Санстефанска България

[DelaRea]

Горчаков и Франция

Другата група от руския елит поддържа политиката на Горчаков за ненамеса в Балканските дела.

Когато войната става неизбежна, той и посланика в Лондон граф Шувалов смятат, че войната трябва да е символистична, най-много да се достигне до Стара планина след което де се подпише почетно примирие, което да ангажира Портата с обещание за някакви рефрми в неопроделено бъдеще, а Русия да излезе с чест от положението и да не затъмнява ореола си на православен покровител за балканските славяни. Затова изходът на военните действия и съдбата на българите, не са много важни за Горчаков. Той не се отнася сериозно към преговорите на Игнатиев, въпреки, че е уведомяван за всяко едно изречение от проекто-договора, като дори не коригира тези клаузи които можеха да подразнят Виена. Тук се намесват и личните противоречия, Горчаков мрази Игнатиев, защото в младия и способен дипломат той вижда заплаха за собствения си пост. Между тези два лагера е император Александър ²², който се опитва къде, успешно, къде не, да балнсира.

За Русия също така не е изяснен въпроса за съюзника. Съвършенно ясно е че връщането на Русия в Балканската и Европейската политика става след промяната на Кримското статукво, извършено от Бисмарк. Въпреки че, той нееднократно доказва своята лоялност и нужда от Русия „в съюз в огън и вода”, в Петербург няма единно становище, накъде да върви руската политика.

Политиката на Горчаков е твърде идеалистична спрямо Франция, като несподелена любов. Русия на два пъти в 1875 и 1877 г., спасява Франция от Бисмарк, но в самата Франция това изобщо не се оценя. Париж не променя своята традиционна антируска политика и по Източния въпрос върви плътно в крак с Англия. Единствените, които точно оценяват заслугата на Русия са бившия външен министър дук Деказ и Леон Рено, бивш префект на полицията. Те са горещи поддръжници на френско-руския съюз, така желан от Горчаков, дори и от опонента му Игнатиев, но по думите на руския посланик в Париж, граф Орлов: „техните гласове са удавени в океан от недоброжелателство по отношение на нас”. При тази антируска атмосфера във френското общество, съвсем логична е ориентацията на външния министър Вадингтон (самия англичанин по произход) към политиката на Англия.

[DelaRea]

Император Александър ²² и граф Шувалов са за по-тесен съюз с Германия, който може да се използва като средство за натиск върху Виена, но тази линия не успява трайно да се наложи в руската политика.

След Кримската война в руското общество има непреодолима враждебност към „неблагодарната Австрия”, а Германия малко или много се схваща като нейн сляп съюзник, въпреки че това не е вярно. Кримските комплекси на част от елита, плюс антигерманските и антизападните изобщо настроения, на набиращите скорост „православни панслависти” се оказват непреодилима преграда. Тук трябва да посочим и личните качества на Александър ²², който не иска или не успява да наложи твърд авторитарен начин на управление, като своя баща Николай ².

Така Русия се лута в търсене на решение за приоритетите си, а грешките по следвоенното отстояване на резултатите от войната следват една след друга.

[DelaRea]

Сан-Стефанският мирен договор за сърбите

Оповестяването резултатите от Сан-Стефанският договор, предизвикват взрив от недоволство в Европа.

Една от най-недоволните е Сърбия. Съвременният сръбски историк Димитрий Богданович смята, че:
- "Санстефански мировни уговор Турске и Руси¼е од 19. фебруара 1878. довео у питаœе (поставя под въпрос) безмало све што je Срби¼а успела да постигне сво¼им оруж¼ем и многобро¼ним жртвама, препушта¼уžи добар део ослобоених области ново¼ бугарско¼ држави”.
- Без малко Сърбия щяла да загуби всичко това, което постигнала с толкова много жертви

Вместо да получи"
- „независност Срби¼е и приса¼едиœеœе Срби¼и Старе Срби¼е или садашœег Косовског вила¼ета са додатком Видина", границе санстефанске Бугарске су обухватале Ниш и цело Понишавšе, сву £ужну и Горœу Мораву, и целу Македони¼у, захвата¼уžи на ¼угу и добар део Албани¼е [корчанска каза]. Срби¼а je, уз независност, добила само нешто територи¼а у северним деловима Косова: Стари Колашин и Мало Косово са Вучитрном и Поду¼евом”.
- Вместо да получи всичко до Видин и целия Косовски вилает, на Сърбия се предлагат незначителни територии в Мало (Северно) Косово.

Всъщност, сръбският историк проявява неточност - Ниш е отстъпен на Сърбия, тъй като с визитите си Лешанин успява да изкопчи града и да изнуди за това Игнатиев. Но и това е твърде малко за силно нарастналия сръбски апетит. Виждаме колко прав е бил Игнатиев, коментирайки сръбското поведение и неблагодарност по време на преговорите в Сан-Стефано.

Веднага след сключването на договора, външния министър Ристич заминава за Виена (06.06.1878 г.) и връчва на Андраши писмо от княз Милан. В него той хвали Андраши за държавническата му мъдрост и търси общите интереси на двете страни. Като заслуга, Милан изтъква че през 1877 г. нарочно не е навлязал в Босна, тъй като зачита интересите на Виена. И естествено прави намек за по-големи сръбски териториални придобивки, при бъдещия европейски конгрес. На 11.06., два дни преди началото на конгреса в Берлин, Андраши отговоря в положителен смисъл че ще защити сръбската кауза. По този начин Виена се стреми да измъкне Сърбия от руската опека и да я постави под своя.

[DelaRea]

Сан-Стефанският мирен договор за албанците

Албанците, които нямат държава, но като поданици на Турция, също остро реагират срещу Сан-Стефанския договор.
Руско-турската освободителна война е повод за създаване в Янина на Албански таен комитет, от Абдул Фрашери. През пролетта на 1877 г. те изработва меморандум, който е изпратен в Константинопол. Исканията са всички албанци да се обединят в един вилает, който да бъде управляван от албанец, войските в него да са само от албанци и да се разкрият училища на албански език.

На 18.03.1878 г. албанецът католик, Пашку Ваза известен като Ваза Ефенди връчва „Мемурандум отностно границите на Нова България” на британския посланик в Константинопол, Леард, който го предава на британския външен министър, лорд Дерби.
Пашку Ваза (1825-1892 г.) е виден деец на албанското национално движение и един от основателите на Албанската лига. Въпросният мемурандум е със силна антибългарска насоченост. Ваза смята че България не трябва да преминава Балкана и не трябва българите на полуострова да имат една държава. Тракия никога не е била българска, и не трябвало да влиза в българската държава. В Македония Ваза признава наличие на българско население, но смята че от „рационална” гледна точка, то трябва да е извън България, защото се ощетявали правата на албанците, куцовласите, турците и мюсюлманите изобщо. За района на Печ, въпреки, че се наричал „Стара Сърбия” той казва че винаги е бил албански и имало само няколко славянски села от късни колонисти. За Дяково казва, че е неселено изцяло с албанци, католици и мюсюлмани, за Призрен казва, че е почти изцяло албански. В Прищина имало 1200 албански семейства и само 350 сръбски. Гиляне, Куршумлия и Уркюб (Прокопие, Прокупле) посочва като албански градове. Признава, че в Лесковац, Враня, Кюстендил, Паланка, Куманово, Щип и Кратово живее компактна маса българско население, но имало и много мюсюлмани, турци и албанци. Скопие бил албански град, като българите обитавали само селата около града. Районът на Горен и Долен Дебър, Мати и Кичево били изцяло албански, със съвсем малко българско население, предимно от черноработници и ратаи. Охрид бил български град, но втори по численост в селището са албанците. Битоля бил смесен град, на албанци, турци, гърци, куцовласи и българи.

Ваза прави едно твърде интерсно признание: „Да не забравяме че албанците и мюсюлманите изобщо, силно ненавиждат земеделския труд, затова те са използвали труда на българи, които са проникнали и са „колонизирали” големи части от Тракия, Македония, Тесалия, даже във вътрешността на Албания”. Да се твърди че българите били най-многобройния етнос в Европейска Турция било грубо неуважение към останалите народи, най-вече албанците. Българското население от Македония и Тракия трябвало да се прогони на север от Балкана и да не се допуща да преминава границите на България.
След това Ваза казва че не трябва България да се допуща на Егейско море и в „сърцето на Албания”. В бъдеще гърците и албанците, които мразят българите ще воюват с този народ, защото българите не били никакви войни. В заключение Ваза казва че България ще бъде преден пост на Руския панславизъм, който заплашвал останалите европейски народи. (Robert Elsie. 1878 Pashko Vasa: Memorandum on the new Bulgaria. Albania & Kosovo: political and ethnic boundaries, 1867-1946. Documents and maps. Slough: Archive Editions, 1999, p. 57-59. - http://www.albanianhistory.net/texts/AH1878.html )

Виждаме, че прохождащият албански национализъм е съчетан с яростен шовинизъм, напълно отговарящ на националния характер на албанците, при това също толкова агресивен, какъвто е сръбския и гръцкия. Краят на войната и последвалите преговори в Берлин, не предоставят за албанците никакви промени.

[DelaRea]

Сан-Стефанският мирен договор за гърците

Не по-различно е и поведението на Гърция.
Покрай църковната разпра и обявяването на Българската Екзархия, омразата към България и българите, която е типична за гърците, изобщо тогава достига до краен предел. Там също на българите се гледа като градивен материал с който трябвало да се въстанови Византия. Гърция традиционно поддържа политически и търговски връзки с Англия и Франция, където и гръцкото лоби е силно представено. На Русия не се гледа с добро око, тъй като тя е покровител на омразните славяни. Първоначално Гърция е поканена от Русия да се включи във войната с Турция, но поради съветите на Англия, предложението е отклонено.
В самия край на войната гръцки войски навлизат в турска територия, което е повод на ироничната забележка на Александър ²², по адрес на гръцкия крал, който се сетил да се включи във войната, тъкмо когато Русия я приключила.
Сан-Стефанския мирен договор е посрещнат с изключителна негативност.
Гърция издига искането че трябва да получи Епир, Тесалия и Македония с Халкидики и Солун, за да спрял пътя на славянството на юг, преграден от еленизма. За Гърция, Българското княжество не трябва да преминава Стара планина.

В Париж прогръцки настроени интелектуалци също защитават гръцките апетити. Професорът по антична гръцка история и култура, Емил Бурнов публикува една откровенно расистка статия „Гръцката цивилизация и Източния въпрос” в коята развивава идеята си че „гръцката раса” е велика раса, носителка на еленизма, която превъзхожда славяните и в бъдеще Гърция трябва да се разшири до Балкана.

В същия дух пише и Гушвал-Кларини, който смята гърците за по-интелигентна и по-цивилизована нация от българите, поради което техните искания трябвало да се удволетворят, докато българите според автора са слепи оръдия на Русия и ако Българи била допусната до Средиземно море, това означавало Русия да получи автоматичен достъп до българските пристанища. По-късно гръцките претенции успешно се използват и от Дизраели и от Андраши като предлог за критикуване "несправедливостта” на Сан-Стефанския договор, даващ на България, „чисто гръцки територии”.

[DelaRea]

Сан-Стефанският мирен договор за румънците

Руската дипломация тогава разпалва и още един „домашен спор”, отстъпвайки на Румъния Северна Добруджа, като преголяма кампенсация за Дунавската делта и т.нар.Южна Бесарабия. По този въпрос Игнатиев е против, тъй като се прекъсва сухоземната връзка между Русия и България. След като самостоятелните преговори на Румъния с Турция се провалят, в Сан-Стефано, Тулчанския сандажак се отстъпва директно на Русия. Игнатиев е имал предвид, след войната Русия да отстъпи на Румъния, най-много Сулина и част от Делтата със Змийските острови, като излаз на Черно море, но да се запази съхопътната връзка с България.
В Румъния също са раздраздени от делото на Игнатиев. Сан-Стефанският мирен договор отстъпва Добруджа на Русия, а не на Румъния, което изостря подозренията на Букурещ. Румънците искат, хем да задържат Южна Бесарабия, хем да получат Добруджа, като компенсация за участието им във войната.

[DelaRea]

Сан-Стефанският мирен договор за ... всички останали

На Балканите всички православни съседи мразят българите, за това че съществуват изобщо като народ и искат да имат собствена държава.
В Европа „намразват” българите, защото виждат в тях „руски протежета” и „оръдия на руската политика”.
В Лондон наричат Сан-Стефанска България „гротестна”.
Тя заплашвала съществуването на Европейска Турция. Според лорд Дерби, дори и възникването на каквато и да е България е неприемливо за Англия, тъй като заплашвала целостта на Турция.
В Париж са загрижени най-вече за съдбата на гърците.
Във Виена, Андраши е раздразнен че Сан-Стефанския договор не му поднася на тепсия Босна и Херцеговина и нарушава предварителните спорзумения, затова той е за неговото ревизиране.
По-този повод, по-късно на конгреса, Бисмарк казва на италианския представител Корти, че Босна и Херцеговина е печено гълъбче, което Австpия иска да глътне, но чака само да подхвръкне към устата и.
В Берлин, единствена от всички европейски столици, средите около Бисмарк, го приемат без възражение. Съвсем правилно, след Цариградската конференция, Бисмарк съветва посланика Убри, че:
„Pуският двор напразно се позовава толкова много на Европа и поставя в зависимост от нея изхода на несъгласията си с Турция. Какво е това Европа? Това е едно неопределено и отвлечено понятие”, смята канцлера и при това с пълно основание, защото ако самият той се беше поставил в зависимост от мнението на Европа, Германия никога нямаше да се обедини от Прусия!

[DelaRea]

След Сан Стефано ...

Русия принципно се съгласява договорът да бъде преразгледан на европейски конгрес, но първоначално заявява, че не ще се съгласи за промяна на постигнатите граници, а само с други принципни изменения.

В Англия категорично отказват такива условия и Дизраели показва, че е готов и да се стигне до война с Русия. Започва усилване на гарнизоните в Гибралтар и Малта и прехвърляне на колониални сили от Индия. Английският посланик в Берлин, О.Ръсел поставя пред Бисмарк въпроса, как ще се държи Германия при англо-руска война. Канцлерът отговаря с контравъпрос: „А защо ми задавате такъв въпрос, за да ме ангажирате във ваш интерес, или да се застраховате от евентуална връждебност от наша страна?”. След това веднага уведомява Убри (руския посланик в Берлин) за английското предложение, като смята че Англия сама никога няма да се реши да воюва, затова преди всичко Русия трябва да се споразумее с Австро-Унгария.
Руският посланик в Берлин пише в своето донесение: „Бисмарк ме съветва да не тласкаме Австро-Унгария в обятията на нашите врагове, а да я съблазним с отстъпки. Аз не вярвам – казва той - че вашите различия с Австрия са толкова големи, защо не оставите Виена да си чука главата със западната част на Балканите?”.

Император Александър ²² също проявява неотстъпчивост. Той обмисля военно разрешние, като се окупира Босфора и Дараданелите преди идването на английската флота. Но струпваните на турски сили около Истамбул и обезпокоителното поведение на Австро-Унгария, отрезвяват руския елит. За да се излезе от ситуацията, трябва де се прибегна до услугите на Бисмарк за двустранен съюз, който така охотно предлага, само срещу антифренска подкрепа. Това е и крайната цел на германския канцлер, преследвана от сложната му игра с „Източния въпрос”.
Но точно това Горчаков се стреми всячески да избегне. Затова граф Игнатиев е изпратен във Виена да търси компромис с Андраши.

[DelaRea]

Евентуалното споразумение с Австро-Унгария открива възможности за една неделима и по-голяма България до река Вардар на югозапад и с излаз на Бяло море на юг. В основата на тази еволюция в австро-унгарската позиция стои отново натискът на Бисмарк. Той смята, че като съюз, трите Империи трябва да имат обща позиция пред конгреса която да защитават. Канцлерът иска по този начин да съхрани политическия механизъм който сам е създал. Прекомерното изостряне на австро-руския антагонизъм ще го разруши, което не е желателно за глобалните му интереси. Бисмарк се опасява и от възможното австроунгаро-английско сближение на антируска основа, което също е нежелателно за Германия. Нещо повече, когато Андраши чиято антируска позиция е стигнала до крайност, пита Бисмарк, би ли се включил в една война срещу Русия, канцлерът го хванал за реверите, вдигнал го във въздуха и му казал да си избие подобни мисли от главата, Наполеон също влязал в Москва, но Русия продължи да съществува и разгроми империята му. Ако австроунгарските войски влязат в Москва, то Русия пак ще си остане Русия. А ако руските казаци влязат в Будапеща и Виена тогава Хабсбургската империя ще бъде напълно ликвидирана. Самият Андраши, пише в спомените се че в този момент е имал чувството че ще бъде удушен!

Първоначално Бисмарк е и против Европейска конференция, за която държи Андраши, но от която най-много ще се възползва Англия. Едва когато Русия изявява желанието си, той се съгласява, вкл. по изрично руско настояване, Германия да бъде домакин.

Андраши проявява отстъпчивост, като се съгласява за една по-голяма България в границите определени в Сан-Стефано, но на запад до линията Враня-Орфанто (устието на Струма) с излаз на Бяло море. Под натиска на Бисмарк той склонява границата да се измести по на запад, до р. Вардар. За сметка на това обаче австро-унгарските контрапретенции са максимално да се намали териториално разширение за Сърбия и Черна Гора и не подлежащото на коментар заемане на Босна и Херцеговина, плюс Новопазарския санджак до Косовска Митровица.
Игнатиев от своя страна предлага разделяне на България по начин подобен на определения от Цариградската конференция, със запазване на западната граница непроменена.
Това не се приема от Андраши. Той иска България до Вардар, без Лозенградско, което да се върне на Турция и автономна област, която да включва останалата част от Българска Македония със Солун като център. В тази автономна област, да се назначи християнин за генерал-губернатор. Андраши вижда в този план, създаването на област в Западните Балкани, които след анексията на Босна и Херцеговина, ще попаднат под влиянието на Виена, а Солун ще се превърне в пристанище използвано най-вече от Австро-Унгария. Но за Игнатиев подобно съглашение е неприемливо, тъй като се ощетяват интересите на Сърбия и Черна Гора, както и изобщо на славянството, предвид окупацията на Босна и Херцеговина.

Новите австроунгарски предложения са отхвърлени и Горчаков отново отправя настойчиви молби към Бисмарк за още по-голям натиск върху Виена. Но Бисмарк отказва по-голям натиск, тъй като следвал принципа на реципрочността, Германия ще направи за Русия това, което Русия направи за Германия в 1871 и 1875 г.: „Руските обвинения за недостатъчна подкрепа са неоснователни. Надавям се че Горчаков не е забравил как той ни „помогна” през май 1875 г., когато ние се нуждаехме от руска помощ срещу Франция. Тогава той застана на френска страна, а сега иска от нас да водим едва ли не война с приятелска нам държава в името на руските интереси. С подобно искане, при сегашното положение на нещата (отхвърления от Русия двустранен съюз) ние не можем да се съгласим. Той трябва най-после да понесе последиците на своята собствена политика”.

Германският канцлер иска да използва неблагоприятната ситуация в която затъва Русия, като начин да отстрани опонента си Горчаков от власт, защото пределно ясно е че причината за руските нещастия са точно в погрешната му политика. Въпреки това, чрез германския посланик във Виена, Щолберг, канцлера отново призовава Андраши към отстъпки, като му се подчертава, че сегашните искания на Австро-Унгария далеч надхвърлят, това което сама е подписала в Райхщад и Будапеща. В отговор, Андраши откровенно признал, че моментът когато Русия е заплашена от Англия е много подходящ за изнудване, затова Виена ще търси по-висока цена от Петербург.

От Петербург вече молят Бисмарк за арбитраж в спора им с Виена, но неговата позиция е непроменена и почива на принципа България до Вардар, като Източните Балкани са в сферата на Русия, Босна и Херцеговина и Новопазарско за Австро-Унгария, с автономна Македония под австрийско влияние.

[DelaRea]

Горчаков тръгва на по-рискован вариант, свързан със споразумение с Англия. То предлага възможности точно в обратния смисъл. Английското правителство не възразява срещу териториалното разширение на Сърбия и Черна Гора, обещава да не подкрепя амбициите на Австро-Унгария за Босна и Херцеговина, но за сметка на това настоява България да се раздели на две части, а Българското княжество да се ограничи само в територията на север от Стара планина, като западната му граница е р.Искър. Автономната област Румелия, няма да достига до Бяло море, а на запад – не по-далече от поречието на Места, останалото се връща на Турция.
Нещо повече, Англия е против връщането на Южна Бесарабия на Русия, но няма да се противи, ако конгресът одобри анексията и, също настоява Русия да се откаже от района на гр. Базид в Армения, отстъпен и от Турция и граф Игнатиев да бъде изключен от участие в конгреса, което е грубо нарушаване на всякакви дипломатически норми, на Игнатиев не се дава право да защити своя договор, който ще се обсъжда, с което в Петербург се съгласяват, тъй като страха от „нова Кримска война” е много силен.
В същото време Дизраели открито шантажира Петербург, тъй като английският парламент е гласувал против война с Русия, а една военна авантюра би му струвала премиерското място, от което би се възползвал противникът му Гладстон, известен с крайните си антитурски настроения.

След продължителни и драматични преговори в Лондон царското правителство възприема втория вариант - за споразумение с Англия. То преценява, че този вариант е по-изгоден, защото дава възможност на Русия да запази позициите си не само в източната, а и в западната половина на Балканския полуостров, т.е. Сърбия и Черна Гора да не бъдат ощетени.

С подписаното в този смисъл тайното англо-руско споразумение на 30.05.1878 г. в Лондон, фактически Русия със собствените си ръце, окончателно унищожава Сан-Стефанския договор и точка по точка предрешава постановленията на Берлинския конгрес.

По този повод ген. Анучин пише: „Ние сами, със собствените си ръце унищожаваме плодовете от нашите победи и се оставяме във властта на Европа. До такава степен са си изгубили ума си в Петербург, че са могли да дадат на своя посланик, пълномощния министър (граф Шувалов), правото да сключва споразумение на подобни унизителни условия”.

Сравнявайки австрийското и английското предлежение, Милютин пише в своя дневник: „Излиза че Англия предлага линията която отделя България от Македония (както предложи Андраши), обаче Андраши допускаше България до Егейско море и не искаше разделянето и на две части. Следователно английските условия на които се съгласяваме са още по-тежки по отношение на България. Единствената ни утеха е че Англия не лишава Черна Гора от море и ни остъпва Батуми”.

[Kramer]

За последиците от Берлинския конгрес е изключително виновна старческата деменция на Горчаков, който с упоритостта на умопобъркан се стреми към сьюз с Франция, явно под въздействието на много по-младата си жена, както и спомените му от слънчевия Биаритц. И то при положение, че железният канцлер всячески се стреми да ухажва Русия...