Това е една тема-отклонение от дискусията върху творчеството (и личността) на Достоевски, която се развива тук. Тъй-като този въпрос възникна и започна да се развива приглушено в онази тема като успоредна (но реално паралелна като посока) с главната дискусия, ми се вижда разумно да бъде отделена, та да може в самостоятелно пространство да се шири. За да не отделям с груба хирургическа намеса постове от онази тема, ще си позволя да начена въпроса тук с няколко цитата, пък се надявам впоследствие темата да се развие от тях.
Самата тема първоначално е по-скоро художествено-изобразително-литературна, което обяснява разполагането й в този раздел, но зад нея прозира един друг спор (върху Източното (основано върху руското православие) и Западното (основано върху католицизма и, впоследствие на индивидуализъм, прагматизъм и просвещенски позитивизъм, та чак до социализъм) в развитието на европейската цивилизация като два алтернативни пътя), разигравал се вече не веднъж в рамките на форума, който очевидно си има своето място и смисъл, та дори и той да стане водещ тук, няма да местя темата в "Общи дискусии" (да не се бърка с "Общи приказки").
Първата реплика:
Отговор:
Отговор на отговора:
Мисля че с това въведение дискусията може да се развива нататък нормално.
Та, Коце, чета въпросната статия, но освен, че почива на спорни (според мен) предпоставки, друго интересно засега не откривам. Интересно в смисъл на нещо, което не съм чел досега . Ще отворя темата с проясняване на природата на своето възражение към изложената от теб концепция (тя може и да не е лично твоя, но понеже се явяваш нейн изразител на форума, ще я приема и именувам като такава).
Ти пишеш, че използването на перспектива само по себе си "ограничава" зрителя (в литературата - читателя). Проблемът в това положение, според мен, се дължи на чистата геометричност, лежаща в основата му, която разчита на положението, че ако липсва перспектива, т.е. всеки обект и предмет е представен сам по себе си, без физическа или оптична връзка с другите, това освобождава, докато обратното - присъствието на перспектива, която разполага чисто оптично предметите и обектите като гледани в рамките на общо, определено от гледната точка, пространство, е положение на липса на свобода. Признавам си, че бих се съгласил с това положение, ако свободата на възприемащия се определяше само от геометрията, но с уговорката, че реална свобода в такъв случай има само на две места: в реалността, където зрителят има физическата свобода да обхожда предметите и да избира сам гледната си точка (в такъв случай дали едно виртуално триизмерно пространство би било идеалния свободен посредник за изкуството?), или в пространството на главата си, където може сам да върти и "генерира" образите както си иска (реално погледнато, в главата на твореца, макар че би могло също така да е и в ума на зрителя/читателя).
Но, според мен, свободата на зрителя (а и на твореца) само в технически аспект е ограничена и зависима от геометрията и в този смисъл, от избраната перспектива (или пък от откритото присъствие или пък скриването в анонимността на автора на творението, но за това малко по-долу). Реално погледнато, когато гледам реалистично нарисувана картина, в която цялата композиция, а следователно и видимост на предметите и обектите, е подчинена на избрана от автора й гледна точка, аз съм свободен, защото точно този подход ми позволява да усетя реалността на авторовото възприятие и да го заместя със себе си, със своето възприятие на това, което той е видял (или измислил) и нарисувал. Това не е подчиненост на личността на зрителя на тази на автора, а напротив, възможност за подмяна, при която авторът изчезва и остава само зрителя.
Ако се върнем на иконата, то в нея зрителят не може да се вмести, защото перспективата е божествена - всичко е подчинено на погледа на Бог, който вижда всичко и отвсякъде (разбира се, последното е условно, защото се пресъздава чрез условности и не в неговата пълнота). В подобна картина зрителят не разполага със свобода, защото не може да помести собственото си възприятие - от нея напълно отсъства личността и човека като възможност за личност - той е само функция, безлично присъствие, погледнато така, както би го видял Бог. Т.е. липсата на перспектива, а следователно и на човешко измерение, не освобождава, а ограничава.
Разликата между двете ситуации е в характера на ограничеността, а не в степента на свобода. И в двата случая имаме канон, който ограничава технически и заедно с това - идейно, защото формира определен подход и начин на възприемане, на който разчита изкуството при постигане на своя ефект. Разлика в степените на свобода имаме дотолкова, доколкото творецът и зрителят могат да прекрачват по своя преценка извън условностите и техническите ограничения. Оставям на теб да прецениш в коя ситуация свободата е по-голяма .
След това, представата, че в религиозната иконопис присъства нещо, което изчезва в живописта и въобще в светското изобразително изкуство, е невярна, защото самото светско изкуство с времето се развива и сменя различни парадигми, някои от които отиват много по-далеч в условността или свободата от каноните на иконописването. Ако се върна към картините, мога да сложа редом с реалистичната живопис една картина, примерно, на Хуан Миро и да те запитам къде свободата в разполагането на предмети и обекти и в погледа е по-голяма - в иконата или в нея .
Според мен, ограничаване на свободата има винаги и то е най-вече със социален характер, идва от наложените в обществото представи за това какво трябва да бъде изкуството и как да се възприема и разбира, тези представи се щамповат веднъж икономически, след това и идейно-технически, когато художникът или писателят се учи на занаята си (много по-силно при художниците) и след това, когато творбите му поемат своя път и се сблъскат с различни форми на цензура (преди това преодоляват филтъра на автоцензурата). В този смисъл проблемът за свободата на възприемане е много по-дълбок и сложен и не се поддава на подобен подход, създаващ дихотомии върху елементарно противопоставяне по един елемент.
Ако се върнем на проблема с присъствието на автора, то той е пряко свързан с гореописаното. Когато авторът присъства в явен вид в произведението, неговото присъствие (дори и само като знание, че този е автор на това), разбира се, ограничава свободата на възприятие. Но степента на ограниченост е пряко обвързана с това доколко зрителят познава личността на автора, т.е. нейният жизнен път, а заедно с това и мненията на критиците за творчеството му. Същото, макар и в друга форма, присъства и при иконите и въобще религиозното творчество. Тук ограничението се дължи не на присъствието на автора (него го няма, той е скрит и остава неизвестен), а на присъствието на канона, на формализма и, разбира се, на основния обект - Бога. Зрителят (читателят) е ограничен от този, на когото явно е посветено произведението, от неговия поглед, макар и предаден чрез усилията на неизвестния автор. Тук пак степента на ограниченост е пряко свързана с това доколко зрителят познава канона и е способен да превърне в съзнанието си условностите в моменти от духовната доктрина.
Самата тема първоначално е по-скоро художествено-изобразително-литературна, което обяснява разполагането й в този раздел, но зад нея прозира един друг спор (върху Източното (основано върху руското православие) и Западното (основано върху католицизма и, впоследствие на индивидуализъм, прагматизъм и просвещенски позитивизъм, та чак до социализъм) в развитието на европейската цивилизация като два алтернативни пътя), разигравал се вече не веднъж в рамките на форума, който очевидно си има своето място и смисъл, та дори и той да стане водещ тук, няма да местя темата в "Общи дискусии" (да не се бърка с "Общи приказки").
Първата реплика:
Коцето написа
Gollum написа
Коцето написа
Та, Коце, чета въпросната статия, но освен, че почива на спорни (според мен) предпоставки, друго интересно засега не откривам. Интересно в смисъл на нещо, което не съм чел досега . Ще отворя темата с проясняване на природата на своето възражение към изложената от теб концепция (тя може и да не е лично твоя, но понеже се явяваш нейн изразител на форума, ще я приема и именувам като такава).
Ти пишеш, че използването на перспектива само по себе си "ограничава" зрителя (в литературата - читателя). Проблемът в това положение, според мен, се дължи на чистата геометричност, лежаща в основата му, която разчита на положението, че ако липсва перспектива, т.е. всеки обект и предмет е представен сам по себе си, без физическа или оптична връзка с другите, това освобождава, докато обратното - присъствието на перспектива, която разполага чисто оптично предметите и обектите като гледани в рамките на общо, определено от гледната точка, пространство, е положение на липса на свобода. Признавам си, че бих се съгласил с това положение, ако свободата на възприемащия се определяше само от геометрията, но с уговорката, че реална свобода в такъв случай има само на две места: в реалността, където зрителят има физическата свобода да обхожда предметите и да избира сам гледната си точка (в такъв случай дали едно виртуално триизмерно пространство би било идеалния свободен посредник за изкуството?), или в пространството на главата си, където може сам да върти и "генерира" образите както си иска (реално погледнато, в главата на твореца, макар че би могло също така да е и в ума на зрителя/читателя).
Но, според мен, свободата на зрителя (а и на твореца) само в технически аспект е ограничена и зависима от геометрията и в този смисъл, от избраната перспектива (или пък от откритото присъствие или пък скриването в анонимността на автора на творението, но за това малко по-долу). Реално погледнато, когато гледам реалистично нарисувана картина, в която цялата композиция, а следователно и видимост на предметите и обектите, е подчинена на избрана от автора й гледна точка, аз съм свободен, защото точно този подход ми позволява да усетя реалността на авторовото възприятие и да го заместя със себе си, със своето възприятие на това, което той е видял (или измислил) и нарисувал. Това не е подчиненост на личността на зрителя на тази на автора, а напротив, възможност за подмяна, при която авторът изчезва и остава само зрителя.
Ако се върнем на иконата, то в нея зрителят не може да се вмести, защото перспективата е божествена - всичко е подчинено на погледа на Бог, който вижда всичко и отвсякъде (разбира се, последното е условно, защото се пресъздава чрез условности и не в неговата пълнота). В подобна картина зрителят не разполага със свобода, защото не може да помести собственото си възприятие - от нея напълно отсъства личността и човека като възможност за личност - той е само функция, безлично присъствие, погледнато така, както би го видял Бог. Т.е. липсата на перспектива, а следователно и на човешко измерение, не освобождава, а ограничава.
Разликата между двете ситуации е в характера на ограничеността, а не в степента на свобода. И в двата случая имаме канон, който ограничава технически и заедно с това - идейно, защото формира определен подход и начин на възприемане, на който разчита изкуството при постигане на своя ефект. Разлика в степените на свобода имаме дотолкова, доколкото творецът и зрителят могат да прекрачват по своя преценка извън условностите и техническите ограничения. Оставям на теб да прецениш в коя ситуация свободата е по-голяма .
След това, представата, че в религиозната иконопис присъства нещо, което изчезва в живописта и въобще в светското изобразително изкуство, е невярна, защото самото светско изкуство с времето се развива и сменя различни парадигми, някои от които отиват много по-далеч в условността или свободата от каноните на иконописването. Ако се върна към картините, мога да сложа редом с реалистичната живопис една картина, примерно, на Хуан Миро и да те запитам къде свободата в разполагането на предмети и обекти и в погледа е по-голяма - в иконата или в нея .
Според мен, ограничаване на свободата има винаги и то е най-вече със социален характер, идва от наложените в обществото представи за това какво трябва да бъде изкуството и как да се възприема и разбира, тези представи се щамповат веднъж икономически, след това и идейно-технически, когато художникът или писателят се учи на занаята си (много по-силно при художниците) и след това, когато творбите му поемат своя път и се сблъскат с различни форми на цензура (преди това преодоляват филтъра на автоцензурата). В този смисъл проблемът за свободата на възприемане е много по-дълбок и сложен и не се поддава на подобен подход, създаващ дихотомии върху елементарно противопоставяне по един елемент.
Ако се върнем на проблема с присъствието на автора, то той е пряко свързан с гореописаното. Когато авторът присъства в явен вид в произведението, неговото присъствие (дори и само като знание, че този е автор на това), разбира се, ограничава свободата на възприятие. Но степента на ограниченост е пряко обвързана с това доколко зрителят познава личността на автора, т.е. нейният жизнен път, а заедно с това и мненията на критиците за творчеството му. Същото, макар и в друга форма, присъства и при иконите и въобще религиозното творчество. Тук ограничението се дължи не на присъствието на автора (него го няма, той е скрит и остава неизвестен), а на присъствието на канона, на формализма и, разбира се, на основния обект - Бога. Зрителят (читателят) е ограничен от този, на когото явно е посветено произведението, от неговия поглед, макар и предаден чрез усилията на неизвестния автор. Тук пак степента на ограниченост е пряко свързана с това доколко зрителят познава канона и е способен да превърне в съзнанието си условностите в моменти от духовната доктрина.
Comment