Горчаков и Франция
Другата група от руския елит поддържа политиката на Горчаков за ненамеса в Балканските дела.
Когато войната става неизбежна, той и посланика в Лондон граф Шувалов смятат, че войната трябва да е символистична, най-много да се достигне до Стара планина след което де се подпише почетно примирие, което да ангажира Портата с обещание за някакви рефрми в неопроделено бъдеще, а Русия да излезе с чест от положението и да не затъмнява ореола си на православен покровител за балканските славяни. Затова изходът на военните действия и съдбата на българите, не са много важни за Горчаков. Той не се отнася сериозно към преговорите на Игнатиев, въпреки, че е уведомяван за всяко едно изречение от проекто-договора, като дори не коригира тези клаузи които можеха да подразнят Виена. Тук се намесват и личните противоречия, Горчаков мрази Игнатиев, защото в младия и способен дипломат той вижда заплаха за собствения си пост. Между тези два лагера е император Александър ²², който се опитва къде, успешно, къде не, да балнсира.
За Русия също така не е изяснен въпроса за съюзника. Съвършенно ясно е че връщането на Русия в Балканската и Европейската политика става след промяната на Кримското статукво, извършено от Бисмарк. Въпреки че, той нееднократно доказва своята лоялност и нужда от Русия „в съюз в огън и вода”, в Петербург няма единно становище, накъде да върви руската политика.
Политиката на Горчаков е твърде идеалистична спрямо Франция, като несподелена любов. Русия на два пъти в 1875 и 1877 г., спасява Франция от Бисмарк, но в самата Франция това изобщо не се оценя. Париж не променя своята традиционна антируска политика и по Източния въпрос върви плътно в крак с Англия. Единствените, които точно оценяват заслугата на Русия са бившия външен министър дук Деказ и Леон Рено, бивш префект на полицията. Те са горещи поддръжници на френско-руския съюз, така желан от Горчаков, дори и от опонента му Игнатиев, но по думите на руския посланик в Париж, граф Орлов: „техните гласове са удавени в океан от недоброжелателство по отношение на нас”. При тази антируска атмосфера във френското общество, съвсем логична е ориентацията на външния министър Вадингтон (самия англичанин по произход) към политиката на Англия.
Другата група от руския елит поддържа политиката на Горчаков за ненамеса в Балканските дела.
Когато войната става неизбежна, той и посланика в Лондон граф Шувалов смятат, че войната трябва да е символистична, най-много да се достигне до Стара планина след което де се подпише почетно примирие, което да ангажира Портата с обещание за някакви рефрми в неопроделено бъдеще, а Русия да излезе с чест от положението и да не затъмнява ореола си на православен покровител за балканските славяни. Затова изходът на военните действия и съдбата на българите, не са много важни за Горчаков. Той не се отнася сериозно към преговорите на Игнатиев, въпреки, че е уведомяван за всяко едно изречение от проекто-договора, като дори не коригира тези клаузи които можеха да подразнят Виена. Тук се намесват и личните противоречия, Горчаков мрази Игнатиев, защото в младия и способен дипломат той вижда заплаха за собствения си пост. Между тези два лагера е император Александър ²², който се опитва къде, успешно, къде не, да балнсира.
За Русия също така не е изяснен въпроса за съюзника. Съвършенно ясно е че връщането на Русия в Балканската и Европейската политика става след промяната на Кримското статукво, извършено от Бисмарк. Въпреки че, той нееднократно доказва своята лоялност и нужда от Русия „в съюз в огън и вода”, в Петербург няма единно становище, накъде да върви руската политика.
Политиката на Горчаков е твърде идеалистична спрямо Франция, като несподелена любов. Русия на два пъти в 1875 и 1877 г., спасява Франция от Бисмарк, но в самата Франция това изобщо не се оценя. Париж не променя своята традиционна антируска политика и по Източния въпрос върви плътно в крак с Англия. Единствените, които точно оценяват заслугата на Русия са бившия външен министър дук Деказ и Леон Рено, бивш префект на полицията. Те са горещи поддръжници на френско-руския съюз, така желан от Горчаков, дори и от опонента му Игнатиев, но по думите на руския посланик в Париж, граф Орлов: „техните гласове са удавени в океан от недоброжелателство по отношение на нас”. При тази антируска атмосфера във френското общество, съвсем логична е ориентацията на външния министър Вадингтон (самия англичанин по произход) към политиката на Англия.
Comment