Името „българи” срещаме и в друг един съвременен на двамата казани автори паметник — в една сирийска историческа компилация, която неправилно се означава като „Църковна история на Захарий Ритор”, дето в края е поместен списък на северно- и южнокавказките народи, писан в 555 г. [30] В тоя списък подир страната Бацгун (Bazg
n) или Абасгия или Абхазия в широк смисъл, която се простирала чак до портите на „Каспийско море” (или още „Каспийски порти”, арм. Чор, източния кавказки проход Дербент), [31] веднага се преминава към народите в страната на хуните и се отбелязва, че „отвътре [т. е. към север] на портите [се намират] Бургаре (Burg
r
) със собствен език, един езически и варварски народ, който има градове”; след това, като споменава аланите и други планинци, списъкът изброява следните 13 хунски народа: „Унугур, чергарски народ, Угур, Савир, Бургар (или Burgar), Куртургур, Абар, Казир, Дирмар, Сарургур, Багарзик (или Барзелк), Холас, Абдел, Ефталит.” [32] Всички почти тия имена са известни от византийските писатели, [33] но ние ще се спрем тук само върху ония, които имат право отношение към нашата задача.
Едва ли може да има каквото и да било съмнение, че в Kurtargar или Kurturgar и в Saber или Sabir трябва да виждаме
или 
на Прокопий, Агатий и Менандър и 
или 
на Приск и същите автори; в такъв случай като имаме пред вид, че тия народи са наредени в списъка от изток към запад, народът Burgar (или Bulgar), който е поставен между кутригурите и савирите, не може да бъде никой друг освен 
или 
на същите автори. Тези народи са живели, както видяхме, в VI в. на изток от Меотида в областта на р. Куфис (Кубан), дето по-сетне в края на VI и в началото на VII в. възниква тъй наречената 
или още 
. Ако сега се обърнем към народа Burgr, който според списъка се намирал в съседство с Абхазия и отвътре, т. е. северно или по-право сервозападно от Каспийските порти (Дербентския проход), то очевидно става, че както Burgar, тъй и Burgare са имена на един и същ народ с тая може би разлика, че последното е употребено повидимому в събирателно значение, [34] т. е. че под това общо име се разбират всички отделни орди или колена, които са съставяли тоя народ и от които едно — именно — те са държали в даденото време властта или хегемонията над другите и затова тяхното име е било известно на византийските писатели в VI в. Тъй или инак, но докато у Йордан името “Bulgares” както видяхме, се простира върху двата клона на един и същ народ, в списъка на сирийската компилация под същото име се разбира само източният клон — утигурите. Впрочем ние имаме данни, от които се ясно види, че името „българи”се е употребявало и за западния клон — кутригурите. Така пръв по време, който дава името „българи”, е Енодий, епископ на гр. Павия (+521), в един панегирик към готския крал Теодорих за победата му над някой си български воевода, а после Касиодор, първият министър на същия Теодорих, който така също възхваля победите на последния над българите. [36] От другите латински писатели споменява за тях под собственото им име Марцелин Комис от първата половина на VI в., [37] а от византийските писатели Иван Антиохийски от началото на VI в. [38] Всички тия автори, както и техните известия за българите се отнасят към втората половина на V или началото на VI в., следователно името „българи” за тая епоха е било употребително и общоизвестно, но главното е това, че у поменатите автори то се употребява изключително когато говорят за кутригурите, т. е. западния клон, макар че за авторите от VI в. — Прокопий, Агатий и Менандър — то остава неизвестно; у писателите пък от VII в. например у Теофилакт Симоката [39], както и ония от VIII в., например у Paulus, продължителя на Евтропий [40], у Павел Дякон [41], то отново се явява дори там, дето се говори за събития от VI в.
Приведените дотук данни, мислим, ни дават достатъчно основание, за да направим следните заключения: 1) името „българи” има събирателно значение и е било общо както за кутригури, тъй и за утигури — име което те са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава, затова кутригурите ще наречем западен, а утигурите — източен клон на българите [42] и 2) в историята на българите наистина е имало момент преди. VI в., когато те са се разпаднали на отделните си главни съставни племена, които според Прокопий били две и се наричали по името на своите владетели — кутригури и утигури, когато в същност това са били две групировки на българските орди или колена, начело на които са стояли тия две главни племена. Това събитие според нас е и послужило за временното изчезване на общото им име „българи” у някои византийски писатели от VI в., които строго са различавали единия клон от другия поради различната политика, която цариградското правителство е трябвало да води с тях тъкмо в тоя век, както това ще видим по-нататък. Що се отнася до времето, когато е станало това разпадане, то донейде се определя по друга една промяна в живота на кутригурите — именно по тяхното преселение на запад от Меотида.
n) или Абасгия или Абхазия в широк смисъл, която се простирала чак до портите на „Каспийско море” (или още „Каспийски порти”, арм. Чор, източния кавказки проход Дербент), [31] веднага се преминава към народите в страната на хуните и се отбелязва, че „отвътре [т. е. към север] на портите [се намират] Бургаре (Burgr) със собствен език, един езически и варварски народ, който има градове”; след това, като споменава аланите и други планинци, списъкът изброява следните 13 хунски народа: „Унугур, чергарски народ, Угур, Савир, Бургар (или Burgar), Куртургур, Абар, Казир, Дирмар, Сарургур, Багарзик (или Барзелк), Холас, Абдел, Ефталит.” [32] Всички почти тия имена са известни от византийските писатели, [33] но ние ще се спрем тук само върху ония, които имат право отношение към нашата задача.Едва ли може да има каквото и да било съмнение, че в Kurtargar или Kurturgar и в Saber или Sabir трябва да виждаме
или на Прокопий, Агатий и Менандър и или на Приск и същите автори; в такъв случай като имаме пред вид, че тия народи са наредени в списъка от изток към запад, народът Burgar (или Bulgar), който е поставен между кутригурите и савирите, не може да бъде никой друг освен или на същите автори. Тези народи са живели, както видяхме, в VI в. на изток от Меотида в областта на р. Куфис (Кубан), дето по-сетне в края на VI и в началото на VII в. възниква тъй наречената или още . Ако сега се обърнем към народа Burgr, който според списъка се намирал в съседство с Абхазия и отвътре, т. е. северно или по-право сервозападно от Каспийските порти (Дербентския проход), то очевидно става, че както Burgar, тъй и Burgare са имена на един и същ народ с тая може би разлика, че последното е употребено повидимому в събирателно значение, [34] т. е. че под това общо име се разбират всички отделни орди или колена, които са съставяли тоя народ и от които едно — именно — те са държали в даденото време властта или хегемонията над другите и затова тяхното име е било известно на византийските писатели в VI в. Тъй или инак, но докато у Йордан името “Bulgares” както видяхме, се простира върху двата клона на един и същ народ, в списъка на сирийската компилация под същото име се разбира само източният клон — утигурите. Впрочем ние имаме данни, от които се ясно види, че името „българи”се е употребявало и за западния клон — кутригурите. Така пръв по време, който дава името „българи”, е Енодий, епископ на гр. Павия (+521), в един панегирик към готския крал Теодорих за победата му над някой си български воевода, а после Касиодор, първият министър на същия Теодорих, който така също възхваля победите на последния над българите. [36] От другите латински писатели споменява за тях под собственото им име Марцелин Комис от първата половина на VI в., [37] а от византийските писатели Иван Антиохийски от началото на VI в. [38] Всички тия автори, както и техните известия за българите се отнасят към втората половина на V или началото на VI в., следователно името „българи” за тая епоха е било употребително и общоизвестно, но главното е това, че у поменатите автори то се употребява изключително когато говорят за кутригурите, т. е. западния клон, макар че за авторите от VI в. — Прокопий, Агатий и Менандър — то остава неизвестно; у писателите пък от VII в. например у Теофилакт Симоката [39], както и ония от VIII в., например у Paulus, продължителя на Евтропий [40], у Павел Дякон [41], то отново се явява дори там, дето се говори за събития от VI в.Приведените дотук данни, мислим, ни дават достатъчно основание, за да направим следните заключения: 1) името „българи” има събирателно значение и е било общо както за кутригури, тъй и за утигури — име което те са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава, затова кутригурите ще наречем западен, а утигурите — източен клон на българите [42] и 2) в историята на българите наистина е имало момент преди. VI в., когато те са се разпаднали на отделните си главни съставни племена, които според Прокопий били две и се наричали по името на своите владетели — кутригури и утигури, когато в същност това са били две групировки на българските орди или колена, начело на които са стояли тия две главни племена. Това събитие според нас е и послужило за временното изчезване на общото им име „българи” у някои византийски писатели от VI в., които строго са различавали единия клон от другия поради различната политика, която цариградското правителство е трябвало да води с тях тъкмо в тоя век, както това ще видим по-нататък. Що се отнася до времето, когато е станало това разпадане, то донейде се определя по друга една промяна в живота на кутригурите — именно по тяхното преселение на запад от Меотида.
Comment