Сръбско-турска война 1876 година

[DelaRea]

Заключение

В заключение може да се каже, че въпреки силната панславистка пропаганда осъществявана от организациите в Русия, на която няма как да не се поддадат и българските революционери, още повече, след като е ясно, че България може да бъде освободена само при руско-турска война, като цяло сръбско-турската война е неблагоприятна за българската национална кауза.

Тя експлоатира единствено сръбската шовинистична идея за разширение в пределите на „Стара Сърбия” или северозападните български земи, като иска да извърши това разширение с българска помощ и с българска кръв.
От българска гледна точка, поражението на Сърбия е добро (макар и временно) решение за нас, тъй като при евентуално благоприятно стечение на обстоятелствета и военни успехи, Сърбия с помощта на Русия, още в 1876 година щеше да анексира български земи във Видинско, Нишко или Трънско, съобразно конкретната обстановка, натиск на Русия и отстъпчивост на Портата.
Българските доброволци от 1876 г. в общи линии повтарят съдбата на Хайдут Велко и на моравско-ресавските воеводи от Първото Сръбско въстание.

[DelaRea]

Цариградската коференция

Макар и неизпълнени, решенията на Цариградската конференция се посрещат крайно отрицателно в Белград. За Сърбия не е предвидено нищо, въстановява се статуквото преди войната и взаимно освобождаване на военоплениците

По този повод Тодор Станкович от Ниш (българин, ренегат и сърбоман), Д. Бацович от Крушево и К. Шуменкович от Охрид (македонски българи, ренегати и сърбомани), протестират пред конференцията, че включвала почти цяла „Стара Сърбия” в Западната българска област.

На Черна Гора се правят териториални отстъпки в граничните райони от Херцеговина и Албания, както и свободен достъп по р. Бояна до Адриатическо море. Това са селищата с каазите Пивас, Никшич, Дробняк, Каранци (част), Колашин, Куче-Дрекаловичи, Кучи-Крайни, Васоевичи, Мало и Велико Брдо, Спуж, Заблян.

[DelaRea]

Сърбия по време на Освободителната война

Сърбия посреща със задоволство руско-турската война, като възможност за сигурен реванш на „пропуснатите ползи” от 1876 г. Но в началото Русия е против сръбско участие, предвид тайната конвенция с Австро-Унгария.

На 04.06.1877 г. в Плоещ, княз Милан и Йован Риситч посещават руският щаб. Целта на посещението е изясняване позицията на Русия към вклюбването на Сърбия във войната с Турция. По думите на Д.А. Милютин, «встреча была холодная».
Милан получава съвет да приведе войските си в състояние за отбрана и да поддържа добри отношения с Австро-Унгария, и да има готовност за включване във войната едва след като руските войски преминат Дунав.

Ранното влизане на Сърбия във военните действия не се желае от Русия, поради лошото състояние на сръбската армия, при което един турски пробив към Белград само би усложнил положението на руските войски. Също Русия се съобразява с интересите на Австро-Унгария.

Сръбските представители се срещат и с граф Игнатиев. В разговора, сръбската страна изявява желание да участва във войната и „евентуално да предпазила Русия от флангови турски удар през Албния и Стара Сърбия”. Милан смятал че ако Сърбия не се включи във военните действия, „авторитет и сред балканските славяни щял да падне”.

В края на юни 1877 г. главнокомандващият Велик княз Николай Николаевич, по съвета на Александър II и Игнатиев уведомява Сърбия, че може да обяви война на Турция и да провъзгласи независимостта си, едновременно като изпрати войски на границата. На 15.07.1877 г. в гр.Бяла (Русенско) където е руския щаб, пристига Катарджиу, чичо на княз Милан който оповестява сръбските условия:
1. Да се предостави на Сърбия, време за подготовка, поне 5-6 седмици.
2. За завършване на военното превъоръжаване на сръбската армия да се отпусне субсидия от страна на Русия в размер на 1 милион златни рубли
3. За покриване на сръбските военни расходи в периода на бойните действия да се оказва ежемесечна помощ в размер на 1 милион златни рубли. (изглежда сърбите не знаят друга цифра).
Игнатиев му предлага че по-добре би било, сръбския дипломатически представител в Истанбул Христич, да заяви пред европейските посланици и султана, че турците вършат такива безчинства в граничните със Сърбия райони, от които Сърбия е принудена да защити беззащитните и да окупира Стара Сърбия и Ниш. За Русия е изгодно сръбските войски да превземат София и да парализират левият фланг на турската армия. Игнатиев намеква на Катарджиу, че ако Сърбия е неспособна за 12, максимум 15 дена да превземе София, то по-добре изобщо да не се меси във войната, тъй като само би усложнила мисията на Русия.

Интересно е и мнението на босненската делегация водена от Мичо Любибратич и Жарко Лешевич, посетила руския щаб, вече в Търново, което Игнатиев е отразил в едно от своите писма до съпругата си. Босненците не искали да ги завладява Сърбия, а да бъдат покровителствани от руския император!

[DelaRea]

Участие във войната 1877-78 година

Посещенията на Катарджиу предизвикват негативната реакция на австрийският флигел-адютант в руския щаб, Бертолсхайм, който напомня, че Австро-Унгария е против каквото и да е сръбско военно участие. Според Игнатиев Бертолсхайм дори проявява цинизъм като казвал, че император Франц Йосиф желае Сърбия и Румъния да са безучастни към войната, вместо техните войски, нека Русия изпрати още 100 000 войска на Балканите.

Аналогично е и мнението на Англия, която заявява, че ако Русия допусне Сърбия да влезе във войната, да не очаква, благосклонно съдействие при подписването на мирния договор с Турция.

Едва след падането на Плевен, на 02.12.1877 г., Сърбия обявява война на Турция. Нейните войски завземат Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Трън, Прокупле, Куршумлия. В Пирот действа Симо Соколов, който по това време е офицер от сръбската армия.

[DelaRea]

Симо Соколов

След като сърбите превземат Пирот, Симо Соколов се отправя към Трън, за да вдигне въстание. Пристига в града на 19 декември. Там му е устроено тържествено посрещане. Народът ликува: „Да живее великий Александър избавител наш, да живее великий княз Николай, да живее княза Милана сръбски и сръбската войска”.
Районът е освободен от български чети и начело на бунтовниците Соколов се отправя за Кюстендил. Заедно с Тако Пеев и Ильо войвода води сражения с османските части, докато накрая градът е освободен с помощта на пристигналите руски отряди. Тако Пеев действа и в района на Враня, Гиго Масаловички – в Радомир, а Иван Грънчаров, към Босилеград.
Симо Соколов продължава дейността си и след сключеното между руси и османци примирие. Неговите чети разгромяват турски отряд в района на Сурдулица. Вдига на въстание населението на цяло Краище. Контролира Босилеград, Трън, Радомир, Брезник, Кюстендил. Благодарение на неговите действия в тези райони, изключая Трън, не навлизат сръбски части. На практика той спасява района от пряка сръбска окупация.

В записките си той отбелязва: „Но аз като видях народът настървен на бой и одушевен, продължих въстанието и продължих напред. Така щото заминах Егри Паланка и захванах самостоятелно и неограничено да се разпореждам там в Македония, Егри Паланка, Пчинска околия и чак до Кратово въстанието се простря и такива има там юнаци, щото се възхищавах. Тия места аз освободих с въстаниците и бях неограничен господар”.
„Така щото сам правех преговорите с турците, определях демаркационни предели, нареждах съдии, администрация, свещеници и войската вече на първо место и това мое царство неограничено трая до юни месец 1878 г.”

Въпреки че Соколов решително се противопоставя срещу претенциите на Сърбия към Трънско и спаси Кюстендил и Краище от сръбска окупация, храбрите му действията през войната като че ли незаслужено остават в сянка.

[DelaRea]

Примирие

Естествено, Сърбия иска да задържи всичко за себе си.
Сръбския представител Милослав Протич се среща с помощник-министъра на външните работи Н. Гирс, като изразява желанието на стараната си да анексира Ниш, Пирот, Враня, Трън, Лесковац, Прокупле, Куршумлия, Нови Пазар и Видин. За Видин и земите до р. Лом, имат апетити и румънците. Гирс отговаря че най-много сърбите ще получат Прокупле и Куршумлия, но нищо на изток от Морава.

По време на военните действия на страната на Турция се включва местния албански башибозук. В боевете за Прокупле и Куршумлия най-голям отпор дават албанците - около Куршумлия срещу сърбите се бият 400 турски низама и около 2000 албанаци.

След завладяването на Ниш на 10.01.1878 г. главните сръбски сили се насочват към Косово. След Куршумлия, десния сръбски отряд успяват да пробият към Мало Косово. Средния отряд с трудност се предвижват през планината Голак, където водят непрекъснати боеве с албански чети. Южната колона e постигла най-голям успех, под командването на м-р Радомир Путник, завзема Гиляне и и излиза в покрайнините на Прищина, до селото и манастира Грачаница. Но постигането на примирие между руските и турските войски, подписано в Одрин, задължава и сърбите да спрат по-нататъчното си предвижване в Косово.

[Sula]

Поздравления! Много качествено и интересно изследване.

[багатур]

По-добре от това не4 може да се каже! За сърбите бългаприте са само пушечно месо, средство за постигане на техните интереси и грабежи за сметка на българските земи в Османската империя! Слава богу, че са яли пердах през 1876 иначе днешната ни граница щеше да минам през Слевница... Показателни за руското мнание по отношение на Сърбия са думите на император Александър ²² след като научева, че Сърбия е обявила война на Турция:" Разбраха най-после, кой ще раздава печеното..."

[Sula]

За мен беше новост в тази студия, примитивното равнище на организация и въоръжение на сръбската армия в 1876 г.. Очевидно те израстват много във военно отношение до 1885 г..

А иначе е пословично тяхното незачитане на приноса на съседите им към тяхната история. В калето на Белград можеш да си извадиш очите, но никъде няма да видиш и една възпоменателна табела, че е крепоста е освободена с кръвта на българските легионери.

В това отношение ни прави чест, че всяка година на 3-ти март благодарим на румънците за кръвта пролята под Гривица. Комай никой друг балкански народ не признава заслугите на съседите си или греша?

[багатур]

Май само ние сме толкоз великодушни! Но на нас никой не ни цепи басма! Ние сме "проклетите българи, татари какво ли не"! Никой сърбин няма да си признау за реките българска кръв проляти в двете им въстания през Х²Х в., легията на Раковски или през 1876! За гърците да не говорим-всички известни българи воювали в редовете на гръцките въстаници са най-безцеремонно обявен за гърци! Но май да сме такива наивници присъщо, и днес май само ние си въобразяваме че има "дружба между народите". Използвали са ни, и ще ни използват пак до като не поумнеем....

[DelaRea]

Демография или защо София стана столица

В хода на военните действия през 1877-78 г. настъпват и промени в демографския състав на населението. Още от 1875 г. към Сърбия се преселват групи християнско население (приемуществено българи) от крайграничните райони на Турция. Те бягат от жестокия терор, който упражняват албанците и заселените в Косово кавказки мюсюлмани, наричани тогава със сборното име „черкези” които са приемуществено чеченци, абхазци, адиги, кабардинци, които се преселват в Турция, след като Русия окончателно присъединява Кавказ.
В граничните райони на Сърбия, в северните склонове на Копаоник и Ястребац, се установяват около 200 000 бегълци. Г. Занетов съобщава, че в Куршумлийско се установяват много българи от Пиротско и други части на Западна България. След успешната сръбска офанзива, албанците и черкезите бягат на юг. По-късно, когато тези земи са включени в Сърбия, тук започват да се преселват „сърби” от старите погранични окръзи, Алексиначки, Крушевачки и Княжевачки (тези заселници са също от български произход, предвид районите от които произлизат). Албанските бежанци които са около 30 000, са настанени в Мало Косово, Горна Морава, Крива река и към Ибърски Колашин.

В завладяните български селища, сръбските военни власти започват веднага процес на сърбизация. Преследват се българските учители и екзархийски свещенници. В 1877 г., сърбоманът от български произход Тодор Станкович е назначен на окръжен управител на окупирания от сърбите гр.Ниш. Преди това, в хода на войната е бил околийски управител в Куршумлия, а по-късно във Враня.
Милош Милоевич и Панта Сречкович, трайно се настаняват в Пирот, през пролетта на 1878 г., а техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели и софийските села, както личи от епистоларния разказ на един очевидец:
“Туй се случи татък около 21 май. Не зная с какво намерение сърбите пуснали проповедници по софийските села да примамват селяните на сръбска страна, за да се казват сърби. Те им обещават, че няма за три години да им вземат нито данък, нито войници. Простият и глупавият селянин туй търси. И тъй като голяма част от селяните софийски се подхвърлиха на тяхна страна, сърбите дойдоха и в Сливница. С туй тяхно разпръсване по селата причиниха анархия в софийски окръг. Русите гледаха хладнокръвно, при все че софиянци се вълнуваха и казваха, че ако дойдат в София, както се носеше глас, то те били готови да се бият със сърбите, но по никой начин не ще да търпят сърбите да окупират София. [...] Най-после губернаторът като видя, че и заптиета, които се изпращаха от София по селата, почнаха да ги връзват селяните и да ги предават на сръбските войници, които пък ги препращаха под стража в Пирот, тогава взе в сериозност тази дръзка постъпка на селяните и на сърбите. Трябва да е всичко туй съобщил на главната квартира. Губернаторът изпровожда член от окръжния съвет с окръжния началник, за да разнасят билети по селата, които като дойдат сърбите, да им покажат, за да не ги закачат, но голяците и глупците сърби туй и не гледаха, но напредваха да завземат села, които попадат под София."

Ето как току-що освободени, софиянци замалко да бъдат поробени наново, този път от „православните си братя сърби”. Ето защо, никак не е преувеличена хипотезата за това, че и сръбската опасност, сръбските териториални претенции също са причина, ако не главната, то онази, която е допринесла в последния момент най-много за избиране на София за столица на нова България.

Или както лаконично се изразява италианският съвременик на събитията, Вито Мантегаца: „Русия искаше столицата близо до сръбската граница - да противостои на Сърбия, покровителствана тогава от Австрия”.

[DelaRea]

Пирот и Враня

В самия град Пирот, сърбоманщината не успява да пусне дълбоки корени, както в съседния Ниш. Може би и поради факта че Пирот никога не е бил в границите на Ипекската патриаршия. Все пак в 70-те години на XIX в. сърбите правят опит да настанят свои учители, които обаче не се приемат от населението, защото не разбирало езика им. Турският мютесарфин също подстрекава пиротските чорбаджии да не зачитат Екзархията, както в съседния Ниш. Между самите градски първенци има постоянни ежби и интриги, които спъват развитието на училищното дело. Но въпреки тези трудности, пиротчани привличат изцяло български учители, както от околните селища, така и от далечна Стара Загора, откъдето идват учителите Мария Русева и Стефчо Иванчев.
През 1879 г., вече в границите на Сърбия, градът наброява 8183 души население, от които 7185 – българи ("стари сърби” според сръбската статистика), 638 турци и 260 евреи.

Когато сърбите заемат Враня, градът е броял около 9000 души, по думите на Ал. Йованович, в града имало две партии - "българска” и "гръцка”, т.е. екзархисти и патриаршисти. През 60-те и 70-те години на XIX в. Враня е обект и на сръбска пропаганда, но населението успява да се опази от сръбски учители, които не се застояват за продължително време. През 1874 г. във Враня се установява екзархийският митрополит Доротей. В тези години силно се засилва и сръбската пропаганда. Сърбоманите успяват да изгонят най-големия радетел на българщината, учителя Шишеджиев и да го заменят със сръбски учители, които вече подготвят почвата за насаждане на сърбизма, непосредствено преди сръбската окупация в 1877 година.

В съседните Лесковац и Власотинци, населението е било с по-буден български дух, неподдало се на сръбската пропаганда.

В гр.Трън като сърбомански агитатор действа учителя Рангел Станоев, който агитира населеието да се обяви за "стари сърби”. Йован Ристич настоява пред трънчани да изпратят телеграма до европейските посланици в Цариград „че са стари сърби, най чисти в целия Нишки санджак и ни живи, ни умрели не искат да бъдат включени в България”.
Все пак трънчани успяват да изпратят съгражданина им Таки Пеев, до граф Игнатиев, с молба русите ги избавят от игото на сърбите. Едва в май 1879 г., в Трън пристига конния отряд на полковник Лукашов и принуждава сърбите да се оттеглят към Пирот.

[DelaRea]

Сан-Стефанския мирен договор

При подписването на Сан-Стефанския мирен договор, руските представители срещат най-голяма съпротива от турците при определянето границите и териториалните придобивки на Сърбия.

Първоначално се предлага Сърбия да получи поречието на р Лим и Нови Пазар, както е предвидено в райхщадското споразумение. Игнатиев отбелязва в „Записките си” , че турците са особено озлобени срещу Сърбия, която смятат за основна причина за сегашното им състояние, започналата ескалация на Източния въпрос, след сръбско-черногоро-турската война от 1876 г.:

"Съпротивата на Портата беше най-упорита по отношение на Сърбия и може да доведе до пълно скъсване на преговорите. Турските пълномощници се противяха особено на териториалното разширение на Сърбия и изобщо показваха най-лошо разположение към нея. Невъзможно е при това да не се забележи, че когато нашите искания в полза на Сърбия срещнаха непреодолимата съпротива на Портата и не биха могли да бъдат прокарани без нов разрив с турците и възобновяване на военните действия. Постигнатото от руските пълномощници след изключителни усилия, не само не удволетвори сърбите, но и в Русия не беше одобрено от общественото мнение очакващо повече”.
"Без да знаят за трудностите на руските пълномощници в Сан-Стефано, сърбите мислеха, че Русия може да получи за Сърбия не по-малко увеличение, отколкото да България.”

Всъщност заради Сърбия граф Игнатиев едва не прекъсва преговорите.

[DelaRea]

Една от главните причини за турската съпротива е, че при сключване на предварителното примирие в Одрин, в подписания съвместен протокол, за Сърбия се предвижда незначителна поправка на границата.

В донесение до Горчаков, Игнатиев пише: „Турските пълномощници разпалено отказваха да се съгласят с предлаганото териториално увеличение на княжеството (Сърбия), твърдейки, че може да става дума само за незначително коригиране на съществуващите граници”.

В случая Игнатиев иска Нови Пазар за Сърбия, но турците отказват, тъй като сръбските войски не са превзели крепостта. Игнатиев смята че зад турската неотстъпчивост стоят внушения на Виена. След като опитите за Нови Пазар са неуспешни, руските пълномощници съставят нов проект, в който се намалят исканите територии. Оставя се свободна зона между Сърбия и Черна Гора, за да се съхрани турската комуникация с Босна и Херцеговина. По този начин Игнатиев погрешно смята, че ще се попречи на Австро-Унгария да завземе областта, тъй като той не знае за Будапещенската конвенция, сключена преди началото на войната.

Относно новият проект той пише: "Онова което се наложи да се отнеме в посока към Сеница и Нови Пазар, бе компенсирано в новия проект с областта в долината на р. Морава и с участъка който в първоначално бе предназначен за България, но в който живее смесено население от българи, сърби и отчасти албанци”.

В същото време княз Милан, чрез пратеника си полковник Лешанин, има неимоверно по-големи претенции. Игнатиев съобщава че "в писмото си княз Милан горещо настояваше на необходимостта да се присъедини към Сърбия целия Косовски вилаети, включително Призрен и Прищина и протестираше срещу присъединяването на град Ниш и околностите му към България. От обясненията на Лешанин се оказа, че сърбите се стремяха да присъединят към княжеството си всички гранични български участъци по посока на Видин, Враца и Куманово”.
Според Милан, всичко що е окупирано от сръбската армия, трябва да се даде на Сърбия, защото нямал намерение да служи на българските интереси. Лешанин също обяснява пред Игнатиев, че не е възможно да се преодолее враждебното чувство и завистта между българи и сърби, която е много стара и не е изчезнала дори по време на робството.

[DelaRea]

Игнатиев се опитва да обясни на сръбския си опонент, че не е възможно повече от минимална поправка на съществуващите граници и че, не може да претендират за Косовския вилает, в който няма нито сръбски, нито руски войски. Що се отнася до желаната от тях „Велика Сърбия” то те могат да я осъществят постопенно, „чрез въздействие над албанското население, завладяло цялата южна част на Стара Сърбия и придвижило се на север, даже към границите на княжеството”. (Игнатиев косвено признава че в 1878 г., вече албанското население е абсолютно мнозинство в Косово.)

За тези сръбски експанзионистични амбиции, Игнатиев смята, че са „семейна разпра, в която не следваше да се намесват нито турците, нито европейците. Трудно бе да се присъединят към Сърбия тези гранични участъци, защото по този начин трябваше значително да се отклоним в ущърб на Българското княжество от границите предначертани от Цариградската конференция за българското племе, което би създало опасен прецедент за всевъзможни искания. Впрочем ние вече предявихме очертаването на новата гранична линия за Сърбия и би било трудно да предявяваме още по-големи искания, когато заявените вече от нас отстъпки на Сърбия се смятат от турците за грамадни, несъразмерни и противни на военната им чест.” ...”Това което сърбите не искаха да разберат и което не можаха да разбират ония които след това критикуваха разпоредбите на Сан-Стефанския договор относно границите на България...е че Портата по-скоро можеше да се съгласи да отстъпи територии на васалното княжество (България), което не излиза от състава на Империята, отколкото на независимата Сърбия, срещу която беше насочена цялата злоба на турците като виновница за всички злини стоварили се върху османлиите”.

Раздразнението срещу Сърбия е толкова голямо, че турските представители заявяват на Игнатиев: „ние бихме простили на Сърбия патриотичното увлечение, безразсъдния порив на смелостта, но се отказваме да я възнаградим за вероломното и хладнокръвно разчетено нашествие.”