Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Произходът на някои думи

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #16
    Хана написа
    Плюс това правиш огромната автохтонна грешка да сравняваш думи от съвременен език с думи, възникнали в хилядолетия по-рано.
    Хана, точно затова спорим сега с Албирео Ако знаеш кога точно се е появили думите "скитам" и "скот" в българския език и как, моля те да споделиш тази информация. Именно това питам. А факта че ги използваме днес не пречи да са се обособили преди хиляди години, нали?

    Я една задачка с ниска трудност за всички: има ли връзка между "грация" и "Гърция"

    ДЗВЕР написа
    Даже и в скот да имаше нещо скотско, етимологията на скотланд(ец) би била по - скоро животновъден район/животновъд.
    Хм, и това е възможно
    Last edited by Dinain; 26-02-2006, 23:26. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение
    "No beast so fierce but knows some touch of pity."
    "But I know none, and therefore am no beast."

    (Richard III - William Shakespeare)

    Comment


      #17
      Еми като се замисля не съм много сигурен май за правописа на думата- може и γρεικοί да беше( ама по-вероятно да е както си го казах γραίκοι), но със сигурност си спомням, че ставаше въпрос за местността Δωδώνη- с оракул на Зевс- оттам вероятно елините са започнали да се разселват от племената, населяващи тази област (γραίκοι)....

      THE LABARUM


      sevot yhtils eht dna ,gillirb sawT`
      ebaw eht ni elbmig dna eryg diD
      ,sevogorob eht erew ysmim llA
      .ebargtuo shtar emom eht dnA

      Бе сгладне и честлинните комбурси
      тарляха се и сврецваха във плите;
      съвсем окласни бяха тук щурпите
      и отма равапсатваха прасурси.

      Comment


        #18
        Има различни източници, където може да се провери - например
        Клуб "Лингвистика";
        етимологичният речник на Фасмер за руските думи (има го и на други места, но това ми попадна; малко е трудно за търсене и трябва да се включат всички чекбоксове);
        Online etymology dictionary.
        Естествено, google.

        Comment


          #19
          Dinain написа
          Хана, точно затова спорим сега с Албирео Ако знаеш кога точно се е появили думите "скитам" и "скот" в българския език и как, моля те да споделиш тази информация.
          Имало ги е в старобългарския още при първите свидетелства за него, т.е. към 10 век, във формите съответно скытати сен (скитам се) и скотъ. Сравни с първото споменаване на скитите като племе у Херодот (5 век пр.н.е.), а може и у Омир да ги има, не знам. За scotts не знам кога е първото споменаване, но вероятно също е преди 10 век. Имаше у Плиний Стари някаква класификация на северните варварски племена, но дали там имаше скоти ... :sm186:

          Край в Украина е от значение в смисъла на "роден край", а не на end. Само в българския от всички славянски се е развило второто значение, срв. например armija krajova. А по принцип край си е означавало земя, участък.

          Comment


            #20
            Понеже попитахте...

            Вандали - съюз на източно-германски племена, близки до готите, който влиза в състава на Римската империя през 5 век и създава в Северна Африка държава със столица Картаген. Подразделяли се на две групи - силинги и асдинги.
            Вандалите живеели първоначално в Скандинавия (Норвегия, Швеция, Дания). Към 2 -1 в. пр. н. е. те се преселили на юг по Балтийското крайбрежие, а към 3 в. пр.н.е стигнали до р. Дунав. Заедно с други германски племена, нападали римски владения. Претърпели поражение и попаднали под зависимостта на Рим. През 335 г. получили позволение от римския император Константин да се заселят в в провинция Панония. В началото на 5 в., заедно с аланите, се преселват в Галия, а през 409 г. заемат западната и южна част от Испания. Силингите живеели в Андалусия, а асдингите - в Източна Галиция. Именно вандалите дават името на провинция Андалусия (първоначално - Вандалусия, а след това - Ал-Андалус), в Испания, където те са се установили временно, преди на тръгнат към Африка. През 429г. асдингите минават с кораби през Гибралтар и в 439 г. превземат римската провинция Африка и основават свое кралство. Оттам те извършвали набези по островите (Балеарските острови, Сардиния и Корсика) и по брега на Западното Средиземноморие. През 455 г. вандалите превзели и разграбили Рим. През 533 г. армията на вандалите била разбира от византийския пълководец Велизарий и така кралството на вандалите престанало да съществува.

            От техните действия в Рим, името им е станало нарицателно и до наши дни се използва като синоним на "фанатични разрушители" и "варвари". Всъщност, Рим сравнително слабо е пострадaл от завоеванията на вандалите и в летописите те са описани като "относително цивилизован" народ.

            Вандалските крале:

            - Годигизел (-407)
            - Гундерик (407-428)
            - Гейзерик (428-477)
            - Хунерик (477-484)
            - Гунтамунд (484-496)
            - Трасамунд (496-523)
            - Хилдерих/к (523-530)
            - Гелимер (530-534)

            Вандалският език (на руски):

            Вандальский язык представлен несколькими десятками им¸н собственных; единственный образец апеллятивной лексики, отраж¸н в варварской формуле Sihora armes, привед¸нной в религиозном сочинении V в. «Collatio Beati Augustini cum Pascentio ariano» и реконструируемой как *frôja armês ‘Боже, помилуй’ (начало вандальской молитвы). Реликты вандальского языка зафиксированы в надписях на монетах или в произведениях латинских и греческих средневековых авторов с I по VII вв. Большинство им¸н собственных относится к африканскому периоду вандальской истории, т.е. к V – 1-ой пол. VI вв.
            Ряд черт вандальского языка объединяет его с готским. Специфика вандальского языка проявляется в сфере вокализма: например, элементы дифтонгов подвергаются частичной ассимиляции: ванд. ei < о.-герм. ai (ванд. Geisarīx), ванд. ao < о.-герм. au (ванд. Swēsaon). Кроме того, в вандальском монофтонгизируются дифтонги безударных слогов (напр. ai > ē ). В словосложении редуцируется словообразующий гласный первого компонента сложных слов, хотя в некоторых случаях он ещ¸ выделим, например, Mari-vadus, Frudi-balth, Guntha-mund.

            :sm100:
            Ако мислиш за 1 година напред, посей ориз, ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а ако мислиш за 100 години напред - образовай населението!!!

            Comment


              #21
              ISTORIK написа
              Вандалските крале:

              - Годигизел (-407)
              - Гундерик (407-428)
              - Гейзерик (428-477)
              - Хунерик (477-484)
              - Гунтамунд (484-496)
              - Трасамунд (496-523)
              - Хилдерих/к (523-530)
              - Гелимер (530-534)
              Много "рих"-ове, бре. Исперих подобен ли е? ..................

              Comment


                #22
                Хана написа
                Имало ги е в старобългарския още при първите свидетелства за него, т.е. към 10 век, във формите съответно скытати сен (скитам се) и скотъ. Сравни с първото споменаване на скитите като племе у Херодот (5 век пр.н.е.), а може и у Омир да ги има, не знам. За scotts не знам кога е първото споменаване, но вероятно също е преди 10 век. Имаше у Плиний Стари някаква класификация на северните варварски племена, но дали там имаше скоти ...
                Ок, значи най-малкото въобще не са наскоро възникнали думи. Доколкото разбирам преди 1000 години вече са съществували в българското наречие, а за по-рано просто няма информация (но какво им пречи да са съществували в езиците на други племена от Източна Европа(който нямат писменост и не се знае какво точно са говорели), от където да са преминали в българския/славянските наречия при пристигането им в региона?). Тогава обаче не разбирам защо ми каза това:
                Хана написа
                Плюс това правиш огромната автохтонна грешка да сравняваш думи от съвременен език с думи, възникнали в хилядолетия по-рано.
                "No beast so fierce but knows some touch of pity."
                "But I know none, and therefore am no beast."

                (Richard III - William Shakespeare)

                Comment


                  #23
                  А знаете ли, че в българския език думите влак и вълк имат общ произход (както и френската дума train - влак), който води до глагола влача...

                  :sm186:

                  :sm100:
                  Ако мислиш за 1 година напред, посей ориз, ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а ако мислиш за 100 години напред - образовай населението!!!

                  Comment


                    #24
                    Сигурно искаш да кажеш че "влак" идва от "влача", което е напълно логично. Но "влача" от "вълк" ли идва? Или обратното?

                    И няма ли връзка тогава и с "влакно"?
                    Last edited by Dinain; 28-02-2006, 01:44. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение
                    "No beast so fierce but knows some touch of pity."
                    "But I know none, and therefore am no beast."

                    (Richard III - William Shakespeare)

                    Comment


                      #25
                      Айде стига сте се майтапили, де

                      Comment


                        #26
                        ISTORIK написа
                        А знаете ли, че в българския език думите влак и вълк имат общ произход (както и френската дума train - влак), който води до глагола влача...

                        :sm186:

                        :sm100:
                        Един класик пееше:
                        ...куче влачи рейс...
                        Предполагам, че става дума за убеден франкофон.
                        Eighteen out of twelve apostles are buried in Spain.

                        Comment


                          #27
                          Предполагам, че става дума за убеден франкофон.
                          Хахахахахаха! :lol:
                          "No beast so fierce but knows some touch of pity."
                          "But I know none, and therefore am no beast."

                          (Richard III - William Shakespeare)

                          Comment


                            #28
                            Dinain написа
                            Я една задачка с ниска трудност за всички: има ли връзка между "грация" и "Гърция"
                            В митологичен смисъл - да, разбира се

                            Иначе един от най-старите градове в Древна Гърция е бил Γραία, което мисля означава "древен", та вероятно Гърците са били наричани по този начин от римляните заради името на този град. В такъв случай Гърция има нещо от смисъла на "древна, стара".

                            От друга страна трите грации никак не приличат на Рубенсовата картина - напротив, те са родени стари и продължавали да остаряват с времето. Буквално γραία, както каза byzantiner, означава "старица". Не знам защо, обаче често са представяни с тела на лебеди и някакси думата "грация" се е появила в смисъла, в който я употребяваме днес.

                            Та както и да е - в този контекст двете думи имат общо и в етимологичен смисъл.

                            Бтв, Аристотел също е използвал думата Graikhos (не рискувам да я пиша на гръцки) по отношение на Елините. Той казва, че така илирийските племена наричали дорийците.
                            A star of light and a bearer of hope...

                            Comment


                              #29
                              Благодаря, Елерина. И добре дошла на форума
                              "No beast so fierce but knows some touch of pity."
                              "But I know none, and therefore am no beast."

                              (Richard III - William Shakespeare)

                              Comment


                                #30
                                За трите граи (не - грации!)

                                1.

                                Грайи - (гр. γρηα - старица; старици), трите дъщери на бурното море Форкис и Кето, сестри на Горгоните, на дракона Ладон, и на Хесперидите. Според Хезиод, техните имена са Енио, Пемфредо и Дейно. Съгласили се да помогнат на Персей да намери и убие горгоната Медуза, след като героят откраднал единствените им око и зъб. Показали му пътя и му дали в замяна на окото и зъба крилати сандали, вълшебна торба и шапка-невидимка.

                                ---


                                2.

                                Франсоаз Фронтизи-Дюкру

                                Колеж дьо Франс, Париж

                                ОТ ОКОТО ДО ВИЖДАНЕТО: ЕДИН ГРЪЦКИ ПРЕГЛЕД

                                "Очите блуждаят самотни в търсене на лице". Този завладяващ образ на отделно око, въртящо се в пространството, принадлежи на зоогонията на Емпедокъл. Поетичното описание, което философът прави на сътворението на живите същества, порзява още повече заради фрагментарната форма, в която до нас е достигнало неговото творчество - също тъй фрагментарна, каквато е формата на телата в зората на човечеството, когато Омразата и Любовта влизат в ожесточена битка, за да държат и единяват пръснатите елементи. Любовта поема и осъществява съчетанията, отначало чудовищни, после по-хармонични. В очакване на това късовете на живото се носят из празното, ръце, опитващи да си прикачат рамена, тилове в търсене на череп, домогващи се едни към други бузи и челюсти, докато окото, привлечено от своя двойник, търси челото, което да прислони и двете очи.

                                Съдбата на окото е особена. Преди да покаже как окото бива прихванато в общия вихър на членовете и органите, Емпедокъл дълго описва изработването му от Афродита. "Също както сокът на смокинята пресича бързо бялото мляко", за да преобразува течливостта му в сирене, богинята съсирва воднистите течности, "правейки да застинат неразрушимите очи". Вътре в тези втвръдени течности тя заключва огъня, "вмъквайки го в мембраните и постилайки му легло с тънки завивки, за да изработи младото момиче с кръгло око ("коре": зеницата). Тези завивки предпазвали зеницата от дълбоката вода, течаща отвсякъде. Самият огън пробивал навън толкова далеч, колкото можел да отиде…Такъв е в нощните бури горящият пламък на фенера, предпазнен от платнените му страни…

                                Отделното първично око не е единственото, което постоянно занимава гръцките представи. Митът познава също единственото око на трите Граи, сестри на Горгоните. Трите Граи - старици-млади момичета, знаещи тайната за място, където се намират чудовищните им сестри, разполагат с едно-единствено око. Те си разменят и използват подред този подвижен орган, за да видят малкото, което има да се види в полумрака, който обитават по крайнините на земята. Персей успява да си присвои окото заедно с единствения зъб на Граите в момента, когато тези две ценни пособия минават от ръка на ръка. За да си върнат обратно имането, напълно ослепените и обеззъбени старици му откриват какъв път да следва и героят може да изпълни изпитанието, възложено му от цар Полидект - да донесе главата на Горгона с особено опасните очи. Жан-Пиер Вернан показа добре ролята на този епизод в разказ, който на твърде мощния поглед на Горгоните противопоставя слабите наченки на алтернативно гледане - едно око за трите - при Граите, младеещи старици с набръчкани бузи като кожицата на млякото.

                                На няколкото изображения, които представят тази сцена, сменяемото око се вижда добре като кръгло топче върху дланта на Персей.

                                Тази зеница, която не стои на едно място и сменя непрекъснато собственика си, в края на античността си има, както се казва, "продължение" в бурлескното въображение на Лукиан. Неговата Истинска история разказва за пътешествие на Луната и ни дава много интересно описание на нейните обитатели, селенитите. Чертите, които характеризират тези създания, преобръщат систематично всичко определящо за човешката природа. Така, те раждат от прасеца, понеже нямат отвори като нас, и са надарени с дървени уши и сменяеми очи, които махат, когато са уморени да гледат заобикалящото ги. Могат също така да продават очите и, както може да се очаква, богатите ги купуват за складиране в случай на нужда, или ги препродават. Така че на Луната за първи път е бил засвидетелстван трафик на органи.

                                Крепко, но единствено, окото на Циклопа (чието име означава "кръгло око") се разделя между две противоположни представи. От една страна, чудовището Полифем посреща враждебно корабокрушенците и разкъсва живи другарите на Одисей. За да му избоде окото, героят трябва да приведе в действие техники, които напомнят металургията: "Тъй нажежения връх завъртяхме в окото циклопско. Кръв го обливаше топла, щом стволът навлизаше в него. Пламъкът целите клепки с мъхнатите вежди опърли. Вътре окото гореше, а дъното страшно цвърчеше. Както когато ковачът топор или бойна секира в ледена течност потапя и съска звънливо металът, за да получи закалка". Огънят на занаятчията срещу огъня на очите. Противопоставен на Емпедокъл, безспорно по-късен от Омир, този подход наподобява радикално хомеопатично лечение.

                                От друга страна, същият Полифем, опитомен чрез любовта, в пасторалната среда на Теокрит (чудовището е преди всичко овчар) се оглежда, наслаждавайки се, в очакване на Галатея, пастирката, в която е влюбен: "Онзи ден морето гледах, бе пълен покой. И брадата ми бе хубава, доста хубава се виждаше още едната ми зеница; а зъбите ми блестяха по-бели от пароски камък. За да не бъда омаян, плюх три пъти в пазвата си"[5]. Макар и едноок, циклопът не е увреден. Неговата особеност не е недъг. Така че той с удволствие се възхищава от добре центрираното си око. За разлика от Нарцис обаче той много внимава да не изпадне в самосъзерцание. Поетът иронично го кара да изпълни един апотропаичен ритуал: циклопът плюе, за да избегне, както той смята, съблазънта на собствената си хубост. За читателите този жест има също значение на защита срещу ужаса на циклопските черти и срещу заплахата, затворена в кръга на гигантското му око, което е парадигма на потенциалната опасност, съдържаща се във всеки поглед.

                                Обратно на единственото око гигантът Аргос показва по цялото си тяло съзвездие от множество очи. Както сочи епитетът, който го характеризира, Паноптес, той е надарен с всеобхватно виждане. Благодарение на стоте си очи, разпределени отпред и отзад, той вижда всичко около себе си. И освен това той вижда без прекъсване, тъй като очите му се редуват да будуват и спят. Тази паноптична мощ, образ на човешкия стремеж за пълно визуално поле, обглеждащо пространството на 360 градуса, намира своя фигуративен израз в две формули: в единия случай нейното тяло, видяно в лице, е покрито с очи; в другия тя като Янус има глава с две лица и различни се профили. След като извършва доста подвизи, гигантът е убит от Хермес по заповед на Зевс. То е, защото е бил прикрепен от Хера да пази Йо, възлюбената на Зевс, преобразена за заблуда в крава. За да я освободи, Зевс нарежда гиганта да бъде умъртвен. Разказват, че от благодарност Хера събрала очите на пазача и поръсила с тях перата на любимото си животно - пауна. Ала Аргос оживява също под формата на Аргус, ценен инструмент за рецензиране на публикации.

                                Хората от Ренесанса много добре са схващали символичното значение на тези фигури на виждането. Заглавната страница на един трактат по оптика на Ф. Агуилони изобразява Юнона, стояща над Меркурий и Минерва. Богът е придружен от Аргос, Минерва носи върху щита си главата на Горгона, а в центъра Юнона, поместена над заглавието на труда, държи в ръка скиптър, чийто край е украсен с око. То би могло да бъде пауново перо, представящо единственото око на перспективата на /Леон Батиста/ Алберти. Несъмнено циклопът е бил сметнат за твърде чудовищен, за да въплъщава идеалната схема на монокулярното виждане.

                                Заедно с митичните традиции, понякога преизпълнени с фантазия и винаги поетични, самите гърци са ни оставили други представи, които могат да се характеризират като научни дори когато предхождат оптичните теории. Да припомним, че преди IV век пр.н.е. виждането не е обект на основан върху математиката анализ, че първият трактат по геометрична оптика е произведението на Филип от Опунт, съвременник на Аристотел, но че единствено оцелели са Оптиката, приписвана на Евклид (края на IV - началото на III век), и тази на Птолемей, астроном от II в. н.е., в латинския превод на една арабска версия, извлечена от гръцки.

                                На гърците не им липсвали обяснения за процеса на виждане и преди тези учени геометри. Медицинските и философските теории, които им ги предлагали, в частност теориите на предсократиците през V век, изглежда са били преобладаващи в споделяното по онова време знание, защото отглас от това откриваме в съвременните им поетични схващания.Те имат много възможности да съответстват на представите на широката публика и поради това интересуват живо антрополога на античността. Жалко е, че имаме твърде опосредстван достъп до произведенията на тези учени. Познаваме ги само от критичните и полемични резюмета, които дава ученикът на Аристотел Теофраст в своя трактат Върху сетивата.

                                Тези схващания правят от окото нещо съвсем различно от просто топче. Фактически в него има много повече от лампата, както видяхме при Емпедокъл, или от огледалото. За да обяснят виждането, физиолозите на V век различават в окото три определящи фактора - зеница, водниста влага и огън, а обясненията им пораждат две фундаментални теории. Първата се основава върху проникването на потоци, които идват от видимия обект и се отразяват в окото; според втората теория окото произвежда светлинен лъч, който се насочва към обектите и ги визуализира там, където се намират. Да приведем няколко примера:

                                Според Алкмеон от Кротон, лекар от началото на V век, "очите виждат през водата, която ги обгръща, но, казва той, очевидно има и огън, защото при удар човек вижда светлина. Виждането става чрез сияйното и прозрачното, чрез отражение, и то толкова по-добре, колкото средата е по-чиста".

                                Явно за практикуващия физиолог Алкмеон виждането задейства два фактора, водата и огъня. Огънят се намесва, за да обясни светлинния отпечатък в резултат от удар (нашите "звезди посред бял ден"), а несъмнено също и като фактор на светлинността. Главна роля обаче играе водата: в нея обектите, живите същества, външният свят се отразяват. Виждането е резултат от отражение и окото е едно водно огледало. Виждането е по същество воден феномен. Да уточним, че усещанията се препредават през poroi, сиреч канали (вероятно оптичен нерв, артерия и вена на ретината), чак до мозъка, който играе централна роля, и че спермата е част от мозъка.

                                Ето как Теофраст обобщава теорията на Емпедокъл: "Той казва, че вътрешността на окото е от огън и че около (огъня) има земя и въздух, през които той, бидейки фин, преминава като светлината на фенер. Порите на огъня и водата са разположени поредно и с порите на огъня ние възприемаме светлите неща, а с тези на водата - тъмните. Защото всяко нещо се съотнася с всяка (пора). Цветовете стигат до виждането чрез изтичането".

                                Макар в устройството на окото да влизат четирите елемента, огънят играе главна роля. Подобно на фенер той излъчва светлинен сноп до обектите, които осветява. "Ако беше вярно, възразява Аристотел, би трябвало да виждаме в тъмното". Но това активно обяснение на виждането се удвоява от обратното движение, засягащо преди всичко цветовете, понеже става дума за aporroiai, изтичания, които биват изпускани от обектите и проникват в очните канали, възприемащи според огнената или водната си природа светлото или тъмното. Тези две обяснения, които могат да ни се сторят противоречащи едно на друго, в случая при Платон съществуват заедно без никакъв проблем.

                                Според Анаксагор виждането става чрез отразяване на обекта в зеницата, а самата зеница вижда толкова по-добре, колкото по-тънка и по-блестяща е мембраната й. И този процес се управлява от принципа на противоположните, тъй като обектите се отразяват върху нещо с различен цвят, както светлината върху зеницата, core, която е черна. Така кафявите очи виждат по-добре през деня, понеже светлинните обекти се отразяват по-добре, и обратно.

                                Теориите на Демокрит са най-познати. Знае се, че той заедно с Левкип е основател на атомизма, който Епикур продължава през IV в. пр.н.е. с някои видоизменеия. Виждането, както всяко друго усещане, става чрез физическия контакт между възприемания обект и възприемащия субект. Множество частици (близки до изтичанията на Емпедокъл) се откъсват от сетивно възприеманите обекти, организират се в eidola, "идоли", които, поразявайки сетивните органи, предизвикват усещанията.

                                Виждането възниква като следствие от отражение - emphasis, в зеницата, където eidola идват от обектите. Но, предава Теофраст, "отражението не става директно върху зеницата, защото въздухът, който се намира между визуалния орган и обекта на виждането, е бил подложен на въздействие и притиснат от страна на видяното и виждащия". Тъкмо отпечатаният резултат от това въздействие - apotyposis - влиза в окото и се отразява в него. Процесът служи за обяснение на сетивните изкривявания и илюзии. Въздухът, който заема пространството между окото на наблюдателя и възприемания обект, представлява пречка за едно съвършено точно виждане.

                                Следователно окото е рецептор, чието основно качество е влажността - hugrotes: затова и влажните очи виждат по-добре от сухите.

                                Аристотел ще подкрепи Демокрит относно определящата роля на влажния фактор срещу защитниците на огнения лъч: "Демокрит има право, когато казва, че виждането е от водата, но когато мисли, че виждането е отразеният образ, emphasis, греши".

                                Окото обаче не е пасивен възприемник, защото отпечатъкът - tupos - носи характеристиките на обекта и на субекта (състояние на органа, условия за внимание, разположение и т.н.), който също изпуска атоми.

                                Според атомистичните теории сънищата се обясняват с дълбокото проникване на eidola в тялото през poroi.

                                Такива са - съвсем схематично обобщени - схващанията за виждането на предсократическите философи.

                                При Платон двете теории се съчетават. Тимей описва начина, по който очите "носители на светлината - phosphora", изпускат, като филтрират, нещо от вътрешния си огън, който се допира до огъня, излизащ от външните предмети. Двата огъня - визуалният поток и дневната светлина - се допират, смесват и новото хомогенно тяло, получено от смесването на подобните, "разпространява техните движения по цялото тяло чак до душата и причинява това усещане, чрез което именно казваме, че виждаме".

                                Наличието у Платон на двете концепции за виждането - активната и пасивната, чиято допълнителност е засвидетелствана също при някои предсократици, както и размитият начин на обяснение, изглеждат доста репрезентативни за това, какво е могло да бъде разпространеното мнение на гърците през V и IV век.

                                Подобна допълнителност е само една от проявите на фундаменталната реципрочност на всичко, засягащо зрението, реципрочност, която най-напред се проявява във фактите на речника.

                                Немалко понятия, които се отнасят до зрението, са едновременно активни и пасивни: в частност думите ops, opsis, които означават зрителното възприятие и външния вид, после органа на виждането - окото, по-специално зрителния лъч. Тази семантична амбивалентност отговаря, впрочем, на думата "vue" на френски ("виждане", "зрение", "поглед"): да припомним значението на "une belle vue" (красива гледка) и "une bonne vue" (добро зрение). В древна Гърция обаче тя се вписва в една цялостна система, така че един и същи термин, tuphlos, означава едновременно сляп и невидим; погледът на Горгоната също е толкова злокобен, колкото и виждането на ужасяващите й черти; освен това в обществото, където всеки е поставен под погледа на другия, никой не може да вижда, без да бъде в замяна видян.

                                Реципрочността на виждането и съществуващото като видяно, която прозира както в схващанията на Платон, така и при неговите предшественици, се вписва също в наследството на най-архаичните поетични представи. У Омир способността за виждане е описана като лъчение, излизащо от окото. Процесът бива изразен с множество глаголи, сред които глаголът derkomai - от същия корен като името на змията, drakon: той напомня змиите, вплетени в косата на Горгоната Медуза, които обрамчват лицето й, непоносимо за погледите на смъртните, и тези, които се появяват от току-що отрязаната й глава, отнесена във въздушния простор от Персей: от капките черна кръв, паднали върху земята на Либия, покълва отровната раса на влечугите, които оттогава гъмжат в тази дива страна[12].

                                Гледането е хвърляне на погледи: погледът бива отправен като лъч, а субстанцията на визуалния лъч е светлина или огън, огнени изригвания, имащи същата природа като тези, които изпускат слънцето и звездите. В мига на осветяването те самите биват надарени с виждане. Слънцето е, което вижда всичко, наблюдава хората и боговете, а неговата светлина, най-силна сред всички други, му придава и най-проникващия поглед. Този внушителен блясък е характерен също за децата и цялото му потомство. Всеки път, когато Медея, внучка на Хелиос, минава на различни места в града, нейните поданици грижливо избягват погледите й - и с право. Когато магьосницата редом с аргонавтите напада медния гигант Тал, мятайки връз него заклинания, тя го омайва със своите пагубни очи и дотолкова го кара да обезумее, че той удря глезена си в един камък и от него неумолимо изтича течността, служеща му за кръв. А дъщерята на Хелиос Кирка без всякакво усилие разпознава своята племенница Медея, която никога не е виждала,"още щом я видя да повдига очи от земята, защото потомците на Слънцето лесно се разпознаваха по блясъка на очите им, които хвърляха далеч пред тях пламъци, подобни на златни искри".

                                Но свойството да изпускат лъчи не принадлежи единствено на активните източници на светлина, каквито са звездите и очите. Някои метални предмети като шлемове, войнски доспехи и щитове са описани в епопеята като излъчващи също блясъци, "подобни на неуморния огън и на ослепително светлите звезди". От щита на Ахил блика сияние, подобно на сиянието на луната; той напомня за пламтящ огън; блясъкът му стига чак до небето. Искренето на метала удвоява страховитата светлина, която излиза от очите на героя, и тяхната успоредност отговаря на аналогията в природата на виждането, протичащо чрез огнени лъчи, и на вижданото, чийто процес материализират някои предмети. При Омир, по-късните поети и авторите на трагедии хомологията е засвидетелствана между визуалните лъчи, изпускани от окото, светлинните лъчи, изхвърляни от слънцето, и лъчите, които, върнати от отразяващите повърхности, правят обекта на гледането видим.

                                Трябва да се добави, че тази фундаментална реципрочност на виждането и вижданото съществуващо, се вписва в една по-обща представа, поддържана от друга равнозначност - между живот и виждане. Раждането означава извеждане към светлината; да живееш означава да виждаш своите подобни под светлината на слънцето, а да умреш значи повече да не виждаш. Приближаването на смъртта се характеризира повече с прекъсване на зрението, отколкото със спиране на дишането. Погледът на умиращия се обвива в мрак, взорът му се смущава, той престава да вижда, преди да престане да бъде виждан и да слезе в Хадес, чието име означава Не-видим. Оттук разбираме защо Едип си избожда очите. Той навлича върху себе си проклятието, което е отправил срещу убиеца на Лай, и когато открива, че е отцеубиец и кръвосмесител, откъсва от себе си света на живите, затваряйки се в слепотата.

                                Съответно на това поетът и гадателят са често слепи в замяна на особения им дар за виждане. Те са се отказали от зрението тук, на земята, за да постигнат "двойно виждане", способността да се докоснат до съзерцанието на отвъдното: света на боговете и този на някогашните герои. Така е с Омир, така е също и с Тирезий, за когото, поради възможността да го види със собствените си очи на сляп поет Омир разказва, че единствен сред умрелите в ада е запазил усещанията, спомените и знанието си: запитан от Одисей на самата межда, отделяща Света на мъртвите, слепият прорицател успява да каже на героя това, което е станало горе, откакто е отпътувал от Троя, и това, което го очаква в Итака.

                                Ужасяващият поглед на Горгоната преобръща радикалната даденост на равенството виждане=живот, понеже в нейния случай виждането означава смърт: който съзре чудовищното лице на Медуза, бива поразен от внезапна смърт чрез вкаменяване и, "съответността задължава", нейните светкавични погледи предизвикват същия ефект. Човек не може нито да гледа Горгоната, нито да бъде гледан от нея, без мигновено да стане подобен на това лице на смъртта чрез миметична заразителност.

                                Научните и поетичните схващания, според които жизненият орган око бива уподобен на инструмент - ту огледало, ту лампа или проектор, а често и двете едновременно, свеждат в едно общо обяснение доста вярвания, невинаги "народни". Това се отнася и за платоническата теория на любовта.

                                Във Федър Платон описва механизма на любовта: греещата хубост на едно младо момче освобождава поток частици, който поразява очите на влюбения и прониква чак в душата му. Погъделичкана от тези визуални частици, неговата psyche препраща в отговор друг поток, любовно влечение, което, бидейки задвижено от лъча на виждането, се отправя към обичания обект, вмъква се в очите му, докосва душата му и на свой ред го възпламенява. Ерос е заразителен и заразяването става чрез погледите: както казва Сократ, "като човек, който си е навлякъл възпаление на очите от друг".

                                В това твърдение са включени две неща: гърците вярвали в заразяването от разстояние, най-малкото що се отнася до очните болести. Но за тях било най-вече задължение да се отвърне на любовта. Подобно схващане позволява да се разбере мита за Нарцис, виновен, че не е отвърнал на любовта, която е предизвикал, и осъден да се влюби в себе си, като се самовглъби в затворената отражателност, където огледалото на извора му връща опасните излъчвания на собствената му красота и отбива към собствените му очи омагьосващата сила на погледите му.

                                В една своя Беседа на маса, посветена на разговори за лошото око, Плутарх споменава аналогичната история на Евтелид: "Някога бяха хубави - хубавите къдрици на Евтелид, но той, нещастникът, сам си хвърли лошо око, поглеждайки се във водовъртежа на потока, и тутакси някакво странно лошо чувство…". Тук също става дума за красив младеж, който подобно на Нарцис прихваща непознато зло, виждайки във водата собственото си лице. Единият погива от любов, докато другият е жертва на лошо око. Baskanos, злотворният поглед, не е толкова поразяващ като смъртоносното око на Медуза, но в крайна сметка се оказва също толкова ефикасен.Отделяният от очите поток носи едновременно с визуалните частици всякакви неща, протичания на красота и любовно желание, но също и пагубни еманации на омраза, завист и ревност. И всичко това се предава чрез визуално заразяване, като че ли човек си навлича "възпаление на очите от друг". Историите на Евтелид и Нарцис са успоредни и антитетични. Съзерцанието на собствената им красота ги води към смъртта, но пътищата им са различни. За единия пътят минава през Ерос и задължението да се подчинява на божествените му закони. Другият е жертва на коварни излъчвания, които той несъмнено без да иска произвежда и които процесът на отражение във водата връща връз самия него, както учено обяснява Плутарх.

                                Случва се още и животните да бъдат поразени по подобен начин. Това посочва един пасаж от латинския автор Колумела, който описва болестта, обземаща кобилите, когато забелязват образа си във водата: "Обхванати от илюзорно желание, те забравят да пасат и умират от изтощение". Причината за болестта, от която страдат кобилите, изглежда е еротичното заразяване, а негов носител е визуалният поток, върнат в отправната си точка от огледалната повърхност на потока. Но обратно на Нарцис техният случай не е безнадежден. Има един прост лек: да им се подстриже грубо гривата и да бъдат отведени при водата. Щом се видят така обезобразени, те губят спомена за красивия си образ и оздравяват. Така могат да реагират всички гледачи без угризение. В своя трактат За любовта Плутарх разказва как една подстригана кобила, поставена пред своя загрозен образ, може да отстъпи от гордостта си дотам, че да се остави да бъде покрита от магаре.

                                Тези благородни женски четириноги и ценни домашни животни не са единствените чувствителни към образа си. Други разкази за птици ни предават техниките на лова: пленени от отражението си в котел с олио, гаргите се блъскат вътре и насмоляват крилете си. Петлите и яребиците се привличат от огледалата, поставени пред мрежите, хвърлят се към тях и бързо биват уловени, като едните, по-войнствените, вярват, че си имат работа с противници, а другите, похотливите - че това са другарките им.

                                Всички тези разкази, които по различен начин отбелязват опасните сили на окото и погледа, въвеждат допълнителен елемент - огледалото и отражателната му способност. Но в гръцките представи едното не е отделено от другото, защото, както видяхме, зеницата бива разглеждана като огледало, а огледалото бива схващано като око. А науката за отражението, катоптриката, е подразделение на науката за виждането, оптиката. В тази област се установява подобен континуитет между, от една страна, най-широко разпространените умствени и символични представи и, от друга страна, философските теории, сетне теориите на катоптриката като геометрична наука.

                                Едно пасивно схващане разглежда окото, възприемащо образа, като течно огледало. А според друго, активно схващане визуалният лъч бива всеки път спиран от огледалото и връщан към излъчващото лице.

                                Така, в зависимост от това, дали главната роля е отредена на лъча, който избликва от окото, или на идолите, които се отделят от видимите тела, катоптричният образ се формира повече или по-малко директно.

                                За атомистите - както много добре описва Лукреций - симулакрите, които се отделят от нас постоянно като фини люспи, биват спрени от повърхността на огледалото и се връщат към окото, след като са се преобърнали от удара. Следователно този, който се вижда в огледалото, е съвсем различен видим обект. Огледалото само се вмества по средата, за да спре потока на образите - eidola, които непрекъснато отделя всеки индивид. То улавя тези двойници, както обикновено го прави окото на другия - самото то схващано като огледало - и ни позволява да ги видим.

                                За другите активният визуален лъч е този, който подобно на пипало, удрящо се в метал, се свива обратно към своята отправна точка, окото и принадлежащото му лице. Оттук насетне окото и лицето се намират в положение на пасивни обекти, опипвани от светлинния сноп като пръст, с който се почесва носа (или гърба), "псевдопод", който прави видим за органа, откъдето излиза, всичко, което докосва.

                                В единия случай се виждат само образи, в другия огледалото предлага пряк достъп до самите обекти. Но и в двата случая това, което е вярно за огледалото, е вярно също за зрителното възприятие, понеже според атомистичната теория окото възприема единствено eidola.

                                Така огледалото се схваща като допълнително око, което свежда визуалния лъч към излъчващите очи или спира потоците, идващи от лицето, препращайки ги обратно към него.

                                Това трето око обаче е запазено за жените, които на изображенията често държат огледало, сякаш залепено за китката им като продължение на ръката, изтеглящо и същевременно ограничаващо погледа . За мъжете този предмет е забранен, понеже те трябва да гледат само в очите на някой подобен, равен на тях.

                                Ако търсят образа си върху металическия инструмент, мъжете всъщност са подложени на по-различен риск от запленяването, а именно на опасността от овещяване или опредметяване. Тази опасност е непозната за гръцката жена, понеже по определение тя е повече или по-малко вещ, в частност инструмент…на възпроизводството: тя съвсем не е зеницата на мъжа, а огледалото, където мъжкият индивид се проектира, отпечатвайки семето си, за да получи синове по свой образ. В гръцките представи често се развива паралелизъм между визуалното възпроизвеждане в огледалото или в окото на другия и сексуалното възпроизвеждане. Това обаче е друга история…


                                Превела от френскиезик: Лидия Денкова

                                :sm100:
                                Ако мислиш за 1 година напред, посей ориз, ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а ако мислиш за 100 години напред - образовай населението!!!

                                Comment

                                Working...
                                X