Сръбско-турска война 1876 година

[DelaRea]

Първоначално Игнатиев смята, че сърбите не трябва да притежават територии на изток от р. Българска Морава.
Пред Лешанин той заявява, че в повечето земи, които иска княз Милан, съобразно руските и европейски етнографски данни, мнозинството от населението се изявява като български и влиза в състава на Българската Екзархия, така че исторически и етнографски, претенциите на Сърбия могат да бъдат оспорени. Австрийският консул Хан също прави проучване на населението в долината на р.Българска Морава, посочва че от град Лесковец на запад, започва силно да преобладават албанците, а на изток населението е българско.

Игнатиев описвайки споровете си със сърбите, в писмо до Горчаков, заключава че „този деликатен въпрос още дълго време ще служи за ябълка на раздора между нашите едноплеменници”.

Това което Игнатиев осигурява на Сърбия е част от Косово до линията Нови Пазар-Косовска Митровица, но без тези два града, Подуево и Курушмлия, Прокупле, Лесковац, Владичин хан, западно от р.Българска Морава и Ниш, източно от реката.
За компенсация на тези чисто български земи, с изключение на Куршумлия, където преобладава сръбското население, Игнатиев "изнудва” Портата да отстъпи на България 11 каази в Югоизточна Албания – в областите Корча, Опара, Горното течение на р.Шкумбини и река Девол, където от началото на XIX в. мнозинство са албанците и българи почти не се срещат, изключая няколко отделни села.

Като убеден панславист Игнатиев вижда бъдещата роля на Сърбия и България, заедно с Черна Гора, Румъния и Гърция, като членове на отбранителен православен съюз, срещу настъпателните попълзновения на враждебната европейска политика.
Tова e една идеалистична позиция, която не отчита силата на противоречията между балканските народи, техните собствени национални интереси и стремежи, които изобщо нямат намерение да се съобразяват с панславистко-православните заблуди на Русия, а ще търсят контакти с различните Велики сили, които биха спомогнали в различна степен за тяхното реализиране.
Игнатиев едва ли е подозирал че „малкият семеен спор” за който има и лична вина, отстъпвайки на сърбите български земи, ще стане причина за още по-голям сръбски апетит към български земи, довел до Сръбско-българската война в 1885 г., Междусъюзническата война в 1913 г. и двукратното участие на България в Световните войни на антисръбска и респективно антируска страна.

[DelaRea]

Първи понасят удара българските учители, които веднага започват да се подменят със сърби, или местни сърбомани. Сръбските чиновници всяват страх, за да потиснат българското народностно съзнание и с изтръгнати насила подписи, с примамки и шантаж да превърнат българите в прави сърби. Окупаторите „освободители” искат пиротчани да заявят, че са стари сърби и че „свирят на гусле и славят славу”, а отгоре на това, че са стари потомци на Душан. Стражари обикалят от дюкян на дюкян, тропат по къщите, но никой не иска да става прави сърбин. „Братята” обаче не се отчайват. Събират народа в училището „Св.св. Кирил и Методий”, за да го заставят да подпише каквото са си наумили, но пиротчани решават:
"Добре. Да се напишат два адреса (телеграми) и който е сърбин, да подпише сръбския, а който е българин – българския”.
Адресът гласял:
"Ние, долуподписаните граждани на град Пирот, с настоящото си удостоверяваме пред Бога и пред цял свят, че сме бългaри и такива ще останем ние и нашите деца и че желаем да останем политически под онази власт, под която ще останат и другите наши братя и сестри”.
Под този адрес са се подписали пиротчани, който е бил изпратен за „град Св.Стефан (Сан-Стефано)”, но заради изразеното народностно чувство бил арестуван учителят Георги Табаков (по-късно е подначалник във финaнсовото министерство в България).
Сръбският адрес не се подписва от никого.
Напрежението в Пирот нараствало. Срещу българите е сръбската военна сила. Зад българите стояла само едната надежда. Събират се в къщата на Коте Кръстев (по-късно търговец в София). Решават с владиката да обяснят най-после на сърбите, „че са българи”.

В спомените си Симеон Христов пише:
"След като влезе владиката при началника, не се измина много време и вратата се отварят, а самият началник Гьока Стефанович тласка владиката навън от канцеларията си. Чуха се гласове измежду тълпата: „Бре владиката го пъдят и поругават тези... що гледаме, бре!” - и една част от тълпата се хвърли и сграбчи началника, като го надвеси над прозореца, за да го изхвърли оттам. В това време отвън гърмяха хиляди гласове: „Ние сме българи, нечеме да сме сърби. Долу сърбите, дайте ни даскалите, искаме си ги!”
Ето така пиротчани са изразявали „голямата си радост” от „братята-сърби”, „освободители-окупатори”.
Не потрая дълго време и ето че се появява една батарея и колкото имаше войска, па загражда народа, като го застрашава, че ще гърми върху него. Народът изплашен, разбега се, а само 48 души задържаха и под конвой ги закараха и арестуваха в полуразтуреното пиротско кале, гдето три денонощия им не дадоха нито хляб, нито вода, нито огън, нито покривка”. Владиката Евстатии, заедно със свещенника поп Петър са арестувани и изпратени първо в Ниш, после в Крушевац. Сърбите правят опит и да го подкупят, като подполковник Хорватович му предлага ходатайство, за да оглавял Сръбската църква, на което Евстатий решително отказва. Едва след настояване на руските военновременни власти е освободен."

[DelaRea]

капитан Симо Соколов

При окупацията на Пирот по заповед на руския щаб в щаба на полковник Хорватович е трънчанинът капитан Симо Соколов, добре познаващ сръбския манталитет. Той вижда бруталния натиск върху народностното съзнание на пиротчани и когато сръбски отряди минават през Трън, Соколов свиква първенците:
„Ние, казал той, от турско иго можехме всякога да се освободим, както и се освобождаваме сега, но от сърбите никога! Сърбите ще ви подмамват с разни обещания и блага - няма да се поддавате, ще ви искат подписи - няма да ги давате”.

Сърбите не подбират средства за постигане на целите си.
Към края на месец април 1878 г., предвид сведенията за сръбските изстъплания в Пирот, софийският губернатор Алабин изпраща руски телеграфист да предаде една телеграма до Пиротската община, в която се казва, че е необходимо пиротчани да изпратят официално писмо до Алабин, за да има основание да окупира града и да установи българско управление. Но за съжаление, руският пратеник е подкупен от сърбите и предава въпросния документ на тях.
След това всички, които са подписали писмото до Алабин са арестувани и малтретирани.

[DelaRea]

Сърбия и Берлин

На 6-ти юни 1878 г., външния министър на Сърбия Йован Ристич заминава за Виена и връчва на Андраши писмо от княз Милан. В него той хвали Андраши за държавническата му мъдрост и търси общите интереси на двете страни. Като своя заслуга Милан изтъква, че през 1877 г. нарочно не е навлязал в Босна, тъй като зачита интересите на Виена. И естествено прави намек за по-големи сръбски териториални придобивки, при бъдещия европейски конгрес.
На 11-ти юни, два дни преди началото на конгреса в Берлин, Андраши отговоря в положителен смисъл че ще защити сръбската кауза. По този начин Виена се стреми да измъкне Сърбия от руската опека и да я постави под своя.

Сръбският представител Йован Ристич също е на конгреса в Берлин и очаква австрийската подкрепа. Но междувременно се среща и с френския делегат Вадингтон, който помолва да разпространи сред делегатите писмо със сръбсите претенции. Пред Андраши, Ристич заявява, че Сърбия се отказва от исканото разширение към Нови Пазар и Косовска Митровица (където населението е предимно сръбско), а настоява за разширение към Пирот, Враня и Трън.
На 03.07.1878 г. пред конгреса е представен „Мемурандоум” съставен от „Одбора за ослобоеœе Старе Срби¼е и Македони¼е” - една структура, създадена през предната, 1877 г., съставена предимно от сръбски агитатори и местни сърбомани. В този мемурандум те се оплакват от албанските репресии и желаят въпросните области да се включат в Сръбското княжество, или поне да получат автономия.

Андраши издига сръбските искания, но само за предварително договорените градове, като произволно заявява, че населението в тези райони е сръбско. Дори и в използваната етнографска карта на Балканите на Киперт, по която се водят заседанията, тези райони, както и доста по-западно до Прокопие са означени като български.
Руската делегация е против промяната на българо-сръбската граница от Сан-Стефано.
Англия приема, че Пирот може да се даде на сърбите, но Гърделичката клисура и Враня, Лесковац, Вучитрън и Куршумлия да се върнат на Турция, поради преобладаващото албанското население там.

[DelaRea]

Политическото Елдорадо

В неофициално посещение, Ристич даже предлага на руските делегати във въпросните райони (Пирот, Враня и Трън) да се направи плебесцит и той е сигурен че мнозинството от населението ще се обяви за сръбско. По този повод руският генерал Анучин казва:
"Той (Ристич) силно агитираше за присъединяване към Сърбия, дадената вече Враня, но още и на Пирот и Трън. В своето многословие се увлече до толкова, че започна да твърди, че населението на тези окръзи желаело да станат сърби. До него пристигнали различни заявления и ако се проведе плебесцит, то без всякакво съмнение, всички местни жители, поголовно ще се обявят за сърби. Аз познавах добре тамошните обстоятелства и го оборих с факти, че дори и да има гласове за Сърбия, то е затова, защото за съжаление тези места са заети не от наши, а от сръбски войски. Възможно ли е при подобни условия да се говори за плебесцит – това би било срамна комедия, разигравана по камертона на сръбските началници”.

Изкараният извън равновесие Ристич заявил че „скоро русите ще имат голяма сметка за уреждане с Австрия и в момента на приключването му, Сърбия ще ви покаже че има за вас по-голяма стойност отколкото България”.

По думите на пиротския митрополит Евстатии, сърбите извършили плебесцит, допитване в Пирот по време на конгреса, но тези които се определили като българи са подложени на гонения, а по-видните били обесени. За тези събития съобщава в спомените си и пиротчанинът Симеон Христов, като ясно показва колко прав е бил генерал Анучин!

В същото време, на Берлинския конгрес, за да увеличи придобивките си и да ги „узакони” Сърбия вече се е преориентирала към подобряване отношенията с Австро-Унгария и отдалечаване от Русия, от коята за момента вече нямат полза. Но в крайна сметка под натиска на Австро-Унгария, която всячески се стреми да тласне шовинистичните апетити на Сърбия на изток, издейства за княжеството на Милан независимост, плюс териториално разширение с Пирот и Враня.
Трън се оставя за България, като реверанс към Шувалов.
По този повод в Белград, сръбските вестници пишат че в Берлин, Сърбия намерила „едно на Моравското дъно”.

Сръбската територия от 37 740 кв.км. стана 48 300.
Сърбия от 1833 до 1878 г. се увеличава с 23 860 кв.км. почти чисто български земи (Тимошко и Нишко, плюс чисто сръбските придобивките в Стари Влах и Ужице от 1833 г.).

[Гемето]

[B][SIZE=4]...
Воеводата Симо Сколов се обявил за „стар сърбин” а четата му за „старосръбска”. Това води до скарването му с Ильо Марков и Христо Македонски, които със своите хора се отделят от него и му отказват всякакво сътрудничество. Соколов действа из Трънско и Пиротско, в отряда на Хорватович. По този повод Ильо Марков иска след Освобождението, Симо Соколов да не бъде признат за поборник, тъй като е служил на сърбите.
...

Симо Соколов никога не е бил в конфликт с Ильо Марков и Христо Македонски и не се е обявявал за „стар сърбин”. В конфликт е бил с Панайот Хитов за едни пари, които последния похарчил за нещо, на което сега му казваме "представителни цели". Този конфликт е причина Хитов да не си сътрудничи с Привременния революционен комитет в Белград и да оплюе Соколов пред Македонски. Конфликтът, обаче е бил изгладен с началото на военните действия и много се съмнявам написаното от Хитов по-късно в спомените му да не е "пипнато".
Не знам кой е източника Ви, но информацията публикувана в този пост е или изцяло объркана и неточна или невярна.
Например по това време сръбското командване не е търпяло нищо различно от сръбско, нито български, нито босненски, нито дори черногорски или старосръбски чети са позволявали да се формират и обявяват. Всичко за тях е било сръбско.
Соколов и отряда на Хорватович през тази война въобще не са достигали до трънско и т.н. .

... ...
Едва след падането на Плевен, на 02.12.1877 г., Сърбия обявява война на Турция. Нейните войски завземат Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Трън, Прокупле, Куршумлия. В Пирот действа Симо Соколов, който по това време е офицер от сръбската армия.

Сърбите завземат Трън ама не от турците, а от Привременното правителство обявено от Шопското въстание.
По това време Соколов не е офицер от сръбската армия, а представител на руското главно командване в щаба на полк. Хорватович.
Запазена е телеграма от руския консул в Белград до Соколов, в която се казва:

Господину Симу Соколову,
в Неготин.

По проказание полковника Бобрикова имею чест Вас уведомит, что Вы должни явится на Г. полковнику для получения приказания следоват вместе с его, о чем полковник Хорватович будет официално уведомлен.
...
Секретар консулство: (подпис)

По това време полковник Бобриков е руски военен представител при сръбското главно командване и като офицер на руска служба Соколов му е бил пряко подчинен.