Съобщение

**skorpion1980** · 26-11-2014, 17:34

Да добавя още някои фактори относно евентуална българо-турска война тогава - за разлика от Априлското въстание, Илинденско-Преображенското е било далеч по-професионално организирано от военно-стратегическа гледна точка, все пак сериозна част от водачите му са завършили висшето военно училище в София и са добре обучени офицери, но при десетократното числено превъзходство на европейските османски части е нямало как сами да се справят. Друг благоприятен момент е идвал от анадолските арменци - Дашнякцутюн са чакали някоя външна намеса и със сигурност са били готови да влязат в контакт с българското правителство като вдигнат въстание в Анадола с цел да задържат там азиатските османски части в замяна при победа освен своята независимост, териториални придобивки и т.н.т., България да застави Високата Порта да им даде автономия. Също така е факт, че по време на бойните действия на 1 загинал въстаник са загивали 2-3 турски войници, били да доста разпиляни турците и така например избухването в Скопския революционен окръг се оказва пречка за прехвърляне на части за потушаването на въстанието в Серския, така че осамнските сили са били многобройни, но лошо организирани. Проблем би било евентуална морска атака, защото флотът ни е бил в пъти по-слаб отколкото през 1912 година, не че тогава е бил страшилище. Но по-големият проблем би била реакцията на Великите сили. Русия както е известно се е готвила за война с Япония, като цяло е била против всякакви самостоятелни български инициативи относно осъществяването на нац. идеал без нейна намеса, справка Съединението и реакцията й тогава, с Австро-Унгария сме имали един договор от 1898, според който при успешна война срещу османците България получава Тракия и Източна Македония, докато Западна Македония с цялата жп линия Митровица - Скопие - Солун плюс Халкидики остава за Дунавската монархия, такъв сценарий обаче би срещнал в онзи момент отпор от Великобритания и Франция, от Италия зависи дали ще получат Трентина и други части от югозападна Австрия, над които претендират, както и Албания, но най-противяща се на такова навлизане на хабсбургите на Балканите би била Русия. Умишлено пропускам Гърция в уравнението не за друго, а защото през 1903 тя все още е под международен финансов контрол заради гръко-турската война, за Сърбия и Румъния вече казах как стоят нещата.

**skorpion1980** · 26-11-2014, 22:45

Май не е много интересна тази тема, въпреки безспорните аналогии със ситуацията на сърбите по отношение на босненско-херцеговинското въстание 1875-1876 и тази на гърците по отношение на критското въстание 1896-1897. Но определено си мисля, че именно необявената война на османците за Македония тогава е една причините за съвременното отчуждаване, макар и не най-важната. Малко или много гърци и сърби са си направили заявките с техните аналогични войни и едните след 16, другите след 40 години вземат своето, а ние и до днес не сме го получили, а вероятността да се случи в съвременната реалност на международната политика е 1:1000000000000000000000000000000. Ще кажа обаче, че без значение дали щяхме да спечелим или загубим такава война, незапочването й в тези обстоятелства за мен е едно от най-съществените предателства на Фердинанд.

**DelaRea** · 27-11-2014, 14:05

Население

Напротив, темата е доста интересна, но не бързай с реакциите - не всеки още е видял темата, със сигурност ще има и отговори. За начало, ето малко реални данни, относно населението на България по това време.

Ползваме истинските данни от преброяване в Княжеството - 31 декември 1900 г.

Общ брой на населението - 3 744 283 души
* Диференциация по пол - мъже - 1 909 567 (51,0 %), жени - 1 834 716 (49,0 %).
* Диференциация по населени места:
o градско население - 742 435 (19,8 %), от които мъжете са 51,7 %,
o селско население - 3 001 848 (80,2 %), от които мъжете са 50,8 %.
* Диференциация по народност;
Българи - 2 888 219 души 77.1 %
Турци - 531 240 души 14.2 %
Цигани - 89 549 души 2.4 %
Други - 235 494 души 6.3 %

Следващото преброяване на населението е пет години по-късно - 31 декември 1905 г.

Общ брой на населението - 4 035 575 души,
Увеличение - 291 292 човека (58 258.4 на година)
* Диференциация по пол - мъже - 2 057 092 (51,0 %), жени - 1 978 483 (49,0 %).
* Диференциация по населени места:
градско население - 789 689 (19,7 %), от които мъжете са 51,9 %,
селско население - 3 245 886 (80,3 %), от които мъжете са 50,7 %.
* Диференциация по народност – няма данни

Данните ясно говорят, че населението на България е било приблизително 4 милиона (по-скоро към второто преброяване, но малко по-малко от него) , от които 3/4 са българи-православни християни, останалите - от други етнически или религиозни малцинства.

**skorpion1980** · 27-11-2014, 14:56

Добре знам тези демографски данни, сложи ги грубо 3 млн. само българи през 1903. Както и да го погледнем около 300 хил. армия може да се мобилизира, затова и намекнах 3 пъти по-голяма армия от сърбочерногорската през 1876 и гръцката през 1897. Да не забравяме подкрепата на въстаниците, арменските доброволци в Тракия, вероятно и доброволци бесарабски българи и ето ти числено изравнени сили с турците на европейските им територии, където тяхната армия, потушила въстанието, е 350 хил. Дашняците 99 % при жив Микаелян (той умира няколко години по-късно в София заради преждевременно гръмнала бомба) биха вдигнали въстание в Анадола с идеята да задъжат малоазиийските османски части там, а и щом прехвърлянето на последните в Европа е било проблем през 1912 заради инфраструктурна и транспортна изостаналост, то този проблем е бил по-голям при война 9 години по-рано. Така че по суша един първоначален тежък удар от страна на българската армия с превземане на важни градове като Лозенград, Гюмюрджина, Сяр, Струмица, Щип и приближаване до Битоля и Скопие е бил реален според мен, вече за Одрин не сме били готови, там максимум обсада. Един от проблемите е и дали недоволни от тази ни интервенция французите (тогава наш основен доставчик на оръжие), няма да ни прекратят превъоръжаването. ако го прекратят шансът за победа намалява. Другият е какви точно ще бъдат претенциите ни. Първата е ясна и най-лесно постижима - независимост, само че 5 години преди ТР, втората е в два варианта - териториално разширение като вариант "А", автономия в Македония и Тракия или поне части от тях по модела на Източна Румелия като вариант "Б". А третата претенция би била арменска автономия в Източна Анадола за благодарност към Дашняците за вдигнатото въстание там, смъртта на Микаелян и младотурската революция са причина такова да няма през 1912.

**gollum** · 27-11-2014, 15:16

Аз не съм наясно с конкретните данни (за това ще трябва помощта на по-запознати с фактите колеги), затова ще си позволя коментар само по един момент, коментар от, така да се каже, по-общо военно естество.

skorpion1980 написа

Както и да го погледнем около 300 хил. армия може да се мобилизира, затова и намекнах 3 пъти по-голяма армия от сърбочерногорската през 1876 и гръцката през 1897.

Това, което е определящо за способността за мобилизация далеч не е само населението, което подлежи на мобилизиране (по пол и възраст) - това е само един от факторите. Т.е. на тази база трудно може да се изведе реалната (а не само възможната) мобилизационна способност. Съществено е - 1) с какви запаси от въоръжение, боеприпаси и снаряжение е разполагала България към този момент; 2) какви са били реалните мобилизационни планове (импровизирана мобилизация е кошмар); 3) какви логистични възможности е имало за снабдяването на какви сили (основен ограничаващ фактор в това каква реална армия може да се използва); 4) с какво количество кадрови състав сме разполагали (отново ключов въпрос за това колко резервисти и непреминали през военно обучение все още могат да бъдат реално мобилизирани и използвани). Т.е. ако ще се разсъждава по реалните военни възможности на страната, ще трябва да се изхожда не от населението, а от тези неща. Аз не знам фактите по това, затова и само посочвам какво е нужно.

**DelaRea** · 27-11-2014, 16:57

Да, съгласен съм с казаното дотук. За да изясним картината по това време, тряжбва да знаем още няколко неща:
1. Какво е положението в страната и населението през 1912 г (за да го сравняваме с 1903-та)?
2. Какво е състоянието на армията през 1912 г. (състав, въоръжение, мобилизационна готовност и т.н.)
3. Какво е реалното състояние на армията през 1903 г. (по същите критерии)?

Ето моите отговори. По първият въпрос:
1. Населението през 1912 г.

Ползваме отново преброяването в Княжеството. Последното, което имаме е това от 31 декември 1910 г. Ето данните:

Общ брой на населението - 4 337 513 души,
Увеличение - 301 938 човека (60 387.6 на година)
* Диференциация по пол - мъже - 2 206 685 (50,9 %), жени - 2 130 828 (49,1 %).
* Диференциация по населени места:
o градско население - 829 522 (19,1 %), от които мъжете са 51,7 %,
o селско население - 3 507 991 (80,9 %), от които мъжете са 50,5 %.
* Диференциация по народност;
Българи - 3 518 756 души 81.1 %
Турци - 465 641 души 10.7 %
Цигани - 122 296 души 2.8 %
Други - няма данни 5.4 %

След като знаем, че населението се увеличава с по 60 387.6 на година, това значи че след две години ще имаме приблизително
4 337 513 + 60 387.6 + 60 387.6 = 4 458 288 души (към 31 декември 1912 г.)

Що се отнася до 1903 г. то положението би били следното:

3 744 283 + 58 258.4 + 58 258.4 + 58 258.4 = 3 919 058 души (към 31 декември 1903 г.)

Т.е. през 1903 г. имаме около 15 % по-малко население отколкото през 1912 г.

**DelaRea** · 27-11-2014, 17:16

Армията - 1886-1903 г.

Численост и организация

През 1886 г. гласуваните от Народното събрание разходи за армията достигат огромната за времето си сума от 12 млн. лв. През следващите години обемът й непрестанно нараства, неизменно превъзхождайки относително всички военни бюджети на съседите на България. Това дава възможност и за постепенно масовизиране на армията, която само четири години по-късно – през 1890 г., достига (по американски сведения) тринадесето място в света по численост, изпреварвайки американската, която е на четиринадесето. Всичко това става в разрез с решенията на Цариградската конференция от 5 април 1886 г., според която армията на Княжество България не може да бъде усилвана.

След сключването на мира със Сърбия българската армия остава в мирновременния си състав. В Северна България на гарнизон са разположени 8 пехотни полка, а от милицията на Източна Румелия са формирани 4 нови пехотни полка – 9-и пловдивски, 10-и родопски, 11-и сливенски и 12-и балкански.

Създава се и ново военнотериториално деление на Южна България. Съществуващите до 1886 г. 12 военни окръжия и техните подразделения се закриват и се въвежда ново деление на територията им, а организираните 8 нови окръжия придобиват правото да попълват с новобранци частите на армията и да мобилизират запасни от южнобългарските селища.

През 1889 г. започналата структурна реформа в българската армия продължава и постепенно се преминава към бригадна организация. На основата на съществуващите дотогава 12 пехотни полка се изграждат още 12 нови. Освен номерация те получават имена, свързани с исторически места, населени пунктове и географски наименования в страната.

В резултат на взетото решение в Кюстендил се формира 13-и пехотен рилски полк, в Радомир и Цариброд – 14-и пехотен македонски, във Видин и Свищов – 15-и пехотен ломски, а в Плевен и Ловеч – 16-и пехотен ловчански полк. В Русе и Силистра е създаден 17-и пехотен доростолски полк, 18-и пехотен етърски – в Търново, а 19-и пехотен шуменски е на гарнизон в Шумен. Новосформираният 20-и пехотен добруджански полк квартирува във Варна, а 21-ви пехотен Средногорски – в Пловдив и Харманли. Следващите по номерация полкове са разположени на постоянен гарнизон в различни южнобългарски градове – 22-ри пехотен тракийски полк – в Татарпазарджик и Пещера, 23-ти пехотен шипченски – в Казанлък и Стара Загора, 24-ти пехотен черноморски – в Бургас и Ямбол.

Формират се и два нови артилерийски полка – в Шумен и в Сливен.

По такъв начин към началото на 90-те години на Х²Х в. в състава на армията има вече 35 полка – 24 пехотни, 6 артилерийски, 4 конни и 1 пионерен. Заедно с Дунавската флотилия (с щаб в Русе) и Морската част (с щаб във Варна), които от 1899 г. се обединяват с единно командване, и крепостните батареи, артилерийските складове и арсенали те дават представа за състава и облика на българската армия “по рода на оръжието”.

В резултат на започналото разширяване и развитие на организацията на армията се предвижда за около 10 години численият й състав да достигне 360 000–380 000 души. Според замисъла една трета от тях трябва да бъдат в Действащата и в Резервната армия, а останалите – в Народното опълчение и в допълващите войски, т.е. в четирите категории, на които се делят въоръжените сили на Княжество България по това време.

Нараства и броят на офицерите, фелдфебелите и унтерофицерите - към 1 март 1903 г. офицерите достигат 4030 души, повече от половината от които са кадрови на действителна военна служба. Мнозинството от тях завършват Военното училище в София, а незначителна част – Школата за запасни подпоручици в Княжево. За получаване на висшето си образование офицерите се командироват в чужбина – в Русия, Италия, Франция или Белгия, където завършват военните им академии.

По същото време само за взводни командири не достигат повече от 2000 унтерофицери. За ликвидиране на недостига се създават много учебни команди, училища, школи и курсове. С това се цели да се подготвят строеви унтерофицери, а и нисши военни специалисти за отделните родове войски.

През първите години след започналото преструктуриране на армията трансформациите и преустройствата на отделните й подразделения и команди са обичайна практика, което е сериозна пречка за издигането на нейната боеготовност и боеспособност на още по-високо равнище. Независимо от това постепенно изграждащата се бригадна организация, започналата организационно-структурна реформа, а и нарастването на населението на Княжеството дават възможност за сравнително бързо масовизиране на армията.

Започналите развръщане, реформиране и модернизиране на армията намира значително развитие през 90-те години на Х²Х век. Това е регламентирано с Закона за устройството на въоръжените сили на Българското княжество от 1891 г., допълнен и изменен през 1895 и 1897 г. В мотивите към законопроекта, единодушно приет от депутатите на V² обикновено народно събрание, най-добре е формулирана военната политика на младата българска държава “за създаване на една многочислена и добре устроена, според съвременните изисквания на военното изкуство армия”. По думите на народните представители тя трябва “да служи за надеждна опора на държавата за време на война и мир”.

През 1903 г. те отново потвърждават възприетия курс, насочен към модернизиране на армията, в отговора на тронното слово на държавния глава княз Фердинанд ². Според неговите клаузи “въоръжените сили на Княжеството служат за отбраната на господарството и престола му”. На военен отчет се води “всичкото мъжко население, състояще от българско поданство”, способно за военна служба и на възраст между 20 и 45 години. Така пределната възраст за мобилизация в армията се увеличава с още пет години, а запасът – с още пет набора.

В съответствие с нормативния документ въоръжените сили се състоят от пехота, кавалерия, артилерия, инженерни войски, спомагателни войски и учреждения и военни ведомства. Важен момент в развитието на армията по това време е въвеждането на дивизионната организация, изградена на основата на четворната система. Според нея всеки полк се състои от четири дружини, а бригадата – от четири полка. Новата организация позволява още в мирно време да се създават войскови единици, включващи в състава си не само пехота, но и части от другите родове войски. Това от своя страна дава възможност за повишаване самостоятелността на войските, особено необходима по време на война.

Въоръжение и оборудване

Действащата армия е въоръжена с пушки и карабини “Бердана ¹ 2”, а бойците от опълчението – с остарелите пушки “Крънка”. В конницата се носят и саби, а шашките и револверите “Смит и Уесън” са приоритет на офицерите и фелдфебелите от всички родове войски.

Започнало през 1889 г., само за няколко години превъоръжаването на българската армия с модерните магазинни пушки и карабини “Манлихер” е напълно завършено. Артилерията също се превъоръжава с нова материална част. През 1891, а и през следващите години артилерийските ни полкове постепенно се насищат с нови модерни оръдия от системите “Круп”, “Шнайдер” и “Грюзон”, с които се модернизират полската, крепостната, обсадната, планинската и корабната артилерия.

От инженерните войски се осъществява значително отбранително строителство. Началото му е поставено през 1887 г. с изграждането на укрепителни съоръжения при Сливница, Белоградчик и Видин. На прага на новия ХХ век под ръководството на по-сетнешния генерал Георги Вазов то обхваща и селищата по южната ни граница в района на градовете Хасково и Ямбол.

През периода 1890–1900 г. постепенно се въвеждат и нови униформи със защитен цвят за личния състав на българската войска. При офицерите обикновената шапка измества калпака, който след 1900 г. продължава да се носи само на зимни паради, а куртката все повече се налага. С изключение на шефските полкове и кавалерията мундирите и сукнените панталони на унтерофицерския състав и войниците също се сменят. На тяхно место трайно се настаняват шаячните куртки и панталони и лятното облекло.

Променя се и войнишкото снаряжение. До 1892 г. то изцяло копира това на руската армия, като едва след тази година е точно фиксирано. Във военно време снаряжението включва ранцева и сухарна торба, манерка, презраменни и поясни паласки за патрони, поясен ремък с калъф за ножа на пушката и принадлежности към нея, платнище. През 1898 г. за първи път се уточнява и начинът на неговото носене.

**DelaRea** · 27-11-2014, 17:23

Сега ще опиша състоянието на армията през период, след този, който разглеждаме в алтернативата. Но е нужно да знаем, какво наистина се е случило и че ако е станало по-рано, то и събитията може би биха били малко по-други, съответсващи на Алтернативата 1903 тук.

Армията през 1903 - 1912 г.

Приема се нов Закон за устройство на въоръжените сили от 20 декември 1903 г.
Именно въз основа на този нормативен акт на практика се осъществява основното й преустройство и превръщането й в масова армия, както и ускорената й подготовка за война, вървяща успоредно с извършващите се в нея важни преобразования. Реорганизирането на войската и нейното по-нататъшно усъвършенстване са не само по отношение на организационно-структурните промени, но и по линията на основното й превъоръжаване с ново съвременно оръжие и бойна техника и на подготовката на личния й състав и командните й кадри.

По силата на Закона от 1903 г. в армията са задължени да служат всички български поданици, независимо от вероизповеданието и етническата им принадлежност. Призивната възраст на новобранците е определена на 20 години, а продължителността на редовната военна служба е фиксирана на две години за пехотата и три за останалите родове войски.

Все въз основа на Закона въоръжените сили на страната са разделени на две категории – Действаща армия и Народно опълчение. Освен военнослужещите в Действащата армия влизат и запасните набори, отслужили редовната си военна служба и на възраст до 40 години, а след 1908 г. възрастовата граница е намалена на 30 години. Народното опълчение се състои от два призива – в първия са включени наборите от 40 до 44-годишна възраст, а във втория – от 44 до 46 години.

В резултат числеността на българската армия към септември 1912 г. достига 456 445 души. Заедно с намиращите се в запаса на Действащата армия 343 343 души и зачислените в състава на Народното опълчение 70 012 души, общата численост на войниците към началото на Балканската война е 459 810 души.

По това време в редовете на Действащата армия служат 2691 офицери, чийто брой заедно с тези от запаса достига 7102. В списъците на армията са включени и 48 102 подофицери, от които 40 704 на действителна военна служба и 7398 – в запаса. Общо в навечерието на Първата балканска война (септември 1912 г.) българската армия се състои от 515 014 офицери, подофицери и войници. В състава й са включени също различни доброволчески формирования, най-значимото от които е Македоно-одринското опълчение с личен състав от 14 670 души, който слез значителни попълнения във войната на България срещу Османската империя, а по-късно и срещу бившите й съюзници, през 1913 г. наброява вече 26 638 войници и подофицери и 947 офицери.

Числеността на мобилизираната армия непрестанно нараства, за да достигне според официално сведение на Щаба на Действащата армия към 17 май 1913 г. 17 843 офицери и 720 211 подофицери и войници, или общо 738 054 души. С този свой състав малко по-късно българската армия участва и във Втората балканска (Междусъюзническата) война.

Според изискванията на Закона за въоръжените сили от 1903 г. при необходимост личният състав на Действащата армия и първият призив на Народното опълчение могат да бъдат изпращани и извън границите на страната, докато вторият призив на опълчението не може в никакъв случай да напуска пределите на България.

В съответствие с клаузите на Закона въоръжените сили на България могат да бъдат поставяни в три основни положения – мирно, което е нормално, усилено – когато войсковите части се попълват със запасни, и военно – когато армията се мобилизира и е в готовност да се включи в бойни действия.

Съгласно чл. 11 от Търновската конституция монархът “е върховен началник на всички военни сили в Княжеството (след 1908 г. – Царството) както в мирно, така и във военно време”. Въз основа на този член от Конституцията няколко дни след обявяване мобилизацията на българската армия с Указ ¹ 1 от 22 септември 1912 г. цар Фердинанд ² възлага “на себе си главното командване на армията”. Със същия указ са назначени и помощник-главнокомандващ и началник на Щаба на Действащата армия.

В съответствие със Закона за устройството на въоръжените сили с Княжески указ ¹ 148 от 27 декември 1906 г. са формирани три военноинспекционни области с щабове в София, Стара Загора (от 1908 г. – в Пловдив) и Русе, които включват 9 дивизионни области и 36 полкови окръжия. Според “Щатове за военно време на войсковите части, управленията и учрежденията в Царството” от 1910 г. и “Наставление за мобилизацията на армията” от с.г. във военно време трите области формират три отделни армии. Те включват 9 армейски корпуса с общо 18 пехотни дивизии, а дивизиите – 72 пехотни полка, всеки от които е с по четири пехотни дружини. Щабът на всяка една от трите армии се състои от Щаб на армията и Тилово управление. Щабът на армията е съставен от оперативно отделение, 4 управления – на началника на артилерията, на началника на инженерните войски, на началника на санитарната част, на началника на военносъдебната части, Военен съд. Тиловото управление включва щаб, интендантство на армията и управление на съобщенията и етапите.

На практика обаче корпусна организация в българската армия не се изгражда, а в навечерието на Балканската война организационната й структура не съвпада със замисъла, предвиден от щатовете през 1910 г. По време на Балканската война е създадена и четвърта армия, а през Междусъюзническата война – и пета армия.

В организационно-структурно отношение непосредственото ръководство на българската армия по време на двете войни се осъществява от Обща главна квартира, съставена от Щаб на армията и Главно тилово управление. От своя страна Щабът на армията включва Оперативно отделение с 5 секции – разузнавателна, цензурна, оперативна, адютантска и комендантска, 2 управления – на инспектора на артилерията и на инспектора на инженерните войски, Санитарна инспекция и Военносъдебна част. В Главното тилово управление влизат щаб, главно тилово интендантство, главно управление на етапите и военноадминистративна част.

По време на двете балкански войни българските въоръжени сили се състоят от пехота, кавалерия, артилерия, инженерни войски, санитарни войски и флот.
Пехотата в навечерието на Първата балканска война включва девет пехотни дивизии, дислоцирани както следва: 1-ва софийска – в София, 2-ра тракийска – в Пловдив, 3-а балканска – в Сливен, 4-та преславска – в Шумен, 5-а дунавска – в Русе, 6-а бдинска – във Враца, 7-а рилска – в Дупница, 8-а тунджанска – в Стара Загора, 9-а плевенска – в Плевен. Всяка пехотна дивизия се състои от по две, а по време на войните от по три бригади, бригадите – от по два пехотни полка, полковете – от по четири дружини, а дружините – от по четири роти. Всеки пехотен полк има и по една нестроева рота и един картечен взвод.

Общо през есента на 1912 г. българската войска има 36 пехотни полка, разположени на гарнизони в различни градове на страната. От началото на 1904 г. със заповед на военния министър незначителна част от техния личен състав започва да се прикомандирова в състава на Пограничната стража, където се превежда за охрана на държавната граница. До началото на Балканската война Пограничната стража е от 16 роти (военновременният им състав е над 14 400 души), като назначените за охрана на българските държавна граница се сменят от 1 октомври всяка година по реда на номерацията на полковете от съответната дивизионна област.

Всеки от 36-те мирновременни пехотни полка по време на войните мобилизира по една допълваща дружина в състав от шест роти. От личния й състав се формира и по един нов пехотен полуполк за всяка трета бригада на пехотните дивизии от отделните армии. Всеки мирновременен полк формира и по един нов пехотен полк с парков взвод.

Всяка армия през войните включва различен брой пехотни дивизии в зависимост от оперативния план. По това време пехотната дивизия се състои от три бригади с по два пехотни полка (всеки съставен от четири пехотни дружини, една нестроева и една картечна рота), един скорострелен (с три отделения по три батареи) и един нескорострелен артилерийски полк (две отделения с по три батареи) и една пионерна дружина (с две инженерни и една техническа рота). В състава на дивизията са включени също осем полски болници, ветеринарен лазарет, продоволствен транспорт, огнестрелен парк и интендантска рота.

Конницата (кавалерията) се състои от Кавалерийска инспекция, Кавалерийска школа, конезавод, две ремонтни конни депа и 11 конни полка, които не са включени в състава на дивизиите и са на подчинение на началника на съответната военноинспекционна област, но само “в инспекторско отношение”. Десет от конните полкове са включени в три кавалерийски бригади, а един – Лейбгвардейският, е пряко подчинен на Кавалерийската инспекция. Организационно четири от полковете са изградени от по четири ескадрона и един картечен взвод, а останалите са с по три ескадрона. По време на двете войни към всеки триескадронен полк е формиран по един ескадрон с три взвода, а при четириескадронните – по един ескадрон с четири взвода. От съществуващите бригади е формирана една кавалерийска дивизия, командвана от щаб, който се създава на мястото на Кавалерийската инспекция.

Артилерията се дели на планинска, полска и крепостна в зависимост от задачите, които й предстои да изпълнява, и от габаритите на бойната техника, с която е въоръжена.

Планинската артилерия се състои от три планински артилерийски полка, оформени последователно на три етапа през периода 1910–1912 г. Всеки от тях е от две отделения, които са с по две батареи. По време на войните са формирани още три планински артилерийски полка с по четири отделения, но те са извън състава на отделните армии и се включват в тях само при необходимост.

Полската артилерия е от девет полка, съставени от по три отделения с общо шест батареи. По един от деветте полка планинска артилерия е включен в състава на всяка една от деветте пехотни дивизии. След започването на Балканската война през есента на 1912 г. всяка пехотна дивизия включва по един скорострелен и по един нескорострелен артилерийски полк.

Крепостната артилерия в мирно време се състои от три батальона и една брегова батарея. По време на войните трите крепостни батальона се развръщат и се включват организационно в Обсаден парк, командван от щаб на началника на крепостната артилерия. Към трите военноинспекционни области е създадено и по едно гаубично отделение, а по време на двете балкански войни в състава на артилерията влизат също арсенал с артилерийска работилница и три огнестрелни склада с лабораторни роти.

Структурата на инженерните войски от българската армия, валидна и по време на двете войни, се оформя през периода 1907–1909 г. Най-напред е извършена реорганизация на съществуващите до този момент железопътни дружини. С Княжески указ ¹ 193 от 31 декември 1907 г. се предписва от тях да се създаде един железопътен полк. Реформите в инженерните войски обаче фактически се осъществяват през следващата година. Те са предшествани от оживена дискусия между известни военни специалисти (разгоряла се на страниците на военния официоз “Военни известия”) и предизвикана от публикувана в гражданския печат правителствена декларация, засягаща пряко разширената организация на войската, включително на инженерните войски, и апелираща за икономии във военния бюджет. Така се стига до Указ ¹ 107, подписан от държавния глава цар Фердинанд ² точно година по-късно – на 31 декември 1908 г.

Въз основа на документа от съществуващите до този момент пионерни роти се формират три пионерни дружини, всяка от които е с по шест роти. Създадена е и телеграфна дружина в състав от три роти, а мостовата дружина заедно с някои нови попълнения (взводове от техническата полурота) е трансформирана в понтонна дружина с пет роти. Според този указ е променена и организацията на железопътния полк – съставът му е редуциран до железопътна дружина с четири експлоатационно-строителни роти, въздухоплавателно и автомобилно отделение, инженерна работилница и склад.

Съставените шест нови дружини – три пионерни, една понтонна, една телеграфна и една железопътна, съгласно указ на цар Фердинанд ² от 5 януари 1909 г. са подчинени в строево и техническо отношение на инспектора на инженерните войски. Освен предписаните отделения най-напред през септември 1909 г., а след това и през март 1911 г. са създадени съответно едно велосипедно и едно прожекторно отделение, които са зачислени към железопътната дружина. През април 1912 г. в състава на телеграфната дружина е включено и едно радиотелеграфно отделение.

По време на двете войни (1912–1913) са създадени и функционират нови инженерни формирования. Съществуващите до началото на Първата балканска война три мирновременни понтонни дружини се реорганизират в девет (всяка от които съставена от по две роти), които преминават в подчинение на командирите на съществуващите до този момент девет пехотни дивизии. Сформирани са и девет инженерни парка, девет нестроеви взвода, три допълващи и три велосипедни (колоездачни) роти, три гълъбни станции и обози за съществуващите технически роти.

Телеграфната дружина развръща девет телеграфни полуроти за дивизионните пионерни дружини, пет телеграфни парка, допълваща телеграфна полурота и радиотелеграфно отделение, а понтонната дружина участва във войните в състав две понтонни роти, девет мостови полуроти, допълваща рота, нестроеви взвод и санитарен персонал с общ числен състав 641 души.

Железопътната дружина също се развръща. Създадена е допълваща полурота, а през януари 1913 г. – и въздухоплавателен парк в състав три аеропланни и едно балонно отделение, аеропланна фронтова работилница и служба за аеротехническо снабдяване.

Съгласно Положението за устройството и управлението на флота в мирно време от 1907 г. българският военен флот се дели на Морска част и Дунавска флотилия. Според щатовете, в сила по време на войните, в състава на Морската част са включени Подвижна отбрана (в чийто състав влизат управление, един крайцер, шест миноносеца, брегова команда, плаващи минни батареи и минно хранилище), Неподвижна отбрана (управление, минна част, брегова батарея, портово капитанство, портова рота и др.), Арсенал и съоръжения във Варна и Русе. Дунавската флотилия (от 1912 г. – Дунавската част) включва управление, една яхта, минна отбрана и портово капитанство. Управлението на Морската част се намира във Варна, а на Дунавската част – в Русе. Морската част и Дунавската част се командват от щаб на флота, разположен във Варна.

Заедно със своя медицински персонал във войните участват и различните санитарни учреждения (болници и лазарети), които са включени в състава на съответните дивизии.

Съгласно Закона за устройството на въоръжените сили военновременната им организация е създадена в съответствие с мирновременната. Това е съобразено в “Щатовете за военно време на войсковите части, управленията и учрежденията в Царството” и в “Наставлението за мобилизация на армията” (и двете от 1910 г.), въз основа на които се набира съставът на българската армия, участвала в двете балкански войни. Създаването на отделните армии е съобразено и с наличието на подходящи комуникации за придвижването на войсковите части към вероятните противници, със съществуващата продоволствена база, както и с възможността за попълване на мирновременните формирования с личен състав.

Въпреки замисъла на командването за осъществяване на максимален ефект в бойните действия чрез осигуряване на подходяща организация на войските по време на войните налице са и някои слабости. Съществуващата четворна организация е причина за недостатъчна маневрена способност на пехотата и за затрудненото й управление. От друга страна, поради недостига на около 4500 офицери, необходими за попълване на щатовете, техните места са заети от свръхсрочнослужещи и дори от запасни подофицери, което се отразява изключително неблагоприятно върху боеспособността на войските.

Слабости съществуват не само в пехотата, но и в останалите родове войски. В кавалерията например няма никакви свързочни средства и артилерия. Въпреки опитите за преодоляването на тези пропуски по време на войните те са решени само частично.

Непрестанно променящата се бойна обстановка в хода на двете войни довежда до някои организационни промени в българската армия, за които вече стана дума в изложението. Например през декември 1912 г. с оглед на преграждането на полуостров Галиполи и охраняването на тила и южния фланг на Първа и Трета армия, е формирана Четвърта армия, която успешно изпълнява своето предназначение. През май 1913 г. е сформирана и Пета армия, съсредоточена малко по-късно в района на селата Соволяно–Враца–Коняво (Кюстендилско) с последваща задача да настъпи по направлението Кюстендил–Крива паланка–Страцин.

В хода на двете войни са създадени и редица други по-малки войскови формирования. В Балканската война в района на Родопите с успех изпълняват възложените им задачи Родопският, Хасковският и Кърджалийският отряд, по време на Междусъюзническата война действат Западнородопският и Самоковският отряд и т.н.

**DelaRea** · 27-11-2014, 17:36

Въоръжение 1903-1912 г

Още през 90-те години на Х²Х в. превъоръжаването на нашата пехота с най-добрата по своите показатели австро-унгарска пушка система “Манлихер”, обр. 1888 и 1895 г. е завършено. Увеличаването на числения състав на армията въз основа на Закона от 1903 г. обаче става причина за организирането на допълнителен внос на оръжие. Освен магазинните пушки “Манлихер” се внасят и карабини от същата система за превъоръжаване личния състав на кавалерията, артилерията и техническите родове войски; внася се и се произвежда в страната и нововъведеният през 1903 г. бездимен барут.

По такъв начин в навечерието на Първата балканска война армията разполага с 269 709 пушки и 9256 карабини от споменатата система. Наличното количество от модерното оръжие обаче не е достатъчно за пълното й насищане с него, а недостигът от около 50 000 пушки се компенсира частично от все още намиращите се на въоръжение във флота и пионерните дружини пушки “Бердана ¹ 2”. Нещо повече, по същото време около 13 000 войници от Действащата армия са въоръжени дори с морално остарелите пушки “Крънка”. Наистина, това са сравнително по-второстепенни армейски подразделения (допълващите, тиловите и етапните части), но така или иначе наличието на пушки от остарялата оръжейна система е неоспорим факт.

След като през 1903 г. на въоръжение в българската армия е приет полуавтоматичният пистолет “Парабелум”, за кратко време с него е превъоръжен целият офицерски корпус. 1908 г. поставя началото на въоръжаването на нашата армия и с тежки картечници “Максим”. Във връзка с предстоящия им внос още през декември 1906 г. се формират 39 картечни команди (взвода) – по един към тридесет и шестте пехотни полка и към трите конни бригади, всеки от които през следващите години е въоръжен с по четири до шест картечници.

Насищането на пехотата и кавалерията с новото оръжие продължава и през следващите години. Само през 1911 г. например за нуждите на двата рода войски са доставени още 88 тежки картечници и 72 щита за тях, а към началото на Първата балканска война те вече разполагат с 322 броя от скорострелното оръжие. Всичко това неминуемо довежда до нови организационно-структурни промени в пехотните части. По такъв начин насищането на армията с тежки картечници става причина през 1912 г. картечните взводове към пехотните полкове да се развърнат в картечни роти.

В началото на ХХ в. бойната техника, с която е въоръжена българската артилерия, е твърде изостанала в сравнение с новите артилерийски системи, въведени на въоръжение в армиите на развитите европейски страни. Тъй като превъоръжаването на артилерията ни с модерна артилерийска техника е на дневен ред, между висшите артилерийски офицери се разгаря оживена дискусия кои точно оръдия са най-подходящи за въвеждане в артилерийските части. Спорът е между привържениците на двете основни скорострелни артилерийски системи, които по това време все повече се налагат в чуждите армии – германската и френската. В крайна сметка привържениците на френските скорострелни оръдия съумяват да надделеят над своите опоненти – застъпниците на германските оръдия за ускорена стрелба.

Спори се и по въпроса за броя на оръдията, необходими за превъоръжаването на артилерията не само за мирно, но и за военно време. Въпреки споровете и изразените различни мнения се стига до единодушие. Превъоръжаването на тежката полска артилерия започва още през 1904 г., т.е. почти веднага след приемането на Закона за въоръжените сили. То започва с внос на 7,5-см скорострелни полски оръдия “Шнайдер”, чиято скорострелност надхвърля тази на обикновените оръдия от 18 до 40 пъти. Успоредно с тях се внасят и 30 бр. 15-см гаубици с ускорена стрелба от същата система за нуждите на крепостните батальони. Освен че са скорострелни, внесените полски оръдия и гаубици са относително леки, притежават значителна начална скорост и пробивна сила. Превъоръжаването с новите оръдия продължава и през следващите две години, едновременно с внасянето на бездимен барут за тях. До края на 1906 г. всички батареи от планинската и полската артилерия са изцяло превъоръжени с новите френски оръдия.

Въпреки че през периода 1897–1904 г. основният доставчик на артилерийско въоръжение е германската оръжейна фирма “Круп”, в по-голямата си част общото количество на доставените през периода 1897–1912 г. оръдия са производство на френската оръжейна фирма “Шнайдер Кане”. В навечерието на балканските войни на въоръжение в артилерийските полкове са 306 бр. 8,7-см нескорострелни и 78 бр. 7,5-см нескорострелни полски оръдия, както и 54 бр. 7,5-см нескорострелни планински оръдия и 30 бр. 12-см нескорострелни полски гаубици. Отделно от тях на въоръжение са 324 бр. 7,5-см скорострелни полски, 92 бр. 7,5-см скорострелни планински оръдия и 36 бр. 12-см скорострелни полски гаубици. По този начин общо към началото на Балканската война българската армия разполага с 920 полски и планински оръдия, от които 468 са нескорострелни, а 452 – скорострелни.

Независимо от обстоятелството, че след 1903 г. армията усилено се превъоръжава със скорострелни оръдия, до 1912 г. този процес така и не е осъществен докрай. Причините се крият не само в неоправданите икономии, осъществявани от отделните правителства, управлявали страната през този период, но и вследствие на все още битуващата недостатъчна яснота сред военните кръгове относно по-широкото използване на артилерията. Нещо повече, дори когато през 1910–1911 г. от Щаба на армията и Артилерийската инспекция се планира вносът на около 200 оръдия с оглед насищането на обсадния артилерийски парк с артилерийско въоръжение, проектът не се реализира (отново поради икономически причини – липсата на кредити). Тъкмо поради недостига на достатъчно оръдия за обсадния парк на крепостните ни батальони по-късно, вече в хода на подготовката на превземането на Одринската крепост, висшето ни командване изпитва за кратко известно колебание в достатъчната мощ на обсадната ни артилерия, което обаче бързо е преодоляно.

Едновременно с превъоръжаването през разглеждания период се осъществява и снабдяване на българската войска с ново оръжие и бойна техника, тъй като в хода на нейното организационно преустройство отделните й родове войски все повече се развръщат. Примерно в инженерните войски през тези години успоредно със създаването на инженерната работилница се осъществява оборудването и попълването с нова материална част както на формираната организационно в техния състав и възникваща по това време военна авиация, тъй и по отношение на попълването с материална част на новосъздаденото автомобилно отделение. След доставянето през 1906–1911 г. на три балона за нуждите на новосформираното през 1906 г. въздухоплавателно отделение например през 1912 г. се преминава и към реализирането на доставка на самолети за току-що създадените аеропланни отделения. Още през април с.г. правителството отпуска 160 000 лв., с която се планира купуването на първите пет самолета за нашата авиация. Предвижда се те да са два двуплощника (“Воазен” и “Сомер”) и един едноплощник (“Блерио-ХХ²”) от Франция, един двуплощник от Англия (”Бристол”) и един от Германия (“Райт”). Преди още Балканската война да е започнала обаче броят на доставените самолети надхвърля договореното количество и достига седем.

Доставките продължават да се осъществяват и през следващите месеци, вече след започването на военните действия, в резултат на което към края на 1912 г. броят на самолетите в българската армия достига внушителната за времето си цифра 29. По такъв начин към 1 януари 1913 г. авиацията е оборудвана с по един френски самолет “Блерио-Х²”, “Блерио-ХХ²”, “Воазен” и “Сомер”, както и с два “Блерио-Х²-2”. Освен тях в състава на българската авиация са зачислени и четири германски самолета “Албатрос”, един английски “Бристол”, както и 18 руски, от които един “Блерио-Х²-бис”, два “Блерио-Х²-2-бис”, два “Нюпорт”, пет “Фарман V²²” и осем “Блерио”. От Франция са купени и доставени също пет разглобяеми хангара, а от Русия – и няколко платнени навеса, необходими за предпазването на самолетите от лошите метеорологични условия, както и за осигуряването на условия за тяхната поддръжка.

Независимо от сравнително големия за българската армия брой на купените самолети обаче действително участвалите в двете балкански войни са значително по-малко. Важна причина за това са както липсата на необходимото количество обучен обслужващ авиационен персонал, който да се грижи за тяхната поддръжка и ремонт, така и техническото несъвършенство на машините, а не на последно място и недостигът на хангари, които да ги предпазват от неблагоприятни метеорологични условия.

През 1910 г. за нуждите на автомобилното отделение, формирано в състава на инженерните войски, също се договарят доставки от френската фирма “Шнайдер”. До началото на Балканската война от нея са купени 10 товарни и 2 командирски коли, един влекач с две ремаркета, както и няколко учебни коли. След започването на войната българската армия разполага с 10 леки и 8 товарни автомобила, тъй като са мобилизирани и личните автомобили на някои частни лица. Организирана е също първата в армията ни автомобилна работилница, в която се осъществяват ремонт и техническо обслужване на наличните автомобили.

Убедило се в качествата и преимуществата на автомобилния транспорт, особено в сравнение с животинската тяга, по решение на българското военно командване в хода на войната са купени и доставени още 20 автомобила – 10 “Фиат” (с товароподемност 1,5 т), 4 товарни “Бенц” и 6 линейки “Даймлер”. През двете балкански войни те се използват не само за превозването на материални средства за частите и подразделенията, но и за евакуирането на болни и ранени войници. Сравнително по-интензивно автомобилите намират приложение по време на бойните действия в Източна Тракия в началото на войната. По такъв начин благодарение на далновидността на нашето командване и предприетите от него мерки е поставено началото на снабдяването и оборудването на българската армия и с модерна за времето си автомобилна техника.

Приблизително по същото време – през 1911 г., прожекторното отделение е снабдено с два прожектора, а в началото на 1912 г. за нуждите на радиотелеграфното отделение от френската фирма “Радиоелектрик” са купени 2 возими и 2 товарни радиостанции. Вече след началото на военните действия през есента на 1912 г. пристигат още 6 радиостанции, този път от фирмите “Пилзен” и “Телефункен”, с което броят им достига общо десет.

Нова съвременна материална част и въоръжение се доставят и във флота. На 23 февруари 1904 г. например е сключен договор между българското правителство и френската фирма “Шнайдер и сие”, според който през 1905 г. за неговите нужди са доставени три първокласни миноносеца по 97,5 т с по три 45-см торпедни апарата, три плаващи торпедни батареи, както и две 10-см. оръдия с общо 1000 снаряда и един дестилационен апарат. Все по същото време своя оферта за доставяне на торпедоносци прави и германската фирма “Георг Гротшук”, но поради финансови ограничения, наложени на страната от чужди кредитори, договор не се сключва.

Нов договор за още три миноносеца (които обаче се предвижда не да бъдат доставени, а построени у нас) се сключва с френската фирма “Шнайдер и сие” и в началото на 1906 г. През следващата 1907 г. започва тяхното сглобяване във Варненското пристанище, като едновременно пристигат и купените яхта “Камчия” и ветроходната учебна яхта “Стрела”. Все от Франция, но този път от парижката фирма “Соте Арле”, през периода 1906–1908 г. за нуждите на българския военноморски флот са доставени и 260 морски мини, а от септември 1908 до август 1909 г. представителите на “Шнайдер и сие” доставят и миноносците “Шумни”, “Летящи”, “Строги”, “Дръзки”, “Храбри” и “Смели”. По този начин военноморският ни флот е снабден със съвременно и разнообразно въоръжение и бойна техника.

През 1910 г. край Варна се монтират и две 24-см Д-45 брегови оръдия от системата “Шнайдер”, благодарение но които се усилва черноморската ни отбрана и се полагат основите на бреговата ни артилерия.

Все през разглеждания период (по-конкретно декември 1908–март 1911 г.) се правят сериозни опити за ликвидиране или поне за редуциране или трансформиране на военноморския ни флот в търговско-военен, но това не се осъществява. Все пак в резултат на ширещата се в тази насока кампания укрепването, а и превъоръжаването на военноморските ни сили е преустановено, а изграждането им – обречено на принудителен застой. По такъв начин в навечерието на Балканската война 1912–1913 г. съществуването и по-нататъшното развръщане на българския военноморски флот е подложено на значителни трудности, чието преодоляване започва едва след лятото на 1911 г.

Независимо от икономическата изостаналост на страната и съществуващия хроничен недостиг от парични средства през периода 1903–1912 г. е осъществен значителен напредък по отношение превъоръжаването на българската армия с модерно въоръжение и бойна техника. Благодарение на извършеното през тези години българското военно командване съумява да създаде необходимата за нашата армия база, което й позволява да реши през Балканската война (1912–1913) успешно поставените й задачи.

Налице са и отделни слабости. Съществува например известен недостиг на ново модерно пехотно и особено на артилерийско въоръжение, като този дефицит е ликвидиран благодарение на морално остарялото и излязло вече от употреба в българската войска оръжие, което макар и достатъчно като количество, е с твърде ниски тактико-технически характеристики. Слабости съществуват и в инженерните войски, които все още не са наситени в достатъчна степен със съвременна техника. Недостатъчно е и купеното медико-санитарно имущество. Всичко това обаче не е в състояние да попречи на армията да се справи със своя противник по време на започналата война през есента на 1912 г.

**skorpion1980** · 27-11-2014, 17:43

1.Това, че през 1912 населението е с 15 % повече от 1903 не означава, че е възможна 85 % мобилизация от тази през 1912, демек 600 хил., от които 366 хил. са провелите бойните действия, а останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, граничните и допълващите военни части. Все пак процентът детско-юношеско население по това време у нас е много висок предвид икономическия възход, довел и до следосвобожденския демографски бум. Много сериозна част от хората в подтрудоспособна възраст през 1903 са на фронта 9 години по-късно. Определено една война тогава би била доста по-рискова, което съм намекнал в предишните си постове. Съпоставки са необходими не само с 1912, но и с 1885, когато пък имаме 6 пъти по-малка армия от 1912, но населението на току-що обединилите се Княжество България и Източна Румелия е около 2/3 от това през 1912 и 3/4 от това, което е през 1903. Значи тук трябва да се сметне с колко се е увеличавали годните за мобилизация за този 27-годишен период средногодишно, за да се установи колко може да стигне през 1903 като численост без импровизирана мобилизация. И така за да увеличиш армията си от 100 хил. на 600 хил. за 27 години това прави по около 18 хил. на година средно, но е ясно, че при демографската ситуация у нас това увеличение няма да е константно всяка година, в противен случай това би значело 100 хил. (1885) + 325 хил. (1885-1903) = 425 хил., но определено не звучи реално по вече посочените демографски причини, затова посочих цифрата 300 хил.
2. През 1912 числеността стана въпрос каква е, оръдията са 1116, докато през 1885 са само 200, като всички военно-исторически оценки сочат, че именно артилерията ни е била най-доброто звено от неопитната ни армия.
3. Следвайки пропорциите около 600 артилерийски оръдия, неотстъпващи на турските са били реалност през 1903. Мобилизационната готовност е висока, бойният дух е силен, в това няма съмнение, все пак обществената нагласа в България по това време е не дали ще има война с Османската империя, а кога. Всеки войник е излизал от казармата с нагласата, че ще дойде денят, в който не просто ще се бие с турците, а и ще ги победи. Не е имало проблеми със сержантите както през 1885, когато 30 юнкери изпълняват функциите им, офицерският състав също е бил на далеч по-високо ниво, отколкото през 1885, но и на по-ниско от 1912. Май само Данаил Николаев по това време е генерал-лейтенант, има 5 или 6 генерал-майори, а тези, които са помощник-главнокомандващи (демек фактически главнокомандващи) в балканските войни Михаил Савов и Радко Димитриев са все още полковници. И това мисля, че е важно, защо за една война определено има значение кой е главнокомандващ, а предвид обстоятелствата такъв щеше да бъде Николаев като най-опитен и достатъчно близък до Фердинанд.

**DelaRea** · 27-11-2014, 17:43

Текстовете горе не са писани от мен, а са взети от тук - http://www.milarodino.com/bg/history...st_balkan_war/. Има и още данни, на които можем да се позовем, за да се ориентираме по-добре в обстановката по това време.

Изводът, който можем да направим, че българската армия през 1903 година си е в добро състоние, но за да стане онази страшна сила, която побеждава през балканските войни и е нужно именно модернизацията, превъоръжението и подготовката, която се извършва едва в периода 1903-1912 г. В този смисъл - и генерал Савов и княз/цар Фердинанд са били прави в твърдението си че, през 1903 г на България и е малко рано да воюва самостоятелно срещу Османската империя.

Но, нека все пак да видим Алтернатива 1903

**skorpion1980** · 27-11-2014, 18:01

За да не ми интерпретира някой погрешно думите и да ме упрекне, че твърдя, че можем твърдо да победим турците през 1903 уточнявам, че не го мисля. Все пак основната модернизация на армията ни е извършена в периода 1903-1912, макар че между 1897-1903, както Дела Рея изтъква, също има сериозни постъпки в това отношение. Но да не забравяме, че и тяхната армия е много по-зле преди младотурската революция в сравнение със ситуацията след нея, а по време на илинденско-преображенското въстание е силно разпиляна и неорганизирана, затова и има своите проблеми в потушаването му въпреки 10-кратното си превъзходство. Но сравнително бърз сухопътен удар е бил възможен, после обаче ако пак ни атакуват с флота при Варна, че и при лелеяният от Абдул Хамид Бургас няма как да предотвратим евентуален десант там с един учебен кораб "Надежда" и няколко по-незначителни корабчета, далеч от нивото на тези, които торпилират успешно Хамидие през 1912. Някаква патова ситуация в определен момент от войната е неизбежна и въпросът е реакцията на великите сили при нея, със сигурност биха били далеч по-кардинални от мижавите решения от мюнгщерската конференция.

**DelaRea** · 27-11-2014, 18:51

Щабът на армията:

Генерален щаб 1890-1894

При реорганизацията на Военното министерство през 1890 се създава Генерален щаб като един от трите главни отдела в министерството. Структурата на ГЩ включва 4 отделения:
Строево
Инспекторско
Мобилизационно
Историческо

На следващата година се приема Закон на въоръжените сили в Българското княжество (15.12.1891). Според него ГЩ е първият и най-важен от седемте отдела на Военното министерство. Той се дели на:

Главен генерален щаб при Военното министерство (Оперативно, Мобилизационно и Топографско отделения)
Войскови генерален щаб (Щабовете в дивизииите - всеки - помощник на началника на дивизията, началник-щаба на дивизията, помощника на началник-щаба, старши адютант, младши адютант и канцелария)

Според закона при мобилизация и военно време Генералният щаб става Главен щаб на Действащата армия. При армиите се формират отделни щабове и при нужда щабове на отделни отреди. Щабовете на дивизиите от мирно време остават, но се формират щабовете на резервните дивизии.

Структура 1895-1900

Военен указ 1 - Генералният щаб се преименува в Оперативен отдел. В Оперативния отдел се създава ново отделение - Инженерно. Три нови длъжности - Инспектор на пехотата, Инспектор на артилерията и Инспектор на санитарната част.

Оперативният отдел, Строевият отдел и инспекторите образуват Щаб на армията - особено, относително самостояттелно учреждение във Военното министерство.

1897 - указ 55: отпада делението на Главен и Войскови ГЩ (на практика остава). ГЩ се нарича специалната институция, а спомагателното учреждение на Военното министерство става Щаб на армията и включва:
Оперативен отдел
Пехотна инспекция
Артилерийска инспекция
Кавалерийска инспекция
Военноинженерна инспекция
Флотска инспекция

1898 - указ 1: Закрива се Строевият отдел и Строевото отделение. Инспекторското, Мобилизационното и Военноинженерното отделение се придават към Оперативния отдел. Създава се длъжността "Инспектор на пограничната стража".

Генерален щаб 1901-1903

1900 - Щабът на армията се преименува на Генерален щаб, Заповед 199 от 1901 - нова организационна структура:
Оперативно отделение
Мобилизационно отделение
Военностатистическа част
Картографска част
Топографска част и архив
Пехотна инспекция
Артилерийска инспекция
Кавалерийска инспекция
Военноинженерна инспекция
Санитарна инспекция
Военносъдебна част
Интендантство
Канцелария
Свита на Н.В. Княза

1902 - Генералният щаб отново преименуван в Щаб на армията. Указ 60 от 1902 - създава се Административен отдел и се закрива Военностатистическата част.

Ето и кои са Началници на Щаба на армията по това време: http://forum.boinaslava.net/showthre...l=1#post107811

09.09.1885 - 29.04.1887 Капитан Рачо Петров Стоянов
18.08.1887 - 23.10.1887 Майор Стефан Георгиев Паприков
23.10.1887 - 15.04.1894 Майор Рачо Петров Стоянов
10.05.1894 - 29.11.1896 Подполковник Никола Иванов Иванов
30.11.1896 - 18.01.1899 Полковник Стефан Георгиев Паприков
24.06.1899 - 18.02.1900 Полковник Върбан Николов Винаров
18.02.1900 - 01.01.1904 Полковник Стефан Лазаров Ильев

Ето и кои са те след 1903 г -

01.01.1904 - 28.03.1907 Генерал-майор Радко Димитров Димитриев
28.03.1907 - 02.11.1907 Генерал-майор Вичо Дионисиев Диков
02.11.1907 - 27.03.1910 Генерал-майор Атанас Григориев Назлъмов
27.03.1910 - 14.01.1914 Генерал-майор Иван Иванов Фичев

**DelaRea** · 27-11-2014, 19:32

Кой са били българските генерали през 1903 г.?

Муткуров, Сава - генерал-майор от 1891 - починал през 1891 г, през 1903 г. не е фактор
Николаев, Данаил - генерал-майор от 1891 - от 05.03.1897 до 22.05.1907 е Генерал-адютант на княз Фердинанд и Инспектор на пехотата;
Любомски, Стефан - генерал-майор от 1892 - умира на 30.12.1902 г., през 1903 г. също не е фактор
Петров, Рачо - генерал-майор от 1896 - Министър председател и Министър на външните работи и вероизповеданията (05.05.1903-22.10.1906);
Агура, Георги - генерал-майор от 1900 - Началник на Военно-съдебната част и Главен военен прокурор
Балабанов, Бончо - генерал-майор от 1900 - 01.01.1895-12.05.1905 - Инспектор на артилерията.
Винаров, Върбан - генерал-майор от 1900 - 1900-1908 - Инспектор на конницата.
Драндаревски, Христо - генерал-майор от 1900 - през 1903 г. вероятно е бил Командир на 5-та пехотна дивизия;
Ильев, Стефан - генерал-майор от 1900 - Началникът на Генералния Щаб през 1903 г.
Маринов, Кръстю - генерал-майор от 1900 - преди е Командир на 6-та пехотна дивизия, от 1900 г. е вече в запаса. През 1913 обаче е Комендант на Видин.
Петров, Никола - генерал-майор от 1900 - Командир на 3-та пехотна дивизия по-късно (вероятно след 1903) - Началник на 1-ва Военноинспекционна област (1-ва армия).
Иванов, Никола - генерал-майор от 15.11.1900 (от 02.08.1912 генерал-лейтенант) - Началник на 4-та пехотна дивизия 07.1899-1903, от 1903-1906 - Началник на 2-ра пехотна дивизия;
Ботев, Кирил - генерал-майор от 15.11.1900 (генерал-лейтенант от 1912) - от 1900 е Командир на 3-а (или 6-а?) пехотна дивизия
Паприков, Стефан - генерал-майор от 15.11.1900 (генерал-лейтенант от 1908) - от 30.11.1896 до 18.01.1899 е Началник на Щаба на армията, 18.01.1899-18.03.1903 - Военен министър; през 1903-1905 е Инспектор на пехотата;
Никифоров, Никифор Петров - генерал-майор от 15.11.1900 (генерал-лейтенант от 1912) - от 17.02.1898 до 1904 е Началник на административния отдел и на Канцеларията на Военното министерство;
Петрунов, Христо - генерал-майор от 1900 - Инспектор на Кавалерията и Командир на кавалерийската дивизия, но от март 1900 е в запас;
Бочев, Никола - генерал-майор от 1900 - Командир на 1-а пехотна дивизия, но от 1901 е в запаса.
Велчев, Вълко - генерал-майор от 1901 - Командир на 2-а пехотна дивизия, а от 1902 (или от 1903) е Командир на 4-та пехотна дивизия;
Цончев, Иван - генерал-майор от 1901 - Командир на 2-а бригада на 6-а Бдинска дивизия, но от 01.02.1901 е в запаса. През 1901-1902 - Подпредседател на ВМОК, през 1902 е Организатор на Горноджумайското въстание, когато е тежко ранен. През 1903 - Участник в Илинденско-Преображенското въстание - Главен ръководител на 4-и въстанически окръг "Пирин планина" (Серски революционен окръг);

След 1903 г. - до 1912 г.:

Савов, Михаил - генерал-майор от 01.01.1904 (генерал-лейтенант от 30.10.1908) - от 18.03.1903 до 22.05.1907 - Военен министър;
Блъсков, Андрей - генерал-майор от 1904. През 1903 е Началник на Мобилизационното отделение в Генералния щаб до 1906
Христов, Павел - генерал-майор от 01.01.1904 (генерал от от пехотата от 1917). През 1903 е полковник (от 02.08.1895), от 1899 - Командир на 2-ра бригада от 1-ва пехотна дивизия; от 1904 - Командир на 9-та пехотна дивизия.
Кутинчев, Васил - генерал-майор от 01.01.1904. През 1903 е полковник - Командир на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия, от 01.01.1904 - Командир на 6-та пехотна дивизия;
Генев, Никола - генерал-майор от 1904 - през 1903 е полковник, 1900-1904 - Командир на 1-а бригада в 6-а пехотна дивизия;
Димитриев, Радко - генерал-майор от 18.05.1905 (генерал-лейтенант от 1912) - от 30.11.1902 е Помощник-началник на Щаба на армията (а от 01.01.1904 е Изпълняващ длъжността Началник на Щаба на армията)
Ковачев, Стилиян - генерал-майор от 16.05.1905. През 1903 е полковник, 1894-1905 - Командир на 9-и пехотен полк. Командир на 12-и пехотен полк. Командир на 5-а пехотна бригада от 2-ра пехотна дивизия;
Рясков, Никола - генерал-майор от 18.05.1905. През 1903 е полковник, от 1896 е Началник на крепостната артилерия и Инспектор на въоръженията, а след 1904 - Председател на комисията за изпитване на скорострелни оръдия;
Сарафов, Иван - генерал-майор от 1905. През 1903 е полковник, 1900-1903 - Командир на 10-ти пехотен полк; а 1904-1908 - Командир на 8-ма пехотна дивизия;
Вазов, Георги - генерал-майор от 01.01.1906 (генерал-лейтенант от 05.08.1913) - от 01.03.1900 е Командир на 2-а пионерна дружина (а от 01.01.1904 - Временен, от 1905 - постоянен Началник на Инженерните войски)
Сираков, Радой - генерал-майор (1906)
Вълнаров, Димитър - генерал-майор (1907)
Грънчаров, Григор - генерал-майор (1907)
Луков, Христо Ц. - генерал-майор (1907)
Церковски, Ваклин - генерал-майор (1907)
Фичев, Иван - генерал-майор от 16.10.1908 (полковник от 01.01.1903). От 30.03.1903 е Началник-щаб на 1-а пехотна дивизия, през 1903-1907 е помощник-началник Щаба на армията; от 1907 е Началник на 2-а пехотна дивизия;
Димитриев, Илия - генерал-майор (1908)
Иванов, Георги - генерал-майор (1909)
Петров, Стефан - генерал-майор (1909)
Попов, Иван Т. - генерал-майор (1909)
Стоилов, Михаил - генерал-майор (1909)
Бочаров, Стефан - генерал-майор (1910?)
Хесапчиев, Христофор - генерал-майор (1910)
Янков, Симеон - генерал-майор (1910)
Кирков, Димитър - генерал-майор (1912)

Съобщение

1903 България обявява война на Османската империя

1903 България обявява война на Османската империя

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment