След извършения преврат в Афганистан през април 1978г. на власт в страната е комунистическа партия създадена от две политически групи: "Народ" и "Знаме". Те са предтавители на различни племенни групи - пущу и таджики. Между и вътре в тях започва кървава борба за власт, която в крайна сметка инспирира и съветско нахлуване. От геополитическа гледна точка нахлуването е оправдано. През 1983г. САЩ предприемат подобна акция в Гренада, предизвикана от почти същите причини - разпадащ се марксистки режим и опити на външни сили, Куба и СССР, да установят контрол върху страната. Разликатае, че американците установяват твърд контрол с помоща на спецаилни войски, докато СССР действа на територията на Афганистан с наборни сили, кото се оказват крайно неефективни в локален въоръжен конфликт. За разлика от американците, руснаците нямат стратегия за "малка война" и използват регулярни армейски части. Локалната война изисква и друг тип организация и въоръжение, които американците след злополучната война във Виетнам започват да създават, докато руските конвенционални ВС запазват характера си на войски, предназначени за водене на войни по линейни фронтове.
От 1985-86г. САЩ започват да снабдяват муджахидините с модерни оръжия, което бързо дава резултат и руснаците започват да губят по 2 000 войници на година.
Във финансово отношение присъствието във Афганистан също не е добре осигурено. СССР харчи по 4 млрд долара на година, което е почти пет пъти по-малко от американските разходи във Виетнам.
В страегически план подобна война е трудно да бъде спечелена, защото конфликтът е цивилизационен и в него на страната на муджахидините застават почти всички мюсюлмански държави. Само С.Арабия финансира афганската съпротива с около 3 млрд долара, а влагери в Пакистан са обучавани и прехвърляни 25 000 доброволци на година, които се включват в частите на сунитския фундаменталистки лидер Гулбудин Хегматияр и на неговия съперник Ахмед Шах Масуд.
от самото начало на нахлуването съветското командване и политическо ръководство в Москва действат колебливо. Те се надяват, че само със силите на една съветска общо-войскова армия, 40-та, ще може дасе установи стратегически контрол върху страната. Впоследствие силите надхвърлят 100 000 души, но моментът за унищожаване на афганската съпротива е безвъзвратно пропуснат.
Другата ключова стратегическа грешка е, че съветските войски и афганските комунистически сили така и не провеждат мащабни сухопътни акции срещу бунтовниците с масирано използване на авиация по американски образец във Виетнам. Не стига, че срещу два пъти по-голяма територия от виетнамската руснаците използват пет пъти по-малко сухопътни сили, но използват преди всичко армейска авиация, състояща се от 500 самолета и хеликоптера, която е напълно недостатъчна да локализира и порази цели във вътрешността на страната. Когато през есента на 1986г. за първи път Гурбачов говори за изтегляне, афганбските съпротивителни сили са на границата на пълно изтощение. Засиленият руски натиск води до падането на Джавар, най-важната партизанска база в страната. Съпротивата е разгромена край Куст, а муджахидините са принудени да се крият в пещерите и отвреме на време да атакуват отдалечени постове и съобщителни линии.
Част от митологията на афганската война е, че руснаците я губят заради модерните американски ракети "Стингър", които започват да доставят на бунтовниците през 1986г. Въпросната ракета дебютира за 1-ви път в афганското небе на 25.09.1986г. и резултатите са наистина впечатляващи. Правейки засада от един хълм в близост до летището на Джалалабат, съпротивата успява да свали два съветски Ми-24. Ракетите са ефикасно оръжие срещу нисколетящи, до 3 000 м цели и са наистина заплаха за съветските хеликоптери. Оперативното им значение обаче не е голямо, защото руснаците увеличават височината на бойните полети и снабдяват част от апаратите си със защита срещу ракети с инфрачервено насочване. Иначе стингърите са отлично оръжие за партизански действия и въздействат подтискащо на съветските пилоти, давайки още един повод на Горбачов и военните да популяризират изтеглянето.
Събитията в Афганистан показват н американците, че съветската военна машина е в състояние на упадък. Индикациите не се определят само от това, че руснаците трудно печелят на бойното поле, но най-вече поради обстоятелството, че съветските войски не могат да осъществят съвременна логистична и тилова подръжка на своите войски, които воюват на самите граници. Въобще съветския генерален щаб е загубил способността да извършва стратегическо прехвърляне на войски даже и на близки разстояния, камо ли ако трябва да се осигуряват операции на стотици и на хиляди км. Кампанията в Чечения от 1994-5г. потвърждава тази констатация по един безспорен и трагичен начин.
Ще се радвам да коментираме по темата
От 1985-86г. САЩ започват да снабдяват муджахидините с модерни оръжия, което бързо дава резултат и руснаците започват да губят по 2 000 войници на година.
Във финансово отношение присъствието във Афганистан също не е добре осигурено. СССР харчи по 4 млрд долара на година, което е почти пет пъти по-малко от американските разходи във Виетнам.
В страегически план подобна война е трудно да бъде спечелена, защото конфликтът е цивилизационен и в него на страната на муджахидините застават почти всички мюсюлмански държави. Само С.Арабия финансира афганската съпротива с около 3 млрд долара, а влагери в Пакистан са обучавани и прехвърляни 25 000 доброволци на година, които се включват в частите на сунитския фундаменталистки лидер Гулбудин Хегматияр и на неговия съперник Ахмед Шах Масуд.
от самото начало на нахлуването съветското командване и политическо ръководство в Москва действат колебливо. Те се надяват, че само със силите на една съветска общо-войскова армия, 40-та, ще може дасе установи стратегически контрол върху страната. Впоследствие силите надхвърлят 100 000 души, но моментът за унищожаване на афганската съпротива е безвъзвратно пропуснат.
Другата ключова стратегическа грешка е, че съветските войски и афганските комунистически сили така и не провеждат мащабни сухопътни акции срещу бунтовниците с масирано използване на авиация по американски образец във Виетнам. Не стига, че срещу два пъти по-голяма територия от виетнамската руснаците използват пет пъти по-малко сухопътни сили, но използват преди всичко армейска авиация, състояща се от 500 самолета и хеликоптера, която е напълно недостатъчна да локализира и порази цели във вътрешността на страната. Когато през есента на 1986г. за първи път Гурбачов говори за изтегляне, афганбските съпротивителни сили са на границата на пълно изтощение. Засиленият руски натиск води до падането на Джавар, най-важната партизанска база в страната. Съпротивата е разгромена край Куст, а муджахидините са принудени да се крият в пещерите и отвреме на време да атакуват отдалечени постове и съобщителни линии.
Част от митологията на афганската война е, че руснаците я губят заради модерните американски ракети "Стингър", които започват да доставят на бунтовниците през 1986г. Въпросната ракета дебютира за 1-ви път в афганското небе на 25.09.1986г. и резултатите са наистина впечатляващи. Правейки засада от един хълм в близост до летището на Джалалабат, съпротивата успява да свали два съветски Ми-24. Ракетите са ефикасно оръжие срещу нисколетящи, до 3 000 м цели и са наистина заплаха за съветските хеликоптери. Оперативното им значение обаче не е голямо, защото руснаците увеличават височината на бойните полети и снабдяват част от апаратите си със защита срещу ракети с инфрачервено насочване. Иначе стингърите са отлично оръжие за партизански действия и въздействат подтискащо на съветските пилоти, давайки още един повод на Горбачов и военните да популяризират изтеглянето.
Събитията в Афганистан показват н американците, че съветската военна машина е в състояние на упадък. Индикациите не се определят само от това, че руснаците трудно печелят на бойното поле, но най-вече поради обстоятелството, че съветските войски не могат да осъществят съвременна логистична и тилова подръжка на своите войски, които воюват на самите граници. Въобще съветския генерален щаб е загубил способността да извършва стратегическо прехвърляне на войски даже и на близки разстояния, камо ли ако трябва да се осигуряват операции на стотици и на хиляди км. Кампанията в Чечения от 1994-5г. потвърждава тази констатация по един безспорен и трагичен начин.
Ще се радвам да коментираме по темата
Comment