Ето цялата статия за национализма от там:

http://www.science.uva.nl/~seop/entries/nationalism/

[Nick]

...тези 2 изречения, едното от твоя постинг, а другото от статията, едно и също ли ще трябва да значат?

Не съвсем; това е само моя трактовка на противопоставянето на държавата (или щата) като единствен защитник на основните човешки права. Но както казах, това е само пример за гражданствеността, за легитимността на употребата на термина, а не упражнение по тълкуване на закона. Ако смисълът на фразата беше безусловно ясен, нямаше да има нужда се интерпретира на такова ниво (Върховен Съд) и фразата щеше да е податлива на директен, дума по дума превод. Както и да е, фразата е още включена, защото тя посочва една от основните разлики м/у "класическия" национализъм и либералния национализъм - "класиците" искат отделна държава за всяка култура, либералните националисти нямат такива претенции.

която е достъпна фри в интернет и е май най-добрата философска енциклопедия в нета.
http://plato.stanford.edu/

За това и цитирах този източник, за да има обща почва в спора.

[Nick]

Оруел, Левски и национализма

Повечето изследователи характеризират Левски като националист. Съгласно Оруеловата дефиниция в прикачения от Hans Delbruck файл, той е способен на "най-ужасяваща нечестност" поради "жажда за власт водена от самозаблуда", човек с проблеми в областта на познанието и неспособност да види обективната истина [това пък що е и кой е способен на това?] ("Nationalism is power-hunger tempered by self-deception. Every nationalist is capable of the most flagrant dishonesty, but he is also - since he is conscious of serving something bigger than himself - unshakeably certain of being in the right."...."As nearly as possible, no nationalist ever thinks, talks, or writes about anything except the superiority of his own power unit."...."All nationalists have the power of not seeing resemblances between similar sets of facts."...."Indifference to objective truth ...")

Това определение на Оруел може и да приляга на определени лица (хей, шарен свят!), но е твърде персонифицирано и едностранчиво за да е използуваемо в една дискусия, обсъждаща социалните аспекти на национализма. Колко от вас мислят, че Левски се вписва в дефиницията на Оруел? Забележете, че Оруел не позволява изключения ("Всеки националист е способен...") от изградения образ на националиста.

[Dinain]

Аз лично не бих характеризирал Левски като националист в смисъла който влага Оруел, по-точно борец за независимост (sense 3 от моя пост по-назад). Въобще разминаването в понятията тук спъва всяка бъдеща дискусия. Отначало се говореше за национализъм в класическия му смисъл (sense 1&2), след това Ник съобщи че всъщност има предвид либерален национализъм. Е, не може да продължава така. Ник, ти доста прибързано отхвърли понятията за национализъм, постнати от мен и Хана като "Сталинистки" и едва ли не казваш, че либералният национализъм е "единствения истински" (аз поне така разбрах). Факт е обаче че повечето от форумците под национализъм разбират именно

Sense 1
patriotism, nationalism -- (love of country and willingness to sacrifice for it; "they rode the same wave of popular patriotism"; "British nationalism was in the air and patriotic sentiments ran high")
=> loyalty, trueness -- (the quality of being loyal)

Sense 2
nationalism -- (the doctrine that your national culture and interests are superior to any other)
=> doctrine, philosophy, philosophical system, school of thought, ism -- (a belief (or system of beliefs) accepted as authoritative by some group or school)

Поради това обсъждането на предложената от теб дефиниция минава на почти само теоретично ниво. Мен повече ме интересуват реалният ефект на национализма над човешкото същество и как той бива разбиран от това човешко същество. Причината е, че материята ме интересува от практическа гледна точка; теоретичните дискусии без съобразяване с действителни данни и факти според мен не могат да постигнат желаната обективност и са твърде далече от реалното положение на нещата. Въпреки че съм атеист, ще цитирам библията: "Пътят към ада е постлан с добри намерения" (ако бъркам цитата, извинявам се)
Поради тази причина се оттеглям (засега) от дискусията.

[Хана]

Nick, прилагаш манипулационни практики, с които просто подценяваш аудиторията:
Оруел пише за национализма бла-бла-бла
Левски дефинитивно е националист (Левски е мит, а не националист; "Повечето изследователи характеризират Левски като националист" - кои изследователи? къде? източници? доказателства?)
Но бла-бла-бла категорично не подхожда на Левски
Ерго - бла-бла-бла не е вярно.

Нещо като: всички български воини са смели, Х е смел, ерго Х е български воин.

[Nick]

Ами какво да правя, като не съм съгласен с Оруел? ОК, няма повече да обсъждам дефиниции, още повече, че Хана и аз сме на едно мнение - посоченото определение за национализъм от Stanford Encyclopedia of Philosophy идва от "най-добрата философска енциклопедия в нета" (Хана). Следователно, това е едно от най-добрите определения (в нета). Да?

Левски не е националист? Хм...

List of prominent figures in nationalism - 19th century nationalism, номер осем отгоре надолу е Левски.

[Хана]

Една голяма скоба в темата, надявам се че това няма да я отклони: Левски е един от първите, както и Каравелов, който пропагандира в българското обществено пространство идеята за етническа толерантност. Левски е националист в този смисъл, който е даден при дефинициите на Динайн като номер три: национално-освободителния смисъл на национализма (the aspiration for national independence felt by people under foreign domination). Не мисля, че в момента изобщо обсъждаме този смисъл. Национализмът в този смисъл, в който той се обсъжда в тази тема, се появявя на българска почва почти половин век по-късно и за такъв изобщо не може да се говори преди Освобождението.