Междусъюзническата война 1913

[Николай]

В интерес на истината не може да се каже, че са премълчавани, въпреки че, по обясними причини, не се акцентира върху това явление.
Моралното състояние на армията още през пролетта и лятото на 1913 г. вече е било проблем. През май са регистрирани стихийни бунтове в осем полка, през първата половина на юни – в още 14 полка, като някои от бунтовете са организирани. Бездействието е най-големият враг за войската в полеви условия. А можем да си представим в какво положение е бил българският войник. Той не е наясно с голямата политическа битка, тя не е негова. Той продължава да седи в окопите, изтощен от войната, в която при това победил с цената на скъпи жертви. Мирът за него е дошъл (вече е сключено примирието), уж е победител, а е оставен в калта гладен и беззащитен срещу въшките и холерата... Командването е принудено да вземе спешни мерки в това отношение (подобряване на бита, борба с холерата, разрешаване на домашни отпуски и пр.), но пак е сварено неподготвено. Моралният фактор във войските изиграва своята роля и като натиск при вземането на политическите и военните решения. Ген. Савов нееднократно предупреждава – армията или трябва незабавно да се приведе в действие, или трябва незабавно да се домобилизира...

Ще добавя само, че основния аргумент, който генерал Савов изтъква при срещата си с царя на 15 юни 1913, е бил именно този, че ако остане един ден повече в бездействие, армията ще се деморализира окончателно. Той, Савов, не искал да става свидетел на това "грозно" явление и в случай, че нищо няма да се предприеме, молел да бъде освободен от поста си. Като доказателство за необходимостта от действие той сочи бунта на 22 Тракийски полк, две от дружините на който наистина са напуснали лагера си при Кочани и са потеглили в походна колона към София, за да накажат ония, които "искали нова война". Още на коронния съвет, състоял се във Врана на 9 юни, Савов поставя срок от седем дни на Правителството или да разреши въпроса по дипломатически път и да извърши едновременно с това демобилизация, или да обяви война, защото армията не можела повече да чака. Впоследствие след хиляди кандърми срока е удължен на осем дни и е изпратено писмо до Руския император с молба да разреши въпроса в този срок, или България не отговаря за последствията. Николай Втори отхвърля ултимативния срок, но изявява готовност да извърши арбитраж едновременно на сръбско-българския и гръцко-българския спор (ловък начин да постави българите в неизгодно положение -двама срещу един), а Сазонов, външния министър на Русия, произнася знаменитите упреци към българския пълномощен министър Бобчев, затова че българите слушали Австрия и Русия нямала вече никакви задължения към България, като индиректно казва, че няма да спре Румъния от намеса.
А Савов през това време си е чакал осемте дена. Срока изтича на 17 юни, още на 14 юни е дадена директива номер 25 до Действащата армия за заемане изходно положение за война, а от 15-и сутринта почва да търси Данев, за да му напомни, че срока изтича след два дни. И като не го намира, отива при царя във Враня. Не е случайно и че заповедта за атаката на 4-а армия е трябвало да започне на 17-и в 3 сутринта, веднага след изтичането на 8-дневния срок... Савов си го е интересувал само срока. А най-нелепото е, че бунтовете във войската, предизвикали Савов да поставя тези срокове, вече са били затихнали. Всъщност от 8-9 юни нататък с редки изключения ( вече споменатия бунт в 9-а дивизия при Фердинанд срещу румънците и един опит на части от трета бригада на 4-а дивизия да си тръгнат за родните места и да спрат румънското настъпление в Добруджа), частите съхраняват примерна дисциплина. Нещо повече - някои от най-бунтуващите се части показват в боевете чудеса от героизъм, като например 22 Тракийски полк при Кота 650, Райчани и най-накрая при Калиманци. В напълно разнебитената, понесла грамадни загуби 7 дивизия, 22 полк остава като гръбнак на който се крепи цялата отбрана. Този полк тогава е имал забележителен командир - полковник, по-късно генерал Сава Савов.
Новобранците от Отделната бригада, които в края на май командира на 1-а армия е окачествявал като "срам за армията", само след месец в състава на 3-а армия ще се сражават геройски при Власина, Дрянова глава и Панджин гроб.
Героите от Караагачдере - 3-а бригада на 4-а дивизия, при вестта за румънското нахлуване в Добруджа се вдигат да си ходят от фронта, за да помогнат на близките си. Спрени са от своя командир - запасния генерал Церковски, който пред войнишкия строй плачейки казва : "Който иска да върви, да си върви. Даже ако искате всички си тръгвайте... Аз обаче ще остана. Ако трябва ще остана сам и ще браня България." Никой не напуска строя. Трета бригада ще спре сама атаките на цялата Дринска дивизия първи позив от 5 до 10 юли 1913...
28 Стремски полк, който е бил на път да бъде разформирован след бунта в него на 2 юни, в ранните часове на 21 юни 1913 година с фронтална и много кървава атака на нож превзема централната сръбска позиция при Криволак и взема близо 1500 пленници и 13 оръдия. Между убитите при тази атака е бил и прадядо ми- подпоручик Димитър Ангелов - командир на 11-рота.

[Parabellum]

. Между убитите при тази атака е бил и прадядо ми- подпоручик Димитър Ангелов - командир на 11-рота.

Вечна Слава на Героя!
Снимки нямаш ли да видим пра-дядо ти?

[Николай]

Вечна Слава на Героя!
Снимки нямаш ли да видим пра-дядо ти?

Имам една снимка, правена в началото на века, на която е с униформа на фелдфебел. За съжаление покрай безбройните местения се загуби сред камарата документи и скоро не съм я виждал. Ще я потърся наново..
За съжаление знам за него много малко. Бил е хасковлия и е започнал службата си в 10 Родопски полк. После служи като подофицер в 28 Стремски в Карлово и някъде 1912 се уволнява като подпоручик от запаса. При мобилизацията е бил назначен за младши офицер в 4 рота от 28 полк и за проявена храброст в боевете при Кърджали е награден с Кръст за храброст 4-та степен. При бунтовете през май 1913 г. командирът на 11-а рота от полка е отстранен от длъжност и прадядо ми е поел длъжността му. Ранен е смъртоносно при гореспоменатата атака и умира от раните си на следващия ден. Бях много горд, когато в официалното издание на ГЩ - "Войната между България и останалите балкански държави " том I (изд.1941 г.) видях на 3-4 места споменато името му...

[Николай]

Николай , имало ли е такова нещо - изпращане на парламентьори от наша страна след заповедта за прекратяване на атаката ? Ако е имало , каква е съдбата на въпросните парламентьори ?

Да, от всички дивизии и полкове са изпратени парламентьори до отсрещните сръбски части, съгласно заповедта на генерал Савов за прекратяване на военните действия. Съдбата им е различна в зависимост от това колко е било сериозно положението на сърбите в отделните сектори. В Тимошката дивизия Втори позив, притисната вече здраво при Криволак, нашия са го посрещнали усмихнато, с отворени обятия. На други места отношението е било съвсем различно. Парламентьора на 7 дивизия - поручик Списаревски е най-варваски разстрелян. Малък цитат от Карнегиевата анкета:

"Сърбите са виновни за още по-сериозни нарушения на конвенциите, отнасящи се до употребата на белия флаг. На 18 юни/1 юли българската армия получила заповед да спре офанзивата. В продължение на 40 минути българите преустановили огъня и няколко офицери били изпратени с бели знамена. Както знаем, това е била последната възможност да се избегне по-нататъшната война, тъй като правителството в София е отхвърлило заповедите, дадени от генерал Савов. Ние притежаваме разказите на тези, които са носили бели знамена. Те показват какъв е бил отговорът на сърбите на този опит да се спрат едва започналите враждебни действия. Поручик Божков бил арестуван. Очите му били превързани и той бил доведен най-напред пред полковия командир и след това пред командира на една дивизия. В нарушение на Конвенцията той бил уведомен, че е считан за военнопленник. След това бил заплашен, че на него се гледа като на шпионин. Случаят бил представен по този начин и на престолонаследника принц Александър, който отговорил, че отказва да преговаря с българите и отказва да приеме техни пратеници. Ако дотук той е действал в кръга на своите правомощия, то с обявяването на поручик Божков за пленник ги нарушава в две посоки: (1) Българите не са обявили война; (2) Престолонаследникът няма права да взима такива решения. Въпреки това поручик Божков бил изпратен като парламентьор до престолонаследника, който го обвинил, че е шпионин. На това той отговорил, че не е обичайно за шпионин да се явява с вързани очи. Единственият отговор на принц Александър бил да го блъсне грубо с ръка. Снимката на поручик Божков била публикувана в сръбския печат като снимка на български шпионин. Със собствените си очи той видял как един български селянин бил застреляй по заповед на престолонаследника, обвинил го в шпионаж. Самият поручик Божков бил изпратен да ходи пеш зад един конник, който получил заповед да го заведе до Скопие. Бил принуден да спи на улицата, докато придружаващите го били под покрив. При пътуването му до Белград бил обект на обиди и подигравки.

Друг носител на бяло знаме, запасният поручик Киселички (за чието хвърляне в затвора вече писахме), говори за същите изпитания. „Имахме два бели флага (с поручик Божков). Сърбите ни плениха и отново започнаха стрелба срещу нашите линии." Поручик Киселички видял как един български войник бил изхвърлен от носилката, която след това по заповед на престолонаследника била заета от сръбски войник. Той видял как българските пленници се ограбват без изключение. Той също бил обект на обиди и присмех. Комисията изслуша и трети свидетел, д-р Магнев, запасен офицер от 31 пехотен полк, който също бил носител на бял флаг и от него поискали да съобщи какви са неговите пълномощия. Магнев отговорил, че имал заповед не да води преговори, а само да осведоми сърбите за заповедта, получена от българските части за спиране на огъня. Сръбският подполковник Солович се опитал да му вземе револвера и патроните, но се отказал, когато Магнев заявил, че ако направи подобен опит, той ще си пръсне черепа. След това го изпратили в Генералния щаб, а стрелбата започнала наново. Опитали се да го изкарат „комитаджия". Префектът на Ниш се заклел, че го познал и че всъщност бил Стефан Йованович, родом от Велес. Макар че този опит не успял, сръбският полицай, който го водел в Белград, викал към тълпата при всяка спирка на влака: „Вижте го българския шпионин." И Магнев понесъл обиди, както всички останали.

Още по-сериозен е случаят с капитан Минков от Генералния щаб, който също бил изпратен при сърбите с бял флаг. Когато стигнал до сръбските линии, капитан Минков поискал да го заведат при сръбския командир. Този командир бил сравнително възрастен офицер, който го прекъснал и не му дал възможност да поясни за какво е дошъл. „Ние не се намираме в 1885 година. Вие можете да имате заповед да спрете враждебните действия, но ние имаме заповед да продължим и да стигнем до Кочане." С тези думи той ударил капитан Минков с нагайката си и казал: „Ти си мой пленник." Четирима войници хванали капитан Минков и докато се отдалечавали, командирът отново повторил заповедта. Свидетелят на тази сцена е българският подофицер Петко Иванов, който придружавал капитана. Той ни разказа за случилото се и макар че не разбрал какво точно са си разменили, той схванал общия смисъл, още повече че в този момент войниците започнали да стрелят и капитан Минков паднал на земята. Видял капитана проснат на земята да се гърчи още няколко минути; след това самият Петко Иванов бил отведен настрана. Трагедията на тази сцена се подсилва от обстоятелството, че в този момент българската армия била получила заповед да спре настъплението.
" - можете да намерите целия текст на http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/index.html

С тежката мисия от 10 Родопски полк е бил натоварен бъдещия писател Михаил Кремен. По-късно в книгата си "Брегалница" (единствената книга от нашата художествена литература заедно с "Холера" на Людмил Стоянов посветена изцяло на Междусъюзническата война) описва мисията си по следния начин:
"Кой ще иде парламентьор?

Мълчание. Обадих се аз. Имаше да се преживява нещо силно — въпросът тук беше за свършване на войната!

Но защо сърбите не спират да стрелят? Нима те нямат същото известие?

Приготвиха бял флаг: вързаха бяла кърпа на една дръжка от носилка. Полковият тръбач щеше да дойде с мен.

„На добър час! На добър час!" — чувах след себе си благопожелания.

Но тази история е твърде тъжна. Имаше нещо обидно в държането на сърбите.

Те ни обстрелваха отначало — напразно развявахме белия флаг няколко минути. Тръбачът отправяше пращящите звуци на своята тромпета към сръбските позиции — никой не искаше да чуе. Най-после трябваше да тръгнем. Чак когато изминахме двайсетина крачки, сърбите престанаха да ни стрелят.

Тръбачът на няколко места се спира да свири. Той правеше това тържествено, заставайки мирно, с прибрани нозе — тръбата подигната нависоко. Звуците се разливаха из доловете гръмко и резливо.

Посрещна ни висок сръбски офицер в кожени ръкавици, с окачен през шията бинокъл. Той беше учтив и прекалено любезен.

С вързани очи, водени от войници, ние трябваше да минаваме окопи, ями, по път и без път. Правехме заблуждаващи криволичания, катерехме се, слизахме.

Водеха ни към дружинния командир. Тук не знаеха нищо по това: те нямали никаква заповед за спиране на действията. И все към по-горните началници — до гене-рала. Този беше груб, надменен, подигравателен. Говореше отдалеч, без да подаде ръка — един гърлен, войнишко-заповеднически, суров глас. Той с насмешка посрещна новината. Искаше ми парламентьорски книжа — нямах. Казах му, че бях само предварително пратеният офицер — след малко ще пристигне и дивизионният парламентьор.

Генералът не искаше да вярва всичко това. Той предполагаше, че тук има някаква хитрост: чрез парламентьор да се узнае нещо за сръбското разположение. Но той се съгласи най-после да попита в армията по телефона.

В душата ми тегнеше обидата към България. Тая предизвикателна и горда самонадеяност! Те нямали известие и сякаш им беше по-добре, че го нямат. Нито един от офицерите, при които ме водиха, не прояви в гласа си радост от приятната вест.

„Не, няма никакво подобно известие и в армията — каза генералът студено, като се върна. — Ние ще продължим да стреляме; нашите врагове, които така из засада, без обявяване на война ни нападнаха, не заслужават друго. Или вие се уморихте? Или това е пак някаква хитрост? Ние ще стреляме — войната за нас едва започва! Кажете на вашите, че Сърбия не иска мир."

Трябваше да повторя съобщението от нашата дивизия за изпращане на специален парламентьор.

„Нека пратят. Но и това ще е без резултат. Война-та сега започва."
„Но как ще се приближи парламентьорът, когато вие ще стреляте?" — попитах аз.
„Ха, да не ни мислите за диваци! Ние знаем какво е парламентьор — не живеем в Азия! Ние не нападаме без предупреждение, но когато ни нападнат — знаем войнишки, честно да се защищаваме. Вървете да кажете на вашите, че Сърбия ще воюва и по-нататък, па бог каквото даде."

Тръгнах съкрушен. Доведоха ме до началното място, дето ми бяха превързали очите, отвързаха превръзката и ми посочиха нашите окопи."

http://www.kroraina.com/knigi/mk/index.htm

[Човек]

Благодаря за изчерпателният отговор.

[Гост]

Oт всички на Блканите, българските войници се държат най-културно и достойно, не само в ПСВ, но и във ВСВ.

[Пилот]

За разлика от политиците

[Гост]

Да-а. Макар че, българските политици са се отличавали от балканските си колеги само по некадърността си да преценят решителните моменти. По морал май са по-напред.

[HELLCAT]

Освен "Войната между България и другите балкански държави през 1913г", С., 1941г. и "Българското крушение 1913" на Георги Марков, каква друга литература бихте препоръчили по темата за Междусъюзническата война ?

[Николай]

Има една великолепна книга на о.з.генерал Атанас Христов, издадена през 1922 г., ако не се лъжа, но тя е истинска библиографска рядкост. В нея на около 240 страници достъчно подробно, но и много достъпно са изложени събитията във войната от военна гледна точка. Има много схеми, бойно разписание и т.н.
Хубава книга е и тази на Александър Ганчев -"Междусъюзническата война 1913", изд.1940. Тя е от поредицата "Войните през Третото българско царство" на същия автор.

[HELLCAT]

Силно благодаря !!! Надявам се, че ще ги намеря в Народната библиотека.

[HELLCAT]

Днес е 16 юни - 92 години от "престъпното безумие" на 16 юни 1913г.
Вечна памет на българските воини, оставили костите си по бойните полета на Междусъюзническата война !

[Николай]

Всъщност ако трябва да сме напълно точни, 92 години ще се навършат след 13 дни, защото по нов стил 16 е бил всъщност 29.
Самите телеграми 5596 и 5597, с която ген.Савов заповядва на 4 и 2 армии да атакуват сърбите и гърците, "без да се увличат в продължителен бой", са издадени около 19.00 ч.на 15 юни. На 16 (29) юни 1913 в 19.40 частите на 11 пехотна дивизия атакуват пристанището на Лефтера, а на 17 юни в 3.00 часа 4 армия започва атака по цялата линия.
В боевете на междусъюзническата война загиват 17 000 български войници и офицери, а други 30 000 са ранени. Загиват и хиляди мирни жители на Македония и Тракия, избити само защото са българи...
Вечна им памет!

[Parabellum]

Вечна Памет на героите!
Гложди ме една еретична мисъл. Понеже в Историята няма "Ако", но нека да предположим знаейки военният ни потенциал тогава, какво би се случило, ако Румъния не ни беше ударила в гръб?Я да порасъждаваме малко.Искате ли?
Да сложим ли Турция в това расъждение или да я оставим победена зад Мидия-Родосто?

[resavsky]

защо никой не вижда грешките на българските генерали през м.юни 1913 а обвиняват цар Фердинанд?Най голямата грешка е че се допуска разсредоточаване на силите на цели 5 армии.Целта е била просто сърбите да се изтлскат от безпорната зона а вместо това се приема точно обратния план - с удар с дълбок обхват от Видин през Ниш да се разгромят сърбите в Източна Македония???Това според мен е пълно разминаване между военни и политически цели на войната и е най меко казано недопустимо.Но кой го приема този план - царят или генералите?Естесвено генералите.Силите на българската армия се дислоцират именно според този план.Като капак на всичко когато на 16 юни атакуваме планът просто не се прилага а се тръгва на изтлескване със силите на две от армиите.В първите дни на войната /които ще се окажат най важните/ около 40 % от български войници бездействат.Никой досега не е доказал че Фердинанд е взимал чисто веонните решения.българските генерали може и да не са губили битка /доста е спорно/ но пък са 100 % виновни за загубата в тази война.