По-различните спомени за войната

[Стич]

Продължение на спомените на Брюхов

В Яш-Кишиневската операция за 15 дни аз със своя Т-34-85 лично поразих 9 танка.А един бой запомних много добре.Минахме Куша и излизаме към Леово на съединение с 3 УФ.Караме през царевица висока колкото танка-нищо не се вижда,само тук-таме има нещо като просеки или пътища през царевицата.Забелязах,че в края на една просека,засичайки ни се движи немски танк,после видяхме,че е "Пантера". Командвам :"Стоп! Прицел-дясно 30, танк 400." Съдейки по направлението на движение трябваше да се срещнем на следващата просека.Мерача пренесе оръдието в дясно и тръгнахме напред към следващата просека.Немеца явно също ни е видял и се придвижва към нас.Аз гледам в панорамата към мястото, от където трябва да се появи немския танк. И точно - появи се в ракурс 3/4.В тоя момент трябва да дадем изстрел.Защото дадеш ли на немеца да стреля,той даже и да пропусне първия път,по-добре напускай танка-втория гарантирано е в тебе.Те немците са такива.Крещя аз на мерача :"Танк!", а той не го вижда.А немеца вече наполовина се показва от царевицата.Не може да се чака-секундите летят.Хванах мерача за яката, той седи пред мен и го метнах на стелажите със снаряди от боекомплекта.Седнах на мерника,намерих целта и му забих един в борда.Танка пламна, избухна, от него никой не изскочи.И разбира се в този момент моя авторитет като командир скочи до неподозирани висоти.Ако не бях аз този танк щеше да стреля по нас и щеше да замине екипажа.А на мерача Николай Блинов колко му беше срамно...Аз ударих много танкове в Румъния и Унгария.Нощите са кратки, не са тъмни.приближаваме примерно канал и стоим.От другата страна минава път и по него се оттегля немска колона.На фона на небето виждам силуета на танк и стрелям по него.Един пламна.Следващия танк се натъкна на ударения и почна да търси как да го заобиколи.Опита се да се развърне на място и се освети, не успя да мине -с втория снаряд го унищожих.Преследването -това са леки боеве.През октомври 44г. в състава на челен отряд излязох на границата на Румъния и Унгария при гр. Батоня.Превзех переправа на р.Тиса и в продължение на денонощие я задържах до подхода на основните сили.Боя беше много тежък, немците се опитваха всячески да излязат от чувала.За този бой бях представен за Герой на Съветския съюз, но ми го дадоха чак през 1956г.След тази операция за първи път получих пари за унищожени танкове.Но, за да получиш пари трябва да докажеш,че ти си го унищожил,трябват очевидци.Имаше и специална комисия,която ако не я мързи, ходеше и проверяваше.Например-свалят самолет,летците си го припишат, зенитчиците също,пехотата- и тя.Идва командира на зенитчиците -"Василий Павлович, ти видя ли как падна самолета?" , "Видях.", "Е, ние го свалихме.Подпиши сега протокола като очевидец."И накрая излиза,че не един, а три-четири самолета са свалени.Като завърши войната ни заповядаха да направим равносметка на бойните действия по всички операции.Карти нарисувахме, комбрига направи съвещание и накрая началник-щаба прочете доклад за загубите на противника и нашите.Да преброим нашите загуби също е трудно.Колко танка са унищожени,колко са отремонтирани и се ремонтират, колко са в строя също не винаги се отчиташе точно.А загубите на противника по нашите донесения ги сметнахме спокойно.И тук началник-щаба казва :"Ако взема всички донесения на комбатите Брюхов, Саркисян, Отрещенков и Московченко то щяхме да сме завършили войната преди половин година, унищожавайки цялата немска армия.Затова аз техните данесения ги делях на две и тъй ги пращах в щаба на танковия корпус.Предполагам и там са ги делили на две и така са ги пращали в танковата армия.Тъй че,може и да има някаква достоверност накрая."А то как се пишеха донесения тогава - Настъпвахме там и там.Минахме толкова километра, на такъв фронт, излязохме на тоя рубеж.Унищожени толкова танка /тях ги брояхме добре,за тях пари плащаха/,а миномети,оръдия, пехота-кой да ти ги брои.Никой.Пишем там 50 човека.А пък като сме в отбрана -стреляш, стреляш.И накрая -пиши там две оръдия и миномет.Въобще с немците трудно се воюва.

[Shelenberg]

Ей Стич да не забравяш да превеждаш спомените. Това са много ценни спомени добре е да ги има и на български. Просто искам да ти намопня

[Док Холидей]

Шеленберг, не забравяй, че всеки е зает и това е просто хоби. Всеки прави и допринася когато има време. Казвам го не за друго, а защото днес за втори път напомняш на някой да свърши нещо.
Защо ти не помогнеш с някой огромен материал както например стич?

[Shelenberg]

Съжелявам ако на някой му досаждам, но имам такъв навик да напомням :shrug: Аз вече имам идеи за такива по-големи материали, но на този етап имам достъп до Интернет около 2 часа на седмица. Към края на април, началото на май месец ще бъда и в Египет, така че докато се докопам до материалите си и до повече време в Интернет (все пак нямам личен компютер) ще бъде около месец юни.

[Shelenberg]

Реших да довърша превода на стич, защото ми беше много интересен, а той свърши малко преди края и използвах моя познат, който ми преведе текста за "Seeloewe 1974" да ми довърши и този превод. Пък и така ще може да бъде вече завършен (и всеки да прочете края) и да се допълни и в сайта за Третия райх, където също се подвизава. Ако има някакви коментари и забележки към превода казвайте, за да коригирам не претендирам че е съвършен


Та ето го и него - Изобщо, с немците трудно се воюва. Аз нямах ненавист към тях, просто това беше противник, коготот трябваше да унищожавам. С пленниците не воювах, не ги застрелвах а ги пращах в тила. Например, имаше случй в Унгария, при Будапеща, на 25 или 26 12.1944 г. Моят батальо, който аз командвах от края на 44-та г., се откъсна от основните сили на бригадата с 20 км. и тръгна към Вертеш-Болгар*, прерязвайки пътя за Будапеща. Спряхме в горичка на една височина, а на около километър имаше населено място и път, по който вървеше колона на противника, преброихме 63 танка. Да влизам в бой с моите 15 танка беше безсмислено, затова се обадих и по-нататък авиацията ги разпарчатоса.

А пък ние останахме в тая горичка. Докато стояхме, срещу нас изкочиха трима немски свързочници, теглещи кабел. Хванахме ги, опитвахме се да приказваме с тях – никой не знае немски. Сложихме ги в една бомбена яма и сложихме автоматчик да ги пази. Гледам – по пътя идва “Опел-Адмирал” – хубава кола, явно с нея началници пътуват. Свърнаха от пътя и ние ги подгонихме. Механик-водачът ги настигна, аз изкочих от танка и стрелях по мотора с автомат. Колата спря. Офицерите в нея и шофьорът замръзнаха. Аз насочих към тях автомата и извиках “Вег”. Излизят четирима треперковци. Аз викам “горе ръцете”, те вдигат, но един от тях изведнъж побягна по хода на движение на колата. Аз хукнах след него, но той изведнъж се обърна и побягна към колата. Аха, мисля си, изплаши се. А той грабна от колата една чанта, и хукна в другата посока, към тяхната танкова колона.

Аз след него. Не брега стрелям – не уцелих. Втори ред – също не уцелих. Само в киното уцелват, а в живота – не. А особено бегом и с Шпагин. Трети ред, и автомата засеча. Аз започвам да дърпам затвора, а той разбра, че нещо е станало, обърна се извади парабела и стреля. Не улучи. Сега вече аз бягам от него към танка си, а той ме гони. Провървя ми, автомата се оправи, аз се обърнах и дадох един откос по него. Немецът като че ли се блъсна в стена и падна. Приближих се към него, прострелях го още един път за по-сигурно и взех чантата, часвоника и пистолета. Аз самият имах два пистолета един на колана и един в джоба, но не се сетих да ги извадя като засече автомата. В чантата имаше карти, както после се оказа, на контранастъплението на немците при Секешфехервар. Този епизод се описва в спомените на С.М.Щеменко “Генералният щаб през войната”. (Москва, Воениздат 1989 г.)

Закачихме колата на въже за танка, шофьорът го сложихме на волана, офицерите и тях, а немските свързочници и трима автоматчици ги качихме на руския танк и подкарахме към щаба.


“В полосата на настъпление на 3-ти украински фронт врагът също подготви контраудар, опиарайки се на укрепената линия Маргарита, но не пресметна времето и намеренията му бяха провалени в момента на съсредочаване на силите на контраударната групировка. Това се доказва от две карти на 2-ра танкова дивизия на немците, хванати на 22 12.1944г. в района на Секешфехервар от войските на 3-ти украински фронт. Тези карти много разказаха на опитниа щаб на Толбухин, който тогава доложи в ГЩ, че на едната карта е нанесена кодировка на много населени пунктове на наша територия на югоизток от Балатон. На другата е разположението на щабовете на 3-ти и 57-ми танкови корпуси, щабовете и частите на 1, 3, 6, 23 танкови дивизии и 130 танков полк от резерва на главното командване (РГК). Всичко това нагледно доказва, че немците се готвеха за активни действия на изток от Балатон. Както стана известно после.

Та ето на, убих тоя немец и никакво съжаление не изпитах, останалите 6, които не се съпротивляваха, не ги пипнах, а ги пратих в щаба. Врага си е враг, но никога просто така не стрелях. За това пленяване ми дадоха орден Суворов. Изика ме командира на корпуса ген. Говоруненко Пьотр Данилович. Седят той и Шелех, началник на политотдела. Командирът на корпуса се обърна и вика: “Гледай, Шелех, споланко, устата му жълти, а вече има Суворов. Аз такъв още нямам.” Вместо да ме похвали или зарадва, той го произнесе със съжаление и с упрек.

Връщам се към отношението към немците. През зимата на 45-та пленихме петима. Вечерта завършихме боя, спряхме да починем. Пристигнаха заместниците по политическата и по стопанската част на батальона, донесоха гориво, боеприпаси, седнахме на масата, извадихме вино. Заместника по стоп. част отиде да провери дали всички са нахранени и всичко наред ли е, танковете заредени ли са с гориво и боеприпаси. Връща се и казва: “всичко е наред’. Аз му казвам, там има 5 човека немци, в една яма, иди ги вземи. Той казва: “Ти луд ли си!” Разбрах, че нещо не е наред, но отидохме. Бях ги сложил в една бомбена яма с часови. Изясни се какво е станало. Той питал часовие тия какви са, и като разбрал че са немци, казал “фашисти” и ги застрелял. Аз като разбрах, че като му скочиш: “Кучи син мръсен, какво направи бе?! Ако искаш да стреляш, айде утре с мене в бой. Сядаш като пълнач (това е най-ниското в танка) при мене. Тогава ще стреляш колкото искаш!” Дойде замполитът, поседяхме и приказвахме. Трябва под съд да те дам за това.... Давай, заравй ямата и все едно, че не я е имало. И той сам, пред всички войници и офицери, ги зари. В атака нито веднъж не е ходил. Ще се прибере и ще го питам, уби ли поне един немец? И той ще каже – цели пет... Тиловакът си е тиловак. Аз така мисля, който в бой е ходил, той по пленници не стреля. Може да има и такива, но сред моите хора поне аз желаещи да разстрелват не видях.

Имаше друг случай, в Крайова, в Румъния, където ние спряхме за три дни. При нас в батальона имахме командир на танк лейтенант /това е необичайно, длъжността е войнишка/ Иванов, от Белгород. Възрастен мъж, 32-34 годишен, комунист, с висше агрономическо образование, до войната бил шеф на колхоз в Молдова. В неговото село имало румънци, които при отстъплението взели младежта със себе си, а комунистите и семействата им ги натикали в един сарак и го запалили.. Така загинало семейството му, жена и две деца. Когато разбра, все едно го бяха подменили с друг. Започна да отмъщава, в плен не взимаше никого, а когато някой се предаваше, не му пукаше и го застрелваше на място. Воюваше здраво, даже понякога мислех, че търси смъртта. И ето какво стана..... напиха се и с механика тръгнаха да търсят мацки. Беше септември, хубаво време.. Влизат в една къща, вътре старец и жена на около 25 год., с дете на 6 месеца, пият чай. Лейтенатът взел детето и го дал на рдоителите, а жената изпратил в стаята и казал на механика – “иди я изчукай, аз след тебе”. Оня влязъл, но 26-ти набор, най-вероятно не е имал работа с жена дотогава, започнал нещо да се боричка с нея и тя скочила през прозореца и побягнала. Иванов чул, хукнал след нея и стрелял след нея. Двамата не били обърнали внимание какво станало, и си тръгнали. Ако трябва да стреляш по бягащ човек, няма да улучиш, но така – един от куршумите я ударил право в сърцето. На другия ден идват родителите й с местнита власти в бригадата. А след около един ден органите ги намериха и ги арестуваха – СМЕРШ работеше много добре. Иванов веднага призна, че е стрелял, но не разбрал, че я е убил. Съдът беше на третия ден. На една поляна строиха цялата бригада, докараха кмета и майката и бащата на жената. Механикът плачеше с глас. Иванов му казваше, слушай, бъди мъж, все едно няма да те гръмнат, няма какво да ревеш. Ще те пратят в наказателен батальон, с кръв ще изкупиш и т.н. Когато съдът му даде последна дума, той все пак поиска снизхождение. Така и стана – дадоха му 25 години със замяна в наказателен батальон. Лейтенатът стана и каза: “Граждани съдии от военния съд, аз извърших престъпление и не искам никакви снизхождения”. Ей така просто и твърдо. Седна и седи и върти някаква тревичка из зъбите си. Обявиха присъдата – незабавен разстрел. Строявахме се 15-20 мин. Доведоха го при отрано изкопан гроб, бригадното “ВКР” (на руски “особост”), подполковник, казва на нашия особист, който стоеше в строя на бригадата – “Изпълнете присъдата”. Оня не мръдна от строя. “Това е заповед!” Оня пак не излиза. Тогава подполковникът го издърпа от строя, напсува го и го накара да извади пистолета си. Лейтенат Иванов си свали кепето, поклони се и каза само “Извинявайте, братлета”. Особистът му каза: “застани на колене и си наведи главата”, каза го тихо, но всички чуха. Той застана, като си пъхна кепето в колана. Особистът стреля в тила му, тялото му падна и взе та се тресе, много гадно беше. Полковникът извика: “Контролен, конгролен!”, но нашият тръгна нанякъде без да обръща внимание. Тогава полковникът стреля няколко пъти в убития и бутно още треперещото му тяло в ямата.
“Заравяй!” – заровиха я. “Свободни сте”. 15 мин. никой не мръдна. Така или иначе, уважаваха го много, знаеха за семейството му и т.н. ...

След тоя случай при нас никакви ексцесии с местното население нямаше.

Обаче венеричаски болести имаше много. И то в повечето случаи се заразяваха от нашите си. Например, един наш офицер отиде в командировка и къде там гепи заразата не знам, но се разболя. През 45 г. бяхам в отбрана под Балатон. Там от бригадата дойде красивата свързочничка Маша Решетова, която беше гадже на началник-щаба на батальона Саша Чещегоров – висок симпатичен момък, 23 набор. За случая му дадохме щабния автобус, той там сложи маса за двама и пр. Останлите отидохме да вечеряма. Вечерта дойде зам.командира на бригадата и пита за него. Като разбра къде е, вика: “Ще отида да проверя”. Влиза в рейса, после Саша разказва: “Аз скочих, др.майор, заповядайте, седнете. оня сяда. После ме прати да проверявам охраната и пр. и чувам машината тръгва и майорът отмъкна свързочничката в бригадата. След седмица имаме новина – Машка и майора ги пращат в болницата, разболели се.” Сашка чак се разскача от радост.

Имаше ли сериозни връзки? Разбира се. При нас идваха момичета, женеха се много направо на гронта. Макар че, пишат, че хубавите момичета си избираха офицери, и то по-старши, това е естествено. А сега? Същото, само че са сменени приоритетите. Едно време звездите на пагона играеха роля, а сега – парите. Тогава се харесваха момчета, чиито имена се говореха – герой, воюва и т.н. Аз още бях ротен, когато за мене говореха – Брюхов, Брюхов, Брюхов! В бригадата рядко се появявах, бях все със своите, та там не ме бяха виждали. Един ден отивам, вика ме командира на бригадата. Сред женския персонал на щаба се разучло, че ще идвам, а аз ида с танка, в гащиризона – маймуна с шлемофон. Питат къде съм, показват ме – пълно разочарование...
Много момичета си отидоха бремени. Навсякъде, и на най-високо ниво беше разпространено фактическото съжителство. Командира на бригадата живееще с лекарка, началника на политотдела – със секретарката си. Останалите както намерят, но насилие нямаше никакво, не.
Въобще аз към жените съм имал винаги най-трогателно отношение. Имам 5 сестри, винаги съм ги пазел, затова и към жените бях много внимателен винаги. Ми че на тях им е по-трудно сто пъти. Особено ми беше неприятно за медицинските сестри. Те на танковете се возеха, ранени теглеха от бойното поле, и получаваха най-много медали “За бойни заслуги”, 1, 2, 3 степен. И то тези, които бяха по-близко до началството. Смееха се, че го получила за “полови заслуги”. Рядко имаше такива, които имаха Червена звезда. А след войната как се отнасяха към тях!? Представи си – у нас в бригадата 1200 човека личен състав. Всички мъже, всички млади, всички ги удря хормона. А момичета на цялата бригада 16. Един не й харесва, втори не й харесва, но все някой й харесва. И стават гаджета, а после и почват да живеят заедно. Останалите завиждат и почват да приказват, тази е такава, тази е онакава. Много добри момичета ги одумаха.
Войната я свърших в Австрия. Личната ми сметка кава е? Загубих девет танка, изгорих 28 немски, наистина, “платиха” ми само за 9, но не там е работата.

[Shelenberg]

Ето още един превод от този сайт, но този път на пехотинец. Ето и линка - http://www.iremember.ru/content/view/57/2/lang,ru
Да се надявам по нататък моя познат да преведе и други спомени. Иначе пак напомням на Док Холидей или Айзенхерц да добавят предишния превод (по точно неговия завършек) за спомените на танкиста в сайта за Третия райх, да могат все пак хората да видят края на неговите спомени

А ето сега и спомените на пехотинеца:

Г.К.Как войната влезе във Вашия дом?

Е.Г.Роден съм през 1921 г. в гр.Витебск. Баща ми до революциятра е бил член на бойната организация на есерите. След 1917 г. той се отказал от каквато и да е политика, работеше като обикновен служащ. През есента на 1937 г. го арестуваха и само седмица, след втория разпит, беше осъден от Особеното съвещание на разстрел. Присъдата беше изпълнена през 1938 г. За това аз узнах съвсем наскоро, а тогава получихме стандартно писмо – осъден на 10 г. без право на кореспонденция. Така за 1 час от комсомолец-патриот станах син на враг на народа. За да си представите мащаба на репресиите ще ви дам един пример – от 30 мои съученици, у 8 беше арестуван единият родител, а у един - и майка му, и баща му. Добре, че поне нашето семейство не беше изселено, мен даже не ме изключиха от училище. Завърших 10 клас и работих като инструктор в техническото училище към двореца на пионерите. Дойде време да ме вземат войник, но не ме взеха, само ме зачислиха в запаса втора категория. Това значеше, че даже във война не бива да ми дават оръжие. Аз още не осъзнавах докрай, че съветската власт ми няма доверие и наивно подадох документи за постъпване във висшето военно-морско училище. Помня само, че как военният комендант тъжно поклати глава, и без да казва нищо, ми прие заявлението. Накратко, в началото на войната всичките ми приятели служеха, а аз работех и учех в първи курс на физическия факултет на Витебския педагогически институт. Когато обявиха войната, веднага се явих във военното окръжие. Казаха ми – чакай повиквателна, няма да те забравим.
От студентите в института беше сформиран изтребителен батальоб, въоръжиха ни със стари белгийски винтовки без щикове и ни пратиха да патрулираме из улиците. Вече след няколко седмици ни взеха пушките, разформироваха батальона, а на 3 юли чухме знаменитото обръщение на Сталин: “Братя и сестри, победата ще бъде наша” и за пръв път разбрахме сериозността на нашето положение, разбирайки, че войната ще е дълга и тежка. През града ни минаваха бежанци, но никой не даваше заповед за евакуация. На 8 юли доведох на гарата майка ми, малката ми сестра и братът ми – инвалид. На перона стоеше пътнически влак, ограден с въоръжение червеноармейци, а в гарата чакаха да се качат семействата на командирите от Червената армия. Всички тези семейства ги качиха във вагоните, никого другиго не пуснаха вътре. Дойде отнякъде непознат майор, каза да го следваме, преведе ни през охраната и буквално натика роднините ми вътре. Последното, което каза беше: “не напускайте влака при никакви обстоятелства”. Не знам името на този човек, но той спаси роднините ми от неминуема смърт. Майка ми, до края на живота си се молеше за този човек. Върнах се от гарата, платих наема и тока, дадох книгите в библиотеката. Събрах каквото имаше из къщи и пак отидох във военното окръжие. А там няма никой, всички работници бяха изчезнали. На стената висеше само една самотна картина «Ворошилов и Горьки в стрелбището на ЦДКА» и вятърът гонеше бумагите. Отидох в щаба на 27-ма Омска червенознамена дивизя във Витебск. Празно. А на следващия ден немците няколко пъти бомбардираха града. Тогава за пръв път видях убити жени и деца, на главната улица. Навсякъде в града имаше пожари а на другия край на Двина, през моста, идваха немски танкове. Гърмяха взривове, някой взриви моста и електростанцията. На централните улици зееха разбитите врати на магазините. По едно време чух копита. На каручки в града влизаше обоз от селняки, мародери, най-вече жени. На лицата им смес от смут и хазарт.
Нямаше никаква отбрана. Само на едно кръстовище видях картечница Максим и един ст.лейтенат, преподавател по военно дело в нашия институт. Той викаше: “Нищо, нищо. Сега ще им дам да се разберат на тия гадове!” До него стоеше млад червеноармеец, в още неомачкано ново оборудване и гледаше лейтенатна с умоляващ поглед. С картечница срещу танкове... До войната във Витебск живееха 170 000 души. А когато нашите войски през 1944 го освободиха, имаше съвсем малко хора.

Г.К.Какво помните от пътищата на отстъплението?

Е.Г.Най-страшното е, че към фронта вървяха хиляди мъже в цивилни дрехи. Не, те не търсеха военните, това бяха преоблечени дезертьори, които си отиваха по къщите. Никой нищо не криеше. Ставаше гадно на душата от гледката на такова масово предателство. Как тълпите бежанци вървяха под немските бомби е разказвано много. Около пътищата лежаха телата на загиналите, никой не ги погребваше. Понякога се стигаше до театър на абсурда. По единия път се шляем ние, а заедно с нас върви немска танкова колона. Танковете накачени с немски пехотинци, войниците ни сочат и ламотят нещо. Когато стана ясно, че сме в пълно обкръжение, много се върнаха назад. Аз вървях по пътя с двама комсомолци от Гродно, но те не издържаха лишенията и се върнаха обратно. Над главите ни немците хвърляха листовки – Москва падна, Червената армия е разбита, убивайте евреите и комунистите и т.н. Много повярваха. Срещнах еврейско семейство, което се връщаше във Витебск. Майка, баща и трима сина. Най-големият момче на около 17 год. Навих техните да го пуснат с мене. Срещнах го след войната, воювал, няколко пъти ранен, целите му гърди в ордени. Питах за техните – всичките роднини били разстреляни в гетото.
Нямахме ядене. Ядяхме ягоди, а в селата разни хора ни даваха по малко хляб. Обувките ми се скъсаха, ходех бос. Един сърдечноболен дядо в едно село ми даде едни лапти (обувки от кората на дърво). Излязохме при своите в района на Ярцево, там нямаше ясна линия на фронта. На гарата се разтоварваше добре екипирана и въоръжена дивизия, от Далечния изток. Това правеше внушително впечатление. Изпитвах усещане, близко до потреса. Започнахме да искаме да ни зачислят. Докараха ни при шефа на особения отдел. Разказах за мене всичко честно. А старият особист ми казва – “Върви, моето момче, имаш време да воюваш”. Ей така в лапти се дотътрих до Москва, до роднини, и отидох във военкомата. Всичките командири се скупчиха около мене и искаха да разкажа какво съм видял. Показвам на картата, къде съм излязъл от обкръжение, какво става по пътищата. Веднага се намери “добра душа” и позвъни, където трябва. След половин час дойде “Емка” с двама сътрудници на НКВД и ме закараха в своята част. Там преразказах всичко. Тези чекисти се оказаха свестни. Пуснаха ме, като ме посъветваха на никого нищо да не казвам и ми дадоха адреса на Московския педагогически институт. А можеха просто да ме турят до стената с формулировката – за пораженчески настроения и вражеска пропаганда. /да, ама във военно време иначе развихрилата се власт се усеща, че не може така да избива хората си/.

Отидох в института при директора Котляров. ТОй нареди да ме запишат във втори курс и даже ме настани в общежитие. Скоро ни изместиха, а сградата я дадоха на Специалния диверсионен отряд, който се формираше. Там имаше много добри момчета, почнаха да ме викат при тях в отряда. Спецовете пак беседваха с мене, но в отряда взимаха само такива, които нямат роднини в окупираните територии. Аз не можех да посоча адрес на нашите, защото не ги знаех къде са. Диверсант-партизанин не станах, казаха да чакам, като трябва, ще ме вземат. Взеха ме през есента на 1942 г.

Г.К.Как изглеждаше Москва през есента на 1941?

Е.Г.През септември тръгнаха слухове, че фронта е пробит а Сталин и правителството избягали. Казаха, че Левитан (говорител по радиото) веднъж вместо “Говори Москва” казал “Говори Куйбишев” (гр.Самара, където се смятало, че СССР има резревна столица). Началството на много предприятия натоварило семействата си на камиони и напуснало столицата. И тогава се започна…. Гражданите се втурнаха да грабят магазините и складовете. Вървиш по улицата, а навсякъде зачервени пияни физиономие, накичени с колбаси и с пакети стоки под мищниците. Но най-ме поразиха опашките пред женските фризьорски салони!.... Чакаха немците..
Цялата територия в радиус от няколко км. около Казанската и Курската гара бяха пълни с викащи и плачещи хора, дива паника, много гледаха да напуснат града на всяка цена. Помня как по щосето на ентусиастите единствения път към Муром и Владимир, мълчаливо вървяха десетки хиляди хора. Но около 16-ти октомври властите се свестиха и въведоха ред в града. На улиците се появиха усилени патрули. В града се формираха доброволчески комунистически дивизии. На среща със своята горчива и трагична съдба вървяха отряди от граждани, въоръжени със стари винтовки и ловни пушки. Вървяха възрастни хора, 17 годишни момчета и много мъже с интелигентен вид и очила (до войната очилати в армията не взимаха).

Г.К.Как започна вашия армейски път?

Е.Г.Взеха ме на 2-ри май 1942 г. Щом влязох в стаята, където беше военната комисия, председателя, разпознавайки по лицето ми семитските черти, веднага взе да пита: “Студент ли си? В кой факултет? Къде искаш – танкист или в артилерията”. Сред народа имаше мнение, че евреите всички като минимум са завършили гимназия.. без да чака отговорите ми, шефа каза: “отиваш танкист”. От военните окръжия изискваха да пращат там, където имаше по-сложна техника, образовани хора. А те не бяха толкова много. Например в стрелковите дивизии беше рядкост да видиш войник или офицер, завършил ВУЗ до войната. Най-много полкови лекар-евреин, или инженер на полка. Пратиха ме в Казан, в 24 учебен запасен танков полк. Готвеха ме за стрелец – радист. Занимавахме се с подготовк за бой с танкове “Валънтайн”. Всички танкове бяха в мръсножълт цвят, явно са били за пустинята. Още мразя да си спомням танковата картечница марка БРЕН. Тежеше 20 кг. и при напускане на танка аз трябваше да я взимам и да я влача надалеч, имитирайка атака в пеши строй… Една седмица преди да ме пратят на фронта, дойде комисаря на полка и каза: “Избират те комсомолски секретар, след 2 часа има митинг, готви се да правиш обръщение към бойците”. Аз честно му казвам: “Баща ми е осъден като враг на народа”. Лицето му пребеля, той се отдалечи мълчаливо. След един час ме извикаха, прочетоха заповед за отчисляването ми от полка и ми дадоха направление за запасния стрелкови полк в село Суслонгер, Марийска ССР. Много си спомнят това място с тъга и злоба. Десетки дълги землянки, по една на рота, 2 етажни нарове, вместо постелки сено. Наоколо заспал лес. Изобилие от зли комари. Народа в полка почти неграмотен и див., събран от горите и от дълбоката провинция. Цялата бойна подготовка се заключаваше в маршировка на плаца с дървени пръчки в ръце!!! Нямаше винтовки. На ден даваха 600 гр. лепкава маса с наименование “хляб”. През супата на обяд се виждаше дъното на чинията, направо я пиехме. Дойде командира на батальона, възрастен запасняк. Предложи ми да остана в батальона щатен писар, каза, че до края на войната няма да мръднем двамата оттам. Аз отказах и на 9-тия ден заминах с маршовата рота на фронта.

Г.К.На кой фронт попаднахте, къде приехте бойното си кръщение?

Е.Г.Попаднах под Сталинград, в донските степи. Помните ли филма “Те се сражаваха за Родината?” Тежко време за цялата страна и за армията. Нашия 594 стрелкови полк на 207 стрелкова дивизия зае отбрана на северозапад от Сталинград. Боевете бяха толкова кръвопролитни, че сслед една седмица на първата линия не вярвах, че съм жив и не съм ранен! Правейки “главозамайваща кариера” на третия ден бях командир на отделение, в което останаха 4 боеца заедно с мен. Останалите 7 души ги извадиха от строя още в първите боеве. А след няколко седмици вече бях сержант и приех взвод. Понякога беше така тежко, че смъртта беше избавление. Това не са празни думи. Бомбардираха ни почти 24 часа, хората не издържаха на напрежението и полудяваха. Бомбардировка по площадите (или “бомбен килим”??) ….. Много пъти ми се е случвало да съм под бомбардировка. На т.нар. “Мисуски фронт”, на Самборските височини, на Матвеев Курган, на Саур-могила, в Дмитровка, наречена поради жестоките боеве “малък Сталинград” и на други места… Но това, което се наложи да изпитам в донските степи!!! Няма по лошо нещо от касетното бомбардиране. Двуметров цицлиндър се разтваря и десятки малки бомби падат надолу. Небето не се вижда. Ако няма някакво укритие – пиши се бегал. Бомбата, която пуснат над тебе ще те подмине, но тази, която я пуснат надалеч от тебе – тя е твоя. … Изтощителния вой на падащите бомби, просто е нетърпим. Лежиш и се молиш: “Господи, ако ще ме убиват, нека поне е бързо, без мъки…… Ще ви разкажа просто за един боен ден от лятото на 42-ра. Заехме отбрана около разезд номер 564. На пътя стоеше ешелон изгорели танкове Т-34. Никой не знаеше, каква трагедия се е разиграла тука и как е загинал този ешелон. На сутринта търгнахме в атака, и – просто фантастика за 1942 г., при подръжката на “Катюши”. Отвхърлихме немците на километър, работата дойде до щикова атака. Осколка ме уцели в лицето, а аз разгорещен в боя не устеих отде капе кръв по винтовката ми. Остатъците от ротата ми ги отведоха назад, в резерв на командира на полка. Един наш танк скъса жицата и останахме без свръзка. Изпратихме двама свързочника, никой не се върна. Командира на полка Худолей ми заповяда “Комсомолец, давай личен пример, напред”. Много не можеха да ми научат фамилията и ми викаха “Комсомол”, защото по това време бях комсомолски секретар на ротата. Изпълзях до ударения танк, гледам – двамата свързочници лежат убити. Работа на немски снайпер. А се вдигнах малко – изстрел! Куршумът удари тялото на вече гръмнатия свързочник. Лежа зад него, не мога да мръдна, снайпера ще ме убие веднаа. Стиснах жицата със зуби – има връзка! Наблизо запълзя комисарят на полка Динин, отивайки към батальона. Това беше вече възрастен човек, който, бидейки комисар на медицински батальон, сам поискал да иде в стрелковия полк. Сърцето му на патриот и съвестта не му позволили да стои в тила. В атака ходеше наравно с всички с винтовка. Виждайки ме, той ми махна, и в същата секунда снайпера го уцели право в сърцето. Разбрах, че ако дълго стоя тука, немецът ще ме очисти. Точно тогава започна движение на предната линия, аз свързах жиците, и в шумотевицата скочих и притичах до нашите окопи. Стигнах на НП-то на батальона, а по телефона вече бяха отдали заповед “сержант Голбрайх се назначава за комисар на батальона.” Поисках да ям, дадоха ми цяло богатство – макарони с месо. Започна артилерийско-минометен обстрел, аз с тялото си закрих канчето, да не се праши. Наблизо имаше окоп на артилерийски наблюдатели, викат ми – пълзи към нас. Няколко секудни се замотах, после запълзях, а в това време в окопа – пряко попадение. Държахме се цялата нощ, отбихме три атаки. Вечерта беше празна, докараха вода. На всеки наляха по половин канче чай. Ако искаш пий, ако искаш си мий ръцете от чуждата кръв. Много страдахме от жаждата…. Знаете ли какво най-много съм запомнил от този ден. Стои наш ударен танк, отвътре нещо гори и се взривява. Войник, съдейки по външността му, явно от Средна Азия, идва до танка с канче каша, закачено на щика му и с чисто източна невъзмутимост си топли канчето на горящия танк…Живота продължава…. Обикновен фронтови сталинградски ден през август 1942 год…

Г.К.Много пъти сте вдигали войници с личен пример. Какво изпитва човек в тази минута?

Е.Г.Да вдигнеш бойците в атака…..Трябва да излезеш пръв, когато естественото желание е да се заровиш по-дълбоко, да гризеш земята и да я риеш с нокти, само и само да се слееш с нея, да се разтвориш, да станеш невидим и незабележим. Да изскочиш, когато смъртта жадно те търси именно тебе, за да те убие задължително, и то добре е, ако е веднага. Да се изправиш в цял ръст под огъня, когато другарите ти още лежат, притиснали се към топлата земя и ще лежат там цяла вечност, още няколко секунди… По някой път гледаш небето и си казваш - за последен път го виждам…. Не е леко да се вдигнеш първи, но ТРЯБВА! Има клетва, за която в тоя момент никой не се сеща, има заповед, има дълг!

Г.К. ВАШАТА ДИВИЗИЯ ПОЧТИ ИЗЦЯЛО Е ЗАГИНАЛА В БОЕВЕТЕ В АВГУСТ – ОКТОМВРИ 1942 ГОД. ЧЕТОХ СПОМЕНИТЕ НА БИВШИЯ ПРЕВОДАЧ, А ПОСЛЕ ЗАМЕСТНИК НАЧАЛНИК НА РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВАШИЯ ПОЛК ИВАН КРУЖКО. ТОЙ ПИШЕ, ЧЕ ВЪВ ВАШИЯ БАТАЛЬОН СА ОСТАНАЛИ 11 „АКТИВНИ ЩИКОВЕ”. НИМА ЗАГУБИТЕ БЯХА ТАКИВА ГОЛЕМИ?

Е.Г. РАБОТАТА СТИГНА ДОТАМ, ЧЕ ПОЛКА СЕ КОМАДВАШЕ ОТ ЛЕЙТЕНАНТ, А ДИВИЗИЯТА ОТ ПОДПОЛКОВНИК. ЗАГУБИТЕ БЯХА СТРАШНИ, В БАТАЛЬОН ОСТАВАШЕ ЕДИН ОФИЦЕР. ПРАТИХА ПОПЪЛНЕНИЕ, КАТО ЦЯЛО ОТ СРЕДНА АЗИЯ. ТУК СЕ ПОЯВИ ЕДНА ПОПУЛЯРНА, НО НЕ МНОГО УДАЧНА СПОРЕД МЕН ШЕГА. КОМАНДИР НА РОТА ИСКА ДА ДАДЕ ОБЯВА В ДИВИЗИОННАТА МНОГОТИРАЖКА . ТЕКСТЪТ Е: „СМЕНЯМ 10 УЗБЕКА ЗА ЕДИН РУСНАК”. ПОЛОВИНАТА БОЙЦИ НЕ РАЗБИРАХА РУСКИ. ОБЕЗКЪРВЕНАТА ДИВИЗИЯ Я РАЗФОРМИРОВАХА, САМО ЗАПАЗИХА ЩАБА А НАС НИ ДАДОХА ЗА УСИЛВАНЕ НА СЪСЕДНИТЕ ЧАСТИ. НА 19 НОЕМВРИ ВЕЧЕ АЗ ФОРСИРАХ ДОН В РАЙОНА НА ХУТОРА КЛЕТСКИЙ, УЧАСТВАЙКИ В ЗНАМЕНИТОТО НАСТЪПЛЕНИЕ, СЛОЖИЛО НАЧАЛОТО НА КРАЯ НА АРМИЯТА НА ПАУЛУС В СТАЛИНГРАД.
МНОГО ТЕЖКИ БОЕВЕ ИМАШЕ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ, КОГАТО ТАНКОВЕТЕ НА МАНЩАЙН ИЗЛИЗАЙКИ ОТ ОБКРЪЖЕНИЕ ПРОБИХА ОТБРАНАТА НА НАШАТА ДИВИЗИЯ ПО ВЪНШНОТО ОГРАЖДЕНИЕ НА ПРЪСТЕНА НА ОБКРЪЖЕНИЕТО. Е ТОГАВА МИ СЕ НАЛОЖИ С ВРЪЗКА ГРАНАТИ ДА ПЪЛЗЯ ПО КЪРВАВИЯ СНЯГ! ПРИКРИВАХМЕ ЩАБА НА ПОЛКА, АМА ЩАБА ПОБЯГНА БЕЗ ДА НИ ПРЕДУПРЕДИ ЗА ЗАПОВЕДТА ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ. НАС НИ ЗАТИСНАХА С ТАНКОВЕ, ОТСТЪПВАМЕ ПО ГОЛЯМО СНЕЖНО ПОЛЕ. ЕДИНИЦИ ДОТИЧАХА ДО КРАЯ НА ПОЛЕТО, А ТАМ СТОЯТ НАШИ ОРЪДИЯ. НИЕ СЕ НАХВЪРЛИХМЕ ВЪРХУ ТЯХ: „МАМКА ВИ, ЗАЩО НЕ СТРЕЛЯТЕ?!” А ТО ТЕ ИМАЛИ ПО 3 СНАРЯДА НА ОРЪДИЕ И ЗАПОВЕД ДА СТРЕЛЯТ САМО С ПРАВО МЕРЕНЕ. НЕМЦИТЕ НИ ПОДМИНАХА, И ПРЕЗ НОЩТА ОСТАНАХ С ГРУПА ОТ 10 БОЙЦИ. ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ ИМАХ ВЕЧЕ ЕДИН „КУБАР” /КУБЧЕ, РОМБЧЕ/. ВОЙНИЦИТЕ КАЗАХА; „ДАВАЙ, МЛАДШИ ЛЕЙТЕНАНТ, КОМАНДВАЙ, ВОДИ НИ КЪМ НАШИТЕ”. АЗ ИМАХ АВТОМАТ, А ОСТАНАЛИТЕ САМО ВИНТОВКИ И НИТО ЕДНА ГРАНАТА. НАБЛИЗО ПЪТ И ПО НЕЯ ИМАШЕ МНОГО ИНТЕНЗИВНО ДВИЖЕНИЕ НА ВОЕННА ТЕХНИКА. А ПО ПОЛЕТО, КЪДЕТО НИЕ ЛЕЖИМ, ХОДЯТ НЕМЦИ. РАЗБИРАМЕ, ЧЕ ТОВА Е ИЛИ СМЪРТ ИЛИ ПЛЕН. РАЗМЕНИХМЕ СИ АДРЕСИТЕ И СЕ РАЗБРАХМЕ, ЧЕ АКО НЯКОЙ ОЖИВЕЕ, ДА СЪОБЩИ НА БЛИЗКИТЕ ЗА СЪДБАТА НИ.
РУСКИТЕ МОМЧЕТА СЕ ОТНАСЯХА КЪМ ПЛЕНА ПО-НОРМАЛНО, КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, ВОЙНА Е. НО АЗ, ЕВРЕИН, НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ДАВАМ В ПЛЕН! НЕ МИ СЕ ИСКА ДА СЕ ЗАСТРЕЛВАМ, ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ. ГОВОРЯ НА ВОЙНИЦИТЕ: „МОМЧЕТА, АКО НИ ХВАНАТ, НЕ МЕ ИЗДАВАЙТЕ, ЧЕ СЪМ ЕВРЕИН.” В ОТГОВОР – МЪЛЧАНИЕ. ДОБРЕ, ВИКАМ СИ, АКО ЩЕ СЕ МРЕ, ПОНЕ ДА Е ДОСТОЙНО И С ОРЪЖИЕ. ЛЕЖИМ В СНЕГА, ПРАВИМ СЕ НА УМРЕЛИ. МИНАХА БЛИЗО ДВАМА НЕМСКИ СВЪРЗОЧНИКА, НИЩО НЕ ВИДЯХА. СТУД МИНУС 30 ГР., НИЕ В ШИНЕЛИ И ВАТЕНКИ, ДЪЛГО НЕ БИВА ДА СТОИМ НА СНЕГА, ЩЕ ЗАМРЪЗНЕМ. ГЛЕДАМ, КЪМ НАС ИДЕ ЗДРАВ ТАКЪВ НЕМЕЦ, ТАРАШИ ДЖОБОВЕТЕ НА УБИТИТЕ. СЕРЖАНТА, КОЙТО ЛЕЖИ ДО МЕНЕ, ПОКАЗВА СЪС ЗНАЦИ – „ДА ГО ХВАНЕМ ЖИВ”. НЕМЕЦЪТ СЕ ПРИБЛИЖИ И НА МОЯ ДРУГАР НЕ МУ ИЗДЪРЖАХА НЕРВИТЕ И ГО ГРЪМНА В УПОР. ВЕДНАГА ОТ ПЪТЯ КЪМ НАС ЗАПОЧНАХА ДА СТРЕЛЯТ С КАРТЕЧНИЦА, ОТ „РАКЕТНИЦА”. ПОБЯГНАХМЕ ТАКА, КАКТО НА ОЛИМПИЙСКИ РЕКОРДЬОРИ НЕ БИ ИМ СЕ ПРИСЪНИЛО, ОТДЕ СЕ ВЗЕХА ТОЛКОВА СИЛИ... БЯГАМЕ ДО НЯКАКВО СЕЛО, НАСРЕЩА ЧОВЕК В БЯЛ ХАЛАТ. АЗ ГО ПОВАЛИХ И ПОЧНАХ ДА ГО ДУША И ИЗВЕДНЪЖ ГЛЕДАМ, НА ШАПКАТА МУ ЗВЕЗДИЧКА.. ЕДВА МОЖАХ ДА СИ ПУСНА РЪЦЕТЕ, БОЙЦИТЕ МЕ ДРЪПНАХА ОТ НЕГО. ОКАЗА СЕ, ЧЕ СМЕ СТИГНАЛИ НАШИТЕ. ...

Г.К. ПРЕЗ 1943 ГОД. СТЕ КОМАНДВАЛИ РОТА В 999 СТРЕЛКОВИ ПОЛК. КЪРВАВИТЕ БОЕВЕ НА ФРОНТА „МИУС”, ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА ДОНБАС... НО ВИЕ НЕ СТЕ ЗАВЪРШВАЛИ ПЕХОТНО УЧИЛИЩЕ И ДАЖЕ ПОЛКОВА ШКОЛА. ТРУДНО ЛИ СЕ КОМАДВА РОТА БЕЗ ПОДГОТОВКА?

Е.Г. НЕ СМЯТАМ, ЧЕ БЯХ ИДЕАЛНИЯ РОТЕН КОМАНДИР. НО СЛЕД ЕДНА ГОДИНА НА ПЪРВА ЛИНИЯ, СЛЕД КАТО КОМАНДВАХ СТРЕЛКОВИ ВЗОД, ЗАПОВЕДТА ДА ПОЕМА РОТАТА ПРИЕХ БЕЗ ОСОБЕН СТРАХ. ОЩЕ ПОВЕЧЕ, ЧЕ В РОТАТА, ЗАРАДИ ПОСТОЯННИТЕ ЗАГУБИ НИКОГА НЯМАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ 40 ДУШИ. А И ЖИВОТЪТ НА РОТНИЯ НА ФРОНТА Е МНОГО КРАТЪК. НА МЕНЕ МИ ПРОВЪРВЯ, ЧЕ ИЗКАРАХ НЯКОЛКОЛ МЕСЕЦА БЕЗ ДА МЕ ИЗВАДЯТОТ СТРОЯ. ПОЛКОВИЙ «РЕКОРД». А ПОСЛЕ – СИЛНА КОНТУЗИЯ, ЛЕЖАХ В БОЛНИЦАТА НА ГР.ШАХТА, ПОСЛЕ В ДОБАВКА МЕ ХВАНА И ТИФ.... ДЪЛГА ИСТОРИЯ.. ВЪРНАХ СЕ НА ФРОНТА И ПОПАДНАХ ВЕЧЕ В 844-ТИ СТР.ПОЛК НА 267 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ.

Г.К.КАКВО ЗАПОМНИХТЕ ОТ МИУС-ФРОНТА? СЪДЕЙКИ ПО МЕМОАРНАТА ЛИТЕРАТУРА, ТАМ Е БИЛА ИСТИНСКА КЛАННИЦА?

Е.Г. – БОЕВЕТЕ ТАМ БЯХА СТРАШНО ТЕЖКИ, НО АЗ ИСКАМ ДА ВИ КАЖА ДРУГО – НА МИУСКИЯ ФРОНТ КОМАНДВАХ ТРЕТА СТРЕЛКОВА РОТА. ПЪРВИ И МОЖЕ БИ ЕДИНСТВЕН ПЪТ В ТАЗИ ВОЙНА ПРИРОДАТА НАПРАВИ ИЗКЛЮЧЕНИЕ И НА ТОВА МЯСТО НА РЕКАТА ЛЕВИЯ БРЯГ БЕШЕ ПО-ВИСОК ОТ ДЕСНИЯ НА КОЙТО БЯХА НЕМЦИТЕ И НАДВИСВАШЕ НАД НЕГО. НАШИТЕ КАРТЕЧАРИ ПОСТОЯННО ДЪРЖАХА НЕМЦИТЕ НА ПРИЦЕЛ. В ОТГОВОР, ВРАГЪТ ЩЕДРО НИ БОМБАРДИРАШЕ И НИ ЗАСИПВАШЕ С МИНИ И СНАРЯДИ. ЗАГУБИТЕ, ПОНЕ ЗА ОТБРАНА БЯХА ТВЪРДЕ ВИСОКИ И НЕПРЕКЪСНАТО ИСКАХМЕ ПОПЪЛНЕНИЯ. КОМАНДИРА НА ПОЛКА РУГАЕШЕ: „ДАВАТЕ МИ „СТРОЕВКА „ ЗА ЦЯЛА РОТА, А ДА ВОЮЯВА НЯМА КОЙ!” НО ОБЕЩА ДА ПРАТИ НЯКОЛКО ЧОВЕКА. „СТРОЕВКАТА” Е ЕЖЕДНЕВНА ЗАПИСКА ЗА НАЛИЧИЕТО И УБИТИЯ ЛИЧЕН СЪСТАВ И КОНЕ. ВИНАГИ СЕ ДАВА ВЧЕРАШНАТА СТРОЕВКА, ОБЩОИЗВЕСТНА ХИТРОСТ, С КОЯТО ПОЛУЧАВАХМЕ ПОВЕЧЕ ЗАХАР И ВОДКА. ПРИВЕЧЕР, КОГАТО ПОЧВА ДА СЕ МРЪКВА И ОТ ОКОПА ПОЧНА ДОБРЕ ДА СЕ ВИЖДА, СЕ ПОЯВИ РАЗРЕДЕНА, ОТ ОКОЛО 8 ЧОВЕКА, ВЕРИГА ВОЙНИЦИ. ПО ТОВА КАК ВЪРВЯХА ВЕДНАГА СТАНА ЯСНО – ВЪЗРАСТНИ СА. А КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? ОБОЗЪТ И БЕЗ ТЯХ Е ПЪЛЕН С БЕЗЗЪБИ СТАРЦИ. ТЕЗИ „СТАРЦИ” БЯХА ПО НА ОКОЛО 50 Г., НО СЛАВА БОГУ. ТАКА, ЧЕ ТЕ СИ РАЗМЕКВАХА СУХАРИТЕ В КАНЧЕТАТА. ОТДАЛЕЧ СИ ЛИЧЕШЕ, КАК ЕДИН ВОЙНИК СИЛНО КУЦА С ЕДИНИЯ КРАК. ПИТАМ ГО, РАНЕН ЛИ СИ, НЕ СА ТЕ ЛЕКУВАЛИ ЛИ?. ТОЙ КАЗВА, НЕ, АЗ ОТ ДЕТЕ ИМАМ ЕДИН КРАК ПО-КЪС СЪС 7 СМ.”АМА КОЙ ТЕ ВЗЕ В АРМИЯТА?!”
-АМИ НА, ВЗЕХА МЕ. И ОТТОГАВА ВСЕКИ МЕ ПИТА, КОЙ ТЕ ВЗЕ, КОЙ ТЕ ВЗЕ, И МЕ ПРАЩАТ НАТАТЪК И ТАКА ВОЮВАМ СИ ...
АМА КЪДЕ „ПО-НАТАТЪК”, СТИГНАЛ ПРЕДНАТА ЛИНИЯ...ПОВЕЧЕ НЯМА НАКЪДЕ.

Г.К. С КАКВО ЗАПОМНИХТЕ БОЕВЕТЕ ЗА КРИМ?

Е.Г. СИВАШКИЯ ПЛАЦДАРМ, ИЛИ КАКТО МУ КАЗВАХМЕ, «НА СИВАШИТЕ». ПЛАЦДАРМЪТ Е МЕЖДУ НАЙ-ГЪЛСКТОТО ЕЗЕРО И САМИЯТ СИВАШ. ПРЕСЕДЯХМЕ НЯКОЛКО МЕСЕЦА ДО ПОЯС В ГНИЛАТА ВОДА, ПОД ПОСТОЯНЕН ОБСТРЕЛ И БОМБАРДИРОВКА. ПЕРЕПРАВАТА МЕЖДУ ТЯХ Е ДЪЛГА 3 К.М. И СЕ ОБСТРЕЛВАШЕ ПО ЦЯЛАТА ДЪЛЖИНА. СНАБДЯВАНЕ И ЕВАКУАЦИЯ СТАВАШЕ САМО ПРЕЗ НОЩТА, И ТО ПАК ПОД ПРОТИВНИКОВ ОГЪН. СЕДИШ В БЛИНДАЖА И ПО ЕДНО ВРЕМЕ ПАДА СНАРЯД, А НЯМА ВЗРИВ. ХАЛОСЕН (?! – „БОЛВАНКА”?!)
ВОЮВАМЕ ПО-НАТАТЪК. ... НА 7.04.1944 Г. ПОЛУЧИХМЕ ЗАПОВЕД ЗА РАЗУЗНАВАНЕ С БОЙ. ТРЪГНАХМЕ НАПРЕД С КОМСОМОЛСКИЯ ОРГАНИЗАТОР НА ПОЛКА САША КИСЛИЧКО. ПОПАДНАХМЕ ПОД АРТ. ОБСТРЕЛ, ЗАСИПА МЕ ЗЕМЯ. ЗЕМЯТА СЕ ПРЕСОВА, НЕ МЕ ПУСКА. КИСЛИЧКО САМО ПО ШАПКАТА МЕ ВИДЯЛ И ПОЧНА ДА МЕ ОТКОПАВА. ОТКОПА МЕ ДО РАМЕНЕНЕТ, АЗ БЯХ ОЩЕ ЖИВ. ТУКА НИ ДОЙДЕ НОВА ПОРЦИЯ СНАРЯДИ. А НА МЕНЕ САМО ГЛАВАТА МИ СТЪРЧИ ОТ ЗЕМЯТА, ПАДАТ БУЦИ, ПАК МЕ ЗАСИПВА! НАБЛИЗО МИНА СТАРШИНАТА, ПСУВА ЦЕЛИЯ СВЯТ, АЗ ЕДВА МУ ВИКАМ: „ПОМАГАЙ” А ТОЙ ОГЛУШАЛ, НИЩО НЕ ЧУВА, СТЪПИ МИ НА ГЛАВАТА И ПРОДЪЛЖИ. ЗА МОЙ КЪСМЕТ В РОТАТАТА ДОЙДЕ ПАРТОРГА НА ПОЛКА КАПИТАН НЕЧИТАЙЛО СЪС СЕРЖ.СИДОРЕНКО. ВИДЯХА МЕ И МЕ ОТКОПАХА. ГЛЕДАМЕ НАСТРАНИ, КЪДЕ Е КИСЛИЧКО. А ТОЙ СЪЩО БИЛ ЗАСИПАН. ДОКАТО ГО ОТКОПАХМЕ, БЕШЕ ВЕЧЕ МЪРТЪВ. ... ТЪРГНАХМЕ В АТАКА ПО ВИСОЧИНАТА. АЗ ВЪРВЯХ В ПЪРВАТА ВЕРИГА, ЗАЕДНО С БЛИЗКИЯ СИ ПРИЯТЕЛ, КОМАНДИРА НА РОТА ВАСЯ ТЕЩИН, ПО ПРЯКОР ЧАПАЙ. ДО МЕНЕ ВЪРВЕШЕ МЛАДИЧЪК ЛЕЙТЕНАНТ, ТОКУ-ЩО НАПУСНАЛ УЧИЛИЩЕ. В ЕДИН МОМЕНТ ТОЙ ПРЕБЯГА ПРЕД МЕН И ВЕДНАГА МИНА ПОПАДНА В ГЪРДИТЕ МУ И ГО РАЗКЪСА. ТАКА СТАНА, ЧЕ ВМЕСТО РАЗУЗНАВАНЕ В БОЙ, НАПРАВО ПРЕВЗЕХМЕ МЕСТНОСТТА. И ДАЖЕ 2 РАЗЧЕТА „45 ММ” СЕ ИЗХИТРИХА ДА КАЧАТ ОРЪДИЯТА СИ НА ВИСОЧИНАТА С ПО 10-ТИНА СНАРЯДА НА ВСЯКО. НА ВИСОЧИНАТА ИМАШЕ 2 ОФИЦЕРА, ТЕЩИН И АЗ И 17 БОЕЦА ОТ ЦЕЛИЯ БАТАЛЬОН, БЕЗ АРТИЛЕРИСТИТЕ. ОСТАНАЛИТЕ ПОЛЕГНАХА НА СКАТА. НЕМЦИТЕ ПУСНАХА ПО НАС 4 ТАНКА ЧЕ И 200 ЧОВЕКА ПЕХОТА. ЕДНОТО НИ ОРЪДИЕ НЕЗАБАВНО ГО РАЗПИЛЯХА С ТАНКОВ СНАРЯД. ПОЧНАХ ДА СТРЕЛЯМ С ТРОФЕЙНА ТЕЖКА КАРТЕЧНИЦА, А ТЯ ИМА ТАКЪВ ОТКАТ, ЧЕ МЕ МЯТА НАЗАД. НЕМЦИТЕ ПОКРИВАТ С ОГЪНЯ НА ОРЪДИЯТА СИ ДОЛИНАТА, НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НИ ДОЙДЕ НА ПОМОЩ. ПОСЛЕ.... ДО ТЪМНО СЕ ЗАДЪРЖАХМЕ, А ПРЕЗ НОЩТА СЕ ВЪРНАХМЕ ПРИ НАШИТЕ. НИКОЙ НЕ БЕШЕ НАГРАДЕН ЗА ТОЯ БОЙ. ОЖИВЯХМЕ 10 ДУШИ. ЕЙ ТАКАВА ВОЙНА....

Г.К. В СПОМЕНИТЕ НА ГЕН.КОЩЕВОЙ Е НАПИСАНО, ЧЕ ИМЕННО ВАШАТА ЩУРМОВА ГРУПА Е ВДИГНАЛА ЗНАМЕТО НАД САПУН-ГОРА („САПУН ПЛАНИНА”). ЗАЩО ВИЕ НЕ СТЕ ИЗОБРАЗЕНИ НА ДИОРАМАТА „ПРЕВЗЕМАНЕТО НА САПУН-ГОРА”. С КАКВО Е ОТБЕЛЯЗАНО ВАШЕТО УЧАСТИЕ В ЩУРМА И ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА СЕВАСТОПОЛ?

Е.Г. ПЪРВИЯТ ВЪПРОС НЕ Е КЪМ МЕН, А КЪМ ХУДОЖНИКА МАЛЦЕВ. ЗА СЕВАСТОПОЛСКИТЕ БОЕВЕ ПОЛУЧИХ ОРДЕН ЧЕРВЕНА ЗВЕЗДА. МЕЖДУ ДРУГОТО, МНОГО МАЛКО СЕ ПИШЕ ЗА ТОВА, НО ПЪРВИЯТ И МНОГО НЕУДАЧЕН ОПИТ ДА СЕ ВЗЕМЕ САПУН-ГОРА В ПОЛКА НИ СЪЗДАДОХА УДАРЕН БАТАЛЬОН. В ПЪРВА ЛИНИЯ НА НЕМСКАТА ОТБРАНА ИМАШЕ ЧАСТИ ОТ ИЗМЕННИЦИ – КРИМСКИ ТАТАРИ. ПОМНЯ, КАК НАШИЯТ ЛЕЙТЕНАНТ МУРАТОВ КОМАНДИР НА ВТОРА РОТА, ЧУВАЙКИ ТАТАРСКИТЕ РУГАТЕЛСТВА ОТ НЕМСКИТЕ ОКОПИ, ПОЧТИ ОБЕЗУМЯ, ИЗЛЕЗЕ ПРЕД КАРТЕЧНИЦИТЕ В ЦЯЛ РЪСТ. РУСКИ ТОЙ НЕ ВЛАДЕЕШЕ ДОБРЕ. УСПЯ САМО ДА ИЗВИКА „НАПРЕД, МАМКА МУ” И БЕШЕ СРАЗЕН НА МЯСТО. ЗНАМЕТО БЕШЕ В РЪЦЕТЕ НА ПАРТОРГА НА РОТАТА СМЕЛОВИЧ, А КОГАТО ГО УБИХА, ДРЪЖКАТА ОТ ЗЕМЯТА Я ВДИГНА ЯЦУНЕНКО. МНОГО ТЕЖЪК БОЙ БЕШЕ, ДОЙДОХМЕ ДО ПОДНОЖИЕТО НА ПЛАНИНАТА САМО ЗАРАДИ „НЕБЕСНАТА ПЕХОТА”, ЩУРМОВИТЕ САМОЛЕТИ „ИЛ-2.” РЪКОПАШНИТЕ СХВАТКИ НА САПУН-ГОРА БЯХА ЖЕСТОКИ, ДИВО КЛАНЕ И ИЗТРЕБЛЕНИЕ, НЕМЦИТЕ В ПЛЕН НЕ СЕ ПРЕДАВАХА. /ИЛИ КРИМСКИТЕ ТАТАРИ/ВЗЕХМЕ САПУН-ГОРА, АЗ СЕ СПУСНАХ НИСКО ПО СКЛОНА ДА ДОКЛАДВАМ НА КОМАНДИРА НА БАТАЛЬОНА ИВАЩЧУК. А ОКОЛО НЕГО КОРЕСПОНДЕНТИ С БЕЛЕЖНИЦИ, ЧЕ И ОСВЕН „ПИШЕЩИТЕ БРАТЯ” ТЪЛПА КОНТРОЛИРАЩИ ОФИЦЕРИ ОТ КОРПУСА И ЩАБА НА АРМИЯТА. ДОКЛАДВАМ РАДОСТНО: „ЗНАМЕТО Е ИЗДИГНАТО, САМО ЧЕ ОЩЕ НЯКОЙ ГО ИЗДИГНА ДО НАС!” ОКОЛО НАС ПЪЛЕН КОНФУЗ, ИВАЩУК ВЕДНАГА МУ СТАНА КИСЕЛО ЛИЦЕТО. ТОЙ САМО ЕДНА ФРАЗА КАЗА: „ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИЖДАМ ТОЛКОВА ГЛУПАВ ЕВРЕИН”. МОМЧЕТАТА РАЗКАЗВАХА, ЧЕ ТОЙ ДО САМАТА СИ ГИБЕЛ НЕ МОГЪЛ ДА МИ ПРОСТИ НЕПРАВИЛНИЯ ДОКЛАД, СМЯТАЙКИ, ЧЕ ПО ТАЗИ ПРИЧИНА НЕ МОГЪЛ ДА ПОЛУЧИ ЗВАНИЕТО „ГЕРОЙ”. Е, ПРЕД МЕН ТОВА ЗВАНИЕ НИКОГА НЕ Е СТОЯЛО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ, АНКЕТНИТЕ МИ ДАННИ НЕ БЯХА ПОДХОДЯЩИ.....
С ВЪПРОСА КОЙ ПРЪВ Е СЛОЖИЛ ЗНАМЕТО НА САПУН-ГОРА СЕ ЗАНИМАВАХА МНОГО, И ЯЦУНЕНКО ПОЛУЧИ ЗВАНИЕ „ГЕРОЙ НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ” ЧАК ПРЕЗ 1954 Г. ВПРОЧЕМ НА ДИОРАМАТА И НЕГО ХУДОЖНИКА НЕ ГО ИЗОБРАЗИ.

Г.К. – ВИЕ СТЕ БИЛ ЗАМЕСТНИК-КОМАНДИР НА ОТДЕЛНАТА АРМЕЙСКА НАКАЗАТЕЛНА РОТА НА 51 –ВА АРМИЯ ПРЕЗ 1944-45 ГОДИНА. РАЗКАЖЕТЕ ЗА ТЕЗИ ЧАСТИ. КАК ВИЕ ПОПАДНАХТЕ ДА СЛУЖИТЕ ТАМ. КАКВА БЕШЕ СТРУКТУРНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ВАШЕТО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ?

Е.Г. – САМ ПОИСКАХ ДА ИДА В НАКАЗАТЕЛНАТА РОТА. ВОЙНЦИТЕ И ОФИЦЕРИТЕ НА ВОЙНА НЕ СИ ИЗБИРАТ СЪДБАТА, НО ЗА НАЗНАЧАВАНЕ В НАК.РОТА СЕ ИСКА ФОРМАЛНО СЪГЛАСИЕТО. НАКАЗАТЕЛНИТЕ РОТИ БЯХА СЪЗДАДЕНИ СЪС ЗАПОВЕД НА СТАЛИН 00227/28.ЮЛИ 1942 Г., ИЗВЕСТНА КАТО ЗАПОВЕДТА „НИТО КРАЧКА НАЗАД!” СЛЕД ПАДАНЕТО НА РОСТОВ И НОВОЧЕРКАСК.
ВЪВ ВСЯКА ОБЩОВОЙСКОВА АРМИЯ ИМАШЕ ТРИ НАК. РОТИ. ВЪЗДУШНИТЕ И ТАНКОВИТЕ АРМИИ НЯМАХА СВОИ НАК.РОТИ, А ПРАЩАХА ХОРАТА СИ ПРИ НАС. НА ПЪРВА ЛИНИЯ СЕ НАМИРАХА ЕДНОВРЕМЕННО ДВА НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ. В ТЯХ ОТ СЪСЕДНИЕТЕ ПОЛКОВЕ ВСЕКИ ДЕН ПРАЩАХА ПО ЕДИН-ДВАМА ДУШИ. ВСЕКИ КОМАДНИР НА ПОЛКА МОЖЕШЕ СЪС ЗАПОВЕД ДА ПРАТИ В НАК.РОТА ВОЙНИК ИЛИ СЕРЖАНТ, НО НЕ ОФИЦЕР. СЪПРОВОЖДАЩИЯТ НОСЕШЕ ПРЕПИС ОТ ЗАПОВЕДТА, РАЗПИСКВАХМЕ СЕ ЗА ПОЛУЧАВАНЕТО НА ЧОВЕКА И КРАЙ, ТОВА БЯХА ФОРМАЛНОСТИТЕ. ЗА КАКВО ПРАЩАХА В НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ? ЗА НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАПОВЕД, ЗА СТРАХЛИВОСТ ПРЕД ВРАГА, ЗА ОБИДА НА СТАРШИ НАЧАЛНИК, ЗА КРАЖБА, ЗА МАРОДЕРСТВО, ЗА САМОВОЛНО ОТКЛОНЕНИЕ. А МОЖЕ ПРОСТО ДА НЕ СИ СЕ ХАРЕСАЛ НА КОМАНДИРА НА ПОЛКА И Т.Н И Т.Н. ... ОРГАНИЗАЦИЯТА НА НАК.РОТА Е СЛЕДНАТА: ЩАТ – 8 ОФИЦЕРА, 4 СЕРЖАНТА И 12 КОНЯ, СЕ НАМИРАТ ПРИ АРМЕЙСКИЯ РЕЗЕРВЕН ПОЛК И В ОЧАКВАНЕ НА ПОПЪЛНЕНИЕ ТИХИЧКО ИЗПИВА ТРОФЕИТЕ СИ. ... ОТ ТИЛА ИДВА ЕШЕЛОН КРИМИНАЛНИ, 300-400 ДУШИ И РОТАТА ВЕДНАХА СТАВА БАТАЛЬОН, ПРОДЪЛЖАВАЙКИ ДА СЕ НАРИЧА РОТА. КРИМИНАЛНИТЕ СЕ СЪПРОВОЖДАТ ОТ КОНВОЙНА ВОЙСКА, КОЯТО НИ ГИ ПРЕДАВА С АКТ. ОХРАНА ОТ НАША СТРАНА НЯМАШЕ. ТОВА ПРАВИ ЛОШО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, А ПОКАЗАНОТО ДОВЕРИЕ СЪЗДАВАШЕ НЯКАКВО РАЗПОЛОЖЕНИЕ КЪМ НАС. ОПРЕДЕЛЕН РИСК ИМА, НО ГО ПОЕМАМЕ. ЩО ЗА НАРОД ИМАШЕ ТАМ – И БАНДИТИ, И КРИМИНАЛНИ РЕЦИДИВИСТИ, И УКРИВАЩИ СЕ ОТ СЛУЖБА, И ДЕЗЕРТЬОРИ, ИЛИ ПРОСТО КРАДЦИ. СЛУЧВАШЕ СЕ ДА ИДВАТ И НЕСПРАВЕДЛИВО ПОСТРАДАЛИ. ЗАКЪСНЕНИЕ ЗА РАБОТА С 20 МИН. СЕ СМЯТАТАШЕ ЗА РАЗХАЙТЕНОСТ, А ЗА ТОВА СЪДЕХА И ЗАТВОРА ГО ЗАМЕНЯХА С НАК. РОТА. С ЕДИН ОТ ЕШЕЛОНИТЕ ДОЙДЕ МЛАДЕЖ, ПОЧТИ МОМЧЕ, ИЛИ ПОНЕ ТАКА ИЗГЛЕЖДАШЕ. ПО ПЪТЯ КРИМИНАЛНИТЕ МУ ВЗИМАЛИ ДАЖБАТА, БЕШЕ ТОЛКОВА ОТСЛАБНАЛ, ЧЕ НЕ МОЖА САМ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ВАГОНА. ПРАТИХМЕ ГО В КУХНЯТА.
ПРИСЪДАТА СЕ ЗАМЕНЯШЕ ГОРЕ-ДОЛУ ТАКА: ДО 3-4 ГОДИНИ ЗАТВОР С 1 МЕСЕЦ НАК. РОТА, ДО 7 Г. – 2 МЕСЕЦА, ДО 10, А ТОВА БЕШЕ МАКСИМАЛНИЯ СРОК -3 МЕСЕЦА.
В НАКАЗАТЕЛНИТЕ РОТИ СЕ ПРАЩАХА И РАЗЖАЛВАНИ С ПРИСЪДА НА ВОЕННИЯ СЪД ОФИЦЕРИ. АКО ХОРАТА СА МНОГО И НЯМАШЕ СВОИ ОФИЦЕРИ, НАЗНАЧАВАХА СЕ ЗА КОМАНДИРИ НА ВЗВОДОВЕ. И ТОВА НЕ БЯХА НИКАК ЛОШИ КОМАНДИРИ. ЖЕЛАНИЕТО ИМ ЗА РЕАБИЛИТАЦИЯ БЕШЕ ГОЛЯМО, А ПЪК ДА СЕ ЗАГИНЕ.... ТОВА Е ЛЕСНО И В ОБИКНОВЕНА РОТА. СЛЕД ВОЙНАТА СТАТИСТИКАТА ИЗБРОИ – СРЕДНАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ЖИВОТА НА КОМАНДИР НА СТРЕЛКОВИ ВЗВОД В НАСТЪПЛЕНИЕ Е ОКОЛО СЕДМИЦА. НАКАЗАНИЕТО СЕ ОТМЕНЯШЕ ПРИ ПЪРВОТО РАНЯВАНЕ. ИЛИ, МНОГО ПО-РЯДКО, ПРИ ИЗТИЧАНЕ НА СРОКА. СЛЧВАШЕ СЕ, СЛЕД РАНЯВАНЕ ДА ИЗПРАЩАМЕ ХОДАТАЙСТВО НА ВОЕННИЯ ПРОКУРОР ЗА ОТМЯНА НА СЪДИМОСТТА, НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ОФИЦЕРИТЕ, НО ЗА МЪЖЕСТВО И ГЕРОИЗЪМ ПИШЕХМЕ И ЗА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ.МНОГО РЯДКО И ПО ПРАВИЛО, АКО СЛЕД РАНЯВАНЕТО НАКАЗАНИЯТ НЕ НАПУСКАШЕ БОЙНОТО ПОЛЕ, ИЛИ ИЗВЪРШВАШЕ ГЕРОЙСТВО, ГО ДАВАХМЕ ЗА НАГРАДА. ЗА РЕЗУЛТАТИТЕ НИЩО НЕ ЗНАЕХМЕ, ОБРАТНА ВРЪЗКА НЯМАШЕ. ВЪВ ФИЛМА „ГУ-ГА” ИМАШЕ ЕПИЗОД, В КОЙТО СТАРШИНАТА БИЕ, Т.Е. „СЪВЕТВА” НАКАЗАНИЯ, ЧЕ И ПО ЗАПОВЕД НА КОМАНДИРА. АБСОЛЮТНО НЕВЕРОЯТНО БЕШЕ ТАКОВА НЕЩО ДА СТАНЕ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ВСЕКИ ОФИЦЕР ИЛИ СЕРЖАНТ ЗНАЕ, ЧЕ В БОЙ МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ПРЕД ОБИДЕНИЯ...НАКАЗАНИТЕ НЕ СА БОЖИ КРАВИЧКИ И В РЪЦЕТЕ СИ НЯМАТ ДЪРВЕНИ ВИНТОВКИ. ДРУГА Е РАБОТАТА, ЧЕ КОМАНДИРА НА РОТАТА ИМАШЕ ПРАВО ДА ДОБАВЯ СРОК КЪМ НАКАЗАНИЕТО, А ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ТЕЖКО ПРЕСТЪПЛЕНИ – ДА РАЗСТРЕЛВА. ИМАХМЕ ТАКЪВ СЛУЧАЙ В РОТАТА, ДЕЗЕРТЬОРА ГО ХВАНАХА САМИТЕ НАКАЗАНИ. РАЗСТРЕЛЯХМЕ ГО ПРЕД СТОРЯ И ГО ЗАРОВИХМЕ ПОД ПЪТЯ, ТА САМАТА ПАМЕТ ЗА НЕГО ДА СЕ ИЗТРИЕ. СЕГА Е ТРУДНО ДА СЕ ГОВОРИ ЗА ТОВА, НО ТОГАВА БЕШЕ ДРУГО ВРЕМЕ И ИМАШЕ ДРУГО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ТИЯ НЕЩА....
ВЛАДИНИР КАРПОВ, ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ, ГЕРОЙ НА СССР САМ ПОПАДНАЛ НАВРЕМЕТО В НАК.РОТА, ПИШЕ, ЧЕ ОФИЦЕРИТЕ НЕ ОТИВАЛИ В АТАКА СЪС СВОИТЕ ВОЙНИЦИ. И ДА, И НЕ. АКО ИМА ОПИТНИ КОМАНДИРИ ОТ НАКАЗАНИТЕ, МОЖЕ И ДА НЕ СЕ ХОДИ. А АКО НЕ ИЛИ СА „СВЪРШЕНИ” – ТРЯБВА ДА ОТИВАШ САМ. ПОВЕЧЕТО ПЪТИ ТОЧНО ТАКА СТАВАШЕ. ЕТО ЕДИН ОТ МНОГОТО ПРИМЕРИ. ДВАМА ЗАМЕСТНИЦИ НА КОМАНДИРА НА РОТАТА, СТАРШИ ЛЕЙТЕНАНТ ВАСИЛИЙ ДЕМЯНЕНКО И АЗ, ПОВЕДОХМЕ РОТАТА В АТАКА. КОГАТО ЗАДАЧАТА БЕШЕ ПОЧТИ ИЗПЪЛНЕНА, ОСКОЛКА МЕ РАНИ В ГЪРДИТЕ. ДО СЕГА ПОМНЯ ПЪРВАТА СИ МИСЪЛ: „НЕ ПАДНАХ, ЗНАЧИ Е ЛЕКО.” НИТО НИЕ, НИТО НЕМЦИТЕ ВЪРВЯХМЕ В АТАКА КАТО НА КИНО НА ТЪЛПИ. ЗАГУБИТЕ БЯХА МНОГО ГОЛЕМИ. ДВИЖИ СЕ ДОВОЛНО РЯДКА ВЕРИГА, ТУ БЕГОМ, ТУ ПЪЛЗЕШКОМ. В АТАКА СЕ СТАРАЕШ ДА УДЪРЖИШ В ПЕРИФЕРНОТО СИ ЗРЕНИЕ ДРУГАРЯ СИ. ДЕМЯНЕНКО БЕШЕ НА 30 КРАЧКИ ОТ МЕНЕ, ВИДЯ, ЧЕ ЗАЛИТНАХ И СКОЧИХ В БОМБЕНА ЯМА. ТОЙ ДОТИЧА: „КЪДЕ?” ПОКАЗАХ ДУПКАТА НА ПОЛУШУБАТА. „СВАЛЯЙ!” И МЕ ПРЕВЪЗРА. ЦЕЛИЯ ДИАЛОГ ОТ ДВЕ ДУМИ...ОСКОЛКАТА МЕ Е УДАРИЛА В ДЖОБА С ПИСМА И СНИМКИ (КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД ВЪЗРАСТРА МИ ТОГАВА, НЕ САМО ОТ МАЙКА МИ) И СЕ ПЛЪЗНАЛА ВСТРАНИ. АКО ГИ НЯМАШЕ, ЩЕШЕ ДА МЕ ПРОНИЖЕ ЦЕЛИЯ. В МЕДСАНБАТА Я ИЗДЪРПАХА ОТ МЕН И ВЕДНАГА СЕ ВЪРНАХ В РОТАТА.

Г.К. А КАК ВСЕ ПАК ПОПАДНАХТЕ В НАК.РОТА?

Е.Г. ПРИ ПОРЕДНАТА РЕОРГАНИЗАЦИЯ, СЕ ОКАЗАХ В ОФИЦЕРСКИЯ РЕЗЕРВ НА 51 АРМИЯ, КОМАНДВАНАОТ ГЕН.ЛЕЙТ.ЯКОВ ГРИГОРИЕВИЧ КРЕЙЗЕР, КОЙТО СЛЕД ВОЙНАТА БЕШЕ АРМЕЙСКИ ГЕНЕРАЛ. ТОЙ ПОЛУЧИ ЗВАНИЕ ГЕРОЯ НА СССР ПРЕЗ 1941 ГОД., КАТО КОМАНДИР НА 1-ВА МОСКОВСКАА ПРОЛЕТАРСКА ДИВИЗИИ. В ТИЛА БЯХ ЗА ПРЪВ ПЪТ. ПОРАЗИ МЕ ОГРОМНОТО КОЛИЧЕСТВО СВОБОДНИ ОФИЦЕРИ ОТ ВСИЧКИ РАНГОВЕ, С ДЕЛОВИ ВИД СНОВЯЩИ С ИЛИ БЕЗ ПАПКИ. НИМА ЗА ВСИЧКИ ТЯХ ТУК ИМА РАБОТА?! НЕУЖЕЛИ ДЛЯ НИХ ВСЕХ ЕСТЬ ЗДЕСЬ РАБОТА?
КОЛКОТО ПО-БЛИЗО ДО ПЪРВА ЛИНИЯ, ТОЛКОВА ПО-МАЛКО ОТ ТЯХ ИМАШЕ. ОТНАЧАЛО ТИЛОВИТЕ, САНИТАРНИ И СТОПАНСКИ ПОДРАЗДЕЛЕНИЯ , ПО-ГОЛЯМАТА АРТИЛЕРИЯ, ПОСЛЕ ПО-МАЛКАТА, ПО-БЛИЗО ДО ЛИНИЯТА МИНОХВЪРГАЧИ, А КАТО ДОЙДЕШ СЪВСЕМ ОТПРЕД – КЪДЕ СЕ ДЯНА ЦЕЛИЯ ТОЯ НАРОД?? НА ВОЙНА, КАКТО И В ЖИВОТА, ВСЕКИ ЗНАЕ КАКВО НЕ ТРЯБВА ДА ПРАВИ....В ОФИЦЕРСКАТА СТОЛОВА СЕРВИРАХА В ЧИНИИ!!! АЗ БЯХ ПОТРЕСЕН. ИЗ СЕЛЦЕТО ПО ДВОЙКИ СЕ РАЗХОЖДАХА МЛАДИ ЖЕНИ В БОЛНИЧНИ ХАЛАТИ. НЕ ВЕДНАГА СЪОБРАЗИХ КАКВО МЕ ОЗАДАЧИ - НИТО ПРЕВРЪЗКИ, НИТО ПАТЕРИЦИ. ПИТАХ ЕДИН ОФИЦЕР: „КОИ СА ТИЯ?” И В ОТГОВОР ЧУХ: „ТИ ГЛУПАВ ЛИ СИ, ЛЕЙТЕНАНТЕ. ТОВА Е ВЕНЕРИЧЕСКАТА БОЛНИЦА.” МЪЖЕТЕ, В ТОЯ ПЕРИОД НА ВОЙНАТА НЕ ГИ ЛЕКУВАХА. САМО АКО ПОПАДНЕХА РАНЕНИ В БОЛНИЦАТА.
СКУЧАХ, НИКОГО НЕ ПОЗНАВАМ. СЛЕД СЕДМИЦА ЧУХ, ЧЕ ЗАГИНАЛ ЗАМЕСТНИК-КОМАНДИРА НА НАКАЗАТЕЛНАРА РОТА И ОТИДОХ В УПРАВЛЕНИЕ КАДРИ. НЕ БЪРЗАЙТЕ ДА МЕ ПРАВИТЕ ГЕРОЙ, АЗ НЕ СЪМ ХРАБРЕЦ. АЗ ОБАЧЕ БЯХ ВЕЧЕ ВОЮВАЛ В ПЕХОТАТА И ЗНАЕХ, ЧЕ ГОЛЯМА РАЗЛИКА МЕЖДУ ОБИКНОВЕНА ПЕХОТА И НАКАЗАТЕЛНА РОТА НЯМА...ДА, НАК.РОТИ СЕ ПРАЩАТ НА РАЗУЗНАВАНЕ С БОЙ, ЗА ПРОБИВИ НА ОТБРАНАТА ИЛИ ДА ЗАСТАНАТ НА ПЪТЯ НА НАСТЪПЛЕНИЕТО НА ВЪРХА. А ОБИКНОВЕНТЕ СТРЕЛКОВИ БАТАЛЬОНИ ДА НЕ БИ ДА НЕ СЕ ПРАЩАХА? ИМЕННО В РЕДОВЕТЕ НА СТРЕЛКОВИ БАТАЛЬОН ПРИ РАЗУЗНАВАНЕ С БОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ЗАГИНА И КОГАТО ОБВХВАНАТОТО МИ ОТ ТЪМНИНА СЪЗНАНИЕ УГАСВАШЕ, МЕ СПАСИ ПРИЯТЕЛЯТ МИ САША КИСЛИЧКО, КОЙТО УМРЯ МАЛКО СЛЕД ТОВА... И ВСИЧКИТЕ ТИЯ ГОДИНИ МИСЛЯ, АКО НЕ БЕШЕ ТЪРГНАЛ ДА МЕ СПАСЯВА, ЩЕШЕ ЛИ ДА ОСТАНЕ ЖИВ? ЗА СИНА НА „ВРАГА НА НАРОДА” ОСВЕН СТРЕЛКОВИЯ БАТАЛЬОН НЯМАШЕ ДРУГА ПЕРСПЕКТИВА.
А ПЪК ПРЕИМУЩЕСТВА ИМАШЕ МНОГО. ПЪРВО – НАК.РОТИ ПО ПРАВИЛО НЕ СТОЯТ В ОТБРАНА. ПЕХОТИНЦИТЕ ЩЕ МЕ РАЗБЕРАТ БЕЗ ПОДРОБНОСТИ.ПЪЛНОТО НИ НАЗВАНИЕ БЕШЕ: ОТДЕЛНА АРМЕЙСКА НАКАЗАТЕЛНА РОТА – ОАНР (НА РУСКИ - ОАШР). ПОСЛЕДНИДЕ ДВЕ БУКВИ БЯХА ПРИЧИНА ПОЗИВНАТА НА НАК.РОТИ ДА Е „ШУ-РА”. НО ОСОБЕНО ЗНАЧЕНИЕ ИМАХА ПЪРВИТЕ ДВЕ БУКВИ. ОБИКНОВЕНИТЕ РОТИ ИМАХА МАСА НАЧАЛНИЦИ, ПОЛИТРАБОТНИЦИ, НАД ТЯХ ПОЛИТОТДЕЛ. И ВСИЧКИ ТЕ, ЗАЕДНО ИЛИ НАКУП, В ЗАТИШИЕТО МЕЖДУ БОЕВЕТЕ, СЕ ЯВЯВАТ ДА ТИ ДОСАЖДАТ ЗА ЧИСТИ ЯКИЧКИ, БОЕН ЛИСТ, ПАРТИЙНО СЪБРАНИЕ, И Т.Н., А В НАК.РОТА НЯМА ДА ДОЙДЕ НИКОЙ.НИЕ НЕ СМЕ ТЕ, ТЕ СИ ИМАТ ДРУГИ ГРИЖИ, И НИКОЙ, ОЩЕ ПОВЕЧЕ НА ФРОНТА, НЯМА ДА ПРАВИ ПОВЕЧЕ ОТ ТОВА, КОЕТО СЕ ПОЛАГА. А ПАРТИЙНАТА И КОМСОМОЛСКА ОРГАНИЗАЦИЯ ЩЕ НИ ПРОПУСНЕ. ЩАТНИТЕ ОФИЦЕРИ СТОЯТ НА ПАРТИЕН ОТЧЕТ В РЕЗЕРВНИЯ ПОЛК И ТАМ ПЛАЩАТ ЧЛЕНСКИ ВНОС. КОМАНДИРА НА НАК.РОТА ПО ПРАВА СЕ ПРИРАВНЯВА НА КОМАНДИР НА ПОЛК И Е ПОДЧИНЕН ПРЯКО НА КОМАНДИРА НА ДИВИЗИЯТА, КЪМ КОГОТО ЩЕ БЪДЕ ПРИДАДЕН ПРИ КОНКРЕТНА ОПЕРАЦИЯ. ТОВА ЗНАЧИ „ОТДЕЛНА”. НА АРМИЯТА НЕ Й ПУКА ЗА НАС, ТЯ СИ ИМА ДРУГА РАБОТА. ИМАШЕ НАИСТИНА СЛУЧАЙ, КОГАТО ДОЙДЕ МАЙОР ОТ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ОТДЕЛ И КАЗВА: „ТРЯБВА ДА ГИ ХРАНЕТЕ ВАШИТЕ ВОЙНИЦИ ПО-ЛОШО. ИМА СЛУЧАИ, КОГАТО КОМАНДИРИ ПРИ НАС ЗАПЛАШВАТ С НАК.РОТА, А ВОЙНИЦИТЕ КАЗВАТ, АМИ ПРАТЕТЕ МЕ, ТАМ ХРАНЯТ ПО-ДОБРЕ”. ТОВА Е ВЯРНО. НОРМАЛНАТА РОТА ПОЛУЧАВА ДОВОЛСТВИЕ В БАТАЛЬОНА, БАТАЛЬОНА – ОТ ПОЛКА, ПОЛКА, ОТ ДИВИЗИЯТА И Т.Н.ОЩЕ КАРАМЗИН Е ОТБЕЛЯЗАЛ; „АКО ТРЯБВА С ЕДНА ДУМА ДА СЕ КАЖЕ КАКВО ПРВАЯТ В РУСИЯ, ОТГОВОРЪТ Е - КРАДАТ”. НЯМА ЗАЩО ДА СЕ МИСЛИ, ЧЕ ЗА 200 ГОДИНИ НЕЩАТА СА СЕ ПРОМЕНИЛИ. ВЪВ ВСИЧКИ ИНСТАНЦИИ, ПО МАЛКО, НО ЩЕ ОТКРАДНАТ. В ПЪЛНОТА ДО ВОЙНИКА НИЩО НЕ СТИГА. А В НР, КОЛКОТО И СТРАННО ДА Е, НЯМА КОЙ ДА КРАДЕ. ТУКА ИДВА В СИЛА ДУМАТА „АРМЕЙСКА”. НАШИЯТ СТАРШИНА ПОЛУЧАВА ДОВОЛСТВИЕ НАПРАВО ОТ АРМЕЙСКИТЕ СКЛАДОВЕ. ВЯРНО Е, И НЕГО ГО „ГЛЕДАТ В РЪЦЕТЕ”. НО НИЕ НЕ СМЕ БЕДНИ, НЕЩО ОТ ТРОФЕИТЕ ЩЕ ДОКАРАМЕ. ПРОДУКТИ СТАРШИНАТА ПОЛУЧАВА ОТ ДОБРО КАЧЕСТВО, ВОДКАТА НЕРАЗРЕДЕНА. ЗА ОФИЦЕРИТЕ ЩЕ ДАДТ ПО-ДЪЛГИ ПОЛУШУБИ, И ГАЛИФЕ НЕ ОТ СУКНО, А ОТ СИНЯ ВЪЛНА. И ОБМУНДИРОВАНЕ ЗА НАКАЗАНИТЕ НЕ ОТ ВТОРА УПОТРЕБА, А НАЪЛНО ПРИЛИЧНО. ОСВЕН ТОВА, ИМАМЕ НЕУТОЧНЕНО КОЛИЧЕСТВО КОНЕ, НЕ 12, А ЦЯЛ ТАБУН. АКО ТРЯБВА, КОЛИМ ПО-МЛАД КОН, И – ЗА КАКВО ТИ Е ТЕЛЕШКО! И ОЩЕ ЕДИН ВАЖЕН ФАКТОР – ВЕЧНАТА РУСКА ЖАЛОСТ КЪМ СТРАДАЛЕЦА – АРЕСТАНТ, ВСЕКИ ТИЛОВАК СЕ БОИ ДА НЕ ИЗГЪРМИ В НАК.РОТА И ТОЙ. СНАБДЯВАХА НИ ЧЕСТНО.ИМАШЕ И ДРУГО – ДОПЪЛНИТЕЛНА ДАЖБА, УСКОРЕНО, ДАЖЕ С ОГЕЛД ФРОНТОВАТА БРОЕНЕ НА ПРОСЛУЖЕНИТЕ ГОДИНИ. ВПРОЧЕМ, АЗ ТОВА ПОЧТИ НЕ ГО УСЕТИХ. НАС НИ НАБЛЮДАВАШЕ АРМЕСЙИЯ СМЕРШ. НО НЕ ПОМНЯ, ДА СЕ НИ СЕ ПРЕЧКАЛИ ИЛИ ДА СА ИДВАЛИ ЧЕСТО. ТЕ В ПРИБАЛТИКА ИМАХА МНОГО РАБОТА ДРУГА. С ЕДНА ДУМА „ЖИВОТ ЗДРАВЕЙ”. ДОБРЕ Е В НР. ДОБРЕ, АМА НЕ ДОТАМ. БЛИЗО ДО КРАЯ НА ВОЙНАТА, КОГАТО ВЕЧЕ НА НИКОЙ НЕ МУ СЕ УМИРАШЕ, ДЕЗЕРТИРАХА НАВЕДНЪЖ ТРИМА ДУШИ. НИЕ С КОМАНДИРА НА РОТАТА ЗАСТАХМЕ ПРЕД „СВЕТЛИТЕ ОЧИ” НА ЕДИН ЧЛЕН НА ВОЕННИЯ СЪВЕТ НА АРМИЯТА, КОЙТО В ПОПУЛЯРНА ФОРМА И С НАРОДНИ ИЗРАЗИ НИ ОБЯСНИ КАКВО СПОРЕД НЕГО ПРЕДСТАВЛЯВАМЕ, ИЗВАДИ ОТ НЯКАКВА ПАПКА НАГРАДНИ ЛИСТОВЕ ЗА ОРДЕН АЛ.НЕВСКИ (КОГАТО ИМА ВОЙНА, КОМУНИСТИТЕ ИМАТ ОРДЕНИ ДАЖЕ НА ИМЕТО НА СВЕТЦИ) ЗА КОМАНДИРА И ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА ПЪРВА СТЕПЕН ЗА МЕН, С ИЗЯЩНО ДВИЖЕНИЕ ГИ РАЗКЪСА И ХВЪРЛИ, ЕДНОВРЕМЕННО СЪОБЩАВАЙКИ НИ, ЧЕ ПОВИШЕНИЕТО НИ СЕ ЗАБАВЯ. И ВЕЧЕ В ГРЪБ НИ ПОДМЕТНА. „ДА СЕ НАМЕРЯТ И ДА СЕ РАЗСТРЕЛЯТ!” НЕ ГИ НАМЕРИХМЕ И НЕ ГИ РАЗСТРЕЛЯХМЕ, ТОГАВА МНОГО СЪЖАЛЯВАХМЕ, НО СЕГА ВЕЧЕ НЕ СЪЖАЛЯВАМ. СЛУЧВАХА СЕ И МНОГО ДРУГИ ЕКСКЕСИИ, ЗА КОИТО ХИЧ НЕ ГЛАДЕХА ПО ГЛАВАТА.

В ЛИТЕРАТУРАТА СЕ УВТЪРДИ ПОНЯТИЕТО „НАКАЗАТЕЛЕН БАТАЛЬОН”.БАТАЛЬОН ЗВУЧИ ГОРДО, В САМАТА ДУМА ИМА НЕЩО ТЪРЖЕСТВЕНО И ПЕЧАЛНО, ВЪТРЕШЕН РИТЪМ И РОМАНТИКА. А В БОЙ ОТИВАХА НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ. ИМАШЕ НАКАЗАТЕЛНИ БАТАЛЬОНИ, НО ТОВА Е НЕЩО СЪВСЕМ ДРУГО. ТЕ СЕ СЪЗДАВАХА ПРИ ФРОНТОВЕТЕ, В КРАЯ НА ВОЙНАТА, В АРМИЯТА ТЕБЯХА ОКОЛО 70, ПРАКТИЧЕСКИ ПО ЕДИН НА ВСЯКА ОБЩОВОЙСКОВА АРМИЯ. ТАМ ВОЮВАХА НЕРАЗЖАЛВАНИТЕ ОТ СЪДА ОФИЦЕРИ, ДО ПОЛКОВНИК ВКЛЮЧИТЕЛНО. ПРИЧИНИ ЗА ПОПАДАНЕТО ТАМ ИМАШЕ ВСЕКИ – ОСТАВЕНА ПОЗИЦИЯ БЕЗ ЗАПОВЕД, РАЗХИЩЕНИЕ И ДАЖЕ ДУЕЛ!!! В СЪСТАВА НА ЩУРМОВИТЕ БАТАЛЬОНИ ИМАШЕ И ТАКАВА РАЗНОВИДНОСТ – ИЗЛЕЗЛИ ОТ ОБКРЪЖЕНИЕ ИЛИ ИЗБЯГАЛИ ОТ ПЛЕН КОМАНДИРИ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ, МИНАЛИ ПРЕЗ «ЧИСТИЛИЩЕТО» НА ЛАГЕРИТЕ НА НКВД, KЪДЕТО ТРЯБВАШЕ ДА ДОКАЗВАТ, ЧЕ НЕ СА ОСТАВИЛИ ОРЪЖИЕТО И МИНАЛИ НА СТРАНАТА НА ВРАГА ДОБРОВОЛНО. ЗА ТЯХ СРОКЪТ БЕШЕ ЕДИН ЗА ВСИЧКИ – ШЕСТ МЕСЕЦА!
ЧИСЛЕНОСТТА НА СМЕНЯЕМИЯ СЪСТАВ НА НАК.ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НЕ СЕ СМЕНЯШЕ. БАТАЛЬОНЪТ МОЖЕШЕ ДА ИМА ДО 1000 ЧОВЕКА, ЦЯЛ ПОЛК. НО МОЖЕШЕ ДА ИМА И 100 ДУШИ.

В УПРАВЛЕНИЕ „КАДРИ” МЕ ИЗГЛЕДАХА С УДИВЛЕНИЕ. „ТАМ ЛЮБИТЕЛИ РАБОТЯТ..” ОТГОВАРЯМ”И АЗ ЩЕ СЪМ ЛЮБИТЕЛ, НЕ ВИ МОЛЯ ЗА ТИЛА”. ПОЛУЧИХ ПРЕДПИСАНИЕТО И СЕ ЗАМИСЛИХ.ТРЯБВА С НЕЩО ДА ОТИДА В РОТАТА. ТУК ИЗБОРЪТ НЕ Е ГОЛЯМ. ПОЧУКАХ В ЕДИН СЕЛСКИ ДОМ, ЧЕРВЕЙСКИ СЕ ОТ СРАМ, ПОДАДОХ ВОЙНИШКОТО СИ БЕЛЬО. СОБСТВЕНИЧКАТА ИЗВАДИ БУТИЛКА САМОГОН ЗАТВОРЕНА С ХАРТИЕНА ТАПА. СЛОЖИХ Я В ДЖОБА И Я ПРИКРИХ С РЪКАВИЦА, МЕШКА НЯМАХ, В КОМАНДИРСКАТА ЧАНТА НЕ ВЛИЗА. НА ПОПЪТНИ АВТОМОБИЛИ СТИГНАХ ДО ПРЕДНАТА ЛИНИЯ. МИНОМЕТЧИЦИТЕ, СТОЯЩИ НА КРАЯ НА ГОРАТА, МИ ПОКАЗАХА ЕДНО САМОТНО ДЪРВО В ПОЛЕТО НА КОМАНДНИЯ ПУНКТ НА КОМАНДИРА НА РОТАТА И КАЗАХА: „ДО ВЕЧЕРТА НЕ ХОДИ ТАМ, НЕМСКИ СНАЙПЕР ДЪРЖИ ВСИЧКО ПОД ПРИЦЕЛ.” ВЪРТЯХ СЕ, ВЪРТЯХ СЕ, ДО МРЪКВАНЕ ОЩЕ Е ДАЛЕЧЕ И РЕШИХ ДА РИСКУВАМ. ХУКНАХ С ВСИЧКИ СИЛИ. ТИХО.... САНЙПЕРЪТ НАВЯРНО Е ЗАСПАЛ. В ЪГЪЛА НА ЗЕМЛЯНКАТА СТОЙ НИСЪК СТРАШИ ЛЕЙТЕНАНТ. ТОЙ СЕ ПРЕДСТАВИ: „ДЕМЯНЕНКО, ВАСИЛИЙ”, ЗАМ. КОМАНДИР ПО СТРОЕВАТА ЧАСТ. И ПОДОЗРИТЕЛНО ГЛЕДАЙКИ ДЖОБА МИ ПОПИТА: „ЗАЩО РЪКАВИЦАТА ТИ Е СЛОЖЕНА НА ОБРАТНО ВЪРХУ ДЖОБА?”ИЗКАРАХ ШИШЕТО. ДЕМЯНЕНКО ВЕДНАГА ЦЪФНА: „О! ТОВА Е ДРУГА РАБОТА! ЩЕ ОСТАВИМ И ЗА КОМАНДИРА. ТАКА ПОПАДНАХ В НАК.РОТА.”

Г.К. КОЛКО ГОЛЯМА БЕШЕ МОТИВАЦИЯТА НА НАКАЗАНИТЕ ДА „ИЗКУПЯТ С КРЪВ’ ВИНАТА СИ?

Е.Г. – НЕ ТРЯБВА ДА СЕ МИСЛИ, ЧЕ НАКАЗАНИТЕ ВСИЧКИ СЕ ВТУРВАХА ДА СЕ БИЯТ. ЕТО ПРИМЕР – АТАКАТА СЕ ЗАДЪХВА. ОСТАНАЛИТЕ ЖИВИ ЗАЛЯГАТ МЕЖДУ УБИТИТЕ И РАНЕНИТЕ. САМО, ЧЕ НИЕ БЯХМЕ МНОГО ПОВЕЧЕ! КЪДЕ СА ОСТАНАЛИТЕ!? ДВАМАТА С КОМАНДИРА НА РОТАТА ЩУЧКИН СЕ ВРЪЩАМЕ НА ИЗХОДНИЯ РУБЕЖ, ПОД НЕМСКИ ОГЪН. ТОЧНО! В ОКОПА СЕ Е ПРИТАИЛА, С НАДЕЖДАТА ДА ИЗЧАКА БОЯ, ГРУПА НАКАЗАНИ. И ТОВА, КОГАТО ВСЕКИ БОЕЦ Е ПОД ОТЧЕТ! ОТ ДРУГИЯ КРАЙ НА ТРАНШЕЯТА, ДЪРЖЕЙКИ В РЪКА ПО ЕДИН ПИСТОЛЕТ – В ЛЯВАТА ТТ, А В ДЯСНАТА ТРОФЕЕН ПАРАБЕЛУМ, ТОЙ Е МАЛКО ПО-ТЕЖЪК, ВЪРВИМ НАД ТРАНШЕЯТА РАЗКРАЧЕНИ И СТРЕЛЯМЕ ПО ТИЯ ПАРАЗИТИ, БЕЗ ДА СЕ ГРИЖИМ МНОГО ЗА ЦЕЛОСТТА НА ГЛАВИТЕ ИМ, СЪПРОВОЖДАЙКИ ДЕЙСТВИЯТА СИ СЪС СЪОТВЕТЕН ТЕКСТ. ТЕ ТУТАКСИ ИЗСКАЧАТ И ХУКВАТ КЪМ ВЕРИГАТА... СЕГА КАТО СИ МИСЛЯ СИ КАЗВАМ: „ГОСПОДИ, НИМА ТОВА СЪМ БИЛ АЗ.”
В НАКАЗАТЕЛНИТЕ И ЩУРМОВИТЕ БАТАЛЬОНИ ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СТАНЕ. ТУК ВСИЧКО Е НА КАРТА, ТЕЗИ ОФИЦЕРИ НЕ СА ЛИШЕНИ ОТ ЗВАНИЕТО СИ, В ПОВЕЧЕТО СЛУЧАИ НЕ СА СЪДЕНИ. ПРИ РАНЯВАНЕ ИЛИ ОТБИВАНЕ НА СРОКА ИМАТ ПРАВО НА СТАРИТЕ СИ ДЛЪЖНОСТИ. (ПРАВО ИМАХА, НО ПО ПРАВИЛО СЕ ВРЪЩАХА В ЧАСТТА С ПОНИЖЕНИЕ). В ТАКЪВ БАТАЛЬОН, СЪС СВОЯТА БЛЕСТЯЩА АТАКА, СЛОЖИЛА НАЧАЛОТО НА ЯШКО-КИШИНЕВСКАТА ОПЕРАЦИЯ, ВОЮВАШЕ МОЯТ ПРИЯТЕЛ ЛАЗАР БЕЛКИН. В ДЕНЯ НА АТАКАТА ИМ ДАЛИ ПО 200 ! ГРАМА ВОДКА, ДОКАРАНА НАПРАВО С БУРЕТАТА (ДЕМЕК ЧИСТА), ПО ПОЛОВИН ПАЧКА ТЮТЮН И ПРОЧЕЛИ ЗАПОВЕД: В ПЕТ ЧАСА СУТРИНТА, СЛЕД ЗАЛПА НА КАТЮШИТЕ, БАТАЛЬОНА АТАКУВА. В ПЕТ ЧАСА ВСИЧКИ СЕ ПРИГОТВЯТ. ТИШИНА. В ШЕСТН- ТИШИНА. В 7 СУТРИНТА КАЗАЛИ, НАСТЪПЛЕНИЕТО СЕ ОТМЕНЯ. РАЗОЧАРВАНИТЕ ВОЙНИЦИ СЕ ПРЪСНАЛИ ИЗ ОКОПИТЕ. СЛЕД ТРИ ЧАСА НОВА ЗАПОВЕД – НАСТЪПЛЕНИЕТО Е ТОЧНО В 10.00 И НИКАКВИ КАТЮШИ! В 10 Ч. БАТАЛЬОНЪТ СЕ ВДИГА В АТАКА, БЕЗ ВИКОВЕ УРА. НО ТОВА НЕ Е ОБИКНОВЕН БАТАЛЬОН, А НАКАЗАТЕЛЕН. ЗАВЗЕЛИ ТРИ РЕДА ОКОПИ. НЕМСКИТЕ ШЕСТСТВОЛНИ МИНОМЕТИ ГИ РАЗВЪРНАХА В ПОСОКА НА ПРОТИВНИКА И ДАДОХА ЗАЛП. СРЕЩУ ЛАЗАР ТИЧАЛ КЪМ КАРТЕЧНИЦАТА НЕМСКИ ОФИЦЕР, СТИГНАЛ И ЛЕГНАЛ ЗАД КАРТЕЧНИЦАТА. В УПОР! И ЕТО ЗА КЪСМЕТ ЗАСЕЧКА! ЛЕНТАТА НЕЩО ЗАЯЛА.. ОФИЦЕРЪТ ХУКНАЛ ДА БЯГА. ГРАНАТАТА НА ЛАЗАР ВЕЧЕ ЛЕТЯЛА. ... ПРИ ПРОТИВНИКА СЕ СЪЗДАЛО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, ЧЕ ТАМ СЕ НАНАСЯ ОСНОВНИЯ УДАР. НЕМЦИТЕ ПОЧНАЛИ СПЕШНО ДА ПРЕХВЪРЛЯТ ТЕХНИКА И ПОДКРЕПЛЕНИЯ. ДО КЪСНО ВЕЧЕРТА БАТАЛЬОНЪТ ОТБИВАЛ АТАКИ И ПРЕЗ НОЩТА, ОСТАТЪЦИТЕ МУ БИЛИ ПРИНУДЕНИ ДА СЕ ВЪРНАТ НА ИЗХОДНИТЕ ПОЗИЦИИ. ОТ ПОЧТИ 1000 ДУШИ ЖИВИ И НА КРАКА ОСТАНАЛИ ОКОЛО 130. ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ УЧАСТНИЦИТЕ В АТАКАТА БИЛИ РАНЕНИ, ОКОЛО 1/3 ЗАГИНАЛА.

Г.К. ВЪВ ФИЛМА „ГУ-ГА”, НАПРИМЕР, ЗАГРАДИТЕЛНИЯ ОТРЯД ПРЕДИЗВИКВА СИМПАТИИ НЕ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО НАКАЗАТЕЛЕН ОТРЯД НЕМЦИ. ВАШЕТО МНЕНИЕ ЗА ЗАГРАДИТЕЛНИТЕ ОТРЯДИ?

Е.Г. – В ТОЗИ ФИЛМ СЪС СТРАННО НАЗВАНИЕ, ИМА МНОГО ДОСАДНИ ГРЕШКИ. МАЛКАТА ЛЪЖА СЪЗДАВА НЕДОВЕРИЕ КЪМ ОСТАНАЛОТО. АЗ ВЕЧЕ КАЗАХ, В АТАКА НЕ БЯГАТ НА ТЪЛПИ, НО ЯВНО ТАКИВА СА НАСОКИТЕ НА ЖАНРА И КАТО НАШАТА МАСОВОСТ ДРУГА НЯМА. ПРИ КОМАНДИРА НА РОТАТА ПАГОНИТЕ СА ПОЛЕВИ, А КОПЧЕТАТА НА ШИНЕЛА ЗЛАТНИ И ЗВЕЗДАТА НА ФУРАЖКАТА ЧЕРВЕНА. И ТОВА НА ФРОНТА! И ЗВЕЗДАТА, И КОПЧЕТАТА БЯХА ЗЕЛЕНИ! НО ОСОБЕНА ДОСАДА ПРЕДИЗВИКВА ЗАГРАДИТЕЛНИЯ ОТРЯД. ТЕ НИКОГА НЕ СЪПРОВОЖДАХА НАК. РОТИ В АТАКА НА ФРОНТА И НЕ СТРЕЛЯХА В ГЪРБОВЕТЕ ИМ! /ДА, АМА ИМА СНИМКИ, КАЗВАЩИ ОБРАТНОТО.../ТЕ СТОЯХА НЕ НА ЛИНИЯТА НА ФРОНТА, А ОКОЛО КПП-ТАТА, ПО ПЪТИЩАТА И НА ВЪЗМОЖНИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ. МАКАР, ЧЕ ПО-СКОРО БИХА ПОБЯГНАЛИ ОБИКНОВЕНИТЕ ЧАСТИ, А НЕ НАКАЗАТЕЛНИТЕ. ЗАГРАДИТЕЛНИТЕ ОТРЯДИ, ТОВА НЕ СА ЕЛИТНИ ЧАСТИ, КЪДЕТО СЕ ВЗИМАТ ОТЛИЧНИ БОЙЦИ. ТОВА СА ОБИКНОВЕНИ ЧАСТИ С НЕОБИКНОВЕНИ ЗАДАЧИ. А В ТОЗИ ФИЛМ!? ВСИЧКИ ТЕ СА ПОВЕЧЕ ОТ НАКАЗАНИТЕ, ТА ИМАШ ЖЕЛАНИЕ ДА ИМ СМЕНИШ МЕСТАТА. КOЙ ЗНАЕ ЗАЩО ВСИЧКИ СА ОБЛЕЧЕНИ В НОВИЧКИ – ОТДЕ ТАКЪВ РАЗКОШ!!! – ШИНЕЛИ С ЧЕРВЕНИ ЗАШИТИ ПАГОНИ! ЗАШИТИ ПАГЕ, ВСИЧКИ ДРУГИ ОТ РЕДНИКА ДО ПОЛКОВНИКА НОСЕХА ЗАКАЧЕНИ. И ЧЕРВЕНИ! НА ФРОНТА! ЗАГРАДИТЕЛЕН ОТРЯД С КАСКИ! ТРЯБВА ДА ТИ ДОЙДЕ НА АКЪЛА. МИ ЧЕ ТЕ НЕ СТИГАХА НА ФРОНТА. МОЖЕ БИ ОТРЯДИТЕ НАПРАВИХА БЕЛИ ПРЕЗ 42, НО КОЙ ЩЕ СПРЕ ОТСТЪПВАЩИТЕ?! НА ВОЙНА Е БЕЗПОЛЕЗНО ДА СЕ ТЪРСИ СПРАВЕДЛИВОСТ.


Г.К. – КАЗАХТЕ, ЧЕ НЯМАТЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ОБСЪЖДАТЕ ФИЛМА „ШТРАФБАТ”. И ВСЕ ПАК, ДАЙТЕ НЯКАКВИ ЗАБЕЛЕЖКИ ПО СЕРИАЛА.

Е.Г. ТОЗИ СЕРИАЛ ИМА ЕДНО ДОСТОЙНСТВО – ПРЕКРАСНАТА ИГРА НА АКТЬОРИТЕ. ВСИЧКО ДРУГО Е ПЪЛНО БЪЛНУВАНЕ, ИЗВИНЕТЕ ЗА ОСТРИТЕ ДУМИ. ДА СЕ СПРЕМ НА ГЛАВНОТО. НИКОГА ОФИЦЕРИТЕ, НА КОИТО СЪДЪТ ОСТАВИ ВОИНСКИТЕ ИМ ЗВАНИЯ, НЕ СЕ ПРАЩАХА В НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ, А САМО В ОФИЦЕРСКИ НАКАЗАТЕЛНИ БАТАЛЬОНИ. НИКОГА КРИМИНАЛНИ НЕ СЕ ПРАЩАХА В ОФИЦЕРСКИ НАКАЗ. БАТАЛЬОНИ, КАТО РЕДНИЦИ И СЕРЖАНТИ. НИКОГА ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАТВОРНИЦИ НЕ СЕ ПРАЩАХА В НАКАЗАТЕЛНИ БАТАЛЬОНИ, МАКАР ЧЕ МНОГО ОТ ТЯХ, ИСТИНСКИ ПАТРИОТИ, НАСТОЯВАХА ДА ИДАТ НА ФРОНТА. ЗА ТЯХ ОСТАВАШЕ СЕЧЕНЕТО НА ГОРИ. СЛУЧАЯТ С ВЛАДИМИР КАРПОВ, ОСЪДЕН ПО ЧЛ.58, Е УНИКАЛЕН!
НИКОГА НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ НЕ СЕ ПРАЩАХА В НАСЕЛЕНИ ПУНКТОВЕ. И ИЗВЪН БОЙНА ОБСТАНОВКА ТЕ ОСТАВАХА В ТРАНШЕИ И ЗЕМЛЯНКИ. КОНТКТА НА ТОЗИ НЕ ПРОСТ КОНТИНГЕНТ С ГРАЖДАНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ Е ПЪЛЕН С НЕПРЕДСКАЗУЕМИ ПОСЛЕДИЦИ. ПРИМЕРИ ЩЕ ДАМ ПОСЛЕ. НИКОГА, ДАЖЕ СЛЕД НАЙ-МАЛКОТО РАНЯВАНЕ И НЕЗАВИСИМО ОТ СРОКА НА ПРЕСТОЙ В РОТАТА, НИКОЙ НЕ Е ПРАЩАН ПОВТОРНО В НАКАЗАТЕЛНА РОТА. НАЙ-МАЛКАТА ДРАСКОТИНА И – ИЗКУПИЛ СE С КРЪВ.
НИКОГА НИКОЙ ОТ НАКАЗАНИТЕ НЕ СЕ Е ОБРЪЩАЛ КЪМ НАЧАЛНИЦИТЕ С „ГРАЖДАНИНО”, А САМО С „ДРУГАРЮ”. И НА САМИТЕ НАКАЗАНИ НЕ ИМ НАТЯКВАХА. УСТАВЪТ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ СЕ ПРОСТИРАШЕ И ВЪРХУ ТЯХ.
НИКОГА ЗА КОМАНДИРИ НА НР НЕ СЕ НАЗНАЧАВАХА НАКАЗАНИ! ТОВА ВЕЧЕ Е БЕЗОТГОВОРНА ЛЪЖА! КОМАНДИР НА НБ Е ПОДПОЛКОВНИК, А НА ПЕТТЕ МУ РОТИ – ТРИ СТРЕЛКОВИ, КАРТЕЧНА И МИНОМЕТНА СА КАДРОВИ ОФИЦЕРИ, А НЕ НАКАЗАНИ. ПОСЛЕДНИТЕ БЯХА САМО КОМАНДИРИ НА ВЗВОДОВЕ. БЛАГОСЛОВИЯТА ПРЕДИ АТАКАТА, ТОВА Е ДИВОТИЯ, ИЗДЕВАТЕЛСТВО НАД ИСТИНАТА И НЕДОСТОЙНО ЗАИГРВАНЕ ПРЕД ЦЪРКВАТА. В ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ ТОВА НЕ МОЖЕШЕ ДА СТАНЕ.
АЗ РАЗБИРАМ, ЧЕ ХУДОЖНИКЪТ ИЛИ РЕЖИСЬОРЪТ ИМАТ ПРАВО НА ФАНТАЗИЯ, НО ИСТОРИЧЕСКИ ФИЛМ ДА СЕ НАПРАВИ С ИЗКРИВЯВАНЕ НА ИСТИНАТА!

Г.К. ИМАШЕ ЛИ КОМАНДИРА НА НР ПРАВО ДА СИ ИЗБИРА ВОЙНИЦИ.

Е.Г. КОМАНДИРИТЕ НА НР НЕ КОМПЛЕКТОВАТ ПОДРАЗДЕЛЕНИЯТА СИ, КОЙТО ТИ ПРАТЯТ, С НЕГО ЩЕ ВОЮВАШ. НЕ БЕШЕ ПРИЕТО ДА СЕ РАЗПИТВАТ НАКАЗАНИТЕ ЗАЩО СА ОСЪДЕНИ. И КОЙ Е БИВШ КРИМИНАЛЕН С ПРЯКОР ВАСКА-НЕ ЗНАМ СИ КОЙ СИ, ИЛИ ОРДЕНОНОСЕЦ-КАРТЕЧАР, ЗНАЕШЕ САМО НАШИЯ ОФИЦЕР, КОЙТО ВОДЕШЕ ЛИЧНИТЕ ДЕЛА НА КОНТИНГЕНТА.

Г.К. – СЪЩЕСТВУВА ДОВОЛНО РАЗПРОСТРАНЕНО ЗАБЛУЖДЕНИЕ, ЧЕ НАКАЗАНИТЕ СА БИЛИ ПЛАМЕННИ ПАТРИОТИ. ИМАШЕ ЛИ СЛУЧАИ ДА ПРЕМИНАТ КЪМ ВРАГА?

Е.Г.- ЕСТЕСТВЕНО. МAКАР, ЧЕ ПРИ МЕН НЯМАШЕ. КЪДЕ ДА ХОДЯТ? ПРИ НЕМЦИТЕ В „КУРЛАНДCКИЯ КОТЕЛ”? ИМАШЕ СОЦИАЛНА ПОЧВА ЗА БЯГАНЕ, МНОГО ХОРА БЯХА ОБИДЕНИ НА СЪВЕТСКАТА ВЛАСТ. БИВШИ РАЗКУЛАЧЕНИ, СИНОВЕ НА РЕПРЕСИРАНИ, СЕ СЧИТАХА ПОТЕНЦИАЛНИ БЕГЪЛЦИ. В КРАЯ НА ВОЙНАТА ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ ВРАГА ИМАШЕ МНОГО МАЛКО, НО ЧЕСТНО ЩЕ КАЖА, ЧЕ МНОГО ДЕЗЕРТИРАХА. МАЛКО ХОРА ЗНАЯТ, НО ОТ 1942 Г. ИМАШЕ СЕКРЕТНА ЗАПОВЕД – РОДНИНИТЕ И ЗЕМЛЯЦИТЕ, ЗА ДА СЕ ИЗБЕГНЕ СГОВОРА И МИНАВАНЕТО КЪМ ВРАГА ДА НЕ СЕ ПРАЩАТ ЗАЕДНО В ЕДНА ЧАСТ. САМО СЛЕД СРЕДАТА НА 44-ТА ГОД. ТАЯ ЗАПОВЕД НЕ СЕ СПАЗВАШЕ. АЗ МНОГО ПЪТИ СЪМ БИЛ СВИДЕТЕЛ НА ПРЕИМАНЕТО НА ПОПЪЛНЕНИЕ В ОБИКНОВЕНИТЕ СТРЕЛКОВИ ПОЛКОВЕ. КОМАДИРА НА ПОЛКА ХОДЕШЕ ПРЕД СТРОЯ И ИЗВИКВАШЕ ХОРАТА НЕ ПО СПИСЪК, А ГИ СОЧЕШЕ С ПРЪСТ. НАОКОЛО СТОЯХА КОМАНДИРИТЕ НА РОТИ И ПРАВЕХА СПИСЪЦИТЕ. АКО БОЕЦЪТ ВОЮВАШЕ ДОБРЕ, МОЖЕШЕ ДА ПОИСКА ПРЕМЕСТВАНЕ ПРИ РОДНИНИ ИЛИ ЗЕМЛЯЦИ, НО ТОВА СТАВАШЕ РЯДКО, ХОРАТА СВИКВАХА С НОВИТЕ СИ ДРУГАРИ, А И ГРИЖИТЕ НА НАЧАЛНИЦИТЕ БЯХА ДРУГИ.

Г.К.- ЖЕНИ ИМАШЕ ЛИ В НР?

Е.Г.-ЖЕНИ В НР НЕ ПРАЩАХА, ЗА ОТБИВАНЕ НА НАКАЗАНИЯТА ТЯХ ГИ ПРАЩАХА В ТИЛА, В ЗАТВОРА. ВПРОЧЕМ, МНОГО РЯДКО СЕ СЛУЧВАШЕ. НЯМАШЕ И МЕДИЦИНСКИ РАБОТНИЦИ. ПРИ КОНКРЕТНА ЗАДАЧА ПРАЩАХА СЕСТРА ОТ СЪСЕДНИТЕ ЧАСТИ (АКО ИМА) В ЕДИН ОТ БОЕВЕТЕ РАНИХА СЕСТРАТА. ЧУХ ЖЕНСКИ ВИК НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ПОБЪРЗАХ НАТАМ. РАНЕНА БЕШЕ В РЪКАТА, ЯВНО ЛЕКО, ВЕЧЕ Я ПРЕВЪРЗВАХА. НО ШОК, КРЪВ, БОЛКА. И ОЩЕ – ПРЕДНА ЛИНИЯ, БОЯТ ВЪРВИ, КАКВО ОЩЕ ДОБРО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ. ПРЕЗ СЪЛЗИ ТЯ ПРОИЗНЕСЕ МОНОЛОГ, КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕВЕДЕН САМО ЧАСТИЧНО – КOГАТО ТРЯБВА ДА СЕ „ОБИЧА’ (ТЯ УПОТРЕБИ ДРУГ ГЛАГОЛ ЯВНО ЧУКА) ИДВАТЕ ЦЯЛ ПОЛК, А КОГАТО ТРЯБВА ДА МЕ ПРЕВЪРЖАТ, НЯМА НИКОЙ. ЩЕ СЕ ИЗЛЕКУВАМ И НА НИКОЙ НЯМА ДА „ПУСКАМ”. СПАЗИ ЛИ СИ УГОВОРКАТА, НЕ ЗНАМ.

Г.К.ПОЛЗВАХА ЛИ НАКАЗАНИТЕ ТРОФЕЙНО ОРЪЖИЕ И ОБМУНДИРОВАНИЕ?

Е.Г. – ТРОФЕЙНО ОРЪЖИЕ СЕ ПОЛЗВАШЕ ПОВСЕМЕСТНО И БЕШЕ МНОГО ПОПУЛЯРНО. СДАВАМЕ НА СТАРШИНАТА ОРЪЖИЕТО НА ИЗЛЕЗЛИТЕ ОТ СТРОЯ, А ТОЙ ГЛЕДА В „ГРОСБУХА” СИ (НА НЕМСКИ ГОЛЯМАТА КНИГА) И ПИТА АБЕ ВИЕ С КАКВО ВОЮВАТЕ? ПО ВЕДМОСТТА СТЕ СИ СДАЛИ ЦЯЛОТО ОРЪЖИЕ.
А БЕЗ ТРОФЕЕН ПИСТОЛЕТ В КРАЯ НА ВОЙНАТА ТРУДНО МОЖЕШЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ КОЙТО И ДА Е ПЕХОТЕН КОМАНДИР. ТОВА БЕШЕ МАСОВО УВЛЕЧЕНИЕ.
А С ОБМИНДИРОВАНИЕТО НЕ СТАВАШЕ. НИКОЙ НЯМА ДА ТИ ТРЪГНЕ ДА ХОДИ В НЕМСКИ ДРЕХИ, ОСОБЕНО В БОЙ, ПЪРВО ЩЕ ГО УБИЯТ, А ПОСЛЕ ЩЕ ПРОВЕРЯВАТ. ИЛИ ЩЕ ТЕ ХВАНАТ, И МАКАР,ЧЕ ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ ЩЕ ИМ ПЕЕШ ПО РУСКИ „НАДОЛУ ПО ПИТЕРСКАТА”, ЩЕ ТЕ ВЗЕМАТ ЗА ВЛАСОВЕЦ И ЩЕ ТЕ ГРЪМНАТ. А БОТУШИТЕ НА МНОГО БЯХА НЕМСКИ, НЯМА С ПАРЦАЛИ ДА ХОДИШ Я.

Г.К. – ИЗВИНЕТЕ, ЧА ПАК НАПОМНЯМ ШТРАФБАТ. НО ТАМ ИМА ЕПИЗОД С ПОХОД НА НАКАЗАНИТЕ В РАЗУЗНАВАНЕ. ДОКОЛКО Е ДОСТОВЕРЕН?

Е.Г. –ПОВТАРЯМ, ТОВА Е ПЪЛНА ГЛУПОСТ. ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ОТИВА ГРУПА НАКАЗАНИ НА РАЗУЗНАВАНЕ. ИЗЧЕЗВА БЕЗ СЛЕДА ИЛИ Е ИЗБИТА НА НИЧИЯ ЗЕМЯ, И НИКОЙ НЕ ЗНАЕ КОЙ Е ЗАГИНАЛ, КОЙ Е ПЛЕНЕН, КАКВО ЩЕ КАЖЕ НА РАЗПИТА ЗА СВОЕ ОПРАВДАНИЕ, КОГАТО ОСОБИСТИТЕ МУ ПРИШИЯТ „ОКАЗВАНЕ НА ПОМОЩ ПРИ УМИШЛЕН ПРЕХОД НА СТРАНАТА НА ВРАГА”? КЪДЕ ЩЕ НАМЕРИТЕ ТАКЪВ КАМИКАДЗЕ? АКО ХОДЕХА В РАЗУЗНАВАНЕ, ТО БЕШЕ САМО С ОФИЦЕРИ ОТ РОТАТА, И НЕ КРИМИНАЛНИ ВЗИМАХМЕ, А БИВШИ ПОЛКОВИ РАЗУЗНАВАЧИ, С ОПИТ. ПОСЛЕ – НАКАЗАНИТЕ ПОЧТИ НИКОГА НЕ СТОЯТ В ОТБРАНА. ТОВА Е УДАРНО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ, НАСОЧEНО КЪМ НЯКОЛКО АТАКИ, ЗА ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА. ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПРОТИВНИКА, В Т.Ч. РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ДАННИ ИДВАТ ПРЯКО ОТ ОПЕРАТИВНИЯ ОТДЕЛ НА ЩАБА НА ДИВИЗИЯТА. ТА ЗАЩО ИМ Е НА НАКАЗАНИТЕ ДА ХОДЯТ В РАЗУЗНАВАНЕ, „ЕЗИЦИ” ДА СЪБИРАТ? ЕДИН-ДВА ПЪТИ СА НИ МОЛИЛИ ДА ХВАНЕМ НЕМЕЦ, НО ОСОБЕНО НЕ НАСТОЯВАХА. ЕДИН ПЪТ ХВАНАХМЕ НЕМСКИ МАЙОР, НО ТОЙ СЕ ДЪРЖЕШЕ НАГЛО, ПСУВАШЕ НИ НА НЕМСКИ И ГО ЗАСТРЕЛЯХМЕ. НИКОЙ НЕ ИСКАШЕ ЗА НЕГО ОРДЕН, ТВЪРДЕ УБЕДЕН НАЦИСТ НИ СЕ ПАДНА.
НО ОСОБЕНО МЕ ВБЕСЯВА, ЧЕ В СЕРИАЛА НАКАЗАНИТЕ ВЗИМАТ ПЛЕННИЦИ ВСЕКИ ДЕН. НИЕ КАКВО, ДА НЕ БИ С ДЕБИЛИ ДА СМЕ ВОЮВАЛИ?! НА ФРОНТА, ДОКАТО ЕДИН ЕЗИК ДОКАРАТ, НЕМАЛКО РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ГРУПИ ОСТАВЯТ КОСТИТЕ СИ. А ТУКА? ВСЕ ЕДНО НА ТАНЦИ В ДВОРЕЦА НА КУЛТУРАТА ОТИВАТ, ЗАД ЛИНИЯТА НА ФРОНТА.
В ОФИЦЕРСКИТЕ НБ НАКАЗАНИТЕ ХОДЕХА НЕРЯДКО, НО ТАМ ОФИЦЕРИТЕ СЕ ДОВЕРЯВАХА НА НАКАЗАНИТЕ. А С НАШАТА ПУБЛИКА РАЗГОВОРА Е СПЕЦИАЛЕН.

Г.К.- Бояхте ли се от изстрел в гърба? Разчистваха ли по този начин наказаните сметките си с командирите? Доколко беше разпространено това явление?

Е.Г. – Това се случваше рядко. За да се избегнат такива ексцесии към наказаните се стархме да се отнасяма като към обикновени войници, с уважение към всеки, но никой не им се слагаше. Те нямаше какво да губят, там имаше принцип – умри ти сега, а аз после. Но имаше случаи.... слушал съм за тях. И на карти взводния могат да проиграят. Какво да правиш, такaва е публиката.... Но ако командирът се държеше като последен гад, или, с безграничната си власт разстрелваше тези, които не му харесваха, то шансове та го цъфнат с куршум в близък бой от подопечните си не бяха малко. Но, например, ако неформалният лидер както му казваха – „пахан” се правеше на интересен и много нагло си искаше правата, демек – на всеки по литър водка или няма да атакуваме, разговорът с него беше кратък. То и в обикновените стрелкови подразделения понякога така ставаше. Например, знам случай, когато войници „шляпнаха” комбата си. Той беше груба твар, унижаваше войниците и офицерите, затриваше хората на вятъра. Все проявяваше инициатива, ордени изкарваше. В неговия батальон един боец, Гринберг взриви с граната себе си и 12 немци. Ротния дойде и взе да мънка да го представят за герой, а комбата вика – един мръсен eвреин по-малко. Бойците го застреляха, целия батальон знаеше и никой не го издаде. И това в Сталинските времена!!! Не винаги войникът беше безмълвно сиво говоде, тръгнало да го колят. Но ние, в наказателната рота винаги се стараехме да завоюваме доверието на войниците и делихме с тях всички лишения.

Г.К. В наказателните части взимахте ли немци в плен, или?

Е.Г. - Въобше - "или". Сега за вас е трудно да го разберете, а тогава..... Към края на войната ожесточението стигна краен предел, и то от двете страни. В разгорещения бой, даже немецът да е вдигнал ръце, можеше да го застреляш, както се казваше, "в хода на пиесата". Десетки случаи имаше, когато притичвахме покрай вече предалия се враг, а той грабваше от земята автомат и стреляше в гърба на атакуващите. А ако немецът след боя излизаше от траншеята с вдигнати ръце, то тука шансът му да оживее бяха достатъчно високи. Ако ако с него се предадяха още около 20 човека
- никой няма по правило да ги пипне. Но отново пример - ротата продължава боя. Оставаме около 20 човека и трябва да изпълняваме задачата по - нататък. Взимаме 8 немеца в плен. Отде да вземем 2-3 боеца за конвой? Пленените румънци на стотици ги пращахме в тила, а виж немците .....Ротния дава заповед: "В разход". Боец с лека картечница разстрелва немците.... Всички мълчат... След минута пак отиваме в атака. ... Това, което фашистите правеха на наша земя не бива да се прости. Колко пъти виждахме телата на нашите момчета, разкъсани от немците, след като попаднали в плен... Под Шаулай, немците отблъснаха съседния стрелкови полк от окопите и заловиха медсанбата, разположен в двуетажно здание. Нашата рота я хвърлиха на помощ, но не можахме да пробием! Танковете прикриха достъпа до селото и ни разстрелваха в упор. Отдръпнахме се на височината и с биноклите виждахме, как фашисти хвърлят нашите ранени през прозорците и ги горят живи. За какви пленници след това можеше да става дума?! Наказателните роти рядко взимаха пленници... Това е факт. На много семействата бяха загинали,. Хората отмъщаваха. А каква реакция следваше да се очаква? Есесовците, танкистите и "власовците" разстрелваха на място. Имахме войници, минали през немски плен. След всички ужаси, които са изпитали, за каква хуманност можем да говорим. Приказките на замполитите за хуманност за тях бяха празни думи.
Oще един страшен епизод - През 43-та лятото нашият стрелкови батальон тръгна в атака. Превземахме едно село с фронтална атака, срещу картечниците. След боя останаха малцина щастливци живи. На командира на ротата куршум му раздроби челюстта. Доведоха 5-6 човека немци. Боецът пита какво да ги правят. Ротният извади от чантата си тефтер и с кръвта си написа "Убийте ги!"
Но имаше случай пак под Шаулай, който и до днес не ми дава покой. Нашата отбрана премина човек без оръжие, в износени цивилни дрехи. Нямаше никакви документи. За беда не знаеше нито руски, нито немски. Навярно беше избягал от лагер и се връщаше. Извикахме литовец - не разбира. А той говореше и говореше, опитваше се нещо да обясни. Навярно беше или латвиец, или естонец, но нямахме обаче човек, който да разбира. Най-лесно беше да го пратим в най-близкия щаб, но откъде човек за конвой? Да се разстреля е по-просто. Както казваше великият вожд - няма човек, няма проблем...Аз се опитах да предотвратя разправата. Началството ме погледна с недоумение, че и ме наруга....
Неколкократно, когато съм се опитвал да предотвратя разстрела на пленник, мене собствените ми другари ми казваха: "Кво ги жалиш, те изтребиха собствената ти нация!" Тежко ми е да си спомням за това. ... Имаше строго заповеди, забраняваши разправата над военнопленниците в много дивизии строго се съблюдаваха. Виждах немалко пратени в нак. роти за растрел на пленници, но ....
Особено съгрешаваха с разстрели не окопните войници, а щабната сган. Същите румънци по пътя към плен трябваше да бъдат охранявани от тия герои от втора линия. Те обичаха да стрелят по невъоръжени. Немците винаги знаеха кой е пред тях. Ако знаеха, че са наказани, се биеха по-твърдо и ожесточено. Ние сами си създавахме това "удоволствие" заради нашето отношение към пленниците. Но тези разкази, че немците треперели, като видели наказаталени роти, нямат никакъв смисъл. На немците абсолютно не им пукаше кой ги атакува. Психологически, навярно, на немците им е било по-трудно да воюват срещу офицерските наказателни батальони, твърде голямо беше тяхното желние да изкупят "с кръв" "греха" си пред Родината. Но немците воюваха умно, умело и храбро, колкото и да е тежко това да се признае.

Г.К. - Как се освобождаваха наказаните, които не са получили раняване в бой? Заcедаваше ли трибунала, за да реши освобождаването им или решението го разглеждаше някой друг?

Е.Г.- Командирът на ротатат имаше право да отмени наказанието за героизъм, даже на тези бойци, у които не беше изтекъл срока, указан в присъдата. А реално ставаше така - След няколко операции у нас оставаха около 20 боеца. Не са ранени. Но участваха в боевете и ние с пълно основание ги предаваме в съседния стрелкови полк. Всички бумаги с гербовия печат се запълваха на място и им се предават. В щаба отива само списъка с "изкупилите и проявилите се" за подпис на командира. Войниците сдават оръжието и - "здравей пак, червена армия". Получават оръжие в новите си подразделения. Никакви заседания на трибунала или консултация с особистите. До последния войник не сме воювали. По-нататък, който от постоянния състав оставаше жив, се връщаше в армейския резервен полк да чака новия ешелон с новото "криминално " попълнение. Докарват "каторжниците", подписваме акта за приемането им, личния състав се строява, и ние излизаме пред ротата, командирите се представят всеки поотделно, после ги караме под строй в разположението на ротата. Наказаните получаваха оръжие непосредствено от нас. Получаваха обмундирование, разпределяха се по взводове, Всичко беше достатъчно прозаично. Никой не ходеше в тила да набира наказани.

Г.К.- Отличаваше ли се националсният състав на нак. роти от обикновените стрелкови?

Е.Г. - "Нацмени" (демек от националснотите) имаше много по-малко, отколкото в стрелковите подразделения. Основно имахме славяни. Евреи сред наказаните практически нямаше . За 8 месеца от моето пребиваване в ротата, а на война това е много дълго, попадна само един евреин и веднага ме викнаха да го погледна. Това беше шивач от Прибалтика и никак не изглеждаше притеснен или нещастен. Евреиите имаха високо чувство на дълг и ако попадаха в наказателната рота, то беше заради някоя дреболия или случайно. Или пък командир-антисемит можеше да те "изпържи" в наказателната. И това се случваше. Макар Семьон Ария да споменава в своите мемоари няколко евреи - свои другари по наказателна рота. На война никога не знаеш, къде ще се окажеш утре. Както в поговорката - "в мократа земя, в наказателната рота или в полковото разузнаване". Сред офицерите от моята рота имаше трима украинци и 4-ма руснаци. Затова пък съседната наказателна рота я командваше евреинът Льовка Корсунски, с маниерите на одеския жител Миша Япончето (КРУПЕН РУСКИ МАФИОТ ОТ 90-ТТЕ). Пристигайки в тиха минута при нас на шикозен трофеен файтон, с двойка красиви коне, той свали от лявата си ръка шикозни швейцарски часовници и ги хвърли наляво, а други метна надясно. Това беше жест! За съвременния човек е трудно да се обясни. Часовниците бяха предмет на постоянно търсене и нерядко служеха за награда. Не знаещите нито дума немски наши войници бързо се учеха да произнасят "вифил ист ди ур?" Нищо неподозиращия немец вадеше джобния си часовник (да каже колко е часа) и той веднага се озоваваше в джоба на съветския войник - победител ..... След войната дълго търсих Корсински и Тьощин, но безуспешно. Как тръгнаха съдбите им, живи ли са?

Г.К. Случвало ли се е след войната да срещнете някой от бившите наказани от вашата рота?

Е.Г. След победата известно време служих във Вентспилсе. Една сутрин срещу мен се яви група моряци. Трябва да кажа, че отношенията с тях не бяха прости и не винаги бяха мирни. Един от моряците неочаквано ми скочи и взе да ме души. Предвид численото превъзходство съпротивата беше безсмислена, оставаше покорно да чакам участта си. Другите 4 моряци стояха настрани и кой знае защо се усмихваха. Преди да разбера, че драгоценния ми живот, особено след войната, не е застрашен, новите ми и щателно оправени пагони се оказаха безнадеждно смъкнати. Това беше наш бивш штрафник, командир на морски "ловец"отбивайки наказанието си, са го върнали на кораба, но не го бяха още възстановили в офицерско звание и беше с мичмански пагони. За свобода на придвижване и дума вече не ставаше. Аз бях взет "под бяла ръка" (ще рече завлекли са го да пият) и нашата живописна група - аз в зелено, останалите в черно- ме повлече на пирса (??) Корабите стояха на другата страна на Вента. Eдин от моряците застана на лодката и взе да маха с ръце - аз разбрах, че това е флагова сигнализация. От кораба ни видяха, "написаха" нещо в отговор, бързо пуснаха лодка и скоро всички ние се опомнихме в тесен кубрик. Масата беше вече сложена, по-нататъшните спомени са ми мътни....

Г.К. Имаше ли във вашата рота случаи на насилия и грабежи над мирното население?

Е.Г. Ротата ми свърши войната в Прибалтика, а тогава тази земя се смяташе вече съветска територия, а литовците и латишите бяха съветски граждани. По тази причина нашата "блатна компания" (демек престъпмците в ротата... хм) се държеше относително пристойно. По законите на военното време за бандитизъм се полагаше разстрел на място, а всички искаха да живеят. Но имаше един позорен инцидент, опетнил ротата. В самия край на войната, наш штрафник, грузинец по националснот, на име Миладзе изнасили няколко жени в близките села до дислокацията на ротата. Хванаха го вече след 9-ти май и вместо заслужената "висша мярка" получи само 8 години. А трябваше да го сложат до стената!

Г.К. - Да допуснем наказаният е изкупил вината си с кръв и се е върнал в обикновената воинска част. Влияеше ли фактът на престоя му в наказателното подразделение на по-нататъшната му карирера или награждавания?

Е.Г. Обикновено ги връщаха с понижение в длъжност, а понякога и в звание. Немалко бивши офицери -"штрафники" в края на войната командваха батальони и полкове. Двама такива познавам лично. За награди за последващи бой достижения ги ограничаваха по правило. В щабните канцеларии винаги има презастраховащи се. Чувал съм само за двама бивши наказани, които после получиха званието Герой на Съветския съюз. Това бяха Карпов и командира на сапьорен батальон в нашата 51-ва армия Йосиф Серпер. И двамата получиха звание Герой ако не се лъжа, едва след третото им предстаяне за такова. Имаше май и един сержант-артилерист, също герой на съв. съюз, който успя да повоюва и в нашата рота. Може би такива хора имаше немалко. Аз нямам пълна информация по този въпрос. Знам, че в официалните източници такива неща не се засяга. То и офицерите от постоянния състав на наказателните подразделения не ги глезеха много щедро с награди. Пишат, че само един командир на наказателна рота, азербайджанецът Зия Буниятов станал герой на СССР. Но имаше още няколко човека. В наградните им листове пишеше - командир на ударния батальон или рота, избягвайки думата "наказателен". Ако в пехотата комбата, пробил укрепената линия на противника можеше веднага да го представят за висока награда, в т.ч. до повишаване в звание, то на нас гледаха като "специалисти по пробивите". Един вид - то си е ваша ежедневна работа, кво искате още?

Г.К .- С власовци случвало ли се е да се срещате?

Е.Г. Ние ги ненавиждахме страшно. Сега пишат, че почти милион съветски граждани са служили в немската армия. Нека да е само в спомагателните части. Но тези хора предадоха Родината! Опитват се да представят бившите колабрационисти като борци за свободна Русия. За нас, фронтоваците, те бяха и си остават предатели и изменници! Даже тези, които отиваха да служат при немците за да не умрат от глад в концлагерите - не мога да ги оправдая. Милиони предпочетоха смъртта, но останаха верни на своя дълг. Много е трудно да се установят критериите, по които да съдим човека, когато неговият собствен, един единствен път подарен живот виси на косъм и който вижда, че другарите му загиват.
Даже да минем без патетика - отговорете си - ако твоя довчерашен колега от полка днес е облякъл вражеска форма и е обърнал оръжие срещу своите, кой е той? Борец с комунистите и евреите?! Противник на колхозния строй? Или гад, предал родината?
Власовци наричаха в съветската армия всички бивши съветски граждани, които служеха в немската армия. Налагаше ми се да се срещна, различни бяха срещите.
Един път взехме в плен бивш майор от РККА, в немска форма. Почнаха да го разпитват, а той мълчи. По едно време се развика: "Стреляйте, гадове, все едно нищо няма да ви кажa, ненавиждам ви!" Разбира се, после всичко си каза. Оказа се, че е бивш селянин от разкулачените. А и немалко от нашите е убил. Не доживя до съда....
Друг случай ще ви се стори неправдоподобен. Стояхме срещу немската линия на отбраната на около само 70 м. Неутрална полоса фактически нямаше. В немските окопи имаше батальон власовци. Те ни викаха фамилиите си и разположението на роднинте, искаха да пишем на домашните им, че са живи. Забелязах, че един лейтенант го втресе и се отдалечи към блиндажа. После, след войната ми призна, че чул гласа на чичо си, който го е отгледал от петгодишен. А родния баща на лейтенанта ЧК го разстреляла още през 1921 г. Бащата бил свещеник. Какво да кажеш? Когато след 2-3 дни тръгнахме в атака, немците бяха сменили власовците. Някои от нас навярно се радваха вътрешно на това. И не защото власовците се биеха до последния патрон. Тук имаше други емоции... Моят приятел Женя Зеликман при щурма на Кьонигсберг беше командир на рота в 594 стрелкови полк, в който ми се наложи и на мене да се потъркалям лятото и есента на 1942 г. Светът е тесен, както се казва. Той ми казваше, че когато немците ги притиснали към морето на полосата Фриш Гаф, те се биели жестоко, но скоро разбрали, че е безсмислено и почнали на тумби да се предават в плен. Вечерта старшите офицери почнали да сортират пленниците. Отделно слагали руснаци, белоруси, украинци, бойците от Туркестанския легион, и почнало страшно клане. Тези, които воюваха с нас ги мразехме повече от немците. Те и не търсеха пощада. Че кой пък щеше да ги пощади...

Г.К. В последните години е написана толкова историческа "истина". И вече десантният отряд на Цезар Куников се състои от штрафиники. Отряда на Олшански, спуснат с десант в Николаев, същое е обявен за накзателен. Саша Матросов стана и штрафник и татарин. А Зееловските височини ги завземаха не щурмови батальони, а и изобщо, войната я спечелиха вчерашните затворници, гонени без оръжие към немските картечници. А Рокосовски е "главният штрафник на държавата". Кой сега ще разкаже ка е било наистина?

Е.Г. - Отрядите на Куников и Олшански се състояха от моряци-доброволци, знаещи, че отиват почти на сигурна смърт. Между другото, трима души от куниковия батальон в последните години се преместиха да живеят постоянно тук.Адреса на единия от тях, Андрей Хирикимис ще се опитам да ви го намеря. Ако е още жив, той ще ви разкаже за този легендарен отряд. По повод щурма на Берлин. Наказателните части взимаха участие в него. Това е факт. Вземете спомените на командира на дивизия Шатилов. Сега за главното - Има мнение, че наказателните части са изиграли най-главната роля във войната и едва ли не те са главните творци на Победата. Това е заблуда. Да, те воюваха отчаяно. Но обстановката беше такава, че и на обикновените части не им беше леко. Армията може да заема по фронта, в зависимост от обстановката от няколко километра до няколко десетки километра. В последния случай, командването няма да търгне да прехвърля на нужния участък наказателна рота. Придвижването на това не съвсем нормално подразделение по линията на фронта, в близкия тил, е пълно с опасности. В наказателната рота не се взимаха най-добрите от добрите. Съвсем даже наопаки. ... И на разузнаване с бой ще бъде назначен обикновен стрелкови батальон, свеж, или от съседния участък, и много рядко този, който заема тук отбраната. Чиста психология - войниците се притискат към своята траншея, към своя окоп и му е трудно да напусне обитаемото място и да се вдигне в атака. Това се взима предвид.Наказателните роти и батальони изиграха своята важна роля във войната. Но, твърденията, че при Рокосовски са воювали само наказани е глупост. Че те не съставляваха повече от един процент от числеността на армията.

Г.К. По повод на особистите нещо ще кажете ли? И за заповед номер 227?

Е.Г. Не бива да се демонизират служащите в особените отдели. В последно време във всеки филм за войната, освен Август 1944 г. особистите се показват садисти, ходещи с наган в тила и търсещи в чии войнишки тил да гръмнат. Трябва просто да се изясни, че част от армейските чекисти и контраразузнавачи се бориха с народа си и бяха престъпници, но болшинството си изпълняваха дълга в съотвтествие с установеното за това непросто време. Сега вие това няма да го разберете. .........На фронта през лятото на 1942 г., остатъка от полка го отведоха в тила. Строиха ни "свободно".
Особистиът изведе непознат за мен войник в средата, под охраната на двама бойци. Прочете присъдата, войникът беше признал, че се е гръмнал сам. Помня само една фраза на особиста: „По-добре да умреш от немски куршум, отколкото от свой. ” Разстреляха го този войник.... В началото на войната много не се церемоняха.

Ще разкажа само един трагичен случай, който стана пред очите ми. За заповедта на Сталин номер 227 знаете, текстът ви е познат. Безсмислено е да се спори сега добра или лоша беше заповедта. В този момент беше необходима. Положението беше критично и вярата в победата – на предела. Команир на минометна рота в нашия полк беше 22 годишният лейт. Александър Ободов. Беше кадрови офицер и до войната беше завършил военно училище. Знаеше си работата, жалеше войниците и те го обичаха. Че и като командир беше смел. Аз бях приятел с него... Саша си водеше ротата към фронта, старайки се да не губи хора и материална част. В ротата имаше много войници по-възрастни, да носиш в жегата 82 мм. миномет към хребета беше трудно, налагаше се често да отдъхват. Ротата изостана от полка за едно денонощия. Но войната не прощава и не жали.... В този ден атакувахме немците няколко пъти и не мръднахме нито крачка.
Аз бях на телефона, когато звънна командирът на дивизията. Дадох телефона на командира на полка.
-защо не се движите? – попита командирът на дивизията.
Командирът на полка почна нещо да обяснява.
-Разстреляхте ли някого?
Командирът не веднага разбра какво го пита и каза: „Не”
- Занчи разстрелайте! Това не ви е профсъюзно събрание, това е война.”

И точно тогава „изгърмя” 227-ма заповед. Вечерта, когато се стъмни, събраха командирите на роти и батальони и политическите офицери бяха събрани на НП-то на командира на полка. Събраха се от всички страни. Заместникът на командира започна да ги вика по списък. След една фамилия развълнуван глас отговори: „Убит на подхода към НП! Ето документите му.” От окопа се протегна ръка и някой мълчаливо взе пачка документи. Съвещанието продължи. Аз тъкмо се върнах от предния край, старшината ми тикна в ръцете канче с някаква студена храна и аз го дояждах седейки на земята. От НП-то се носеха възбудени гласове. След контузията слушах лошо, трудно разбирах думите. От окопа на НП-то, мотаейки се, търгна нагоре по стълбите Саша Ободов. След него, гневни, се показаха с пистолети в ръце комисар на полка, старши батальонен комисар Федоренко и един капитан-особоотделец, чиято фамилия не помня.
Това беше до въвеждането на единоначалието, когато командирът и комисарят имаха еднакви права. Подписът беше на командира, а печатът – на комисаря. „Др.комисар, др. комисар, аз цял живот съм бил добър човек” се чуваше гласът на Саша, смутено и още неповярвал в случилото се. Разнесе се пукот от изстрели. Пазейки се с ръце, Саша махаше срещу куршумите като от мухи.
„”Др.комисар, др.комисар....
След третия куршум Саша млъкна и падна на земята. Същата, която така искаше да защити......
Той ВИНАГИ беше добър човек и беше само на 22 г.

Немците непрекъснато осветяваха предния край с ракети и ниско разстилаха над главите ни разноцветен воал от трасиращи куршуми. Нищо не се измени, войната продължи.

Някой извика „На партийно събрание!’ Събрахме се около парторга. Дълго, без да се гледаме, мълчахме. Не веднага заговори и парторга. „Др.комунисти! Видяхте какво стана. По-добре да умреш в бой.” Така и записахме в решението : „Да се бием до последна капка кръв, по-добре да умреш в боя”.
От особистите и от военният съд бяха разстреляни около 150 000 души. Никога няма да узнаем колко от тях са невинни....
А колко разстреляха без съд и присъда.... Как да се определи тази мярка на жестокостта, която беше необходима, за да се победи? Необходима ли беше, винаги ли...
Аз не се наемам да определям мярката жестокост, необдходима за Победата. Не да я оправдая и не да я опровергая....

Г.К.: Изобщо, трябва ли сега да се пише цялата тъжна и тежка истина за войната?

Е.Г. Не знам даже какво още да ви разкажа, за да разберете колко страшна беше войната. Колко хора си отидоха от живота така и не разказвайки на хората какво им се е наложило да изпитат, без да разкажат своята истина за войната. А колко още са живи, но мълчат, мислейки, че никой няма нужда от това.
Другарят ми Алексей Дуднев, командир на картечен взвод, ранен в главата, като куршумът попаднал под лявото око и излязъл зад тила (!!!), излизал от обкръжение. Пълзи по бойното поле, наоколо свои и чужди убити. На хоризонта се показала рядка редица хора. Вървели към предната линия, отвреме-навреме накланяйки се напред. Санитари, помислил той и търгнал към тях да пълзи. До слуха му стигнал пистолетен изстрел, но не обърнал внимание. Чули се още 2-3 пъти сух пукот. Това изсотрило вниманието му - хората били в наша форма, от "азербайджанската" дивизия. И тогава разбрал. Мародери! Стрелят в ранените и обират убитите. Да останеж жив след смъртно раняване и да умреш от ръцете на своите. Какви свои, те са по-лоши от фашистите. Ще ме застрелят - тъжно помисли той, но продължил да пълзи. Срещнали се... С труд обръщайки глава, ги помолил: "Момчета, пропуснете ме." Пропуснали го. Дали са го съжалили заради младостта или автоматът, от който той така и не би могъл да се ползва ги е впечатлил, но го пропуснали! Още невярвайки в спасението си, запълзял нататък и допълзял до медсанбата... Той бил на друга дивизия и не го приели. Фронтоваците знаят, че по правило в настъпление, медсанбатите приемаха ранени само от своята дивизия и много неохотно от други. Там такъв поток ранени върви, че не успяваха да го обработят. Това беше страшно обидно и изглеждаше кощунство, сега можете да се възмущавате колкото искате. Но тогава не беше рядкост.... Дали на Алексей парче хляб, но той не можел да яде, устата му едва се отваряла. Късал малки парчета, и ги смучел през зъбите си. И пълзял нататък. Почивал и пълзял и така стигнал до болницата, където го взели и го превързали. На петото денонощия след раняването. Това не е измислица.
Войник от нашият батальон, няма да му казвам фамилията, че може да е още жив, мина войната, момче на 19 год. Така се случи, че батальонът освобождавал неговото село, което било взето без бой. Къщата му се намирала на края... докато отивал, съседите разказали, че майка му спала с немците и годеницата му също затънала там. Войникът се разтресе целият. Влязъл в къщата и застрелял майка си! Искал и невестата, но комбатът влзяъл навреме и не разрешил. Как сега да осмилиш това! Всяка лична трагедия!

Г.К. Част от вашия фронтови път Вие сте преминал в качеството си на политработник на ротно и батальонно нвио. Сега, "само мързеливият не хвълря камъни" по комисарите. Какво значеше за Вас да бъдете комунист и политически ръководител на фронта?

Е.Г.:Аз не се срамувам от членството си в партията. Аз не бях партиен функционер и не се ползвах от никакви номенклатурни блага. Влязох в партията при Сталинград. През нощта при мен допълзя комисарът и партийният отговорник на полка, дадоха ми препоръки, третата беше от комсомолското бюро на полка. Никакво събрание нямаше, фотографът на политодела седя до съмване в окопа срещу мене, защото не можеше да снима със светкавица - това щеше да е последната светкавица в живота му, също и за мене. Щракна ме и набързо изпълзя. Само комсомолските билети на фронта бяха без снимки. Затова пък привилегия получих веднага. Комисаря нареди - "сега си комунист. При първата зелена ракета ставаш първи и викаш За родину, за Сталина!" И напред, с личен пример! Фразата "личен пример" беше у началството една от любимите. Лесно е да се каже. Не щях да изскачам, нито първи, нито последен. След войната имаше много желаещи, а тогава, кой знае защо, бяха няколко пъти по-малко. Има едно стихотворение от Александър Межиров "Комунисти! Напред!" Така беше. И ставах, като че ли вътре пружина имах заложена. И бягах в атака. И виках, не знам какво, навярно съм псувал. Все едно никой не ме слушаше и аз не се чувах също. А пък призивът За Родината и за Сталин звучеше не само от политработниците, и командирите бяха такива. Подлеци имаше достатъчно и сред политработниците, и сред обикновените командири. Но мнозинството си бяха патриоти, не жалещи живота си за победата.

Г.К: Споменахте Межиров. Той има още едно известно стихотверение - "Ние под Колпина сме се скупчили, артилерията бие по своите". Такова случвало ли ви се е?

Е.Г.: Разбира се, понякога и своите щурмоваци и артилерията ни "угощаваше". Имаше такъв майтап: "Прицел пети - пак по своите!". Но по-често биеха по немците.
По правило получавахме от нашите само при настъпление, ако свръзките не успяваха да доложат навреме за движението ни напред. Аз под залпа на нашите Катюши попаднах веднъж, трудно ми е да предам чувствата си в такъв момент. За такива случаи ще ви разкаже всеки "окопник". Всичко става на война.

Г.К.: Ще засегнем ли темата с наградите?

Е.Г.: През 1942 г. войник от нашия полк беше награден с медал "за храброст".Целият полк се събра на митинг послучай награждаването му. Започнаха да награждават щедро вече през 1944 г, и не винаги за бойни заслуги. А от нас въобще не зависеше, дали ще дадат орден или медал. Пращаш наградният лист, а след това - скъсай се да търсиш, няма, не веднъж при мене така се получаваше. По начало никога в това отношение нямаше справедливост и не е имало. Виждал съм войници след 6 ! рани и с нито един медал. В щаба отиваш - там пълно с "иконостаси" на мундирите. В наказателната рота, аз отидох с 2 ордена Червена звезда а за последната фронтова година получих орден Отечествена война. Макар, че в наказателната рота за всяка атака можеше справедливо и спокойно да дадеш орден. Аз не съм гонил награди, не молех началството. Веднъж само, през 1943 г. попитах командира на полка какво се чува за ордена Червено знаме, за който бях представен, а в отговор чух нещо от типа - "от вас в държвата скоро няма да останат благородни метали." Е, за него, разбире се, имаше..... Аз на началството задницата и ботушите не съм лизал.
Имаше в щаба един писар, на име Писаренко (пълно съответствие на длъжност и фамилия), та той унищожи наградният лист, фамилията ми не му харесала. След това ми написа писмо в болницата, разкайваше се. Загина тъпо, в края на войната.
А пък дали са ми дали или не - каква е разликата. Евреите ги ограничаваха в наградите, знам 10 случая като моя. В пехотата - в отличие от танковите и артилерийските части, антисемитизма беше в разцвет. Не забравяйте и една немаловажна подробност, аз бях син на враг на народа. В личното ми офицерско дело беше написано. Например, на Григорий Поженян, 2 пъти представен за Герой на СССР и не получил нито един, с червен молив беше написано: "майка еврейка, баща враг на народа". Тогава подобна анотация не звучеще никак смешно.

Г.K. Беседвам с фронтовацитя, питам - какво беше най-трудно на война. Много отговарят - фронтовите пътища.Опишете пехотинеца в марш.

Е.Г. На пехотинеца е накачено всичко, както на този ..... ишак не знам какво е, явно нещо сочи у тях. Този, който не е пораснал достатъчно, не се вижда от накаченото снаряжение. И скатката, и мешката, и противогаза (нищо, че не е ползван) и каската, и сапьорната лопатка, и канчето, полева чанта, 2-3-4 сумки с патрони. В чантата на противогаза ще натикаш гранати.Е, и винтовката или автомата. Пот се лее като река. На изсъхналите войнишки гимнастьорки излизат бели петна от сол, сваляш я, а тя стои права. Прахът от фронтовите пътища.... В освободените села ни гощаваха със семки, немците им викаха руски шокколад. Те помагаха да се мери пътя. Един джоб на шинел навърташе 10 км, ей такъв войнишки километраж. Преходите по 80 км. си ги спомням като кошмар. Спяхме в движение. А още и по 4 мини 82 мм на врата ще ти окачат. С мината не се препоръчва да се пада, особено втория път. От падането може да се зареди за взрив, вървиш, а цялото тяло от пот и въшки диво сърби. Стомахът от глад залепва за гърба. Ей така дойдохме до победата.

Г.К.: Помните ли своят последен бой или последен ден на фронта?

Е.Г. Бой това няма как да се нарече, но как срещнах последния ден на войната ще ви кажа. Курландия (прибалтика). Вече казаха, че Берлин е превзет. Бяхам завзели една височина, готвим се за атака, сапьорите бяха направили проход в минните полета пред нас. Срещу нас немски ДОТове и 4 окопани в земята танка. До немците имаше около 300 м. Денят „не обещаваше да е приятен”. Гледаме, над окопите им се веят бели знамена и изчезват. Всички разочаровано въздъхват и псуват. По едно време бяло знаме твърдо се извиси на бруствера. За всеки случай, отменихме артилерийската подготовка. Към нашите окопи никой не върви, видно силно се страхуват да не получат куршум в гърба от своите. Всички гледат мене. В ротата само аз знаех немски и ми се е случвало да разпитвам пленници. Боецът до мен казва: „Абе нещо ако стане, от тях мокро петно само ще оставим...” И ще го направят. Такова беше подразделението.... Само че аз това мокро място няма да го видя. Ставам демонстративно от бруствера, свалям колана с пистолета, слагам автомата на земята. Вадя носна кърпа, на цвят далечно напомняща бял, и с неогъващи се крака тръгвам към противника по разминираната пътечка. Тишина, фронта замря. Изведнъж, зад мен крачки. Един от нашите наказани, малдо и здраво момче, ме догони. Отидохме двамата до немската отбрана, добрахме се цели. Спускаме се при немците в окопа, а те „митингуват”, викат, хвърлят се върху нас. Половината от тях са със знака СС. Мда, надянахме се. Войникът ми почва да нервничи, от него се лее пот, та и аз също милвам гранатата в джоба си. И си мисля: „В последния ден ще се наложи да загивам така глупаво”. Немците говорят бързо, аз от вълнение не мога нищо да разбера. Водят ме при полковника (оберст – на немски полковник). А аз получих ступор – освен „Сталин гут – Хитлер капут” не мога нищо смислено да кажа. С труд овладявам глас и с командирски тон заявявам: „Гарантираме ви живота, храната, предавайте се в колона през прохода в минното поле, вървете под строй в нашето направление и т.н.” Немецът кима, разбра, че съм евереин, не се унижава да разговаря с мен.
Търгнахме назад, аз през всички тези метри чаках изстрел в гърба. Размина ми се. Когато немците тръгнаха да се предават, бойците взеха да викат „Ура” и да се прегръщат. Всички разбраха, че войната за нас свърши и ние останахме живи!!! Пленените немци ги разоръжихме, „освободихме” ги от часвониците им и ги изпратихме в тила. (в цялата война ссср се пълни с немски часовници, защото нямат.....)
Във връзка с края на войната целият личен състав на нашата рота беше амнистиран.

Г.К. Пиехте ли на фронта много? Полагаха ли се на штрафните 100-те „наркомосвки” грама?

Е.Г. Както на целия личен състав на фронтовите части. Зимата, а също при настъпление независимо от времето. Аз на фронта малко пиех. Бутликата водка я делихме с кибритена кутия, поставена с дъното нагоре. Пет кутии – бутилката е разделена. Войниците също доставяха самогон. Случваше да пият и дървесен спирт без да знаят и да умират в страшни мъки. Много хора умряха на война поради „пиянска работа”.
Немците напълно знаеха нашата психология и често, оставайки отбранителните рубежи в някой населен пункт, оставяха непипната цистерна със спирт или цял винпром. А след няколко часа си го взимаха този пункт обратно. При нас нямаше кой да воюва. Всички се бяха напили... Примери? Питайте всеки фронтовак. Какво само струваше първото превземане на Шаул. Но див случай стана на гара Попельная. Взехме гарата, а там цистерна със спирт. Почнахме да отбелязваме бойният успех. След няколко часа на гарата дойде ешелон немски танкове, спокойно се разтовариха и ни изгониха оттам. Нашите Т34-ки стояха без екипажи. Танкистите изярдно си бяха пийнали. А пияни командири, „заливайки си очите” и решили да погеройстват за чужда сметка стигаше. Това го знам не от книгата на Симонов, мен сам така началниците ме гониха да щурмувам височина. Тази височина полк не можеше да превземе, а подгониха моята единствена рота. Как да се оправя с обещанието: „Няма да превземеш височината – ще те разстреляме”. Видях лично, как пиян генерал разстреля командир на батарея, който се осмели да възрази срещу получена тъпа гибелна заповед.
Моят комбат Иващук също загина пиян. Излезе на бял кон на предния край и почна да псува немците на майка. Немците му метнаха няколко мини, леко го раниха. Ако беше трезвен, може би щеше да се обърне и да препусне в тила, но той продължи та им вика нещо, заплашвайки окопите им с юмрук. Следващата мина го уцели. Нелепа смърт....

Г.К. След всичко преживяно на предната линия, искало ли ви се е да довоювате във второя ешелеон?

Е.Г. След болницата няколко месеца служих в батальон за връзка. Починах си от войната, така да се каже. Веднъж вървяхме с командира на свързочата рота. Носехме катушки с кабел 400 м. В небето се появи немски пикировач и почна да ни гони. Двама души във военна форма! Побягнахме в окопите. Аз изостанах, а старши лейтенанта дотича до окопите и скочи вътре. Мислех си, край, това е. До окопа останаха 20 м., а там падна бомба с пряко попадение. Ей такава е службата на втора линия.
Моят приятел, Хенрих Егерски, командир на радиорота, висок широкоплещест красавец, любимец на полка, загина от случайна мина, на километри от предната линия. Гибелта на Саша Кисличко и Генрих Егерски за мен са най-тъжните загуби през войната.
През есента на 42 година, когато в центъра на Сталинград обстановката беше много тежка, нашата дивизия беше прехвърлена на северозапад от града, с цел да дръпне към себе си част от противника. Вървяхме към предната линия, за да влезем от движение в бой. Минахме покрай голям хълм, в който хиляди хора копаеха и „се зариваха ” в земята. Щабове, санитарен батальон, артилерия, обози, кого ли нямаше там! По склоновете седяха и с наслаждение пушеха разнокалибрени отделили се войници – денят беше топъл.
Колко само народ във втори ешелон, а в първия – раз, два и толкова. След няколко часа, когато с остатъците от батальона се връщахме от боя, тоя хълм не можеше да бъде разпознат. Войната беше минала по него и то не един път. Всичко изринато, разпиляно. Най-вероятно немски пикировачи бяха поработили тука. Нито една оцеляла траншея, окоп, тесния път по средата на хълма беше зарита с обърната техника, счупени каруци. Още димяха обърнатите кухни с войнишкото ядене. И трупове, трупове, трупове... Още не бяха успели да ги приберат. Оцелелите, полуоглушали войници, още не дошли на себе си от дивия разгул на войната, превъзрваха ранените коне и застрелваха осакатените коне. Ние, подтиснати от видяното, с труд вървяхме по хълма, внимателно прескачайки през трупове на хора и на коне. Аз вървях напред и си мислех – колко хора са убити! Ето ти и втори ешелон. Не, на предната линия е по-добре.

Г.К.Защо хората от вашето поколение наричат често войната най-доброто време от живота си.

Е.Г.За много хора от моето поколение войната беше най-доброто време от живота ни. Войната, с неимоверната й нечовешка тежест, с изпитанията им до краен предел, с крайното напрежение на физическите и морални сили, все пак ВОЙНА. И работата не е в тъгата по заминалата младост. На войната нас нямаше кой да ни замени. Усещането за съпричастност с великото, трагично и героично събитие съставляваше гордостта на нашият живот. Знаех, че съм нужен. Тук. Сега. В тая минута. И в никоя друга.....

[zmaj]

Поздравления ! Материалът е страхотен. Има ли възможност някой да преведе и нещо от германска страна?

[Гост]

Първо адмирации за къртовския труд на този който го е превел!
Иначе статията я изчетах цялата.И някакси не ми допадна-като цяло считам че на места има определени неща,които вероятно са позамазани с цел да не личат,други са поразкрасени,малко излишен патос(но хайде той си е типичен за такива хора и за ония времена)...но някакси статията ми се струва прекалено лична гледна точка и прекалено изкривена-интервюирания всичко харесва,по всички въпроси относно политиката на всички висшестоящи и началства-"безрезервно одобряем"...и за отношението към власовците, и за създаването на такива подразделения,смело се обяснява кое се е случвало и кое не се е случвало и е инсинуация,обяснява се малко за "фашистите" и прочие.Е хайде малко мрън-мрън евреите те така много онеправдани бяхме накрая-да има и нещо отрицателно все пак за черешка на тортата...
Обичам да спазвам все пак определена дистанция от такива статии и да не вземам всичко за 100%ва чиста монета.
Лично мое мнение-с което не ангажирам никой.
Но пък човек ако се абстрахира от тези неща-определено има доста интересни неща в статията.

[zmaj]

Е, нали идеята е да са "спомени", а те са субективни и с това са интересни.

[messire Woland]

Присъединявам се към Картаген - всички спомени са субективни. А темата си е за спомени, така че всичко е наред. Из нета могат да се намерят какви ли не. Често - доста интересни. Разбира се, при разглеждането на нечии спомени трябва винаги да се има предвид каква е била позицията на човека - в живота, политическа, служебна и т.н. Нормално.

[Shelenberg]

Ето поредната порция спомени от войната този път на летец-изтребител. Ето и линк към оргиналния текст - http://www.iremember.ru/content/view/676/78/lang,ru/

Превода е правен от мой познат ,за идеален превод не претендирам предполагам, че може да има някой пропуски, но мисля че е добър. Ако някой има проблем с отварянето на файла нека каже и да видим какво решение да измислим.

Ето и превода:

[Гост]

"Динамик" не е радио захранвано от динамо ами идва от електро-динамичен високоговорител.Сиреч радиоточка.
Само това "Т" ебава мамата.
Иначе-текста е доволно дълъг-евала за труда на такива ентусиасти.

[Обикновен лаик]

ишак не знам какво е,

По принцип "ишак" е разговорно название на немския реактивен гранатомет Nebelwerfer; образец 41 г. е бил шестцевен с калибър 150 мм (или също съм срещал 158.5 мм), Небелверфер 42 е петцевен, но с по голям калибър (над 200 мм). Названието идва от острия режещ звук, който се получава при изстрелването на реактивния снаряд. Дали точно него има предвид в Брюхов не знам; от контекста не става много ясно.

[bigbeer]

По принцип "ишак" е разговорно название на немския реактивен гранатомет Nebelwerfer; образец 41 г. е бил шестцевен с калибър 150 мм (или също съм срещал 158.5 мм), Небелверфер 42 е петцевен, но с по голям калибър (над 200 мм). Названието идва от острия режещ звук, който се получава при изстрелването на реактивния снаряд. Дали точно него има предвид в Брюхов не знам; от контекста не става много ясно.

Я дайте целия абзац като цитат плз.Щото "ишак" или "ишачок" е и общоприето название на И-16.Мен оригиналния текст нещо не ми се отваря и не намерих точното място.

[Shelenberg]

Ето поредната порция превод, на спомени, на преки участници в сраженията през ВСВ. Този път наред беше някой от военноморските сили. Линк към текста - http://www.iremember.ru/content/view/266/86/lang,ru/ Нямам претенции за идеален превод, ако забележите грешки споделяйте. Преводача е мой познат любител на историята. Пак повтарям съвсем произволно съм избрал спомените на войника, просто ми се сторил любопитен. Само да кажа че в момента готвим превод на друг танкист, а след това мислим и нещо за някой снайперист да сложим, както се вика това е информация от кухнята, но винаги може да настъпят промени



Г.К. - Григорий Ефимович, вие сте един от малкото оцелели защитници на Севастопол. Сега почти никой не е останал от тези, който може да ни разкаже за трагедията и героизма на защитниците на града. Разбирам, че припомнянето на севастополските боеве е много трудно и болезнено.. и въпреки това, разкажете ни каквото сметнете за нужно.

Г. З.- Да опитаме. ...

Г.К. Как попаднехте на фронта? Как започна войната за вас?

Г. З. – Роден съм през 1920 г, в Одеса. След гимназията – десетлетка, постъпих в медицинския институт, но знаменитата Ворошиловска заповед прекъсна обучението ми. През 1939 г. ме взеха във флота и ме пратиха в учебен отряд в курсове за радисти. Във флота визмаха с образование не по-малко от осми клас, високи и здрави момчета и само комсомолци. В «учебката» учих половин година и бях изпратен да служа на ескадрийния миноносец «Бойкий». Това беше нов есминец, както тогава казваха, „седми проект”, кораб – красавец. А и командирът ни, гордост на флота, Георгий Годлевский беше лика прилика на кораба си.

На 20-ти юни 1941 г. се върнахме вечерта от флотски учения и застанахме на котва в Южния залив. Почти целия екипаж, в събота, излезе отпуска на брега, а мен лейтенант Духовнер, командир на свръзките, ме помоли да помогна с ремонта на радиостанцията. Вечерта екипажа се върна на кораба, беше обявена обща бойна тревога. В три часа през нощта Севастопол беше бомбардиран. Така започна за мен войната.

Г.К. – Вие доброволно сте слезли от брега в морската пехота. Как се правеше подбора на тези части, имаш ли някакви критерии.

Г. З. – В края на юли румънците пробиха Южния фронт и приближиха Одеса. На корабите обяихва набор на доброволци за морската пехода в помощ на Одеса. От всяка бойна част взимаха не повече от трима души. Само на артилеристите разрешиха да пратят десет моряка. На кораба служеха около 30 одесисти и всички поискаха да ги изпратят да защитават родния град. Командирът ни Годлевски погледна в списъка със желаещите и каза – „Ами аз с кого ще воювам?” – и от нас, както той се изрази -«биндюжников»- пусна само половината. Екипажът и до войната беше комплектован само на 2/3.
Облякоха ни в нова форма, направиха прощален митинг, прегърнахме се с другарите си и слязохме на брега. Нашите места на кораба заеха запасняци. Всички записани ни качиха на транспорти и след два дни бяхме в Одеса. А моят кораб беше един от малкото надводни съдове на Черноморския флод, оцелели през войната. Два пъти, докато воювах в Севастопол виждах как родният ми есминец стои на кея, но не можах да видя момчетата.
Събраха ни в Севастопол 4000 матроси – доброволци. Събраните от където може винтовки – „трилинейки” например стигаха само за около 50% от матросите.
Обещаха да дадат оръжие при пристигането на фронта, но видимо забравиха. Много получаваха пушките от ръцете на ранените или взимаха от убитите. Така беше.... Исках да ида до родителите си да ги видя, но не ме пуснаха.... Пристигнахме под Иличовск. Названието ни беше гордо – „Първи полк на морската пехота. Наши оръдия и картечници нямахме. Помня, че ни пратиха картечари от 25-а Чапаевска дивизия. От начало им се смеехме, абе пехота, «лапотники».
Почнахме да воюваме. И до днеска помня първата атака. Вървяхме в гъсти редици, рамо до рамо, съвсем изправени. Моряк във втората редица свири на хармоника. Нагледали се бяхме до войната на филма „Ние от Кронщадт”. Румънската артилерия ни стреля, а ние вървим като на парад. После се включиха и стрелците и картечарите ми. До мен падат убитите ми другари.
Един ден преди това имаше дъжд, наоколо кал. Трябваше да залягаме, а ми беше жал да си цапам новата униформа. Ето за какво мислех в тези минути. .... Смъртта тогава ти се струва нереална.
Една седмица след началото на боевете командването на полка беше поето от легендарния моряк от Гражданската война, бившия революционен моряк, полковник Яков Осипов. Ходеше в черна кубанка и с маузер, като че ли отвън беше още 1919 г. Това беше човек с огромен авторитет и сила да убеждава. Той можеше така да каже на моряците нужните думи преди бой, че след напътствието му не беше страшен ни демона, ни дявола. Комисарите и агитаторите трябваше от него да взимат пример, как да въодушевят матроските маси, макар Осипов да не беше изтъкнат оратор. Ще излезе пред нас и само ще каже: „Братчета! Родината чака от вас подвиг!”, а ние вече сме готови за родния командир да прегризем на всички гърлата. Уважавахме го и го обичахме....

Вювахме с румънци. Немци под Одеса почти нямаше! В крайна сметка, на нашия сектор имаше само един бой с немците, и те веднага ни научиха как се воюва. А румънците не са най-смелите войни. „Мамалигари”, както казвахме ние. Макар, че умееха да стрелят точно, това трябва да им се признае.

Патроните ни бяха малко, гранати се даваха по 2 броя на отделение, с указание да се пазят и да се ползват само ако дойдат противникови танкове. Всеки ден, със собствената си кръв се учехме да воюваме на сушата. Никой не дойде да ни обясни, как се прави, как да се окопаваме и т.н.... Стоялхме около рибното стопанство «Сечавка». Три нощи подред вървяхме в щикови атаки.
Представете си – през нощта, без стрелба се промъквахме при румънските позиции и „на нож”, с вечното «палундра”. Оттука ни дойде и названието – „Черната смърт”. Отивахме и се нахъсвахме със смелостта и с пренебрежението си към смъртта. И това беше не фукане и проява на някаква незрялост. Отивахме да мрем за родината си съзнателно. Всеки беше слязъл на брега доброволно, прекрасно разбирайки, какво го чака напред. .... „На нож” отивахме не само заради прекъсването на снабдяването с боеприпаси, просто тогава не можехме да воюваме по друг начин. През 1942 немците вече нас рядко ни пускаха на разстояние за щиков удар. Тогава у нас се появи една фраза – «Аз гледах немеца в очите ». Това значеше, че съм участвал в щикова атака. Когато двете страни се приближаваха в боя, става от самосебе си така, че всеки си избираше цел и имаше някакви секунди, преди да се сблъскаме – всеки спираше и се гледахме с ненавист – ние към немците, немците към нас. Стояхме един срещу друг – който отклони поглед, смятай го загинал. Има тук още един момент – не всеки е способен, дори насреще му да е враг, да заколи другия с щик. ....
Имаше под Одеса един боец, бивш пристанищен хамалин Яков Бехелфер, здраво младо момче с юмруци като чукове, живеше с мен на една улица, но беше малко по-голям. Той в един ръкопашен бой закла с щик и уби с приклад и с ръце двадесет и двама румънски войника. Убиваше с един юмручен удар. И подобни епизоди в отбраната на града имаше нерядко. А с немците тоя номер не минаваше леко, те понякога достойно удържаха на щиковете.
Ей така вървяхме напред, черни мишени на голо поле. Докараха ни армейски дрехи, но всичко отказахме да ги облечем. Сметнахме този жест на интендантите едва ли не посегателство над честта на флота.... А в Севастопол много се преоблякоха в защитна форма, само моряшката фланелка се вижда, и в атака слагахме моряшките барети. Там войната беше друга.... Добре помня само една танкова атака. Матросът от нашия батальона Хмелевский взриви с бутилки запалителна смес два танка..
В края на август се контузих и ме закараха в града в болницата, две седмици лежах и обратно на предната, пред Березовка. И пак -–«Полундра!»... В края на септември събраха бившите корабни свързочници и ги пратиха в в ПВО на града. Жестокост към пленниците липсваше и от двете противоборстващи страни. Помня, че на участъка на полка ни, по договореност! с румънците бяха спрени бойните действия, за да се приберат убитите и ранените. Дойде румънски офицер с бял флаг, пет минути стоя в щаба и това е. Щикът в земята цял ден. И никакви особисти с разстрелни команди при нас не пращаха. Въобще, не вярвахме, че ще предадат Одеса, когато получихме заповед да оставим позициите и да се товарим на кораби, много недоумяваха – защо предаваме Одеса?. Можеше още да го държим града. .... Немците от самолети засипваха града с листовки – един вид, дошли сме да мъстим на сталинските комисаи и евреите. Много въобще не се евакуираха, мислеха, че ще им се размине.
Вървяхме към пристанището, аз изтичах у нас в двора. Родителите ми по това време вече се бяха евакуирали. При нас живееше стар евреин, шивач, много добър човек. Минах да се сбогувам, а той плаче.... След войната разбрах, че на следващия ден след падането на града пияните му съседи! в нашя двор го обесили на дървото!... При нас в зенитната рота дезертираха трима души, местни. Преди качването на корабите всички ни строиха и казаха, че тези три дезертьора задочно се осъждат на смърт. През 1947 г. вървя на патерците в Одеса, срещам се с един от тях. „Петя, как така ходиш по града открито, нали те осъдиха задочно на разстрел”. А той казва – „Не се притеснявай, аз в 1944 в наказателна рота си изкупих вината”. Ей такива имахме червенофлотци понякога.
На 15-ти октовмри ни качиха на парахода «Армения» и пристигнахме в Крим.

Г.К. Как за Вас започна отбраната на Севастопол? Какво ставаше на фронта по време на първия щурм на града?

Г. З. Ако започна да разказвам истината за събитията от есента на 1941 г. в Крим, ще се намерят хора, които ще кажат, че аз очерням героите и поливам светлата им памет с кал.... Или нека всичко си остане на нивото на мемоарната «историческа истина»? Аз наистина не бих искал много да разказвам.

В края на октомври от нас формираха батальон морска пехота, качиха ни на влака, докараха ни до Симферопол. Дадоха боеприпаси и ни погнаха по направление на Джанкой. Всички „татарски” дивизии, които отбраняваха провлака, побягнаха в паника. Нищо не можехме да направим с напите витовчици, с тридесет патрона на калпак. С една вяра в победата немците няма да ги спреш.... Имаш див случай – гледаме, идва по степта наш танк. Идва на 50 м. от нас и почва просто да ни разстрелва!!! В него имало немци. Взели танка като трофей и веднага го пуснали в работа. Около сто наши останаха там завинаги... В голата степ ни бомбардираха безжалостно. Пехотата по фланговете даже не се опитваше да се хване за обранителните боеве и да даде бой. Къде беше артилерията в тия дни, един Господ знае. Почнахме да отстъпваме и ние. Вървяхме по линията Карасу-базар, Симеиз, Ялта. Постоянно контраатакувахме немците, но ползата беше малка. Нашата армия беше просто разбита от немската авиация. Приморската армия след тежки бомбардировки се раздели, част от войските отиде към Феодосия, а част отстъпи в Севастопол. Тогава загубих от поглед приятеля си Фима Мителман, който отстъпи по посока на Керч. След войната го срещнах. Това, което му се наложило да изпита при Керченския деснат е трудно за преразказване. Този десант е бил толкова кървав и трагичен .... Срещнах в Ялта, при отстъплението, момчета от нашия „осиповски полк”. Немците завладели санитарния ни батальон, където служила като военен лекар жената на Осипов. Той събрал 70 човека и тръгнал да освобождава медицит от немците. Цялата тази група пропадна, изчезна и никой не се върна. Интересно, какво пишат в мемоарите за съдбата на Осипов?
Стигнахме до Масандра. Бягащата пехота изпотрепа охраната на винените складове, съставена от червеноармейци и започна вакханалия. Всички пияни, хора се удавиха във вино, стреляха един в друг. Идват камиони към фронта с гориво и снаряди. Шофьорите виждат, че грабят складоветое и също – напред! Изхвърлят от каросериете сандъци със снаряди и бурета с бензин и вместо тях товарят бурета с вино! Каква ти вече отбрана... Всичко това ставаше пред очите ми. Гледам, на някои наши матроси също им светят очите (букв. „горят им тръбите”). Аз бях комсомолски организатор на ротата. Излязохме с политическия офицер дръпнахме му една реч за съзнателността и войнския дълг. Подейства.
На подстъпите към града вече застанахме в мъртва хватка. Помня как от линкорите сваляха почти напълно екипажите и ги хвърляха при нас в окопите за подръжка. Тогава пристигна бригада от морската пехота от Новороссийск. Нас, в началото на ноевмри ни качиха на камиони и тръгнахме да затваряме пробив в отбраната.

А пък „знаменития подвиг” на групата на политрука Филченков не помня! Ще ме извините, но аз бях под Дуванка на 7-ми ноември и нашата рота стоеше точно зад 18-ти батальон на морската пехота под командването на Черноусов. Нямаше там немски танкове!!! Танковете бяха срещу сборния батальон курсанти от училището на бреговата охрана „Ленински комсомол”. Батальонът заемаше позиция около Бахчисарай. Намерете в Русия двама бивши курсанти - Ройтбърг и Израелевич. Още са живи. Питайте ги как 1200 моряци от този батальон с учебни винтовки геройски с гърдите си закриха Севастопол и почти всички сложиха там главите си. И въбще, ако имаше там случай, 5 човека да са унищожили 10 танка, в същия ден цял Севастопол щеше да говори за тях като за герои. ... У нас там вестникари и политотделовци имаше повече от достатъчно.

През първото настъпление към града аз навярно не съм убил нито един немец. Стрелях в тях, виждах попадение, но немога да кажа дали съм ранил или убил враг. Ние бяхма на втора линия на отбраната. В средата на ноември взеха от личния състав бившите комендори*, свързочници и зенитчици и ги пратиха в Севастопол за формиране на бреговата и зенитната отбрана на СОР (Севатсополски отбранителен район). Имаше заповед на командващия флота за използването на специалистите само съгласно воинската им специалност. Аз попаднах във взвода за свръзка на зенитно прожекторна рота.

*ако не е печатна грешка е някаква флотска длъжност.

Г.К. За участие в боевете по време на декемврийския щурм на Севастопол Вие сте били удостоен с медал "За храброст". Медал от 41-ва скъпо струва, тогава награди на обикновените войници и матроси са давани крайно рядко. За какво получихте медал?

Г.З. В края на декември немците завзеха Мекенезиевите планини и приближиха плътно до зенитната батарея номер 365 под командването на Воробьов. Немците наричаха тази батарея "Фортът на Сталин". Създаде се застрашително положение и за спасението на батареята беше създаден сборен отряд от моряци - доброволци, в който попаднах и аз. Два дни се бихме с немската пехота на подстъпите на батареята. Ръкопашен бой в загражденията от бодлива тел. Там с щик ми раздраха рамото, но не отидох в санитарния батальон. Там беше горещо, болшинството от отряда загина. Който остана жив от нас, вечерта на 31 декември се върна по частите си. Медала ми го дадоха за осем лично убити от мен немци, в т.ч. офицер, чиито пистолет Парабелум взех за трофей. През април 1942 г. ме извикаха в щаба на сектора и комисарят Акселрод лично ми връчи наградата.
От януари 42-ра до края на май фронтът стоеше пред града. Немците повече не предприемаха опити за мащабно настъпление. На предната линия боевете продължаваха, но ние, зенитчиците и "бреговиците", понасяхме постоянни загуби само от атаките на авиацията. В пехотата повече не ни взимаха. Да кажем така, активното ми участие в отбраната на Севастопол завърши, повече аз с винтовката на предната линия не воювах.

Г.К. Колко ефективна беше дейността на "прожектористите"? Какъв беше съставът на вашата рота?

Г.З. - Аз се намирах на наблюдателния пункт, като свързочник телефонист, на три километра от разположението на прожекторите и примерно на километър от предната линия. На всеки 30 мин. трябваше да докладваме - "Сектор еди кой си, самолети не виждам." Ако откривахме прижближаване на немска авиация, незабавно докладвахме на командния пункт, протжекторите започнаха своята работа, ловяха немските самолети с лъчите си и заслепяваха пилотите. Зенитчиците винаги ни бяха благодарни. Всички 9 прожектора на ротата се разполагаха в каросериите на камиони. Първата работа на немците беше да се опитват да подавят прожекторите ни, а после и зенитчиците. Работа имахме достатъчно, нощните полети бяха редовна част от нашият севастополски живот. Пък и дневните бомбардировки ни стигаха с лихвата. Загуби понасяхме по всяко време, и те все бяха големи. Работата ни беше нужна. Ще дам пример. В последния ден на отиващата си 41-ва година, когато се върнахме от боя на "воробьовската" батарея, другарите ни ни направиха подарък. С два прожектора заслепиха пилота на немски бомбардировач и той се вряза в земята! Зенитчиците не успяха даже да открият огън по тоя немец. В ротата бяхме около 100 души, половината от личния състав - бивши моряци от ЧФ, навремето отписани от флота. Останалите се набираха от стрелковите подразделения или от запаса. 70% от личния състав на ротата бяха одесити. Изобщо в отбраната на Севастопол участваха хиляди одесити. Та нали Приморската армия се формираше и попълваше основно от жители на Одеса. Ротата се разполагаше в Северния залив. Командир на ротата ни беше ст.лейтенант Николай Михайлович Симановски, бивш електротехник от театъра "Ахундов" от Баку.
Безпартийни в ротата нямаше, всички бяха комунисти и комсомолци. Аз встъпих в партията през март 1942 г. Всички войници бяха патриоти на своята Родина. Когато немците тръгнаха на трето настъпление към Севастопол, в ротата беше проведено партийно-комсомолско събрание, което единогласно постанови: "Ще умрем в боя, но града на врага няма да дадем!" Такъв беше нашето искрено настроение и боен порив.

Г.К. Как ви хранеха в обсадения град. Как беше устроен бита на моряците?

Г.З. Хранеха ни относително сносно, по флотските норми. Винаги имаше черни сухари, даже когато в града имаше прекъсвания в снабдяването. Понякога ни падаха местни консерви. Но ако трябва да съм честен, чувството на глад беше наш постоянен спътник. Половината рота ходеше в бушлати и морска форма, другата във войнишко обмундирование. Зимата на 41-ва беше много студена, ние силно мръзнехме. А битът беше примитивен, все пак война беше....

Г.К. Третото немско настъпление, трагичното за защитниците на града. Как започна то за Вас? Как оживяхте в Севастополския ад?

Г.З. След падането на Керченския полуостров всички знаехме, че скоро немците, с всичката си сила ще се стоварят на Севастопол. От първи юни, немците бомбардираха без прекъсване и денонощно ни обстрелваха с тежки оръдия, а от около 1-ви юни ни вече практически не виждахме нашите "сталински соколи" във въздуха. Небето беше черно от немски самолети. "Секто 18 - виждам 100 немски самолета, сектор 22 - виждам 70 немски бомбардировача". Те направо ни сравняваха със земята. От тези бомбардировки хората полудяваха в буквалния смисъл. Ставше напечено. Целият град гореше в пожари, хоризонтът потъна в дим. Тези няколко бойци, които бяха ранени в първите няколко дни, "изтеглиха щастливият билет", успяха да ги евакуират. Един от тях срещнах след войната. От въздуха се сипеха листовки, кой знае защо отпечатани на големи червени листове, с призиви - "избийте евреите - политрукове и се предавайте в плен". По цялата линия на фронта немците слагаха високоговорители и от сутрин до вечер четяха имената на бойците, попаднали в плен, с указание за воинските части на тези закъсали хора. А после се изказваха пленени и склонни към измяна. Канеха в плен - един вид, "има водка и сельодка, колхози няма, животът е песен", минавайте към немците, момчета, иначе всичките в морето като слепи котета ще ви удавят. ... В Симферопол беше устроен публичен дом за немците. Там момичетата работеха доброволно! Та немците караха на първата линия проститутки, които с проникновени гласове говореха по високоговорителя - "Ванечка, ела при мене, искам те жив." И хармоника свири. На много такава пропаганда действаше оглупяващо. Някъде до 15 юни отбраната ни се държеше. А после.... Артилерията замълча, снарядите свършиха. А немските оръдия бият ли, бият. Танкове нямаме, а немците вече имаха достатъчно много танкове.... Видях разриви от немскте снаряди приблизително 15 м. дълбоки... Много бяха демрализирани и духовно сломени. Как да намеря думи да разкажа какво ставаше там! Когато настъпваха редките минути на затишие, не можехме да повярваме, че не ни бомбардират и не ни стрелят! А после пак бомби, бомби, бомби! Струваше ни се, че тъпанчетата ни аха-аха и ще се спукат. Главата ми се пръскаше от немскте бомби ... ... Когато на 17 юни немците завзеха 30-та батарея и излязоха на Инкерман и на Сапун-гора през третия сектор на отбраната, стана ясно, че това е края. Нас свободно ни обстрелваха от миномети, и даже ни целеха с картечен огън. Всички наши зенитни оръдия по това време бяха унищожени. Вечерта на 19 юни получихме заповед да напуснем Северната страна и да отидем в Южния залив, където се формираше сборна пехотна бригада от тиловите части на флота. Там имаше укрепления още от Кримската война. Един командир от нашите се напи и отказа да дойде с останалите. Страхуваше се да излезе от блиндажа. Симановски само го заплю. .... Настаниха ротата ни в зданието на бившите флотски работилници, започна минометен обстрел и ме раниха с осем осколки от мина. Момчетата ме изнесоха на плащпалатката, Попаднах в болницата на Камишинския залив, която се намираше в бившите хангари на хидросамолетите на Черноморския флот. А моят другар Исаак Литинецкий попадна в Инкерман. След войната, работех с него в една болница и ето какво ми разказа той за болничните си патила. Пратили го в 47 медсанбат, в Инкерманските винарни на "Шампанвинстрой". Каквото видял там, можело да се сравни само с преизподнята. Без преувеличение - ад. Хиляди осакатени войници в полумрака. Шум страшен, хората умират в дива агония, смрад, викове, стонове, проклятия. ... На едно легло лежат по трима. Зловонието неописуемо. И никаква надежда. Няма вода, давали им на ден по бутлика шампанско от инкерманските винени складове и по два сухара и кутия рибни консерви на трима ранени. ... Той бил сред последните ранени, които успели да натоварят на лидера (??? кво е това не знам, кораб някакъв) "Ташкент". Тежкоранените обикновено ги товарели в трюма, а леките - на палубата. Някой попитал екипажа - кой е разпоредил този ред. Отговорът бил прост - ако потопят кораба, тежко ранените все едно няма да изплуват, а леко ранения, и за дъска да се хване, може да се държи във водата, докато дойде помощ. Ей такива неща..... Раздробено ми беше бедрото и таза, полудявах от болка, а обезболяващите в болницата свършиха. Няколко пъти ме гледа главният хирург на Примирската армия Валентин Соломонович Кофман, който идваше на консултации от Инкермам. Каза, че ако ме оперират в медсанбата, няма да оживея. На 26 юни при обхода лекарят ми заповяда да се приготвя за евакуация.
На територията на бившите хангари лежаха на носилки хиляди ранени. Дойде лидерът "Ташкент", швартова до кея, попълнението, което пристигна с него слезе на брега и скоро се започна товаренето на ранените. Но заедно с това немците почнаха да бомбардират залива. След около 1/2 час "Ташкент" отряза въжетата и замина в морето. Ние лежахме в каросерията на камиона и псувахме, а някои проклинаха целия бял свят, страдайки от безпомощността си и от тъжната си съдба.... Шофьорът или го убиха през бомбардировката, или избяга. А от нас никой даже да пълзи не може! Отново почнаха да бомбардират, един от нас го засегнаха с картечен откос. Той си беше в безсъзнание и преди това, та смъртта му, може да се каже, беше лека. Викаме за помощ, дотичаха двама моряци, питат: "Кой, братлета, ви изостави тука?". Един седна на шофьорскто място, камионът дълго не палеше... закара ни обратно в болницата, спаси ни от сигурна смърт. Място вътре нямаше никакво вече. Сложиха ни отвън, заедно с хиляди такива нещастни като нас... Вече никой не идваше при нас, нямаше даже кой да ни превърже. Два пъти имаше силна бомбардировка, бомбите падаха сред хората, носилките излитаха във въздуха заедно с хората в тях.... А после артилерийски обстрел. ..... В никакъв кошмар няма да видиш такова нещо! Който от ранените можеше да ходи, се завлече по посока на морето. А ние.... на 29 юни видях, как из носилките се разхожда Кофман и дава указания кой от ранените да се прати за евакуация. Приближи до мене и нареди веднага да ме изпратят. Които бяха живи, веднага се оживиха. Нима нашите кораби са се промъкнали в Севастопол? Дойдоха камиони, около 20 броя. Но ни закараха не в пристанището, а на летището в Херсонес, в южната част на отбраната. Летището на Куликовското поле вече "ми заповяда дълго да живея". Докато пътувахме, пак ни бомбардираха. И пак лежах на носилката и гледах небето, пълно с немски пикировачи и чаках бомбата да ме разкъса на парчета. Стигнахме до летището в Херсонес и сърцето ми се скъса от страшна тъга и отчаяние. На летната полоса лежеше несметно количество ранени! Лежаха тука няколко дни, без вода и без храна, без каквато и да било медицинска помощ.... Край... Амба (ТОВА НЕ ЗНАМ КАКВО Е ЖАРГОН НЯКАКЪВ). Летната полоса денем се обстрелваше методично от немската артилерия. Ще преместят труповете встрани, ще засипят разривите със земя. Ей така си лежахме и чакахме смъртта си. От раните ми пълзят бели червеи..... Стискам малка торба с документите, с медала и трофейния "Парабелум". Знаех, че ако немците стигнат Херсонес, ще се наложи да се застрелям, - евреин в плен няма да оживе.... А сили да живея вече нямах никакви. Настъпи апатия, както когато се отнасяш към живота си с пълно безразличие. Санитарите пияни обикалят по полето, наоколо, на Херсонските височини (???складка май това е) също всичко живо пие, очакват неминуемата трагична развръзка. Политическият офицер - летец, ходеше между редовете и викаше силно - "Момчета, дръжте се! Родината няма да ви остави!"... Някои вярваха в това до последната минута. До мене другарят ми почина, та го покрих с бушлата... Дадох на братлето въжета за последния пристан... (вероятно някакъв морски идиом) . Не искам повече да разказвам за тези тъжни дни...... Нека прекъснем за малко.

Г.К. Как успяхте да напуснете обсадения град?

Г.З. Ранените ги извозваха две ескадрили транспортни "Дъгласи" от полка на ГВФ. Идваха нощем. Самолетът можеше да вземе 25 човека. Летците вървяха по полето, а редом с тях вървяха младички войници - арменци, от батальона на БАО. Летецът показваше с палец кой да бъде натовраен. Колко хиляди очи гледаха с надежда и болка на летците... Това не можете да го разберете. ... Минаха покрай мене, по едно време пилота се обърна и казва - "Ей това моряче с моряшката фанелка, взимайте го. Аха, точно той." Нима мене?! Когато ме носеха към самолета, младите войници - носачи, плачеха, вече разбираха, че за тях няма шансове да се измъкнат от този ад. Натовариха в самолета 26 лежещи ранени и още 10 човека, които можеха да ходят. Самолетът не можеше да набере височина, изхвърляха от него носилки и сандъци, мешки, всичко, което можеха. Излетяхме. Взехме курс към Новоросийск, приближаваме го, а над града - бой на зенитките с немски юнкерси. Провървя ни, не ни уцелиха. Аз лежах около мястото на бордовия стрелец, той ме почерпи с шоколад от разкладката на летците. За пръв път от 5 дена ядох нещо. За спомен и за благодарност му подарих пистолета. Приземихме се на гара Кореноская. Казаците посрещаха севастополци с хляб и сол. Изнесоха ни от самолета, аз лежах на земята и плачех без звук. Напрежението от тия страшни, жестоки, последни мои севастополски дни беше непосилно. След преживения кошмар..... Селяните от станицата ни разхвърляха по къщите. Миеха ни - мръсни, брадясали, изтормозени от глад и рани. А след няколко месеца тези същите и немците приемаха с хляб и сол. А разбери я тая работа!!!
Закараха ни след това през Пятигорск в Махачкала, а оттам по море в Баку. Настаниха ни в Централната морска болница. Там лежах повече от една година. А тези, които извози лидерът Ташкент в последните си курсове, пратиха в евакуационната болница в Тбилиси и в армейската болница в Сочи. Първите три седмици бях в безсъзнание, постояно ми слагаха морфин. Оперира ме проф.Франкенберг. Изкараха от мене осколките. Една, с тегло 73 грама, след войната взеха в Музея за отбрана на Севастопол, заедно с комсомолския ми билет.
Оперираха ме пет пъти. Костите ми зарастваха неправилно. Отеомиелит, .... (другата болест не я знам)... В края на 1943 г. излязох на патерици от болницата и се добрах до Казахстан, където родителите ми бяха евакуирани. Виждате ли фотографията? Виждате ли снимката. Един матрос си даде униформата, докато се снимахме. На родителите пратих картичка, ето на всичко е наред. А като си дойдох на патерици, до дома, където живееха родителите ми, докуцуках, майка ми, като ме видя, дълго плака. ... През есента на 1944 г. се върнах в Одеса, въстанових се в медицинския институт. След войната изкарах още три операции и едва през 1953 г. можех да се движа без патерици или бастун. А нашият знаменит хирург Кофман беше разстрелян от немците като евреин. Той можеше да отлети от града, имал талон за един от последните самолети от Севастопол, но го дал на медицинската сестра Кононова, която била с малко дете. Тя се спасила, а военния лекар първи ранг професор Кофман доброволно останал с ранените, разделяйки трагичната им съдба.

Г.К. Още някой оживя ли от вашата рота?

Г.З. Оживяха четирима одесисти, освен мен. Но един беше ранен още до началото на третия щурм на Севастопол,ръката му беше откъсната и беше евакуиран. Другият, ранен в крака, беше изведен в средата на юни. Това бяха Моня Щернберг и Борис Шпинер. При 365 батарея беше ранен нашия матрос Иля Волк и също беше изведен с кораб през януари 1942 г. Четвъртия, Вася Кравец, укаринец, попаднал в плен и оживял. Никога не е разказвал за плена и какво е преживял в немските лагери. След войната често се събирахме, напивахме се и си спомняхме. .... Може би още някой се е спасил? ... .Не знам, но се надявам, че още някой е оцелял. Остана жив тогава нашият командир Симановски. Докато бях в болницата в Баку, помолих сестрата да иде в театъра и да намери жената на ротния ми. Тя дойде в болницата и аз и разказах, че още на 20 юни мъжът й беше жив и дълго и разказвах колко сме го обичали и уважавали. А в края на август тя получи от него писмо. В последните дни на отбраната на града, ротата ми воювала заедно с моряците от бригадата на Горпищенко, там Симановски бил ранен и по чудо отведен на подвоница. Ранените ги сложили в трюмовите отсеци, в който дотогава возили авиационен бензин. Няколко човека се задушили от парите по време на прехода. Симановски оживял. Той написас как геройски загинал политрука на нашата рота Трахтенберг, матросът Гризин, старши лейт. Ройзман и нашият фелдшер Саша Борщер и други, близки до сърцето ми и незабаравими бойни другари... Николай Симановски продължи да воюва в пехотата и беше убит под Варшава през януари 1945 г...

Г.К. Кажете, знаехте ли тогава за мащабите на Севастополската катастрофа? Ранените моряци обсъждаха ли случилото се, или мълчаха?

Г.З. Ние нищо не знаехме. Всички мислеха, че момчетата в Севастопол се спасиха. След първата операция дълго бях в безсъзнание. Оказва се, че през това време с ранените севастополци беседвали комисарят и особистът на болницата и помолили, още веднъж подчертавам, помолил, а не са заповядвали - да не се съобщава негативната информация за последните дни на отбраната на града. До средата на август докараха от Новоросийск още няколко десетки моряци, спасени на кораби и на подводници в първите дни на юли. От тях узнахме цялата истина за агонията на Севастополския гарнизон. Беше страшно болно и тежко да осъзная, че всичките ми приятели са или загинали, или в плен. И тази болка не ме оставя цял живот. ...... Но никой не обвиняваше Петров или Октябърским ние даже не можехме да си представим, че тези, любими на целия Севастопол хора за изоставили своите войници. Откъде ние, простите войници, можехме да знаем какво е станало всъщност? ..... Вече през 1961 г. когато в Севастопол се събраха почти 2000 участници в отбраната, тогава узнах такива неща!!!!! че до ден днешен не мога да простя на същият този Октябърски извършеното от него. Аз считам, че той ни предаде. .... Деветстотин хиляди човека дадоха на немците да ги разкъсат! Тридесет хиляди ранени бяха изоставени! Съветски хора бяха изоставени, проляли кръвта си в бой..... Обичах песента "Последният матрос Севастопол напусна". Колко матроси оставиха на брега да ги изяде врага? За мен до 1961 г. адмирал Октябърски беше символ на флота и еталон за мъжество. Аз няма да съдя Петров, светла му памет, той е пехотинец и направи това, което направи. Той беше добър войник и достоен генерал. Гордеехме се с факта, че ни командва Петров. Но сега говоря не за бойните заслуги на конкретния човек, а за съвършените други неща. Има офицерска етика... .Има кодекс за поведение, в края на краищата. Сина му- и негов адютант, Петров не забрави да изведе. Когато подводницата Щ-209 в надводно положение чакала, докато дойде лодката на сина на Петров, екипажът с дървета и ботуши бил по ръцете и главите доплувалите до лодката ранени матроси, които, в последна надежда да се спасят се опитвали да попаднат на лодката. Назад във водата, на смърт са хвърляли, бояли са се от претоварване. Спомнил ли си е Петров пред смъртта си как пред очите му потъваха героите на Севстопол. Той всичко виждал, през това време в рубката стоял... На тази лодка служеше офицер, който още преди 35 години в записките си описа тази нощ подробно..... Искате имена на свидетели? Ще ви посоча. И тези, които тази история още на следващия ден чуха от екипажа могат да се намерят. Тук недалеч живее подводничар от лодката "Д-4". И бившия командир на загиналия в Севастопол есминец "Свободний" Йосиф Чверткин е написал за това, и въобще цялата истина за войната на Черно море, но кой ще му издаде книгата......
Но в книгата на Карпов Петров станал, малко или много, пълководец и нека такъв да си остане. .... За съжаление в последните години зрението ми се влоши и не мога да чета, но ми прочетоха роднините всички глави от тази книга. Всеки си има поглед върху събитията. Още веднъж подчертавам, не осъждам Петров. .... Но Октябърски! Та той е моряк! Той нямаше право да напуска града! Капитанът не напуска кораба когато потъва. Той трябваше да остане... Ние му вярвахме.... Има такова понятие, флотско братство. Флотски традиции.

В болницата момчетата разказваха, че вече от 30-ти юни всеки транспортен самолет на летището в Херсонес се превземал със стрелба и ръкопашни боеве, всички си спасявали кожата, добре де - живота си, за товарене на ранени вече никой не мислел. Рядко на някой щастливец от ранените му провървяло да попадне на последните рейсове. А вице-адмирал и командващ флота Филип Октябърски* отлетя.... Кой ще разкаже как са се чувствали хилядите гладни и изранени бойци на скалите на Херсонес, когато немците отгоре ги замеряха с гранати и даже пикаеха на главите им. Вие даже не си представяте тази бездна от отчаяние и черна убиваща тъга, която трябваше да изпитат хората, захвърлени от своето командване и обречени на смърт и плен.
А комисарят на флота Кулаков, нашият вдъхновител идеен. Позна ме на следвоенната среща и приближи. Помнеше ме от последните флотски боеве - нас, моряците, отличили се в атаката тогава лично ни представяха. Говори ми - "Привет, комсорг!". Като видя как го гледам, веднага взе да си гледа часовника - "време е за обяд" и отпътува. А много други комисари помня, които с винтовка в ръка, заедно с нас идваха в атака и не се кланяха на куршумите. Не се беше постеснил адмиралът да си закачи на китела звездата на "Герой"..
Всичко бих разбрал и простил, ако имаха тези "пълководци" готов план за евакуация на защитниците на града, но немците, да кажем, го бяха провалили. Война, какво да правиш. ... Но когато до нас, бившите севастополци, стигна новината, че никой и не е мислел да ни спасява! - как да гледам после на тези "личности" в обшити със злато мундири? Вече на 20-ти юли беше ясно, че шансове да се устои града нямаше. С едни щикове и георойската си кръв немската техника нямаше да я спрем. .... Тогава, на срещата през 1961 г. хората ставаха в залата и с мъст питаха седящите на дългата маса на сцената наши бивши ръководители на отбраната"Защо ни зарязахте? Защо ни предадохте?".
Октябърски от трибуната: "Успокойте се, другари. Имахме заповед на Сталин и Будьони да се остави града, с цел организация на евакуацията на останалите защитници по море в Кавказ".
Чекистите и политотделите изведоха, ценни кадри, които решават всичко.... Аз не съм обвинител. Всеки си има своя истина, а и изобщо, на кого е нужна сега тази истина? Моето лично мнение не го натрапвам на никой. За някой Октябърски може и герой да е, а за мен.... На следовенните срещи ние доста спорехме, обсъждахме поведението на Октябърски пез юли 1942 г. и някой говореше, че като командващ на флота е бил задължен да стои в щаба в Поти и не е имал работа в обсадения град... Добре, за мъртвите или нищо, или само добро.
Седим тогава на срещата, болшинството от нас в обикновени дрехи, изтъркани сака, смачкани обувки. Много минаха през плен, а после животът им не особено се нареди, какви времена бяха това.... Октябърски видя как сме облечени и заповяда всички да ни облекат в парадна флотска форма и да ни дадат солиден паричен подарък. А някой, без да се смутят, казаха: "Ние да не сме девойки, че да се заигравате с нас, не ни трябват тия подаяния. Вие по-добре, др. командващ, през 42-ра да се бяхте погрижили за кораби за евакуация, тогава в такива дрехи нямаше да ходим." И нека не ви говорят, че не е имало кораби и възможност да се спаси Севастополския гарнизон. Можеха да ни измъкнат. Имаше кораби и на Таман, и в Черно море. И даже не "тюлкината флотилия". Ако искаха, и самолети можеха да намерят за да прикрият евакуацията от въздуха.
Добре. Да се откъснем от обсъждането на личностите. Че ще вземат да кажат, че аз, задъхан от ненавист, опорочавам паметта и честното име на ръководителите на отбраната. Аз знам едно, немските генерали в Сталинград също можеха да избягат на самолети, но останаха със войниците си. Друго понятие за офицерска чест. Даже такива зверове и "не-хора", каквито бяха немците ..... И своите през 1944 г. немците извозиха почти всички, само 8000 тогава бяха пленени.
Давайте, макар и за малко, да сменим темата.

* Истинското име на Филип Октябърски е Филип Сегреевич Иванов. Октябърски (октомврийски) се прекръства сам 7 г. след Октомврийската революция.

Г.К. Какво се случваше с моряците, изписани от болницата? Във флота на корабите ли ги връщаха или в морската пехота?

Г.З. - Основно, хората попадаха в морската пехода под Новоросийск и Туапсе. Помня, когато в болницата се върнаха "по втория кръг" момчетата от Севастопол, воювали в полка на морската пехота на полк. Харичев, такава май му беше фамилията. Немалко хора попаднаха в батальона при знаменития Куников. Имаше още две бригади морска пехота, формираха се в Баку и на Таман, та някои, след изписването ги зачислиха в тази бригада... През февруари 1943 доведоха около 40 човека, след ампутация, от куниковския батальон. Те лежали на бойното поле фактически без медицинска помощ, докато ги извозят. Сред тях, горе долу половината бяха от бившите участници в отбраната на Севастопол.... Известният разузнавач Семьон Фридман, след болницата, попаднал под Сталинград, в стрелкова дивизия. Заедно с него имало още около 20 бивши "севастополци". Целият им полк паднал при отбраната на Тракторния завод, включително ранените, които просто не могли да изпратят зад Волга. Освен Фридман, живи останали само 5 човека. ... От моряците само той оживял. Братовчед ми, лейт.Израил Вайсер, беше ранен на батареята Александер, още по време на второто настъпление към града.
По време на евакуацията транспортът с ранени бил потопен и той денонощие (!!!) плавал по морето, държейки се за някакъв пън. Януарската водичка в Черно море я знаете каква е. Оживял напук на всички смърти, а след болницата попаднал в морската пехота под Новоросийск, командвал рота, получил орден Бойно червено знаме. Помня, как в края на есетна на 43-ра година ме взеха на превръзка. Сменят ми бинтовете, а в това време в процедурната стая вкарват няколко новопристигнали ранени. Гледам а там - брат ми! След три месеца го изписаха, попаднал на "Малката земя", а още след няколко седмици пак го ранили и пак при нас! дойде да го лекуват. След три ранявания го върнаха на флота, в аварийно спасителната служба. По специалност беше морски инженер. Този геройски човек умря през 1961 г....Не, никой не събираше бившите участници в отбраната и никой не ги пазаше. Война беше, кой където попаднеше, там се сражаваше. Например, после предаването на Одеса, батальон моряци беше изпратен в отбраната на Мурманск! Срещах момчета от този батальон след войната.
Николай Коваленко, одесит, попадна под Вязма в десантните войски в тила на врага, а завърши войната на торпедните катери на Северния флот. Даже когато битката на Кавказ беше в самия си разгар, и всички резерви в жива сила бяха на изчерпване, моряците, пратени да воюват от корабите в пехотата, ги пращаха на централните участъци на фронта. Разказа ми бившият матрос от линкора "Парижка комуна" Лев Зрив, че в края на лятото 1942 г., той в състава на 250 моряци доброволци, слязъл на брега, за да воюва на сушата. Изпратили ги на Старий Русс, в 253 стрелкова дивизия, на Северозапдния фронт, където почти всички загинали. ... Михаил Портер, наш бивш одески и севастополски боец, получи орден Ленин за пленяването на двама немски генерали и още 14 старши офицера при Сталинград, на 31 януари 1943 г. Къде ли не захвърли хората военната служба!
Знам, че едва в 44-та излезе указ, с който бившите моряци започнаха да ги връщат на флота. Но този указ касаеше само бившите морски офицери и курсанти от училищата на ВМФ. Но ако този въпроси ви интересува много, пълна информация може да ви даде бивш участник на отбраната на град Байсак, живеещ в Севастопол. Той представлява съвета на ветераните на морската пехота и точно знае за съдбата на стотици и стотици моряци-севастополци. И разбира се, пълна информация има в Музея на отбраната на Севастопол. В началото на 60-тте години в Одеса няколко пъти идваха сътрудници на музея и записваха спомените на намерените от тях бивши защитници на Севастопол.

Г.К. Особените отдели, наказантелните части в севастополската отбрана. Какво можете да кажете за тях?

Г.З. - Такова понятие, като наказателни части, в Севастопол през 42 г. аз не помня. Просто, провинилите се, от СОР* ги изпращаха на предната линия, в бригадата на морската пехота. Заградитени отряди със сигурност не сме имали! Що се отнася до особистите, ще приведа два примера, характеризиращи приносът им в отбраната на града. В началото на войната, немците хвърлиха в Севастопол парашутна диверсионна група, която коригираше действията на бомбардировачите при нападенията над града. Особистите ни не се издъниха. Беше издадено тайно разпореждане в определен ден целият личен състав на флота да се преоблече във форма номер 2 в бял цвят. Е, сред тези, които се разхождаха в черно из Севастопопл бъзро намериха диверсантите. Така че, чекистите имаха мозък. А ето вторият пример е от съвсем друга сфера на дейността им....
В Пото, формираният от жители на планинските райони на Кавказ батальон отказал да се товари на транспорта, отиващ в обсадения Севастопол. Кой се плашел от морето, а кой вика, че ще защитават Кавказ, а в Севастопол нямат работа. Дошли особистите, строили батальона и казали - който не иска в Севастопол, две крачки пред строя. Няколко излезли, съответно тутакси ги строили до една стена и ги застреляли, пред очите на останалите. Повече откази нямало. А как иначе?
С моряците особистите се стараеха да не се свързват без сериозни причини. Помнеха примери, когато цели роти идваха и с оръжие си взимаха от особистите арестуваните за дреболии техни другари. Флотската сплотеност и взаимопомощ - това не са празни думи. При това, ние уважавхме дисциплината и не бяхме като моряците анархисти от времената на Гражданската война. Когато след отстъпването от степния Крим приближихме Севастопол, то "комитета по посрещането" от НКВД, като видял, че идват моряци, просто се отдръпна и ни пропусна, без въпроси. А имаше сред нас и загубили оръжието си, и пр. Помня куриозен случай от одеските боеве. От милиционерите на града сформираха стрелкови опълченски батальон. Върви той по Молдованка, а всички им се подиграват, освиркват ги, и т.н. Одеса е бандитски град, а тука милиционери вървят в колона по 4-ма. Та милиционерите молеха началството бързо да им даде войнишки дрехи. Не помня някакви зверства от страна на особистите.
Още един характерен пример - героят от отбраната на града, командирът на знаменитата 30-та брегова батарея, Георгий Александер, не беше евреин, като често пишат, а порусен немец. И никой не го махаше от командването на батареята. А това, че е немец го знаеше целият Севастопол.

Г.К. Кажете имаше ли в историята на отбраната на града случай, който никога не е споменаван в мемоарната или историческата литература?

Г.З. - Аз не съм голям любител на мемоарната литература. Но навярно, случаят с немската подводница никъде не е описан. В началото на 1942 г. в Южния залив се промъкна малка немска подводница - аналог на нашата "малютка" и попадна в капан. Боновите, мрежовите заграждения на входа на залива бяха пуснати и започнаха да я удрят с дълбочинни бомби, като постепенно затягаха кръга на взривовете. Немците не издържаха и изплуваха. Когато нашите моряци на лодки приближиха подводницата, за да пленят екипажа, отвътре се чуха изстрели. Целият немски екипаж, 21 човека, се застреляха, но не се предадоха в плен......
И не бива да се говори, че немците нямали по това време подводници на черноморския ТВД! Тази подводница я извадиха на сушата и я изложиха пред жителите и участниците в отбраната, на Графския пристан. Който от севастополците е още жив, трябва да помни това.

Г.К. Участвали сте в две, така да се каже, военно-исторически конференции през 1961 и 1966 г. г, свързани с отбраната на града. Там сте срещнали много защитници на Севастопол, общували сте и сте събрали доста информация, имаща, според мен, историческо значение. Има няколко въпроса, на които и до днес не е даден точен отговор. Първо - известни ли са факти относно това, някой от отбраната на града да се е промъкнал при партизаните в Кримските планини през юли 1942 г.? Второ - какво се случваше с попадналите в плен участници в отбраната на града? За това е написано много малко в официалните източници. И трето - съдбата на 427-ми медико-санитарен батальон в инкерманските.. (штольни?? - катакомби??)

Г.З. Никога не съм чул за щастливци, промъкнали се при партизаните в началото на 1942 г. Там беше невъзможно да се промъкнеш. Немците и денем и нощем контролираха всеки сантиметър земя на север от Севастопол. Имаше слух, че минала група от пет човека, начело с военния фелдшер Браславски, но това са само слухове. Разбирате ли, ние на тези конференции бяхме около 2000 души, и всичките участници ги разпределяха по секции по родове войски. Видях само няколко бивши партизани, моряци от ЧФ, но всички бяха отишли при партизаните след бягство от плен, а един, бивш "отбранител" беше спуснат с парашут в Крим, в състава на въздушен десант. Имаше един моряк, който се спасявал от Севастопол на сал, заедно с други негови другари. Изхвърлило ги морето на ялтенския бряг. Тази група дълго се крила при местните жители, и после отишла при партизаните. В книгата на Сажин навремето пишеше, че седма кримска партизанска бригада на Вихмен се състояла от бивши членове на отбраната на града, но това твърдение не е съвсем вярно. Лейтенант Леонид Вихман воюваше, както и аз, в "осиповския" полк на морската пехота, и той премина към партизански действия още през 1941 г. когато под Симферопол, заедно с хората си, попаднал в обкръжение.
И въобще, историята на кримските партизани, също е една от най-трагичните страници на войната. Те, партизаните през лятото на 42-ра год. бяха само 300 човека в целия Крим. Те умираха от глад, гонеха ги и безжалостно ги изтребваха не само немците, но и батальоните на кримските татари, създадени от предатели. С една дума, никога не съм срещал хора, които да са си пробили път към партизаните, от Севастопол през юни 1942 г.
По повод на пленените. Как хората попадаха в плен е написано и разказано много. Какво да добави човек..... Чух от един приятел, че той в състава на група пленени моряци бил закаран в Северна Италия. От тази група оживели много. Но когато ги возили в един ешелон, немците разпънали (!) за опит за бягство по един моряк на вагон, заковавайки ги с гвоздеи за вратите! В началото на третото настъпление немците не взимаха моряци в плен, но когато през юли в ръцете им попаднаха десетки хиляди хора, то пленените не ги застрелваха на място. После, в лагерите, ако охраната видела на някого моряшка фланелка веднага озверявала и често убивала бившия моряк.... Твърде много немци отправихме ние край Севастопол на оня свят и те се разбесняваха. На място разстрелваха евреите, които имаха типична външност. После, в Бахчисарайския и в Симферополския затвор, немците направиха повторна чистка, намериха евреите и политкомисарите. Отделени били 5000 човека. Заключили ги зад бодлива тел 2 седмици без храна и вода, а после доубили тези, които били още живи с автомати. Никой не оцелял. ....
Срещнах само един евреин, бивш командир на батарея, оцелял в плен в тези летни тъжни и страшни дни. Спасил го ординарецът му, кримски татарин впрочем, който през нощта пропълзял между пленените, лежащи на голата земя, с нож в ръка, и предупредил всеки - "който издаде комбата, ще го заколя." Когато немците заповядали всички да се съблекат чисто голи и започнали да търсят обрязани, бойците успели с телата си да скрият комбата. Този комбат изкарал в плен 1 година, после успял да избяга и минал към партизаните. Много евреи се опитваха да минат за мюсюлмани, и ако немците се съмняваха дали пред тях е евреин или не, то го пращаха встрани, където стояха трима предатели - мюсюлмани, които устройваха на нещастника изпит, проверка дали знае узбекски или татарски език. Шансове да оживее пракически нямаше никой евреин. А евреи в ЧФ имаше много, достатъен е следният пример - Аз пристигнах да служа на кораб в състава на група от 90 матроса, 11 от които бяха евреи. В "осиповския полк" на морската пехота, евреите бяха да речем 5-7%. Командирите не ги разстрелваха поголовно. Говрих с хора от група от 1200 души командири - севастополци, които били закарани на лагер около Мюнхен. От тях оживяли единици.
На срещата през 1961 г. имаше бивш полковник, когото немците, знаейки неговото високо звание и принадлежността към комунистическата партия не бяха разстреляли. Много севастополци загинаха в лагерите в Кривай Рог, Славут, Симферопол. Относително много оживяха от тези, които попаднаха в плен при румънците. От ранените почти никой не се спаси. Немците много лежащи доубиваха веднага. Останалите ги захвърлиха в товарни вагони, заковаха вратите и ги изгориха живи! Това е неприятен факт, но имаше и такова зверско престъпление. Чух от един човек, че бил в група ранени, около 700 човека, всички след ампутация, които немците държали в лагер под Николаев. Тези ранени били унищожени едва в началото на 1944 г.
А за 427 медсанбат. Ако ви кажа, че Саенко, взривявайки артилерийския морски арсенал в Инкерман, случайно или нарочно взриви и болницата, с 3000 ранени в катакомбите, как ще реагирате? Аз не съм бил там, нямам факти, само разкази на другари за тази трагедия. А голословните заявления? защо са ви? Чух чудовищно силен взрив, който разтърси целият Севстопол.... Някой ден ще се изяснят нещата около взрива в Инкерманските катакомби. Не мога повече да говоря на тази тема, много ми е тежко да си спомням тази болка... Нямам душевни сили пак да си представям как умираха в мъки другарите ми..... Цялата информация е в музея на отбраната, обръщайте се там.
Да приключим за днес.... Нямаше къде да отстъпваме в Севастопол. Напред беше смъртта, отзад - морето. Ние моряците се бихме до последния патрон, без да щадим живота си. Защитавахме руския град Севастопол, умирахме за съветската земя, за любимата Родина. И няма вина за това, че градът беше оставен на врага. Може да се кажат сега много красиви думи за защитниците и за трагедията на Севастопол. Но искам да кажа само едно...Най-хубавите дни в живота ми бяха тези, когато с винтовка в ръка отивах да атакувам фашисткия враг. Горд съм с това, че защитавах този град, славата на Русия и флота.