Българските евреи

[Inferno]

09.03.1943 е нарочен за деня, в който са спасени българските евреи. Днес и денят на Холокоста. В България ще се отбележи с митинги, шествия, концерти...
Повод ли е това за празнуване според вас?

[Parabellum]

Българските евреи

Това не е повод за Тържествуване.Нека си зададем въпроса,Защо позволихме евреите от Беломорска Тракия и Македония да отидат на среща със смъртта?
Кой всъщност спаси Българските евреи и защо?

[Sevastokrator]

"Обикновените българи направиха необикновен подвиг"
Винаги ми е било трудно да говоря по тази тема. Дори и сега не съм сигурен дали трябва да продължа да пиша.
Кои спаси българските евреи? Ами спасиха ги техните братя - българите. Малко са моментите в нашата история, когато целокупния български народ е заставал толкова твърдо и единно зад на пръв поглед загубена кауза. Ако не сте сте гледали кадрите на радостните хора по улиците на София след взетото решение за отказ на екстрадацията на 12.000 евреи, заедно със снимките от събранието на площад София (ако не се лъжа), където патриарх Кирил, пред цялото народно събрание, министерски съвет и царя анатемосва всеки, които направи опит за разделяне на "брат от брата" ви ги препоръчвам на всяка цена. Ако можете си намерете и "Оптимистът". Филмът истина си струва.

[Parabellum]

ЕТО И ДРУГАТА ГЛЕДНА ТОЧКА


Спаси ли България всичките си евреи?
Колективната памет и "Българският случай"
Анжел Вагенщайн
6 март 2003

Българският случай. Ще се опитам да го опиша накратко такъв, какъвто съм го видял и запомнил, а не какъвто често го интерпретират зле информирани медийни герои, опиращи се на неавтентични източници или по утвърдили се в обществото волни или неволни заблуди и удобни клишета. В настоящето изложение няма да има факти или детайли, които да не съм преживял или проверил лично. И ако някъде се появят нотки на субективизъм или пристрастия, нека това бъде отдадено на дълбоките сътресения, които българските евреи преживяха и които не престават да ме съпътстват като спомен, гняв и носталгии през целия ми дълъг живот.

И така, българският случай. Една сложна за разчитане и пълна с противоречия страница от историята на българския холокост - състоялия се, и оная част от него, която по различни и оспорвани причини не успя да се състои.

Българският холокост

Нека напомним състоялата му се част: това беше депортирането и унищожаването на 7 122 евреи от Македония, която в онези години беше област под българска юрисдикция, с население, получило българско гражданство, с нормална българска администрация, подчинена на българските закони. Подчертавам тази дума - "български", защото в нея се крие отговорът на един исторически спор, станал повод за немалко спекулации и фалшификации.

Във всеки случай, достатъчно солидни исторически и емоционални аргументи даваха основание тамошното населението тогава да бъде считано за българско и присъединено към майката-отечество в резултат от поражението на Югославия във войната й с хитлерова Германия. Аз лично марширувах из улиците на Битоля на 24 май 1941 година с духовата музика на нашето софийско техническо училище, за да бъде отбелязан официално и там, както това става по традиция из цялата страна, най-светлият български празник - денят на светите братя Кирил и Методий, създателите на славянската писменост. Помня и просълзените очи на нашите учители, и плачещите от радост местни хора, недокоснати от великосръбската асимилационна политика. Населението, с което нямахме съществени езикови различия, ни обсипваше с цветя и целувки, отнасяйки се към нас, софийските хлапаци-гимназисти, като към освободители. Отчуждението щеше да настъпи по-късно - когато хората болезнено щяха да осъзнаят, че на мястото на белградската репресивна полиция е дошла не по-малко жестоката българска фашистка жандармерия. Един от елементите, формирали угасналия му ентусиазъм е съдбата на техните съседи-сефаради, живеещи от четиристотин и петдесет години в добросъседство с тамошното християнско и мюсюлманско население. За тях, македонските евреи, майката-отечество се оказа мащеха, тя не пожела да ги приеме в обятията си.

На 4 март 1943 година българските власти депортираха евреите от Скопие, Битоля, Щип, Гевгели, Струмица, Велес, Враня и Удово и на 22, 25 и 29 март ги предадоха на границата в три ешелона в ръцете на нацистите. Първите два ешелона биват отпратени в Катовице, а третия - в Треблинка.

Седем дни след това, през късната нощ на 11 март 1943-та, българските власти вдигат буквално от леглата и прибират 4 221 евреи от Драма, Серес, Дедеагач, Гюмюрджина, Кавала, Ксанти и остров Тасос. Това става в Егейска Тракия - една отново присъединена гръцка територия, която преди Първата световна война е била в границите на България. На тези евреи, съгласно указ на правителството в София, за разлика от македонските им събратя, дори бе отказано българско гражданство. Те бяха обявени за нежелани чужденци и българските власти с чиста съвест ги депортираха. Натъпкани в откритите вагончета на теснолинейната ж.п.линия Демир-Хисар - Симитли, те преминаха през старите предели на България. Заявявам и пред вас тук, като пред висок форум, че в тази операция не са взели участие никакви германски части. Подчертавам го, защото по-късно се появиха оневиняващи спекулации, че българските власти нямали нищо общо със случая.

Българските архивни фондове разполагат с обилна документация за това, че вдигането и транспортирането на евреите бе извършено под ръководството и наблюдението на висши служители от българското Комисарство по еврейските въпроси и лично на комисаря Александър Белев, пристигнал специално за случая от София. Разполагаме и със списъци на българските "комисии", които правеха подробни описи - според личните си апетити - на конфискуваното имущество.

Превозени във вътрешността на страната и концентрирани в едно опразнено училище и два тютюневи склада в градовете Дупница и Горна Джумая /сега Благоевград/, след десетина дни те бяха натоварени в закрити вагони за добитък и извозени до дунавското пристанище Лом. Там те бяха предадени на хитлеристките СС части и прехвърлени на шлепове. Нататък бе еднопосочното им пътуване през Виена към Полша.

Един отрязък от маршрута им през България минаваше по дефилето на река Струма - там българските власти бързаха с построяването на широколинейната ж.п.линия Крупник - Демир Хисар. Аз бях един от дванайсетте евреи-техници и инженери, изкарани от лагерите, за да участват в строежите по трасето. Бях техник нощна смяна при мост и тунел ¹ 1, когато на разсъмване ги видях - полуголи и зъзнещи в откритите вагончета, някои все още в нощници или по долно бельо. Хора от топлия юг, попаднали в тази ледена нощ без дрехи, в чужда страна, чиито език не разбираха, те объркано се оглеждаха, все още неразбиращи какво ги е сполетяло. Имаше едно новородено, увито във вестници, до него вече лежаха двама умрели. Запечатал се е в паметта ми и стареца, който стискаше в обятията си жив петел - единственото имущество, което бе успял да вземе със себе си. Влакчетата, охранявани от българска полиция, стояха около половин час при рампата на гара Крупник и аз се опитах да заговоря нещастниците на техния роден ладино. Полицаите не ме възпряха - униформата ми на железопътен техник ме правеше в техните очи "свой". Евреите уплашено мълчаха, изпълнени с наежено недоверие, но накрая един мъж промълви, че ги карат в Полша, за да обработват зеленчукови градини. Опитах се да им кажа истината, която впрочем и самият аз тогава все още не знаех в цялата й ужасяваща пълнота. Но дори и да я подозираха в дълбината на душата си, тези нещастници нямаше къде да избягат полуголи в ледената нощ, в тази чужда страна, станала от две години тяхно отечество.

Който е гледал моят филм "Звезди", получил специалната премия на журито в Кан и още една дузина награди по международните кинофестивали, той може би помни един младеж с раница, претъпкана с лекарства. Този момък съм аз. Лекарствата, купени от един германски подофицер, бяха тайно вкарани във временния лагер, натъпкан с гръцки евреи. С помощта на местната организация на нелегалния тогава антифашистки Отечествен фронт и с малко подкупи за доста хлабавата в своята бдителност българска полиция, успяхме да внесем в лагера одеала, топли дрехи и пелени за бебетата. Това облекчи временно нечии страдания, но разбира се, не спаси никого от гибел. Може би беше само за успокоение на собствената ни съвест. И досега ги помня - тези 4 221 нещастници, които видях с очите си и минаха през сърцето ми!

Аз се срещнах в София, вече в една нова, антифашистка България, с трима оцелели - и сред тях една жена, преживяла лагерните години в публичен дом за немски войници. Те бяха на път към разорените си родни огнища, включени отново в границите на Северна Гърция. Тогава, помня, публикувах в току-що възстановения вестник "Еврейски вести" гневна статия за все още пресния ми спомен от онова ледено мартенско утро на гара Крупник и последвалите скромни наши актове на съпричастие и опити за помощ.

И за да няма съмнения и колебания по характеристиките на тези депортации, и за да се хвърли веднъж завинаги светлина върху преките виновници, ще си позволя да цитирам един-единствен документ. /Съдебно досие по процеса срещу хитлеровия наместник за Балканите Бекерле. Архивен ¹ 207548/.

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА.
До германското посолство в София.
София, 12 ноември 1942 г.
ВЕРБАЛНА НОТА.

Българското правителство е особено радостно от обстоятелството, че нашите усилия еврейският въпрос в България да бъде проведен до окончателното решение среща разбиране и от страна на германското правителство…

Българското правителство ще бъде благодарно, ако германското правителство разшири своите окончателни планове за депортиране на евреите от Румъния, за да предприемем необходимите мерки за основно решаване на горепосочения въпрос също и в България.

Българското правителство е по принцип съгласно да заплати една обща сума за депортирането на евреите, но е на мнение, че исканата цена от 250 райхсмарки на човек е извънредно висока…

При последна сметка исканите 250 райхсмарки на човек бяха заплатени и нищо не наруши идилията.

Такава е суровата и безмилостна част от историята, озаглавена "българският случай", уви, твърде често премълчавана или преиначавана за удовлетворяване на различни политически или лъжепатриотични потребности. По-удобно беше този детайл от пейзажа да бъде забравен и да отпадне от колективната памет, или да се споменава в неразбираема скороговорка, за да не се накърнява естественото чувство за национална гордост от други, значително по-човечни прояви на колективна и лична солидарност.

Гибелта на 11 343-ма евреи с активното и пряко съпричастие на българските фашистки власти на всички нива, осъществена по силата на Закона за защита на нацията и присъединяването на България към решенията от Ванзее за "окончателно решаване на еврейския въпрос", разваляше хубавата и простичка песен, изпълнявана с нежност и любов в различни варианти - според това кой е на власт и кой иска да обере лаврите - вече повече от половин век. Песничката за цар, правителство, парламент, власти, комунистическа партия, генерален секретар и народ, които единни и озарени от хуманната си мисия, спасиха българските евреи. Случаят бе дотолкова трогателен, че дори Ят Вашем - музеят на холокоста в Ерусалим, се поддаде на забравата и единствено върху гранитния стълб с надпис "България" дълги години нямаше посочена никаква цифра за унищожени по нейните територии евреи. По-късно тя се появи, тази цифра, защото ако хубавите митове са душата на историческата памет, то лъжата, дезинформацията и невежеството не й помагат. А национално достойнство не може да бъде градено с премълчаване на истината, колкото и горчива да е тя. Обратно - тъкмо ясно изречената горчива истина е знак за национален кураж и разграничаване от престъпниците!

Евреите от старите предели на България - оцелели или спасени?

Случаят е действително сложен за дешифриране, защото в другата част от тази история съдбата бе значително по-снизходителна. Известно е, че почти 50 000 евреи от вътрешността на страната, или да кажем за яснота - от старите й граници, оцеляха и се завърнаха по домовете си още преди края Втората световна война.

Някои нарекоха това оцеляване "български феномен". Но ако в този действително забележителен факт, достоен за адмириране, има нещо феноменално, то е митологията, с която той обрасна през годините и десетилетията. Всяка новодошла власт затрупваше историческата истина с удобни пропагандни митове, задушаваше я в умилителните си прегръдки, постепенно я деформира до такава степен, че в "колективната памет" на нацията постепенно избледняха и дори останаха за две поколения напълно неизвестни действителните факти около съдбата на българското еврейство.

Законът за защита на нацията влиза в сила преди идването на германците

Избледня или бе съзнателно деформиран споменът, а заедно с него и срамът от така наречения Закон за защита на нацията. По силата на този закон, приет още преди навлизането на "дружеските" хитлеристки войски в България, евреите бяха отделени от другите си съграждани чрез специални документи за самоличност, със жълти опознавателни звезди на реверите и задължителни надписи "Еврейско жилище" на входните врати. Еврейските имоти бяха конфискувани, еврейските предприятия закрити, еврейските деца бяха лишени от правото да ходят на училище, забранено бе дори посещението на кина, театри, ресторанти, обществени заведения. Обявен бе полицейски час, който в някои градове разрешаваше на евреите да излизат на улицата до два часа в денонощието. Бяха определени и централни градски зони, въобще забранени за евреи, като всякакво напускане на местожителството се наказваше най-строго. Създадени бяха принудителните еврейски трудови лагери, които събраха всички трудоспособни мъже, докато семействата им бедстваха - останали без средства за преживяване. Знаят ли за това новите поколения българи? Те в най-добрия случай са чували нещичко за спасението на българските евреи, нерядко включвайки и себе си сред спасителите.

Връх на антисемитското безчинство беше изселването на 25 743-ма евреи от София, които бяха принудени набързо да разпродадат на улицата цялото си имущество и да поемат към посочените им от властите места в провинцията. Всяко семейство - с куфарчето или вързопа, приготвени за деня "Х".

Той не настъпи, този ден.

Но и до сега нито едно правителство през изтеклите шейсет години, от нито една политическа окраска, с нито един пряк, косвен или символичен акт не се извини на българските евреи за преживените унижения и страдания, за загубените години, за погубените в изгнание близки, за жълтите звезди, за дните и нощите на тревожно очакване. Всичко бе набързо прехвърлено в моралното конто на нацистка Германия и случаят счетен за ликвидиран. Нямаше извинение, нито опит за каквито и да било компенсации за разграбените имущества и за безплатния робски труд по лагерите - каквито получиха всички пострадали евреи в цивилизована антифашистка Европа. За сметка на това все по-често се чуваше нарастващият звън на празнични камбани под мотото:"Ние ви спасихме!". Под това мото се нареждаха все нови и нови полкове спасители, някои от които дори не знаеха точно кога и точно как се бе случило това "спасение". Да не говорим за ония "спасители", преки или косвени наследници на българския фашизъм, за които опростената формула на тоталното и спонтанно спасение стана удобен аргумент за твърдението, че в България никога не имало нито фашизъм, нито преследване на евреите - нещо неведнъж заявявано от лидера на фашисткия Легион Иван Дочев, избягал навремето с отстъпващите немски войски и намерил убежище в Съединените щати.

Запя се песента за това как целокупният български народ - от царя и министрите, до последния гамен-легионер са се вдигнали като един за да спасят "своите" евреи. В тази трогателна епопея няма виновни и невинни, престъпници и жертви, всички са въвлечени във вихъра на един идиличен валс на братското съпричастие. Твърде жалко е, че и еврейски кръгове, особено в САЩ, в угода на свои корпоративни или други интереси, заиграха под тази свирка, която на практика оневини напълно българския фашизъм и неговите преки или косвени представители. И до днес всеки опит да се изрече цялата сложна истина, с всичките й добри, но и не толкова добри страни, среща чудовищни обвинения в национално предателство, публично оплюване от телевизионните екрани и страниците на някои вестници, яростни обвинения в липса на признателност, от които се носи тънкият мирис на неофашизъм и антисемитизъм.

Как и кой спаси българските евреи

И все пак, как и кой спаси българските евреи - онези 50 000, които преживяха всички възможни страдания, но не стигнаха до газовите камери? Всеки опит да бъде посочено едно лице, едно събитие, един акт на солидарност, ще се сблъска със сто противостоящи аргумента за сто други лица, събития и причинно-следствени факти. Това е сложна амалгама от закономерности и случайности, от която е трудно да бъде екстрахирана една отделна съставка. Въпреки, че всяка една за себе си е достойна за анализ и уважение.

Тук трябва да бъде подчертана особената роля на Светия синод на Българската православна църква, с уникалния в окупирана Европа случай на достойна защита на евреите. Синодът като институция, но и личният активен принос на митрополитите Кирил Пловдивски и Стефан Софийски. Нека прибавим, за да се помнят имената им с уважение и признателност: Варненски и Преславски Йосиф, Сливенски Евлогий, Доростолски и Червенски Михаил, Врачански Паисий, Видински Неофит, Неврокопски Борис. На тях и в тяхна памет - нисък поклон!

От особено значение е познатият на света акт на солидарност с кюстендилските евреи от страна на група депутати от Народното събрание, начело с подпредседателя на парламента Димитър Пешев. Независимо от противоречивостта на този акт, доколкото немалък брой депутати още на другия ден се поддаде на натиска и оттегли подписите си, остана като знаково събитие фактът, че в Кюстендил и Пловдив готовите за потегляне транспорти бяха спрени и депортацията, може би замислена и като проверка на обществената реакция, бе отменена.

В сложната плетеница от събития през онези драматични дни играе роля и натискът на единственото останало в София дипломатическо представителство на демократичния свят - швейцарското посолство, чрез което английският двор предупреждава братовчед си, българския цар, за тежките последствия, които го чакат - него и монархията в България, ако допусне унищожаването на българските евреи. И тоталната съпротива и актове на солидарност от страна на активната част от населението и особено на интелектуалния елит - съюзите на писателите, на лекарите, на юристите, като в тези актове се включва и перфектно организираната протестна демонстрация в София на 24 май 1943 г., която дълбоко смути и царя, и неговото правителство. И хиляди и хиляди малки индивидуални знаци на помощ, съпричастие, приятелска солидарност, проявявани из цялата страна. И объркването в редовете на властта след смъртта на царя - една година преди отменянето на противоеврейските закони. И стремителното настъпление на Червената армия към границите на България.

И яростната антифашистка съпротива. Със своите зле въоръжени формации тя не бе достатъчно силна, за да обърне хода на събитията без чужда помощ, но растящите симпатии на широки слоеве от населението към нея и към антихитлеристката коалиция променяше радикално и необратимо политическия климат на страната. Тук трябва да споменем, че в редовете на съпротивата се бориха храбро и загинаха до своите български другари по оръжие впечатляващ брой евреи - още едно доказателство за това, че евреите в България бяха и останаха част от българската съдба.

Но може би най-важният елемент от тази сага за солидарността беше липсата на дълбинен и традиционен антисемитизъм сред най-широките обществени слоеве. Тук не е място за изследване корените на това явление, но то оставяше в пълна изолация всеки опит на властта да привлече в антиеврейските си актове симпатиите и поддръжката на значителни кръгове от населението.

Ето защо накрая бе възприета една широка и безболезнена формула, въпреки че тя далеч не покрива всички аспекти на проблема, но пък от друга страна избягва подводните камъни на конфронтациите: за главен фактор при оцеляването - подчертавам: оцеляването, следва да бъде посочен именно българският народ. И доколкото поведението на преобладаващата част от тогавашното общество действително покрива представата ни за една етнически и верски толерантна нация, горната формулировка бе приета с облекчение. И аз съм един тези, които водиха активна борба гората, посадена в Израел по този повод, да носи не името на цар Борис Трети, което би било велика несправедливост, а на българския народ. И тази наша борба, намерила спонтанна подкрепа както в средите на евреите в България, така и на българската общност в Израел, и подкрепена особено енергично от оцелели македонски евреи, много добре знаещи цялата горчива и противоречива истина за ролята на българския цар, накрая завърши с успех: в Ерусалим днес расте гора, посветена на негово величество българския народ

[Sir Gray]

Много хубава статия, въпреки на моменти малко прекалено язвителния тон. КАто знаем огромната машина на нацистите за холокауста си е направо чудо спасяването на тези 50 000 и напълно разбираемо, макар и неимоверно тъжно, допускането на гибелта на македонските и тракийските евреи. Хубавия акцент на статията е как спасението се дължи на съпричасността на българсия народ, а не на държавните власти. Глупаво е мрънкането относно депортиране и подобни при положение, че залогът е възможно максималния - човешки живот.

[messire Woland]

А защо ли ми се струва, че по темата се шуми прекалено много ... или поне на мен ми се струва, че някак си прекомерно много се говори на тази тема, чак става ... как да кажа .. май леко досадно. Не искам да бъда разбран погрешно обаче - не съм противник на евреите, знам и съм чел какво са преживели ... и въпреки всичко ми се струва прекалено.
А и да не забравяме, че наистина много жертви даат и други народи, но за тях не се говори толкова, не се сипе пропаганда на главите ни, пропаганда, която надминава всякакво приличие и погазва добрия тон. Евреите с какво са по-добри от ... руснаците или поляците да речем. Хитлер избива доста планомерно и славяните по принцип, но явно темата не е толкова "модна".

Съжалявам, ако и аз съм ви досадил, но напоследък взе да ми се набива в очите малко прекалено много от тази тема.

[rambler]

Напълно съм съгласен с Воланд. Не отричам страданията на евреите, но е много интересен фактът, че все на това се набляга. Нима по-малко руснаци са загинали, например. Явно някои не могат да разберат, че преекспонирането е много опасно и поражда обратната реакция.

[Parabellum]

Така Господа.
Тази статия я преписах,защото ми направи силно впечатление как един български евреин започва да обвинява.Обвинява правителството и царя.Цар Борис, който запази своят народ от Мелницата на Източният фронт и за тази своя постъпка той плати с живота си.
Ще цитирам едни негови думи от 1940г.

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е С РУСИЯ,ОФИЦЕРИТЕ С ГЕРМАНИЯ,ЦАРИЦАТА ИТАЛИЯНКА И САМО АЗ КОБУРГЪТ СЪМ С БЪЛГАРИЯ...........

Мисля ,че останалото е излишно!

ЕВРЕИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКИТЕ УЖАСИ СТРАДАНИЯ НА ЕВРОПА И СВЕТА КАТО ЦЯЛО.ТЕ СА ОТ БОГА ПРОКЪЛНАТ НАРОД,ДА НЯМАТ СВОЯ ДЪРЖАВА.

Спирам дотук защото не искам да дразня никого.Останалото си го запазвам за себе си!

[Parabellum]

Ето още една гледна точка


Съдбата на българските евреи по време на Втората световна война представлява забележително изключение от трагедията, която сполетя еврейските общности в стария континент. Тя трябва да бъде известна на световната общественост най-малкото поради две прости причини. Първо, показва не в лабораторни, а в реални условия възможните механизми за противопоставяне на масовото зло. И второ, като емпирично историческо изследване според Хегеловата философия на историята, принадлежи на "историята изобщо". От тази гледна точка той представлява синтез на опит и интерпретация, неотделими от наратива на модерността, върху който никой няма авторски права.

"Историята за начина, по който България се отнесе към еврейските общности в своите граници по време на Втората световна война, не е просто поредната история за ужаса и деградацията или в този случай за славата и човечността. Това е история, която разкрива взаимовръзката между големите и малките нации в модерния свят. Тя разкрива начина, по който обществените сили и силата на идеологията моделират съдбата на отделния човек и разделят народите, независимо колко различни или отдалечени могат да изглеждат те от основоположниците на тези движения и идеологии.” Така започва книгата на Frederick B. Chary "The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944"


ИСТОРИЯТА

Подготовката на Закона за защита на нацията, което слага началото на антиеврейските закони в страната започва без натиск от страна на Берлин, при това година и половина преди България да стане официален съюзник на Хитлерова Германия. Тогавашният министър-председател Богдан Филов подписва Тристранния пакт в двореца Белведере на 1 март 1941 година. Самият Закон е гласуван и приет на 24 декември 1940 г. и публикуван в Държавен вестник на 23 януари 1941 г. Неговият Дял II, озаглавен "За лицата от еврейски произход" определя кои трябва да се считат за евреи и постановява, че лицата от еврейски произход не могат да бъдат приемани за български поданици, не могат да бъдат избиратели или избираеми, не могат да заемат държавни, общински или други служби на публичната власт, както и служби в частно-правни организации; не могат да встъпват в брак или да живеят в извънбрачно съжителство с лица от български произход; не могат да притежават, владеят или държат под наем селскостопански земи; не могат да бъдат собственици, акционери и участници с капитал под каквато и да е форма в учебни заведения или предприятия с културна и просветна насоченост; не могат да бъдат заклети експерт-счетоводители, митнически посредници и комисионери; да търгуват с ценни книжа и с благородни метали, не могат да бъдат собственици и управители на аптеки... Законът определя квота както за приемането на еврейски деца в учебните заведения, така и за броя на евреите, упражняващи свободни професии. "Според статистически данни в цяла България могат да практикуват не повече от 21 лекари, 2 ветеринари, 7 зъболекари, 9 акушерки, 2 адвокати, 2 архитекти, 3 химици, 7 инженери, 14 музиканти. А в търговския сектор, където присъствието им е значително, евреите могат да управляват само 505 разилчни търговски обекта." Със същия акт се постановява, че в срок един месец от влизането на закона в сила всички евреи трябва да се регистрират и да декларират подробно имуществата си пред Българска народна банка - в това число влизат - в буквалния и в преносния смисъл на думата - и чорапите, и чаршафите, и чиниите. Законът изисква евреите да депозират наличните си пари в блокирани банкови сметки, като оперирането с тях става под контрола на БНБ. Разпоредено е евреите да носят на дрехите си жълта звезда, а на вратите на домовете си да сложат надпис "еврейско жилище"; забранява им се да притежават автомобили, да използват телефони, да наемат българи за прислужници; радиоапаратите им са конфискувани; за тях се определя полицейски час и забрана да напускат домовете си от 21 часа до 6 сутринта...

Вероятно това изброяване може да даде отговор на въпроса "Имало ли е в България фашизъм или не?" Допълнение към този отговор можем да намерим в следния пасаж от книгата "Човекът, който спря Хитлер" на Габриеле Нисим:

"Историята на расистките закони в България много напомня тази в Италия. И в двете страни антисемитизмът е наложен отгоре и е продиктуван не от лични убежения, а за да задоволи желанията на немския диктатор за постигане на собствените му цели.”

И двете държави демонстрират усърдие, за да засвидетелстват преданост към Берлин, срещу което очакват определени изгоди. Жертването на евреите в българския случай е част от благодарността на София за споразумението между Румъния и България, подписано под натиска на Райха, с което Добруджа става отново българска територия. (Аспирациите на България към отнетите º територии след катастрофалния завършек на Балканските и на Първата световна война са откровеният националистически мотив за съюзяване с Хитлер, от когото София очаква "да възстанови една несправедливост"....) Сделката за Добруджа се подписва на 7 септември 1940 година; само три седмици по-късно вътрешният министър Петър Габровски обявява, че ще внесе за обсъждане в Парламента Закон за защита на нацията.


РЕАКЦИЯТА

Реакцията на част от българския политически и интелектуален елит на внесения за обсъждане законопроект е симптоматична. Разбира се, духът на закона среща одобрение в естествената за това среда на крайната десница като Съюза на българските запасни офицери, Съюза на запасните подофицери, Съюза на военноинвалидите, съюзите на фармацевтите, на търговците (които виждат в този проект възможност за лично облагодетелстване...), Националния студентски съюз, Младежкото християнско движение "Отец Паисий" и прочее профашистки организации. Много по-широк обаче е негативният отглас: протестират български писатели, протестират граждани, тютюноработници, учители, обущари, шивачи, амбулантни търговци, текстилни работници... Протестира Съюзът на българските адвокати, Българският лекарски съюз, Съюзът на дружествата на художниците в България.


Тронно слово при откриване на XXIV Обикновено народно
събрание през 1938 г.
Специално внимание заслужава протестът на Българската православна църква - безпрецедентна за времето реакция срещу преследването на евреите с важни последици в българското общество. Известна е репликата на Пловдивския митрополит Кирил, който заявява, че ако трябва, ще легне на релсите, за да спре ешелоните, отвеждащи българските евреи на Запад. В най-критичните дни около подготовката на депортацията Софийският митрополит Стефан кани главния равин да живее в дома му... Жестове, които мнозина напразно очакваха от Pope Pius XII или от други католически прелати в Централна и Западна Европа. Няма друга европейска държава, изправена пред толкова тежки избори, в която християнски духовни водачи по абсолютно недвусмислен начин да са се обявявали в защита на преследваното еврейско население, така както се случва в България по време на Втората световна война. И този забележителен факт е недостатъчно известен както в България, така и извън нея. А там, където е бивал споменаван, съобщението е посрещано с огромен интерес, с учудване и изумление. Поведението на българските митрополити е в толкова видим контраст от поведението на еропейския Висш църковен клир - и това се отнася както за Православната, още повече за Римо-католическата църква - че разказът за него не рядко е приеман като анекдот.

През март 2002 година Организацията за възпоменание и изследване на Холокоста "Яд Вашем" в Ерусалим провъзгласи за праведници ("Righteous") ("Justes") двамата български митрополити Стефан и Кирил за изключителния им принос в борбата за оцеляването на българските евреи през Втората световна война. С този свой жест "Яд Вашем" отдаде дължимото на ролята, която изигра Българската православна църква във всички етапи на този сюжет. Всъщност това изключение от правилото има свое логично обяснение:

По-голямата част от българските евреи са потомци на сефарадите, изгонени от Иберийския полуостров след декрета на католическите крале от 1492 година. В Османската империя, която представлявала конгломерат от етноси, множественост от културни и религиозни разнообразия, те не се сблъскват с открита враждебност и организирана агресия. За разлика от много други места, по тези земи не се създали гета, нито "зони на непропускливост", както се случило в онези части на Западна Европа, където по това време се оформяли националните държави и етничността се превръщала в "една от главните оси на групиране и разделение". Империята по условие създава атмосфера на по-голямата толерантност и търпимост към другостите. Като част от "другостите" и евреите, и българите били подчинени на султана. И евреите, и българите в различна степен споделяли общата съдба на неравноправните. Затова проявите на антисемитизъм - толкова ярки в Централна и Западна Европа - не били всекидневие от двете страни на Балкана.

Още две прилики между евреи и българи се оказват решаващи за липсата на чувствително напрежение между тях: отсъствието на мощни религиозни центрове, които да противопоставят общностите, отсъствието на елит, който да създава идеен антагонизъм, и общото незавидно материално положение. Както едните, така и другите били ангажирани по-скоро с битовото си оцеляване, отколкото с духовното.

Естествено след Освобождението се появява и българската националистическа реторика, която била потребна на управляващите за успешното изграждане на националната държава след петвековното османско робство. Естествено, тя изиграла своята роля за недопускането на "другите" до високите етажи на социалната пирамида. Няма никакво значение, че според Търновската конституция еврейските граждани имали същите права както останалата част от българското население. Тази двойственост в обществено-политическия климат на страната ще остане трайна характеристика на българските социални нрави от Освобождението през 1878 година до ден-днешен. Но тя няма да се отрази във всекидневното поведение на хората през Втората световна война, което е важна част от обяснението на "българското изключение".

От една страна, българското правителство лавира, угодничи и се престарава в усилията да се хареса на Райха, от друга страна, то е принудено да се съобразява с обществения климат, с обществената чувствителност и с обществения патос, който се превръща в нещо като карантина около "банализацията на злото".
ЛИЦЕМЕРИЕТО

На конференцията, състояла се в Берлин на 20 януари 1942 г., известна като конференцията от "Ванзее" (по името на улицата, където е изработено "окончателното разрешаване на еврейския въпрос"), са участвали 15 души, между които и д-р Мартин Лутер от Германското външно министерство. През юни 1942 г. Лутер иска от българското правителство да предостави на Германия правото да се отнесе към няколкостотинте български евреи, които пребивават в този момент в Райха и в протекторатите (Бохемия и Моравия), по начина, по който ще бъдат третирани немските евреи. София се съгласява с готовност и обещава да съдейства, като предостави подробен списък на българските евреи, пребиваващи в зоните, контролирани от Германия.

"По този начин през пролетта и лятото на 1942 г. от всички германски съюзници и сателити българите се проявяват като най-готови да сътрудничат по еврейските въпроси. Италия, Румъния, Унгария, дори Франция на Виши правят повече възражения. Германското външно министерство издига България като модел пред марионетните държави на Райха Словакия и Хърватска."

За още един акт на българското политическо усърдие по еврейския въпрос в годините на Втората световна война говори следният пример:

Според нацистките закони в Германия евреите, които са чужди поданици, и лицата, на които само единият (или дядото, или бабата) от прародителите е евреин, се считат за Mischlinge и към тях не се прилагат известните нам разпоредби. С декрет на българското правителство от 26 август 1942 г., с който се създава Комисарство по еврейските въпроси, се променя дефиницията "евреин", фиксирана в Закона за защита на нацията, като за критерий се взима не вероизповеданието, а произходът по кръвна линия, т. е. независимо че единият от прародителите може и да не е роден евреин, потомците от такъв брак следва да се считат за евреи.

Със създаването на Комисарството по еврейските въпроси всички пълномощия, свързани с еврейския въпрос, са прехвърлени от Парламента на правителството и по този начин е постигната истинската цел на Министерството на вътрешните работи - да се действа извън контрола на обществеността.

Извън контрола на обществеността е планирано да се случи следното:
- Всички евреи от София да бъдат изселени в провинцията - като временна мярка, или извън царството - като окончателна;
- Докато се създаде организация за това - да бъде въведена трудова повинност за всички еврейски мъже от 20- до 45-годишна възраст за строителни работи по пътищата и железопътните линии;
- Да бъде планиран в подробности, подготвен в детайли и осъществен с прецизност План на поетапни операции в съответствие с решенията на конференцията от Ванзее за "окончателното разрешаване на еврейския въпрос". Това се отнася до 48 хиляди евреи от старите предели на страната и около 12 хиляди от Беломорието, Тракия и Македония.
- Да бъде приведено в изпълнение споразумението, подписано на 22 февруари 1943 година между началника на Комисарството по еврейските въпроси Александър Белев и специалния пратеник на Адолф Айхман хауптщурмфюрера от СС Теодор Данекер, според което първата пратка, която следва да бъде незабавно прехвърлена в Германия, е от 20 хиляди души, в това число 12 000 евреи от т. нар. "освободени земи" и 8 хиляди "нежелателни" елементи от старите предели на страната.

Седмица след подписването на това споразумение, на 2 март 1943 година, на свое заседание правителството приема предложения от Белев план за действие. Проектът предвижда три етапа: "събиране на евреите от Тракия и Македония; тяхното прехвърляне в старите предели на България, в разпределителните центрове, разположени в Дупница, Горна Джумая и Радомир; депортирането им в Полша заедно с 8000 "нежелателни евреи" от старите предели. Ключът за успешното провеждане на операцията - и това е ясно на всички, които по някакъв начин са били в течение на подготовката - е извънредната секретност на плана!


БЪЛГАРСКОТО ЧУДО

Българското чудо започва именно с разгласяването на тайната. Инструктирани от Комисарството по еврейските въпроси, представителите на българските власти показват изумителна жестокост при организирането на депортацията на всичките близо 12 хиляди евреи от новите територии на страната. Знайно е, че "поведението на българските власти по отношение на евреите, и преди всичко по отношение на тези евреи от гръцките провинции, които са били временно контролирани от българите, е било точно толкова нехуманно и жестоко, като това на самите нацистки власти". Германските доклади предоставят най-прецизна статистика от приемателно-предавателните протоколи, които без изключение са оформени по следния начин:

Получени от българите...
Умрели по пътя...
Предадени в Треблинка...

Последното пътуване на 11 343 души е в запечатани вагони, които пресичат територията на България и откарват нещастниците до пристанището в Лом, за да потеглят шлеповете нагоре по Дунава, през Виена за концлагера Треблинка. Само 12 души оцеляват от газовите камери...

Междувременно продължава подготовката за събирането и депортацията на липсващите 8 хиляди души от договорената цифра на първата пратка.


ДИМИТЪР ПЕШЕВ

Димитър Пешев е консервативен политик, за кратко е бил министър на правосъдието, а по време на профашисткото правителство на Богдан Филов бива избран за заместник-председател на Народното събрание. Детството си прекарва в Кюстендил, където неговото семейство поддържало тесни приятелски връзки с известната еврейска фамилия на Пинхас Барух. Децата израстват заедно, за необикновената близост между тях говори фактът, че сестрата на Димитър Пешев Радка бива записана да учи в еврейското училище, за да не се дели от приятелката си Орета....

Димитър Пешев подкрепя държавния преврат на царя, подкрепя съюза с Хитлер, гласува антиеврейските закони... Вероятно без да прави връзка между идеологията и действията, вероятно неспособен да демаскира намеренията, облечени в онази конюнктурна за времето лексика.

Първоначално той дори отказва да повярва на своя приятел от детинство, аптекаря Самуел Барух, че е започнала съвършено секретна подготовка за изпращането на евреите в лагерите на смъртта. Нито думите, нито въображението му стигали до там... А оставали 25 часа до обявения час за депортацията. Пешев веднага съобразил, че спасителният изход е тайната да бъде разгласена. Разчитал на това, че влиятелните личности в българското общество няма да останат безучастни, когато научат какво се готви за техните съграждани-евреи. И решава, че трябва да действа според процедурата и правомощията, които му дава неговият статут на народен избранник. На 9 март сутринта Пешев приема делегация от град Кюстендил с искане да бъде отменена депортацията не евреите. Така започват поредица от действия, в които участват много достойни имена: 44 народни представители подписват петиция против изселването на евреите, протестира Българската православна църква начело с Пловдивския митрополит Стефан, протестират български интелектуалци и творчески съюзи; приближени на монарха се опитват да потърсят неговата намеса... В крайна сметка депортацията бива отложена. Тази отсрочка се оказва другият решаващ фактор, за да се случи "българското изключение" - обратът на Източния фронт преподрежда приоритетите на Берлин и изтласква на заден план "еврейския въпрос" в съюзническа България. Окончателното решение за 50 хиляди души бива отложено за "по-добри" времена.

Списъкът на Пешев е много по-дълъг от списъка на Шиндлер. Разликите между двамата обаче не са само в броя на спасените. Димитър Пешев рискува позицията си, своята политическа и дипломатическа кариера, може да се каже, че рискува и живота си, с организирането на акция от такъв мащаб против политиката на собственото си правителство и против официално прокламираните национални интереси на държавата. Тои бива изхвърлен от партията, бламиран в Парламента и оставен в забвение.


ПОСЛЕПИС

На 10 януари 2000 изследователи от Световния еврейски конгрес публикуват в САЩ документи, според които в разгара на Втората световна война Международният Червен кръст е съобщил конфиденциално на Американското правителство, че Адолф Хитлер е издал писмена заповед за унищожение на германските евреи. Единият от тези документи е писмена нота от американския консул в Женева, за разговора му с вицепрезидента на Червения кръст Д-р Карл Буркхард, който бил информиран от двама немски ръководители за заповедта на Хитлер, изискваща Германия да бъде освободена от евреи ("Juden-frei") до края на 1942 година. Международният комитет на Червения кръст на своето пленарно заседание, състояло се на 14 октомври 1942 г., отхвърлил направеното от Буркхард предложение да бъде алармирана световната общественост. Другият документ е писмо от същия консул до американския посланик в Берн Л. Харисън, в което се пояснява изразът "Juden-frei" : тъй като няма място, където да бъдат изпратени всички тези евреи и тъй като се иска те да изчезнат от германска територия, не може да има никакви съмнения относно тяхната съдба.

Днес списъкът на българските "праведници", който се съхранява в Яд Вашем наброява 32 имена

[Imperial]

Originally posted by "Parabellum"

ЕВРЕИТЕ СА ВИНОВНИ ЗА ВСИЧКИТЕ УЖАСИ СТРАДАНИЯ НА ЕВРОПА И СВЕТА КАТО ЦЯЛО.ТЕ СА ОТ БОГА ПРОКЪЛНАТ НАРОД,ДА НЯМАТ СВОЯ ДЪРЖАВА.
!

това лична позиция ли е или цитат?

[Parabellum]

Лична позиция

[Mahadeva]

Гледали ли сте "The Believer" - тук беше преведено като "Мечтателят" май...там имаше една интересна теза, че единственият начин евреите да бъдат победени и да престанат да се смятат за богоизбран народ е ако спре изобщо да се говори за тях и срещу тях...да и на мен ми се струва, че темата е преекспонирана, но не могат наистина да се отрекат страданията на еврейския народ и подвига на българския народ при спасяването на 48 хиляди евреи в България (тези които не са спасени просто не са се намирали в България, тъй че много поздрави на Вагенщайн, въпреки че той явно е очевидец, което до известна степен според мен обяснява язвителността му). Но пък от друга страна, защо не се говори толкова за Арменския геноцид в Турция, например - 1,5 милиона души са загинали изколени от турците все пак :evil: :evil:
Parabellum, тази позиция е доста крайна освен това те си имат държава (че и атомна бомба в нея :x ) тъй, че явно не са прокълнати...и за какво по-точно са виновни евреите....

[Imperial]

Originally posted by "Parabellum"

Лична позиция

А да я обосновеш можеш ли?

[gollum]

Честно казано, не очаквах да науча нещо интересно от тази тема, когато видях, че е отворена (наистина, темата за Холокоста се преекспонира и то главно от пропагандни подбуди - така че прикрива много други действия от подобен характер, но предприети от по-"праведни" държави). Но благодарение на Parabellum научих доста нови неща (които или хич не знаех или бях позабравил). И въпреки че не съм съгласен с личната му позиция му благодаря за информацията и начинът, по който е представена.
А иначе - не знам доколко ви е известно, но и една друга държава -немски сателит, не дава на немците да изселят евреите й - става въпрос за Унгария. Доколкото знам, докато регента адмирал Хорти е на власт той не позволява унгарските евреи да бъдат депортирани от Унгария и предадени в ръцете на немските власти (това се случва чак когато немците го свалят от власт, мисля че към края на 43-та година или през 44-та). Не знам никакви особени подробности за това как и поради какви причини е взето това решение - ще потърся нещо, но не знам дали ще открия.

[Sir Gray]

Дания също не позволява да се изселят евреите и. Кралят на Дания, както и целия народ, в знак на протест си окачват звездата на Давид когато немците налагат това на всички евреи. По-късно не знам какво става, но май не е нищо добро, имайки предвид близостта до Райха....
За евреите не мога да дам позиция, просто защото личните ми чувства към тях са пълно безразличие. Не мога да разбера какво толкова ги мразят и защо, знам само че доста неща са изтърпели като гонения и кланета през цялата им история, та по-скоро бих им съчувствал.