Сръбско-турска война 1876 година

[DelaRea]

Сръбско-турската война от 1876 година, би могла да е наричана също и Сръбско-черногорско-турска война от 1876-1878 г..

Тя е въоръжен конфликт между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. С
Балканските държавици-съюзници воюват за освобождаване на Босна и Херцеговина от османската власт, но търпят поражение.
На сръбска страна в бойните действия участват няколко хиляди български доброволци в напразен опит да вдигнат въстание в България.

Макар и успешна за Османската империя, войната предизвиква задълбочаване на дипломатическата криза на Балканите и военна намеса на Русия с краен резултат ограничени териториални придобивки на Сърбия и Черна гора, възстановяване на българската държава и окупиране на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1878 г.

[DelaRea]

Сърбия през седемдесетте години на XIX век

След убийството на княз Михаил Обренович и отстраняването на Гарашанин, сръбската външна политика е в ръцета на Йован Ристич. Той е до 1872 година регент, а след това става външен министър на княжетсвото. Принципно той продължава „Начертанието” настроен е силно националистично, но смята че трябва да се върви по-бавно и умерено и да не се бърза с неизбежната война с Турция.

Младият княз Милан и кръга около него – Милутин Гарашанин, Милан Пирочанец, са за още по-умерена политика, съобразена с интересите на Австро-Унгария, на която те залагат като покровител. Под натиска на националната екзалтация и крайното националистическо движение „Омладина”, Ристич временно е отстранен от власт в 1873 г.

[DelaRea]

Въстанието в Херцеговина

През лятото на 1875 г. в балканските провинции на Османската империя избухват размирици.

През 1875 година, за да „сплашат раята” босненските турци, извършват насилия над местното католическо население и избиват няколко местни първенци. В резултатат на това на 19-ти юни 1875 година се стига до първите сблъсъци между херцеговските хървати и турците, при с. Меткович, в близост до Драчево. Местните хървати се срещат с австрийския управител на град Задар, за да искат помощ от Австро-Унгария. В отговор на молбите си, те получават възможността да се оттеглят на австрийска територия и оттам отново да влизат на турска.

Въстанието тръгва от с. Невестино. Княз Никола изпраща воеводата си (харамбашията, т.е. водач на харамиите) Пеко Павлович на разузнаване в района. Воеводата посещава лагера на въстаниците и установява че имали много висок боен дух „тако силни, колико да нема ни¼едног Турчина на сви¼ету!”.

Въстанието се разраства в и обхваща граничната с Австро-Унгария, Босанска крайна. Сред обществеността на Черна Гора и Сърбия бързо започва да се разпространява идеята че е време да се обяви война на Турция и да се помогне на пробените братя. Княз Милан първоначално заема позиция против война, по внушения на Австро-Унгария.

Босненско-херецеговското въстание постепенно набира сила а неговите ръководители издигат искания, за обединение със Сърбия и Черна Гора и обявяването на княз Милан и за княз на Босна. Раздвижват се и представителите на Карагеоргичите. Петър Мърконич (Караджорджич) иска династическа промяна и сваляне на проавстрийската Обреновичка династия. Минавал е за „демократ” тъй като е живял и учил в Швейцария и Франция. Той организира своя чета и се включва на стараната на въстаниците в Босанска крайна, но не постига някакви военни успехи. Даже се обръща към личния си враг, княз Милан „да забравят династичната разпра в името на сръбския народ и борбата за освобождение” но Милан естествено отказва сътрудничество.

[DelaRea]

Намесата на Великите Сили

През декември 1875 г. императорите на Русия, Австро-Унгария и Германия настояват Османската империя да намали данъците и да предприемат ред други реформи. Турците се съгласяват. Приетите реформи задоволяват много от първоначалните искания на бунтовниците, но междувременно въстанието е прераснало в националистичен бунт чиято цел е присъединяването на Босна към Сърбия, а Херцеговина към Черна Гора. Започват и сблъсъци между босненските мюсюлмани, които са лоялни към Турция с християнското население. Така въстанието продължава. В този момент турската армия, албанския и местен башибозук се намесват като въстаническите действия постепенно започват да затихват...

През пролетта на 1875 г. Бисмарк вижда, че само екстремна ситуация ще извади Русия от "балканската" и апатия. Ето защо Канцлерът изгражда старатегията си, към "разбъркване на балканското блато" и насочване вниманието си на съюзниците в тази посока. Той има интерес от война на Балканите, в която да бъде ангажирана Русия и така да бъде неутрализиран потенциалният съюз между Париж и Петербург. Когато научава за въстание и в България, последвало след затихването на Босненско-херцеговското, Бисмарк възкликва: "Това е дар от небесата!"

В началото на май 1875 г., Бисмарк се среща със сръбския политик и бивш премиер Й. Маринкович, като му заявява, че ще се радва да види как Сърбия и сръбската армия осъществяват националната стратегия на страната. Той му намеква за Босна и Херцеговина, които също така щедро е предложил и във Виена. Също така на Сърбия се предлага и военна помощ. В следващите месеци около 60 000 пушки „Шаспо” на Пруското военно интендантство, са прехвърлени по тайни канали в Сърбия. Някои от пратките са заловени на австроунгарските митници, поради което сделката става достояние на вестниците.

Апетитете на Виена стряскат сръбската общественост. В страната бързо се развива военната истерия. Всичко политически сили издигат лозунга "Сега или никога"!

Под силния обществен натиск през пролетта на 1876 г. в Сърбия, княз Милан прави рокади в кабинета, премиер става либарала Стевчо Михайлович, а Йован Ристич – външен министър.

[DelaRea]

Българската революционна емиграция

Българската революционна емиграция също се раздвижва.
Младите, радикални дейци на БРЦК към края на 1875 г. създават Гюргевския комитет, който поема курс към въстание.

През април 1876 г. за Белград заминава Георги Живков, за да предложи на сръбското правителство кородиниране на действията при едно българско въстание. С помощта на митрополит Панарет е уреден контакт със сръбския дипломатически агент в Букурещ – Петрониевич в края на март 1876 г., който бързо го препраща с нужните документи в Белград. Поради съвпадането на интересите на българското движение и сръбските амбиции за война с Турция, Живков е приет в Белград с голямо внимание.

Радостна изненада е пристигането му за нашите емигранти около Панайот Хитов и Любен Каравелов, които по това време се намират в Сърбия. На 17-ти април 1876 г. в самото сръбско военно министерство се провежда съвещание с участието на Живков, Каравелов, Панайот Хитов и на военния министър Тихомир Николич. Без обструкции Сърбия обещава на въстаниците 30 000 пушки, веднага са отпуснати бавените от две години 2000 пушки на Хитов и се оказва пълно съдействие на четата му. Единственото условие, поставено от сърбите, е да се въстане заедно с началото на техните военни действия срещу Османската империя. След съвещанието в Белград се свиква общо събрание с участието на Живков, Хитов, Каравелов и представителя на московския славянски комитет княз Наришкин, решило българите да вземат участие в предстоящата война, която се очаква да избухне координирано на Гергьовден. След приетата резолюция Хитов и Живков заминават за Кладово, където войводата наистина получава пушките, а Стамболовият пратеник продължава за Румъния да агитира сред комитите.

По същото време, убедени, че скоро ще има голяма война срещу Османската империя, която ще бъде нападната едновременно от Сърбия, Черна Гора и най-важното, от Русия, българските апостоли вдигат Априлското въстание.

[DelaRea]

Априлското въстание

За това, как е била пропагандирана революционната идея, имаме неповторимото описание на Захарий Стоянов. Когато селяните питат: “Добре де, но как ще успеем ние срещу такава империя?”, апостолите им отговарят: “Ние само да почнем, след това Русия и Сърбия веднага идват и бият турците”.

Същевременно и представителите на панслависткото движение в Русия в лицето на славянските комитети подвеждат българските революционери с обещанието за скорошна война, според тях - на Великден 1876 година. Това кара апостолите да се разбързат и да се подготвят за едно много скорошно въстание, което да избухне в цяла България през пролетта на 1876 година...

Иван Вазов точно е формулирал феномена в „Пиянството на един народ”: „Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път...”

Априлското въстание има отзвук и в Западна България. В района на Пиянец, Малашевци, Осоговската планиня, Мелник и Петрич, действат четите на Димитър Попгеоргиев-Берковски и свещенника-революционер Стоян Разловски, които
правят опит да вдигнат местното население, но скоро за разгромени от турските сили, а българските села са подложени на грабеж и репресии.

През май 1876 г. има въстание в Нишко и Пиротско. Хърватският в-к „Obzor” съобщава за град Ниш, че по това време имал около 15 000 жители, от който 6000 са мюсюлмани, останалите 9000 са българи. Около Ниш въстанало населението от повечето околни села, също въстанало българското население и в Подунавието. Водачът на въстанието в Нишко е воеводата Костоманов. Вестник „Српске новине” съобщава и за въстание в Пиротско, което обхванало 42 села, от който турците изгорили и опустошили 32. Включително тази информация била използвана и от английския дипломат лорд Солзбъри и американския дипломат Скайлер за да опровергаят Мидхат паша, че насилия в Дунавския вилает не са вършени.

[DelaRea]

Сasus beli

През юни 1876 година, двете малки, но непреклонни балкански държавици сключват помежду си военна конвенция насочена срещу Османската империя. Като casus beli, Милан изпраща писмо-ултиматум до Портата, че иска той да поеме управлението на Босна и Херцеговина. Без да изчака отговора, на 30-ти юни 1876 г., княжество Сърбия обявява война на Османската империя, два дена след това, същото прави и Черна Гора.

Като цяло идеята да се пролива кръв „за някакви босненци и херцеговци, които те не са виждали”, е чужда на сърбите от княжеството. Твърде показателно е изказването на едни селски депутат от Скупщината „ако ние отмъкнем Босна, моята нива няма да стане по-голяма”.

[DelaRea]

Панславяското движение в Русия

Но пък управляващите са вдъхновени от посланието на видния руски панславист А.С.Хомяков, който още в 1867 година пише, че Сръбското княжество има историческата мисия да обедини всички славянски земи на Балканите. Средите около правителството обявяват, че войната трябва да се води най-вече за създаване на „Велика Сърбия”, чиято основна цел е разширение към Стара Сърбия (Косово, Македония), а не в Босна, където знаят много добре, че нямат шансове поради амбициите на Виена с които се съобразява и Санкт Петербург.

Сръбско-черногорската военна акция се посреща с много по-голям възторг от славянофилските кръгове в Русия. Славянските комитети вземат активно участие в подпомагане с оръжие и боеприпаси, въстаниците от Босна и Херцеговина, а когато нещата отиват към намесата на Сърбия и Черна Гора, един руски офицер, авантьорист по душа и славянофил по убеждение, винаги със свое собствено мнение, генерал Михаил Черняев организира отряд от доброволци и пристига в Белград. От друга страна, русите срещат едно безразличие, с което обикновенните сърби се отнасят към собствената си война. Карцов пише че „сърбите твърде ефтино ценят кожата на своите братя (русите) и не желаят да рискуват своята”.

Преди да престигне в сръбската столица, руският генерал, се среща в Букурещ с представители на БРЦК, вече преименуван в БЦБО (Българско Централно Благотворително Общество) и уговаря прехвърлянето на български доброволци в предстоящата война.

[DelaRea]

Марш, марш марш, с генарала наш...

Генерал Михаил Черняев

Генерал Черняев е полулярен руски офицер, герой от завоюването на Средна Азия. Славата си я придобива преди десетина години, по време на походите в 1864-1865 г. Тогава, той е командир на един не многоброен руски отряд от 1951 бойци и 12 оръдия. С тези малки сили, той прониква в Кокандското ханство и след тридневни боеве на 15-17 юни 1865 година, покорява с него Ташкент. Тогава това е един от големите градове на Средна Азия, има население от 50 000 души и е отбраняван от 12 000 военен гарнизон със 63 оръдия. Руските части го завлядяват, като проникват през каналите на укрепеният град. Тази атака е направена без никой от комадването да я одобри предварително, без дори да са уведомени за подобна акция в сърцето на врага. Но е удивително успешна и смешно евтина – малко над 200 хиляди рубли за целият «колониален» поход.
Черняев го прави на своя глава и за своя сметка и с това изправя дипломацията на Горчаков, която е в очакване на усложнения от страна на Англия, пречеща по всякакъв начин на каквото и да е разширение на руското влияние в Азия. След този си блестящ войсни подвиг, довел до дипломатически проблеми, генералът е награден с „Георгиевски кръст” и без обяснения през 1866 година е пратен в запаса. През следващите години той се занимава с какво ли не, за да издържа семейството си, дори успява да покрие изпитите за нотариус, но е спрян и за тази служба от Шувалов. Така героят от войните става убеден панславист, който презира официалната власт на «немците» в Санкт Петербург и копнее за нови битки с мюсюлманите. Даже започва да издава свой славянофилски вестник, наречен „Русский мир”.

По време на тези събития на Балканите, той почти инкогнито успява да подпечата задгарничен паспорт и напуска пределите на Русия през едно третокласен граничен пукт, в очакване всеки момент да се получи по телеграфа съобщение да му се забрани излизането от империята.

Официално Русия е против неговата постъпка и даже го обявяват за дезертьор. Но с него идват и още 2500 руски доброволци – войници, селяни, граждани, всякакви...

От българската емиграцията и от средите на хъшовете ни във Влашко и България се събират и също още около 2500 български доброволци. Общият брой на всички българи участвали във войната така и не е точно известен, тъй като има и много чети от Македония, Пиротско, Нишко, но се изчисляват на няколко хиляди.

[DelaRea]

Сръбската „народна войска”

Сръбската „народна войска” има характер повече на опълчение, отколкото на редовна армия. Мобилизирани са 123 000 бойци, които са разделени на няколко отряда.
Моравски отряд – 68 000 души, разположен край Алексинац, със задача за настъпление към рубежа Куршумлия-Прокоп-Ниш-Бела Паланка-Пирот,,
Тимошки отряд – 25 000 души, разположен в Зайчар и насочен към Кула-Видин,
Дрински отряд – 20 000 души и
Ибърски отряд – 12 500 души, насочени към Новопазарския санджак.

Командването е предоставено на ген.Черняев. Той твърде лекомислено заявява, че за 15 дни ще влезе в Цариград и ще бъде сръбския Джордж Вашингтон.
Руските доброволци обаче не правят особено добро впечатление в сръбската столица - прочуват се със запоите и разгулния си живот. По този повод посланика в Белград Андрей Карцов, докладва до Санкт Петербург: „Вярвайте ми, че тук има много недостойни да носят руското име, като се започне от отвратителните пияници от нашите офицери и войници, рекрутирани от Славянския комитет и като се свърши с тези, които аз не смея да опиша тук. Нашите сънародници наистина само позорят руското име”.

От друга страна, русите срещат едно безразличие, с което обикновенните сърби се отнасят към собствената си война. Карцов пише че „сърбите твърде ефтино ценят кожата на своите братя (русите) и не желаят да рискуват своята”.

Сръбската войска се състои от неграмотни и зле обучени селяни. Офицерите са едва 460 на брой, и са без специално военно образование. Понятието за военна дисциплина и ред им е съвършенно чуждо. Изобщо сръбската армия прилича повече на хайдушките чети от времената на Кара Георги Петрович, отколкото на европейска войска.

Сръбският майор Сава Груич смята, че войната трябва да се води главно по Моравските направление, като за целта се привлече българското население от Прокупленско, Нишко и Македония към въстание, което да формира смесени сърбо-руско-български военни сили. Груич е за зачитане на българския етнос и влеза в полемика с Йован Ристич, който пък твърди, че четите в Македония са били „арнаутски” а не български. Но плана на Груйч се налага от Висшия Военен съвет на Сърбия, като се предполага се че зад него застава генерал Черняев. Самият Груич смята че при успешен край на войната и отблъскване на турските сили към София, към територията на Сърбия трябва да се присъедини Куршумлия (която е почти изцяло сръбска по насление), Прокупле (приемуществено българско по население), Новопазарския санджак и Босна.

[DelaRea]

Военните действия

Основен фронт на бойните действия е Моравското направление.
При град Княжевац се разполага отряда на подполковник Хорватович с 18 000 души, а при Алексинац и Делиград е главнокомандващият Черняев с 30 000 души.
След започването на бойните действия, Черняев е се насочва към Бела Паланка и Бабина глава, където трябва да се срещне с идващя от север Хорватович. Но турците успяват да атакуват и превземат зайчарското село Велики извор. Това е същото Велики или Голям извор, което е българско село на тетевенски изселници и е родното място на бъдещият сръбски министър-председател Никола Пашич.

Тимошкия отряд на Хорватович заема отбранителни позиции около Зайчар. Черняев самостоятелно атакува Бела Паланка, но е отблъснат от турските сили. Черняев се оттегля към Алексинац. Османският военен щаб на Абдул Керим паша се установява в Ниш и предприема общо настъпление, по линията р.Топлица-Велики извор.
Уплашен не на шега, княз Милан вече започва да мисли за премирие, и започва да прави нужните за това сондажи, осъществени от посланиците на Румъния, Гърция и Русия в Истанбул.
Турците обаче предприемат ново настъпление към Княжевац. Силите на Хорватович, съставени предимно от руски и български доброволци, с цената на много жертви спират турското настъпление, но отстъпват Княжевац. Османците предприемат нова атака в посока на Алексинац.

След тридневни боеве частите на генерал Черняев се оттегля към Делиград и изоставя и град Алексинац. Сръбските части се укрепват по линията Шелеговац-Кревет-Делиград.

В този момент, под натиска на Русия, се стига до 10-дневно примирие между вреждуващите страни.

[DelaRea]

Между двете примирия

Но сръбския главнокомадващ генерал Черняев решава изненадващо да атакува противниковите позиции, още примирието да е изтекло. В тежката битка при Кревет, двете страни имат приблизително еднакви загуби, 1700 сърби и 1200 турци.
Развръзката настъпва на 29-ти октомври1876 г.

В решаващата битка при Джунис сръбската армия не издържа турската атака и побягва в беспорядък, устремявайки се към моста на река Велика Морава при село Трубарево. За да прикрие сръбското отстъпление, Черняев хвърля в боя последните си резерви - сформираната руско-българска доброволческа бригада. С цената на много жертви, руси и българи спират турското настъпление. Коментарът на нейният командир полковник Меженинов, отговаряйки на въпроса на Черняев за положението на фронта: „Всички сърби избягаха, всички руси са убити”.

С това пътят към столицата Белград е открит, а Сърбия е очевидно разгромена...
Княз Милан спешно моли чрез посланика в Санкт Петербург за съдействие и помощ. Реакцията на Русия е мигновенна.

На 31 октомври, два дни по-късно след битката при Джунас, граф Игнатиев връчва на турците ултиматум: незабавно да прекратят военните действия. Ултиматумът е приет. Сърбия отновo е спасена (както след Каменица и Чегар) в решаващия момент от Русия. Така безславно завършва 5 месечната сръбска авантюра по завладяването на „Стара Сърбия”.

[DelaRea]

Руските генерали-славянофили

Генерал Михаил Черняев се връща в родината си при жена си и децата, но Александър ²² го отстранява окончателно от военна служба. Едва в 1882 година, новият руски цар Александър ²²² го нзначава за губернатор на Туркестан, но отново го сваля от поста в 1884 г. След това Черняев се оттегля окончателно се в имението си в село Тубишка, където умира през 1898 г.

Доста по-трезвомислещ е другият руски генерал Ростислав Фадеев (1824-1883 г.), офицер, военен писател и публицист, също деятел на славянските комитети. Той е поканен от сръбския архиепископ Михаил, за главнокомандващ, още преди Черняев, но отказва предложението. Фадеев правилно схваща сръбската шовинистична политика и смята, че целта на Сърбия не е някаква „общославянска”, а се стреми единствено към откъсване на територии от България.

Затова той смята, че сръбско-турската война като цяло ще е неблагоприятна за българите. За необходимоста от българско въстание, също съвсем реалистично той смята, че то би имало смисъл и би било полезно, ако избухне едва когато руските войски влязат в България.

[DelaRea]

Българските доброволци във войната

Българските доброволци във войната, действат изцяло на Моравското и Тимошкото направление. Техни водачи са воеводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков, Симо Соколов, Иван Кулин, Иван Въртопчанина, Христо Македонски, Лазар Костов, Филип Симидов, Цеко Петков, Сидер воевода и др.
Много от тях са ветерани от легиите на Раковски. Подчинени са по специален Устав за българските доброволци. На 11/23 юни.1876 година във град Зайчар българските военни части полагат клетва и освещават бойните си знамена. На тържеството присъстват, командващия Тимошката армия полковник Лешанин и руския майор Н.А.Киреев, командир на Кадъбозкия отряд, който е съставен от сърби, български и руски доброволци.

Общият брой на българските чети е между 8 и 16, тъй като липсва точна информация. Малко преди края на войната, седем от тях са обединени с руските доброволчи в руско-българска бригада, взела решаващо участие в боя при Джунис. Друга част, като четите на Филип Тотю, Панайот Хитов и Сидер воевода, правят опит да проникнат в тила на врага и да вдигнат българско въстание във Врачанско и Чипровско, по същото време когато Христо Ботев тръгва от Козлодуй. Но липсата на координация в действията им с тези на Ботев, провалят този замисъл. След неуспеха Филип Тотю се оттегля към сръбската граница и разпуска хората си, а Панайот Хитов се оттегля към Княжевац.

Особено се проявява в битката при Гредетин (село, разположено от десния бряг на р.В.Морава, в близост до Алексинац), капитан Райчо Николов, произведен от генерал Черняев в чин майор. В Алексиначка баня, в хода на войната се създават четите на капитан Поптомов, Данаил Николаев, Сава Муткуров, Аврам Гуджев – всичките те бъдещи офицери и генерали от българската армия. Заедно с четата на Христо Македонски те участват в голямата битка при Алексинац през август 1876 г. След турския пробив, българските чети се оттеглят към Делигард, където се прегрупират в български батальони. На Моравския фронт, български доброволци са включени и в отряда на Любомир Узун-Миркович, офицер от сръбската армия, син на воеводата от български произход Узун Мирко, герой от Първото Сръбско въстание.

[DelaRea]

Българо-сръбските противоречия

Българо-сръбските противоречия се появяват още в началото на войната.
Първо сръбското командване забранява на българите да носят български знамена, после Йован Ристич иска да нарече българските доброволци „стари сърби” а четите им „старосръбски”. По тази причина Любен Каравелов влиза в конфликт със сръбските власти и отказва по-нататъчни съвместни действия със сърбите. Самото название „старосръбски” което сръбското командване използва по време на войната е причина за раздори между българските воеводи.

Воеводата Симо Сколов се обявил за „стар сърбин” а четата му за „старосръбска”. Това води до скарването му с Ильо Марков и Христо Македонски, които със своите хора се отделят от него и му отказват всякакво сътрудничество. Соколов действа из Трънско и Пиротско, в отряда на Хорватович. По този повод Ильо Марков иска след Освобождението, Симо Соколов да не бъде признат за поборник, тъй като е служил на сърбите.

Друга терминология, която измисля сръбското командване е да дели българите на старосърби и на арнаути (албанци), за хората произлизащи от Поморавието, Косово и Северозападна Македония. Разбира се че „албански” доброволци за сръбските интереси не е възможно да има, но по този начин се внася допълнителна неяснота за произхода на българските доброволци. Така например, Сава Груич пише, че от четата на Панайот Хитов, 235 „старосърби” се прехвърлят в „руско-арнаутския” батальон при Делиград. Един път българите са наречени „старосърби”, втори път – „арнаути”. По същия начин във формираната руско-българска бригада, към края на войната, сръбското командване вижда освен руси и българи, още 500 арнаути и 400 старосърби.