Секуи( секеи)- първобългари или угри?

[von Danitz]

а впоследствие, неясно точно кога, но според нас, чувствително по-късно, но във всички случаи, още или може би по-точно, доста преди

Вече нищо не разбирам, преди или след?

което на място установява проф. Т. Балкански [1996б],

Това цитиране ми е напълно недостъпно.

сложността на проблема, дава научно-популярна бележка в Интернет, според която към момента тюрките секели са повече от 1.5 млн. и живеят в Румъния, в областта, северно от Карпатите, докато секелите от Тигру-Муреш са регистрирани официално като хуни; секелите наистина са тюркско коляно от племето на хуните, в Сърбия са 500 хил., в Украйна – 50 хил., също толкова са и в Словения; за техния произход се смята, че те са унгаризирани хазари

Моля? Бихте ли повторил пак, като направите от слога си няколко прости изречения, и накрая посочите връзка към , хм, Интернет?!

автономия в рамките на маджарската държава секелите запазват като че ли до техния бунт, а може и да си е било и чисто въстание, но кой да ти каже

Край, нямам повече въпроси Всъщност за протокола, вие, къде по-специално сте професор, господине?

[romulus]

А защо например секелите/секуите да не са бивши авари?

[Гост]

А защо например секелите/секуите да не са бивши авари?

Всъщност тридесетината през Късната Античност и Ранното Средновековие племена от този кръг се подразделят както следва, при което секелите заемат място в подгрупата на болгарите/прабългарите,
а не на аварите:
1. Тюрки; 1.1. Огуротюрки/Българи; 1.1.1 Авари; 1.1.2. Болгари/Прабългари; 1.1.3. Хазари.

Освен това, както си проличава достатъчно ясно и от горния анализ, секелите са в Централна Европа още от времето на Западнохунската империя, докато аварите се появяват тук едва след началото
на V²² в., така че няма как първите да принадлежат или да са част от вторите.

И още нещо изключително важно - аварите са безписмени, а секелите оставят голям брой рунически надписи, включително и един доста късен, като че ли ХV² в., и сравнително обемист рунически надпис на стената на някаква конюшня в Истанбул, изписан от пленен от турците секел.

[Гост]

Това цитиране ми е напълно недостъпно.

Общо взето сред четящите е добре известно, че всичко, което излиза в България,
може да се намери в трите най-големи библиотеки в София.

Надявам се, че не настоявате и да ви ги цитирам.
Балкански Т., Трансилванските (седмиградските) българи. Велико Търново, 1996.
~*~С българско име и с българска кръв. Велико Търново, 1996а.
~*~Българите в Румъния –Етнос, език, етнонимия, ономастика, просопографии (адд). София, 1996б.
Балкански Т., М. Парзулова, Задкарпатските българи. Велико Търново, 1996.

Моля? Бихте ли повторил пак, като направите от слога си няколко прости изречения, и накрая посочите връзка към , хм, Интернет?!

Candoğan T., Balkan Türkleri. - IntNt, 2003.
Тази научно-популярна бележка в Интернет дава достатъчно пълна представа
за бъркотията около секелите понастоящем.

Реферирал съм я съвсем добросъвестно и не разбирам в какво точно се състои вашата претенция.

...автономия в рамките на маджарската държава секелите запазват като че ли до техния бунт, а може и да си е било и чисто въстание, но кой да ти каже...

Струва ми се, че разбирам какво точно ви пречи да схванете, че тук аз чисто и просто иронизирам цитираната история, защото не прави разлика между бунт и въстание, а ако за вас това е едно и също, друг въпрос!

Всъщност за протокола, вие, къде по-специално сте професор, господине?

Тази информация ще намерите на сайта ми, а по-подробно отделните етапи от научната ми кариера можете да проследите по списъка на научните ми публикации, щом като тъкмо това ви е толкова интересно.

[Курт]

Секели

За секелите, мога да посоча две вероятности:
1). Секелите са угорско или селкупско племе. Селкупите са народ родствен и съседен на обските угри. Самото сел-куп означава народа сел. Най-големият род на селкупите се нарича селгула (гула - род). Твърде вероятно е част от селкупите да се се преселили с угрите в 463 г. и да са дали началото на секелите. Самите маджари са били федерация от няколко племена. Например едно от тях е тарян-тархан, и доста прилича по име на преселилите се ефталити (възм. и угри)към Кавказ, по времета на император Маврикий, тарниах (озн.в тохарски и в иранските ез. бегълци,вж.осет.тырин, бълг.тиря, натирвам - гоня, има съхранена и аварска дума търна - бягай, заедно със забендер и кучагир). Секелите имат руническа писменост каято няма нищо общо с алано-прабългарската, но е твърде различна и от тюркската.
2). За връзката секели-есегели. Самите есегели са сармато-аланско племе - аси, асиаги и са обитавали територията на Балкария. Дори и днес грузинците по аналогия наричат балкарците "секелт" (секел-т, сармато-аланското -т, прабълг.-д, съвр.осет. -тае - суфикс за мн.ч.), а самите бълкарци наричали феодалното си съссловие "шълте" Названието есегел идва от изходната ас, аес, съответно племенното аес, аесиаг + ал (по-древен осет.суфикс за мн.ч. съхранен в някои названия като роднинските, напр. ус - жена, ус-ал-те - жени, респ.аесег-ел-те, дало грузинското секелт. Явно са гравитирали към прабългарския център на внъндурите-пагерити-пугури, също обитатели на Балкария и Дигория. Като етноним ескел, аскел, но вече асимилирани от околните абхазо-адиги ги отбелязва Евлия Челеби при описанието на пътуването м в Кавказ.
Около 940 г. има преселение на волжки българи към Унгария, водени от Билла, Усан, Бокш, като се смята че именно те основават гр.Будапеща. Дали това са волжки българи от племето есегели, звело активно участие във възникването на салтомаяцката к-ра и после във Волжка Бългаиря, не може да се каже, просто няма по-подребни податки.
За мен секелите, най-вероятно са си потомци на селкупите.

[Thorn]

Около 940 г. има преселение на волжки българи към Унгария, водени от Билла, Усан, Бокш, като се смята че именно те основават гр.Будапеща.

може ли повече данни за това?

[Dobromir Rusev]

Доколкото ми е известно на мен, град Будапеща е основан в 89 г. AD. Води началото си от римския град Аквиникум, на мястото на по-старо келтско селище в близост до бъдещия квартал Обуда (Стара Буда). От 106 г. до края на 4 век той е столица на провинция Долна Панония, a oт другата страна на Дунав, на мястото на днешната Пеща, се появява селище, наречено Контра Аквинкум или Транс Аквинкум.

[Курт]

„Унгарската Анонимна хроника” съобщава че, унгарският княз Такшон, заселил в района емигранти от гр.Булар (Волжка България) водени от двама братя, Била и Бакш и им дал във владение крепост която се наричала Пещ (Pest). /Янош Макаи. Българският модел. С. 2008 г.,стр.14/ Обикновено унгарските автори смятат Пеща за селище построено от времето на Първото Българско царство и свързват името със съответното общославянско понятие. Интересен факт е че около стара Пеща не е открито нито едно славянско езическо погребение, но има изследвани 549 гроба от аварски произход. Аварският некропол е съществувал до 850 г., т.е. в границите на Първата Българска д-ва. /пак там,стр.67/
Това е май единствената податка за въпр.преселение!

[Курт]

Пеща

Широко разпространено е мнението че названието „Пеща” в името на унгарската столица Будапеща е от славянски, респ. славянобългарски произход и означава пещ. Аналогично немското название на града е Ofen, а френското Peale, което означава същото.
В „Атласа на Птолемей” се открива интересна податка. В картата на Балканите с част от Долна Панония, между реките Дунав и Тиса, в „Земята на язигите” е отбелязан град Pessium. Съвр.изчисления показват че селището се е намирало в района на съвр. Nagykőrös (Надкьорьош). Флориш Ромер (1873 г.) предполага че язигския Песиум се е намирал някъде около Будапеща. Направените археологически разкопки са доказали че в района около Будапеща е имало римска крепост построена на мястото на язигското селище. Според Янош Макаи вероятно селището се е казвало Пестиум, но по-късните преписвачи са объркали името при преписа и са изтървали буквата „т”. Така вече се вижда че средновековното Пеща е съхранило старото алано-сарматско (язигско) название. /Янош Макаи. Българският модел. С. 2008 г.,стр.23-25/
Но както ще видим, няма никаква грешка в преписа. Алано-сарматската дума е в тясна връзка със съвр.осетински, в иронски fыcыn, дигорски ficun – варя, пека. Преходът „p-f” е сравнително по-късен, така че очакваме изходна аланска форма *pæc, дала съответно *fæc, развила се в fыc/fic. В хотаносакски pais – пека е максимално близко до изходната аланска форма. Също в пехлеви и съвр.персийски paz, кюрдски pidz, талишки byštê, pič, гилянски pêxtên, пущунски paxowel, шугнански pidz, язгулемски padz, paz, сариколски pez, вахански pac, ягнобски pač (от изходното согдийско p`č), белуджи pakkitan, парачи peč и в тохарски (а,б) päk/pak – варя, печа. Древната алано-сарматска форма е заета и в коми puzъ, pöž, удмуртски pыž – варя, пека. /ВА-С-1,стр.487-488/ От същият корен е осетинското иронско fæzdæg, ягнобски pazd, согдийски p`zt, пехлеви pazd, древноирански *pazdaka – дим. В.Абаев посочва и унгарското fözni – пека, варя, като стара аланска заемка, сравнявайки я с осетинското иронско fыzonæg, дигорско fizonæg – печено шишче, шашлик, печено месо. /В.Абаев-Ет.словарь ост.яз.том-1,стр.467, 478/ Така че „птолемеевото” Pessium, отразява точно изходната алано-сарматска форма, по-късно преминала в славянското Пеща.
Също интересен факт е че в някои унгарски диалекти (на молдовските унгарци чанго) съществува думата bécs означваща пещ, а е известно че едно от названията на гр.Пеща е Беч (Bécs). Новият градски център на Будапеща се нарича Újbécs (Уйбеч). Според унгарските автори, вероятно формата Беч е заета от някой „тюркски” език, респ.аварски или български. /Янош Макаи. Българският модел. С. 2008 г.,стр.21-22/ Но формата Бечъ е позната от старобългарски, с която освен Будапеща се е наричала и Виена, сега се използва в сръбски като название на Виена. Връзката Пеща-Беч показва че най-вероятно прабългарската форма на пещ е бечъ. Така че аналогията *бечъ-*pæc-*fæc- fыc/fic е напълно логична и възможна!

[napoletano]

Рунните надписи със секейското писмо (rovásírás) са написани на унгарски език доколкото знам. Предвид сложната етническа картина на Трансилвания ми се струва, че могат да бъдат останки от всяко едно от племената, населявали тази географска област - от даки, авари, славяни и още какво ли не. Те самите унгарци са си угризирани славяни в по-голямата част. Славяни са населявали цяла Трансилвания, както е видно от топонимиката в района на Карпарите. Изключено е да са селкупи - този народ живее зад Урал, в близост до полярния кръг!

[ETH BEHTI]

Интерено е какъв по произход е този Ахтум /Охтум / - секел ,хазар ,волжски българин ,маджарин ???

През първата четвърт на Х² в. владетел на банатския регион е Ахтум (Охтум или Айтъни). Той се покръства „по гръцкия обред” във Видин през 1002 г., но открито пренебрегва византийските канони, защото има по хазарски маниер седем жени. Ахтум е съперник на унгарския крал крал Ищван (Стефан ², 997-1038) и разполага с множество войници, благородници и слуги, както и с „неизброимо количество” конски хергелета, стада добитък, имения, дворци и солници. Ок. 1028-1030 г. Ищван успява да разгроми и убие силния княз. Вземайки повод от харема на Ахтум, някои учени отнасят потеклото му към юдействащите хазари, от които е останало разкопаното в Челарево (Сръбски Банат) еврейско гробище от Х в.3 Други свързват Ахтум с волжските българи, които са оставили следи в Южен Банат през същата епоха.4
3 Bunardzic, R. Report on the Protective Archaeological Excavation of the Medieval Necropolis at the ,,Ciglana" locality near Čelarevo. – Граžа за проуžаваœе споменика културе Воjводине, 8-9, 1978-1979, 33-67.

4 Fodor, I. Archaeological Traces of the Volga Bulgars in Hungary of the Arpád Period. – Acta Orientalia ASH, 1979, ¹ 3, 315-325. Срв. Стефанов, архим. П. Религиите на хазарите. – В: Българи и хазари през ранното Средновековие. Съст. и ред. Цв. Степанов. С., 2003 (Българска вечност, 43), 173-196.

http://www.pravoslavie.bg/content/view/10561/58/

[Guy de Mont Ferrand]

Спорна работа е тая за Охтум, ама най-вероятно ще да е бил българин или поне на българска служба.

[Гост]

Интерено е какъв по произход е този Ахтум /Охтум / - секел, хазар, волжски българин, маджарин???

Архим. доц. д-р Павел Стефанов
Българското духовно влияние в Унгария през Х² век
В случая с чанадската църква четирите апсиди свидетелстват не за латинско влияние от запад, а за старобългарско влияние от юг. Този факт на свой ред навежда на заключението, че след падането на България под византийско господство някои от нейните най-добри интелектуалци и занаятчии намират убежище в съседните независими земи и на първо място в Банат, където владее православният княз Ахтум. Тук те пренасят забележителните художествени и културни традиции на Първото българско царство.

През Ранното Средновековие прабългарската империя Първо Българско Царство има на север от Дунав територии, многократно по-големи, отколкото са земите й на юг Реката.

Към края на Х в. все още сравнително голям е относителният дял на прабългарските родове и племена сред населението изобщо на Панония, Банат и Трансилвания.

Прабългаринът жупан княз Ахтум от панонското коляно на рода Дуло е забележителен български държавник и пълководец от края на Х-началото на Х² в.

Неговите владения в Отвъддунавска България са последните български земи, които този път са заграбени не от византийците, а от маджарите.
От своя страна обл. Банат е югозападната част на сравнително по-обширната географска обл. Трансилвания с обща площ 102 хил. кв.км, която по време на Първото българско царство (681-1018), е част от България, но по-точно, не от някакво си, ограничено по население и площ ханство, за каквато я смятат някои български историци, а от тогавашната българска империя, както и доколкото през Ранното Средновековие, българската държава обхваща и включва земите и населението на днешните Румъния, Молдова, Македония, България, част от Югославия, Унгария и Украйна и съществуването на която империя се приема и признава от немалък брой главно чуждестранни изследователи, сред които не липсват дори и унгарски, каквито са например авторите на колективната монография Histoire de la Transylvanie [1992, 105].

Още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), западната граница на Първото българско царство, върви западно от гр. Срем, дн. сръбската Сремска Митровица, по р. Сава, свива под прав ъгъл на север под големия завой на Дунава на изток, излиза и се движи нагоре по Дунав до малко по-назапад от Будапеща, преди големия му завой на юг и оттук по права линия върви на север по течението на р. Хрон, докато стигне Карпатите.

Северната граница на Отвъддунавска България следва билото на Карпатската верига, която образува широка дъга от запад на югоизток, напуска я някъде около днешния украински град Борислав и се прехвърля върху р. Днестър в горното й течение, върви надолу по реката до големия завой малко след гр. Каменец-Подолск, устремява се на североизток и достига р. Днепър северно от гр. Кременчуг, тръгва надолу по течението на Реката и излиза на най-северната точка на Черно море -Херсонския залив, източно от днешния гр. Одеса [вж. Балкански 1996, 5; ~*~1996б, 44; Димитров М. 1980, 115; Златарски 1994, 373-376; Коледаров 1979, 37-39,48,62, Карти ¹¹ 8,9; Михайлов 1971, 191-192; Фехеръ 1924, 13,16; ~*~1997, 119; Lang 1976, 42; Kiss-2, 213; WdAtl].

По земите на север от Дунав и от двете страни на Среден Дунав живеят български и славянски племена още от ²V-V в.,…

...оттатък Дунав, в продължение на 300 год., с остригани глави царуват български ханове от рода Дуло, първият от които се възкачва на престола именно и тъкмо през 153 г., и този род стои начело и управлява едно или няколко прабългарски племена в продължение на една епоха от 300 г., в края на която царува и през 453 г. приключва земния си път хан Авитохол,…

…останалото лоялно на Денгизих племе садагарии или садаги – Sadagarii, sadages, държи централните части на Панония и пак по същите земи, към 480 г. се установява присъствието и на още едно племе или група племена, които носят наименованието Bulgars (J. Maenchen-Helfen).

Смята се още, че след хуните, през седловините и проходите на Източните Карпати, в Карпатския басейн “се появяват различни урало-алтайски народностни групи (гури, ундури и т.н.)” [Шимони 1980, 71-72], които обаче според нас изобщо не са никакви “урало-алтайски”, а тюркобългарски етнолингвистични групи, много добре видно от техните наименования, безспорно съкратени форми от много отдавна и широко известните племенни названия огур и уногондур, българският произход и принадлежност на които вече дори и не се обсъжда, а още по-малко пък и да се подлага на съмнение.

…“присъствието на българи в Панония преди 568 г. може да се приеме за безспорен исторически факт”; “панонските българи на Теофан са идентични с прааварските българи на Павел”, част от които “се преселва в Италия, а другата остава у дома си” и това е тяхната по-голяма част;

...пристигащите откъм Днепър панонски българи се установяват в Панония Прима едно-две десетилетия преди 500-та година; панонските българи по поречието на Дунав са живели преди това отвъд Волга, оногурски българи,…

…в периода между 454 и 568 г. “нахлуващите безпрепятствено” в Унгарската равнина българи “се настаняват сред изчезващите сарматски племена отвъд Тиса, а по-късно (преди 480 г.) заемат областите оттатък Дунав до река Драва”; никак не е изключено споменаваните в гръцките извори вархонити да не са истински авари, а псевдоавари и по-точно българи, които “са се асимилирали помежду си с течение на времето” на принципа на взаимодействието на “сродни народностни групи” и съгласно обичайната практика “победителите” са приели езика на “победените”; още преди аварското владичество в Карпатския басейн живеят панонски българи и склавени, които българи в действителност са кутургурите и така присъствието на българите тук се изнася 70-80 години назад;

…през 567-568 г. в източниците се споменават само кутургурите, а между 561 и 565 г. българите нахлуват два пъти в Галия; около 670 г. Кубер отвежда своите българи от Панония в Македония [74-78,81-83].

Все по същия въпрос американският историк I. Boba [1982], главно на основата на съобщение от Теофан, доказва, че през 670-680 г. българи оногури от Кубратовата Велика България, като конфедерати на аварите, но управлявани от свои собствени родове и фамилии и под съвместния контрол на Аспарух и неговите съюзници аварите, заемат югоизточната част на Панония и териториите по течението на р. Южна Морава, по посока на р. Вардар, с център гр. Сирмиум, който тогава се наименова и Оногория, а когато през 800-803 г. се разпада ръководената от аварите федерация, българите оногури се изтеглят от Панония, пресичат Дунав, заемат степите между Дунав и Тиса и част от Трансилвания и по този начин се оказват част от една друга конфедерация или държава, каквато е дунавскобългарската;

…Панония е родината на хан Крум, и тук приемайки аргументите и съображенията на проф. П. Коледаров, авторът само отбелязва, че бидейки от друг, различен от Аспаруховия, клон на Кубратовия род, Крум поставя началото на нова ханска фамилия, но понятийно-терминологически по-добре според нас – на нова царска династия, без обаче да е чужденец за дунавските българи и без да завладява Дунавска България, а извършва нещо като държавен преврат, при това изглежда безкръвен, с което фактически отново хан от рода Дуло обединява дунавските българи и панонските оногури, всеки един от които два дяла води началото си все от Кубратовите оногури [68-77].

…както се изразява акад. V. Gyuzelev [1979], “Миграцията на запад на големи маси от кутригури и авари и тяхното усядане в Панония представлява втората вълна на пра- българска миграция по тези земи” [20].

…не само болгарските племена кутригури и секели, са част от Аварския хаганат, който има за начало установяването на аварите в Панония през 568 г. (Р. Lipták) или през 570 г. (Fr. Altheim) и който се простира и върху Карпатския басейн, но в него, наред с доста многочислената и компактна славянска маса, има още големи групи оногури, огури, уногондури и др.,…

В действителност и все пак, конкретно князете и населението в областите по р. Марош, още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), ако не и от много преди това, са прабългари, свидетелства и доказателства за което са налице както в старите унгарски хроники, според които в двореца на рода Gyula [дюла], например, в Трансилвания, за съжаление, поради доста странния маниер на ползуване на литературата, неясно по кое по-точно време и на кое място, все още се знае тюркобългарският език (Gy. Németh), а така също и множеството прабългарски географски названия по тези земи, и което население е вече християнско и експлоатира тукашните солници.

Свидетелства и доказателства за това, че населението в областите по и в близост до р. Марош през Ранното Средновековие е прабългарско предлага и палеоантропологията, според данните на която “палеоантропологичните връзки между басейна на Среден Дунав и Централна Азия са съществени” и представени главно от “тураноидната и памирската раса”; в нейния генезис съществена роля играе “андроновската раса” и е широко разпространена по Евразийската степ от Минусинската котловина до Карпатския басейн благодарение на Великото преселение на народите [Lipták 1983, 100-140].

Прабългарите колонизират Областта и към населяващите дотогава тези земи, българи и славяни, допълнително се присъединяват и други, не по-малко на брой българи и славяни, които започват да строят градове, крепости и укрепления и такива например са Бихар, Бълград, Молдованещи, Новград, Чорнград и др., които имат своите типични паралели в строителството на Плиска, Преслав, Мадара, както и каменната крепост на гр. Пещ и окопното укрепление Землин, името на което очевидно е от славянски произход (П. Коледаров; Г. Фехер).

През 826 г. (ЛтИзв-5.1) или през 827 г. (Histoire de la Transylvanie) български войски навлизат с флот по р. Драва, нападат владенията на франките между Драва и Сава и “с цената на една многогодишна война” българите отнемат Сирмия от франките; “нападат Моравия, разположена по западния бряг на крайбрежието Гарам” и разоряват с огън и меч славяните в Горна Панония, прогонват техните князе и назначават на тяхно място български управители измежду висшите сановници в Столицата или от вътрешността на Страната, която мярка обаче не е повсеместна и българските царе от това време, главно хан Крум и хан Омуртаг, определят и назначават за жупани, областни управители, също така и някои от местните князе, боляри или воеводи (История на България; П. Коледаров; ЛтИзв-2; Histoire de la Transylvanie), с което фактически, може да се каже, не само се осъществява и регулира и административно-териториалното деление на тези български земи конкретно и на Държавата като цяло, но се и доуточнява и стабилизира и нейната северозападна граница.

Сред жупаните, определени и назначени от българските ханове и царе, има и сановници от техния, царския род и такъв например е княз Салан, за когото в летописите се казва, че е потомък на великия хан, който някога присъединил тези области към своята държава – хан Крум или синът му хан Омуртаг, и който княз владее земите източно от Дунав и западно от дясното крайбрежие на Тиса със северна граница южно от днешна Будапеща, така че центрове на тази обширна и богата област са градовете Тител, Чорнград и Алпар (П. Коледаров), но главното място сред тях, както съобщава Анонимус, като че ли се пада на Алпар (Gombos-1), който следва да се приеме съответно и за нещо като столица или поне главен град на Областта.

…българският жупан княз Гиляд владее и управлява като че ли най-големия на север от Дунав, Видинския комитат, който се простира между Западна Стара планина на юг и вододела на реките Марош и Бели Кереш, т.е. планините Заранд и Корду на север, като най-северната опора на тази българска военно-административна единица е крепостта Марошвар, днес гр. Чанад в Западна Румъния, и тъкмо този жупан е сред онези областни управители, за които “Има основание да се допуска, че към края на управлението на цар Петър по-важните комитати с ключеви позиции за отбраната на страната са били поверявани на съвсем близки родственици на династията” (П. Коледаров).

Затова, представител на местната българска администрация и власт в земите между Западна Стара планина, р. Тиса, р. Марош и р. Олт на изток, по средата на Х в. и по-точно, по времето на цар Петър (927-970), областен управител и по-точно, жупан на по-голямата част от отвъддунавската българска територия и същевременно богат поземлен собственик в басейна именно на р. Марош, е българският болярин княз Гиляд, който не само по произход е от гр. Видин, но е и назначен за управител на тази българска провинция от своя родственик българския цар.

Приемник и наследник “от първитh години на Х² в.” (Г. Фехеръ) на жупан Глад е неговият внук или син (?), пак българският болярин жупан Ахтум (История на България), славянизираната форма на името на когото трябва да е Охтум [Коледаров 1979, 56] и много добре известен и достатъчно пълно-подробно представен не само в по-новата и съвременната унгарска научна литература, но и в старите унгарски хроники и предания, под името Achtum, както е например в Житието на св. епископ Герхард (ЛтИзв-5.1) и което трябва да е неговата първично-оригинална форма, но наред с това и под собствено унгарската форма на Името във вида Ajtony, Айтонъ, носителят на което е “могъщ български княз по р. Марош”.

…единствено и само, изцяло пълноправният и легитимен представител на българската официална власт в Областта, прабългаринът по произход и с прабългарско име, жупан Ахтум е управител, но и пълновластен господар на земите между Марош и Дунава в края на Х-началото на Х² в….

Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основава на р. Марош, в столицата си Морисена – urbs Morisena, adică oraşul de pe Mureş (RmİEnc), с други имена Марошвар и Чанад, манастира св. Йоан Кръстител, където привлича и “гръцки”, в действителност не само според нас, християнски, български монаси, но не по-малко важното и съществено – той управлява Закарпатските, Марамурешките и Седмиградските находища на сол и не само снабдява със сол с предимство българското население на юг от Дунав, но и внася от тях солидни суми в държавното съкровище; разполага с богатства, каквито имат само кралете и дори повече от маджарския крал (П. Коледаров); “той ималъ по-вече войска и от краль Стефанъ, комуто не искалъ да се покорява, а взималъ мито от сольта, която кральтъ прекарвалъ презъ р. Марошъ” (Г. Фехеръ); продължавал да изнася сол за Панония и отхвърлил предложението на маджарския крал да приеме католицизма, което предложение безспорно ще да е направено малко след 1000 г., когато крал Стефан приема християнството и кралска корона от Рим.

Сега вече са налице всички необходими и достатъчни основания предпоставка, а и обяснението на това крал Стефан да не може да търпи жупан Ахтум и наляво и надясно да разправя, че рано или късно, с помощта на Господ, ще победи своя враг Ахтум, както се съобщава в Житието на св. епископ Герхард [ЛтИзв-5.1, 9], които основания и обяснение, разбира се, в никакъв случай не се свеждат до това, че “постоянно се бунтувал срещу споменатия крал”, както твърди Анонимус [ЛтИзв-5.1, 25] и към които безспорно трябва да прибавим и факта, че цар Самуил (978-1014), в намерението си да укрепи и заздрави северозападните български граници, включително и чрез разпространяване на християнството и покръстване на българите в отвъддунавските земи, не само сключва “приятелски съюзъ” с маджарите, като жени сина си Гаврил-Радомир за дъщерята на маджарския княз Гейза (972-997), която обаче по-късно, както малко по-долу, в една по-друга връзка ще бъде и обяснено защо, бива прогонена от българския царски двор,...

...но и засилва връзките си с местните областни управители, като най-вероятно лично кръщава във Видин и въвежда в Христовата вяра, могъщия и твърд пред непрестанните разбойнически набези на маджарите, българин жупан Ахтум, който от своя страна, като израз и знак на особеното си отношение и благодарност към тази вяра и своя кръстник, построява на най-северната граница на царството му, и манастир, който просъществува до първата половина на Х²²² в. (П. Юхас).
Предостоен дар от достоен поданик за достоен Цар!

Според проф. П. Коледаров [1979], Ахтум се премества във Видин и през 1000-та година именно той е видински комит [54], във връзка с което ние пък сме принудени да приемем, че поради все още неизвестни и недостатъчно изяснени обстоятелства и съображения, впоследствие седалището на жупан Ахтум като че ли е във Видин, но тъкмо той, начело пак на силна българска войска, още известно време поддържа равновесието по Среден Дунав, здраво пази северозападните български граници, “сътрудничи с унгарските крале” (Sic!?) и именно поради това и запазва бащините си имоти, чак докато е жив, но все пак и въпреки всичко загива в сражение с маджарите през 1003 г. (История на България), отбранявайки крепостта си столица гр. Морисена-Марошвар-Чанад, където има и родово имение [Коледаров 1979, 57, Карта ¹ 9; RmİEnc, 38],...

...което според нас все още и изобщо не означава, че е “победен от унгарците в началото на Х² в.”, както се среща в литературата (Т. Балкански), като същевременно пак за нас така и ще си остане не съвсем мотивирано и ясно за какво точно “сътрудничество” с маджарите става дума и за какви бащини имоти е мислел княз Ахтум, както се твърди в току-що цитираната академична история на България, когато взаимоотношенията му с маджарите са от ясни по-ясни, а на ръцете и на душата му тежи съдбата на цяла България!?...

Като че ли от всички староунгарски хроники, само Житието на св. епископ Герхард, началният вариант на което е съставен още преди края на Х² в., представя княз Ахтум възможно най-пълно и обективно-подробно и тук той е “могъщ владетел в града Морисена”, покръстил се във Видин, имал седем съпруги, не бил особено ревностен християнин, “не почитал крал Стефан, понеже се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт”; притежавал и неизброимо количество свободно пасящи коне и други под покрив; владеел много добитък с пастирите му;...

...“бил заграбил властта над кралските (!?) солници при Моросиум, като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци”; властта си “приел от гърците”, построил в Морисена манастира “Йоан Кръстител”, “поставил в него абат и монаси гърци, които да спазват техния обряд и традиции”; “на този мъж робувала земята между река Керес до областта Трансилвания и до Видин и Зорен”; “Оттам той набирал голямата си войска и ни най-малко не се съобразявал с краля” [ЛтИзв-5.1, 8-9, подчерт. – И.Д.].

Съществено-важен и направо съдбоносно-фатален момент в цялостното заграбване и откъсване на отвъддунавските български земи е завладяването от страна на маджарите на военно-административната област на княз жупан Ахтум, към която те насочват поглед, още когато там жупан е неговият баща, но много по-вероятно – дядо, княз Гиляд, като този път най-после те успяват да доведат нещата до желания край, който специално за княз Ахтум е драматична епопея…

Последните дни от живота на княз Ахтум са описани като че ли най-пълно и подробно пак в Житието на св. епископ Герхард, според което неговият “много уважаван войн на име Чанадин, който надминавал другите по доблест и сам бил поставян от тях начело”, “бил обвинен пред своя господар с тежко обвинение, за което господарят решил да го накаже със смърт”, но Чанадин “тайно избягал при краля”; кралят го поставил начело на войската си, “Преминали Тиса и започнали битка с Ахтум и неговата войска”, битката била ожесточена, “войската на Чанадин побягнала”, той се укрил на планината Орозлан, “Ахтум се установил на лагер в полето, наречено Нагеуз”, съгледвачите бдели и обикаляли навсякъде, Чанадин заспал, явил му се лъв, който го приканил да започва битката, той се събудил силен за двама, вдигнал войската си, потеглили на бой,...

...“През тази нощ те нападнали от различни страни войската на Ахтум”, тя се втурнала да бяга, Ахтум “бил убит на бойното поле”, главата му “изпратили на краля, а отнесли със себе си огромна плячка”, кралят наредил да окачат главата на Ахтум на кулата при портите на града и така си избил дълго измъчвалия го комплекс “Ахтум” и си успокоил сънищата, добавяме ние, накрая Чанадин “бил назначен за управител на дома на краля и на дома на Ахтум”, също и на цялата провинция, която Кралят нарекъл на негово име, а една от жените на Ахтум, която навремето била покръстена от самия светец, т. е. епископ Герхард, става жена на comitis Pech и когато “била обхваната от много силна треска”, направила жертвоприношение, приближила се към гроба на Светеца и “щом докоснала с устни неговия покров, получила изцеление” [ЛтИзв-5.1, 9-12].

Личността и делата на българския княз Ахтум са разгледани и изброени и в унгарската колективна монография Histoire de la Transylvanie [1992], по-различното и новото в която като че ли е това, че той се покръства във Видин, но не преди 1002 г., когато Василий ²² превзема Града и разпростира своята империя върху околните земи до Долен Дунав, който маркира границата на земите на Айтони; независимо че търси приятелството на Византия, Айтони запазва езическите си обичаи – той има седем съпруги, едната от които по-късно става притежание на comеs Чанад, а другата - на comеs Becs, по отношение на което не може да има никакво съмнение;…

…по земите на Айтони пасат огромни стада от коне и говеда, повечето от които се държат в обори; Айтони разполага с голям брой въоръжени мъже, той е неимоверно богат, хладнокръвен и смел и вероятно води своя произход от княза на кралския замък Марошвар, построен неотдавна преди това; облягайки се на силата, той минава на страната на южния съсед, но успява да разпростре своята власт върху унгарците езичници от околностите на Бекешвар до река Кьорьош и да заграби областта на Темеш, т.е. той започва да представлява опасност за пътищата за комуникация между кралския център и онези части от Трансилвания, които са присъединени към Държавата;…

…неговата дързост да запали корабите на краля, които пренасят сол; неговите езически обичаи и преди всичко неговата симпатия към византийците му навличат гнева на крал Стефан; Чанад води битката с Айтони в една местност, която по-късно е наречена Oroszlános, което на унгарски ще рече лъв; в манастира на мъченик Свети Георги (1247), наречен Oroszlánmonostora – манастир на лъва, наистина статуите на лъв, които пазят портата, са поставени от Чанад в памет на битката, докато по-късно епископ Герард вижда гръцки монаси в Марошвар; всичко останало е неясно, включително и краят на Айтони, но неговите потомци, които носят същото име, притежават до ХV в. земи в комитатите Чанад, Крашо и Колос;…

[SRH]

Нещо, което е по темата и може да е интересно (Иречек):

Траките и илирите били родствени народи. Потомци на илиритe са албанците; от траките произхождат румъните. Миклошич привежда около 50 думи, които отчасти са общи на албански и румънски език, отчасти имат особена форма и значение на двата езика. Заслужава внимание фактът, че у албанците българите са известни под името шкяу (България — Шкения), а у румъните твърде сходно с това — Шкиеи.

Може би все пак има връзка с аварите.