Сръбско-Българската война - 1885 год.

[Netso]

Смятам че темата е интересна и е вълнуваща пък и засяга един много интересен момент в Българската история .Още от освобождението се оформя нова национална идея и цел да се обединят всички българи.И по този повод се стига до Съединението на 6 Септември 1885г. обявено в Пловдив.Великите сили не приемат този факт дори Русия не е съгласна това са смутни и несигурни времена за България. Тогава се изявява Англия и възпира Турция да атакува нашата родина.Южните ни съседи са свикали под знамената си войска с внушителни размери за това време 190хил. Пехотинци и 6 хил. Конника с 400 оръдия.Тази е и причината Българските войски са на южната ни граница. Заплахата обаче идва от Сърбия, през този период страната е сравнително малки размери и е силно обезпокоена от Обединението.В тяхна полза са и несъвършенствата на Берлинският конгрес където границите не са точно уточнени.Сърбия е взела вече територии от България през 1878г. и е готова да го направи отново като този път целите са Около недооточнената граница по река Тимок и намиращите се в нашата граница така наречена Зайчарска буна.Всичко това е предпоставка за започването на война.

[Netso]

В навечерието на конфликта България разполага с неравна сила.Факта че страната е разделена и липсата на корди нация при съставянето на войската в двете отделни части преди Обединението.Има разлика и във военното развитие на Княжество България, която има територия от 62 776 кв. Км и население 2 128 308 жители.Населението на Източна Румелия възлиза на 942 680 жители, а територията – 33 568кв. км.След Освобождението започва формирането на българската войска.В Княжество България тя е пряк наследник на Земската войска и за известно време запазва нейната структура.Армията има кратък период на формиране и обучени от 1879 до 1885г.С реформите се въвежда полкова организация.Така се формират 8 полка в състав от 3 дружини и една нестроева рота.През мирно време полка се състои от 60 офицери и 1738 долни чинове, а по време на война 80 офицера и 3878 подофицери и войници(тук може да ме коригирате в точния състав).Княжество България разполага в мирно време общо с осем полка пехота,9 ескадрона конница ,което означава 16800 пехотинци, 1400 конника и 48 оръдия.В Източна Румелия се състои от Милиция и Жандармерия.Милицията има 4000 души и 30000 запасни.Но и в двете войски най-острият проблем е липсата на обучени офицери.Това се дължи от напускането на руските офицери и от малкото време да се обучат нови.Българската войска има сравнително добро въоръжение като то се състои главно от пушки ‘Кринка’ от 1869г. и ‘Бердана 2’ 1870г. ,намират се и трофейни пушки ‘Мартини – Хенри’1871г.От пушки не разбирам и за това ще помоля някой друг да определи дали са били модерни или не.Как са се държали по време на бой и др.Темата за униформите е засягана много пъти в различни теми и поради некомпетентността си по тази тема ще я оставя отворена друг да я изясни, а аз само ще кажа че по време на бойните действия е имало много българи без униформа ,а с обикновени дрехи като да се различават от цивилните са им били прешити пагони и дадени калпаци с лъв.

[Netso]

Успях да намеря информация за Сърбия по време на тази война и смятам ,че ще е интересно да ги изнеса за да направим съпоставка и да преценим дали са били оправдани вярванията на сръбското командване за кратка военна кампания.Сърбия има територия от 48589кв. км. и население 1 901 736 жители.като цяло икономията им е съсредоточена към земеделието.Има и по - големи фабрики ,но те са на чужди фирми.Като цяло единствения светъл лъч е военната фабрика за производство на патрони в гр. Крагуевац,но от там не могат да изпълнят нуждите на войската като произвеждат 40000 патрона дневно при необходими 100 000 дневно.Така се стига до факта ,че по средата на войната сърбите нямат патрони за модерните си пушки( нека имаме предвид ,че войната продължава дни).Иначе войската им е въоръжена с модерните пушки и карабини „Маузер – Кока Милованович” от 1880г.( тук може да ме коригирате и поправите ).Сръбската войска била на повече години от Българската и там се провели реформи според ,които се предвижда включването на всички граждани, като се подреждат в няколко категории 1 позив от 20 до 30 год. 2 позив от 30 до 37 , 3 позив 37 до 50. Като 1 позив се предвижда да е основата на войската.За съжаление или радост тази реформа е нова и не се включва кой знае колко добре на практика като един прост пример е ,че се предвиждат 3030 офицери само за първия позив ,а при започване на войната имат в наличност 741 офицери. Така е положението със всички постови.

[Netso]

Военните действия.
На 2. XI. 1885 г. Сърбите преминават границата по главното направление през Цариброд – Драгоман – Сливница – София настъпват три пехотни дивизии и конна бригада МОравската дивизия има за задача чрез обходни маневри да излезе в тил на Сливнишката позиция.Като цяло Сърбите очакват бърза и лесна победа и лесно влизане в София,но това не се случва въпреки че по границата има само малки отряди те се сражават ожесточено и още първия ден спират настъплението и забавят врага.За защитата са сформирани пет отряда . Като по главното направление се намира сливнишкият отряд под командването на кап. Попов като те са около 11 000 души.Капитан Генев командва трънският отряд около 6000 души като капитана се намира в с. Филиповци с основните сили.Петроханският проход се прикрива от Комщицкия отряд под командване на поручик Зафиров с около 1000 души.Направлението към Кютендил се прикрива от 1500 души начело с кап.Филипов.
Към 10:30 часа на 2/14 ноември сръбските войски атакуват българите с цел да пометат защитниците и да пробият към Сливница .Поради тесния терен сърбите не могат да се разгърнат и се налага да пробиват само с една дивизия и това ги забавя като успяват да завземат Цариброд едва привечер.Малките отряди българи успяват да задържат врага и не му позволяват да напредва според плана си за това помага много и терена.

[Netso]

На 3.XI сърбите продължават настъплението си.Моравската дивизия с две колони влиза ожесточени боеве с кап Филипов и кап. Тошев при Цветков гроб и Трън.
А дунавската дивизия опитват да форсират в движение Драгоманското дефиле, но били посрещнати от Царибродският отряд и настъплението им е спряно.През този ден сърбите не напредват много и това дава възможно Българските войски успяват да достигнат до Ихтиман като извършват един подвиг.Те преминават един огромен преход от южната ни граница, но им са нужни още време за да влязат в бой.Междовременно главното командване изтегля защитниците при Сливница за да им даде време за почивка и прегрупиране. Сърбите напредват към Сливница, но на 4. XI според плана им войските трябвало да почиват за това се стига само до разузнавателни боеве . За останалата военна кампания ще напиша по късно.Като оставам темата отворена и ще бъде много добре ако ми помогнете с данни и мнения.

[Netso]

Съжалявам , ако има правописни грешки.

[gollum]

Здравей, Netso, темата наистина е интересна. Уви, аз нямам кой знае какви познания по въпроса извън училищните само ще те помоля, Netso, да коригира данните си. Защото си дал някакво странно число за численост на българската армия (

Княжество България разполага в мирно време общо с осем полка пехота,9 ескадрона конница ,което означава 16800 пехотинци, 1400 конника и 48 оръдия.

) които най-малкото не се връзват с приведената сетне численост на прикриващите границата отряди (19500 души) и концепията, че основната част от войската е на южната граница. В смисъл, да допълниш ако имаш на разположение някакви данни за военновременната численост на българските сили (аз от това, което си привел до момента ги изчислявам на около 34000 души редовна плюс 30000 души милиция, т.е., около 60000 души, и в такъв случай на границата със Сърбия са били съсредоточени около 32% от общата численост).
Също така, имаш ли някакви по-определени данни за състава на артиелирята и типа на оръдията?

[Netso]

Май не съм се изразил добре за което се извинявам.Числата са точни.Княжество България разполага в мирно време с осем полка пехота,9 ескадрона конница ,което означава 16800 пехотинци, 1400 конника и 48 оръдия общо 20 800 души.Това е при мирмо време , но при започването на войната , тя е имала на възможност и разположение 42 350 запасни и около 100 хил. опълченци от които са мобилизирани 34 583 запасни и около 15 хил. опълченци. Така заедно с доброволците армията На Княжеството наброява 66 хил. войници.В Източнорумейската милиция има около 4000 души и 30 000 запасни.Така при започването на войната Източнорумелийските въоръжени сили достигат численост от 42 хил. строеви и нестроеви войници след извършената мобилизация и набор на доброволци.Така военната сила на България след Съединението след мобилизацията възлиза на 108 хил. души :fire:

[Netso]

В Княжество България артилерията се състои от два артилерийски полка по две отделения с по три батареи всяко,като батареята е с осеморъдеен състав.В Източна Румелия има само половин батарея с четири оръдия.Това са дани в мирно време.Като оръдия сме имали 202 броя Като половината са стоманени "Круп",а останалите са бронзови Руски в Княжество България и едва 4 бронзови оръдия с 70 снаряда в Източна Румелия.Това успях да намеря като данни за сега,ако открия друго за артилерията ще го напиша.

[gollum]

Благодаря за поправката . Т.е., отрядите по прикриване на границата са били около 20% от общата численост на армията. Предполагам, че те са били кадрови и тъй да се каже, първолинейни подразделения.

[Parabellum]

Хайде и аз да се включа
Ще започна по отдалеч


Териториално разширение на Сърбия за сметка на България през Руско-турската война 1877-78 година

Руско-Турската война събужда надеждата в сърбите да се доберат до своята заветна мечта - разширение на Изток за сметка на България - без да излагат на риск не само държавното си съществуване, но и бъдещите си възможности за териториално разширение към долините на Вардар, Струма и Искър. Предвиждайки предстоящия конфликт между Русия и Турция, сръбското правителство изпраща свой представител в Петербург със следните упътвания:
1) Русия своевременно да окаже помощ на Сърбия, за да може тя да се приготви за война
2) Да бъде съобщено на Сърбия кои части от Османската Империя ще й бъдат отстъпени
3) Да се вземат веднага мерки срещу възможността да бъде окупиран от Турция, Крайнският окръг към Видин, за да не се прекъснат с това връзките между Сърбия и Русия

Сръбското правителство не получава точни и категорични отговори от ръководителите на руската политика. Но въпреки това то не се отказва от своите настоявания. Сърбия едва ли не иска да воюва с Турция на всяка цена, за да повдигне отново сръбският дух, обаче тази сръбска готовност е само привидна. Всъщност Сърбия няма намерение да се меси във войната преди да разбере със сигурност дали тя ще бъде спечелена от Русия. На Сърбия са й необходими земи и лесни успехи, добити за чужда сметка, домогвания, които тя старателно прикрива. Когато на 14ти юли 1877г, в разгара на Руско-Турската война, представителят на сръбското правителство в Руската Главна Квартира телеграфира от Търново, че по мнението на царя и граф Игнатиев Сърбия трябва да се намеси до 12 дена, сръбското правителство отказва да се отзове на тази покана. То постъпва така, защото се опасява да не би Русия да бъде изтласкана зад Дунав и Сърбия да остане сама срещу Турция.

Сърбия не се намесва във войната и след писмото на главнокомандващият руските войски, което е изпратено с полковник Бобриков. По негова молба тя решава да струпа войски на югоизточната си граница, но това тя прави след продължителни настоявания и то не в исканите размери: вместо 25-30 000 души, тя праща само 20 000. Като повод да забави своята намеса й служи обстоятелството, че паричната помощ от страна на Русия не била уредена както трябва и че по въпроса за нея станало някакво заплитане. С падането на Плевен (28 Ноември) обаче руската победа става сигурна без сръбска помощ и Сърбия решава веднага да премине турската граница на 1 декември 1877 година. Неуреждането на паричният въпрос не спира вече сръбското правителство. Освен това, голяма част от турската армия по сръбската граница вече е била изтеглена и пратена в помощ на отстъпващата армия, така че срещу сърбите турското главно командване не може да остави повече от 46 000 души, разположени на един дълъг фронт.

[Parabellum]

Намесата на Сърбия вече е без значение. Тя идва след като пада най-голямата турска крепост, следователно когато се открива пътят на руските войски към Цариград и когато останалата без дух турска армия не представлява боеспособен елемент. Сръбската намеса не улеснява и значително трудните операции на руската армия в Софийско (Араба-Конак и Саранци), защото след като Сърбия окупира Ниш, Пирот, Бяла-Паланка и Враня, праща войските си към Косово, което вече е било изпразнено от турската армия, вместо да се съедини с руските войски в София.
Когато наближава времето да се преговаря за мир, сръбското правителство изпраща в руската Главна Квартира полковник Катарджиу да защитава сръбските интереси. По същото време в Петербург е пратен Милослав Протич със задачата да го държи в течение за намеренията на руското правителство, както и да застъпва за сръбските интереси. Интересите на Сърбия са:
1) Да се признае независимостта на Сърбия
2) Да се присъединят към нея Косовският и Новопазарският санджак,като се придаде и Видин
Или по-точно, според картата на бъдеща Сърбия, която прилага сръбското правителство към исканията си, да бъдат присъединени Вишеград, Фоча, Бялополе, Берана, Дебър, Велес, Щип, Джумая, Радомир, Драгоман, Гинският проход, Комщица, Западна Стара Планина, проходът Свети Никола до Белоградчик и Кула с Видин. Всички тези пунктове се намират в периферията на исканата територия. В нея влизат освен тях и следните:
1) Нишки санджак с околии: Нишка, Пиротска, Вранска, Лясковска, Прокупленска, Куршумлийска и Трънска
2)Призренски санджак с околии: Призренска, Люмска, Дяковска, Ипекска, Тетовска
3)Скопски санджак с околии: Скопска, Кумановска, Кратовска, Егрипаланска, Кочанска, Радовишка, Щипска
4)Новопазарски санджак с околии: Новопазарска, Митровишка, Търновишка, Белополска, Преполска, Калотинска, Санишка, Нововарошка и Плевенска.

Граф Игнатиев преговаря с турското правителство да се даде Ниш на България, към която винаги е принадлежал, като на Сърбия се отстъпи Нови пазар, а сръбското правителство изпраща в Руската Главна Квартира посланика Лешанин в подкрепа на Катарджиу. Лешанин дава писма от княз Милан до великия княз Николай и до граф Игнатиев. В тези писма княз Милан основава своите претенции на факта, че сърбите са се борели дълги години срещу турците, когато българите са носили игото безропотно и с пасивни страдания. Също така, твърди князът, Ниш е населен само от чисти сърби и е бил необходим за защитата на сръбската югоизточна граница. В случай, че руската главна квартира не отстъпи от решението си и не отмени заповедта до Бобриков да предаде Ниш и управлението му на българите, полковник Лешанин е бил натоварен да съобщи, че сърбите с оръжие в ръка ще защитават от руските войски тази своя придобивка. Граф Игнатиев отговаря на Лешанин, че сръбските искания са много преувеличени и че той ще се помъчи да ги проучи.

Не по-топло са посрещнати домогванията на сръбското правителство и в Петербург. Гирс съобщава на Протич да не се надяват събите не само за Видин и Ниш, но и за другите градове, означени в картата на техните искания. Най-много което може да им се даде, е нещо около Куршумлие, Прокупле и части земя край Увец и Люм. Руският мотив на тази постъпка се дължи на факта, че е несправедливо да се дават земи, които се наричат български и с българско население в тях на Сърбия.

Едновременно с претенциите си над посочените земи, Сърбия не се отказва и от Босна, знаейки, че там интересите й ще се сблъскат с тези на Австро-Унгария, от което могат да произлязат опасни усложнения за Русия.

Най-накрая Сърбия успява да склони Русия и на 6 февруари 1878г. последната решава да отстъпи на Сърбия Ниш с един много тесен район, Лесковац до Бърбеш, Кутина и Малчу. Това обаче се смята от сръбското правителство не като отстъпване на територия “по право”, а като поправка на границата. Поне така трябва да се заключи от прелиминарният договор, подписан на 3 март в Сан Стефано и според който Сърбия се признава за независима държава като и се изправя границата, признава се също и независимостта на Румъния, а България се издига до степента на самостоятелно княжество.

[Parabellum]

Сръбските териториални претенции по време на Берлинският конгрес

Сан-Стефанският мирен договор не удовлетворява всички претенции на сърбите и на тях не им се удава възможността да създадат на чужд гръб и за чужда сметка Велика Сърбия. Този мир не удовлетворява напълно и домогванията на Милан да разшири териториално своето княжество, домогвания, които трябва да се признае, са сравнително по-скромни от тези на шовинизираната интелигенция. Това различие в териториалните искания не веднъж става причина сръбското общество и неговият княз да изпадат в пререкания, но и често то дава възможност на двете страни да действат в съгласие за разширяване на своите отечествени граници.

На чуждата дипломация, както и на чуждото обществено мнение, не може да не се наложи схващането, че ако не се задоволят исканията на княз Милан, в Сърбия, научена на династични преврати, могат да възникнат събития, които са в състояние да създадат доста грижи на Европа, поставяйки я пред лицето на нови конфликти при още неоправените такива, създадени от Руско-турската война. Дали съзнателно е било поддържано в Сърбия това различие в исканията и стремежите на нейните главни два фактора - народа и короната - или не, в даденият случай не е важно. Важното е, че то се изпозва умело от ръководителите на сръбската политика.

Залавяйки се здраво в исканията на народа, сръбското правителство се опитва да направи сондажи най-напред в Австро-Унгария. То добре осъзнава нейните опасения, както и опасенията на Англия от Сан-Стефанският договор, който означава за тях създаването на една силна славянска държава пред вратите на Цариград, каквато те не могат да търпят. За тези две Велики сили, Сан-стефанска България бе, ако не бъдеща руска провинция, то поне предан и послушен руски васал, чрез който би могло да се затвърди изключителното господство на Русия на Балканите. А миналото поведение на Сърбия и поведението й през време на войната, нейната близост с Австрия, спотайваното, но никога неугасващо подозрение спрямо Русия, са достатъчна гаранция, че тя няма да бъде такъв страшен васал. Затова Сърбия решава да запита Австрия, дали Сръбското княжество би могло да се разшири към Новопазарският санджак. Отговорът е отрицателен, защото Австрия смята Новопазарският санджак за неразделна част от Босна. Отрицателният отговор не обезкуражава княз Милан. Той изпраща Йован Ристич с писмо до граф Андраши в което поставя следните искания:
1)да се даде европейска гаранция за независимостта на Сърбия.
2)да се увеличи тя териториално

На първото искане графът отговаря отрицателно, като склонява все пак да признае само независимостта на Сърбия. На второто склонява, но поставя условия като не дава да се спомене нищо за Новопазарският санджак и Митровишкият край. Резултатът от това свое посещение Ристич формулира така в своята телеграма до княз Милан от 8 юни 1878 година:

“Имах дълъг разговор с граф Андраши.Писмото направи добро впечатление. Не приема европейска гаранция; независимост приема. Териториално увеличение с Пирот, Враня, пък и повече е готов да подпомогне при следните искания: търговски договор с нас, експлоатация на нашите железници от Дружеството на Турските пътища, като непременно условие, без което не ще да ни подкрепи нито до Сан-Стефанските граници. Не иска военна конвенция, а и сам отхвърли митническият съюз”.

Княз Милан отговаря на тази телеграма, че приема всичките тези условия, стига Австро-Унгария с всички сили да подкрепи Сърбия да й се отстъпи Пирот, че и нещо повече.

В Берлин Ристич се държи доста умело, употребявайки всички възможни доказателства за да убеди Великите Сили в необходимостта Сърбия да се разшири за сметка на Сан-Стефанска България.В същият този дух той подава и мемоар от името на правителството си до председателят на конгреса.

Два дена след подаването на този мемоар, в който са били нахвърляни доста умело границите на желаните от Сърбия земи с градовете Кичево, Скопие, Крива Паланка, Трън, Пирот, Белоградчик и Видин, Ристич научава, че руският пъномощник има намерение да предложи на австрийците като трансакция следната линия: Враня, Знеполе, Цариброд, Пандарино, без Трън, без Пирот и без св.Никола. Това заставя Ристич да иска среща с руският пълномощник. Руският пълномощник обещава да даде Трън и пирот на Сърбия, но след плебисцит между населението, който ще се извърши само тогава, когато се оттеглят сръбските окупационни войски и власти.

Естествено княз Милан и Ристич са знаели добре, че един такъв плебисцит е невъзможно да се извърши през времето когато е заседавал конгресът и затова побързват да изразят своята готовност да го приемат. Ристич незабавно съобщава писмено на граф Андраши и устно на останалите пълномощници. Чуждите пълномощници отхвърлят единодушно сръбската готовност за плебисцит, защото приемането й освен че би продължило конгреса с още няколко седмици, би отворило нови много по-опасни за общоевропейският мир въпроси, за потушаването на които пълномощниците биха употребили допълнителни усилия. По този начин Сърбия успява да включи в своите предели цяла Поморавия с гр.Пирот, както и да добие своята независимост. С тази българска област сърбите “спечелиха - както се изразява един техен вестник - едно политическо Елдорадо”. Сръбската територия от 37 740 кв.км. стана 48 300 - с други думи Сърбия от 1833 до 1878 г. се увеличава с 23 860кв.км. чисто български земи.

Решенията, които се вземат на Берлинският конгрес, продължават да не удовлетворяват изискванията на Сърбия. Според нея, Берлинският конгрес е посял раздори между балканските народи и по този начин е нарушил равновесието в региона. Това равновесие ще се възстанови, според нея, когато й бъдат дадени “нейните” земи, останали под “българско робство”. Тези земи според най-скромните сръбски изчисления се населявали от 400 000 “сърби” и се намирали между Дунав, Искър и Македония. Миели се от реките Искър, Струма и Огоста и се красяли от планините Рила, Доганица, Витоша и Стара планина. Главни “сръбски” градове в тях били: Средец, наречен София след като крал Милутин изградил черква по образеца на цариградската Св.София(?!), Видин, Лом, Белоградчик, Берковица, Кюстендил, Цариброд, Сливница, Трън, Брезник. Освен това сърбите не можели да разберат каква е тази правда, която дала на българите “етнографските им граници” веднага щом се освободили от турското робство, а на сърбите – не.

[Parabellum]

Въпреки всичко това Берлинският договор оставя на Балканите най-неуредените граници, каквито някога са съществували в Европа. Впечатлението от този договор е че се е искало да се създаде една държава, без да се държи сметка за най-елементарните условия, без които трудно би могло да става дума не само за нейното правилно развитие, но и за съществуването й. Всички тези неудобства за България са добре дошли за сърбите, защото те им дават нееднократни поводи да се домогват до един или друг териториален успех за сметка на Българското княжество, докато най-накрая довеждат до войната от 1885 година.

Макар в Берлин да е било определено точно какви земи от Османската империя се дават на сърбите, последните не напускат окупираните от тях краища: околността на Трън, Брезник и Кула. Предтекст за това им служи, че международната разграничителна комисия,предвидена от Берлинският конгрес не била начертала граничната линия между Сърбия и България, а истинските намерения на сърбите са да поставят света и комисията пред свършен факт на една окончателна окупация.

По същотото време временното руското управление прави многократни постъпки пред сръбското правителство да освободи незаконно окупираните области, но последното излиза с предтекста, че че международната разграничителна комисия все още не е минала. Сърбите се надяват, че при сръбска власт те лесно ще заставят населението да даде показания, каквито са им необходими.

Накрая руснаците са принудени със сила да заемат окупираните от сърбите области в Трънско, Брезнишко и Кулско. По заповед на главният комисар руските войски влизат в първите два града на 27 май 1879г., където още същият ден се провеждат избори за членове на градските съвети. С какви чувства са били посрещнати руските войски се вижда от следните извадки от две писма на полковник Лукашов, едното писано на 30 май,а другото на 30 юни 1879 година:

“При влизане на отряда на 27 май в Трън всичкото градско население и дошлите селяни от близките села ни указваха най-искрена, радостна, отдавна желана по техните признания среща.”

“С пристигането си в Трънския окръг срещнах напълно радостен прием от страна на местното население и искрено нетърпеливо желание да се подчини по-скоро на българската администрация. Партизани на сръбското управление могат да се намерят само от числото на лица, които са заслужили ненавистта на местното население със своите незаконни користолюбиви постъпки, извършени от тях под покровителството на сръбските власти."

Същите противодействия руснаците срещат и при възстановяването на северозападната граница в Кулско и Видинско. Макар, че тя е била определена още през 1833г. със султански хатишериф и потвърдена от чл.2 на Берлинският договор, сръбските граждански и военни власти, които са били заели територии от княжеството, отказват да се върнат на старата граница. Предлогът им бил, че тя не е била прокарана правилно според хатишерифът, и че подлежи да бъде ревзервирана.

След като разбират игрите и домогванията на сърбите, руските военни власти вземат срещу тях енергични мерки. Те действат непрекъснато и пред сръбското правителство чрез Министерството на Външните Работи, и пред неговите органи на границата. Но това което се е обещавало отгоре, не се е изпълнявало; ако пък се е давало нареждане, то е оставало неизпълнено от органите на властта, което разбира се е било по предварително внушение, само за да се печели време, както се вижда от следната телеграма на генерал Гресер до Дондуков-Корсаков, подадена на 3 май 1879 година:

“Капитан Плеве телеграфира, че в Белград министър Ристич обещал да даде на сръбският комесар инструкции да възстанови старата граница съгласно хатишерифът. Сръбският комисар в Зайчар се е отказал да възстанови тази граница като е предложил нова, произволна, по водораздела между Тимок и Дунав, опираща до Дунава при Флорентин и обгръщаща до двадестина български села. Аз протестирах против тази неуместна виходка и помолих министър Персияни да ни съобщи окончателният отговор на сръбското правителство. Чакам неговият отговор в Зайчар.”

Какъв е могъл да бъде този окончателен отговор на сръбското правителство става явно от следните две телеграми на капитан Плеве, изпратени до руският императорски комисар:

“30 май 1879година, София. До императорският комисар. Сръбското правителство е заповядало на своят делегат да възстанови старата граница, но иска с протокол да протестира против това като изнудено. Аз му съобщих, че не ще допусна, и поисках съдействие от Пресиани.”

“31 май 1879 година. До императорският комисар. Сръбското правителство настоява преди да се възстанови старата граница да се подпише протокол, в който се казва: Сръбското правителство, като отстъпва желанието на Русия, възстановява старата граница, но си запазва правото при по-благоприятни условия да поиска проверка, доколкото старата граница отговаря на документите от 1833 година. Не се смятам в правото си да подпиша това. Докладвам: Старата граница се иска от Берлинският трактат и се съгласува с документите от 1833г. Разрешете да прекъсна ли преговорите или не. В отговор на заявлението, руското правителство е приело разрешението на спора в качеството си на посредник между България и Сърбия да се отнася безпристрастно към делото; то намира старата граница единствена законна по документите от 1833 година и поради това не признава правото на Сърбия да иска проверка в бъдеще.Чакам отговор във Видин.”

В отговор на тези телеграми Дондуков телеграфира чрез губернаторът на Видин до капитан Плеве с дата 1 юни 1879 година:

“В отговор на вашата телеграма, предписвам ви да заемете границата от 1833 година, без да влизате в каквито и да е съглашения и компромиси. За изпълнение предписано е по телеграфа да се командироват на ваше разположение две роти в Кула. На гражданското началство е предложено да устрои селски караули по границата. Цялото това дело се възлага на вас. Изпълнете незабавно, заемете старата граница, телеграфирайте веднага за изпълнението. На Пресиани ще съобщя аз.”

А на Пресиани телеграфира същият ден:

“Трънският и Брезнишкият окръзи са окончателно заети. Не признавам влизането със сърбите в каквито и да е било компромиси при точно определяне на границата от 1833 година по Берлинският трактат. Третейски съд не признавам. Предписах на Плеве да заеме с две роти старата граница и да устрои кордон от селска стража. Не се съмнявам, че умишлените затруднения и протакания на сърбите при нашите енергични разпореждания ще се свършат в Кула така както в Трън и Брезник, които безусловно са ни предадени от сърбите.”

Енергичните разпореждания на княз Дондуков не допадат на сръбското правителство и то, макар и притиснато до стената, прави последни усилия да да забави въпросът за североизточната граница, или да отстъпи като си запази известни резерви. Това поведение на сръбското правителство кара Пресиани да му връчи една остра нота, за която той споменава в следната си телеграма от 19 юни:

“Ристич ме уведоми официално, че е заповядал на Джурич да пренесе Кулската граница на тази линия, която той намира съгласна с текста на хатишерифа. Аз веднага му отговорих с нота, в която утвърждавам, че подобно действие ни дава право да прибегнем да всякакви средства за прокарване на законната и желана граница.”

След дълги усилия руските власти успяват да присъединят към княжество България, земите които безусловно са му предадени от Берлинският конгрес като български, и които сърбите на всяка цена искат да задържат за себе си. След редица инциденти - стига се до военен сблъсък между руски и сръбски части - Трънско и Брезнишко се присъединяват към България на 27 май, а Кулско и Видинско на 5 юни 1879г., точно година и половина след тяхното освобождаване от турско робство.

По този начин се отнемат от сърбите само незаконно задържаните български земи. Сърбите обаче отнасят със себе си всичко което могат да задигнат през временното си пребиваване в тези покрайнини - архиви, сведения, насила присвоени материални блага, сумите събирани под форма на данъци. Постъпките на руските власти пред сръбското правителство да се отчете за времето, през което държало под окупация Трънско, Брезнишко и Кулско, остават безрезултатни.

Според сведенията, които ни дава Лукашов с писмо от 12 юни 1879г., под ¹2413,само в Трънско, Брезнишко и отчасти Височки уезд, сърбите са били сложили ръка на 2 града и 194 села с около 7 237 къщи и 50 - 60 000 души население.

[Parabellum]

Нови домогвания на Сърбия за присвояване на български земи

Определянe на пограничната линия

След като не успява да присъедени исканите територии, Сърбия решава по заобиколен път да разреши своите териториални претенции на изток. Тя възнамерява да използва:
1) беглото и неточно определение на граничната линия в текста на Берлинският договор;
2) неориентираността на международната разграничителна комисия;
3) свидетелствата на подкупени хора от средата на българското население от граничната зона;

И трябва да се признае, че тя успява напълно и в трите направления. От членовете на комисията само един е бил ориентиран по граничният въпрос: руският делегат Каулбарс, който е носел карта с точно определяне на граничните пуктове. При с.Сенокос обаче му се изгубва куфара, в който е била тази карта, и комисията се вижда принудена да си служи за ръководство с неточна австрийска карта, както и да се допитва до местното население за отделните пунктове. Под натиска на сръбските власти и заплашвано, че ще бъде жестоко малтретирано ако остане в Сърбия, населението на предприема нищо против сръбските домогвания. Интересно е и обстоятелството, че в тази комисия не участва никой от българска страна, който би могъл да се застъпи за интересите на България. От сръбска страна даже участва и една пионерна рота, която следвайки комисията е местела по свои съображения означителните погранични могили.

По този начин Сърбия успява да включи в своите предели вън от множеството села и местности още 266 677 дюлюма земя, принадлежаща на жителите от княжеството като оставя в него само 24 628 дюлюма собственост на своите жители.

Сърбите искат да вземат всяко парче българска земя, до което биха се добрали по какъвто и да е било начин. Сметката им е била много права: Българското княжество е младо, предстоят му много грижи и следователно поради това няма да успее да отбие преднамерено сръбските агитации в българското население. А това ще позволи на сърбите при първа възможност да използват затрудненията на княжеството и да присъединят Западните му Покрайнини като оправдаят това си посегателство с желанието на местното население.